Нора Робъртс
Красива и мъртва (30)

30

Дъждът се изливаше като из ведро върху джипа. Пътят се бе превърнал в гъста лепкава кал и Гиф едва успяваше да придвижва колата.

— Ще заседнем — промърмори той. — Брайън има достатъчно мозък в главата си, за да се е прибрал досега.

— Само да проверим по западния път. — Кирби мълчаливо се молеше дано тревогата, която караше сърцето й да бие лудо и вледеняваше костите й, да се дължи на наближаващата буря. — Трябва да е тръгнал по него. Ако го няма, ще сме сигурни, че се е прибрал.

— Южният път е по-пряк.

— Моля те.

Гиф неохотно завъртя кормилото наляво.

— Ако ураганът ни връхлети, Брайън ще ми одере кожата, че съм те държал навън и пет минути повече от необходимото.

— Няма да се забавим повече от пет минути. — Тя се наведе напред, опитвайки се да различи нещо през потоците вода, които обливаха предното стъкло. — Какво е това? Там, отстрани на пътя, има нещо.

— Сигурно някой от къмпинга е изоставил палатката си. Всички гледаха да се изнесат колкото се може по-бързо, преди да…

— Спри! — извика Кирби и грабна кормилото.

— За Бога, да не искаш да се обърнем в канавката? Хей… — Протегна ръка да я спре, но хвана само края на мушамата й, докато тя изскачаше от джипа. — По дяволите тези жени! — Ядно блъсна вратата. — Кирби, връщай се веднага, ако не искаш вятърът да те издуха чак до Савана.

— За Бога, помогни ми, Гиф! Това е Брайън! — Премръзналите й ръце разкъсваха окървавената риза. — Ранен е.

 

 

— Къде се бавят още? — Лекси кръстосваше нервно в салона. Отвън се чуваше яростното свистене на вятъра. — Къде са отишли? Гиф излезе преди час, а Брайън — преди два.

— Може би са се скрили някъде. — Кейт се бе свила в едно кресло и се опитваше да потисне паниката. — Може би са решили да изчакат бурята да премине и са се подслонили някъде на закрито.

— Гиф каза, че ще се върне. Той ми обеща.

— Тогава ще дойде. — Стисна ръце, за да спре треперенето им. — Всеки миг ще си дойдат и сигурно ще бъдат изморени и мокри до кости. Лекси, иди и налей кафето в термоса, за да е топло.

— Как можеш да мислиш за кафе, когато… — Тя млъкна и затвори очи. — Добре. По-добре да върша нещо, отколкото да стоя тук. Прозорците са заковани и дори не мога да погледна през тях.

— Трябва да приготвим топла храна, горещо кафе, сухи дрехи. — Кейт взе фенерчето и тръгна след нея.

Когато двете жени излязоха, Джо се изправи. Баща й стоеше в другия край на стаята с гръб към нея, втренчил поглед в прозореца, сякаш можеше да види нещо през шперплатовите дъски.

— Татко, той е бил в къщата!

— Какво?

— Той е бил в къщата. — Опита се да говори спокойно, когато баща й се извърна към нея. — Не искам Лекси и Кейт да узнаят. И двете са достатъчно изплашени. Надявах се, че ще успеят да вземат последния ферибот, но след като Брайън още го няма…

Стомахът на Сам се преобърна.

— Сигурна ли си?

— Да. Той е оставил… бил е в тъмната ми стаичка по някое време през последните два дни. Не съм сигурна кога точно.

— Нейтън Делъни беше в къщата.

— Не е Нейтън.

Очите на баща й бяха твърди и решителни.

— Не искам да рискувам. Ще отидеш в кухнята с Кейт и Лекси и ще стоиш там. Аз ще претърся къщата.

— Ще дойда с теб!

— Ще изпълняваш това, което ти казах! Ще отидеш в кухнята. Няма да си подаваш носа навън, без да те придружава някой.

— Той иска мен. Ако и те са с мен, ще бъдат в опасност.

— Никой няма да докосне член от семейството ми в моята къща. — Той я хвана за ръката, готов да я завлече насила в кухнята, когато входната врата рязко се отвори и в къщата нахлуха дъжд и вятър.

— На горния етаж, Гиф, занеси го на горния етаж. — Кирби дишаше тежко, а ръката й бе притисната към гърдите на Брайън, докато младежът се огъваше под тежестта на ранения. — Донеси ми от колата чантата. Освен това ще имам нужда от чаршаф, кърпи и светлина. Побързайте — обърна се тя към Сам и Джо. — Изгубил е прекалено много кръв.

Кейт се втурна в салона.

— Господи, какво се е случило?

— Бил е застрелян — отвърна Кирби, без да откъсва поглед от лицето на Брайън. — Обадете се по радиото и разберете кога най-рано може да изпратят хеликоптер. Трябва да го закараме в болница и да се обадим на полицията. Побързайте! И без това сме изгубили твърде много време.

Сам се втурна навън. Бягаше като полудял към джипа, а кръвта бучеше в ушите му, заглушавайки свистенето на вятъра. Грабна първата кутия, а Джо втората и двамата затичаха обратно към къщата.

— Настаниха го в градинския апартамент. Той е първият по коридора — каза Лекси и с усилие затвори вратата зад тях. — Тя не иска да каже как е той. Не иска да каже нищо. Кейт отиде да се обади по радиото.

Джо стисна кутията толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха, и забърза по стълбите.

Кирби бе свалила окървавената си мушама и я бе захвърлила настрани. Не чуваше нито свистенето на вятъра, нито удрянето на дъжда по стъклата. В главата й имаше една-единствена мисъл: да не позволи на Брайън да умре.

— Ще ми трябват още възглавници! Краката и тялото трябва да са по-високо от главата му, за да не се увеличава кървенето. Той е в шок. Трябват ми и още одеяла. Това се напои с кръв… Открих изходното отвърстие!

Притисна един голям тампон високо отзад на дясното му рамо.

— Не знам какви са вътрешните наранявания, но най-много ме тревожи загубата на кръв. Кръвното му налягане е много ниско. По дяволите, пулсът му едва се долавя! Каква е кръвната му група, Сам?

— „А“, отрицателна — отвърна той. — Също като моята.

— Тогава ще му прелея малко от твоята кръв. Някой от вас трябва да ми помогне.

— Аз ще ти помогна — намеси се Кейт. — Не могат да ни изпратят хеликоптер. Никой не може да се добере до острова, докато Карла не отмине. Всички полети са забранени.

О, Господи! Тя не беше хирург. За пръв път в живота си Кирби съжали, че не бе изпълнила желанието на баща си. Входната рана беше малка и лесно щеше да се справи с нея, но изходната представляваше голяма колкото юмрука й дупка в гърба на Брайън. Усети как паниката сграбчва сърцето й, и затвори очи.

— Добре. Трябва да стабилизираме състоянието му. Гиф, натискай здраво тук, без да отпускаш. Ако тампонът се напои, не го махай, а добави още. С другата си ръка притискай тази артерия. Кейт, подай ми чантата! Виждаш ли гумената туба. Ще направиш турникет от нея.

Кирби приготви спринцовката. Тя сама беше избрала да стане лекар, за да помага на хората, и щеше да го стори. Погледна към восъчнобледото лице на Брайън.

— Няма да те пусна да си отидеш. Чуваш ли ме? Когато пъхна иглата под кожата му, къщата потъна в мрак.

 

 

Нейтън се опитваше да изплува от червената мъгла, ала отново потъваше обратно. Трябваше да проникне през булото на забравата, през болката и мрака. Бе премръзнал, чувстваше се така, сякаш го бяха пъхнали в бъчва с ледена вода. Сграбчи ръба на бъчвата, мъглата стана по-близка и по-гъста, направи последно усилие и изплува през нея.

Сякаш бе попаднал в някакъв страшен кошмар, мрачен и див. Вятърът свистеше като че ли хиляди демони изливаха гнева си, а дъждът плющеше върху него, като отнемаше дъха му. Главата му бе замаяна. Той се претърколи и застана на ръце и колене. Водата на придошлата река достигаше до ръцете му. Опита се да се изправи, но отново се свлече в безсъзнание на земята. Студена вълна обля лицето му и той се свести.

Кайл. Бил е Кайл. Завърнал се от мъртвите. Този Кайл имаше руса коса, не кестенява, бе силно загорял и не приличаше на градски жител. А в очите му гореше истинска лудост.

— Джо Елън… — Името го задави и той започна да пълзи, отдалечавайки се от надигащата се вода. Прошепна го отново като молба и заби пръсти в корените на едно дърво. Трябваше да се измъкне оттук. Най-сетне се изправи на крака, олюля се, но не падна. Наведе глава и тръгна през шибащия вятър към „Сенкчюъри“, мълвейки името й.

 

 

— Няма да го загубя — повтори Кирби. Беше странно спокойна. Бе отпъдила страховете и съмненията.

— Остани с мен, Брайън.

— Ще имаш нужда от повече светлина. — Гиф погали Лекси по косата. — Ако ме заместиш тук, ще сляза долу, за да включа генератора.

— Този, който е прекъснал светлината… — Лекси сграбчи ръката му. — Те може да са навсякъде.

— Ти стой тук. — Той повдигна ръката й и я целуна. — Кирби може да се нуждае от помощ. — Приближи се до леглото и се надвеси, сякаш да искаше да разгледа лицето на Брайън, и тихо заговори на Сам — Имаш ли оръжие в къщата?

Сам не откъсваше поглед от тръбичката, през която кръвта му се вливаше във вените на сина му.

— В моята стая, в най-горния шкаф. Има метална кутия. Тридесет и осми калибър. Има и патрони. — Хвърли му кратък, преценяващ поглед. — Надявам се, че ако трябва, ще го използваш.

Гиф кимна и се извърна към Лекси.

— Ей сега ще се върна.

— Има ли друго фенерче или свещи? — Кирби повдигна клепачите на Брайън. Зениците му бяха разширени от шока. — Ако не успея да спра кръвотечението, той ще загуби повече кръв, отколкото мога да му прелея!

Кейт се спусна към нея с фенерче в ръка.

— Не му позволявай да си отиде. — Примигна, за да спре сълзите. — Не позволявай на моето момче да си замине.

— Ще го задържим тук.

— Няма да го изгубим, Кейт. — Сам се протегна и стисна ръката й.

— Гиф навярно има някакви затруднения с генератора — тихо заговори Джо и сложи ръка върху рамото на Лекси. — Ще сляза долу, за да донеса още фенери и свещи.

— Ще дойда с теб.

— Не, остани тук. Кирби може да се нуждае от помощ. Татко не може да помогне, а Кейт няма да издържи още дълго. Бързо ще се върна. — Стисна леко рамото на сестра си.

Взе фенерчето и тихо се измъкна от стаята. Трябваше да върши нещо, за да потисне страха си за Брайън, за Нейтън. За всички тях.

Ами ако Нейтън също е прострелян и лежи някъде, а кръвта му изтича? А тя не правеше нищо, за да му помогне. Как ще живее, ако с него се случи непоправимото?

Той е на сигурно място, каза си тя и забърза по стълбите. Ще изчака бурята да премине и когато всичко свърши, тя ще го намери. Ще закарат Брайън на сушата, в болница.

Джо трепна при звука на счупено стъкло и застина. Сетне видя разцепения шперплат, който бе закован върху големия прозорец в салона. Отвън нахлуваха потоци вода. Младата жена насочи лъча на фенерчето натам. Трябваше да намери Гиф. Щом занесе фенер и свещи на Кирби, двамата с Гиф ще заковат друго парче шперплат върху прозореца, преди повредите да са станали непоправими.

Тя се извъртя и се намери лице в лице с него.

— Това е чудесно. — Кайл пристъпи към светлината. — Тъкмо дойдох, за да те отведа. Не, не викай. — Той вдигна пушката. — Ще убия всеки, който дойде да провери какво става. — Усмихна се широко. — Как е брат ти?

— Държи се. — Джо наведе фенерчето. Сенките се сгъстиха. Дъждът нахлуваше през разцепения шперплат и мокреше лицето й. — Измина доста време, Кайл.

— Не чак толкова за голямата сцена на живота. Освен това от няколко месеца съм близо до теб. Харесаха ли ти моите работи?

— Те са… задоволителни.

— Кучка! — злобно изграчи той, но сетне сви рамене. — Хайде, бъди честна. Последната снимка. Не можеш да не признаеш, че съм постигнал успех в създаването на образа — сливането на стария с новия. Тя е една от най-добрите ми работи.

— Звучи ми малко изтъркано. Къде е Нейтън, Кайл?

— О, навярно там, където го оставих. — Ръката му се стрелна напред като змия и я сграбчи за косата. 89 Е — За пръв път няма да ме е яд, че ще трябва да се задоволявам с остатъците от трапезата на голямото ми братче. Начинът, по който гледам на това, е, че той… те е опитомил. Аз съм много по-добър от него във всичко. Винаги съм бил.

— Къде е той?

— Може и да ти го покажа. Ще излезем на малка разходка.

— Сега? — Тя се престори, че се дърпа, когато я поведе към вратата. Искаше той да се махне от „Сенкчюъри“, каквото и да й струваше това. — Трябва да си луд, щом искаш да се разхождаш, когато навън бушува ураган от трета степен.

— Аз съм много силен човек, скъпа Джо. — Кайл леко докосна слепоочията й с устни. — Силен и могъщ. Не се тревожи, няма да позволя нищо да ти се случи, докато не му дойде времето. Всичко съм планирал. Отвори вратата.

Джо насочи светлината към лицето му, сетне бързо се дръпна назад, като се целеше в слабините му, но го удари в бедрото. Той изръмжа от болка и изненада и разхлаби хватката си. Тя се отскубна, втурна се към вратата, отвори я и побягна.

— Щом ме искаш, кучи сине, ще трябва да ме хванеш!

Кайл се появи на вратата и хукна към нея. Бе успяла да го махне от „Сенкчюъри“!

Мракът и дъждът ги погълнаха.

Минута по-късно Гиф се изкачи по стълбите от мазето. Когато зави към салона, усети дивия порив на вятъра. Предната врата бе широко отворена и дъждът се изсипваше в къщата. Кръвта му изстина, той измъкна пистолета от колана на джинсите си, освободи предпазителя и бавно пристъпи напред. Пое дълбоко дъх. В този миг Нейтън се стовари през предната врата.

— Джо Елън… Къде е тя?

— Какво се е случило с теб? — Мразеше се за това, но не желаеше да рискува, затова не отмести пистолета.

— Идвах насам, брат ми… — Той се изправи олюлявайки се на крака и докосна с ръка подутината на челото си. Лицето на Гиф се раздвояваше пред очите му. — Беше брат ми.

— Доколкото си спомням, ти каза, че е мъртъв.

— Не е. — Поклати глава и се втренчи в пистолета. — Не е — повтори той. — Къде е Джо?

— Тя е добре и е на сигурно място. Брайън е ранен.

— Господи! О, Господи! Мъртъв ли е?

— Кирби прави всичко, което е по силите й. Дръпни се от вратата, Нейтън. Затвори я след себе си и дръж ръцете си така, че да мога да ги виждам.

— По дяволите! — Внезапно млъкна, когато чу пронизителния вик. Кръвта се отдръпна от главата му. — Това е Джо. Тя не е в къщата.

— Ако мръднеш, ще те застрелям.

— Той ще я убие. Няма да го позволя. Няма да позволя отново да се случи. За Бога, Гиф, помогни ми да я намерим, преди той да го е сторил.

Трябваше да избира между инстинкта и предпазливостта. Гиф се помоли избора му да е правилен и му подаде пистолета.

— Ще я намерим. Той е твой брат. Ти ще решиш как да постъпиш.

 

 

Джо потисна вика си, когато тялото на мъжа се сгромоляса на сантиметри от краката й. Беше тъмно и се чуваше само грохотът на вятъра и плющенето на дъжда. Откъснати парчета мъх префучаваха край лицето й, а палмовите листа я шибаха като саби. Спъна се, но се задържа на крака. Трябваше да продължи.

Беше го извела от къщата, молбите й бяха чути, ала сега бе изгубена. Дъждът се забиваше като остри ножове в кожата й. Задъхваше се.

Трябваше да се върне, трябваше да се върне обратно вкъщи преди него. В противен случай той щеше да убие всички. Както бе убил Нейтън. От гърдите й се изтръгна ридание. Джо коленичи, заби ръце в лепкавата кал и започна да пълзи сантиметър по сантиметър.

 

 

Кирби стегна с малка скоба тръбичката, която преливаше кръв от бащата на сина. Не можеше да рискува да вземе повече, преди Сам да почине малко.

— Сам се нуждае от течности и някакви протеини. Това ще възвърне силите му. Сок — започна тя и уморено изпъна гърба си, проверявайки пулса на Брайън. Когато пръстите му се сключиха около нейните, очите й едва не изскочиха от орбитите. Тя видя как миглите му леко потрепнаха.

— Той идва на себе си. Брайън, отвори си очите! Брайън, съвземи се! Концентрирай се и си отвори очите.

— Той добре ли е? Ще се оправи ли? — Лекси се приближи.

— Пулсът му е ускорен. Подай ми апарата за кръвното. Брайън, отвори си очите. Точно така. — Сърцето й щеше да изскочи, когато той отвори очи и се опита да ги фокусира. — По-спокойно, по-бавно. Не искам да се движиш. Само се опитай да видиш лицето ми. Виждаш ли ме?

— Да. — Болката бе непоносима, сякаш изгаряше гърдите му. Стори му се, че някой плаче, ала очите на Кирби бяха сухи.

— Добре. — Ръката й трепереше. — Лежи спокойно, а аз ще измеря кръвното ти налягане.

— Какво стана с мен?

— Ранили са те, момчето ми. — Разтърсвана от безпомощни ридания, Кейт взе ръката му и я притисна до бузата си. — Кирби те е намерила.

— Всичко ми е като в мъгла… — прошепна той и извърна глава. Пред погледа му изплува лицето на баща му, бледо и изтощено. Видя и тръбичката, която ги свързваше. — Адски боли! — изохка и се смая, когато баща му закри лицето си длани, а от гърлото му се изтръгнаха тихи ридания. — Какво, по дяволите, става тук? Какво? — Отпусна се уморено назад.

— Казах ти да лежиш спокойно. Няма да позволя да унищожиш цялата ми работа. Ей сега ще ти дам нещо за болката. Кръвното се покачва и се стабилизира.

— Искам вода. Чувствам се така сякаш съм бил… — Внезапно млъкна, когато всичко изплува в съзнанието му. Фигурата на пътя, светлината от дулото на пушката, експлозията в гърдите му. — Изстрел. Той стреля в мен…

— Кирби и Гиф те намерили — обади се Лекси и хвана ръката му. — Двамата те доведоха в къщата. Тя спаси живота ти.

— Беше Кайл. Кайл Делъни. — Болката го заливаше на вълни и той се задъха. — Познах го. Очите му. Преди носеше слънчеви очила. Той беше… в деня, когато порязах ръката си. Онзи мъж в кабинета ти беше Кайл. Той беше с теб.

— Художникът? — Кирби отпусна спринцовката, което бе приготвила. — Плажният нехранимайко?

— Беше Кайл Делъни. Бил е тук през цялото време.

— Дръж го. Дръж го неподвижно, Лекси. По дяволите, Брайън! — Уплашена, че той ще се опита да стане, Кирби заби иглата по-бързо и по-болезнено. — Отново започна да кървиш, Брайън. По дяволите! Помогни ми, Кейт, той ще се нарани, преди успокоителното да започне да действа.

Кейт притисна рамото на Брайън и огледа стаята с изплашен поглед.

— Къде е Джо? Къде е Джо Елън?

 

 

Изгубена, изгубена в мрака и студа. Питаше се дали вятърът е отслабнал, или тя просто бе свикнала с него и вече не й се струваше, че се опитва да я убие. Опита се да си представи как се изправя на крака и побягва, но бе прекалено слаба да направи нещо друго, освен да продължи да се влачи по корем по земята.

Беше загубила чувство за ориентация и се страхуваше, че може да свърши, падайки в реката. Ала нямаше да спре, не можеше да спре, докато имаше някакъв шанс да се добере до къщата.

А ако тя се е изгубила, той също сигурно се е изгубил. Още едно дърво се стовари с трясък на земята зад нея. Стори й се, че някой я извика. Може би той я викаше, помисли си Джо и зъбите й започнаха да тракат. Сигурно искаше тя да му се обади, за да я намери и да я убие също както другите. Също както неговият баща бе убил майка й.

Беше толкова уморена, че сигурно щеше да му позволи, ала желанието да го види мъртъв й вля нови сили.

Той трябваше да умре заради майка й, каза си и изпълзя още половин метър. Заради Джини, заради Сюзън Питърс. Стисна зъби и отново помръдна. Заради Нейтън.

Видя светлината, съвсем слабо проблясване в мрака, сви се на топка и се изтърколи зад едно дърво. Ала светлината не помръдваше, сякаш беше лъч от фенер, държан от силната ръка на мъж.

„Сенкчюъри“, осъзна тя и притисна калната ръка до устните си, за да заглуши риданието. От салона се процеждаше тясна ивица светлина през разбития прозорец. Събра последните си сили и се изправи на крака. Главата й се завъртя и тя се хвана за едно дърво, за да не падне. Погледна към светлината и застави краката си да се движат.

Когато стигна края на дърветата, започна да тича.

— Знаех, че ще се върнеш. — Кайл се изпречи на пътеката и притисна дулото на пистолета до гърлото й. — Доста време те изучавах, за да разбера начина ти на мислене.

Този път не можа да спре сълзите.

— Защо правиш всичко това? Нима баща ти не стори достатъчно?

— Знаеш ли, той винаги смяташе, че не съм достатъчно добър. Не толкова добър като него и със сигурност не толкова добър колкото „златното“ момче. А всичко, от което се нуждаех, беше просветление. — Устните му се изкривиха в усмивка, докато дъждът продължаваше да облива лицето и косата му. — Първо ще трябва да те поизмием малко. Няма проблеми. Имам достатъчно провизии в къмпинга. Спомняш ли си мъжката баня в къмпинга?

— Да, спомням си.

— Обичам да си правя шеги. През целия ни живот си правех подобни шеги с Нейтън. Той никога не разбра. О, малкото ни котенце е избягало? Разбира се, че не. Малкото ни котенце реши да поплува в реката. В пластмасова торбичка. Е, Нейтън, как си могъл да бъдеш толкова небрежен и да оставиш онази книга върху бурканчето със светулки? — Кайл се засмя и поклати глава. — Обичах да го подлудявам с подобни номера, да го карам да се чуди какво става.

Той замахна с пушката.

— Джипът е от лявата страна на пътя. Ще трябва да вървим пеша до там.

— Ти го мразиш.

— Точно така. — Побутна я леко в ребрата, за да се раздвижи. — Баща ми винаги го е предпочитал. Обаче се оказа, че баща ми не е човекът, за когото винаги сме го смятали. Тогава ми се отвориха очите. Открих малките тайни на Дейвид Делъни. Той беше добър, ала аз съм още по-добър. А ти ще бъдеш моят шедьовър, Джо Елън, както Анабела беше неговият. Те ще обвинят Нейтън. Ще бъде страшно забавно. Ако оцелее, ще го затворят.

Тя се препъна, но бързо се изправи.

— Той жив ли е?

— Възможно е. Ще започне да обвинява мъртвия си брат. После ще претърсят вилата му. Отделих време да изпусна няколко снимки там. На ангелите. Беше много жалко, че няма да мога да оставя и една от твоите сред тях.

„Може би още е жив!“ — помисли си младата жена. Сега и тя щеше да се бори за живота си. Извърна се и отметна назад мократа си коса. Ще се справи. Бурята бе поутихнала. Щом бе устояла на бурята, ще се справи и с него.

— Бедата е в това, Кайл, че баща ти беше първокласен фотограф. Той имаше стил, може би малко консервативен и в някои отношения банален. Ала ти в най-добрия случай си три степени под него. Твоята композиция е слаба, нямаш усет за светлината и сенките, повечето образи са размазани.

Когато ръката му се залюля, тя беше готова. Наведе се и заби глава в корема му. Краката му се подхлъзнаха и той падна на колене. Джо стисна китката му и се опита да я извие, ала той обхвана краката й с другата си ръка и я събори на земята.

— Кучка! Да не смяташ, че ще се оставя да ме обиждаш? Че ще ти позволя да провалиш всичко, след като положих толкова усилия?

Сграбчи я за косата, ала тя светкавично се извърна и силно го ритна. Опря се с ръце на мократа земя и усети как мидени черупки се забиха в дланите й.

Видя как вдигна пушката.

— Кайл!

Вниманието му се отклони, както и цевта на пушката.

— Нейтън. — Разцепените и окървавени устни се разтеглиха в широка усмивка. — Е, става още по-интересно. Няма да го използваш. — Кимна към пистолета в ръката на брат си. — Никога не си притежавал смелостта да убиваш. Никога.

— Хвърли пушката, Кайл! Всичко свърши…

— Отново грешиш. Нашият баща го е започнал, но аз ще го довърша! — Бавно се изправи на крака. — Аз ще го довърша, Нейтън, и то по начин, който дори той не е могъл да си представи. Той само е посадил семената. Аз ще прибера плодовете. — Пристъпи усмихнат. — Аз ще прибера плодовете, Нейтън. Аз сам ги отгледах. Помисли си колко горд би бил с мен, с това, че не само тръгнах по неговите стъпки, но го изпреварих.

— Да. — Въпреки че тялото му бе замръзнало, гореща топка се надигна в стомаха на Нейтън. — Да, ти го надмина, Кайл.

— Крайно време е да го признаеш. — Брат му наклони глава. — Ти ли ще ме застреляш или аз да те застрелям? — От гърдите му се изтръгна зловещ смях. — Като знам колко си мекушав, мога да отгатна отговора. А какво ще стане, ако реша да променя правилата на играта, както го правех често, когато бяхме малки деца, и реша първо да застрелям нея?

Когато насочи пушката към Джо, Нейтън натисна спусъка. Кайл рязко отскочи назад, устата му се отвори от изненада и той притисна ръка към увеличаващото се петно кръв на гърдите му.

— Ти! Ти ме уби. Ти ме уби… и то заради една жена? — И се свлече на земята. Нейтън отпусна пистолета.

— Ти вече беше мъртъв — промърмори той. Пристъпи към Джо, вдигна я на крака и я прегърна. — Той отдавна вече бе мъртъв.

— Сега всичко ще бъде наред. — Тя притисна лице към рамото му и ръцете й се вкопчиха в ризата му. — Всичко ще бъде наред.

Гиф се появи, хлъзгайки се по калния път. Лицето му се изопна и погледът му стана суров, когато видя свитата фигура на земята. Вдигна глава и погледна към Нейтън.

— Заведи я вътре. Заведи я в къщата.

Нейтън заслони с тялото си Джо и я поведе към „Сенкчюъри“, съпроводен от отслабващия грохот на бурята.