Нора Робъртс
Красива и мъртва (3)

3

Джо стоеше до прозореца на стаята, в която бе преминало детството й. Нищо не се бе променило — и тази година градината очакваше да бъде наторена и засята, но вече се надигаха туфите със златисточервен игловръх, а до тях синчецът се поклащаше от вятъра. Теменугите грееха на слънцето с дръзките си лица, заобиколени от високи пурпурни перуники, весели жълти лалета и бели карамфили.

Имаше палми и тропически дървета с широки листа, а зад тях сред дантелата на папратите се издигаха сенчестите дъбове, около дънерите, на които пъстрееха диви цветя.

По небето плуваха пухкави облаци и хвърляха меки сенки върху земята. Светлината беше толкова призрачна, златиста и нежна, че навяваше усещането за покой, самота и съвършенство също като в приказките. Ако не беше толкова изтощена, щеше да излезе навън и да запечата цялата тази красота с фотоапарата си.

Странно, помисли си тя, че едва сега разбираше колко много й е липсвала гледката от прозореца на стаята, в която бе прекарала първите осемнадесет години от живота си.

Припомняше си миговете с майка си в градината, когато наведена над лехите с цветя, прилежно повтаряше имената им и слушаше с интерес обясненията на Анабела. Птиците, пеперудите, поклащащите се камбанки на цветята, плуващите в синьото небе облаци, всичко това й напомняше за щастливите дни от ранното й детство. Очевидно бе потискала тези спомени дълбоко в себе си. Джо уморено се извърна от прозореца. Всичко от „Сенкчюъри“, което бе запомнила или запечатала на фотолентата, бе погребала дълбоко в сърцето си.

Стаята й почти не се беше променила. Крилото от къщата, където живееше, и сега блестеше от чистота. Всичко тук бе подредено стилно и с вкус, така както бе оставено от Анабела. За по-голямата си дъщеря тя бе поръчала широко легло с блестящи месингови колони и балдахин, комплект с месинговите корнизи и дръжките по вратичките на чекмеджетата. Навсякъде се виждаха старовремски ирландски дантели — част от нейната зестра от рода Пендълтън, които Джо винаги бе харесвала. Изглеждаха й вечни, притежаваха изящество и елегантност, каквито днешните производители не можеха да достигнат.

Анабела лично бе подбирала всички изящни вещи в тази стая — от нощните лампи и масичките от явор до изисканите шезлонги и порцелановите вази, които никога не оставяше без свежи цветя. Искаше децата й да свикнат с красотата и да се научат да я ценят. Върху мраморната поставка над малката камина винаги поставяше свещници и раковини, а на лавиците на отсрещната стена вместо кукли подреждаше книги.

Анабела беше мъртва. Нямаше значение колко от нея бе останало в тази стая, в тази къща, на острова. Имаше значение само фактът, че беше мъртва. Вероятно бе умряла през някоя от последните двадесет години и така решението й да ги напусне бе станало безвъзвратно.

Защо му е било нужно да запечатва на снимка мига на смъртта й, озадачи се Джо и скри лице в шепите си. И защо е изпратил този зловещ документ на нея, на първородната й дъщеря?

„СМЪРТТА НА ЕДИН АНГЕЛ“.

Тези думи бяха написани на гърба на снимката. Младата жена притисна ръка към гърдите си. Как можеше да съществува такава извратеност? И какво се криеше зад тази заплаха? Нима е решил, че сега е ред на нея, на дъщерята?

Снимката беше истинска. Не беше плод на измъченото й въображение. Нямаше значение, че след като се върна от болницата, снимката бе изчезнала. Ако признаеше, че снимката е била плод на въображението й, трябваше да признае, че е имала халюцинации, а това означаваше, че е полудяла.

Когато се върнала в апартамента, снимката сякаш се бе изпарила. Всичко друго си беше на мястото, включително и десетките нейни фотоси, разпилени из целия апартамент, там, където ги бе захвърлила под въздействието на шока и паниката.

Но макар че основно претърси целия апартамент, не намери фотографията, заради която още не можеше да дойде на себе си.

Или тази снимка никога не бе попадала в ръцете й… Затвори очи и притисна пламтящото си чело до хладното стъкло на прозореца. Нима сама бе измислила тази смразяваща кръвта случка, нима искаше тази зловеща игра на развинтеното й въображение да е факт от реалността? Какво я бе накарало да жадува да види майка си така разсъблечена и мъртва? Какво?

И къде е истината? На кое да повярва… на хипотезата, че всичко се дължи на душевната й нестабилност? Или майка й наистина е мъртва? Не, трябва да престане да мисли за тази загадка.

„Забрави за снимката — въздъхна сломената жена, — както и за всички други снимки. Ще обмислиш всичко по-късно, когато си по-спокойна. Не се поддавай на глупави самовнушения, Джо Елън — заповяда си тя. — Иначе отново ще се върнеш в онази клиника и там ще свършиш сред инжекциите и успокоителните, докато лекарите се ровят в тялото и душата ти. Овладей се. — Пое дъх, много бавно и дълбоко. — Овладей се и чак тогава започни да си задаваш въпросите, които те измъчват. Трябва да се заема с нещо по-практично — реши тя, — нещо просто, от ежедневието или дори само да се преструвам, че съм пристигнала да посетя родния си дом.“

Въздъхна уморено, отпусна се на най-близкия стол и затвори очи.

Първо трябваше да си събере мислите и да реши с какво най-напред ще се заеме. Завръщането в родния й дом бе единственият изход. Но това бе само първата стъпка. Налагаше се да се овладее, да се справи със съмненията, преди да пристъпи към следващата фаза.

Но сега седеше отпусната и безволева, в полудрямка.

Стори й се, че бяха изтекли само няколко секунди, когато някой почука на вратата. Джо скочи объркана. В следващия миг обаче я напуши смях. Как можеше да задреме така посред бял ден? Ала преди да стигне до вратата, тя се отвори и братовчедката Кейт подаде глава.

— О, ето те и теб! За Бога, Джо, изглеждаш ужасно! Сядай веднага до масичката. Първо ще изпиеш този чай, а после ще ми разкажеш какво става с теб.

Такава си беше Кейт, помисли си Джо, искрена и пряма, но без да изпада в глупави мелодрами, винаги готова със съветите си. Младата жена неволно се усмихна.

— А ти изглеждаш чудесно.

— Защото се грижа за здравето си. — Братовчедка й остави подноса на ниската масичка и посочи към стола до нея. — Но като те гледам, ти май не можеш да се похвалиш със същото. Но и с това ще се справим. — Наля от порцелановия чайник в двете чаши и вдигна глава. — Хайде, ела при мен. — Облегна се назад, отпи предпазливо и наведе глава.

— Реших да си позволя малка почивка — започна Джо. Не й се искаше да сподели, че бе пристигнала от Шарлот, за да провери съмненията си. — Само за една-две седмици.

— Джо Елън, не се опитвай да ме заблуждаваш.

Никой не бе успявал да заблуди Кейт. Тя беше пристигнала в „Сенкчюъри“ няколко дни след бягството на Анабела с намерение да постои десетина дни, но остана повече от двадесет години.

Те се нуждаеха от нея, Бог им е свидетел, припомни си Джо, докато се опитваше да прецени шансовете да скрие истината от проницателната Кетрин Пендълтън. Взе чашата си и отпи, за да спечели малко време.

Кейт беше братовчедка на Анабела. Семейната прилика се долавяше в цвета на косите и в очите, както и в телосложението й. Но докато Анабела винаги изглеждаше нежна, изящна и необикновено женствена, Кетрин беше по-пряма и по-твърда.

Да, Кейт се грижеше за себе си, Джо бе длъжна да й го признае. Носеше косата си подстригана късо, като момиче, и вълнена домашно изработена шапчица, която подхождаше на вечно напрегнатата й физиономия и практичен стил. Дрехите й бяха семпли. Джинсите и памучните й ризи безупречно чисти. Ноктите й бяха старателно оформени и лакирани с безцветен лак. Макар че бе навършила петдесет, фигурата й бе стройна и слаба и в гръб приличаше на момиче.

Тя се бе появила в най-тежкия период от живота им и оттогава винаги бе с тях. Грижеше се за децата и за къщата, без да натрапва присъствието си, дарявайки ги с обич и топлота.

— Липсваше ми, Кейт — промърмори Джо. — Наистина ми липсваше.

Тя я изгледа втренчено за миг и лека сянка пробягна по лицето й.

— Не се опитвай да ме размекнеш, Джо Елън. Ти си в беда и можеш да ми се довериш или да запазиш в тайна това, което те измъчва. И в двата случая ще те разбера.

— Нуждая се от малко почивка.

„Това е истина — помисли си си Кейт. — Момичето наистина изглежда зле.“ Познаваше Джо и не допускаше, че причината за измъчения й поглед може да е някой мъж. Значи оставаше работата й. Работата, която я отвеждаше в непознати и далечни места, често пъти изпълнени с опасности, места, където се водеше война или имаше природни бедствия. Кейт знаеше, че младата й братовчедка винаги бе поставяла работата си на първо място, пред семейството и личния живот.

„Малкото ми момиче — помисли си, — бедното ми сладко, малко момиченце. Какво си сторило със себе си?“

Стисна здраво дръжката на чашата си, за да прикрие треперенето на пръстите си.

— Да не би да си болна?

— Не, не — промълви Джо, остави чашата си и разтърка очи. — Просто съм преуморена. Предполагам, че през последните месеци ми се струпа доста работа, прекалено много напрежение.

Кейт смръщи вежди.

— Какво е това напрежение, от което си отслабнала толкова много, Джо Елън? Какво кара ръцете ти да треперят?

— Предполагам, че просто не съм отделяла време за себе си, както би казала ти — смутено се усмихна младата жена. — Но скоро ще се оправя.

Братовчедка й потропа с пръсти по дръжката на креслото, без да сваля поглед от лицето на Джо. Явно не беше само работата й.

— Да не си била болна?

— Не. — Лъжата се изплъзна без усилие. — Просто съм преуморена. Напоследък не мога да спя добре. — Изнервена от проницателния й поглед, Джо стана, за да извади от джоба на сакото си пакета с цигарите. — Имах много работа около фотоалбума, писах ти за него. Предполагам, че това ме е изнервило. — Щракна запалката. — Тази работа е съвсем нова за мен.

— Би трябвало да си горда със себе си, а не да се поболяваш.

— Имаш право. — Издуха дима от цигарата, опитвайки се по същия начин да пропъди образа на Анабела от снимките. — Затова реших да си позволя малка ваканция.

Това не бе всичко, знаеше Кейт, но сега нямаше смисъл да й задава повече въпроси.

— Добре е, че се върна у дома. Няколко седмици с гозбите на Брайън ще ти се отразят добре. А освен това още две ръце не са ни излишни. Повечето от стаите и вилите са ангажирани за цялото лято.

— Значи работата върви добре? — равнодушно запита Джо.

— Хората искат да си починат и да сменят обстановката. Повечето идват тук, за да потърсят тишина и уединение. Ала това не означава, че не държат на чистите чаршафи и кърпи. Лекси помага, ала на нея невинаги може да се разчита. Може да изчезне за цял ден и да зареже работата си. Тя е разочарована от себе си и още не е преодоляла болката.

— Лекси е на двадесет и четири години, Кейт. Вече би трябвало да е пораснала.

— Някои узряват по-бавно. Това не е престъпление. — Кейт бе готова както винаги да защити някое от децата.

— Да, но някои хора никога не се научават да приемат действителността — отбеляза Джо. — И прекарват целия си живот като упрекват останалите за своите разочарования, провали и грешки.

— Алекса не се е провалила. Вие никога не сте проявявали достатъчно търпение една към друга.

— Никога не съм я молила да бъде търпелива с мен. Никога за нищо не съм я молила.

— Да, така е, Джо — спокойно се съгласи Кейт. — Ако искаш да получиш нещо, трябва и да дадеш. Ако ги помолиш за нещо, ще трябва да признаеш, че се нуждаеш от тях, както и те от теб. Крайно време е всички вие да приемете някои истини. Изминаха почти две години откакто тримата не сте се събирали под този покрив.

— Знам колко време е изминало — горчиво изрече Джо. — Не съм очаквала радушно посрещане нито от Брайън, нито от Лекси.

— Може би е трябвало да дадеш повече, за да очакваш повече. — Кейт стисна устни. — Още не си попитала за баща си.

Раздразнена, младата жена смачка цигарата.

— Какво искаш да попитам?

— Не ми дръж такъв тон! Ако искаш да останеш тук, ще трябва да покажеш уважението си към тези, които се грижат за този дом. И ще работиш наравно с останалите. През последните няколко години брат ти е поел почти целия товар върху плещите си. Време е цялото семейство да заработи. Време е най-сетне да бъдете истинско семейство.

— Аз не съм хотелиерка, Кейт, и не вярвам, че Брайън би искал някой да си пъха носа в работата му.

— Не е нужно да си хотелиерка, за да се оправяш с пералнята или да бършеш праха от мебелите, или да метеш пясъка от верандата.

Засегната от ледения тон на братовчедка си, побърза да се оправдае:

— Не съм казала, че няма да поема своя дял. Исках да кажа само, че…

— Много добре знам какво искаше да кажеш — прекъсна я Кейт. — И ще ти кажа, млада госпожице, че ми е омръзнало от подобни приказки. Всеки един от вас по-скоро би потънал в блатото, отколкото да помоли другия за помощ. И държа да ти кажа, че трябва добре да си мериш приказките, когато се изправиш пред баща си. Не ме интересува колко си добра в професията си или колко независима си станала. Докато си тук, ще се подчиняваш на правилата в този дом. Вече е крайно време да погледнеш на тази къща като на свой дом.

— Кейт… — започна Джо, но братовчедка й се запъти към вратата.

— Не, сега съм прекалено ядосана, за да говоря с теб.

— Исках само да кажа… — Вратата се затръшна и младата жена дълбоко въздъхна. Главата отново я заболя, стомахът й бе свит на топка, а вината я обгърна като тежка пелена. „Кейт греши — реши тя. — Аз наистина се чувствам тук като в свой роден дом.“

 

 

Сам Хатауей стоеше на брега край блатото и наблюдаваше как един ястреб се рее в небето, търсейки плячка. Обичаше рано сутрин да се разхожда из тази част на острова. Знаеше, че Брайън също излиза на разходка по същото време, но никога не бяха разговаряли за това. Всеки от тях си имаше собствен път, свое любимо място.

Понякога Сам се качваше на джипа, но обикновено предпочиташе да върви пеш. В някои дни се насочваше към дюните, за да наблюдава изгрева на слънцето. Целият плаж се осветяваше и заблестяваше като шепа скъпоценни камъни и той можеше да се разхожда с часове, оглеждайки всичко наоколо. Рядко навлизаше в ливадите между дюните. Тревата там бе толкова нежна и крехка, че всяка стъпка причиняваше вреда и промяна. А той винаги бе мразил промените.

В някои дни предпочиташе да скита край гората зад дюните, където езерата и блатата бяха изпълнени с живот и звуци. Имаше сутрини, когато се нуждаеше от тишината и полумрака на гората, а не от шумния грохот на вълните и ослепителното слънце по плажа. Понякога му харесваше да наблюдава някоя чапла, неподвижно застинала, дебнеща безгрижните риби.

Друг път бродеше край мочурището. Тогава забравяше за света и живота извън този усамотен кът. В тъмните зелени води можеше да се види алигатор да преживя остатъците от последната си жертва или костенурка, припичаща се върху някой плаващ дънер. За него те бяха по-истински отколкото хората.

Ала почти никога не отиваше по-нататък, в тъмните сенки на гората. Гората бе любимото място на Анабела.

Сега пролетта бе в разгара си, миналогодишната златистокафява трева отстъпваше на новата яркозелена трева, а дивите цветя разцъфтяваха с ярките си багри. Беше видял тридесет пролети на острова и никога не бе престанал да се наслаждава на багрите и звуците на пролетното тайнство.

Тази земя бе принадлежала на съпругата му, предавана в нейното семейство от поколение на поколение. Ала той я бе почувствал като своя в мига, в който за пръв път стъпи на острова. Както и Анабела в мига, в който я видя за пръв път.

Бе изгубил съпругата си, но земята бе останала негова.

Той бе фаталист или по-скоро се бе превърнал в такъв. Беше уверен, че никой не може да избяга от съдбата си.

Земята бе станала негова благодарение на Анабела и той й се бе посветил изцяло — бе се грижил за нея през всички тези години, в които бе останал сам.

Въпреки че бяха изминали много години от онази нощ, в която Анабела бе изчезнала като призрак в мрака, той я откриваше във всяко кътче на острова. Това бе неговата болка и неговата утеха.

Сам виждаше оголените корени на дърветата, там, където реката бе подронила брега. Бяха му казали, че не е зле да се погрижи за укрепването на ронливия бряг. Но той вярваше, че природата сама ще се погрижи за всичко. Ако човек, независимо дали с добри или лоши намерения, реши да се намеси и да промени руслото на реката, кой знае какви последици би имало за останалите обитатели на острова?

Не, всичко щеше да си остане непроменено, подвластно само на сушата и морето, на вятъра и бурите.

Кейт бе застанала на няколко метра зад него и внимателно го наблюдаваше. Той беше висок, жилав мъж, със загоряло лице и черна коса, прошарена със сребърни нишки. Устните му бяха твърдо очертани и той рядко се усмихваше. Още по-рядко се виждаше усмивка в променливите светлокафяви очи, заобиколени от дълбоки бръчки, които придаваха особена привлекателност на лицето му.

Имаше големи ръце и крака, но Кейт знаеше колко грациозно и тихо може да се движи този мъж, нещо непостижимо за един градски обитател.

Преди двадесет години той не я бе посрещнал с радост, нито пък й бе намекнал, че трябва да си замине.

Тя просто бе дошла и бе останала. В мигове на слабост Кейт се питаше как ли би реагирал, ако тя си опакова багажа и напусне острова. Ала не си тръгна и се съмняваше, че някога щеше да го стори. Бе обичала Сам Хатауей през всичките тези двадесет години.

Кейт изправи рамене и вирна брадичка. Подозираше, че той е усетил присъствието й, но бе сигурна, че няма пръв да я заговори.

— Джо Елън пристигна тази сутрин.

Сам продължи да гледа ястреба, кръжащ над блатото. Да, той знаеше, че Кейт е там, така както знаеше, че трябва да е имала сериозно основание, за да дойде тук. Тя не обичаше нито блатата, нито алигаторите.

— Защо? — сухо попита той.

Думите му я подразниха.

— Тук е нейният дом, нали?

— Не мисля, че го чувства като свой дом. — Думите неохотно излизаха от устата му.

— Няма значение как го чувства. Този дом си остава неин. Ти си й баща и би трябвало да се радваш на пристигането й.

Представи си лицето на по-голямата си дъщеря. Това бе образът на съпругата му, образ, който го изпълваше с гняв и отчаяние. Обаче изрече равнодушно:

— След малко ще се прибера.

— Минаха близо две години, откакто тя за последен път бе тук, Сам. За Бога, длъжен си да видиш дъщеря си.

Той раздразнено се размърда. Кейт притежаваше способността да го кара да се чувства виновен.

— Има достатъчно време, освен ако не е решила да си тръгне със следобедния ферибот. Доколкото си спомням, никога не се е задържала дълго на едно място. Освен това никога не е изгаряла от желание да стои на острова.

— Отиването й в колежа и стремежът й да се утвърди в професията не са предателство.

Въпреки че той не помръдна и не проговори, тя знаеше, че е засегнала най-болното му място и съжаляваше, че се налага да му причини болка.

— Тя се върна, Сам. Не мисля, че скоро ще ни напусне, но сега това не е най-важното.

Пристъпи, хвана го за ръката и го обърна към себе си. Понякога се налагаше да му доказва очевидни истини, за да го накара да ги забележи.

— Тя е наранена. Никак не изглежда добре, Сам. Много е отслабнала и е бледа като платно. Казва, че не е боледувала, но не й вярвам.

За пръв път в очите му се появи тревога.

— Да не би да е свързано с работата й?

Най-после бе успяла да събуди интереса му.

— Според мен не е свързано с работата й. Душата й е наранена, нещо дълбоко вътре в нея. Не мога да се обзаложа, но усещам, че е така. Сега тя се нуждае от дом, от семейство, от топлина. Нуждае се от баща си.

— Ако Джо има някакъв проблем, тя ще се справи сама с него. Винаги се е справяла.

— Искаш да кажеш, че винаги е трябвало да се справя сама — възрази Кейт. Искаше й се да го раздруса, да го накара да отключи ключалката, която бе затворила сърцето му. — По дяволите, Сам, трябва да се погрижиш за нея!

Погледът му се рееше някъде далеч над нея към тъмните води на блатото.

— Отдавна мина времето, когато се нуждаеше от мен, за да превързвам раните й и да я успокоявам.

— Не, не е минало. — Отдръпна ръката си. — Тя все още е твоя дъщеря. И винаги ще бъде. Бела не е единствената, която си е заминала, Сам. — Погледът й бе прикован към лицето му. Тя гневно поклати глава. — Брайън, Джо и Лекси изгубиха майка си. Но не бива да изгубят и теб.

Остра болка прониза гърдите му, той се извърна и отново се втренчи в далечината. Знаеше, че болката ще утихне само ако остане сам.

— Казах ти вече, че ще след малко ще се прибера. Ако Джо Елън иска да ми каже нещо, има достатъчно време да го стори.

— Един ден ще разбереш, че ти си този, който трябва да й каже нещо, и не само на нея, на всички тях.