Нора Робъртс
Красива и мъртва (29)

29

Кирби се разхождаше по брега. Небето от изток бе обагрено в червено, преливащо във великолепно виолетово, което искреше все по-ярко с изгрева на слънцето. Вероятно старата поговорка беше вярна и моряците би трябвало да се вслушат в предупреждението, ала в този миг тя само се наслаждаваше на красивата утрин, буреносното небе и силния вятър, който рошеше косите й.

Може би все пак Карла нямаше да пропусне да излее яростта си върху острова, помисли си младата жена, докато пясъкът проскърцваше под краката й. Сигурно ще бъде вълнуващо и ще отвлече за малко вниманието на Брайън от неприятностите му.

Искаше й се да знае какво да му каже, как да му помогне. Ала всичко, което можа да направи, когато миналата нощ той се втурна във вилата й, бе да го изслуша — както бе изслушала и Джо. Обаче, когато се опита да го успокои, както бе успокоила Джо, разбра, че той не иска да слуша нежни и утешителни слова. Вместо това тя му даде горещия огън на страстта, а той изля нещастието си в необуздан секс.

Не успя да го убеди да остане да поспи, докато слънцето изгрее. Той си тръгна преди първите лъчи на слънцето. Но през изминалата нощ двамата бяха станали още по-близки и тя бе уверена, че гневът му се бе укротил, преди да се върне в „Сенкчюъри“.

Кирби страдаше, защото мъжът, когото обичаше, имаше неприятности и се измъчваше. Сега трябваше да бъде до него, да му помогне да преживее всичко това, да се опита да успокои душата му.

В този миг видя Нейтън, застанал до една скала, в която с трясък се разбиваха морските вълни. Лоялността към Брайън я накара да забави крачките си, ала желанието да помогне, да лекува надделя. Просто не можеше да обърне гръб на нечия болка.

— Каква сутрин, а? Ваканцията оправда ли очакванията ти?

Той се засмя горчиво.

— О, да. Това се оказа пътуването на живота ми.

— Имаш нужда от малко кафе. Като лекар се предполага да ти кажа, че кофеинът е вреден за сърцето ти, но понякога е полезен за нервите.

— Предлагаш ми чаша кафе?

— Именно.

— Оценявам жеста ти, Кирби, но и двамата знаем, че съм персона нон грата. Брайън няма да е във възторг, ако споделиш сутрешното си кафе с мен. Не мога да го упреквам за това.

— Аз сама преценявам как да постъпя. Затова той е луд по мен. — Сложи ръка на рамото му. Не, не можеше да обърне гръб на болката. Дори въздухът около Нейтън бе напоен с нея. — Хайде, ела у дома. Мисли за мен като за любезния лекар на острова. Разкрий душата си пред мен — усмихна му се тя. — Дори, ако искаш, мога да ти взема хонорар както при всеки преглед от домашния лекар.

— Става. — Той пое дълбоко дъх. — Господи, наистина бих изпил чаша кафе, а не бих се отказал и от едни състрадателен слушател.

— Аз мога да ти предложа и двете. Да вървим. — Хвана го под ръка и двамата се отдалечиха от брега. — Значи семейство Хатауей не са се отнесли много добре към теб.

— О, не бих казал това. Тази южняшка гостоприемност! Моят баща е изнасилил и убил майка ви, казвам им аз, а никой дори не се опита да ме линчува.

— Нейтън. — Тя позабави крачките си. — Всичко това е много объркано и много трагично, но когато поразмислят, никой от тях няма да те обвинява.

— Джо не ме обвинява. Тя е най-засегнатата от всичко това, но не ме обвинява.

— Тя те обича.

— Можеше да се справи с това — промърмори той. — Лекси също не ме обвинява. Тя ме погледна право в очите и ми каза, че нямам вина за случилото се.

— Лекси обича да се крие зад маската на лекомислена и глупава жена, но тя е много умна и чувствителна и по-бързо от останалите е разбрала какво си преживял. — Отвори вратата и се извърна към него. — Нейтън, ти не си отговорен за нищо.

— Да, знам го с разума си и почти се опитах да се убедя и с чувствата си, защото… защото желаех Джо. Но нищо не е свършило, Кирби. Още една жена е мъртва и значи още нищо не е свършило.

Тя кимна и отвори вратата пред него.

— Ще поговорим и за това.

 

 

Ураганът Карла си поигра на най-южния бряг на Флорида, удостоявайки с бърза и жестока целувка Кей Вискейн, преди да се отправи на север. С присъщия си капризен маниер изтанцува едно танго с Форт Лаудердейл, разпръсвайки като детски играчки туристите и местните жители и отнемайки няколко живота. Но явно нямаше намерение да се задържи в този район.

Очите на Карла^[1] бяха студени и широки, дъхът й — бърз и нетърпелив. Ставаше все по-силна и дива, откакто се бе зародила от топлите океански води на Западна Индия.

Подобно на отмъстителна прелъстителка, се завъртя в морето и насочи яростта си към тясната бариера на островите по пътя си.

 

 

Лекси забързано влезе в стаята за гости. Джо тъкмо застилаше покривката върху голямото орехово легло. Слънчевите лъчи проникваха през отворената балконска врата и осветяваха дълбоките сенки под очите й, доказателство за безсънна нощ.

— Ураганът току-що е връхлетял върху Сейнт Саймън — съобщи тя, задъхана от бързото изкачване на стълбите.

— Сейнт Саймън? Мислех, че се е отправил на запад.

— Променил е посоката си. Насочил се е на север, Джо. Според последните съобщения, ако сегашната посока се запази, още преди полунощ ще се стовари върху острова.

— Каква е скоростта на вятъра?

— Казаха, че ще достигне трета степен.

— Сто и четиридесет километра в час! Ще трябва здраво да залостим всички врати и прозорци.

— Смятаме да евакуираме туристите, преди морето да се разбушува и да стане невъзможно за ферибота да отплава. Кейт иска да ни помогнеш за сметките. Аз ще отида с Гиф. Двамата ще помагаме при товаренето на багажа.

— Добре, сега слизам. Да се надяваме, че ще се насочи към океана и ще ни отмине.

— Татко се е залепил за радиото и слуша последните новини, а Брайън отиде да провери моторницата, ако се наложи и ние да се евакуираме.

— Татко няма да напусне острова. Ще остане, дори ако ще се наложи да се завърже за някое дърво.

— Но ти май се каниш да ни напуснеш? Преди малко надникнах в стаята ти и видях, че куфарите ти са отворени и багажът ти е почти опакован.

— Няма причина да остана. По-добре да си заминеш.

— Грешиш, Джо. Има много повече причини да останеш, отколкото да си заминаваш. Трябва да осмислим всичко отново, трябва да погребем мама.

— О, Господи, Лекси! — Джо закри лицето си ръце.

— Не тялото й. Длъжни сме да поставим паметник в гробището и да й кажем сбогом. Тя ни обичаше. През целия си живот мислех, че не ни е обичала и че аз съм виновна за това.

Гласът на Лекси се пречупи и сестра й свали ръце от лицето си.

— Защо си мислила така?

— Аз бях най-малката. Мислех, че тя не е искала повече деца, че не ме е искала. Затова прекарах по-голямата част от живота си, като се опитвах да накарам хората да ме обичат, да ме искат — правех се на глупава или на много умна, на безпомощна или на силна. И винаги исках да бъда сигурна, че аз съм тази, която ще си тръгне първа.

Отиде и внимателно затвори вратата на балкона.

— Направих отвратителни неща — продължи тя. — И сигурно щях да направя още. Но сега, когато знам истината, нещо в мен се промени. Трябва да й кажа сбогом. Всички трябва да й кажем.

— Срамувам се, че не се досетих затова — прошепна сестра й. — Ако си тръгна, преди да се уреди церемонията, обещавам че ще се върна. — Наведе се, за да събере чаршафите, които бе свалила от леглото. — Независимо от всичко, доволна съм, че се върнах. Радвам се, че нещата между нас се промениха.

— Аз също. — Лекси леко се усмихна. — Може би ще ти харесат някои от снимките, които ми направи, и ще ми направиш още. Мога да ги използвам за албума си. Някои от влиятелните продуценти могат да се впечатлят от факта, че са направени от една от най-известните фотографки в страната.

— Ако Карла ни отмине, ще направим такива снимки, че всички влиятелни директори от Ню Йорк ще си паднат на задниците.

— Наистина ли? Страхотно! — Намръщено изгледа небето. — Да вървят по дяволите всички урагани. Все нещо ще се случи, за да попречи. Обаче можем да направим снимките и в Савана. Можем да наемем някое студио за ден-два и…

— Лекси!

— О, добре. — Тя махна с ръка. — Обаче предпочитам да си мисля за такива неща, отколкото за смяна на чаршафи и сервиране на маси. Ще потърся в гардероба си нещо по-специално. Искам снимките да са секси и да излъчват особено настроение. Можем да използваме от онези машини за вятър и…

— Лекси — повтори Джо и нетърпеливо се засмя.

— Тръгвам, тръгвам. Сетих се за онази страхотна вечерна рокля, която си купих на една разпродажба. — Запъти се към вратата. — А освен това ще поговоря с Кейт да ми заеме перлите на баба.

Джо отново се засмя и поклати глава. Нещата не можеха да се променят изведнъж. Сгъна чаршафите и ги отнесе в пералнята. На връщане зърна през отворената врата на една от стаите, че семейството от Торонто си опакова багажа. Сигурно повечето от гостите правеха същото. Щеше да види доста зор, докато уреди сметките на заминаващите.

Кейт беше на терасата с купчина документи в ръце. Усмивката й на любезна домакиня озари лицето й, когато зърна Джо.

— Сега няма защо да се тревожите. Ще ви закараме невредими до ферибота, който идва на всеки час. — Чуха се възбудени гласове, но тя вдигна ръка. — Първата група тръгва веднага, а моята племенница ще се погрижи за сметките.

Отправи към Джо извинителен поглед, примесен с леко отчаяние.

— Господин и госпожа Литълтън, ако сте готови, можете да се качвате в микробуса. Госпожа Паркър. Госпожа Хюстън. Ей сега ще се присъединя към вас. Моля останалите да проявите малко търпение. Моята племенница ще уреди всичко.

Тя си проби път между уплашените гости и сграбчи ръката на Джо.

— Ще се върна веднага. Кълна се, човек може да си помисли, че се очаква атомна бомба.

— Вероятно повечето от тях никога преди не са виждали ураган.

— Затова ми се иска час по-скоро да се махнат оттук. За Бога, този остров и друг път е устоявал на урагани и сега ще устои.

Кейт я поведе към малката стаичка на администратора във фоайето и с облекчение затвори вратата зад себе си.

— Ето тук за малко ще бъдем сами. Извинявай, че те карам да се занимаваш с всичко това.

— Няма нищо. Мога да закарам следващата група с джипа.

— Не! — Гласът на Кейт прозвуча неочаквано остро. — Няма да излизаш от къщата, Джо Елън, освен ако някой от нас не е с теб. Няма да се тревожа и за теб.

— За Бога, ще заключа вратите на джипа.

— Казах не и не желая да спорим повече. Нямам никакво време за подобни разправии. Ще ми помогнеш много повече, ако стоиш в къщата и успокоиш хората. Аз трябва да отида да прибера туристите от вилите, а Брайън ще се погрижи за тези в къмпинга. Скоро и те ще пристигнат в къщата.

— Добре, Кейт. Ще направя каквото кажеш.

— Баща ти занесе радиото в кухнята. — Тя хвана Джо за раменете. — Ако има нужда, веднага го повикай. Моля те, Джо, никакви самоинициативи. Разбираш ме, нали?

— Не се безпокой, но искам да се обадя на Нейтън.

— Вече го направих. Никой не отговори. Ще отида до вилата му, след като изпратя първата група. И аз ще съм по-спокойна, ако знам, че е тук.

— Благодаря ти.

— Няма за какво да ми благодариш, сладкишче. След малко ще имаш големи главоболия. — Кейт пое дълбоко дъх и отвори вратата.

Джо се намръщи от оглушителната врява и извика:

— Върни се по-бързо. Усмихна се, изправи рамене и се отправи към бойното поле.

 

 

Гиф внесе големия лист шперплат, за да закрие широкия прозорец в гостната стая. Лекси бе коленичила в ъгъла и ловко забиваше един пирон. Бъбреше през цялото време, но той почти не я чуваше. Вятърът бе утихнал, но притъмнялото небе бе надвиснало застрашително над острова.

Приближава, помисли си младият мъж, и то по-бързо, отколкото очакваха. Семейството му се намираше в безопасност вкъщи. Беше изпратил един свой братовчед и двама приятели да започнат да заковават вилите, като започваха от южния край и се придвижваха на север.

Имаше нужда от още работна ръка.

— Някой обади ли се на Нейтън?

— Не знам. — Лекси взе още един гвоздей. — И без това татко няма да му позволи да ни помогне.

— Господин Хатауей е разумен човек, Лекси. Няма да откаже предлаганата помощ, а освен това имаше на разположение цяла нощ, за да си помисли.

— Той е упорит и твърдоглав колкото шест мулета, а когато към него се присъедини и Брайън, стават дванадесет. Ами това е все едно да обвиняваш праправнука на онова копеле Шърмън, че е опожарил Атланта^[2].

— Предполагам, че някои го обвиняват. — Гиф повдигна още един лист шперплат.

— Тези, които нямат капчица мозък, предполагам. Никак не ми се иска да призная, че баща ми и брат ми са от тях или пък че не виждат по-далеч от носа си. Та и слепец ще види, че този мъж обича Джо. Срамота е да ги карат да се чувстват виновни за любовта си.

Тя се изправи и духна кичура от очите си, изгледа го и се намръщи.

— Защо ми се хилиш? Да не би да имам петно на носа?

— Ти си най-красивото нещо, което съм виждал в живота си, Алекса Хатауей. И винаги ме изненадваш. Макар да те познавам, пак успяваш да ме изненадаш.

— Е, скъпи… — Тя наклони глава и примигна. — Точно това е целта ми.

Гиф пъхна ръка в джоба си и измъкна малка кутийка.

— Исках да стане при други обстоятелства, ала никога не съм те обичал повече, отколкото в този миг и смятам, че сега е най-подходящо.

Той отвори внимателно капака на кутийката. Малкият диамант върху тънката златна халка заблестя с цветовете на дъгата.

— Омъжи се за мен, Алекса.

Сърцето й заби лудо в гърдите. Очите й се разшириха и се напълниха със сълзи. Притисна трепереща ръка към устните си.

— О, как можа! Как можа да развалиш всичко по този начин? — Извъртя се и удари яростно с чука по шперплата.

— Както казах — промърмори той, — ти винаги ме изненадваш. Искаш да го прибера и да ти го дам по време на интимна вечеря на свещи?

— Не, не, не! — Стовари още веднъж чука върху дървения лист. — Прибери го. Знаеш, че не мога да се омъжа за теб.

Той неловко пристъпи към нея.

— Не знам такова нещо. Би ли ми обяснила защо?

Лекси гневно се извъртя към него.

— Знаеш, че ако продължаваш да ме молиш, ще се омъжа за теб. Ще го направя, защото те обичам. И тогава ще трябва да се откажа от всичко. Ще трябва да остана на този проклет остров, никога няма да отида в Ню Йорк и никога няма стана актриса. Тогава ще започна да те мразя и ще започна да си мисля: само ако, само ако… Ще стоя тук, ще остарявам и ще се питам дали не бих могла да бъда нещо съвсем друго, дали животът ми нямаше да бъде по-щастлив, ако…

— Какво те кара да мислиш, че ще очаквам от теб да се откажеш от Ню Йорк, от театъра, от всичко, за което си мечтала? Каквото искаш за себе си, Лекси, аз го искам двойно повече.

Тя избърса бузите си с длан.

— Не те разбирам. Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Казвам, че аз също имам планове за себе си. Нямам намерение цял живот да стоя тук и да въртя чука.

Гиф раздразнено свали кепето си, избърса потното си чело и отново го нахлупи.

— Нещата могат да се уредят и в Ню Йорк, нали?

Лекси не откъсваше поглед от очите му, опитвайки се да разбере какво е намислил.

— Искаш да кажеш, че ще отидеш в Ню Йорк? Че ще заминеш за Ню Йорк? Заради мен?

— Не, не съм казал такова нещо. — Той затвори капака на кутийката и я пъхна в джоба си. — Ако го направя заради теб, аз също рано или късно ще започна да те мразя. Затова ще го направя заради двама ни. И въпреки че съм спестил малко пари, на първо време няма да ни е никак лесно. Ще трябва да завърша колеж, ако искам Нейтън да ме вземе на работа във фирмата си.

— Искаш да работиш с Нейтън? В Ню Йорк?

— Мечтая си за това, както и да те видя на сцената.

— Може би никога няма да стигна до там.

— По дяволите, разбира се, че ще стигнеш. — Трапчинките се появиха на бузите му, а очите му от кафяви се преобразиха в златисти. — Никога не съм срещал някой, който да е способен да изиграе повече роли от теб. Ще бъдеш на сцената, Лекси. Аз вярвам в теб.

Сълзите отново бликнаха от очите й и тя се хвърли в обятията му.

— О, Гиф, как може да си толкова съвършен? Как може да си толкова добър? — Лекси се отдръпна назад и взе лицето му в дланите си. — Толкова добър за мен.

— Учих се през по-голямата част от живота си.

— О, ние ще успеем, наистина ще успеем. Аз мога да бъда сервитьорка, докато ти завършиш колежа. Ще направя всичко, за да успеем. О, нямам търпение да ми го сложиш. — Тя му протегна ръката си.

— Някой ден ще ти купя по-голям.

— Не, няма. — Сърцето й пееше, когато той бавно постави пръстена и се наведе, за да целуне ръката й. — Можеш да ми купиш каквито искаш блестящи дрънкулки, когато станем богати, защото аз искам да бъдем богати, Гиф, и не се срамувам да го кажа. Но този… — Протегна ръка и я завъртя, така че слънчевите лъчи да затанцуват по малкия камък. — Този е съвършен.

 

 

Джо притисна ръце към слепоочията си. Бяха изминали два часа, а главата й се пръскаше от болка и очите я боляха. Кейт се бе връщала на два пъти, за да отведе гостите до ферибота. Брайън бе довел десетина туристи от къмпинга, а след това се бе върнал, за да провери дали не е останал някой. Разбра, че Нейтън помага при товаренето на багажа на ферибота.

В къщата цареше тишина. Чуваха се само монотонните удари на чуковете, с които заковаваха прозорците. Кейт сигурно скоро щеше да се върне с последните гости от вилите. Прозорците от южната и източната страна вече бяха заковани и къщата бе потънала в мрак.

Тя отвори предната врата и вятърът я блъсна в лицето. Приличаше на студен шамар, който я разтърси след задушаващата горещина в къщата. На юг небето сякаш бе прихлупило земята, проблясваха светкавици.

Реши, че ураганът все още е далеч. Трябваше да прибере всичките си снимки и негативи от тъмната стаичка и да ги занесе за по-сигурно в кабинета на Кейт.

Не искаше да се среща с баща си и затова се качи по главната стълба, като по пътя машинално проверяваше всяка стая да не би някой от гостите да е забравил нещо. Загаси лампите в коридора и забърза към тъмната стаичка. Сега шумът от чука се чуваше по-силно и това й подейства успокоително. Сякаш ни погребват тук, помисли си младата жена. Ако Карла се стовари върху острова, „Сенкчюъри“ щеше да издържи, както толкова много години досега.

Когато минаваше покрай кабинета на Кейт, чу гласове с южняшки акцент. Прозорецът бе закован с шперплат.

Запали лампата в тъмната стаичка и пусна радиото.

„Ураганът Карла е от трета степен и се очаква да връхлети върху Острова на желанието близко до бреговете на Джорджия в седем часа вечерта. Всички туристи са евакуирани от този остров, а ние препоръчваме и на местните жители да го напуснат колкото се може по-скоро. Вятърът е със скорост 120 километра в час.“

Младата жена нервно прокара ръка в косата си. Досега ураганът никога не е бил с такава сила. Сигурно щеше да помете вилите, а нищо чудно и някои от къщите. Брегът ще бъде изровен, а голяма част от дърветата — изтръгнати от корен.

Самите те нямаше да бъдат в безопасност в къщата, помисли си и погледна часовника. Трябваше да се свърже с Нейтън и Кирби и ако се налагаше, щеше да удари баща си с нещо по-тежко по главата, за да изпадне в безсъзнание. Той и семейството й трябваше да напуснат острова.

Дръпна едно чекмедже. Можеше да остави снимките, но да бъде проклета, ако зареже негативите. Ала когато протегна ръка, за да ги извади, замръзна.

Най-отгоре върху старателно подредените ролки лежеше купчина снимки. Главата й се завъртя, а кожата й стана лепкава, когато се втренчи в лицето на майка си. Вече бе виждала тази снимка в една друга тъмна стаичка. Сега й се струваше, че е било в някакъв друг живот. Бученето в главата й се засили и някак си отдалеч чу собственото си стенание.

Сграбчи снимката. Беше истинска, усещаше как навлажнява между пръстите й. Като дишаше бавно, Джо я обърна.

„СМЪРТТА НА ЕДИН АНГЕЛ“.

Потисна вика си и се насили да погледне следващата снимка. Мъката я обгърна като тъмно покривало. Позата беше почти идентична, сякаш бе копие на първата снимка. Ала жената беше Джини, нейното мило, добродушно лице бе отпуснато и безжизнено, а очите й бяха празни.

— Съжалявам! — прошепна Джо и притисна снимката към сърцето си. — Господи, толкова много съжалявам!

Третата снимка беше сигурно на Сюзън Питърс.

Младата жена затвори очи, за да потисне гаденето си, и внимателно обърна снимката. Краката й се подкосиха.

На последната снимка беше самата тя. Очите й бяха затворени, а тялото й бе голо и бледо. В гърдите й се надигна вик, тя изпусна снимката и ужасено се отдръпна.

Гледаше с невиждащ поглед, скована от страх. Искаше да избяга, но не можеше да помръдне. Отпусна глава върху масата и събори радиото. Копчето се превъртя и гръмна музика, която я накара да подскочи.

— Не… — Стисна ръцете си в юмруци и заби нокти дълбоко в дланите си, докато болката не победи шока. — Няма да позволя отново да се случи. Няма да повярвам в това! Няма да позволя да се превърне в истина.

Изправи се и започна да вдишва и издишва дълбоко. Постепенно главата й престана да бучи. Джо решително се наведе и взе снимката.

Да, това бе нейното лице. Снимката е била направена, преди Лекси да отреже косата й за пикника. Значи преди няколко седмици. Пикникът с големия огън бе в самото начало на лятото. Поднесе снимката по-близо към лампата и внимателно я разгледа.

Отне й само няколко секунди, за да разбере, че лицето беше нейно, но тялото не. Гърдите бяха по-пълни, а бедрата — по-заоблени. Постави до нея снимката на Анабела. Нима това не беше още по-ужасяващо, запита се Джо, да разбере, че нейната глава бе залепена върху тялото на майка й? По този начин ги сливаха в един човек, правеха ги едно цяло.

Точно това бе искал той през цялото време.

 

 

Брайън подкара джипа по главната алея на къмпинга. Наоколо цареше безпорядък. Той си каза, че с наближаващия ураган това едва ли има някакво значение. Вятърът бръснеше клоните на дърветата и той стисна по-силно кормилото на джипа. Сигурно щеше да му трябва поне час, за да оправи всичко.

Наложи се да не бърза, въпреки че му се искаше час по-скоро да прибере Кирби и да я заключи в безопасност в „Сенкчюъри“. Предпочиташе тя да се евакуира от острова, но знаеше, че само напразно ще си губи времето, за да я убеждава. Дори и само един човек да останеше на острова, тя също щеше да остане, за да лекува раните му, ако се наложи.

„Сенкчюъри“ съществува повече от сто години, помисли си Брайън. Щеше да издържи и този път.

Имаше за какво да се тревожи. Навярно щяха да бъдат откъснати от сушата. Радиото щеше да помогне, но телефоните нямаше да работят, както нямаше да има и никакъв транспорт. Беше се запасил с достатъчно гориво за генератора, а знаеше, че Кейт се бе погрижила за запасите от вода. Имаха храна и убежище и щяха да оцелеят.

Продължи да проверява бунгалата и с облекчение установи, че навярно никой не бе останал в къмпинга. Надяваше се някой да не се е скрил в гората, решен да преживее интересно приключение.

От устата му се изтръгна проклятие, когато някаква фигура излезе на пътя, точно пред джипа.

— Господи, какъв идиот! — Той ядосано завъртя кормилото. — Едва не те прегазих. Да не би да си се побъркал, че излизаш така на пътя? Още повече, че приближава страхотен ураган.

— Чух за това — широко се ухили мъжът. — Забавно нещо.

— Да, забавно. — Ядосан за изгубеното време, махна с ръка. — Качвай се. Надявам се да успея да те закарам навреме, за да се качиш на последния ферибот. Нямаме много време.

— О, не мисля така. — Все още усмихнат, мъжът вдигна ръката, която досега бе зад гърба му и стреля.

Брайън отскочи назад, когато болката експлодира в гърдите му и всичко се завъртя пред очите му. Докато падаше, видя очите на приятеля си от детинство, които се смееха.

— Първият падна. — Той подритна с ботуша си отпуснатото тяло. — Оценявам загрижеността ти, стари приятелю. Както и джипа, който ми предоставяш.

Хвърли последен поглед към Брайън.

— Не се безпокой. Ще го закарам в „Сенкчюъри“. Но най-накрая.

Дъждът бе започнал да шиба по стъклата на прозорците, когато Кирби привърши с опаковането на медикаментите. Беше напълно спокойна, като се стараеше да не забрави нищо важно. Беше решила, че трябва да отиде в „Сенкчюъри“. Вероятно вилата нямаше да издържи на бурята.

Знаеше, че повечето от местните жители са прекалено твърдоглави, за да напуснат домовете си. На сутринта щеше да има счупени кости, изпаднали в безсъзнание, ранени. Къщата се разклати и тя стисна зъби. Длъжна бе да остане и да помогне на ранените.

Вдигна кутията, за да я качи в колата, когато чу, че входната врата се отваря. Трябваше й една минута, за да разпознае, че човекът с жълта мушама и качулка е Гиф.

— Ето. — Тя тикна кутията в ръцете му. — Вземи тази, а аз ще взема другата.

— Бързо си прибрала всичко. Това е добре, защото кучката Карла се приближава.

— Да, да, вече съм опаковала всичко. — Облече мушамата си. — А къде е Брайън?

— Отиде да провери къмпинга. Още не се е върнал.

— А би трябвало — остро рече тя. Обзета от тревога, тя се спусна, за да вземе останалия багаж. Когато излезе на верандата, вятърът едва не я събори.

— Тук всичко обезопасено ли е? — извика Гиф, за да го чуе през оглушителния грохот. Грабна кутията от ръцете й и я занесе в джипа.

— Да, доколкото е възможно. Нейтън ми помогна тази сутрин. Той в къщата ли е?

— Не. И него не съм виждал.

— За Бога. — Тя отметна косата от лицето си. — Какво правят и двамата? Трябва да минем покрай къмпинга, Гиф.

— Нямаме много време, Кирби.

— Трябва да минем. Брайън може да е изпаднал в беда. Този вятър може да е съборил някои от дърветата. Щом не е бил в „Сенкчюъри“, когато си тръгнал и не си го срещнал по пътя за насам, значи още е там.

Младежът отвори вратата на джипа и й помогна да се качи.

— Както кажеш, докторе.

 

 

— Проклети кучи син — изръмжа Нейтън. Бе натоварил най-ценното от работата си, както и оборудването в джипа, а шибаната кола не искаше да запали.

Проклинайки, той се измъкна навън. Вятърът го шибна през лицето като силна плесница. Дръпна качулката на мушамата и отново изруга. Нямаше време да се преструва, че ще открие каква е повредата.

Трябваше да се добере до Джо, и то незабавно.

Нахлупи по-ниско качулката и зарязвайки цялото си оборудване, се насочи към реката. Имаше поне четиристотин метра нагоре по течението, а след това още толкова през гората, докато стигне до „Сенкчюъри“.

Чуваше злокобното скърцане на дърветата, които сякаш протягаха силните си ръце, за да го спрат, докато се провираше между тях. Небето се бе обагрило в зловещо оранжево.

Вятърът бръснеше лицето му и му пречеше да вижда. Не забеляза човека, който се показа зад едно дърво, докато едва не се сблъска с него.

— Господи, какво правите тук? — Бяха му необходими десет секунди, за да осъзнае промяната и да го познае. — Кайл? Кайл! — Ужасът надви изненадата. — Господи, какво правиш тук?

— Здрасти, братле — отвърна той, сякаш се бяха срещнали на някоя слънчева улица, и му протегна ръка. Нейтън примигна и в този миг Кайл стовари приклада на пушката върху слепоочието му.

— И вторият падна. — Този път отметна глава назад и изрева. Бушуващият вятър сякаш му пригласяше. Силата му го възбуждаше. — Нямаше да се чувствам много добре, ако бях застрелял брат си, въпреки че е само едно гадно копеле със студена кръв. — Надвеси се над Нейтън и прошепна в ухото му — Реката ще придойде, нали знаеш, а дърветата ще започнат да падат. Каквото и да се случи, братле, ще го сметнем за пръст на съдбата.

Изправи се, като остави брат си да лежи на земята под силния дъжд, и се отправи, за да си вземе жената, която бе решил, че му принадлежи.