Нора Робъртс
Красива и мъртва (28)

28

Нещо лошо бе надвиснало във въздуха. Сам го усещаше. Не беше само непоносимата горещина, нито притъмнялото небе, въпреки че го безпокоеше ураганът Карла, който бе връхлетял по крайбрежието на Бермудските острови. Моряците казваха, че силата на урагана е в океана, но той знаеше, че ураганите са от женски род, а жените винаги са били непредсказуеми.

Странно, но въпреки очакванията ураганът Карла пропусна Острова на изгубеното желание и насочи яростта си към Флорида. Ала във въздуха витаеше нещо, което не му харесваше. Беше дяволски близко, като полъх от крилете на огромна птица.

Реши да провери показанията чрез метеорологичната апаратура, която Кейт му бе подарила за миналата Коледа.

Когато се изкачи на хълма, видя една двойка в дъното на източната градина. Слънцето ги къпеше в лъчите се, превръщайки косата на Джо в разтопено злато. Тялото й бе леко наклонено напред, а ръцете й лежаха върху раменете на мъжа. От цялото й същество бликаше копнеж.

Момчето на Делъни, помисли си Сам, вече е голям мъж. И ръцете на този мъж обгръщаха задника на дъщеря му. Въздъхна дълбоко и се запита как би трябвало да се почувства в този миг.

Погледите им бяха впити един в друг, а устните им — слети в дълга целувка. От позата им беше ясно, че прекарваха времето си не само в дълги и страстни целувки.

И как трябваше да се почувства един баща?

Едно време младите хора никога нямаше да си позволят да целуват така навън, където всеки можеше да ги види. Припомни си, че когато ухажваше Анабела, двамата се криеха като крадци в най-затънтените кътчета на острова. Опипваха се и се целуваха, когато знаеха, че са само двамата. А ако бащата на Анабела ги завареше в подобна ситуация, и двамата здравата щяха да си изпатят.

— Къщата е пълна с гости, Джо Елън, които не са платили за подобно представление.

Тя изненадано примигна срещу него.

— Да, татко.

— Ако искате да демонстрирате чувствата си, правете го някъде другаде. Не е нужно клюките да се разнасят оттук до Савана.

„Разумно казано“ — помисли си Джо и потисна смеха си. Бързо сведе поглед, преди баща й да е видял веселите искрици в очите й.

— Да, сър.

Сам неловко се размърда и погледна към Нейтън.

— Изглеждаш ми достатъчно голям, за да успокояваш хормоните си на друго място.

Джо предупредително стисна ръката му и младият мъж почтително наведе глава.

— Да, сър — сериозно отвърна той.

Доволен от отговорите им, макар че не можеха да го заблудят, Сам вдигна глава към небето.

— Ще има буря — промърмори. — Май няма да ни се размине, каквото и да казват моряците.

„Той води разговор“, осъзна Джо и едва успя да прикрие удивлението си.

— Основната сила на урагана Карла обикновено се насочва към Куба. Казват, че ще се стовари върху Флорида, а след това ще се насочи на запад, към залива.

— Тя много не се интересува какво разправят за нея и отива там, където й хареса. — Отново се обърна към Нейтън и изпитателно го изгледа. — Предполагам, че едва ли си изпитвал силата на някой ураган в Ню Йорк.

„Това предизвикателство ли беше — запита се младият мъж. — Или косвен намек относно неговата мъжественост?“

— Не. Бях в Козумел, когато връхлетя Джилбърт. — Едва се въздържа да не спомене за торнадото, което профуча през Оклахома като вихър на отмъщението и проливния дъжд, съпроводен със страхотни гръмотевици и светкавици в планината, близо до вилата му, когато работеше в Швейцария.

— Е, тогава знаеш какво е ураганът. Чух, че двамата с Гиф работите по проекта за солариума на Кейт.

— Проектът е изцяло на Гиф. Аз само му подхвърлих някои идеи.

— Сигурен съм, че имаш още доста идеи. Защо не ми покажеш какво си наумил да правиш с моята къща?

— Разбира се, мога да ви дам общия план.

— Чудесно. Джо Елън, предполагам, че твоят млад приятел няма да има нищо против да вечеря с нас. Иди и кажи на Брайън, че ще има още един гост за вечеря.

Тя отвори уста, но баща й вече бе тръгнал. Не й оставаше нищо друго, освен да свие рамене и да погледне с недоумение към Нейтън, след което се запъти към къщата.

Когато влезе в кухнята, брат й приготвяше скаридите. И си тананика, удивено осъзна. Съвсем тихичко, но си тананикаше.

— Какво става тук? — смаяно попита Джо. — Татко води разговор и изявява желание да види плановете за солариума, а ти си пееш в кухнята.

— Не съм пял.

— Пееше. Доста свободна интерпретация на „Аз обичам рокендрол“, въпреки че всъщност тананикането ти едва ли би могло да се определи като пеене.

— И какво от това? Тук е моята кухня.

— Не го оспорвам. — Отиде до хладилника, за да си вземе една бира. — Искаш ли и ти?

— Мисля, че няма да ми навреди. И без това отслабвам само като стоя тук. — Брайън избърса потта от челото си и пое бутилката. Отпи и кимна. — Е, Нейтън още ли се разхожда, без да куца?

— Да, но въпреки това не му се размина съвсем. Разкървавих му устната. — Пресегна се и си взе бисквита с шоколадова глазура. — Ако беше брат на място, ти щеше да свършиш тази работа вместо мен.

— За Бога, как можеш да ядеш шоколадови бисквити с бира? Отвратително е!

— На мен ми харесва. Имаш ли нужда от помощ?

Сега бе негов ред да я погледне смаяно.

— Какво по-точно разбираш под думата „помощ“?

— Ами помощ. Да нарежа нещо, да разбъркам нещо.

Той отпи от бирата и замислено я изгледа.

— Можеш да изчистиш и да нарежеш морковите.

— Колко?

— Двадесет долара. Точно толкова ми струваш.

— Не те разбирам.

— Само един малък облог с Лекси. От морковите ми е нужна една дузина — рече той и се върна към скаридите.

Джо взе морковите и започна старателно да ги чисти.

— Брайън, ако има нещо, в което си вярвал цял живот, нещо, с което си се научил да живееш, но което не е било истина, ще бъде ли по-добре, ако продължиш по същия начин или ще се опиташ да откриеш истината, макар и да е още по-ужасна от лъжата?

— Можеш да не събуждаш спящото куче, но това невинаги е най-удобното решение. Никога не знаеш дали няма да се събуди и да те захапе за гърлото. — Той пусна една скарида във врящата вода с подправките. — Обаче, ако кучето спи достатъчно дълго, то остарява, изнемощява и зъбите му опадват.

— Не ми помогна много.

— Какъвто въпросът, такъв и отговорът. Посипала си обелки по целия под.

— Ще ги изчистя. — Искаше й се заедно с обелките да изчисти и мислите си, но знаеше, че не бе възможно. — Смяташ ли, че един мъж, напълно нормален, със семейство и работа, с къща в предградията, един мъж, който всяка събота извежда сина си на разходка и носи рози на жена си всяка сряда, може да има и друга страна? Студена, тъмна страна, която никой не е видял, никой не е разбрал? Че този мъж може да извърши нещо ужасно, а след това да се завърне вкъщи и да изведе семейството си на разходка?

Брайън взе цедката за скариди и я остави на мивката.

— Тази вечер задаваш странни въпроси, Джо Елън. Да не би да пишеш книга или нещо подобно?

— Не можеш ли просто да ми кажеш какво мислиш? Не можеш ли просто да имаш мнение по даден въпрос и да ми го кажеш?

— Добре. — Сложи капака на тенджерата, за да се задушат скаридите. — Щом си решила да се правиш на философ, ще ти кажа, че темата за Джекил и Хайд винаги е вълнувала хората. Доброто и злото в един и същ човек. Всеки от нас си има своите сенки.

— Не говоря за сенки или за мъж, който мами жена си за два часа с любовницата си в някой мотел, или за някого, който краде от касата. Говоря за истинското зло, за човек, който го причинява, без да чувства вина и без съвестта да го измъчва. И все пак никой не го забелязва, дори и най-близките му.

— Според мен само един човек без съвест може да прикрие злото в себе си. Ако не чувстваш никаква вина или отговорност, няма огледало, което да ти ги покаже.

— Няма огледало, което да ти ги покаже — замислено повтори тя. — Имаш предвид нещо като черно стъкло? Нещо непрозрачно?

— Имаш ли още други забавни въпроси за дискутиране?

— А какво ще кажеш за този? Вярно ли е, че крушата не пада по-далеч от дървото?

Брайън се засмя и издърпа тенджерата със скаридите.

— Бих казал, че това изцяло зависи от крушата. Една твърда и здрава круша сигурно ще направи няколко подскока и ще се изтърколи по-далеч. Ако е гнила, тя ще падне точно до дървото.

Той се извърна, за да вземе бирата си, и я изгледа.

— Какво има сега? — попита, като видя разширените й и потъмнели очи върху пребледнялото лице.

— Това е точно така — тихо рече Джо. — Точно така.

— Аз съм страхотен в обясненията.

— Хващам се за думите ти, Брайън. — Тя се извърна и започна да стърже един морков. — След вечеря трябва да поговорим. Всички. Ще кажа и на останалите. Ще се съберем в салона.

— Всички на едно място? Кого искаш да накажеш?

— Важно е, Брайън. Важно е за всички нас.

 

 

— Не виждам защо трябва да стърча тук, след като имам среща. — Лекси се погледна в огледалото зад бара и пооправи косата си. — Вече е почти единадесет. Гиф сигурно се е уморил да ме чака.

— Джо каза, че е важно — напомни й Кейт. Тя се опитваше да се съсредоточи в плетивото си. От десет години работеше върху това одеяло и смяташе да го завърши, преди да са изминали още толкова.

— Тогава къде е тя? — нетърпеливо възкликна младата жена и се обърна. — Не виждам никой друг, освен нас двете. Брайън вероятно е отишъл при Кирби, а пък татко се занимава с метеорологичната си апаратура заради този дяволски ураган. Така че никой друг няма да дойде.

— Ще дойдат. Защо не сипеш по чаша вино, скъпа? — Това беше една от мечтите на Кейт — да събере в прохладния салон семейството след горещия ден и всички да се насладят на чаша вино и приятни разговори.

— Изглежда, че винаги трябва да чакам някого. Кълна се, че когато отида в Ню Йорк, няма да чакам никого за нищо на света.

Сам влезе в салона леко наклонил глава. Погледна развеселено към Кейт. Това одеяло, изглежда, постепенно се увеличаваше, но всеки път, когато го извадеше, изглеждаше по-грозно.

— Знаете ли какво е намислило момичето?

— Не, поне аз не знам — спокойно отвърна Кейт. — Седни. Лекси ще ни налее вино.

— Предпочитам бира.

— На вашите услуги — сопна се дъщеря му. — Обожавам да сервирам.

— Мога и сам да си взема.

— О, моля те, седни. — Тя махна с ръка. — Ще ти донеса.

Той сконфузено се отпусна на дивана и постави ръце на коленете си.

— Предполагам, че очакваш бакшиш. — Когато тя повдигна вежди, той добави — Нали това е най-важното за една сервитьорка?

Куките на Кейт замръзнаха във въздуха, а Лекси смаяно го изгледа. Сам се изчерви и се наведе над бирата си.

— Господи, Сам, та ти се шегуваш! Лекси, напомни ми да си отбележа този ден в календара.

— Именно саркастичните жени са причината да си държа устата затворена — промърмори Сам, а Кейт избухна в смях и го потупа по коляното.

Лекси сви рамене и се ухили.

Точно така ги завари Джо, когато влезе в салона. Тримата се смееха.

Сърцето й се сви. Никога не беше очаквала да стане свидетел на подобна сцена, а мъжът, който вървеше след нея, щеше да я унищожи.

— Ето я и Джо — каза братовчедката. Когато видя Нейтън, реши, че е разбрала защо Джо иска да се съберат всички — навярно на хоризонта се задаваха портокаловите цветчета и булчинската дантела. Изчерви се и остави плетката си настрани. — Тъкмо си пийвахме малко вино. Може би трябва да отворим бутилка шампанско?

— Не, вино е чудесно. — Джо ставаше все по-нервна. — Седи си, Кейт, аз ще налея.

— Надявам се, че няма да трае дълго, Джо. Имам си планове за вечерта.

— Съжалявам, Лекси. — Чашите иззвънтяха в ръката й.

— Седни — изсъска Кейт към Лекси. — Настани се удобно, Нейтън. Сигурна съм, че Брайън няма да се забави. О, ето го и него. Брайън, включи вентилатора, моля те. Тук е доста горещо. Предполагам, че във вилата е по-прохладно, Нейтън?

— Ами да. — Той седна. Знаеше, че трябва да изчака Джо да заговори, но погледна към, Сам. Тази вечер бяха прекарали двадесет минути заедно, обсъждайки плановете за солариума. И през цялото време Нейтън се бе чувствал като най-долен мошеник.

Време беше всичко да излезе наяве и той да понесе последствията.

— Извини ме? — каза, внезапно осъзнал, че Кейт говори на него.

— Тъкмо те питах дали ти е по-приятно да работиш тук, отколкото в Ню Йорк.

— Това е чудесна промяна. — Очите му се срещнаха с тези на Джо, докато му подаваше чашата вино. „Хайде, кажи го — мълчаливо се помоли той. — Нека по-скоро да свърши.“

— Ще седнеш ли, Брайън? — промърмори Джо.

— Хмм. — Беше осуетила това, за което си бе мечтал през целия ден — да се промъкне в къщата на Кирби и да я събуди по много специален и вълнуващ начин. — Разбира се.

Отпусна се в едно кресло и си каза, че никога досега не се е чувствал по-щастлив и спокоен. Дори леко намигна на Лекси, която се настани на облегалката на креслото му.

— Не знам как да започна… — Джо пое дълбоко дъх. — Бих искала да оставя кучето да спи. — Видя, че Брайън леко се смути. — Но не мога. Не знам дали това е най-доброто или не, но вярвам, че е най-правилното. Татко. — Тя седна върху масичката за кафе и погледна баща си в очите. — Отнася се за мама.

Видя как той сви устни и въпреки че не се помръдна, усети как се отдръпна от нея.

— Няма защо да раздухваме отдавна изгасналия огън, Джо Елън. Измина много време, откакто майка ти си замина, и би трябвало вече да си свикнала с този факт.

— Тя е мъртва, татко. Тя е мъртва от двадесет години. — Стисна ръцете си, сякаш да потърси опора в тях.

— Тя никога не те е напускала, нито пък нас. Никога не си е заминавала от „Сенкчюъри“. Тя е била убита.

— Как можеш да кажеш такова нещо? — Лекси скочи на крака. — Как можа да го изречеш, Джо?

— Алекса. — Сам не отмести поглед от по-голямата си дъщеря. — Тихо. — Не можеше веднага да се съвземе от удара, който тя му бе нанесла. Искаше да не му обръща внимание, но в очите й имаше толкова мъка и болка. — Сигурно имаш основателна причина, за да кажеш подобно нещо. И да го вярваш.

— Да.

Сетне му каза за снимката, която бе получила, за шока от разпознаването, за невъзможността да повярва, че е на Анабела.

— Мислих много за всичко — продължи Джо. — Че е била снимана години по-късно, че е някакъв трик на фотоапарата, че е някаква жестока шега. Обаче нищо от това не беше истина, татко. Беше мама и снимката е била направена тук, на острова, през нощта, в която всички мислехме, че е заминала.

— Къде е снимката? — рязко попита той. — Къде е?

— Изчезна. Този, който ми я беше изпратил, си я е взел от апартамента ми, докато съм била в болницата. Но тя беше там, кълна се. Беше мама.

— Откъде знаеш? Откъде можеш да си сигурна? Джо отвори уста, но Нейтън пристъпи напред.

— Защото аз също съм виждал снимката. Защото моят баща я е направил, след като е убил Анабела.

Сам рязко вдигна глава и се изправи.

— И ти стоиш тук и твърдиш, че баща ти е убил Бела?! Убил е една жена, която не му е сторила нищо лошо и след това я е снимал? Той я снимал и след това ти е показал снимките?

— Нейтън не е знаел, татко. — Джо се вкопчи в ръката на младия мъж. — Той е бил само едно момче. Той не е знаел.

— Но сега вече не е момче!

— Намерих снимките и дневника след смъртта на баща ми. Всичко, което каза Джо, е истина. Моят баща е убил съпругата ви. Описал го е в дневника си и го е заключил заедно със снимките и негативите в банков сейф. Открих ги, след като двамата с майка ми загинаха.

В стаята се чуваше само шумът от перките на вентилатора, тихите хлипания на Лекси и шумното дишане на Сам.

Можеше да я види, трептящ образ пред очите му, съпругата, която бе обичал, жената, която бе проклинал. Всички сенки и светлини се сляха в един ослепителен гневен пламък, в безкрайна мъка и болка.

— Двадесет години той го е пазил в себе си. — Сам стисна юмруци, но нямаше кого да удари. — Ти си го разбрал и дойде тук, съблазни дъщеря ми. А ти му позволи! — Погледът му сякаш щеше да изпепели Джо. — Ти си знаела и си му позволила.

— И аз се чувствах по същия начин, когато ми каза. Точно по същия. Но след като имах време да помисля, да разбера… Нейтън не е виновен.

— Неговата кръв е виновна.

— Прав си. — Младият мъж пристъпи напред. Не искаше Джо да стои между него и Сам. — Върнах се тук, за да се опитам да разбера станалото и може би веднъж завинаги да погреба миналото. Но срещнах дъщеря ви и се влюбих в нея. Нямах право да мълча.

Брайън отмести Лекси, която плачеше, заровила глава в рамото му.

— Защо? — Гласът му беше груб и суров, като кървящата рана в сърцето му. — Защо го е направил?

— Няма никаква причина, която може да го оправдае — уморено отвърна Нейтън. — Тя нищо не е направила, за да го предизвика. Той… я е избрал. Това е било негов проект, нещо като опит. Не е действал от гняв или от страст. Не мога да го обясня.

— По-добре е сега да си вървиш, Нейтън — тихо се обади Кейт и се изправи. — Остави ни за малко сами.

— Не мога, преди да съм казал всичко.

— Не те искам в къщата си. — Гласът на Сам бе заплашителен. — Не те искам на моята земя.

— Няма да си отида, докато не се убедя, че Джо е в безопасност. Защото този, който е убил Сюзън Питърс и Джини Пендълтън, иска нея.

— Джини… — За да не се олюлее, Кейт сграбчи ръката на Сам.

— Нямам доказателство за Джини, но съм сигурен. Ако изслушате всичко, което имам да ви кажа, ще си тръгна.

— Остави го да довърши. — Лекси вече не плачеше и гласът й бе удивително силен. — Джини не е избягала. През цялото време го знаех. Дълбоко в сърцето си бях убедена, че тя не може да си тръгне, без да се сбогува с никого. С нея се е случило същото като с мама, нали, Нейтън? И с жената на Питърс също.

Стисна ръцете си в скута, за да се овладее, и се обърна към Джо.

— Ти получи снимки. Снимали са те тук, на острова. Всичко се случва отново.

— Ти си много добър с фотоапарата, Нейтън. — Очите на Брайън бяха като две късчета лед.

Тези думи ми подействаха като плесник. Никога не бе очаквал подобна враждебност от един мъж, който му бе приятел.

— Нямаш причина да ми вярваш, но те моля да ме изслушаш.

— Позволи ми аз да обясня, Нейтън. — Джо отпи от виното.

Разказа им всичко подробно, описа стъпка по стъпка пътя, който бяха извървели с Нейтън, докато достигнат до заключението си.

— Значи мъртвият ти баща е убил моята майка, а сега мъртвият ти брат е отговорен за останалото — остро рече Брайън. — Много удобно.

— Ние не знаем кой е отговорен за останалото. Но ако това е братът на Нейтън, това не означава, че и той е виновен. — Джо пристъпи към Брайън. — Наскоро някой ми обясняваше за крушите, които падали от дървото. Как някои били достатъчно здрави, за да се изтърколят по-надалеч, а други — не.

— Не обръщай собствените ми думи срещу мен! — избухна брат й. — Неговият баща е убил нашата майка, разруши живота ни. Сега още една жена е мъртва, а може би са две. Да не би да очакваш да го потупам по рамото и да му кажа, че всичко е простено? Е, проклет да съм, ако го направя! Вървете по дяволите всички!

Той напусна салона, оставяйки въздухът след него да вибрира от яростта му.

— Аз ще го настигна. — Лекси се спря пред Нейтън и внимателно се взря в лицето му със зачервените си и подути очи. — Той е най-големият и може би най-много я е обичал, така както момчетата обичат майките си. Но той греши, Нейтън. Ние няма за какво да ти прощаваме. Ти също си жертва.

Когато тя излезе, Кейт възхитено поклати глава.

— Никога не съм предполагала, че притежава толкова здрав разум. — Сетне въздъхна. — Нуждаем се от малко време, Нейтън. Някои рани се лекуват насаме.

— Аз ще дойда с теб — започна Джо, но той поклати глава.

— Не, ще останеш със семейството си. Всички имаме нужда от време. — Извърна се и погледна Сам. — Ако искаш да ми кажеш още нещо…

— Знам къде да те намеря.

Нейтън кимна и ги остави сами.

— Татко…

— Нямам какво да ти кажа, Джо Елън. Ти вече си жена, но сега живееш под покрива ми. Моля те да си вървиш в стаята и да ме оставиш сам.

— Добре. Знам какво чувстваш. Знам колко те боли. — Тя го гледаше в очите. — Наистина имаш нужда от време, за да осмислиш всичко. Обаче, след като си помислиш добре и въпреки това не промениш мнението си, знай, че ще се срамувам от теб. Ще се срамувам, че можеш да обвиняваш сина за престъплението на бащата.

Той не каза нищо и мина покрай нея.

— Върви в стаята си, Джо. — Кейт сложи ръка на рамото й. — Ще видя какво мога да направя.

— И ти ли го обвиняваш, Кейт? И ти ли?

— Още не знам какво да мисля и да чувствам. Знам, че момчето страда, Джо, но Сам също страда. Моята преданост принадлежи на него. Върви сега и не ме насилвай да ти дам отговори, докато не обмисля всичко.

Кейт откри Сам на предната веранда, подпрян на колоната, загледан в тъмнината. Небето бе покрито с облаци, които скриха луната и звездите. Тя загаси лампата, която осветяваше верандата, и тихо пристъпи към него.

— Трябва отново да скърбя. — Той прокара ръце по перилото. — Не е справедливо, че отново трябва да скърбя за нея.

— Не, не е.

— Нима ще ми стане по-леко, след като знам, че тя никога не е искала да ни напусне, мен и децата? Че тя не е избягала и не ни е забравила? И как ще си върна назад всички лоши мисли за нея, които през годините опустошаваха душата ми, всичките нощи, през които съм я проклинал за егоизма, лекомислието и безсърдечието й?

— Не можеш да бъдеш винен за тези мисли, Сам. Ти повярва в това, в което искаха да те накарат да повярваш. Това, че си повярвал в лъжата, не означава, че си постъпил грешно. Лъжата е грях.

Той гневно се обърна.

— Ако си дошла, за да защитаваш онова момче, можеш да си вървиш.

— Не съм дошла за това, но истината е, че както ти не можеш да бъдеш винен, че си повярвал за Бела, така и Нейтън не може да бъде винен, че е вярвал на баща си. Сега и двамата разбрахте, че сте грешили, но той трябва да приеме факта, че баща му е бил безсърдечен убиец.

— Казах, че е по-добре да си вървиш.

— Добре тогава, глупаво, упорито муле. Стой си тук и се въргаляй в собственото си нещастие и черните си мисли. — Тя се извъртя, но в следващия миг се вцепени, когато ръката му сграбчи нейната.

— Не си отивай. — Думите изгаряха гърлото му. — Недей.

— Кога съм го правила? — въздъхна Кейт. — Сам, не знам какво да направя за теб, за всеки един от вас. Мразя да виждам хората, които обичам, наранени и объркани и да не мога да им помогна.

— Не можах да скърбя за нея и да я оплаквам по начина, по който трябваше, Кейт. Двадесет години са много време. Аз не съм същият, както когато я загубих.

— Ти я обичаше.

— Винаги съм я обичал. Дори и когато си мислех най-лошото за нея, аз пак я обичах. Помниш ли каква бе тя, Кейт, толкова весела и блестяща.

— Винаги съм й завиждала за начина, по който можеше да накара всичко и всеки да засвети в нейно присъствие.

— Меката светлина също си има своята привлекателност. — Той гледаше надолу към преплетените им ръце и не видя изненадата в очите й. — Ти винаги си пазила светлината равномерна — нежно продължи Сам. — Тя щеше да ти бъде благодарна за това, че бе добра майка на децата й, че се грижи за къщата и за всичко останало. Много отдавна трябваше да ти кажа колко съм ти благодарен.

— Започнах да го правя заради нея, но след това го правех заради себе си. И Сам, не мисля, че Бела би искала отново да скърбиш за нея. Не си спомням тя някога да е проявявала или да е хранила злоба или недоволство към някого. Тя нямаше да обвинява едно десетгодишно момче заради баща му.

— Не мога да се примиря с това, Кейт. Спомням си, че когато Бела изчезна, Дейвид Делъни се присъедини към хората, които я търсеха. — Той затвори очи, за да овладее напиращия гняв. — Онзи кучи син обиколи целия остров заедно с мен. След като е направил всичко това с нея. Неговата жена взе децата при себе си и през целия ден се грижи за тях. Бях му благодарен, дано Бог ми прости за това. Бях му благодарен.

— Той те е измамил — тихо каза тя. — Той е измамил и своето семейство.

— Обмислил е всичко много внимателно. А аз не мога да върна онзи ден и да го накарам да си плати.

— Нима искаш синът му да плати вместо него?

— Не знам.

— Сам, ами ако те са прави? Ако някой иска да стори на Джо същото, което са причинили и на Анабела? Трябва да защитим с всички средства това, което ни е останало. Според мен Нейтън Делъни би застанал пред движещ се влак, за да я защити.

— Този път сам ще се погрижа за това. Този път съм подготвен.

 

 

Тъмната гора и безлунната нощ бяха идеално прикритие, но той не можеше да устои на изкушението да се приближи.

Беше толкова вълнуващо да е близо до къщата, да чува съвсем ясно думите на възрастния мъж. Сега вече всичко бе разкрито, а това бе още по-възбуждащо. Те си мислеха, че знаят всичко, че разбират всичко. Може би вярваха, че така са в безопасност.

Не можеха да грешат повече.

Той опипа пушката в краката си. Ако искаше, можеше да я използва и да убие и двамата. Тогава двете жени в къщата щяха да останат сами, защото Брайън бе заминал да поохлади гнева си.

Може да има и двете дъщери на Анабела, една след друга, двете едновременно. Една великолепна тройка.

И все пак това щеше да бъде отклонение от първоначалния му план, а той досега му бе свършил добра работа. Да се придържа към него, щеше да бъде доказателство за неговата дисциплина, за способността му да обмисля добре нещата и да ги изпълнява. А ако искаше да повтори опита с Анабела, ще трябва още малко да прояви търпение. Но това не означаваше, че междувременно не може да пораздвижи нещата. Уплашените зайци, каза си той, падат най-лесно в капана.

Промъкна се обратно в тъмната сянка на дърветата и прекара един приятен час, съзерцавайки прозореца на Джо.