Нора Робъртс
Красива и мъртва (27)

27

Джо спа до обяд и когато се събуди, видя, че е сама в леглото. Не можеше да си спомни кога за последен път бе спала до десет или кога се бе наслаждавала на толкова дълбок и лишен от кошмари сън.

Чудеше се защо не се чувства неспокойна, изнервена, защо не й се плаче. Може би прекалено дълго време се бе намирала именно в подобно състояние и сега, когато знаеше истината, вече можеше спокойно да тъгува за майка си, за жената, която на възрастта на Джо в момента, бе срещнала най-лошия от всички ужаси.

Ала, което бе по-важно, сега вече можеше да тъгува за годините, изгубени в упреци към майката, съпругата и жената, чийто единствен грях бе, че бе привлякла вниманието на един луд.

Сега старата рана можеше най-сетне да зарасне.

— Той ме обича, мамо — прошепна младата жена. — Може би по този начин съдбата ми се отплаща за жестокостта и безсърдечието й към мен през всичките тези двадесет години. Аз съм щастлива. Няма значение, колко налудничаво може да прозвучи, но аз съм щастлива с него.

Джо спусна дългите си крака от леглото. От днес нататък, обеща си тя, двамата заедно щяха да се борят за щастието си.

 

 

В дневната Нейтън тъкмо привърши с още един разговор — този път с консулството на САЩ в Ница. Не бе спал. Очите му бяха зачервени и подпухнали. Чувстваше се сякаш бягаше по затворен кръг, събирайки информация, търсейки и най-малкия знак, че преди месеци е пропуснал нещо.

И през цялото време дълбоко в себе си изпитваше мрачната вина, че всъщност се надява брат му да е мъртъв.

Чу стъпки по стълбите и вдигна глава. Усмихна се, когато видя Гиф и му махна да влиза.

— Не исках да те прекъсвам — започна младежът.

— Няма проблем. Засега привърших.

— Имам малко работа в малката дъбова вила и реших да ти донеса тези скици да им хвърлиш едно око. Нали каза, че би искал да видиш проекта на солариума за „Сенкчюъри“.

— Ще ми бъде приятно да го видя. — Доволен от прекъсването, Нейтън се приближи, взе чертежите и ги разгърна на кухненската маса. — И на мен ми хрумнаха няколко идеи, но напоследък имах друга работа.

— Ами, разбирам. — Младежът се изкашля, когато Джо излезе от спалнята. — Добро утро, Джо Елън.

Надяваше се да не се е изчервила, което още повече щеше да увеличи неудобството, с което двамата мъже я зяпаха. Беше облякла само една тениска на Нейтън, която едва стигаше до бедрата й и навярно бе съвсем очевидно, че отдолу няма нищо.

Това щеше да й е за урок да не се втурва, щом усети аромата на кафе.

— Добро утро, Гиф.

— Само минавам за малко.

— О, ами добре, аз само… исках да си сипя чаша кафе. — Реши да се държи съвсем естествено и невъзмутимо отиде до плота, за да си налее кафе.

Гиф не можа се сдържи. Ама и ситуацията си я биваше! Знаеше, че Лекси ще иска да й разкаже всичко до най-малката подробност.

— Може би и ти ще искаш да погледнеш скиците. Този солариум е влязъл под кожата на Кейт, а ти винаги си разбирала от подобни неща.

Добро възпитание или достойнство. Това бе труден избор за жена, откърмена с традициите на Юга. Джо реши, че е най-добре да прояви по малко и от двете, и пристъпи към масата, за да погледне чертежите. Сви учудено вежди при вида на множеството линии, отбелязани с четливо изписани числа.

Нейтън с усилие откъсна поглед от стройните крака на Джо и насочи вниманието си към скиците.

— Идеята е много добра. Ти ли направи измерванията?

— Да, аз и Бил. Той има подходящото оборудване.

— Знаеш ли, ако тук малко увеличиш ъгъла — Нейтън показа с пръст, — за да се получи лек наклон, ще избегнеш допълнителното копаене и ще можеш да използваш градините като част от постройката.

— Да, но в такъв случай няма ли да се отсече този ъгъл? И няма ли да е прекалено близо до главната къща? Госпожица Кейт ще изпадне в истерия, ако започнем да местим прозорци и врати.

— Няма нужда да местиш нищо от съществуващата постройка. — Нейтън се отдръпна назад, за да огледа по-добре скицата на Гиф. — Чудесна работа — промърмори. — Наистина чудесна. Джо, донеси ми, моля те онзи лист — разсеяно посочи той. — В моята фирма има инженери, които никога не биха успели да направят такава отлична скица.

— Без майтап? — Гиф забрави напълно за Джо Елън и се приближи до него.

— Ако решиш да се върнеш в колежа и го завършиш, обади ми се. С удоволствие ще те взема в моето архитектурно бюро.

Той взе молив и започна бързо да скицира върху листа, който Джо му донесе.

— Ето, виж, трябва да го скосиш съвсем малко тук и ще пасне чудесно. Това е дамска къща и линиите трябва да са меки и изчистени.

— Да, разбирам. — Изведнъж скицата му се стори аматьорска и груба в сравнение с тази на Нейтън. — Никога не бих могъл да измисля нещо подобно, нито пък да го нарисувам.

— Разбира се, че можеш. Ти вече си свършил най-тежката работа. Много е лесно да се добавят няколко щрихи, когато първоначалната работа е отлична.

Нейтън се изправи, присви очи и се вгледа в скицата си.

— Обаче твоят начин може да се хареса повече на клиента. Той е по-ефективен и по-традиционен.

— Да, но твоят е много по-артистичен.

— Клиентът невинаги държи на артистичността. Както и да е, ако искаш, помисли си върху предложението ми или покажи и двата варианта на Кейт и нека тя да реши. Какъвто и да е изборът й, можем да усъвършенстваме чертежите, преди да се започне работа.

— Ще работиш заедно с мен върху този проект?

— Разбира се. — Нейтън взе чашата от ръката на Джо и отпи от кафето. — С най-голямо удоволствие.

Гиф припряно събра скиците.

— Мисля още сега да отида при госпожица Кейт и да й ги покажа. Да има време да помисли и да реши. Наистина съм ти много задължен, Нейтън. — Докосна с ръка ръба на шапката си. — Ще се видим пак, Джо Елън.

Тя се облегна на плота, загледана в Нейтън, докато той нахвърляше скица върху друг лист, след като изпи кафето й.

— Ти дори не разбираш какво направи — промърмори младата жена.

— Хммм. Дали тук да не се посадят от онези високи сини цветя, които цъфтят през цялата година? И дали да не изтегля още малко този ъгъл?

— Не. — Тя си наля още една чаша. — Изобщо нямаш представа какво направи преди малко.

— За какво? О, Господи… — Погледна към празната чаша. — Извинявай. Изпил съм кафето ти.

— Не става въпрос за това, въпреки че го намирам едновременно за дразнещо и за много мило. — Тя обви ръце около кръста му. — Ти си добър мъж, Нейтън. Наистина добър мъж.

— Благодаря. — Само за малко, само за час могат да си позволят да се държат така, сякаш нищо не се е случило. — Да не би да го казваш, защото не те плеснах по голото задниче, когато се появи тук само по моята тениска? Въпреки че не мога да отрека колко много ми се искаше.

— Не, това означава, че си умен мъж. Но освен това си и добър. Ти не видя лицето му. — Повдигна ръце към страните му. — Дори не забеляза.

Той поклати глава.

— Наистина не съм забелязал нищо. За Гиф ли говориш?

— Не познавам някой, който да не харесва Гиф, но и не познавам някой, който да не го смята само за младеж със златни ръце, Нейтън. — Джо леко докосна устните му със своите. — Ти току-що му каза, че той е нещо повече, че може да бъде нещо много повече. И го направи съвсем просто, сякаш е нещо, което се разбира от само себе си и тъкмо това го накара да ти повярва.

Повдигна се и притисна бузата си до неговата.

— Наистина в този момент много те харесвам, Нейтън. Харесвам те такъв, какъвто си.

— Аз също те харесвам. — Прегърна я и лекичко я залюля. — И наистина започвам да харесвам и двама ни.

 

 

Кирби събра смелост и се запъти към „Сенкчюъри“. Ако Джо беше там, щеше да намери начин да поговори насаме с нея. Принципите не й позволяваха да сподели с някого от семейство Хатауей какво бе узнала миналата нощ. Ако Джо се е върнала след разговора си с Нейтън, в къщата сигурно е настанала голяма бъркотия. Ако не с друго, поне можеше да им помогне като семеен лекар. Но не я бяха повикали за това.

Надяваше се да избегне срещата с Брайън, който бе зает между обяда и закуската, а освен това щеше да влезе през предния вход, а не през кухнята, както ако беше обикновено приятелско посещение.

След като цяла седмица се бяха избягвали, не виждаше защо да не го правят и още един ден. Нямаше да дойде, ако Кейт не й бе позвънила, че една от гостенките й се подхлъзнала по стълбите. Тъкмо се запъти по тях, когато на най-горното стъпало се появи Кейт.

— Кирби, не мога да ти кажа колко много съм ти благодарна. Сигурно си е навехнала глезена, убедена съм, но тази жена се държи така, сякаш си е счупила всички кости по тялото.

Един поглед върху разстроеното й лице убеди лекарката, че Джо още не им е казала за Анабела.

— Няма нищо, Кейт.

— Знам, че днес ти е свободен ден, и никак не ми се искаше да те безпокоя, но тази жена не желае да помръдне от леглото.

— О, няма проблем. — Последва я по стълбите. — Наистина не е зле да я погледна. Ако глезенът е само навехнат, ще я превържа и ще я уверя, че може да си тръгне.

— Най-добре ще е да ми се махне от главата — промърмори Кейт и почука на една врата. — Госпожо Торес, дошъл е лекарят, за да ви прегледа. Хонорарът ще бъде за сметка на хотела — добави по-тихо към Кирби. — Прибави и колкото сметнеш за необходимо за безпокойството.

Тридесет минути по-късно и доста изтощена, Кирби затвори вратата зад себе си. Главата я болеше от безкрайните оплаквания на госпожа Торес. Тя спря, за да разтрие слепоочията си, и в този момент Кейт се появи зад ъгъла.

— Добре ли е?

— Изкушавах се да й дам успокоително, за да я накарам да млъкне. Тя е много добре, Кейт. Обаче трябваше да й предпиша един куп лекарства, за да се успокои. Глезенът й е леко навехнат, сърцето й е здраво като на бик, а белите й дробове са още по-силни. Заради теб се надявам скоро да си замине.

— Вдругиден си заминава, слава Богу. Ела долу. Ще те почерпя с чаша студена лимонада и парче от пая с вишни, който Брайън опече вчера.

— Наистина трябва да се връщам. Натрупали са се доста картони, фактури и рецепти, а отдавна отлагам подреждането им.

— Няма да те пусна да си тръгнеш, без да пийнеш нещо разхладително. Навън е толкова горещо, че и здрав кон може да припадне.

— Обичам горещината — започна тя и внезапно млъкна, когато Брайън влезе през входната врата.

Ръцете му бяха пълни с цветя. Това би трябвало да го прави да изглежда глупаво. И на нея й се искаше да изглежда глупаво. Вместо това той изглеждаше дори още по-мъжествен и още по-привлекателен, със загорялото си лице и здравите мускулести ръце, отрупани със свежи цветя.

— О, Брайън, радвам се, че си набрал цветя. — Кейт се запъти към него. — Канех се тази сутрин да сменя цветята в стаите, но госпожа Торес ме изкара от релси. — Тя продължи да бъбри, докато поемаше цветята от него.

— Аз ще се заема с тях. Ти изобщо нямаш никакъв усет как да подреждаш цветя. Кълна ти се, Кирби, мъжете смятат, че като забучат цветята в някоя ваза и всичко е наред. Брайън, налей на Кирби чаша студена лимонада и я почерпи с вишневия пай. Изминала е целия път дотук само за да ми направи услуга и искам да й благодаря. Хайде, направи каквото ти казах, а аз ще кача цветята горе.

Тръгна към стълбите. Искаше й се тези двамата да престанат да се държат като глупаци.

— Не искам нищо — сковано рече Кирби. — Тъкмо си тръгвах.

— Предполагам, че можеш да отделиш пет минути, за да изпиеш чаша лимонада. Сигурно не би искала да обидиш Кейт.

— Чудесно. От задната врата се излиза направо на пътя за вкъщи. — Тя се обърна и бързо тръгна по коридора. Искаше да бъде по-далеч от него. Когато узнаеше истината за майка си, щеше да му помогне, но засега той нямаше нужда от нея, а тя трябваше сама да се справи с болката си.

— Как е болната?

— Ако иска, може да танцува жига. Нищо й няма. — Влезе в кухнята. Застана с вирната брадичка, докато той извади каната лимонада, в която плуваха листенца джоджен. Устата й се напълни със слюнка и тя преглътна. — Как е ръката ти?

— Всичко е наред. Вече почти забравих, че съм я порязал.

— Може би е по-добре да я погледна, така и така съм тук. — Остави медицинската си чанта върху масата. — Конците трябваше да се махнат още преди няколко дни.

— Нали искаше по-бързо да си тръгнеш.

— Това ще ти спести едно посещение при мен.

Спря да налива лимонада и я погледна. Слънчевите лъчи проникваха през прозореца зад гърба й и хвърляха златисти отблясъци в русите й коси. Цветът на очите й му напомняха за разбушувало се море и Брайън усети как слабините му се напрегнаха.

— Добре. — Занесе чашата й до масата и седна. Въпреки горещината ръцете й бяха студени. Въпреки гнева те бяха нежни.

— Ей сега ще свърша.

— Само гледай да не ми направиш още някоя дупка.

Тя сряза първия шев и измъкна конеца с пинсетите.

— След като и двамата живеем на този остров и навярно и занапред ще трябва да се срещаме, най-добре е да се изясним веднъж завинаги.

— Всичко е достатъчно ясно, Кирби.

— За теб, но не и за мен. — Сряза още един конец и го дръпна. — Искам да знам защо се отвърна от мен. Защо реши точно по този начин да сложиш край на нещата между нас.

— Защото те стигнаха твърде далеч, много по-далеч, отколкото възнамерявах. И двамата знаем, че нищо няма да се получи. Аз просто пръв реших да скъсам, това е всичко.

— О, разбирам. Ти ме заряза, преди аз да го сторя.

— Повече или по-малко. — Искаше му се да не усеща толкова силно уханието й. Искаше му се тя да проявява по-голямо благоприличие и да не втрива в кожата си този лосион с аромат на праскова, само и само да го измъчва. — Просто реших, че това ще опрости нещата.

— А ти обичаш простите неща, нали? Искаш нещата да стават по твоя начин и на твоя територия.

Гласът й беше тих и кротък, но той не бе сигурен, дали може да й вярва, особено с тези остри ножици в ръце.

— Така е. И ти си същата, и ти искаш да стане по твоя начин и на твоя територия, но те са различни от моите.

— Не го оспорвам. Ти предпочиташ покорните и деликатни жени. Такава, която ще си стои търпеливо и ще чака да й обърнеш внимание. А аз със сигурност не съм от този тип.

— Не, не си. Всъщност фактът е, че аз не си търся жена… нито пък желая постоянна връзка, както може би предпочиташ да ги наричаш. Ти си красива и сама започна да ме преследваш, а аз се уморих да се правя, че не те забелязвам и не те желая.

— Така е. И сексът между нас беше чудесен, така че не би трябвало да се оплакваш. — Махна и последния шев. — Готово. — Вдигна глава и го погледна. — Всичко е наред, Брайън. Белегът ще се заличи и не след дълго изобщо няма да си спомняш, че си се наранил. А сега, след като си изяснихме всичко между нас, по-добре да си вървя.

Той не помръдна, когато тя се изправи.

— Още веднъж ти благодаря.

— Няма защо. — Кирби излезе през задната врата и тихо я затвори зад себе си.

Вървя спокойно, докато не стигна до първите дървета.

— Е, доста забавна работа — промърмори Брайън, вдигна недокоснатата чаша на Кирби и я изпи. Студената течност го накара да изтръпне.

Беше постъпил правилно, нали? И към себе си и към нея. Навреме беше предотвратил евентуалните усложнения, които неминуемо щяха да възникнат, ако нещата между тях се бяха задълбочили. Само малко беше уязвил гордостта й, но тя щеше да се съвземе. Гордост, стил, ум и прекрасно малко тяло с енергията на неутронна бомба.

За Бога, тя беше истинска жена.

Не, той беше постъпил правилно, повтори си младият мъж и притисна студената чаша до челото си, внезапно почувствал, че му става горещо. Рано или късно тя щеше да го изостави и да разбие сърцето му.

Жени като Кирби Фицсимънс никога не остават. Не че искаше някоя жена да остане, но щом един мъж започне да си мисли за семейство и деца, значи нещата са стигнали твърде далеч. А Кирби беше точно от онези жени, които ще се позабавляват и като им омръзне, ще си тръгнат.

Тя притежаваше твърде много енергия, натурата й беше прекалено търсеща и неспокойна, за да остане на острова. При първото предложение от някоя първокласна болница или медицински институт или каквото и да е друго, тя ще замине още преди да изчезнат следите от стъпките й по пясъка.

Господи, как само се бе справила с тялото на Сюзън Питърс! Никога не бе виждал подобно нещо — начинът, от който за миг се бе превърнала от уязвима жена в твърд и уверен лекар, даващ нарежданията си със студен, сигурен глас, със спокоен поглед и ръце, които, без да трепнат, докосваха вледенения труп.

Сякаш тогава очите му се отвориха за пръв път и я видя в нова светлина. Тя не бе крехко и нежно цветенце, което ще се увие около по-силното стъбло или чиито цветове биха следвали слънчевите лъчи. Тази жена нямаше да свърже живота си с мъж, който бе съдържател на хотел и който прекарваше живота си в правене на суфлета и пържени пилета.

Така че всичко бе свършено и животът му щеше да се върне в тихото спокойно русло, с което бе свикнал.

— Шибано русло — яростно изруга той. Понечи да запрати чашата си в мивката, когато видя медицинската й чанта забравена върху масата.

Сигурно е забелязала и ще се върне да си я вземе, а него го чакаше доста работа. Нямаше време да я гони с чантата и не беше негова вината, че я бе забравила.

Но чантата можеше да й потрябва, ако се появи спешен случай. И щеше да бъде негова вината, ако инструментите й ги нямаше. Някой можеше и да умре, нали така?

Не искаше това да тежи на съвестта му. Сви рамене и взе чантата. Беше по-тежко, отколкото смяташе. Каза си, че просто ще й занесе чантата и ще се върне.

Реши да вземе колата, вместо да минава през гората, а и беше прекалено горещо за разходка. Освен това с колата можеше да я изпревари и да стигне до тях, преди да се е върнала. Тогава просто ще остави чантата вътре и ще си тръгне, без да се налага да се среща с нея.

Когато спря пред къщата й, усети разочарование, че може би я е изпреварил и веднага се отврати от себе си. Та той не искаше да я вижда, изобщо не желаеше да я среща.

Ала когато изкачи стълбите, разбра, че не я бе изпреварил. От къщата се чуваше плач. Силни, страстни ридания. Това му подейства като шок, устата му пресъхна и коленете му се подкосиха.

Запита се дали има нещо по-страшно за един мъж от това да се изправи пред плачеща жена.

Тихо отвори вратата и я затвори зад себе си. Нервите му бяха опънати до краен предел и той се запъти към спалнята й, местейки чантата й от едната си ръка в другата.

Тя се бе свила върху леглото, малка нещастна топчица, а русата коса закриваше лицето й. И преди бе утешавал разплакани жени. Не можеше да прекараш половината си живот с Лекси и да избегнеш женските сълзи. Ала никога не бе очаквал, че Кирби може да плаче толкова отчаяно. Не и жената, която го бе предизвикала, не и жената, която, без да трепне бе държала в ръцете си тялото на жестоко убитата Сюзън Питърс. Не и жената, която преди малко бе излязла от кухнята му с гордо вдигната глава и очи, студени като Арктическия океан.

С Лекси се справяше лесно. Трябваше просто да я прегърне, докато бурята премине. Брайън приседна колебливо на крайчеца на леглото и протегна ръка към Кирби.

Тя се изправи като стрела и го удари през ръката. Той търпеливо опита отново, но получи няколко яростни юмрука по гърдите.

— Махай се оттук! Да не си посмял да ме докосваш! — Обидата и болката бяха прекалено големи, за да може да ги понесе. Младата жена го риташе и удряше, докато накрая изпълзя на другия край на леглото. Наежи се като котка, а влажните й от сълзите очи застрашително мятаха зелени мълнии.

— Как се осмеляваш да влизаш тук? Махай се веднага!

— Забрави си медицинската чанта. — Почувства се глупаво да лежи напреки на леглото й и се изправи. — Чух, че плачеш. Не исках да те разплаквам. Не знаех, че можеш да плачеш заради мен.

Кирби издърпа една книжна кърпичка от кутията, поставена върху масата до леглото, и избърса лицето си.

— Какво те кара да мислиш, че плача заради теб?

— Не вярвам да си се срещнала с някой друг за последните пет минути, който да е причината за сълзите ти, и това е единственият разумен отговор.

— А ти си много разумен мъж, нали, Брайън? — Тя измъкна още една кърпичка. — Аз сама съм си виновна и сама ще се оправя. А сега искам да си вървиш.

— Ако съм те наранил…

— Ако си ме наранил ли?! — Извън себе си от отчаяние, грабна кутията с кърпичките и я хвърли по него. — Ако въобще си ме наранил, кучи сине! Да не би да съм изтривалка, с която можеш да се обършеш и после да я захвърлиш? Ти каза, че си се влюбил в мен, а сетне се обърна на сто и осемдесет градуса и най-спокойно ми заяви, че всичко е свършено.

— Казах ти… мисля, че съм се влюбил в теб. — Много важно бе да я накара да разбере тази разлика, уплашено си помисли той. — Обаче навреме се усетих и прекратих всичко.

— Ти… — Кирби грабна първото, което й попадна.

— Господи, жено! — Брайън отскочи, когато малката кристална ваза префуча на милиметри от главата му. — Ще ми пукнеш черепа и ще трябва отново да ме шиеш.

— Дяволите да ме вземат, ако го направя! — Грабна шишенцето с любимия си парфюм и го хвърли. — Няма да мръдна и малкия си пръст, ако ще кръвта ти да изтече. Да пукнеш дано, гадно копеле!

Брайън се наведе и успя да сграбчи ръката й тъкмо преди да запрати по главата му сребърното огледало.

— Ще те държа, колкото е необходимо — задъхано извика той и я притисна към матрака. — Дяволите да ме вземат, ако ти позволя да ме използваш за мишена само защото съм засегнал гордостта ти.

— Гордостта ми? — Тя спря да се бори с него. Сълзите опариха очите й. — Ти разби сърцето ми. — Извърна глава, затвори очи и остави сълзите свободно да се стичат по бузите й. — И сега не ми остана никаква гордост, която да бъде засегната.

Смаян, Брайън се отдръпна от нея и се облегна на таблата. Кирби отново се сви на топка. Не се чуваха ридания, но сълзите се стичаха по лицето й.

— Остави ме сама, Брайън.

— Мислех, че мога да го направя. Мислех, че и ти рано или късно ще ме изоставиш. Така че защо да не е по-рано? Ти няма да останеш. — Говореше бавно. — Ти не можеш да останеш тук. Трябваше пръв да си тръгна, защото после щеше да бъде късно. Ти щеше да ме изоставиш, а това щеше да ме убие.

Беше твърде уморена дори и да плаче. Отвори очи.

— Защо да не остана?

— А защо да останеш? Ти можеш да отидеш където си поискаш — в Ню Йорк, Чикаго, Лос Анжелис. Ти си млада, красива, умна. Във всеки един от тези градове можеш да спечелиш купища пари. Всяка седмица ще посещаваш кънтри клуба, ще имаш разкошен кабинет в някоя слънчева сграда.

— Ако исках всички тези неща, вече щях да ги имам. Ако исках да съм в Ню Йорк, Чикаго или Лос Анжелис, вече щях да бъда там.

— А защо не си?

— Защото аз обичам този остров. Винаги съм го обичала. Защото аз практикувам точно такава медицина, за каквато съм мечтала, защото живея по начин, за който винаги съм копняла.

— Ти си израснала в друга обстановка — настоя той. — Имала си съвсем различен живот. Баща ти е богат…

— А майка ми е красива. — Кирби подсмръкна и не видя неволното потръпване на устните му.

— Това, което исках да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш. — Главата й тежеше. Машинално си помисли, че незабавно трябва да вземе някакво хапче. — Не се интересувам от кънтри клубове. Те имат един куп тъпи правила и е пълно с досадници. Защо ще си мечтая за подобни места, когато мога да стоя на терасата си и да гледам океана? Когато мога да се разхождам из гората, да срещна елен или сърна, да гледам как леката мъгла се стели над реката?

Тя се помръдна, за да вижда лицето му.

— Кажи ми, Брайън, а ти защо си останал тук? Защо не си отишъл в едно от тези места, които преди малко ми изброи, защо не си станал главен готвач в някой луксозен хотел или пък да си купиш ресторант там? Защо?

— Защото не го искам. Тук имам всичко, от което се нуждая.

— Аз също. — Кирби се извърна и подпря глава на таблата. — А сега си върви и ме остави сама.

Той се изправи, но остана загледан в нея. Чувстваше се прекалено едър и тромав, несръчен. Пъхна палците си в предните джобове и закрачи из стаята. Тя не се помръдваше, не говореше. Брайън изруга тихо и тръгна към вратата. Сетне спря и се обърна.

— Преди малко не бях искрен с теб. Не успях да го спра, Кирби. Исках, но не можах. И не е вярно, че само съм мислил, че те обичам… наистина е така. Не исках да стане така, но то просто се случи. Опитах се да те забравя, но не успях.

Тя изтри бузата си с ръка и седна в леглото. Не, той наистина не приличаше на щастлив мъж. В очите му се четеше негодувание, а устните му бяха здраво стиснати.

— Да не би това да е твоят оригинален начин, по който искаш да ми кажеш, че ме обичаш?

— Точно това казах. Това е истината и в този момент не се смятам за оригинален.

— Ти ме изхвърли от живота си, ти ме оскърби, като ме хвана в миг на слабост, като отрече чувствата ми и след това имаш нахалството да ми заявиш, че ме обичаш. — Тя поклати глава и отметна мократа коса от лицето си. — Е, сигурно това е романтичният миг, за който всяка жена си мечтае.

— Просто ти казвам какво чувствам.

Кирби въздъхна. Безкрайна радост изпълни сърцето й, но тя все още не смееше да повярва.

— Не знам защо, но и аз те обичам. Затова смятам да ти направя едно предложение.

— Целият съм в слух.

— Защо да не се разходим по плажа? Свежият въздух може би ще те облъхне с малко романтика. Тогава може отново да се опиташ да ми кажеш какво изпитваш към мен.

— Нямам нищо против една разходка — отвърна Брайън и протегна ръка към нея.