Нора Робъртс
Красива и мъртва (26)

26

Джо седеше на седалката до Нейтън, стиснала зъби, едва сдържайки се да не избухне. Чуваше се само свистенето на колелата. Нямаше да му достави удоволствието да избяга в мига, в който спре колата. Просто щеше да издере лицето му.

— Не исках да става по този начин — промърмори Нейтън. — Трябва да поговоря с теб. Важно е. Не беше нужно да се държиш по този глупав начин. — Тя глухо изръмжа, но той не й обърна внимание и продължи: — Нямам нищо против схватките. Когато е заслужено, мога да приема и един хубав ритник по задника. Това уталожва страстите. Ала случаят не е такъв и поведението ти само усложнява и без това доста болезнената ситуация.

— Значи аз съм виновна за всичко. — Джо въздъхна рязко, когато джипът подскочи и се закова пред вилата. — Аз ли съм виновна?

— Не става въпрос кой е виновен, Джо… — Той млъкна, за да се предпази от яростната й атака.

Тя не се нахвърли върху него със зъби и нокти, а ожесточено го заудря с юмруци.

— Господи! Господи! — Искаше му се да може да се засмее. Искаше му се да може да я сграбчи и да укроти тези бясно размахващи се ръце, свити в юмруци.

Усети соления вкус на кръвта в устата си и се запита дали не му е счупила челюстта. Най-сетне успя да хване ръцете й и да я притисне към седалката. И двамата бяха задъхани.

— Ще спреш ли? Ще се овладееш ли и ще престанеш ли да се опитваш да направиш лицето ми на кървава каша? — Той я стисна още по-силно, тъй като тя се опита да го ритне в слабините. — Не искам да те нараня.

— Е, много лошо, защото аз тъкмо това искам. Искам да те размажа за начина, по който се отнесе към мен.

— Съжалявам. — Нейтън пое дълбоко въздух. — Съжалявам, Джо.

Нямаше да се остави да я размекне отчаянието в гласа му.

— Ти дори не знаеш за какво се извиняваш.

— Знам много повече, отколкото си представяш. — Той се отдръпна назад и я погледна в очите. — Моля те, да влезем вътре. Трябва да ти кажа някои неща. Неща, които ми се искаше никога да не ти казвам. След това, ако желаеш можеш отново да се опиташ да ме пребиеш и аз няма да те спра. Обещавам ти.

Нещо не беше наред, никак не беше наред. Гневът й се стопи, изместен от страх. Опита се да говори спокойно:

— Добре, ще вляза и ще те изслушам. След това ще приключим, Нейтън.

Отдръпна се рязко от него и отвори вратата.

— Защото никой няма да си отиде от мен. — Гласът й трепереше. — Никога повече.

Сърцето му замря, но той влезе във вилата и запали лампата.

— Бих искал първо да седнеш.

— Не искам да сядам и твоите желания изобщо не ме интересуват. Как можа да си отидеш по този начин? — Джо се извърна и обви раменете си с ръце, сякаш да се защити. — Как можа да напуснеш леглото ми и да си отидеш, без да кажеш нито дума? И да те няма толкова време, след като много добре знаеш как ще се чувствам? Ако съм ти омръзнала, това не означава, че не можеш да проявиш поне любезност, нали?

— Да си ми омръзнала? Господи, Джо, нямаше и минута през изминалите осем дни, през която да не съм мислил за теб, през която да не съм те желал!

— Да не смяташ, че съм толкова глупава или зажадняла за ласките ти, че веднага да повярвам на тази лъжа? Ако си мислил за мен, ако си ме искал, нямаше да си тръгнеш по този начин, сякаш нищо от това, което стана между нас, няма значение за теб. Сякаш никога не е имало.

— Ако нямаше значение, ако нямаше най-голямото значение в моя живот досега, аз може би щях да остана. И сега нямаше да водим този разговор.

— Ти ми причини болка, ти ме унижи, ти…

— Аз те обичам.

Тя отскочи назад, сякаш искаше да избегне удар.

— И очакваш да ти повярвам? Смяташ, че е достатъчно да го кажеш и аз веднага ще се хвърля в обятията ти?

— Не. Не бих те обичал, ако не беше точно такава — можеш да се изплюеш в лицето ми след признанието в любов. — Той пристъпи към нея, обзет от желанието да я докосне. — Аз наистина те обичам, Джо Елън. Може би винаги съм те обичал. Може би онова седемгодишно момиченце завинаги е завладяло сърцето ми. Но аз имам нужда да ми вярваш. Трябваше да го кажа, трябва да ми повярваш, преди да продължа.

Тя се загледа в очите му и се разтрепери:

— Ти наистина вярваш в това, нали?

— Достатъчно, за да сложа моето минало, настояще и бъдеще в ръцете ти. — Нейтън взе ръцете й в своите и се вгледа в тях, сетне ги пусна. — Бях в Ню Йорк. Там живее един стар семеен приятел, лекар. Невролог. Исках да ми направи някои изследвания.

— Изследвания? — смаяно повтори Джо и прокара ръце през косата си. — Какви… О, Господи! — Мисълта смрази кръвта във вените й. — Ти си болен. Невролог? Какво ти има? Тумор ли е? Но ти можеш да се лекуваш. Можеш…

— Не съм болен, Джо. Нямам тумор, няма нищо нередно в мозъка ми, но трябваше да бъда сигурен.

— Няма ти нищо лошо? Не разбирам. Ходил си в Ню Йорк, за да ти правят изследвания на мозъка, когато ти няма нищо?

— Казах, че исках да бъда сигурен, защото смятах, че може да имам загуба на паметта, нещо като бели петна. Защото може би съм убил Сюзън Питърс.

Джо бавно се отпусна върху облегалката на креслото.

— Защо ще си мислиш такова налудничаво нещо?

— Защото тя е била удушена тук на острова. Защото тялото й е било скрито. Защото съпругът й, семейството й, приятелите й може би никога нямаше да узнаят какво се е случило с нея.

— Престани. — Усети, че се задушава, сърцето й туптеше прекалено бързо, главата й се замая, а по кожата й изби студена пот. Вече познаваше тези признаци — паниката я обхващаше, заплашваща да я погълне в тъмните си дълбини. — Не искам да слушам повече.

— И аз не искам да продължавам, ала и двамата нямаме друг избор. — Вдигна глава и я погледна в очите. — Моят баща е убил твоята майка.

— Това е лудост, Нейтън. — Искаше й се да скочи и да побегне, но не можеше да помръдне. — Това е жестоко.

— Да. Но е истина. Преди двадесет години моят баща е отнел живота на майка ти.

— Не. Твоят баща… господин Дейвид… беше мил и приятен човек, той ни беше приятел. Това е някакъв налудничав разговор. Мама ни напусна. — Гласът й потрепери и секна, а после отново се извиси. — Тя просто ни напусна.

— Тя никога не е напускала острова. Той… той е хвърлил тялото й в блатото. Погребал я в соленото блато.

— Защо ми казваш всичко това? Защо ми причиняваш всичко това?

— Защото е истина и повече не мога да я скривам. — Нейтън се застави да каже и останалото, да приключи веднъж завинаги, но тя затвори очи и поклати глава. — Планирал го е от минутата, в която я е видял, когато сме пристигнали през онова лято.

— Не. Не, спри.

— Не мога да спра това, което вече се е случило. Той си е водил дневник и… всички доказателства са били заключени в банков сейф. Открих ги след смъртта на родителите си.

— Ти си ги намерил. — Сълзите се стичаха по страните й, а ръцете й още по-силно се вкопчиха в раменете й. — И си се върнал тук.

— Върнах се тук, за да се опитам да си припомня онова лято. Как е изглеждал той… тогава. И да реша дали да оставя миналото погребано завинаги, или да разкажа на семейството ти какво му е причинило моето семейство.

Познатото ледено усещане на болезнена паника обхвана съзнанието й, разля се по вените й.

— Ти си знаел. Ти си знаел през цялото време и си се върнал тук. Ти ме отведе в леглото си, а си знаел… — Повдигна й се и тя се изправи. — Ти беше вътре в мен! — Гневът избухна в гърдите й и ръката се стовари върху бузата му. — Позволих ти да бъдеш в мен! — Зашлеви го още веднъж. Той не се помръдна, нито се защити от ударите й. — Знаеш ли как се чувствам сега?

Знаеше, че ще го гледа по този начин — с омраза, отвращение и страх. Нямаше друг избор, освен да ги приеме.

— Моят баща… той беше мой баща.

— Той я е убил, отнел я е от нас! И през всичките тези години…

— Джо, аз не знаех, научих го едва след като той умря. С месеци се опитвах да живея с този ужас. Знам какво чувстваш в този миг…

— Не можеш да знаеш. — Искаше да го нарани, да издере лицето му, да го накара да страда. — Не мога повече да остана тук. Не мога да те гледам. Недей! — Тя отскочи назад и стисна юмруци, когато той направи крачка към нея. — Не се опитвай да ме докосваш. Мога да те убия, защото ти позволих да ме докосваш. Ти, копеле, стой по-далеч от мен и моето семейство!

Тя побягна през вратата, но Нейтън не се опита да я спре. Не можеше. Обаче я последва отдалече. Ако не можеше да направи нищо друго, можеше поне да се увери, че е стигнала в безопасност в „Сенкчюъри“.

Ала тя не се върна в къщи. Не можеше да го понесе. Част от нея искаше просто да се свлече на земята, да се свие на топка и да плаче, докато тялото й се стопи от мъката. Но се уплаши, че никога няма да събере сили да се изправи отново.

Бягаше сред дърветата и тъмнината, главата й беше изпълнена с хиляди образи.

Видя отново снимката на майка си. Отворените очи. Срам, страх, болка. Устата, разширена от вика.

Болката я прободе като нож. Джо изхълца, но продължи да тича.

Бягаше по пясъка, а вълните на океана се плискаха наблизо. Задъхваше се. Падна, удряйки силно коленете и ръцете си, но веднага се надигна и отново хукна. Знаеше само, че трябва да се махне, да избяга от болката и от ужасната разкъсваща мъка.

Чу, че някой я вика и тича след нея. Спъна се и едва не падна отново, но се задържа и се обърна, готова за бой.

— Джо, скъпа, какво става? — Само по пеньоар и с разпусната коса, Кирби бързаше към нея. — Бях на терасата и те видях…

— Не ме докосвай!

— Добре. — Инстинктивно понижи глас: — Искаш ли да влезеш вътре? Наранила си се. Ръцете ти кървят.

— Аз… — Объркана Джо погледна надолу и видя резките и кръвта по дланите и коленете си. — Паднах.

— Знам. Видях те. Хайде ела. Ще почистя раните ти.

— Няма нужда… всичко е наред. — Изобщо не усещаше ръцете си. Краката й се разтрепериха и главата й се завъртя. — Той е убил майка ми, Кирби. Кирби, той е убил майка ми! Тя е мъртва…

Приятелката и внимателно пристъпи към нея и нежно я прегърна през кръста.

— Ела с мен. Ела с мен вкъщи.

Джо се подчини и тя я поведе по пясъка. Кирби се обърна и видя Нейтън на няколко метра от тях. Погледите им се срещнаха за миг. После той се извърна и се отдалечи в мрака.

— Лошо ми е — промърмори Джо. Имаше усещането, че безброй малки остри игли се забиват в кожата й, гадеше й се.

— Всичко е наред. Трябва само да легнеш. Облегни се на мен и аз ще те заведа вътре.

— Той я е убил. Нейтън е знаел! Той ми го каза. — Струваше й се, че се носи по пухкави облаци. — Майка ми е мъртва…

Кирби не каза нищо, отведе я до леглото, помогна й да си легне и я зави с едно одеяло. Джо започна да трепери.

— Дишай бавно и дълбоко. Концентрирай се върху дишането. Ще отида да вземе нещо, което ще ти помогне, и ей сега ще се върна.

— Нямам нужда от нищо. — Отново я обзе ужас и тя сграбчи ръката на Кирби. — Не искам успокоителни. Мога да се справя с това. Мога и трябва.

— Разбира се, че можеш. — Приседна на ръба на леглото и хвана ръката й, за да провери пулса й. — Готова ли си да ми разкажеш за това?

— Трябва да го кажа на някого. Още не мога да го кажа на семейството си. Още не мога да приема истината. Не знам какво да правя. Дори не знам как се чувствам.

Пулсът й започна да бие по-равномерно и зениците й възвръщаха нормалното си състояние.

— Какво ти каза Нейтън, Джо?

Тя се втренчи в тавана.

— Той ми каза, че неговият баща е убил моята майка.

— Мили Боже! — Ужасена, Кирби притисна ръката й до бузата си. — Как се е случило?

— Не знам. Не можах да слушам повече. Не исках да слушам. Той ми каза, че баща му я е убил и че е водил дневник. Нейтън го намерил и дошъл тук. Аз спах с него. — Сълзите бавно потекоха по страните й. — Спах със сина на убиеца на майка си!

„Успокой се — каза си Кирби. — Сега трябва да бъдеш напълно спокойна и разумна.“ Само една грешна дума или погрешен тон и тя се страхуваше, че Джо ще се разпадне в ръцете й.

— Джо, ти си спала с Нейтън. Той не ти е безразличен, както и ти на него.

— Той е знаел. Върнал се е тук, след като е знаел какво е извършил баща му.

— И това вероятно е било много тежко за него.

— Как можа да го кажеш? — Гневно се надигна и се облегна на лакти. — Тежко?

— И много смело — меко отвърна Кирби. — Джо, колко годишен е бил той, когато майка ти е умряла?

— Какво значение има това?

— Девет или десет. Просто едно малко момче. Нима обвиняваш едно малко момче?

— Не. Не. Но той сега не е малко момче и неговият баща…

— Бащата на Нейтън. Не самият Нейтън.

От гърдите на Джо се изтръгна задавено ридание, последвано от още едно.

— Той ми я е отнел.

— Знам. И много съжалявам. — Тя я прегърна. — Ужасно съжалявам.

Когато нещастната жена облегна глава на рамото й и избухна в ридания, Кирби знаеше, че това е само началото на бурята.

 

 

Измина час, преди отново да започне да разсъждава. Изпи чаша горещ сладък чай, който Кирби й направи. Болезнената паника бе изчезнала, заместена от безкрайна мъка. Ала сега мъката бе успокояваща като чая.

— Знаех, че тя е мъртва. Една част от мен винаги го е знаела още тогава. Като малка много често си мечтаех за нея. Когато пораснах отблъсквах мечтите, но те винаги се връщаха. И ставаха още по-силни.

— Ти си я обичала. А сега, колкото и ужасна да е истината, ти знаеш, че тя не те е изоставила.

— Това все още не ми носи успокоение. Исках да нараня Нейтън. Физически, емоционално, по всеки възможен начин исках да му причиня болка. И го направих.

— Смяташ ли, че това е ненормално? Джо, дай си малко почивка.

— Опитвам се. Едва не се разпаднах. Сигурно щях, ако ти не беше тук.

— Да, но аз бях. — Кирби стисна ръката на приятелката си. — И ти си по-силна, отколкото си мислиш. Достатъчно силна, за да се справиш с всичко това.

— Трябва да бъда. — Отпи от чая и остави чашата. — Трябва да се върна при Нейтън.

— Тази вечер не бива да ходиш никъде, трябва да лежиш и да почиваш.

— Не, аз не го попитах защо или… — Затвори очи. — Трябва да узная отговорите. Когато се изправя срещу семейството си, трябва да знам отговорите.

— Можеш да отидеш сега при тях. Аз ще дойда с теб. После заедно можете да зададете всички въпроси.

— Трябва да го направя сама. Аз съм в центъра на всичко това, Кирби. — Когато отвори очи, те приличаха на две огромни тъмни дупки върху бледото й лице. — Аз съм влюбена в мъжа, чийто баща е убил моята майка.

 

 

Кирби я остави пред вратата на вилата на Нейтън. Джо зърна силуета му зад остъклената врата. Питаше се дали някой от тях двамата е преживявал по-голямо изпитание в живота си — да застанат лице в лице с миналото и със себе си.

Той не каза нищо, когато тя се изкачи по стълбите, но отвори вратата и отстъпи назад, за да влезе. Мислеше, че никога повече няма да я види, и не беше сигурен кое е по-тежко — да не я вижда или да я вижда както в този миг — бледа и съсипана от мъка.

— Трябва да те попитам… Трябва да знам.

— Ще ти кажа всичко, което знам.

Джо стисна длани. Болката я накара да се концентрира.

— Те… те били ли са любовници?

— Не. — Искаше му се да се извърне, но си наложи да издържи на болката в очите й. — Нищо подобно не е имало между тях. Дори и в дневника си той пише, че тя е обожавала семейството си, децата си, съпруга си. Джо…

— Но той е искал да стане така. Той я е желаел. — Тя разтвори ръцете си. — Борили са се? Сигурно е било нещастен случай. — Дъхът й потрепери, а думите й бяха тихи като отчаян зов. — Било е нещастен случай, нали?

— Не. Господи! — Беше по-лошо, помисли си той и с всяка секунда щеше да става още по-лошо. — Той е познавал навиците й. Тя е обичала да се разхожда през нощта, покрай градината.

— Тя… да, тя обичаше цветята. — Внезапно си спомни своя сън от нощта, в която бяха намерили Сюзън Питърс. — Особено много обичаше белите цветя. Обичаше аромата им и тишината на нощта. Наричаше го „Време на самотата“.

— Той е избрал една от тези нощи — продължи Нейтън. — Сложил е приспивателно във виното на майка ми, за да… за да не узнае никога какво е извършил. Всичко е описано в дневника. Пише, че е причакал Анабела в края на гората, на запад от къщата. — Имаше чувството, че умира по малко, докато говореше тези неща, гледайки Джо в лицето. — Ударил я с нещо и тя паднала в безсъзнание. Сетне я завлякъл в гората. Предварително е подготвил всичко. Донесъл е светкавицата, триножника си. Не е било нещастен случай. Било е планирано. Предварително обмислено. Било е напълно преднамерено и съзнателно.

— Но защо? — Трябваше да седне. Краката й се бяха подкосили. — Аз си го спомням. Той винаги беше мил с мен. И търпелив. С татко ловяха риба, а мама му направи пай с орехи и той беше много доволен. — От устните й се изтръгна безпомощен вик: — О, Господи, нима искаш да ме накараш да повярвам, че я убил без никаква причина?!

— Той е имал цел. — Нейтън се извърна, отиде до кухнята и взе бутилката с шотландско уиски. — Не би могла да я наречеш причина.

Сипа два пръста уиски в чашата и го изпи на един дъх.

— Аз го обичах, Джо. Той ме научи да карам велосипед, да играя крикет. Винаги ми е отделял много време. Когато отсъстваше от къщи, винаги се обаждаше по телефона и разговаряше не само с майка ми, но и с мен, и с брат ми. И той ни изслушваше — не само се преструваше, че слуша, както правят някои възрастни и си въобразяват, че детето не разбира. Той наистина се интересуваше от нас и се грижеше за нас.

Извърна се към нея. Очите му блестяха от силните чувства.

— Носеше често цветя на мама. През нощта лежах в леглото си, заслушан в смеха им в съседната стая. Бяхме щастливи и той беше центърът на всичко това. А сега трябва да приема факта, че никога не е имало център, че той е бил способен на нещо чудовищно.

— Чувствам се като издълбана отвътре — промълви Джо. Струваше й се, че главата й плува някъде над раменете. — Сякаш всичко е изличено… всичките тези години. — Стисна силно клепачи. — И вашият живот просто си е продължил, просто така?

— Той е бил единственият, който е знаел. Да, нашият живот просто си продължи… до смъртта му, когато ми дадоха личните му книжа и когато открих дневника и снимките.

— Снимките! — Снимките на мама. След като е била мъртва.

— Наричал го е „решителният момент“.

— О, Господи! — Спомни си лекциите, лекциите, които бе слушала, които бе изнасяла. „Да уловиш решителния момент, да предвидиш кога динамизмът на дадена ситуация ще достигне върха си, да знаеш кога да щракнеш, за да запечаташ завинаги този силен образ.“ — Имаше подобно определение в учебниците.

— Това е била неговата цел. Да манипулира, да причинява, да контролира и да улови смъртта. — Внезапно му се повдигна. Наля си още една чаша уиски и отново я изпи на един дъх. — Не е било само това, не може да е било само това. Имало е нещо извратено в него. Нещо, което ние никога не сме забелязали. Нещо, което никой не е знаел, никой не е подозирал. Той имаше приятели, успешна кариера. Обичаше да гледа мачове по телевизията и да чете детективски романи. Обичаше да организира барбекю в градината, мечтаеше да има внуци. — Всяка дума му причиняваше болка. — Не го защитавам — продължи той. — Просто се опитвам да ти обясня.

Тя пристъпи напред.

— Той й е направил снимки. На лицето й. На очите й. На тялото й. Гола. Нагласил е много внимателно позата. Главата й наклонена, към лявото рамо, а едната й ръка е отпусната на корема.

— Откъде…

— Видях я. — Младата жена затвори очи и се извъртя. Облекчението бе студено, болезнено студено. Като леден блок върху гореща мъка. — Не съм луда. Никога не съм била луда. Не съм халюцинирала. Било е истинско. Всичко.

— За какво говориш?

Тя нетърпеливо зарови за пакета с цигари в задния джоб. Запали клечка кибрит и се втренчи в пламъка.

— Ръцете ми не треперят — промърмори тя. — Наистина не треперят. Няма да се пречупя. Мога да се справя с това. Никога повече няма да се пречупя.

Нейтън разтревожено се приближи към нея.

— Джо Елън.

— Не съм луда — рязко вдигна глава Джо, а сетне спокойно поднесе пламъка към върха на цигарата. — Няма да се разтреперя и няма да припадна. Човек може да се научи да живее и с най-лошото. — Издуха дима и го проследи как се разтвори във въздуха. — Някой ми изпрати снимка на мама. Една от тези, които е направил баща ти.

Кръвта му се смрази.

— Това е невъзможно.

— Видях я. Държах я в ръцете си. Това ме сломи, не знаех как да живея по-нататък.

— Ти ми каза, че някой ти изпращал твои снимки.

— Да, тя беше сред тях в последния пакет от Шарлот. Обаче, след като се съвзех, снимката изчезна. Този, който ми я е изпратил, е проникнал в апартамента ми и я е взел. Мислех, че халюцинирам. Но то беше истинско. То съществува. То се случи.

— Аз съм единственият, който е могъл да ти я изпрати, а аз не съм го сторил.

— Къде са снимките? Негативите?

— Изчезнаха.

— Изчезнаха? Сега?

— Кайл искаше да ги унищожи заедно с дневника. Аз отказах. Трябваше ми време, за да реша какво да правя. Той не бе съгласен с мен. Твърдеше, че са минали двадесет години, че нямало никакъв смисъл да се разравят стари истории. Беше бесен от намерението ми да отида в полицията или да съобщя на семейството ти. На следващата сутрин си бе отишъл. Беше взел дневника и снимките. Не знаех къде да го намеря. Следващото, което чух, бе, че се е удавил. Предположих, че не е могъл да живее с това, че е унищожил всичко, а след това и себе си.

— Снимките не са унищожени. — Сега разсъждаваше спокойно и хладнокръвно. — Те съществуват, както съществуват и моите снимки. Аз приличам на майка си. Не е трудно да си представиш, че тази мания лесно може да се прехвърли от майка ми към мен.

— Да не смяташ, че тази мисъл не ми е минавала през ума? Бях ужасен. Когато намерихме Сюзън Питърс и разбрах как е умряла, аз си помислих… Аз съм единственият, който остана, Джо. Аз погребах баща си.

— Но не си погребал брат си, нали?

Той смаяно се втренчи в нея и поклати глава.

— Кайл е мъртъв.

— Откъде знаеш? Само защото са ти казали, че е бил пиян и паднал от борда на яхтата? Ами ако не е мъртъв, Нейтън? Той притежава снимките, негативите, дневника.

— Но той се е удавил. Според другите на яхтата той е бил пиян почти през цялото време и бил изключително депресиран. Дори не са разбрали, че е изчезнал. Чак на другата сутрин са установили, че го няма на борда. Всичките му дрехи и вещите са били в каютата му.

Тя не каза нищо. Нейтън се завъртя рязко и започна да крачи из стаята.

— Трябваше да приема това, което баща ми е извършил, да се примиря с това, което той е бил. Сега ти искаш да ме накараш да повярвам, че брат ми е жив и е извършил всичко това — преследвал те е отдалеч, тормозил те е, искал е да загубиш разсъдъка си. Последвал те е тук и… — Рязко спря и я погледна. — Че е убил Сюзън Питърс.

— Мама е била удушена, нали, Нейтън?

— Да. Господи!

Трябва да запази самообладание, напомни си Джо и да предприеме следващата стъпка.

— Сюзън Питърс е била изнасилена, нали?

— Да. — Нейтън затвори очи.

— След като не е бил съпругът й…

— Полицията не е открила никакво доказателство против съпруга й. Проверих, преди да се върна на острова. Джо Елън. — Сърцето му се сви при мисълта за новата болка, която щеше да й причини. — Решили са да подновят разследването по изчезването на Джини.

— Джини? — Обзе я ужас. — О, не… Джини!

Не можеше да я докосне, не можеше да й предложи нищо. Остави я сама и излезе на терасата. Хвана се за парапета, наведе се и започна да диша дълбоко. Вратата зад него се отвори и той се изправи.

— Каква е била целта на баща ти, Нейтън? Защо са му били снимките, след като той не ги е показал на никого?

— Съвършенство. И власт, контрол. Не само да наблюдаваш и да го съхраниш, но и да станеш част от образа. Да го създадеш. Съвършената жена, съвършеното престъпление, съвършеният образ. Той е смятал, че тя е красива, интелигентна, добра. Тя е била ценна. — Трябваше да ти разкажа всичко веднага щом пристигнах тук. Убеждавах се, че имам нужда от време, за да го проумея. Оправдавах мълчанието си с това, че ти бе приела лъжата, а истината бе още по-ужасна. Сетне продължих да мълча, защото те желаех. Това може би е по-лесно за разбиране. Ти бе наранена, бяха ти причинили болка. Истината можеше да почака, докато започнеш да ми вярваш, докато започнеш да ме обичаш.

Пръстите му се вкопчиха в перилото. Джо продължаваше да мълчи.

— Знам, че звучи ужасно егоистично, но това е истината. Обаче след смъртта на Сюзън Питърс, разбрах, че повече не мога да избягвам истината. Ти имаше право да я узнаеш. Не мога нищо да променя, с нищо не мога да изкупя това, което той е направил. Нищо от това, което ще ти кажа, не може да излекува болката у теб и твоето семейство.

— Не, ти не можеш да направиш нищо, не можеш да кажеш нищо. Той ни отне майката и ни накара да повярваме, че тя ни е напуснала. Това разруши нашия живот, остави празнина в нашето семейство, празнина, която никога не успяхме да запълним. Той я е наранил. — Гласът на Джо потрепери и тя прехапа долната си устна. — Сигурно е била толкова изплашена, толкова засрамена. Тя не е сторила нищо, за да заслужи всичко това, нищо, освен че е била такава, каквато Господ я е създал. — Джо пое дълбоко дъх и усети вкуса на морето. — Исках да стоваря цялата вина върху теб, Нейтън, защото ти си бил тук. Защото ти никога не си бил лишен от майка. Защото ти ме докосна и ме накара да се чувствам така, както никой досега не ме е карал. Имах нужда да те обвиня за всичко това. И го сторих.

— Очаквах да го направиш.

— Ти можеше никога да не ми кажеш. Можеше да го погребеш, да го забравиш. Аз никога нямаше да узная.

— Да, но аз щях да знам и всеки ден, прекаран с теб, щеше да бъде предателство. — Той се извърна към нея. — Искаше ми се да мога да живея с всичко това, да ти спестя истината и болката, да спася себе си. Но не можах.

— И какво ще стане сега? — Трябва ли да те накарам да си платиш, да те накажа за нещо, което са ни причинили и на двамата, когато сме били още деца?

— Защо да не го направиш? — На гърлото му заседна горчива буца и той погледна към дърветата, между които се извиваше реката. — Как ще можеш да ме гледаш, без да виждаш него, без да си мислиш за това, което е направил? И как може да не ме мразиш за това?

Тъкмо това бе направила, помисли си Джо. Бе погледнала него и бе видяла баща му и го бе намразила. Той го бе приел, бе приел и словесните и физическите удари, без да каже нито дума в своя защита.

Смелост, бе казала Кирби. И беше права.

Чак сега разбра страданието на Нейтън. Запита се защо й бе отнело толкова дълго време, за да разбере, че и двамата са жертви.

— Май не вярваш много в ума ми и в способността ми да проявявам съчувствие.

Не смяташе, че би могъл да се изненада от нещо, но думите й го накараха да я изгледа смаяно.

— Не те разбирам.

— Не, сигурно не, щом като смяташ, че след като имах време да размисля, да приема, да изстрадам истината, аз ще продължа да те обвинявам и да те смятам за отговорен.

— Той беше мой баща.

— И ако беше жив, щях сама да го убия за това, което е сторил на нея, на всички нас. На теб. Ще го мразя до края на живота си. За него никога няма да има прошка. Можеш ли да живееш с това, Нейтън, или просто ще си отидеш? Ще ти кажа какво смятам да направя. — Заговори, преди той да успее да каже нещо. — Няма да позволя да ме измамят. Няма да позволя да ми бъде открадната единствената ми възможност за щастие в този живот. Но ако си отидеш от мен, ще те намразя. И никой няма да те мрази повече от мен.

Втурна се в къщата и затръшна вратата зад себе си.

Нейтън остана като закован, опитвайки се да осмисли думите й, да се пребори със задушаващата го благодарност. Но това бе невъзможно. Влезе в къщата и тихо рече:

— Джо Елън, искаш ли да остана?

— Нима не ти казах точно това? — Измъкна цигара, но гневно я захвърли. — Защо отново трябва да загубя? Защо отново трябва да бъда сама? Как можеш да идваш тук и да ме караш да се влюбя в теб, а след това да ме изтриеш от живота си, защото смяташ, че така ще е по-добре за мен? Защото смяташ, че благородството го изисква. Е, по дяволите, цялото благородство, Нейтън, по дяволите, всичко, което може да ме накара да изгубя това, от което се нуждая. Преди ме измамиха, изгубих това, от което отчаяно се нуждаех, но бях безпомощна да сторя нещо. Сега обаче не съм безпомощна и никога вече няма да бъда.

Трепереше от гняв, а очите й горяха с трескав пламък. Никога не бе виждал нещо по-великолепно.

— Никога не съм си представял, че тази вечер ще ми кажеш точно това. Бях готов да приема, че ще те загубя, но нито за миг не си представях, че ще мога да те запазя.

— Аз не съм някакво проклето копче за ръкавели, Нейтън.

Смехът му изненада и самия него. Усети го като нещо грапаво в гърлото.

— Не знам какво да ти кажа. Всичко, за което мога да мисля, е, че те обичам.

— Ако ме прегърнеш, докато ми го казваш, това е достатъчно.

Докато пристъпваше към нея, погледът му не се откъсваше от очите й. Отначало ръцете му бяха нерешителни, но постепенно се вкопчиха по-силно в нея, той я притисна до себе си и зарови лице в косата й.

— Обичам те. — Чувствата го заляха като морска вълна, когато усети аромата й и вкуса на устните й. — Обичам те, Джо Елън. Всяка частица от теб.

— Това е достатъчно и няма да позволим да ни бъде отнето. — Никога.

 

 

Той лежеше неподвижно, надявайки се, че тя спи.

Жената до него, жената, която обичаше, беше в опасност, а това, което я заплашваше, бе толкова отвратително, че не искаше да го назове. Щеше да я защити, ако се наложи да пожертва живота си. Ще пази, каквото и да му струваше това.

Надяваше се, че двамата ще съумеят да преживеят всичко.

Не можеше да се преструва, че опасността не съществува. Сега си бяха откраднали няколко мига за себе си. Ала рано или късно трябваше да се изправят лице в лице с това, което ги преследваше цели двадесет години.

— Нейтън, трябва да кажа на семейството си. — Джо се протегна в тъмнината и потърси ръката му. — Трябва да избера подходящия момент и подходящите думи. Искам да оставиш това на мен.

— Трябва да ми позволиш да присъствам, Джо. Ще го направиш, когато искаш и както искаш, но не бива да бъдеш сама.

— Добре. Но има и други неща, за които трябва да се погрижим.

— Ти се нуждаеш от охрана.

— Не се опитвай да ми се правиш на белия рицар, Нейтън. Това ме вбесява. — Тя ахна, когато той рязко я дръпна да седне.

— Няма да позволя нищо да ти се случи. — Очите му блестяха в тъмнината. — Ще направя всичко, каквото трябва, за да те защитя.

— По-добре се успокой. И аз не искам нищо да ни се случи. Така че трябва да помислим и да решим от къде да започнем.

— Трябва да спазваш определени правила, Джо. Първо никъде няма да ходиш сама. Няма да прекрачваш прага на къщата си сама, докато всичко това не свърши.

— Аз не съм майка си, нито Джини, нито Сюзън Питърс. Аз не съм беззащитна, нито пък глупава или наивна. Няма да позволя да стана плячка на някой побъркан.

Знаеше, че не бива да избухва, защото това само щеше да я ядоса и щеше да нарани гордостта й.

— Ако е необходимо, ще те влача навсякъде с мен — спокойно заяви Нейтън. — Ще те заведа на сигурно място и ще те заключа. Ако не искаш да го направя, трябва да ми обещаеш, че никъде няма да излизаш сама.

— Изглежда, имаш много високо мнение за своите способности.

— Стига, Джо Елън. — Младият мъж повдигна брадичката й. — Погледни ме, Джо. — Ти си всичко за мен. Мога да преживея всичко друго, но не и да те загубя. Не и отново.

Тя потрепери, но този път не от гняв или от страх. Сърцето й преливаше от щастие.

— Никой досега не ме е обичал толкова много. Не съм свикнала с това.

— Ще свикнеш, а сега ми… обещай.

— Никъде няма да ходя сама — въздъхна тя. — Май връзката между двама души не е нищо друго, освен компромиси и отстъпки. Навярно за това през цялото време се опитвах да я избягвам. — Тя седна на пети. — Ние няма да стоим и да чакаме нещо да се случи. Аз не съм единствената жена на острова. — Отново потрепери. — Аз не съм единствената дъщеря на Анабела.

— Не, няма да стоим и да чакаме. Ще се обадя на няколко места, за да получа по-подробна информация за инцидента с Кайл. Струва ми се, че доста неща са ми се изплъзнали преди. Беше много тежко време за мен и сигурно съм пропуснал нещо.

— Какво знаеш за приятелите му, за финансовото му състояние?

— Не знам много. През последните години се бяхме отчуждили. — Нейтън стана, за да отвори прозореца. — Движехме се в различни кръгове, посещавахме различни места.

— Що за човек беше той?

— Той беше… мисля, че би го определила като човек, който живее само с настоящето. Интересуваше се от момента и искаше да получи всичко веднага. Не мислеше за последствията, нито пък, че рано или късно трябва да се плаща за всичко. Никога не е наранил никого, освен себе си.

Беше жизненоважно тя да разбере това. Също толкова важно, каза си Нейтън, както и самият той да го разбере.

— Просто Кайл предпочиташе да върши всичко по най-лесния начин, а ако той беше и по-бързият — още по-добре. Притежаваше чар и беше много талантлив. Татко винаги казваше, че ако Кайл влага малко повече усърдие в работата си, а не да взима всичко като на шега, ще стане най-добрият фотограф на света. Кайл казваше, че татко бил прекалено критичен към работата му, никога не бил доволен от нея и ревнувал, защото той бил млад и имал целия си живот и кариера пред себе си.

Замълча, внезапно осъзнал значението на думите, които току-що бе изрекъл. Нима това не беше изкривената потребност на един син да надмине баща си? Главата му започна да тупти, а кръвта заблъска в слепоочията му.

— Ще проведа няколко телефонни разговора — глухо рече Нейтън. — Ако елиминираме тази възможност, ще можем да се концентрираме върху останалите. Кайл може да се е напил и да е показал снимките на някой приятел или колега.

— Може би. — Сега не й се искаше да мисли за това. — Който и да стои зад всичко това, има доста добри познания и притежава професионални умения по фотография. Снимките му невинаги са добри, някои са направени доста небрежно, но наистина притежава умения.

Нейтън кимна. Тя току-що бе описала брат му.

— Сигурно сам си промива снимките — продължи Джо, — а това означава, че има тъмна стаичка. Може би е в Шарлот, а когато е дошъл на острова, е трябвало да си осигури и тук. Пликът, който получих, бе с пощенско клеймо от Савана.

— Можеш да наемеш фотолаборатория за известно време.

— Да, и сигурно точно това е направил. Или пък е наел апартамент или къща и е донесъл собственото си оборудване. Или си е купил ново. Ще има много повече контрол върху нещата, ако си има собствено място и оборудване, нали? — Погледите им се срещнаха. — Точно това е двигателят, нали? Контролът. Властта. Той ще може да се връща там и да идва на острова. Ще контролира всичко.

„Да контролираш момента, да манипулираш настроението, обекта, резултата. Това е истинската сила на изкуството.“ Думите на баща му от дневника, припомни си той, изписани с четлив и равен почерк.

— Да, контролът е в основата на всичко. Значи трябва да проверим в магазините за фотографски материали и оборудване, дали някой е поръчал оборудване за обзавеждане на тъмна стаичка, или пък е докарал от Савана подобно оборудване. Няма да е лесно и няма да стане бързо.

— Не, но трябва да започнем. Изглежда той е сам. Той се нуждае от свобода, за да идва и да си отива, когато реши. Направил ми е снимки на различни места из острова, значи свободно се разхожда наоколо. Трябва да търсим самотен мъж, с фотоапарат, въпреки че можем да се натъкнем и на някой невинен турист.

— Ако това е Кайл, аз ще го позная.

— Ще го познаеш ли, Нейтън? Ами ако той не иска да го познаеш? Той знае, че си тук. И знае, че сме заедно. Дъщерята на Анабела Хатауей със сина на Дейвид Делъни. Това е нещо, в което някой може да види пълно затваряне на цикъла. А ако е така, то аз не мисля, че ти си в по-голяма безопасност от мен.