Нора Робъртс
Красива и мъртва (25)

25

Нейтън кръстосваше старинния турски килим в просторната библиотека на два етажа в кафявата каменна къща на д-р Джон Кауфман. Някъде навън, дванадесет етажа по-надолу, Ню Йорк се задъхваше под непоносимата лятна жега. Обширният мансарден апартамент, прохладен и безупречно чист, сякаш беше на светлинни години разстояние от шума и горещината на улиците.

Ню Йорк не присъстваше в царството на Кауфман. Винаги когато влезеше в огромното фоайе, украсено с позлатена дърворезба в меки тонове, младият архитект се сещаше за английски площади и провинциални къщи.

Една от първите поръчки на Нейтън бе дизайнът на библиотеката — трябваше така да разположи лавиците и стенните шкафове, че да поберат огромната колекция от книги на доктор Кауфман и едновременно с това да съответстват на вкуса на един от най-добрите невролози в страната. Беше избрал кестеново дърво, придаващо топлота и уют, с изящна дърворезба, в съчетание с високи тройни еркерни прозорци. Кауфман остави всичко на него и само се подсмихваше, когато Нейтън го питаше за мнението му.

„Все едно, че си лекар, Нейтън, и този случай е твой. Не ме питай как да проектираш подпорни греди и как да разполагаш мебелите, а пък в замяна аз няма да искам от теб да ми асистираш при някоя мозъчна операция.“

И сега Нейтън се опитваше да овладее нервите си, докато чакаше д-р Кауфман. Този път той беше пациентът и бъдещето му, целият му живот се намираше в умелите ръце на неврохирурга.

Бяха изминали шест дни, откакто бе напуснал острова. Шест дълги, изпълнени с отчаяние и страх дни.

Кауфман влезе в библиотеката и старателно затвори дебелите дървени врати зад гърба си.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш, Нейтън. Трябваше да си налееш малко бренди. Но май не обичаш бренди, така ли беше? Е, аз ще си сипя една чаша, а ти ще се престориш, че ми правиш компания.

— Благодаря ви, че ме поканихте в дома си, докторе. И че лично се заехте с всичко… това.

— Хайде, стига, та ти си част от семейството. — Кауфман извади кристална гарафа от шкафа и наля по два пръста от златистата течност.

Той беше висок мъж, около метър и осемдесет и пет, изправен и стегнат за своите седемдесет години. Косата му, вчесана назад, бе гъста и приличаше на бяла лъвска грива. Имаше къса, грижливо оформена брадичка и малки мустачки над тънките устни. Предпочиташе строгите английски костюми, елегантните италиански обувки и винаги изглеждаше изключително изискан.

Ала това, което първо привличаше погледа, бяха очите му. Те бяха тъмни и проницателни, под тежките клепачи и гъстите черни вежди. Докато подаваше чашата на младия мъж, очите му излъчваха топлина и разбиране.

— Седни, Нейтън, и се успокой. Няма да се наложи да бърникам из мозъка ти.

— Тестовете?

— Всички тестове, а ти поиска — по-точно настоя на това да бъдат изключително обстойни — са отрицателни. Лично аз проверих резултатите, както ме помоли. Нямаш тумор, нито каквито и да било анормални изменения. Това, което имаш, Нейтън, е изключително здрав мозък и стабилна нервна система. А сега седни.

— Добре. — Краката му се бяха подкосили и той с облекчение се отпусна в дълбокото кожено кресло с висока облегалка.

— Благодаря за вниманието, което ми отделихте и за всички грижи, докторе, но все пак се чудя дали да не поискам мнението и на друг специалист.

Кауфман повдигна гъстите си черни вежди. Той се настани срещу госта си и машинално оправи ръбовете на панталоните си, за да не се измачкат.

— Консултирах се с един от моите колеги. Неговото мнение напълно съвпада с моето. Разбира се, ти можеш да се обърнеш и към още един специалист.

— Не. — Въпреки че не обичаше бренди, Нейтън отпи и изчака приятната топлина да се разлее по тялото му. — Сигурен съм, че сте направили всички необходими изследвания.

— Повече от това. Резултатите от скенера са отлични. Кръвното налягане още един път доказва, че ти си един напълно здрав тридесетгодишен мъж в разцвета на силите си. — Докторът завъртя чашата си и я поднесе към устните си. — А сега смятам, че е крайно време да ми кажеш защо поиска всички тези подробни изследвания.

— Исках да бъда сигурен, че всичко с психиката ми е наред. Мислех, че може да имам временна загуба на съзнанието.

— Губят ли ти се часове?

— Не. Все пак… откъде мога да съм сигурен? Не е изключено да съм загубил съзнанието си за известно време и… да съм направил нещо по време на — да го наречем — временното затъмнение.

Кауфман сви устни. Познаваше Нейтън твърде отдавна, за да го смята за човек, който прекалено се тревожи за здравето си.

— Имаш ли някакво доказателство за това? Оказвал ли си се в места, където не си спомняш как си попаднал?

— Не, не. — Младият мъж усещаше как постепенно се отпуска. — Вече съм сигурен, че физически съм напълно здрав.

— Ти си в отлична физическа форма. Виж емоционалното ти състояние, това вече е нещо друго. Преживя много тежка година, Нейтън. Загубата на семейството ти не може да не те е разтърсило. А малко преди това се разведе. Толкова много загуби, толкова много промени. На мен също много ми липсват Дейвид и Бет. Те ми бяха много скъпи.

— Знам. — Взря се в тъмните, властни очи насреща си. Дали той знаеше? Дали подозираше? Ала всичко, което видя върху лицето на Кауфман, бе искрено състрадание и тъга. — Знам, че бяхте много близки.

— А и Кайл — дълбоко въздъхна докторът, — толкова млад, такава безсмислена смърт.

— Имах достатъчно време, за да свикна с мисълта, че родителите ми вече ги няма. — „Дори да започна да благодаря на Бога за това“ — помисли си Нейтън. — А колкото до Кайл, ние отдавна се бяхме отдалечили един от друг. Тяхната смърт не промени нищо в отношенията ни.

— И ти се чувстваш виновен, че не тъгуваш за него толкова, колкото за родителите си?

— Може би. — Остави чашата и разтри лицето си с ръце. — Не съм сигурен къде се корени вината. Доктор Кауфман, вие почти тридесет години бяхте приятел с моя баща и го познавате, преди да съм се родил.

— И майка ти — усмихна се той. — Като мъж, който има три бивши съпруги, аз винаги съм се възхищавал от взаимната им привързаност, от брака им. От обичта им към синовете, от пълното им посвещаване на вашето щастие. Вие бяхте прекрасно семейство. Надявам се, че ще намериш успокоение на мъката си в приятните спомени за миналото.

Точно това беше най-големият проблем. Никога нямаше да намери успокоение в спомените, никога вече.

— Какво би накарало един човек, привидно напълно нормален и живеещ съвсем нормален живот, да планира и да извърши нещо изключително гнусно и отвратително? Нещо, за което дори не може да се говори? — Сърцето му биеше силно. Взе отново чашата си, макар да не му се пиеше. — Значи ли това, че този човек е луд, че е болен?

— Не бих могъл да съм сигурен, Нейтън. Това, което ми казваш, е прекалено общо. Нима вярваш, че баща ти е извършил нещо престъпно и отвратително?

— Знам, че го е направил. — Преди Кауфман да заговори, той се изправи и отново започна да крачи из стаята. — Не мога… нямам право да ви обясня всичко. Има други, с които първо трябва да говоря.

— Нейтън, Дейвид Делъни беше предан приятел, любящ съпруг и прекрасен баща. Успокой се и не мисли разни глупости.

— Само месец, след като баща ми загина, с моя душевен покой бе свършено. Завинаги. Аз го погребах, доктор Кауфман, него и майка ми. И много се изкушавам да погреба и останалото. Но само ако мога да бъда сигурен, че това вече никога няма да се повтори.

Възрастният мъж се наведе напред. Почти половин век бе посветил на лекуването на хората и знаеше, че не може да се излекува тялото или мозъкът, ако преди това не се излекува сърцето.

— Каквото и да си мислиш, че баща ти е сторил, ти не можеш да понесеш тежестта му.

— А кой би могъл? Кой би желал? Аз съм единственият, който остана.

— Нейтън — леко въздъхна Кауфман. — Ти беше будно, интелигентно дете и се превърна в изключително талантлив и умен млад мъж. Много често, докато растеше, аз те наблюдавах и виждах как се опитваш да се нагърбиш и с отговорностите на другите. Твърде често го правеше спрямо Кайл и това не донесе добро и на двама ви. Не прави същата грешка и сега за нещо, което нито можеш да промениш, нито да поправиш.

— Точно това си казвам през последните няколко месеца: „Остави миналото, живей собствения си живот. Реших да не се ровя в миналото, да се опитам да мисля за настоящето и бъдещето. Но в живота ми се появи една жена.“

— А, това ли било? — Докторът се отпусна и се облегна назад.

— Аз съм влюбен в нея.

— Радвам се да го чуя и се радвам, че си я срещнал. И тя ли почива на същия остров?

— Не съвсем. Семейството й живее там. Тя си е дошла за известно време. Тя е имала… някакви лични неприятности. Всъщност ние се запознахме още когато бяхме деца. Когато отново я видях… как да го кажа, нещата са странно свързани, преплетени. Все още мога да го предотвратя. — Той се приближи до прозореца и погледна надолу към Сентръл Парк, потънал в зеленина. — И може би съм длъжен да го направя.

— Защо ще си забраняваш щастието?

— Има нещо, което знам и което ще й повлияе. Ако й кажа, тя ще ме презре. А има и нещо друго: не знам как моето признание ще й подейства. — Гледката на парка го караше да си мисли за острова и той се извърна от прозореца. — Дали е по-добре да я оставя да вярва в нещо, което й причинява болка, но не е истина, или пък да й кажа истината, която може да й причини много по-голяма болка, болка, която може би няма да понесе? Ако й кажа, ще я загубя, но не знам дали ще мога да живея в мир със себе си, ако не й кажа.

— Тя обича ли те?

— Любовта започва да се пробужда у нея. Ако оставя нещата така, както са сега, тя ще ме обикне. — Усмихна се леко. — Ако сега можеше да ме чуе, сигурно щеше да ме намрази. Тя не обича да губи контрола върху нещата.

Кауфман усети топлината в гласа му. Момчето винаги му е било любимец. Дори по-голям и от собствените му внуци.

— А, значи си влюбен в една от онези независими жени. Винаги са по-интересни и… по-трудни.

— Тя е прекрасна и със сигурност не е лесна. Освен това е силна, дори когато е наранена, а тя е била достатъчно наранявана. Издигнала е стена около себе си, но аз бях свидетел как стената започна леко да се пропуква. Може би и аз донякъде съм причината за това. Дълбоко в себе си тя е нежна и уязвима, жена, която може да се раздаде без остатък.

— Нито веднъж не спомена как изглежда. — Според доктора това бе много показателно. Физическото привличане го бе довело до три горещи брака, последвани от три студени развода. За една дълга и стабилна връзка трябваше нещо повече от горещо легло.

— Тя е красива — просто отвърна младият мъж. — Старае се да изглежда обикновено, но това е невъзможно. Джо не вярва в красотата. Тя вярва в човешките способности. В честността — завърши Нейтън, загледан в брендито, което едва бе докоснал. — Не знам какво да правя.

— Да кажеш истината, това е постъпка достойна за уважение, ала невинаги е правилният отговор. Не мога да ти кажа какъв избор да направиш, но аз винаги съм вярвал в любовта, която се основава на искреност. Може би трябва да запиташ самия себе си какво би било проява на по-голяма любов — да й кажеш истината или да премълчиш.

— А ако премълча, основата на нашата връзка ще се пропука още в началото. И все пак аз съм единственият останал жив, който може да й каже, доктор Кауфман. — Нейтън вдигна очите си, изпълнени с болка и страдание. — Аз съм единственият останал жив.

 

 

Нейтън не се върна на острова нито на другия ден, нито на следващия. На третия ден Джо се опита да се убеди, че това няма никакво значение.

На четвъртия ден не можеше да сдържа сълзите си и се презираше, че два пъти ходи да посрещне ферибота, надявайки се да го види.

В края на седмицата беше бясна и прекарваше по-голяма част от времето си, като се заяждаше с всеки, който рискуваше да я заговори. Кейт се запъти към стаята на Джо, която се бе оттеглила там след една разправия с Лекси.

— Защо, за Бога, си се затворила в стаята в такава прекрасна утрин. — Отиде до прозореца, дръпна тежките завеси и слънцето нахлу в стаята.

— Наслаждавам се на самотата. А ако си дошла тук, за да се опиташ да ме убедиш да се извиня на Лекси, губиш си времето.

— Двете можете да се джафкате колкото си искате. — Кейт сложи ръце на хълбоците си. — Обаче внимавай с тона си, когато говориш с мен, млада госпожице.

— Извини ме — студено отвърна Джо, — но това е моята стая.

— Не ме е интересува дали седиш на върха на собствената си планина! Няма да показваш ноктите си пред мен. През последните дни проявих достатъчно търпение към теб. Смятам, че прекалено дълго те оставих да се шляеш наоколо и да се зъбиш на всеки, който се изпречи на пътя ти.

— Значи може би е време да си помисля за връщане у дома.

— Това си е твоя работа. Я се стегни, Джо Елън — остро рече тя. — Мъжът е отсъствал само една седмица и вероятно ще се върне.

Джо стисна зъби.

— Не знам за какво или за кого говориш.

Кейт презрително изсумтя.

— Не си мисли, че можеш да ме заблудиш. Живея на този свят повече от теб. — Приседна в края на леглото, където Джо бе разпиляла снимките, от който подбираше най-добрите за албума си. — И слепият може да види, че Нейтън Делъни те кара да се разтреперваш. Струва ми се, че това е единственото хубаво нещо, което ти се е случвало от години.

— Изобщо не се разтрепервам, когато го видя!

— Ти си влюбена в него, а той ще направи всичко, за да си загубиш ума напълно.

Тази мисъл не й бе минавала през главата и Джо усети как кръвта й кипва.

— В такъв случай той много е сбъркал в сметките си. Да си замине, без да каже нито дума, едва ли е най-добрият начин да провлече вниманието ми.

— Тогава, да не би да искаш той да узнае, че си се разхождала наоколо с печална физиономия през цялото време, докато е отсъствал? — Кейт повдигна вежди, когато видя как бузите на братовчедка й пламнаха от гняв. — Има достатъчно желаещи, които ще му го кажат. Не ми харесва, че искаш да им доставиш подобно удоволствие.

— Изобщо не ме интересува дали Нейтън Делъни ще се върне или не.

— Така те искам. — Кейт я потупа по коляното.

Джо предусети някакъв капан и подозрително присви очи.

— Мислех, че го харесваш.

— Така е. Харесвам го, и то много, но това не означава, че той не си заслужава един хубав ритник, защото те направи нещастна. И ще бъда много разочарована, ако му позволиш да се измъкне. Хайде, ставай — заповяда тя и се изправи. — Вземи фотоапарата и излез да свършиш малко работа. Когато се върне, ще види, че животът ти продължава и без него.

— Права си. Ще се обадя на издателя си и ще направя окончателен подбор на снимките за албума. След това ще изляза, за да направя нови снимки. Вече имам идея за следващия си албум.

Кейт се усмихна, когато тя се измъкна от леглото и започна да нахлузва обувките си.

— Това е чудесно. Можеш да използваш някои от снимките на острова.

— Ще използвам всичките. Този път ще подбера и снимки на хора. Лица. Никой няма да се осмели да ме обвинява, че съм самотна и се крия зад фотообектива. Ще им докажа на всички на какво съм способна.

— Разбира се, скъпа. Аз ще вървя и ще те оставя да работиш. — Изпълнена със задоволство, Кейт излезе от стаята. Може би най-сетне, каза си тя, в тази къща ще има малко спокойствие.

 

 

През следващите два дни Джо бе изпълнена с трескава амбиция. За пръв път досега в кариерата си тя търсеше ентусиазирано интересни лица за снимките си, изучаваше ги, анализираше ги. Вълнуваха я начинът, по който очите на Гиф примигваха, начинът, по който държеше чука.

Преследваше Брайън в кухнята, използвайки чара си, когато можеше, и заплахи, когато не успяваше да го накара да заеме подходяща поза или да улови подходящото изражение на лицето му.

С Лекси беше много по-лесно. Тя винаги беше готова да й позира. Ала една от любимите снимки на Джо беше тази, на която бяха Лекси и Гиф — глупаво и щастливо усмихнати, отправили взор един към друг.

Джо дори успя да издебне баща си и да запечата замисления израз на лицето му, когато погледът му се рееше над соленото блато.

— Крайно време е да махнеш това нещо. — Сам сърдито сви вежди, когато тя отново насочи фотоапарата си към него. — Върви и си играй с някой друг.

— Престана да бъде игра, когато започнаха да ми плащат. Извърни се малко надясно и погледни към водата.

Той не помръдна.

— Не си спомням някога да си била такава досадница.

— Държа да те осведомя, че аз съм много известен фотограф. Хората изпадат във възторг, когато насоча обектива си към тях. — Апаратът бързо щракна, когато лека усмивка се появи на устните му. — Ти си много хубав, татко. И изглеждаш като истински господар.

— Ако си толкова известна, няма защо да ласкаеш хората, за да им правиш снимки.

Младата жена се засмя и отпусна фотоапарата.

— Съвсем вярно. Обаче ти наистина си хубав. Направих няколко снимки на Елси Пендълтън. Вдовицата Пендълтън — добави Джо и сви вежди. — Тя ме пита за теб. Няколко пъти.

— Елси Пендълтън си търси мъж още от мига, в който първата буца пръст падна върху ковчега на съпруга й. Само че този мъж няма да съм аз.

— Цялото семейство ти е благодарно за тази проява на здрав разум.

Сам поклати глава, а устните му потръпнаха.

— Нещо си прекалено мила днес.

— Добра промяна, не смяташ ли? Изморих се от самата себе си. — Тя се наведе, за да нагласи блендата. — Помислих си, че трябва да обърна нова страница. Може би идването ми тук слага началото. — Джо замълча за миг, загледана в блещукащите води на блатото.

— Да се изправя лице в лице с някои неща, в това число със самата себе си. Осъзнах, че ако не съм се чувствала обичана, то е, защото не съм позволявала на никого да ме обича.

Извърна се и видя, че той внимателно я наблюдава.

— Не я търси в мен, татко. — Джо затвори очи и усети как болката я прониза. — Не я търси повече в мен. Това ме наранява.

— Джо Елън…

— През целия си живот се опитвах да не приличам на нея. В колежа, когато другите момичета се гласяха и контеха, аз не проявявах никакъв интерес към външния си вид. Защото ако исках да се наглася, трябваше да погледна в огледалото и да видя нея, също както и ти, когато ме погледнеш. — Очите й се насълзиха и тя се изправи. — Какво да направя татко, за да те накарам да не виждаш нея в мен?

— Винаги ще я виждам. Не мога да го променя, но аз виждам и теб. Не ме обърквай с приказките си, Джо Елън. Не съм свикнал с женските похвати. — Пъхна ръце в джобовете си и се извърна. — Струва ми се, че ти се справи със себе си и проблемите си. Сега повече ме тревожи Лекси. Ако не се омъжи по-скоро за Гиф, сигурно ще полудея.

Джо тихо се засмя.

— Е, татко, не знаех, че я обичаш толкова много, че да й позволиш да те подлуди.

— Разбира се, че я обичам. Тя е моя дъщеря, нали? — Гласът му стана дрезгав и той се обърна към нея. — Както и ти.

— Да. — Тя се усмихна. — Както и аз.

 

 

Джо реши, че светлината не е достатъчно добра за снимки и се затвори в тъмната стаичка. За нея този момент винаги бе вълнуващ — от фотолентата към негативите и от негативите към истинските снимки. Трябваше да подбере най-добрите, тези, които биха задоволили високите й изисквания. Екранът за сушене се изпълни с множество фотографии, които тя смяташе, че си струват. Видя една ролка, върху която не бе обозначено нищо.

Каква небрежност, помисли си младата жена, включи таймера и се зае с проявяването на филма. Тъмнината я успокояваше. Движеше се уверено, свикнала със самотата. Очакването винаги бе най-вълнуващата част от работата й. Какво ще види на снимката? Какъв миг бе запечатала на фотолентата?

Включи червената лампа и стаичката се изпълни с тайнствена светлина. От гърдите й се изтръгна задавено възклицание, когато видя негатива — беше гола, просната върху килима в спалнята на Нейтън.

— Господи, така ми се пада, като не ги надписвам…

Внимателно започна да разглежда всички пози от ролката. Тези, които бе направила по време на бурята, изглеждаха обещаващи. Присви устни, когато се взря в снимките, направени от Нейтън.

Имаше една, на която се виждаше зелената ливада покрай дюните, изпъстрена с цветя.

Добра композиция, каза си тя. Особено за аматьор. Разбира се, като професионалист веднага забеляза дребните недостатъци.

Последните снимки показваха очите й, лицето й, тялото й. Тя понечи да унищожи негативите, но се спря. Нима нямаше да задоволи любопитството си заради прекалената си скромност и твърдоглавие?

В края на краищата нали само тя щеше да ги види.

Джо се захвана за работа.

Изчака снимките да се изсушат, включи бялата лампа и взе лупата си.

Изглеждаше толкова… безсрамна — реши, че това е най-подходящата дума. Очите й бяха полузатворени, устните й бяха извити в морна усмивка и изразяваха безспорно сексуално задоволство. Тялото й я изненада — приличаше на узрял плод и притежаваше чувствени извивки, които не бе забелязала.

На следващата снимка очите й бяха широко отворени от изненада. Ръцете й лежаха върху гърдите и цялата й поза говореше за задоволена страст.

О, Господи, досега никой не я бе виждал такава. Беше позволила да се случи и сега за пръв път си признаваше, че би искала това да се повтори.

Искаше той да я докосва, да събуди желанията й. Копнееше отново да бъде жената, която бе уловил в миг на пълно сексуално задоволство. Искаше да му позволи да има пълна власт над нея, както и тя над него.

Той й бе дал всичко това и бе съхранил този миг на върховно отдаване. Сега разбираше какво би изгубила без него.

— Ти си едно гадно копеле, Нейтън! Мразя те!

Изправи се и пъхна снимките на дъното на чекмеджето. Не, нямаше да ги унищожи. Щеше да ги запази, като предупреждение. Ако отново се изкуши да повярва на някой мъж, щеше да извади снимките, за да й припомнят за болката. За това колко лесно мъжете си тръгваха.

— Джо Елън — извика Лекси и почука на вратата.

— Сега съм заета.

— Знам. Но може би ще приключиш по-бързо с работата си. Познай кой дойде с последния ферибот?

— Брад Пит.

— О, бих искала да е така, но този ще ти хареса повече. Нейтън Делъни току-що влезе в кухнята, огромен като живота и два пъти по-красив. А освен това пита за теб.

Джо притисна ръка към сърцето си.

— Кажи му, че съм заета.

— Вече го облях със студен душ, захарче. Казах му, че имаш работа и едва ли би я захвърлила само защо то той е благоволил да се появи.

Джо се усмихна. Много ясно си представяше сцената и сестра си в ролята на надменна южняшка лейди.

— Благодаря ти.

— Обаче трябва да ти кажа… О, отвори най-сетне тази врата, Джо! Не ми е приятно да говоря през нея.

Младата жена сви рамене и отключи вратата.

— Доволна съм от това, което си му казала, и нямам намерение да зарязвам работата си заради него.

— Съгласна съм с теб, но, Джо, той изглежда толкова красив и явно изгаря от нетърпение да те види. — Лекси артистично завъртя очи. — Сърцето ми подскочи само като го видях.

— Е, можеш да се успокоиш. На чия страна си всъщност?

— На твоя, сладката ми, сто процента. — За доказателство целуна сестра си по бузата. — Той си заслужава да бъде наказан, няма две мнения по въпроса. А ако искаш съвети, с удоволствие ще ти ги дам.

— И сама мога да се справя, благодаря ти. Кажи му, че нямам никакво желание да го виждам или да говоря с него и че съм заета с много по-важни неща от неговата персона.

— Иска ми се сама да му го кажеш и точно с този тон — усмихна се Лекси. — Ще сляза долу и ще му предам думите ти, а сетне ще се върна, за да ти докладвам отговора му.

— Вече не сме в гимназията.

— Не, сега е много по-интересно. О, напълно те подкрепям, Джо, — увери я тя и я целуна по бузата. — Обаче само си представи какво удоволствие ще ти достави да го накараш да пълзи в краката ти. Не му прощавай много скоро. И в никакъв случай, ако не се появи с цветя и някакъв скъп подарък. Най-малко диамантено колие.

Джо не можа да сдържи смеха си.

— Лекси, ти си една изключително практична жена.

— И се гордея с това, скъпа. Слушай малката си сестричка и ще съумееш да се справиш с всеки мъж. Предполагам, че вече достатъчно го оставихме да се пържи в собствения си сос. — Доволно потри ръце. — Обзалагам се, че ще спечелиш, не се тревожи.

Когато сестра й излезе, Джо се облегна от вътрешната страна на вратата и промърмори:

— И сигурно благодарение на теб.

Доволна от себе си, огледа тъмната стаичка. Подреди шишенцата с проявители и фотохартията, а сетне огледа ноктите си. Запита се дали да не позволи на Лекси да й направи маникюр.

Дочу стъпки и се обърна към вратата, очаквайки появата на сестра си. Вратата се отвори и на прага застана Нейтън.

— Трябва да дойдеш с мен. — Гласът му бе рязък.

— Сигурно са ти казали, че съм заета. Освен това не си спомням да съм те канила тук.

— Спести си цупенето, Скарлет. — Той сграбчи ръката й и я дръпна. Свободната й ръка го зашлеви през лицето, но той само кимна. — Добре, ще преживеем и това.

Не усети как я измъкна от стаята. Бяха изминали половината път по коридора, когато Джо яростно се задърпа.

— Махни проклетите си ръце от мен, гадно северняшко копеле! — Отново се опита да се отскубне и страните й запламтяха от гняв.

— Да не би да смяташ, че сестра ти ще ме разкара? Грешка, малката. — Блъсна с рамо вратата в дъното на коридора и я задърпа по тясната стълба. — Изминал съм целия този път, за да говоря с теб, и ти ще проявиш поне малко любезност и ще ме изслушаш.

— Любезност?! Какво знае едно влечуго от Ню Йорк за любезността? — Отново се опита да се изскубне от хватката му, но успя единствено да удари главата си в стената. — Мразя те! — Ушите й звъняха от удара и от унижението.

— Подготвил съм се за това. — С решително движение я бутна в кухнята. Лекси и Брайън ги загледаха удивено. — Извинете ме — обърна се към тях Нейтън и я повлече към задната врата.

— О! — въздъхна Лекси и артистично притисна ръце до гърдите си. — Нима това не е най-романтичното нещо, което си виждал в живота си?

— Глупости. — Брат й остави тавичката с пая, която току-що бе извадил от фурната. — При първа възможност ще му издере лицето.

— Нищо не разбираш от романтика. — Тя се облегна на плота. — Обзалагам се на двадесет долара, че само след час с удоволствие ще го последва в леглото.

В този миг Брайън чу гласа на Джо, която крещеше нещо за кастриране на кучите синове от Севера, и кимна с глава:

— Съгласен съм, скъпа.