Нора Робъртс
Красива и мъртва (24)

24

Предстоеше му най-неприятната част от операцията. На два пъти Нейтън я изпускаше, докато се опитваше да освободи тялото на Сюзън Питърс, заклещено сред струпаните в мътната вода клони. Наложи се да нагази във водата, като през цялото време се опитваше да не мисли за нищо, дори и когато вкочанените й пръсти се допряха до краката му. Смътно дочуваше виковете на Джо, докато изтегляха на брега това, което бе останало от жената.

Без да обръща внимание на болезнените спазми в стомаха си, тя слезе по стръмния бряг и навлезе в реката. Пъхна ръце под тялото на Сюзън. Дъхът й секна, когато за един кратък, ала ужасяващ миг се озова лице в лице със смъртта.

Глухо простена, заклати се и се отпусна на колене в плиткото. Остави тялото да се завърти във водата, защото повече нямаше сили да го гледа. Тръсна ръце, за да махне мръсотията. Нейтън я стисна здраво и я раздруса с все сила. После той я остави, за да навлезе още навътре, докато водата стигна до гърдите му. В този миг Джо се обърна и повърна.

— Върни се във вилата. — Той се закашля и се изплю, сякаш искаше да премахне от устата си противния вкус на мътната река.

— Сега ще ми мине. — Тя се олюля и усети първите горещи сълзи по лицето си. — Дай ми само една минута. След малко ще се съвзема.

Лицето й беше мъртвешки бледо, също като лицето на Сюзън, която Нейтън измъкна на брега с отчаяни усилия, а тялото й трепереше силно.

— Казах ти веднага да се прибереш във вилата. И побързай да се преоблечеш. А после се обади в „Сенкчюъри“ да изпратят някоя от спасителните групи. Не можем да я оставим тук, на брега.

— Не. Не, ти беше прав. — Джо тръсна глава, опитвайки се да се съвземе. Тялото на Сюзън беше мътносиво и подпухнало, а косата и лицето й бяха покрити с кал. Но макар и смътно, все пак си личеше, че някога е била хубава жена. — Трябва да донеса нещо, с което да я покрием. Ще донеса и на теб едно одеяло.

— Но първо се погрижи за себе си, ясно ли?

Тя кимна и макар да не вярваше, че ще може да се държи на крака, стана от мократа земя и бавно пое към вилата. Ала преди да тръгне, още веднъж погледна към него. Лицето му беше пребледняло и изцапано, а очите му — зачервени от мръсната вода. Но тя не можеше да забрави как той без колебание нагази в буйната река.

— Нейтън.

— Какво?

— Нищо — промърмори тя. — По-късно ще ти го кажа.

Той изчака, докато стъпките й затихнат. Наоколо всичко притихна, долавяше се само далечното бучене на реката от праговете по-надолу по течението. И биенето на сърцето му. Надвеси се над трупа. Събра цялата си смелост, за да не побегне в ужас назад. Защото трябваше да я огледа. Сега беше сигурен, че приживе тя е била красива. Стисна зъби и я докосна, за да обърне главата й на другата страна и да види това, без което не можеше да потвърди страшното подозрение.

Да, по шията й още си личаха тъмночервените петна. Ужасен, дръпна ръка, сви се на кълбо и притисна глава към коленете си.

Мили Боже, какво се бе случило?!

Страхът беше много по-ужасяващ от скръбта, много по-мъчителен от чувството за вина.

Ала все още се владееше, когато Джо се върна от вилата. Не се бе преоблякла, но той нямаше сили да й се скара, само прие с безмълвна благодарност тънкото жълтеникаво одеяло, което тя наметна върху раменете му.

— Идват — задъхано започна тя и изтри устните си. — Брайън и Кирби. Обадих се по телефона на Брай, казах му… да, казах му. Той ме увери, че ще я вземе със себе си. Нали е лекарка. Но още не е успял да съобщи на останалите…

Гласът й заглъхна и тя впери безпомощен взор нагоре.

— Защо е дошла тук, Нейтън? Защо, за Бога, е тръгнала към реката? Може би се е спънала в мрака и си е ударила главата в някой камък… Каква ужасна участ, Господи! Вече се бях примирила с мисълта, че се е удавила, че ще я намерим изхвърлена от вълните на брега. Но това, което видяхме, е много по-страшно.

„На броени метри от вилата“ — само това си мислеше той. Само на метри от стаята, в която се бе любил с Джо. От вилата, в която бе предизвикал боговете, припомни си и потръпна от ужас.

Дали трупът е бил влачен от течението, или е бил захвърлен тук, толкова близко, че той би могъл да види цялата сцена от прозореца на кухнята си, ако е станало посред бял ден.

Тя го погали по ръката и се изплаши — ръката му беше ледена и безжизнена като трупа, който лежеше на брега.

— Целият си мокър. Ще изстинеш. Иди да си смениш дрехите. Аз ще остана тук, за да дочакам Брайън и Кирби.

— Няма да мръдна оттук. Няма да те оставя сама. Нито нея.

Тя обви ръце около него.

— Това е най-смелото и най-любезното предложение, което някога съм получавала. — Притисна устни към врата му. Искаше да усети отклика му, да си припомни топлите му ласки. — Нали нагази във водата заради нея? Можеше да я оставиш да я отнесе течението, но не го направи. Макар че кой знае дали има някакво значение всичко това.

— Има значение.

— Да, за теб. Ти си добър човек, Нейтън. Никога няма да забравя какво направи за нея.

Той стисна клепачи, а после се отмести, без да я погледне.

— Ето ги, идват — равнодушно отбеляза той. Още не бе успял да се обърне, когато Брайън и Кирби се втурнаха надолу по пътеката.

Кирби ги изгледа набързо и веднага прецени състоянието им.

— Вървете във вилата и вземете горещ душ. А после ще ви прегледам. — Задмина ги и коленичи до одеялото, с което беше завита Сюзън.

Но Джо не помръдна от мястото си.

— Сигурно това е трупът на госпожа Питърс. Беше се закачил за клоните на онова дърво, надвесено над реката. Може би снощи е паднала във водата.

Джо се смути и протегна ръка към Нейтън, а Брайън приклекна до Кирби. След малко той кимна мрачно, когато тя повдигна одеялото.

— Да, това е тя. Помня, че няколко пъти двамата с мъжа си идваха в хотела на вечеря. По дяволите, какъв ужас! — Надигна се и изтри лицето си. — Ще отида да намеря съпруга й. А после трябва да я приберем. Не можем да я оставим тук.

— Не, тялото не бива да се мести — заяви категорично Кирби. — Обади се в полицията и им кажи незабавно да дойдат. Не вярвам, че се е удавила. — Внимателно повдигна брадичката на Сюзън. — Изглежда е била удушена.

— Но как е възможно това? Как е могло да се случи? — Лекси се сви на дивана. Стисна отчаяно ръце, за да не загризе ноктите си. — Никой никого не е убивал на острова. Тук нямаме убийци. Кирби трябва да е сбъркала.

— Скоро ще узнаем истината. — Кейт включи вентилатора на тавана. — Полициите ще ни уведомят. Но и при двата варианта жената вече я няма, а горкият й съпруг… Джо Елън, престани да крачиш напред-назад! Ела тук и седни при нас. И изпий това бренди. Ще ти помогне.

— Не мога да седя. — Тя продължи да крачи от единия прозорец до другия, макар че не поглеждаше навън.

— Моля те, Джо, седни и се успокой — тихо заговори сестра й. — Да не си решила да ме подлудиш с това крачене из стаята? Защо Гиф сега не е при мен? Не разбирам защо трябва да се мотае там с другите мъже, вместо да дойде при мен.

— Стига си хленчила! Млъкни поне за пет минути! — озъби се Джо. — Какво знаеш ти?

— Стига. Не се карайте — намеси се Кейт и вдигна ръце. — Не мога повече да издържам.

— Нито пък аз. Ще изляза навън — тръсна глава Джо и пое към вратата. — Ще отида да видя какво става там. Искам да правя нещо. Това бездействие ще ме съсипе.

— Джо! Не излизай сама. — Братовчедката се приближи към нея и я стисна за ръката. — И без това толкова ми е зле. Моля те, никъде не излизай сама.

Като видя как Кейт внезапно се състари пред очите й, изплашена и трепереща, Джо веднага промени решението си.

— Имаш право. Сега никоя от нас не бива да излиза навън. Седни, Кейт, и се успокой. Хайде, седни тук. — Пое ръката й и я поведе към дивана. Настани я до Лекси. — Седни тук и пийни малко бренди. Много си изтощена, това е всичко.

— Аз ще й донеса бренди — обади се Лекси и се надигна от дивана.

— Не ставай, а просто й дай моята чаша. Не ми се пие.

— Не ми обръщайте внимание, момичета. Ще се съвзема. По-важното е да не се карате. Много ме наскърбявате с разправиите си. — Кейт пое чашата с бренди и вяло се усмихна. — Трябва да приготвим кафе, защото мъжете всеки момент ще се върнат. Не помня дали тази сутрин на Брайън му остана време да свари кафето.

— Аз ще се погрижа за това. — Лекси се надигна и леко я целуна по бузата. — Не се притеснявай. — Но когато се изправи, тя видя Гиф на прага.

— Те се връщат. Искат да поговорят с Джо.

— Добре. — Джо стисна ръката на сестра си и тръгна към младежа. — Аз съм готова.

 

 

— Още колко ще я разпитват? — Брайън се изправи до вратата към предната веранда и се заслуша в свиренето на щурците.

— Навярно скоро ще приключат — тихо рече Кирби. — Нали вече изтече почти цял час, откакто влезе при тях. Нейтън го разпитваха по-малко от час.

— Та тя няма нищо общо с тази трагедия. Не им ли е достатъчно, че първа е видяла трупа и е помогнала на Нейтън да го измъкне от водата? Защо трябва още да я измъчват?

— Сигурна съм, че се стараят да й спестят неприятностите. — Младата жена въздъхна, а Брайън се обърна рязко и я измери с гневен поглед. — Брайън, разбери, че нямаме друг изход. Една жена е била убита. Те са длъжни да разпитат всички, които знаят нещо за случая.

— Да не би Джо да е убила онази нещастница? — Той пристъпи неспокойно и се облегна на една колона на верандата. — Лесно ти е на теб. Свикнала си с клиниките, където на бърза ръка се поставят диагнози, предписва се лечението и всичко е наред.

— Може би имаш право — заговори с много по-хладен тон, за да прикрие огорчението си. — Но това не променя фактите. Някой е решил, че Сюзън Питърс не трябва повече да живее. Затова сега трябва да се разпитат всички, които са били наблизо по време на убийството.

Той направи няколко крачки по потъналата в мрак веранда.

— По-добре да се бяха насочили към съпруга й.

— Не знам какво са решили, Брайън.

— И на него ще му дойде редът. Това го изисква елементарната логика. Щом нещо се случи с една жена, първо хвани съпруга й. Нищо чудно той да се окаже убиецът. Помня как разпитваха баща ми, когато майка ми изчезна. Разпитваха го по цели часове, докато накрая не се примириха с версията, че просто е… изчезнала от острова. Ще го натикат проклетото копеле в килията. И ще го затрупат с въпроси. Кой знае, може пък и той да е решил, че Сюзън Питърс е заслужила смъртта си.

Погледна към Кирби. Тя още стоеше до колоната на верандата и все още беше облечена в една от фланелките на Джо. Стори му се необичайно унила, дори може би съкрушена. Но в следващия миг си припомни как бе разговаряла спокойно и професионално с полицаите, изреждайки термини от патоанатомията и съдебната медицина, преди да натоварят трупа на линейката, за да го отнесат в моргата в Савана.

Тогава сред полицаите, събрани на поляната край реката, съвсем не изглеждаше съкрушена.

— Вече трябва да се прибираш, Кирби. Няма смисъл да стоиш тук.

Искаше й се да заплаче, да крещи, да заблъска с юмруци тази преграда, която той внезапно издигна между тях двамата.

— Защо ме гониш, Брайън?

— Защото не знам какво да правя с теб. И защото още от самото начало не исках да те пускам да влезеш.

— Но го направи.

— Аз ли? По-скоро ти сама разби вратата. В този миг се появи Джо.

— Току-що свършиха. Говоря за полицаите.

— А при теб всичко наред ли е? — попита Кирби и пристъпи към нея. — Може би си много изтощена. Качи се в стаята си и си легни. Мога да ти дам приспивателно.

— Не, благодаря. Добре съм. Наистина. — Джо стисна ръката й. — Дори съм по-добре отпреди час, защото нещата, макар и много бавно, започват да се изясняват. Но не мога да престана да мисля за онази нещастна жена. Нейтън върна ли се?

— Кейт разговаря с него в салона на горния етаж. — Брайън се приближи към сестра си. Изглежда я бе подценявал, защото тя бе издържала продължителния разпит. — Мисля, че лесно ще го убедим да остане тук, при нас, тази нощ. Кой знае, може би ченгетата ще претърсват около реката още ден или два.

— Тогава ще го убедим да остане и да преспи в „Сенкчюъри“. Защо не останеш и ти в хотела? — обърна се Джо към приятелката си.

— Не, предпочитам да се прибера у дома — отговори Кирби и хвърли многозначителен поглед към Брайън. — Вече нямате нужда от мен. Някой полицай ще ме откара с колата си. Само да не си забравя чантата.

— Ако искаш да останеш, знаеш, че винаги си добре дошла — смутено се обади Брайън, но тя го удостои само с хладен поглед.

— По-добре ще се чувствам в дома си — повтори и затръшна вратата след себе си.

— Защо й позволи да си тръгне? — попита Джо.

— Може би трябваше да се убедя дали мога да го направя. И може би така е по-добре.

Тя се замисли за онези думи, които Нейтън й бе казал малко преди светът около нея отново да се срути.

— Може би е крайно време всички ние най-после да се замислим как да бъдем поне малко по-щастливи, вместо да си блъскаме главите кое е най-доброто решение за всички проблеми. И аз възнамерявам да се опитам. Според мен ти току-що започна да проваляш шансовете си за щастие. Аз също съм провалила не един в живота си и затова искам да ти кажа някои неща.

Той сви рамене и напъха ръце в джобовете. С този жест отново й напомни за баща им.

— Казвай тогава.

— Обичам те, Брайън.

Топлотата, с която изрече думите, го накара да занемее от изненада. Реши, че зад тях се крие нещо, което не разбираше, някакъв трик, с който да го обезоръжи.

— И какво още искаш да ми кажеш?

— Ами… бих ти казала също, че съжалявам за пропуснатите мигове, когато съм премълчавала подобни думи. — Надигна се на пръсти и го целуна. — Разбира се, ако ти го бях казала по-рано, сега нямаше да имам удоволствието да те гледам как се пулиш смаяно насреща ми. А сега ще се кача горе, за да накарам Кейт да си легне, за да не разбере, че искам да поканя Нейтън в стаята си за тази нощ.

— Джо Елън… — Брайън едва успя да се окопити, когато тя вече бе стигнала до вратата. Сестра му се обърна и той отново се притесни.

— Продължавай, не спирай — насърчи го тя. — Просто кажи всичко, което ти тежи на сърцето. Много по-лесно е, отколкото предполагаш.

— И аз те обичам.

— Знам, Брай. Никой от нас няма по-добро сърце от твоето. Затова непрекъснато се измъчваш. — Тихо притвори вратата и се отправи към горния етаж, където я очакваха останалите членове на семейството й.

 

 

Този път сънуваше как броди из градините на „Сенкчюъри“. Ухаеше на лято, въздухът беше тежък, толкова бе гореща юлската нощ. Грееше пълната луна, ясна като детско лице.

Цветята в лехите леко се поклащаха, разпилели белите си цветове като шарки по приказен килим. О, как обичаше тя тези бели цветчета, най-вече едрите камбанки, как я радваше проблясването им в нощния мрак. Прекрасни създания са цветята, унесено си каза тя.

Самата тя се усещаше безсмъртна, толкова бе жизнена и изпълнена със сили. Вдигна високо ръцете си и се удиви, че не литна волно нагоре, като птичка, избягала от кафеза. Обичаше нощта. Само тогава можеше да остане сама. Да се скита сред смълчаните, безлюдни алеи като призрак, да слуша шепота на поклащащите се цветя.

И тогава от дърветата изскочи сянка. Сянката на мъж. Но тя смело тръгна към него, уверена в безсмъртието си.

Сега вече тичаше, тичаше като обезумяла към гората в далечината, а дъждът безмилостно я шибаше по лицето. Нощта вече не беше същата, нито пък тя. Изплашена, преследвана. Вятърът стенеше като стоглава вълчица, озъбена, окървавена. Дъждовните струи я пронизваха като остриета на копия. Краката й трепереха от умора. Дърветата препречваха пътя й с клоните си, решени да я сграбчат в студената си прегръдка.

В този миг се усещаше болезнено смъртна, ужасяващо тленна. Изхлипа сподавено, когато преследвачът извика името й. Но името, което прокънтя в зловещия мрак, беше „Анабела!“.

Джо отметна чаршафите и рязко се изправи. Още не се бе разсънила, когато Нейтън притисна ръка към рамото й. Той вече бе станал, но сега тревожно приседна на ръба на леглото. Лицето му не се виждаше ясно в мрака.

— Джо, стига, Джо, това е само сън.

Тя кимна с пресъхнала уста. Ръката му разтри рамото й. Но жестът му не я успокои.

— Искаш ли да ти донеса чаша вода.

— Не. Няма нищо. Свикнала съм с лошите сънища.

— Щеше да е истинско чудо, ако след днешния ден не бе сънувала кошмари. — Той стана и отиде до прозореца.

Джо се сгуши отново в чаршафите, но изтръпна от хладината им. Нима Нейтън не е спал до нея? Явно не е искал, реши тя. Беше останал в „Сенкчюъри“ само защото му бе неудобно да откаже на Кейт. А бе легнал в леглото до нея, защото не е имал друг изход. Но не я бе докоснал, нито веднъж не я бе прегърнал.

— Не си ли спал?

— Не. — Дори не беше мигнал, но реши да не я тревожи.

Джо погледна към часовника. Три часа и пет минути. Знаеше от опит колко бавно се нижеха часовете след три през нощта.

— Може би трябваше да вземеш приспивателно.

— Не, не искам хапчета.

— Разбирам колко мъчително беше за теб, Нейтън. Но нищо не можеше да се направи.

— Както и с нищо не можем да помогнем на Том Питърс.

— Но ако именно той е убиецът?

Дълбоко в душата си той се надяваше това предположение да се потвърди.

— Още нищо не е доказано — настоя Джо. — Нали е избягала от бунгалото, след като са се скарали? Но той може да се е втурнал след нея към залива. И там на плажа да се карат и той накрая да не е издържал… Било е само за миг, в пристъп на ярост. А после се е паникьосал и е завлякъл трупа й до реката. Искал е да я скрие някъде по-далече, да не остави следи около къмпинга.

— Хората невинаги убиват в пристъп на ярост — меко й възрази младият мъж. Отново му загорча в гърлото. Едва не се задуши. — Мястото ми не е в тази къща. Не трябваше да съм с теб. Какво изобщо съм си въобразявал? Че ще се върна в миналото? Че ще оправя нещата? Какво, по дяволите, съм смятал, че мога да направя?

— За какво говориш? — От гласа му я побиха ледени тръпки.

Той се обърна към нея и мълчаливо я изгледа. Тя лежеше в широкото си легло, свила колене, сякаш се опитваше да се защити, с пребледняло лице. Животът му беше изпълнен с грешки, с много грешки. Но може би най-голямата беше, че се влюби в нея. И че я накара и тя да се влюби в него. След като й разкрие всичко, ще го намрази. Ще го намрази, а той трябваше да го приеме.

— Нека да не говорим сега. Ще имаме време да поговорим, но когато и двамата сме по-спокойни. — Тръгна към нея, но това му струваше толкова усилия, колкото и да се отправи към вратата. Приседна на края на леглото и погали ръката й. — Трябва да поспиш, Джо.

— Също и ти, Нейтън. — Хвана ръката му, а после я вдигна и я притисна към сърцето си. — Най-важното е да издържиш и да продължиш да живееш. Добре запомних този урок, защото ми струваше много страдания. — Наведе се и доближи устните си към неговите. — А сега нека заедно да изчакаме утрото. — Очите й заблестяха в полумрака, приковани към неговите, когато го целуна. — Искам да ме любиш, Нейтън. Искам да не се отделяш от мен.

Позволи й да го притегли в леглото, към себе си, за да потъне в нея. Тя щеше да го намрази, но в този миг го обичаше и това му стигаше.

 

 

На сутринта той си бе заминал — от леглото й, от „Сенкчюъри“, от Острова на изгубеното желание.

— Тръгнал с ферибота? Тази сутрин? — Джо се втренчи в Брайън, не повярвала на ушите си. Как можеше брат й спокойно да разбърква яйцата, когато светът й се бе сгромолясал?

— Срещнах го на разсъмване. Беше тръгнал към вилата. — Той надникна в листа със заявките за закуска и се протегна към брашното. — Само ми каза, че имал някаква неотложна работа на сушата. Ще отсъства за няколко дни.

— За няколко дни ли? Ах, да, разбирам. — Без да се сбогува, без дори да й се обади. Без нито една дума.

— Видя ми се доста разстроен. Всъщност май и ти не изглеждаш по-добре от него.

— Последното денонощие не беше приятно за никой от нас.

— Така е, но аз трябва да се грижа за хотела. А ако искаш да ми помогнеш, не е зле да изметеш терасата и вътрешния двор и да оправиш стаите.

— Животът си продължава, така ли?

— Ние с теб нищо не можем да променим. — Брайън изсипа яйцата в чинията. — Просто трябва да изпълняваме задълженията си.

Проследи я със замислен поглед как взе метлата от шкафа и излезе навън. В този миг и той не знаеше какво да предприеме.

— Тези хора в салона направо ме ужасяват — извика Лекси от вратата. — Продължават да дъвчат, сякаш нищо не е станало. Дразнят ме с тяхното мляскане — Остави на масата празната кана от кафето и му подхвърли листа с новите заявки. — Ако още един ме попита с пълна уста какво зная за онази нещастница, така ще се разкрещя, че ще запомнят летуването си в „Сенкчюъри“!

— А ти какво очакваше? След всяко убийство плъзват какви ли не слухове.

— Да, но на теб тук, в кухнята, не ти се налага да ги изслушваш, нали? — Тя се облегна задъхана на плота. — Тази нощ почти не мигнах. Може би никой от нас не е спал както трябва. Джо още ли е в леглото?

— Излезе отпред, да почисти терасата.

— Добре. Не я оставяй без работа. За нея това е най-доброто лекарство. — Лекси изсумтя недоволно, когато брат й я изгледа с подозрение. — Какво ме гледаш? Да не съм някое безмозъчно същество, Брай? Сега на нея й е най-трудно. Особено след това, което е преживяла, преди да се върне у дома.

— Никога не съм заявявал, че си безмозъчно същество, Лекс. Макар че понякога полагаш доста старания да ме убедиш в обратното.

— Тази сутрин нямам настроение да се заяждам, Брай, защото съм разтревожена за Джо. — Обърна се към прозореца и остана доволна, когато видя сестра си да мете терасата. — Винаги помага, когато ръцете ти са заети с нещо. Но слава Богу, че си има Нейтън. Защото сега тя се нуждае тъкмо от мъж като него.

— Той не е тук.

Тя се извърна така бързо, че кафето се разплиска от каната.

— Какво искаш да кажеш с това, че не е тук?

— Замина на сушата за няколко дни.

— И за какво, дяволите да го вземат? Точно сега трябваше да бъде тук с Джо Елън.

— Имал някаква работа там.

— Работа ли?! — възкликна Лекси, но след малко грабна подноса с чиниите. — Хм, а аз си въобразявах, че поне той не е като другите мъже. Такива сте всички, винаги изчезвате в най-неподходящите моменти.

Хукна към салона. Брайън не можеше да си обясни защо, но след разговора с нея се почувства по-добре. Жени, поклати глава той. Никак не беше лесно с тях, ала без тях би било още по-зле.

Час по-късно Лекси приключи със сервирането на закуската и излезе на терасата. Завари сестра си да разтваря последния от шарените слънчеви чадъри над масите.

— Както виждам, при теб всичко е наред. Чудесно, Джо, много се радвам. А сега се качи в стаята си и си сложи банския костюм. Ще слезем до плажа.

— Защо?

— Как така защо? Иди и се преоблечи. Въпросът ти е излишен. Вече съм се погрижила за плажния чадър и за хавлиите.

— Но на мен не ми се седи на плажа.

— Не си спомням да съм те питала какво искаш. Трябва ти малко слънце. Ако не дойдеш с мен, Брайън или Кейт веднага ще ти намерят някакво друго занимание. Например да търкаш пода или да бършеш праха от мебелите.

Джо погледна с отвращение към метлата.

— Винаги е така. Добре, успя да ме убедиш. И без това ми стана много горещо. Не е зле да се изкъпем.

— Хайде, размърдай се, сестричке, преди да са ни открили и да са ни впрегнали на работа.

 

 

Джо задмина шамандурите и се отпусна във водата. Беше забравила колко обича океана — да премерва сили с него, но и да се оставя да я поклащат вълните. Чу далечния писък на две момичета, които се смееха на плиткото и се обливаха с водата. Край тях някакво момче, почервеняло от слънцето, се опитваше да надхитри вълните и да се задържи на сърфа.

Ръцете й отмаляха и тя се обърна по гръб. Слънцето печеше немилостиво и я заслепяваше. Така приятно бе да затвори очи и да се полюшва върху водата. Но си спомни за Нейтън и настроението й веднага се развали.

Той си имаше свой живот, също както и тя. Може би прекалено много бе разчитала на подкрепата му през последните дни. Всъщност стана по-добре, че така неочаквано я изостави. Това ще й помогне да възстанови душевното си равновесие.

А когато се върне — ако въобще се върне на острова — тя ще се владее много по-добре от сега.

По дяволите, май здравата бе хлътнала по него. Ако това не е най-голямата глупост през живота й, то тогава какво друго? За нея нямаше бъдеще тук, на острова, пък и защо да мисли за бъдещето? Обърна главата си, пое глътка въздух и отново заплува.

Бяха се срещнали благодарение на обстоятелствата и просто се бяха възползвали. И ако се бяха сближили повече, отколкото всеки от тях двамата възнамеряваше в началото, то и за това причината бе случайността. Но сега обстоятелствата се бяха променили. Тя също.

Ако той все пак се върне в „Сенкчюъри“, ще й донесе и болка, и страдания, но едновременно с това ще й върне силата и увереността, които толкова отдавна й липсваха.

Джо отпусна краката си и усети пясъчното дъно, след което пое към брега.

Лекси лежеше върху хавлията си, излегната в цялата си прелест. Подпря се на лакът и разлисти страниците на дебелия роман. На корицата се мъдреше млад мъж с възхитителни, невероятно, издути мишци, с блестяща смолисточерна коса, разпиляна върху мокрите му, блестящи на слънцето рамене, с арогантна усмивка на устните.

Лекси въздъхна и обърна страницата. Косата й се развя от вятъра. Щедрите извивки на гърдите й се надигаха от оскъдния бански в зелено и розово. Дългите й крака лъщяха от крема против изгаряне, а ноктите на краката й блестяха с лака, по-червен от тропическите корали.

„Изглежда като от реклама за някой луксозен курорт“ — помисли си сестра й.

Джо се отпусна на хавлията, взе кърпата и се зае да бърше косата си.

— Това нарочно ли го правиш или просто така, по инстинкт?

— За какво намекваш? — Лекси смъкна слънчевите си очила и я изгледа.

— Излегнала си се така, че можеш да накараш всеки мъж да изкриви врата си, за да не изпусне гледката.

— О, това ли било? — Сестра й сви устни. — Всичко е само инстинкт, скъпа. И малко късмет. Ти също можеш да го направиш, но умът ти вечно е зает с нещо друго. Макар че откакто се върна у дома, фигурата ти се пооправи. Пък и този черен бански не ти стои зле. Изглеждаш атлетична и слаба. А някои мъже си падат по това. Струва ми се, че и Нейтън е от тях.

— Нейтън не ме е виждал в този бански костюм.

— Тогава ще остане приятно изненадан.

— Ако изобщо се върне на острова.

— Разбира се, че ще се върне. Ти никак не си глупава и ще съумееш да го накараш да си плати скъпо и прескъпо за бягството си.

Джо загреба пясък и бавно го изпусна през пръстите си.

— Влюбена съм в него.

— Разбира се, че си влюбена. И какво от това?

— Там е работата, че този път е сериозно, Лекс. — Тя се намръщи и наведе очи.

— О, така ли? — Сестра й се надигна, кръстоса крака и се усмихна предизвикателно. — Та това е добре. Досега пропиля доста години, но накрая изтегли голямата печалба.

— Мразя това чувство! Мразя да се чувствам по този начин.

— Нищо чудно. И на мен ми се е случвало поне двадесет пъти. Но винаги можеш да измислиш някакъв начин, за да се освободиш от напрежението. — Лекси сви устни и погледна към водата. — Поне досега успявах. С Гиф никак не ми е лесно.

— Но той те обича. И винаги те е обичал. При теб всичко е по-различно.

— При всеки е различно. Защото сме различни. Но така животът е много по-интересен.

Джо наклони глава.

— Знаеш ли, Лекс, че понякога си изключително здравомислеща. Не съм го очаквала от теб. Затова искам да ти кажа същото, което казах и на Брайън тази нощ на верандата.

— Какво?

— Искам да ти кажа колко много те обичам, Лекси. — Тя се наведе и леко докосна с устни бузата на сестра си. — Наистина те обичам.

— Та аз го знам, Джо. Досега не си искала да признаеш, но аз винаги съм знаела, че ни обичаш. — Тя въздъхна, решена на свой ред да се изповяда. — Може би именно затова така се ядосах, когато реши да напуснеш острова. И същевременно ти завиждах.

— На мен? И защо?

— Защото не се изплаши да се махнеш оттук.

— Не е точно така. — Джо отпусна брадичка върху коляното си и се загледа в разпенените вълни. — Не знаеш колко се страхувах. Непрекъснато си задавах въпроса, дали не съм постъпила неразумно, но в същото време исках сама да взимам решенията. Или поне да се опитам.

— Е, аз пък се провалих, и вече мога да ти призная, че още ме измъчва споменът за Ню Йорк.

— Не, Лекси, не си се провалила. Никой не ти е забранил отново да опиташ. Смяташ ли да се върнеш в големия град?

— Не зная. Може би ще опитам. Трудно е, а да остана тук е много по-лесно. Най-добре е още да изчакам. Но се страхувам, че ще бъда прекалено стара за конкурсите по Бродуей, стара, сбръчкана и дебела. Всъщност какъв е смисълът да говорим още за нещо, което никога няма да се сбъдне?

Ядосана на себе си, Лекси тръсна глава и протегна ръка, за да извади бутилка пепси от хладилната чанта до хавлията.

— По-добре да сменим темата с нещо по-интересно. Например, преди да излезеш от водата, тъкмо се чудех дали… — Тя надигна бутилката и отпи жадно. После бавно облиза горната си устна. — Та исках да те питам как е Нейтън в леглото?

Джо прихна.

— Няма да ти кажа.

— Моля те, само едно число по десетобалната скала. — Побутна сестра си с лакът. — Или с някой епитет, ако не искаш с числа.

— Не.

— Моля те, само една дума. Може ли да се твърди, че е невероятен? — запита Лекси и зашепна на ухото на сестра си. — Или легендарен? Или пък незабравим?

Джо въздъхна.

— Изумителен — прошепна тя. — Наистина е изумителен.

— О, изумителен! — Лекси разпери ръце. — Колко обичам тази дума. Изумителен! А когато те целува, затворени ли са очите му?

— Зависи.

— Искаш да кажеш, че използва и двата метода? Ох, Джо, това ме кара да изтръпвам. Толкова обичам мъж да си затваря очите, когато ме целува. А как е, когато…

— Лекси! — Сестра й не успя да сдържи смеха си. — Нямам намерение да ти описвам любовните техники, които използва Нейтън. Остави ме да подремна. Но ме събуди след четвърт час.

И тя наистина потъна в дълбок сън.