Нора Робъртс
Красива и мъртва (23)

23

Първите дъждовни капки забарабаниха тежко по тревата и Кирби ускори крачките си. Групата за претърсване, към която се беше присъединила, преди малко се бе разделила на две и тя тръгна с тези, които се движеха към „Сенкчюъри“. Потръпна, когато дъждът започна да се излива върху високите дървета и блузата й се намокри. Докато се оглеждаше къде да се подслони, дъждът се усили и задуха вятър, изненадващо студен и силен. В този миг зърна Брайън, без шапка, със свити рамене, да тича по пътеката право към нея.

Бяха си уговорили среща на края на източната тераса. Без да каже дума, той я хвана за ръката и я поведе към покритата веранда. Няколко минути двамата стояха мълчаливо, заслушани в тътена на гръмотевиците, докато мълниите раздираха небето като вълшебен фойерверк.

— Все още ли няма известие? — Тя премести лекарската чанта в другата си ръка.

— Не. Току-що пристигам от западния бряг. Гиф е в групата, която пое на север. — Уморен, той изтри от лицето си дъждовните капки. — Тези изчезвания взеха да стават ежедневие на острова.

— Изминали са повече от дванадесет часа, откакто са я видели за последен път — отбеляза тя и се загледа в надвисналите дъждовни облаци. — Ураганът ще ги накара да прекратят търсенето. За Бога, Брайън, нищо чудно след тази буря океанът да изхвърли тялото й на брега. Това е единственото правдоподобно обяснение, което още не е опровергано. Горкият й съпруг.

— Сега нищо не може да се направи. Ще изчакаме да премине бурята. А ти трябва да смениш блузата си. Върви да се преоблечеш, а в това време аз ще приготвя кафето.

— Да. — Прокара ръка през мократа си коса. — Отивам. Но като се върна, искам да видя раната на ръката ти. Ти също трябва да си смениш ризата.

— Нищо ми няма.

— Това аз ще реша — заяви младата жена и тръгна след него. — Първо ще прегледам раната ти.

— Както решиш. Но сега се качи горе и си избери нещо от гардероба на Джо.

Къщата беше притихнала, изолирана с непрогледна дъждовна пелена.

— А тя тук ли е?

— Мисля, че и тя е навън. — Той се приближи до хладилника и измъкна някаква замразена бобена супа, която бе оставил преди две седмици. — Да се надяваме, че се е подслонила някъде като всички разумни хора.

След петнадесет минути Кирби слезе от горния етаж. Кухнята ухаеше приятно на кафе и на супа. Топлината й помогна да забрави за напрежението, сковало раменете й. За миг се облегна на междинната врата, загледана в Брайън.

Макар че едната му ръка все още беше бинтована, той умело наряза на тънки филийки хляба, за който беше сигурна, че сам е изпекъл рано тази сутрин. Мократа риза още лепнеше по гърба му и очертаваше едрите му мускули. Но когато Брайън погледна към нея, сините му очи я накараха да усети позната приятна и възбуждаща тръпка.

— Много приятно ухае тук.

— Още по-приятно щеше да ти се стори, ако беше по-гладна.

— Днес почти нищо не съм слагала в устата си. — Подаде му ризата, която беше намерила в гардероба му. — Ето, облечи я. Не бива да оставаш с тази мокра риза на гърба.

— Благодаря. — Веднага забеляза, че е облякла една от тъмносивите фланелки на Джо. Но за разлика от сестра му тя я изпълваше и гърдите й се очертаваха влудяващо съблазнително. Фланелката й стигаше доста под кръста. — Май ти е малко длъжка.

— Защото Джо е с дванадесет сантиметра по-висока от мен. — Тя вдигна вежди, когато той смъкна през глава мократа си риза. Кожата му беше потна, загоряла и гладка. — Господи, колко си привлекателен, Брайън. — Кирби се засмя, когато той я изгледа смаяно, смутен от неочаквания й комплимент. — Мога да оценя великолепното ти телосложение не само като жена, но и като лекарка. По-добре си облечи чистата риза, иначе не отговарям за последствията. И като жена, и като лекарка.

— Хм, може пък да стане доста интересно. — Той пристъпи към нея. — С какво да започнем?

— Никога не си позволявам личният ми живот да пречи на професионалните ми задължения. Ето защо съм длъжна първо да прегледам раната на ръката ти.

— А после какво ще последва? — И преди да успее да му отговори, Брайън я сграбчи за лактите, повдигна я леко и я целуна.

— Не съм виждала по-силен мъж — прошепна тя. Краката й сякаш сами се свиха около кръста му. — Пулсът ти е малко ускорен — промърмори и го провери, като допря устни до гърлото му. — Да, доста е ускорен.

— Аз съм много ценен пациент за изследване, доктор Кирби. — Брайън зарови лице в косата й. — Такива като мен не бива да бъдат принуждавани да чакат дълго. Всъщност дори си мисля, че съм от спешните случаи. — Но тя не му отговори, заета с изследването на мускулестата му шия, затова той я вдигна още нагоре, за да я погледне в очите. — Какво искаш от мен, Кирби?

— Доскоро си мислех, че знам отговора. — Пръстите й галеха лицето му. — Но сега вече не съм толкова уверена. Може би си остро заразен пациент. Не усещащ ли да се свива от болка сърцето ти?

— Все едно че го изстискват като лимон.

— А издигане и пропадане на някаква невидима преграда в стомаха?

— Напоследък по всяко време на денонощието. Много ли съм зле, докторе?

— Не съм сигурна, но… — Потръпна, защото външната врата се хлопна. Отвън се чуха оживени гласове, приближаващи се към кухнята. Тя въздъхна примирено, само притисна чело към неговото, а той неохотно я спусна на пода.

— Май че Лекси и Гиф се връщат. — Брайън не сваляше поглед от Кирби. — Може би с тях се връщат и още няколко мъже от групата. Щом влязат, веднага ще поискат нещо топло за ядене.

— Тогава да ти помогна.

— Ще ти бъда много задължен, Кирби. — Брайън отиде до печката и вдигна капака на казана, за да излезе парата. — Но искам в най-скоро време да си довършим разговора.

— Разбира се. — Тя отвори вратата на шкафа, за да извади купичките. — В най-скоро време.

 

 

Изправена край колоната на верандата пред вилата на Нейтън, Джо пушеше и унесено съзерцаваше неспирния дъжд. Още с влизането им във вилата младият мъж бе включил телевизора с надеждата да чуе прогнозата, но от силните смущения нищо не се чуваше, затова двамата се настаниха край радиоапарата. Успяха да чуят многобройните предупреждения към собствениците на туристически самолети и на яхти, както и към рибарските кораби. Очакваха се проливни дъждове.

— Все още нито дума за Сюзън Питърс — обади се той, когато се появи на верандата. — Част от групите за издирване са се прибрали в „Сенкчюъри“, за да изчакат да премине бурята. — Наметна раменете й с плътна хавлиена кърпа. — Трепериш, Джо. Защо не влезеш вътре при мен?

— Обичам да гледам как вали. — В небето просветна светкавица и тя изтръпна от страх. — Тези мълнии са като поздрав от ада, но пък иначе са толкова възбуждащи. — Въздъхна дълбоко, а хоризонтът отново се озари от огнената дъга на мълнията. Във въздуха се разнесе мирис на озон. — Къде ти е фотоапаратът? Забравих моя в „Сенкчюъри“.

— В спалнята. Сега ще ти го донеса.

С нетърпелив жест тя смачка цигарата в пепелника. Отново бе изпълнена с енергия. Трябваше да се залови с нещо, а не да стои на верандата и да съзерцава дъжда. Лицето й светна, когато Нейтън донесе фотоапарата си.

— Какъв филм има вътре?

— Четиристотин дина — тихо отвърна той, докато я наблюдаваше как ловко борави с апарата му.

— Добре. Става за бързи снимки, тъкмо по мой вкус. — Изправи се и насочи обектива към дърветата, извиващи се под напора на вятъра. — Хайде, хайде — мърмореше тя, докато успее да издебне най-подходящия момент. Засне първия кадър почти едновременно с припламването на следващата светкавица. — А сега още една, искам още една… — Гръмотевиците тътнеха една след друга, докато тя сменяше ъгъла, а пръстът ловко подскачаше, сякаш се протягаше към спусък на пистолет.

— А сега трябва да сляза долу, за да заснема онова дърво.

— Не, Джо, няма да ти позволя. — Нейтън се наведе, за да вземе кърпата, паднала от раменете й. Навесът над главите им едва ги прикриваше от пороя. — Няма да ходиш там. Не знаеш къде и кога ще удари мълнията.

— Но нали тъкмо това е най-интересното? Неизвестността. И спокойствието пред лицето на опасността. — С рязък жест отметна косата си. Поемането на риска й даде нови сили, в очите й се появи опасен блясък. — Не разбирам какво правя тук с теб. Не искам да си губя времето и да стоя на тази веранда, когато навън е толкова красиво, тъкмо за снимки. Не ме е грижа дали ще пострадам. Докога ще ме измъчваш, Нейтън, и колко време ще ти трябва, за да ми се наситиш? Колко нощи ни остават, преди единият от нас да изстине и да се превърне в безразлично, жестоко, дори безмозъчно същество? — Но преди да успее да отвори уста, тя вече бе сграбчила косата му и притегляше устните му към своите. — Но сега дори и това не ме вълнува. Въобще не ме интересува.

— Как така не те вълнува? — Вбесен от думите й, обгърна лицето й с ръце и я отмести, за да я изгледа тревожно. Очите й бяха потъмнели от страст, озарявани само от мигновените проблясъци на мълниите. — Искам да разбереш, че ще те нараня само когато няма абсолютно никакъв друг избор.

— Не ме интересува! — повтори Джо и притисна устни към неговите. — Искам сега. Тъкмо сега. Желая те, Нейт. И не искам да мисля за нищо, не искам нито един от нас да разсъждава. Искам само да чувствам.

Бързо се отправиха към стаята. Тя се засмя, но в следващия миг простена, защото той рязко смъкна фланелката от раменете й.

— По-бързо! — заповяда му тя. — Искам по-бързо! Той я повали на пода, а фотоапаратът глухо тупна на мекия килим, докато двамата трескаво сваляха дрехите си. Ръцете й се вкопчиха в ризата му, когато той проникна в нея, мигновената тръпка я остави бездиханна и безпомощна. После плъзна ръце по бедрата му да го прегърне и да го подтикне да влезе още по-надълбоко.

Той вече не можеше да се спре. Остави се да го водят темпото, топлината, лудостта на съвкуплението. Ако нейната нужда беше умопобъркваща, то неговата беше отчаяна. Да я обладае, да я има, да я опази само за себе си. За още един ден, за още един час поне. До края на живота си.

Нима трябваше да изкупи греха на баща си, като се влюби в нея, в дъщерята на жертвата? И то безумно! Ако е така, тогава нека поне се опита да открадне всеки от тези безкрайно сладки мигове, преди да плати цената на възмездието.

Тя изкрещя, щастлива, изпълнена с благодарност и облекчение, когато оргазмът я прониза като стрела. Тялото му яростно се гмурна в нейното, а после внезапно застина. Отдръпна се от нея, без да може да откъсне очи от лицето й.

— Това ли искаше? Така ли го искаше?

— Да.

— Бързо и безмилостно?

— Да, да.

Ръката му се сви в юмрук. Точно това й бе дал.

— А не мислиш ли, че е време да се сложи край на тази лудост?

За миг Джо затвори очи.

— Не.

— Добре. — Погали я по бузата. Още един откраднат миг, каза си той, когато погледите им се срещнаха. — Не обичам да споря с теб, особено когато те желая. Дай ми още, Джо Елън. Но този път не ме принуждавай да ставам брутален.

Ръцете й се увиха около врата му.

— Понякога ме плашиш, Нейтън.

— Знам. Но искам още веднъж. Нека да се възползваме от шанса.

Устните му нежно я докоснаха, изчаквайки отговора й, но само след броени секунди станаха по-настойчиви. Искаше я още, още и още, но не само грубото и прибързано облекчение, както бе преди минути. Искаше нещо повече от обезумелия отклик на разгорещената кръв. И когато чу името си сред въздишката й, той разбра, че ще се сбъдне желанието му.

Устните й ставаха все по-ненаситни, а ръцете й се плъзнаха по тялото му. Нов прилив на задушаващо желание бързо се надигна в нея, сякаш преди малко не бе стигнала до мига на удовлетворението. Тя се изтегна върху него, докато най-сетне го накара да се отпусне под нея, за да я дари със свободата на действие, за която тайно копнееше толкова отдавна.

Навън вятърът зафуча още по-силно, дърветата се огънаха, вратата към верандата изтрака. Вилата се разтресе от напора на бурята. Но те се галеха съвсем бавно. Докосваха се, вкусваха се сред страстен шепот и въздишки. Джо вече бе изгубила всяка представа за времето, опиянена от милувките и допира на телата им.

Хрумна й да го обходи с устни целия, за да го накара всеки път да потръпва конвулсивно от горещия й допир.

Нейтън стегна ръце отзад на гърба й, за да я плъзне към скута си. Сега и двамата се нуждаеха само от нежност, за да забравят преживените страдания, както и страданията, които ги очакваха.

Не можеха да откъснат поглед един от друг, докато накрая той й поднесе устните си за целувка, а топлината преливаше от прегръдката й. Мигът беше изпълнен с толкова интимност. Знаеше, че може да се съпротивлява, че може да го спре само с едно движение на ръката си. Но коленете й вече тръпнеха и тя му даде повече, отколкото той бе очаквал.

Защото той жадуваше за подчинение. За нейното. И за своето. За пълното им сливане. Нежните целувки ги принудиха да затаят дъх, за да поемат бавното изкачване към върха на сладостта. Когато я обгърна с ръце, неспособна повече да издържа, тя изохка съвсем леко. Този път я облада така нежно, че оргазмът й дълго не стихваше след неописуемия миг на кулминацията й.

И двамата още тръпнеха, когато тя се протегна към него, за да го намери твърд и готов за нея. Нейтън веднага притисна устни към нейните.

— Пак — промърмори тя. — Искам пак така. Още, още веднъж.

Насладата се разля по тялото й, а главата й се замая като след чаша силно вино. Все още потръпваща, Джо се измести, за да се нагласи над него, и усети забързания му пулс под устните си.

— Обичам това, което правиш с мен. — Тя се плъзна надолу, за да обсипе корема му с горещи целувки. — Искам да знаеш, че и аз мога да те даря със същото.

Кожата му настръхна, когато горещата й, щедра уста се прилепи към него. От взрива на страстта пред очите му притъмня. Тя го бе довела до ръба на пропастта, но той я последва с радост, докато я галеше с треперещите си пръсти.

Джо се надигна над него и голотата й проблесна в полумрака. После се наведе над него, за да го поеме в себе си, и се изви на дъга, за да му помогне да я прониже до дъно. Зениците й потъмняха, когато отново го погледна, преди да започне плахо да се движи в такт с него.

Бавно, мъчително. Тялото й се сгърчи, когато ръцете му я стиснаха като в менгеме, а после бавно и нежно като коприна се плъзнаха към гърдите й. Дъхът й замря, а ръцете й се впиха в раменете му.

С отпусната назад глава, със снага, обтегната като тетива на лък, тя го обяздваше все по-забързано, устремена към върха. Сърцето й заби силно, главата й се замая, цялото й тяло искаше от него още и още наслади. Не можеше да издържа повече на влудяващия ритъм, но не можеше и да се спре. Тялото й вече не се подчиняваше и само препускаше напред-назад, жадуващо нови удоволствия.

По кожата й заблестяха капчици пот. Когато се надигна, за да захапе зърното й, той усети вкус на сол и топлина. Остана така, притиснат към нея, за да й позволи да му се нарадва до насита, преди двамата да полетят във водовъртежа на страстта.

Когато морно отпусна глава на рамото му и бученето на кръвта в ушите й заглъхна, тя установи, че наоколо цари необяснима тишина.

— Дъждът е спрял.

— Мммм.

Джо се засмя и едва тогава успя да си поеме дъх.

— Не знам как ще обяснявам на Брайън защо изглежда така килимът. — Доволна от изненадата, изписана на лицето му, тя го погали по гърдите. — А сега мога да изпия два литра вода на един дъх.

— Ще ти донеса.

— Добре. Ще те чакам.

— Но ми се струва, че нямам сили дори да стигна до мивката. — Погали я за последен път, преди да я отмести от себе си, и се усмихна щастливо, когато тя се изтърколи на килима.

Донесе й чаша вода и не помръдна, загледан в бялата й шия, докато тя пиеше. Кожата й беше зачервена от целувките му, а косата й грееше около лицето й като тъмночервен ореол. Устните й, меки като праскова, още бяха подпухнали и извити в израз на задоволство. Нейтън не можа да се въздържи, остави чашата и посегна към фотоапарата.

Очите й се разтвориха широко, когато чу прещракването на фотоапарата. Джо ахна и инстинктивно закри с ръце голите си гърди.

— Какво правиш, по дяволите?!

„Опитвам се да открадна този миг — каза си той. — Защото не искам да отлети завинаги.“

— За Бога, изглеждаш великолепно. — Измести се и отново я снима, но този път успя да улови широко отворените й очи.

— Спри! Да не си полудял? Та аз съм съвсем гола!

— Изглеждаш невероятно красива. По цялото ти тяло още личат следите от моите целувки, от ръцете и устните ми. А сега, след като се изчерви, си още по-интересна. Моля те, не се крий. Имаш прекрасни гърди.

— Нейтън… — въздъхна Джо и още по-здраво стисна ръце пред гърдите си. — Махни този фотоапарат.

— Защо? — Той отпусна апарата и се ухили предизвикателно. — Ако искаш, ще ти дам негативите, за да ги проявиш сама. Така никой, освен теб няма да знае за тях. Няма нищо по-артистично и по-зашеметяващо от голото тяло на млада и красива жена минути след като е изпитала божествената наслада.

— Чудесно. — Джо протегната ръка към него. — А сега нека аз да те снимам.

— Добре. — Той й подаде апарата, развеселен от лекото объркване, което се появи на лицето й.

— Май никак не се смущаваш.

— Не.

Тя погледна към фотоапарата, който Нейтън още държеше в ръката си.

— Искам да ми дадеш филма.

— Добре, скъпа. Нямах намерение да го нося в някое фотоателие за проявяване. — Погледна надолу, за да провери колко кадъра показва броячът. — Моля те за още една. Само лицето ти.

— Само лицето ми? Добре — съгласи се тя и се отпусна, дори на лицето й се появи плаха усмивка. — Ето. Но веднага след това ще ми дадеш филма.

— Добре. — Нейтън бързо се намести, а тя спусна ръка и зачака последната снимка.

— По дяволите, нали ми каза, че е последната!

— Излъгах те. — Той се засмя звучно, стана и остави апарата на масата. — Но сега вече свърших. Исках само да запечатам на фотолента спомена за нашата незабравима нощ.

— Ако си въобразяваш, че ще проявя този филм, много се лъжеш. — Тя скочи на крака и грабна фотоапарата.

— Внимавай! Вътре са снимките, които направи вчера по време на бурята — напомни й той с усмивка, когато тя посегна към апарата, за да изтръгне от него ролката с филма.

— Нямаше право да ме снимаш, Нейтън, без да съм ти разрешила.

— Напълно съм съгласен с теб. Не, не я слагай — намеси се той, когато Джо се зае да облича фланелката си. — Още не е изсъхнала. Почакай, ще ти донеса една суха тениска за преобличане.

— Благодаря. — Изгледа го замислено, преди Нейтън да отиде в съседната стая, и сви устни, докато изучаваше стегнатите мускули по ръцете и раменете му. Следващия път, реши тя, докато обличаше панталоните си, ще внимава повече, за да не му позволи да я изненада с фотоапарата.

Продължаваше да мисли за следващата им среща, но ръцете й вече изваждаха ролката с филма с ловки, заучени движения. Напъха ролката в задния си джоб.

В този миг Нейтън се върна и донесе една тениска, след което навлече изсъхналите джинси.

— Ще дойда с теб до „Сенкчюъри“. Нека да проверим докъде са стигнали с търсенето.

— Добре. Нищо чудно групите за претърсване отново да са излезли. — Джо оправи разрошената си коса. — Бурята вече утихна. Имаш ли да ми услужиш с някакви ботуши?

Нейтън погледна към тъмнозелените й маратонки.

— Навън сигурно е много разкаляно. — Подаде й ръка и видя учудването в очите й, когато вдигна ръката й, за да я целуне. — Мисля да те поканя на вечеря.

— Ще излезем някъде навън, за да вечеряме? — удиви се Джо.

— Е, може и в ресторанта на хотела. Ще се настаним в големия салон като почетни гости, ще си поискаме менюто, ще поръчаме бутилка вино от най-добрата реколта. Познавам хора, които цял живот само с това се занимават.

— Но това е смешно, Нейтън. Нали аз живея там.

— Но аз съм гост на хотела, забрави ли? Така че имам пълното право да те поканя на вечеря. Ще бъде прекрасна вечер. Ти ще седнеш срещу мен, а между нас ще горят свещи, ще си говорим, ще се усмихваме. А хората от съседните маси ще се преструват, че не ни забелязват, въпреки че през цялото време ще шушукат каква симпатична двойка сме. — Взе бейзболната шапка от масичката за кафе и я постави на главата й. — А аз ще следя да си изядеш вечерята като послушно момиче, без да преставам да си мисля за насладите, които ще ни очакват през нощта. На всичко това му се казва романтика.

— Не ме бива много по романтиката.

— Така казваше и за секса. Но се оказа, че си грешала. — Той я хвана за ръката и я поведе към вратата. — Нека да видим как е положението навън. Може би Брайън ще ни поднесе плодова пита за закуска.

Джо прихна.

— Всички ще ме гледат като побъркана, ако си поръчам маса в салона на ресторанта.

— Нека да има за какво да клюкарстват — успокои я той, слезе от последното стъпало пред верандата и стъпи на мократа земя.

От топлата земя се издигаха изпарения и наоколо се стелеше лека мъгла. Гората изглеждаше освежена и още по-зелена от вчера. От листата се сипеха дъждовни капки, които падаха върху главите им.

— Всичко е мокро — отбеляза Джо. — Дъждът беше много силен, но кратък. Може би водата е заляла бреговете. Дано няма щети.

Погледна към измокрените си и изкаляни маратонки, но реши, че нищо друго не й остава, освен да приема философски тези дребни неудобства. Само ги избърса в дебелия слой от мъх по ствола на най-близкото дърво.

— Предполагам, че баща ми е излязъл с някоя от групите за издирване, но надали ще успеят да я намерят. Най-тревожна ще е обстановката в къмпинга. Но може би по плажа е най-лесно за търсене.

— Говориш тъкмо като негова дъщеря.

Тя го изгледа разсеяно.

— Не. Твърде рядко си мисля за острова. През сезона на ураганите слушам по новините за придвижването на въздушния фронт в района около острова и по крайбрежието на Савана, но такава силна буря не е имало от години.

— Джо Елън, признай си, че обичаш този остров. Защо се опитваш да го скриеш?

— Защото животът ми не е посветен изцяло на острова.

— Да, не е, ала въпреки това той означава много за теб. — Приближи се към нея. — С този остров те свързват толкова много неща, толкова хора, че не може да не влияе върху живота ти. Понякога влиянието на хората и местата върху нас е незабележимо и трудно се открива, но е факт. Например ти вече ще имаш огромно влияние в моя живот.

Сърцето й се сви и тя инстинктивно отстъпи крачка назад.

— Нейтън…

— Нека да стигнем до брега. Там ще спрем за малко. — Той отново хвана здраво ръката й. — Защо трепериш? Боиш се, че отново ще те бутна в реката? Нямам такова намерение, Джо. Обаче не смятам да рискувам да паднеш във водата.

— Мога и сама да се държа на крака. А освен това винаги внимавам къде стъпвам.

— Но понякога навлизаш в непозната за теб територия. Признавам, че е непозната и за мен.

— Това не е вярно. Нали си бил женен и…

— Но тя по нищо не приличаше на теб — тихо й възрази Нейтън, прегърна я и младата жена отпусна глава на рамото му. — С нея никога не изпитах щастието, с което ме дари ти тази нощ. Тя нито веднъж не ме погледна така, както ти ме гледаш. Нито пък аз съм я желаел така страстно, както искам теб. Именно в това беше бедата. Не съм разбирал докъде се е простирала моята вина и докъде — нейната, докато не те срещнах отново тук, на острова.

— Но всичко стана прекалено бързо. Ти беше толкова напорист, че…

— Тогава се дръж за мен, и то по-здраво. По дяволите всичко останало, Джо Елън — въздъхна нетърпеливо младият мъж и отметна косата от челото й. — Не мога да се въздържам повече!

Тя усети нетърпението му, когато устните им отново се срещнаха, но този път в нея се надигна още по-силно желание. Бързото припламване на паниката в гърдите й се смеси с тръпката на желанието. Кръвта й забушува в очакване на насладата.

— Може би няма да ме пратиш на дъното. — Тя не можа да устои, когато той я сграбчи в обятията си. — Но усещам как потъвам все повече и повече. Част от мен иска само да бъда щастлива, но друга част се стреми да изплува на повърхността на водата. Не зная кое е по-доброто както за мен, така и за теб.

Той се нуждаеше от искрицата надежда, от нашепването на сърцето, обещаваща, че тя го обича с цялата си душа, че ако се обичат достатъчно силно, ще могат да оцелеят, каквото и да им предстои.

— Защо мислиш непрекъснато само за нещастия и беди, вместо да се отпуснеш и да се опиташ да бъде щастлива с мен?

Изрече го толкова простичко, че тя се усмихна смутено, сепната и объркана. Загледа се в неспирните води на реката и се запита какво ще стане, ако се потопи сред тях? Къде щеше да я отнесе водата? Сякаш усещаше как течението я носи напред, към неизвестността. Сякаш виждаше как му се съпротивлява отчаяно.

Нещо трепна под повърхността на водата и привлече погледа й. Нещо се носеше там долу.

От гърлото й се изтръгна див вик, изпълнен с ужас. Тя се отпусна на колене, преди той да успее да я хване.

— Джо, за Бога, какво ти стана?

— Във водата. Там, във водата… — Тя притисна ръка към устата си, за да не закрещи от страх. — Да не е мама? Да не би мама да е във водата?

— Спри! — Нейтън коленичи до нея, стисна я за раменете и я обърна към себе си. — Погледни ме, Джо Елън. Искам веднага да престанеш. Няма да ти позволя да изпаднеш в истерия. Погледни ме и се опитай да се отпуснеш.

— Видях… — Отвори уста, за да поеме глътка въздух. — Във водата, видях… не, сигурно съм си загубила ума, Нейтън. Не мога повече да издържам.

— Не, Джо, можеш. — Той я придърпа към себе си с отчаян жест. — Само се дръж за мен. Не се отделяй от мен. — А когато тя се сгуши в прегръдката му, той отправи навъсен поглед към реката.

И откри как едно пребледняло видение го гледаше право в очите.

— Мили Боже! — Ръцете му я стиснаха конвулсивно. После внимателно я извъртя с гръб към реката и неволно се подхлъзна. — Тя е тук! — изкрещя той и зарови разтрепераната си ръка в косата си, сякаш да се предпази да не полудее още в същия миг. — Дай ми ръката си.

— Какво?

— Не си полудяла. — Задъхан, Нейтън я погали по гърба, за да успокои треперенето й. — Има някой във водата! Помогни ми да го измъкна.

— Ох, Господи… — Джо решително се обърна към брега, но стъпваше съвсем предпазливо, за да не се подхлъзне и да падне в мътната вода. — Подай ми ръка, Нейтън. Опитай се да я хванеш, а аз ще ти помогна да я изтеглим. Дали е още жива? Дали диша още?

Той погледна по-внимателно. Стомахът му се сви на ледена топка от ужас и от състрадание. Реката не беше пощадила жертвата си.

— Не. — Стараеше се да говори сдържано, без да позволява на крайниците си да треперят. Вдигна очи към лицето на Джо. — Не, не може още да е жива. Ще се опитам да я спра, за да не я отнесе течението. А ти изтичай до „Сенкчюъри“ да поискаш помощ.

Сега Джо беше странно спокойна и студена.

— Заедно ще я измъкнем — заяви тя и му протегна ръка.