Нора Робъртс
Красива и мъртва (22)

22

На зазоряване Гиф се измъкна от спалнята на Лекси и тихичко се запромъква към задната стълба. Искаше да напусне къщата и да се отдалечи на безопасно разстояние, преди да се е развиделило. Но можеше и да не успее, помисли си с усмивка на уста, защото Лекси умееше да накара един мъж да не бърза да се отдели от прегръдките й.

През последните седмици тя така свикна с него, че едва дочакваше часовете на срещите им. Първо се зае надълго и нашироко да му обяснява отношенията си с Брайън, а после му наду главата с коментарите си относно проблемите на сестра си. Така си шушукаха доста часове в спалнята й, без да посмеят да повишат тон, за да не бъдат чути от останалите обитатели на „Сенкчюъри“.

„Това е едно от най-сладките неща — каза си Гиф, — да можеш да се отпуснеш и да си бъбриш с часове с жена, в която не само си влюбен, но и познаваш още от детството.“

А после се заредиха пламенни мигове, изпълнени с огнени тръпки, когато можеше да опознае приятелката от детството много по-интимно. Гиф въздъхна облекчено, когато най-после се добра до външната врата. Приятно му беше да опознава Лекси Хатауей.

Колко съблазнително изглеждаше в късата копринена нощница, която си бе купила от Савана. Всеки мъж на негово място би благодарил на Бога за щастието да прегърне тази истинска дъщеря на Ева.

Не беше трудно свали лъскавата нощница. Всъщност, реши той, защо да не я заведе в събота до Савана да й купи още една нощница, поне това може да си го позволи…

Но Гиф бързо забрави еротичните си видения, когато се озова пред бащата на Лекси. Трудно можеше да се каже за кого срещата бе по-изненадваща — за любовника, с още разрошена от ласките й коса, или за бащата, понесъл купа с овесена каша.

И двамата се изкашляха смутено.

— Здравейте, господин Хатауей.

— Здрасти, Гиф.

— Аз… ъ-ъ-ъ… аз бях…

— Пак си се занимавал с канализацията на третия етаж, така ли?

Това бе спасителен изход за объркания младеж, приятелска ръка, протегната тъкмо навреме. Но решен да бъде откровен, Гиф изправи рамене и го погледна право в очите.

— Не, сър.

Видимо притеснен, Сам остави купата върху шкафа.

— Добре тогава, казвай каквото имаш да казваш. — Това бе всичкото, което можа да измисли.

— Господин Хатауей, не бих желал да си помислите, че се измъквам като крадец от къщата ви.

„Всъщност точно това вършиш в момента“ — помисли си Сам.

— Играеше с другите деца в „Сенкчюъри“ на криеница още преди да се научиш да говориш. — „Остави ме на мира, момко — помоли се безмълвно той. — По-добре не казвай нищо и си върви без повече приказки.“ — Винаги можеш да идваш и да си отиваш, когато си поискаш.

— Да, доста години идвах тук и си отивах, господин Хатауей. И през повечето време аз… аз вярвам, че разбирате какво изпитвам към Лекси. И тези чувства не са от вчера.

„По дяволите, проклетата каша след малко няма да става за нищо“ — ядоса се Сам.

— Предполагам, че чувствата ти не са останали същите, както в детските години.

— Не, сър. Те все повече се задълбочаваха. Аз я обичам, господин Хатауей. Чувствата ми към нея са отдавна. Познавате ме добре, познавате и семейството ми. Аз не съм някой празноглавец или глупак. Освен това имам и малко спестени пари. Мога да й осигуря сносен живот с ей тия две ръце.

— Не се съмнявам. — Възрастният мъж смръщи чело. — Гиф, ако ме молиш за позволение да… да се срещаш с дъщеря ми, мисля, че вече е твърде късно, тъй като ти и без помощта ми си се добрал до ключа от вратата. И без това се чувстваш тук като у дома си.

Младежът се изчерви. Гърлото му внезапно пресъхна.

— Да, сър. Не мога да отрека, че това е истина. Но аз не говоря само за тази врата, господин Хатауей.

— О, така ли било? — Сам отвори вратичката на шкафа и започна да търси лъжица, като се надяваше, че младежът ще побърза да си тръгне. Но най-накрая осъзна за какво говори Гиф, обърна се и го изгледа учудено.

— За Бога, момче, да не би да намекваш за женитба?

— Възнамерявам да се оженя за нея, господин Хатауей. Бих желал да получа вашата благословия, защото така или иначе вече имам нейната.

Сам поклати глава и разтърка очи. Животът никога няма да се умори да поднася изненади. Човек тъкмо реши да се усамоти и да се занимава само със семейния бизнес, като не иска от другите нищо друго, освен да го оставят на мира, но ето че отново му се сервира поредното предизвикателство.

— Момче, щом толкова я желаеш, аз не мога да се изпречвам на пътя ти. И двамата вече не сте деца и е крайно време да знаете какво искате. — Той отпусна примирено ръце. — Но съм длъжен да ти призная, Гиф, че отдавна съм те харесал за зет и съм уверен, че ще се справиш със своенравната ми дъщеря. Макар че, хм… няма да ти е много лесно. След като изречеш онези думи пред свещеника, след които няма връщане назад, рядко ще имаш спокойни моменти.

— Никога не съм се стремял към спокойствие.

— Тя ще ти прибере всичките пари, които си успял да спестиш, и никой няма да можеш да те спаси от нея.

— Но Лекси не е чак толкова лекомислена, за каквато я мислите. Пък и винаги мога да спечеля още пари.

— Нямам намерение да си губя времето да ти обяснявам нещо, в което скоро сам ще се убедиш.

— Мисля, че съм подходящ за нея.

— За това спор няма. Може дори да я укротиш малко, за да престане да мисли само за глупости. — Уморен от дългия разговор, побърза да му протегне ръката си. — Желая ти щастие. И повече късмет.

Изгледа замислено младежа, който бързо изскочи навън. Не се съмняваше, че момчето е влюбено в по-малката му дъщеря. Замисли се откога не бе изпадал в такова състояние, когато всичко ти изглежда като в приказките, а кръвта ти кипи и усещащ лекота при всяка стъпка.

Сам се настани в своя ъгъл и погледна навън. Лятното небе вече синееше ослепително. Припомни си колко беше очарован от Анабела, точно както сега Гиф от Лекси. Стигаше му само един неин поглед и сърцето му подскачаше в гърдите като птица в клетка.

Господи, колко млади бяха тогава! През онова лято той едва бе навършил осемнадесет. Пристигна на острова, за да помага на чичо си при ремонта на корабчето, с което той ловеше скариди. А после по цял ден мяташе мрежите, потеше се под безмилостните лъчи на слънцето, докато ръцете му се покриваха с мазоли, а гърбът го болеше.

И въпреки всичко онова лято беше най-щастливото в живота му.

Влюби се в този остров, и то от пръв поглед. В зелените му поляни, в тихите, усамотени кътчета, в извивките на реката и на плажовете.

Докато се скиташе покрай брега, за да събира раковини, срещна Бела Пендълтън. Беше със загорели от слънцето крака, с тяло, кръшно като върба, с невероятна тъмночервена коса. А очите й бяха бистри като водата в ручеите и сини като лятното небе.

Щом я видя, дъхът му секна.

Той миришеше на скариди, на пот и на машинно масло. Прииска му се да се скрие, да се гмурне сред вълните, за да се отпусне след дългия работен ден. А тя му се усмихна и го заговори.

Обхвана го ужас. Винаги се плашеше от жените, обаче това видение вече бе обсебило сърцето му само с една-единствена усмивка и за свое най-голямо учудване започна да разговаря с нея с неподозирана лекота. Никога не бе очаквал, че ще се осмели да отправи към непозната девойка покана за разходка за следващата вечер.

Години по-късно, когато я запита защо се бе съгласила, тя само се засмя:

„Защото си красив, Сам. Толкова си сериозен, и непреклонен, и сладък. Пък и ти се оказа първото момче и последният мъж, който накара сърцето ми да се разтупти.“

Да, точно така му го каза. Но доста по-късно, припомни си Сам. След като бе работил упорито, след като бе натрупал достатъчно пари, за да се почувства уверен, той бе отишъл при баща й, за да й поиска ръката. Но тогава всичко бе много по-официално, много по-строго, а не както сега с Гиф. Нямаше потайни измъквания на разсъмване от спалнята на Анабела. Но пък имаше откраднати следобеди в гората.

Дори и кръвта на един мъж да е изстинала с годините, той винаги помни какво е било, когато тя е кипяла във вените му. През първите години след изчезването на Анабела, кръвта му се пробуждаше само от време на време. Но се грижеше това да става само в Савана, по-далеч от острова.

Не се срамуваше да си плаща за сексуалните удоволствия. Жените от бранша не искаха нито ухажване, нито любовни разговори. Защото те просто си изпълняваха задълженията. Макар че понякога му се приискваше по-специално отношение. А когато се заговори за СПИН, с облекчение престана да посещава публичните домове по крайбрежието.

Сега се нуждаеше само от острова. Тук намираше покоя, за който младият Гиф твърдеше, че никак не му е нужен.

Сам се облегна, за да допие кафето си на спокойствие. Но вратата изскърца и в стаята влезе Джо. Подразни го колебанието, което се изписа на лицето й, когато го видя в ъгъла.

„Тази сутрин тук е доста пренаселено“ — каза си той.

— Добро утро. — По дяволите, искаше само да пие кафе, преди да започне с чистенето на стаите. Не да се шляе по плажа или да мечтае в хамака на сянка, а да работи. За пръв път от седмици насам Джо се чувстваше бодра.

— Хубава сутрин — отвърна Сам. — Но към вечерта се очаква буря с гръмотевици и силен вятър.

— Не е изключено. — Тя отвори вратата на шкафа. Настъпи тягостна тишина. Звънът на чашите, докато Джо наливаше кафето, им се стори като грохот на водопад. Сам се размърда.

— Кейт ми каза… Научих го от нея.

— Сигурна бях, че ще ти го съобщи.

— Хм, днес изглеждаш по-свежа.

— Вече се чувствам много по-добре.

— А в полицията… те ще сторят всичко, каквото е редно.

— Да, всичко, както е по закон.

— Мислих за това. Струва ми се, че докато всичко се уреди, трябва да останеш тук.

— Да, поне през следващите няколко седмици ще работя тук.

— Естествено, че ще останеш при нас, Джо Елън. Изненадана от твърдия му тон — думите на баща й прозвучаха почти като заповедите му, каквито не бе чувала от него от детството си — тя се обърна и вдигна вежди.

— Но аз не живея тук. Живея в Шарлот.

— Няма да живееш в Шарлот — бавно изрече Сам, — докато всичко не се уреди.

— Не съм дете да ми диктуваш какво да върша. — Джо веднага изправи гръб, като свита пружина. — Когато реша, ще се върна в квартирата!

— Няма да напускаш „Сенкчюъри“, преди да съм ти разрешил.

— Извинявай, какво каза?

— Чу ме добре, Джо Елън. Винаги си имала остър слух и още по-остър ум. Ще стоиш тук, докато аз ти разреша да тръгнеш за сушата. И то само когато стане безопасно да се върнеш и да се заловиш за работата си.

— Ако искаш да тръгна още утре…

— Никъде няма да ходиш! — сряза я Сам. — Вече съм го решил.

— Вече си го решил, така ли? — Тя се вцепени, но после се доближи до масата му и го изгледа намръщено. — Нима си въобразяваш, че можеш да ми налагаш решенията си?

— Не. Очаквам само да се вразумиш и да останеш тук. Да бъдеш разумна както винаги досега. Това е всичко, което имам да ти кажа. — Прииска му се да се скрие някъде, да остане на спокойствие, но когато се изправи, Джо му препречи пътя.

— Имаме още нещо да си кажем. Очевидно забравяш, че вече съм на двадесет и седем години.

— През октомври ще станеш на двадесет и осем — уморено я поправи той. — Още не съм стигнал дотам, че да забравям годините на дъщерите си.

— И може би затова се мислиш за образцов баща?

— Не. Но това не променя факта, че си оставам твой баща. Досега все сама се оправяше, сама се грижеше за себе си. Ала от вчера нещата се промениха. Затова трябва да останеш тук поне за известно време. Тук, в „Сенкчюъри“, където има кой да се грижи за теб.

— Така ли? — Джо присви очи. — Е, позволи ми да ти обясня, че все още мога сама да се грижа за себе си.

— Добро утро. — Кейт се втурна в стаята. Беше подслушвала пред вратата и бе определила най-подходящия момент за появата си. Отдавна бе свикнала с кавгите в къщата, но този път й се стори, че положението не беше съвсем безнадеждно. — Това кафе ухае прекрасно. Умирам за чаша кафе. — Тя си взе една чаша и се приближи към масата. Настани се на пейката до Сам, преди той да успее да се измъкне. — Много се радвам, че ви заварих заедно. Джо, донеси си чашата при нас. Не помня кога за последен път сме сядали заедно да пием кафе. Бог ми е свидетел, че след онзи хаос снощи в салона сега се нуждаем от малко тишина.

— Тъкмо си тръгвах — хладно изрече Джо.

— Добре, скъпа, но все пак седни за малко и си допий кафето. Брайън скоро ще слезе и ще ни даде нарежданията си за деня. Изглеждаш отлично, може би поне тази нощ си успяла да се наспиш. — Тя се усмихна лъчезарно. — А пък баща ти и аз само се тревожим, че все не успяваш да си починеш.

— Няма за какво толкова да се тревожите. — Младата жена неохотно взе чашата си и я остави на масата. — Върша всичко, което се иска от мен. Всъщност вече съм по-спокойна и дори мисля да се върна в Шарлот. — Изгледа баща си предизвикателно. — И то доста скоро.

— Добре, Джо, щом така си решила… Но така ще ни накараш всички нас, които оставаме в „Сенкчюъри“, да се тревожим за теб. — Кейт все още говореше тихо.

— Не разбирам какво толкова…

— О, ще разбереш — прекъсна я тя. — Сега си ядосана и има защо да си в толкова лошо настроение. Но нямаш право да измъчваш хората, които те обичат. Не се постъпва така с най-близките — добави с усмивка.

— Никога не съм искала да ви създавам неприятности.

— Чудесно. — Погали я по ръката, сякаш въпросът бе уреден. — Виждам, че ще правиш снимки на открито. Намерих фотоалбума, съставен от бащата на Нейтън през онова лято, когато той и семейството му бяха на острова. Ще го прегледам и ще го оставя в салона. Струва ми се, че този албум съдържа доста качествени снимки.

— Да, той беше много добър фотограф — промърмори Джо и стисна зъби. Не искаше близките й да се досетят за мъчителните й спомени от онова лято.

— Така е. В албума попаднах на една стара снимка, на която са Нейтън, Брайън и още едно момче. Предполагам, че е бил по-малкият брат на Нейтън. Не е зле да й хвърлиш поглед.

— Ще я погледна. — Джо се усмихна, като си представи как ли е изглеждал Нейтън на десет години.

— А защо не подготвиш фотоалбум със снимки от острова? — продължи Кейт. — Ще бъде чудесно за кариерата ти. Сам, отведи Джо до блатото. Сега там е пълно с току-що разцъфтяла морска лавандула. О, ако пък се отбиете и до гората, но откъм югозападния бряг, ще излезете на пътеката, около която поляните са покрити с килим от диви цветя. Ще станат много хубави снимки, защото там има много живописни гледки, Джо Елън. Особено онази притихнала и самотна пътека, осеяна с нападали цветчета.

Кейт не спираше да я отрупва с предложения, без да даде възможност на дъщерята и на бащата да я прекъснат. А когато на задната врата се появи Брайън и се спря, изненадан от милата семейна сцена, тя го посрещна с усмивка.

— Тъкмо говорехме какво да предприеме Джо, докато все още е на острова, Брайън. Джо и Сам току-що решиха, че ще се поразходят из острова, за да изберат най-интересните обекти за бъдещия й фотоалбум, изцяло посветен на нашия малък, но очарователен остров. Даже е време да стават, защото слънцето вече се вдигна високо над хоризонта.

Кейт се надигна енергично и взе чантата с фотоапарата.

— Зная колко сте капризни вие, фотографите, на тема осветление, гледка, час на снимане и така нататък. Върви да се преоблечеш, а пък баща ти ще те изчака тук. Нямам търпение да видя какви снимки ще направиш. А сега побързай, че Брайън веднага ще ти намери някаква работа в кухнята. Сам, не забравяй да я отведеш до Залива на чайките. Желая ви успех. А сега е време да потегляте.

Тя едва ли не насила изправи Сам и го поведе към вратата, без да му даде възможност да й възрази.

— По дяволите, Кейт, за какво беше всичко това? — учудено попита Брайън.

— Ако имаме късмет, днес отваряме нова страница в живота на семейството — лаконично му обясни тя.

— Но не разбираш ли, че само на десет метра навън от къщата те ще се разделят и всеки ще поеме по своята пътека.

— Не, няма да го направят — убедено заяви Кейт. В този миг телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката. — Защото нито един от двамата няма да позволи на другия да го изостави. Така че ще вървят заедно. Добро утро — каза тя в слушалката. — Хотел „Сенкчюъри“. — Усмивката й внезапно помръкна. — Съжалявам, но бихте ли повторили? Да, да, разбира се. Не, не се безпокойте. Островът е много малък. Ще ви окажем пълно съдействие, господин Питърс. Ще сляза до къмпинга, и то още сега. Не, това е чудесно. Веднага тръгвам към вас.

— Отново ли са проникнали комари през мрежата? — попита Брайън, макар да предусещаше, че поводът за оплакването на туриста далеч не е толкова безобиден.

— Семейство Питърс заедно с техни приятели са наели за една седмица бунгало до залива Уайлд Хорс. Тази сутрин господин Питърс никъде не може да открие жена си.

Въпреки че се усмихваше, по гърба на Брайън полазиха тръпки.

— Кейт, та още няма седем. Може би жената се е събудила рано и е излязла на разходка по плажа. Или е тръгнала към гората. Или пък покрай брега на реката.

— Той ми каза, че я търси от цял час. Намерил обувките й на плажа. — Тя се смути и вдигна ръка, за да оправи косата си. — Е, добре, може да е както го каза, но съпругът й е много разстроен. Ще отида до къмпинга, за да го успокоя. И ще му помогна да претърсим отново околностите. Кой знае, може пък тя да се върне в бунгалото преди аз да съм стигнала до къмпинга. — Усмихна се неловко. — Съжалявам, но ще се наложи Лекси да се заеме със сервирането на закуската. Нали я знаеш колко мрази да става рано.

— Не се тревожи за Лекси, Кейт — извика той след нея. — Само ми позвъни от къмпинга, когато, госпожа Питърс се върне в бунгалото си.

— Добре, Брайън. Сигурно вече ще се е прибрала, когато ще съм стигнала до къмпинга.

 

 

Ала Сюзън не се бе прибрала. Около пладне вече не само Том Питърс обикаляше безпомощно из острова. В търсенето се включиха и летовниците от съседните бунгала. Към тях се присъедини и Нейтън. Откакто бе пристигнал на острова, той се бе срещал няколко пъти с Том и Сюзън Питърс и си спомняше красивата брюнетка със среден ръст и пищни форми.

Той остави на другите досадното задължение да бродят по плажа и сред дюните, за да се заеме само с претърсването на ивицата между малката вила и залива Уайлд Хорс. Между залива и вилата нямаше повече от двеста метра.

След стръмния склон, обрасъл с храсти, следваха дюни и пясъчни насипи. Младият мъж крачеше бавно и оглеждаше внимателно всеки сантиметър. Така стигна до пясъчната ивица, по която още се виждаха стъпки от мъжки сандали. Може би следите бяха оставени от съпруга на Сюзън още при първата му обиколка след разсъмване.

Макар да знаеше, че е безполезно, той се покачи на стръмната дюна. В далечината зърна проблясващите вълни в залива, но никъде нямаше следа от човешко присъствие.

Само една самотна фигура се мяркаше на възвишението — силует на слаб мъж, който крачеше безцелно напред-назад.

— Нейтън?

Обърна се и видя Джо, задъхана от изкачването на склона. Веднага й протегна ръка, за да се изкачи при него на върха на дюната.

— Търсих те във вилата — заговори тя, когато успя да си поеме дъх. — Разбрах, че вече си научил за изчезването на Сюзън Питърс от къмпинга.

— Този мъж, там горе на склона, трябва да е съпругът й. Няколко пъти съм го срещал на плажа.

— Името му е Том Питърс. Обиколил е почти целия остров. Тази сутрин станах рано и слязох в кухнята в седем часа. Едно от момчетата на Пендълтън дотича до хотела и ни каза. Мъжът й намерил обувките й на плажа, близо до водата.

— Да, и аз го чух.

— Хората си мислят, че може да е влязла да поплува и… Все пак тук няма силно подводно течение. Но ако е навлязла навътре или пък се е схванал кракът й…

Тези думи веднага му напомниха за смъртта на брат му Кайл и окончателно му развалиха настроението.

— Но ако това е обяснението, защо трупът й не е изхвърлен на брега?

— Може би още е рано. Ако е отнесена навътре от някакво течение, ще я намерят по-долу по брега при следващия прилив. Точно така се удави преди години Бари Фицсимънс, мой връстник. Бяхме на шестнадесет години. Той плуваше добре, но една нощ след шумен гуляй решил да се изкъпе. А алкохолът не прощава както на сушата, така и в океана. Намериха го на следващата сутрин на километър от този залив.

Нейтън се загледа на юг, където вълните не бяха толкова големи. Пак се замисли за Кайл, който бе потънал сред водите на Средиземно море.

— Тогава къде са й дрехите?

— Какво?

— Щом е решила да плува, трябва да се е съблякла някъде тук, край плажа.

— Май имаш право. Но може да е слязла до брега само по бански костюм.

— Без да вземе дори кърпа за косата си? — „Не, тук нещо не се връзва“ — реши той. — Защо никой не се досети да разпита съпруга й, дали липсват някои от дрехите на изчезналата Сюзън? Ще отида да поговоря с него.

— Мисля, че сега е по-разумно да не му досаждаме.

— Не виждаш ли, че е самотен и не е на себе си от тревога. — Нейтън хвана ръката й и я поведе към мястото, където крачеше господин Питърс. — Или пък се е скарал жестоко с нея, убил я е в пристъп на гняв и е заровил тялото й.

— Стига, Нейтън, сега не ми е до такъв мрачен хумор. Той е напълно нормален мъж. Никой от обитателите на къмпинга не каза нищо лошо за него.

— Понякога най-странните постъпки са дело именно на най-нормалните и най-благоприличните мъже. И жени, естествено.

Щом наближиха Том Питърс, Нейтън го изгледа внимателно и прецени, че съпругът на изчезналата Сюзън наближава тридесетте и че е висок около метър и седемдесет. Изглеждаше добре само по шорти и бяла тениска. Може би редовно спортуваше. Лицето и ръцете му вече бяха позагорели от слънцето.

Когато мъжът вдигна глава, Нейтън видя в очите му само страх и объркване.

— Господин Питърс. Том — добави той и протегна ръка.

— Не зная къде още да я търся. Просто не знам какво да правя. — Мъжът говореше, без да ги погледне, а очите му бяха насълзени. Примигна, вдигна ръка към очите си, изтри сълзите и заговори още по-забързано: — Приятелите ми от съседното бунгало поеха по пътя от другата страна на къмпинга, за да огледат и там. Но аз реших да се върна тук. За всеки случай, казах си, не е зле пак да проверя.

— Трябва да седнете за малко. — Джо внимателно го подхвана под мишницата. — Защо не се приберете в бунгалото си, за да си починете? Ние ще ви придружим. Ще ви направя кафе.

— Не, няма да мръдна оттук. Защото тя е тук някъде, предчувствам го. Нали снощи хукна насам, към плажа? Цялата работа е в това, че се скарахме. Скарахме се много лошо. Господи, колко е глупаво всичко! Защо ни трябваше да се караме?

Той закри лицето си с ръце и притисна пръсти към очите си, зачервени от безсънието и от напрегнатото взиране в храстите.

— Искаше да й купя къща. Но ние още не можехме да си го позволим. Опитвах се да й го обясня, да й докажа колко е неразумно засега за хора с нашето положение, ала тя дори не желаеше да ме изслуша. И когато излезе навън, аз изпитах облекчение. Наистина ми олекна и дори си помислих: „По дяволите, най-после ще мога да се наспя, докато тя кръстосва по плажа.“

— А може би е решила да поплува, за да охлади нервите си? — предположи Нейтън.

— Сюзън? — горчиво се изсмя Том. — Да плува сама, посред нощ? Никога! Тя не смее да влезе, ако водата стига до коленете й. Не обича да плува в океана. Винаги твърдеше, че чувала някакви странни шумове, щом водата се надига над коленете й. Нали знаете — добави той с извинителна усмивка, — след като я заведох на филма „Челюсти“. — Мъжът се обърна назад и се загледа във водата. — Знам какво говорят хората. Че е влязла да се изкъпе и се е удавила. Но не, това просто е невъзможно. Тя обичаше само да седи на пясъка и да се любува на вълните, но отдалеч, от безопасно разстояние. Обичаше шума на морето, обичаше мириса му, но не обичаше да влиза навътре. Но къде е тогава, по дяволите? Дяволите да те вземат, Сузи, ако си замислила някакъв идиотски план да ме убедиш да ти купя проклетата къща! Ще отида да пообиколя още малко наоколо. Не ме свърта на едно място.

Том Питърс отново пое към дюните и приведеният му силует скоро се скри зад храстите.

— Нейтън, смяташ ли, че тя е способна да му погоди такъв номер? Да го разтревожи до смърт само защото не е изпълнил желанието й?

— Кой знае, всичко е възможно. Хайде, да тръгваме. — Той я прегърна. — Чака ни доста път до малката вила, затова внимавай да не се препънеш някъде. А като стигнем във вилата, ще си починем.

— Искам да си почина и да забравя за всичко.

Тъкмо когато двамата заобикаляха голямата дюна, се надигна силен вятър. Пясъкът беше осеян със стъпки, с ивици, оставени от раците, с трипръсти отпечатъци от дивите патици. Имаше и много отпечатъци от обувки, но вятърът яростно заличаваше всички следи.

„Как би се осмелила да тръгне сама по този запустял път, и то посред нощ?“ — запита се Джо. Наистина нощта беше безоблачна и луната щедро осветяваше плажа, но въпреки това всяка жена биха я побили тръпки от смълчаната, безлюдна гледка. Може би е искала само да се поосвежи от морския вятър.

— А защо е събула обувките си на плажа? — запита го Джо. — Искала е да походи по пясъка боса? Явно е била ядосана, търсела е усамотение. Нощта беше топла и задушна. Може пък да е поела към брега и да е тръгнала покрай водата. Да, това ми изглежда най-вероятното обяснение.

Обърна се и огледа ниските дюни. Вятърът повдигаше пясък, за да го захвърли над поклащащия се морски овес и дивите лози.

— Може би вече са я намерили. — Нейтън я прегърна през рамо. — Щом се приберем във вилата, ще позвъня по телефона в къмпинга.

— Иначе къде би могла да отиде? — Тя потръпна от хлад и отмести поглед от дюните, които бавно чезнеха в далечината. Зад тях се тъмнееше гората.

— Нима е била толкова неразумна, че да поеме към гората? Толкова ядосана на мъжа си, че да се скрие вдън земя, само и само за да го убеди да й купи някаква къща?

— Не знам. Омъжените жени са способни на какви ли не скандали. На постъпки, които на околните изглеждат необяснимо жестоки, глупави и ненужни. Всъщност това е валидно не само за съпругите, но и за съпрузите.

— И ти ли си бил такъв? — Изгледа го недоверчиво. — И ти ли си бил безсърдечен и жесток съпруг?

— Вероятно… — Прибра зад ухото й кичур коса. — Сигурен съм, че бившата ми съпруга и досега повтаря колко ужасен съм бил.

— Женитбата в повечето случаи се оказва ужасна грешка. Ставаш зависим от някого и без да се усетиш, започваш да се нервираш от най-дребните поводи, всичко в него те дразни, и то само защото сте заедно по цял ден. И по цяла нощ.

— Доста цинично звучат тези думи от устата на жена, която никога не е била омъжена.

— Но съм наблюдавала много семейни двойки. И често съм се питала какво бих сторила аз на тяхно място. Нали знаеш, че умея да наблюдавам.

— Защото така рискът е много по-малък, отколкото да се обвържеш с някого.

Тя се извърна рязко.

— Защото това е най-важното в професията ми, Нейтън. Ако Сюзън Питърс се е скрила някъде и още не се връща в къмпинга, за да накара съпруга си да страда, мислиш ли, че е редно той да й прости тази жестока шета?

Обхвана я необясним гняв. Сама не можеше да си обясни причината, но не можеше да спре да говори и да ръкомаха разпалено.

— Да, той ще й прости, нали? Ще коленичи в краката й, обезумял от радост, че тя отново е при него. И веднага ще й обещае, че веднага след връщането им на сушата ще й купи проклетата къща. Очевидно тя може да постигне всичко, след като го накара да се поизмъчва в продължение на няколко часа.

Нейтън се вгледа в искрящите й очи, в червенината, избила по страните й.

— Може би имаш право. — Сега той говореше по-меко, очарован от внезапната й промяна. — Но не мислиш ли, че не е редно да приписваш толкова коварни помисли на една жена, която всъщност ние не познаваме?

— Но познавам много други като нея. Майка ми, Джини… Има много хора, които вършат непростими неща, без да се замислят за мъката, която причиняват на другите. Те ме отвращават. Не понасям такива непоправими егоисти, които непрекъснато се ръководят от капризите и прищевките си.

В гласа й се долавяше болка. Дълго сдържаното й страдание го покърти, стомахът му се сви на топка, а ръцете му конвулсивно се стегнаха в юмруци. Трябваше да й каже. Длъжен беше. Не можеше вечно да го крие, нямаше право повече да я държи в неведение, независимо колко усилия бе положил, за да убеди сам себе си, че опазването на тайната беше най-добрият изход и за двамата.

Може би изчезването на Сюзън Питърс е някакво знамение, поличба. Ако въобще можеше да се вярва на такива суеверия. Но независимо дали вярва или не в свръхестествените сили, той беше длъжен да сподели с нея всичко, което знаеше.

А дали тя ще намери достатъчно сили в себе си, за да понесе горчивите разкрития? Или веднага ще му изкрещи повече да не се мярка пред очите й?

— Джо Елън, нека да влезем вътре.

— Да. — Потръпна от хлад, защото облаци затулиха слънцето и вятърът отново зафуча. — По дяволите, какво още правим навън? Търсим някаква непозната жена, която е толкова безсърдечна, че измъчва до смърт съпруга си, а заедно с него и хората в къмпинга.

— Не, Джо. Тя може да се е загубила. Може да страда сега някъде самотна и объркана.

— Че кой не е самотен и объркан в наше време?

Може би ще е по-разумно да изчакам още няколко дни — реши той. — Днес е много разстроена. Да, най-добре ще е, когато намерят тази Сюзън Питърс. Ако вярваше в някой бог, сега би коленичил да измоли още няколко дни, да отложи този мъчителен миг, когато ще трябва да й признае това, което криеше от нея, за което не смееше дори да мисли в нейно присъствие. И ако боговете се смилят над него, той ще заплати дори и най-високата цена.

Но дали щеше да се окаже по-тежка, неописуемо по-тежка от цената, която вече бе платил?

Само когато е уверен, че тя е достатъчно силна, само когато е сигурен, че ще може да я понесе, само тогава той ще й довери кошмарната вест, най-дълбоко скритата в сърцето му тайна.

Анабела никога не бе напускала Острова на изгубеното желание. Тя беше убита в гората западно от „Сенкчюъри“ през една гореща лятна нощ. Нейният убиец беше Дейвид Делъни, родният му баща, когото Нейтън бе обичал, от когото се бе възхищавал, когото винаги бе уважавал.

През прозореца Джо видя първите светкавици. Откъм океана се спусна сива и мокра пелена.

— Задава се буря — промълви тя.

— Да.