Нора Робъртс
Красива и мъртва (21)

21

— Остани при мен. — Нейтън обви ръце около талията й и подуши врата й. Косата й още бе влажна от душа, където бяха прекарали двамата прелестни минути, посветени само на нежните взаимни ласки. Странно как силно го възбуди ароматът на неговия сапун, излъчван от кожата й. — На сутринта ще ти приготвя закуска.

Тя го погали по раменете. Удивително лесно й бе да е така близка с него, да не се стеснява от допира му, да не се срамува от голотата си.

— Нямаш нищо за ядене.

— Имам хляб. Може би не знаеш, че никой на света не може да приготвя такива вкусни, хрупкави препечени филийки за закуска. Аз съм прочут с това си умение. Повече, отколкото с дарбите си на архитект.

— Звучи много апетитно. — От устните й се изтръгна нещо средно между смях и въздишка, но въпреки това Джо се опита да се освободи от настойчивите му ръце. — Ако продължаваме все така, наистина няма да излезем живи от тази стая, а аз вече трябва да се прибирам.

— Но още е едва полунощ.

— Не, Нейт, отдавна мина един.

— Е, това е още един довод в полза на закуската. Така че ще ти се наложи да останеш.

— Ще трябва да помисля. — Тя решително се отдръпна от него. — Аз обичам да премислям нещата, Нейтън. Да ги планирам. Това, което се случи между нас, е ново и непознато за мен.

Нейтън разбра, че е безсмислено повече да я убеждава. Трябваше да се прости с мечтата за утринна разходка с нея по влажната от росата горска пътека.

— Ще те закарам.

— Не си длъжен да…

— Джо. — Той отпусна ръце на раменете й. Гласът му бе тих, но категоричен. — В никакъв случай няма да ти позволя сама да се прибираш през нощта.

— Не се страхувам. Повече няма да се страхувам.

— Това ме радва, но въпреки това ще те изпратя. Или и за това ще спорим? Макар че предпочитам да те отведа отново в леглото си и да те закарам до вас едва на разсъмване. Или баща ти ще ме заплаши с пушката си? Всъщност той има ли пушка?

Тя се засмя и се зае да оправи разрошената си коса.

— Надали ще я насочи към теб само защото съм прекарала една нощ с теб.

— Но ако го направи, ще искам да бъдеш моя медицинска сестра до края на дните ми.

— Забрави ли, че съм южнячка, с гореща кръв, като всички жени от Джорджия? — отвърна тя и пое към вратата. — Ако се наложи, ще си облека специално за теб дълга рокля, с тесен корсет и фуста отдолу, за да мога после да разкъсам фустата и да превържа кървящите рани на моя обожаван възлюблен.

— Е, тогава си заслужава да бъда прострелян от вбесения ти баща — ухили се той.

— Значи си съгласен дори и да те застреля? — попита го Джо, след като се намести на предната седалка на джипа му.

— Не. — Настани се до нея и включи двигателя. — Само това не. Вече съм преживял операция на сливиците. Нужни ли са още изпитания?

— Предполагам, че не, особено след такава операция.

Тя опъна краката си и се облегна назад със затворени очи. Беше изтощена, но тази умора бе тъй сладка. Тялото й бе обхванато от приятната нега на задоволството. Утринният ветрец нежно погали лицето й.

— На този остров най-приятни са нощите — въздъхна Джо, — особено когато стане съвсем тихо и всички спят. Тогава усещаш най-силно аромата на дърветата и водата. В далечината чуваш само шепота на океана, приглушения плясък на вълните, като пулс на някакво гигантско живо същество.

— Може да не се чувстваш самотен, дори и около теб да няма жива душа.

— Да-а. Помня, че когато бях малка, често си представях какво ще се случи, ако остана съвсем сама на острова, макар и само за няколко дни. Всичко ще бъде мое, навсякъде ще мога да се разхождам, всичко ще разгледам. Струваше ми се, че няма да има по-щастлива от мен. Но после заспивах и започваха кошмарите. В тях аз бягах през цялата къща, а после хуквах навън, през поляната, а после и през гората, за да намеря някой, ала около мен имаше само абсолютна тишина. Бях съвсем сама, изоставена и нещастна. Накрая се събуждах, плачейки за баща си.

— А сега правиш снимки, за да избягаш от самотата.

— Прав си. — Въздъхна замечтано и отвори очи. И веднага зърна в мрака бледа светлина. — Виж, Нейтън, Кейт е оставила фенера да свети на прозореца.

Приятно беше да те посрещне светлината на родния дом. Тя се загледа към светлината, процеждаща се през танцуващите сенки на дърветата. Понякога бягаше от тази светлина, но в повечето случаи се връщаше към нея. Надяваше се да доживее деня, когато ще напуска и ще се връща в родния си дом, без да се страхува.

Щом наближиха края на пътя, тя видя как някаква фигура се надигна от шезлонга на покритата веранда пред главния вход. Стомахът й се сви от тревожно предчувствие. Нейтън побърза да стисне ръката й.

— Почакай ме тук. И заключи вратите на джипа.

— Не, аз… — Джо пое дълбоко дъх, за да успокои треперещите си ръце. — Не, няма нищо, това е Брайън — изрече и въздъхна с облекчение.

Нейтън кимна. И той бе разпознал брат й.

— Добре, да вървим.

— Не. — Стисна ръката й. — Нека да не усложняваме нещата още повече. Ако е решил да ми се кара, не желая вие двамата да се хванете за гушите! Нали сте приятели? Доста неловко се получава, когато научиш, че някой от приятелите ти спи със сестра ти, нали?

— Не ми изглежда въоръжен.

Тя се засмя.

— Не е, но по-добре се прибирай във вилата. — Обърна се към него и го целуна по устните. — Остави ни двамата с Брайън да се оправяме със семейните ни проблеми. Ние сме прекалено възпитани, за да си позволим да ги разкриваме в твое присъствие.

— Искам утре да те видя.

Тя отвори вратата на джипа.

— Тогава ела за закуска, освен ако не решиш да се задоволиш с твоите прословути препечени филийки.

— Ще дойда.

Джо тръгна към верандата.

— Добър вечер — хладно поздрави тя брат си. — Хубава нощ, особено за почивка на верандата.

За миг я изгледа замислено, но после скочи от шезлонга така рязко, че тя едва не извика. Ръцете му здраво я прихванаха през кръста.

— Съжалявам, Джо. Съжалявам.

Загубила дар слово от изненада, тя се опита да се отскубне, но не успя и само изохка, ала той я раздруса още по-силно.

— Ти си виновна за всичко! Колко типично за Джо Елън.

— Какво? — Лицето й се наля с кръв. — Какво, по дяволите, си решил? Стига си ме притискал! И не се опитвай да ме обиждаш!

— Аз ли те обиждам? Би трябвало да те нашибам здравата с камшика. Защо, по дяволите, не каза какво става с теб? Защо не ми съобщи, че си в беда?

— Ако веднага не ме пуснеш…

— Не, няма да те пусна. Никога не си се съобразявала с най-близките си хора, винаги си решавала на своя глава…

Юмрукът й се заби в корема му и той изохка от болка. Ударът й беше бърз и силен, достатъчен, за да го накара да се олюлее. Брайън пусна ръцете си от нея, но я изгледа със злобно присвити очи.

— Очевидно никак не си се променила. Все си си същата твърдоглава и…

— Имаш късмет, че не те ударих в лицето. — Изсумтя сърдито и потърка ожулените кокалчета на пръстите си. „Нима наистина бях готова да го цапардосам по лицето?“, изуми се тя. — Май не си в състояние да разговаряш като цивилизован човек, Брайън. Затова няма какво повече да правя тук. Отивам в стаята си.

— Ако прекрачиш този праг, ще те хвана и здравата ще нашаря задника ти!

— Не се опитвай да ме заплашваш, Брайън Хатауей!

— А ти, Джо Елън, не си играй с мен. Чакам те тук повече от два часа капнал от умора, така че нямам никакво настроение нито за шеги, нито за цивилизован разговор.

— Знаеш, че бях с Нейтън, нали? Пък и няма защо да се намесваш в моя личен живот.

Той стисна зъби.

— Не искам да знам нищо за това. Не говоря за отношенията ти с Нейтън… Не говоря за това.

Джо прехапа устни, за да потисне смеха си. Ако знаеше, че брат й толкова лесно се смущава, можеше да се възползва от това още преди много години.

— Добре. — Доволна, че е спечелила спора, тя се приближи до шезлонга и седна. Извади цигара и го погледна. — Тогава какво искаш да чуеш, за какво искаш да мислиш и за какво желаеш да разговаряш, Брайън?

— Не се опитвай да играеш ролята на южняшка лейди, на непокорна красавица, Джо. Не ти подхожда.

Тя щракна запалката.

— Вече е късно и съм много уморена. Ако имаш да ми казваш още нещо, кажи го, защото бързам да си легна.

— Не биваше да криеш проблемите си от нас. — Гласът му заглъхна и тя го изгледа втренчено. — Не е трябвало да бъдеш сама в болницата. Но изборът е бил изцяло твой.

Тя бавно смукна от цигарата.

— Да, изборът беше мой. Както и проблемът.

— Точно така. — Брат й пристъпи напред. — Твоите проблеми, твоите успехи, твоят живот. Никога с никого не си искала да споделяш преживяванията си, така че защо този път да е по-различно?

— Какво можеше да направиш ти?

— Трябваше да дойда с теб. Длъжен бях да присъствам. Да, нищо чудно да си преживяла истински шок, така ли е? — побърза да изрече той, преди тя да сведе очи. — Никак не ме интересува какво ще клюкарстват хората по адрес на нашето семейство. Знам само едно: не биваше сама да се опитваш да уредиш нещата. Както не бива сама да се оправяш с останалото, с това, което предстои.

— Ходих само в полицията.

— Сега не ти говоря за полицаите, макар че ако имаше малко повече разум, щеше да ги потърсиш още в Шарлот, когато е започнала тази история.

Тя изтръска пепелта и отново захапа цигарата.

— Какво целиш? Да ме накараш да се изчервя от срам или да ме обидиш?

— Може би и двете.

Джо яростно замахна и проследи как горящата цигара описва дъга в тъмнината, преди да изчезне от погледа й.

— Е, нали се прибрах у дома. Какво още искаш от мен?

— Да, поне веднъж прояви малко разум. Но се прибра тук с такъв вид, сякаш някой те бе влачил с вериги по пътя. И нито дума не отрони за това, което те измъчва. Освен с Кирби. Споделила си с Кирби, нали, и то след като те замъкнах насила при нея? С нея също ще си поприказвам, но по-късно.

— Не я закачай, тя нищо лошо не ми е сторила. Само й разказах за случилото се и това беше всичко. Нали е лекарка. Не е длъжна да разкрива пред любовника си това, което споделят с нея пациентите й.

— Но си казала и на Нейтън.

— Да, тази вечер му казах, защото сметнах, че така е правилно и честно. — Отново я налегна умората и тя протърка челото си. — Какво искаш от мен, Брайън? Да преживея целия онзи ужас още веднъж? Да ти разкажа всичко от игла до конец?

— Не. — Той въздъхна безпомощно и се отпусна на най-горното стъпало. — Не, не е нужно да се ровим отново в твоите преживявания. Но очаквах да споделиш с мен поне най-важното. След като свърших задълженията си около вечерята, излязох тук на верандата и непрекъснато си мислех само за теб. По едно време дори бях решил да те натупам, щом се прибереш.

— Надали щеше да има полза. Но това не може да продължава така. И без това доста притеснения съм ти причинила. Ти ми беше много ядосан. Дори ме изгони от къщата.

Той се засмя, но смехът му й се стори горчив и дрезгав.

— Твоя е вината, че ми позволи. Та тази къща е и твоя.

— Тази къща е твоя, Брайън. Винаги е била повече твоя, отколкото на мен или на Лекси — каза го нежно и примирено. — Ти се грижиш за къщата, ти отговаряш за всичко в нея и около нея.

— А това притеснява ли те?

— Не. Е, може би малко ме дразни, но много по-силно е облекчението, че има кой да поеме грижите за „Сенкчюъри“. Например няма да се притеснявам, ако покривът тече, защото знам, че ще се справиш.

Тя извърна глава и се загледа в белосаните греди над верандата, а после вдигна поглед към градината, обляна от лунната светлина. Цветята се полюшваха, унесено, фонтанът беше замрял, а вятърът разнасяше уханието на белите рози.

— Никога не съм искала да живея тук. По едно време дори си въобразявах, че никога няма да се върна на острова. Но се оказа, че съм грешила. Всичко тук има за мен много по-голямо значение, отколкото съм предполагала. И сега искам да разбера защо трябваше да се завърна в „Сенкчюъри“. Може би защото само тук, на тази веранда, мога да седя посред топлата нощ и да вдъхвам уханието на жасмина, на мамините рози. Ние с Лекси просто не можем да живеем тук така, както ти си свикнал. Но ми се струва, че ние двете трябва да разберем колко много означава „Сенкчюъри“ за нас, като наш роден дом, като убежище, където винаги ще бъдем добре дошли, където никой няма да ни затвори вратата.

— Това никога няма да се случи.

— Но аз сънувах, че вратите са заключени и не мога да вляза вътре. И когато започнах да викам, никой не се показа и всички прозорци останаха тъмни и безмълвни. — Тя затвори очи, опитвайки се да си припомни кошмарната картина. — Бях се изгубила в гората. Бях съвсем сама и не можах да намеря пътеката. И тогава се видях изправена на единия бряг на реката. Само че въобще не бях аз. Беше мама.

— Винаги си сънувала доста странни сънища.

— Може би винаги съм била малко луда. — Опита се да се усмихне. — Аз приличам на нея, Брайън. Понякога, когато се погледна в огледалото, нещо ме разтърсва като електрически ток. И може би именно това ме доведе до отчаяние. А когато пристигнаха онези снимки… на всичките се виждаше само моето лице. Но защо ми се стори, че поне на една от тях е била снимана мама, а не аз? Само че лицето на онази снимка беше лице на мъртва жена. Беше гола, с отворени очи, безжизнени, като очи на кукла. И аз изглеждах също като нея.

— Джо…

— Но после снимката изчезна — задъхано продължи тя. — Сякаш никога не е била там. Все едно че си измислям цялата история. Оттогава ме дразнят всички мои снимки, понеже непрекъснато виждам не себе си, а нея.

— Външно ти наистина й приличаш, Джо, но не си като нея. Ти сама си проправяш пътя в живота.

— Исках да избягам от острова.

— Но ти успя да избягаш. Започна свой живот. Откъсна се от острова, от нас, заживя в града по съвсем различен начин. Не, Джо, ти не си Анабела. — Брайън я прегърна през раменете. — И не си по-луда от всички нас на този остров.

Тя се засмя.

— Е, все пак е някакво утешение.

 

 

Беше доста късно, когато Сюзън Питърс излезе от бунгалото в къмпинга и пое към залива. Беше се спречкала остро със съпруга си, като през цялото време се сдържаше да не крещи, за да не я чуят приятелите им от съседното бунгало, с които щяха да прекарат една седмица на острова.

Тя бе твърдо убедена, че мъжът й е непоправим идиот. Дори не можеше да си обясни защо въобще се беше омъжила за него, нито пък защо го бе изтърпяла цели три години, да не говорим за двете години преди да се оженят.

Всеки път, когато му припомняше, че е крайно време да си купят къща, лицето му застиваше с онова противно каменно изражение. А после започваше да й обяснява за вноски и лихви, за пари в банка и пари за поддръжка. За какво тогава, по дяволите, и той, и тя си скъсваха задниците от работа? Нима завинаги ще останат в онзи скапан апартамент в Атланта?

Дяволите да ги вземат всички удобства, помисли си и тръсна тъмнокафявата си коса. Искаше да си има къща с дворче, с градинка, с просторна кухня, където да може да си припомня всичко, което бе научила в курса по готварство.

Ала за тази цел ще трябва да се раздели с Том. Да, един ден и това ще стане. Но кога ще дойде този жадуван ден?

Ядосана, жената пое по пътеката към плажа. Щом стигна долу, изу сандалите и зарови пръсти в пясъка, загледана в притихналата вода, тихо плискаща се около моторницата, която съпругът й бе взел под наем.

Защо Том не бе пожалил парите за тази глупава лодка? За да се шляе с нея сред вълните, без да може да улови поне два килограма риба? И така щеше да бъде през всеки ден от досадната ваканция на този глух остров.

И без това напоследък изхарчиха доста пари. Тя приседна на пясъка и се загледа в луната, обкръжена от сиви облаци. Никога не се беше занимавала с банки и лихви и нищо не разбираше от тези скучни, чисто мъжки занимания. Искаше си само своята малка, кокетна къщичка сред красивия изглед на Пийч Блосъм Лейн.

Е, първите години ще им бъде доста тежичко, но все някак ще се справят. Сигурна беше, че ще се справят, ала винаги, когато му споменеше за това колко би било добре да не харчат всеки месец пари за наема, той кипваше и не я оставяше да се доизкаже.

Дори веднъж едва не я преби, когато му подхвърли, че Мери Алис и Джим са си намерили една приятна къща в предградията. Още помнеше красивата магнолия пред входа им и малкия заден двор зад лятната кухня.

Въздъхна примирено и реши да поизчака, докато Том се успокои в бунгалото. Така беше по-разумно. От опит знаеше, че за щастие лошото му настроение бързо минаваше. За жалост не успяваше да скрие, че отказът му я вбесява.

Когато се върнат в Атланта, ще го накара да огледат онази приятна къща в Пийч Блосъм Лейн.

Чу стъпки зад себе си, но нарочно не се обърна, а направо заговори:

— Няма смисъл да си правиш труда да ме утешаваш, Том Питърс. Все още не съм си загубила ума, че да въздишам само по теб. И може би никога няма да дочакаш този миг. — Ядосана, че той не направи дори опит да я заговори, тя се сви и обгърна с ръце коленете си. — По-добре се върни при чековата си книжка, щом за теб парите са най-важното нещо на света. Повече нямам какво да ти кажа.

Когато тишината се проточи, тя стисна зъби и се обърна.

— Слушай, Том… — От изненада лицето й пламна. Гледаше я някакво съвсем непознато лице. — Извинете. Припознала съм се.

Той се усмихна очарователно и в очите му се появи странен блясък.

— Тогава всичко е наред. Защото и аз се припознах. Взех ви за съвсем друга жена.

Когато той замахна, тя занемя от ужас.

Не беше перфектно, реши той, докато я оглеждаше, както бе просната в краката му. Пазеше се да не върши необмислени неща, но тази нощ просто сън не го хващаше. Непрекъснато мислеше за Джо, а тази вечер сексуалната жажда го изгаряше непоносимо.

Беше й сърдит, и то много. Ала това само го подтикваше да я желае още по-страстно.

И тъкмо тогава тази симпатична брюнетка се оказа тук като подарък, съвсем сама на пустия плаж.

Човек не може да има претенции към подаръците. Нали старите казват, че на харизан кон зъбите не се гледат, засмя се той и я повдигна. Само ще я отмести малко по-настрани. В случай, че този Том, който и да беше той, реши да се пошляе по плажа.

Не беше тежка, пък и той нямаше нищо против физическото упражнение. Подсвиркваше си беззвучно, докато я влачеше по пясъка към тесния дол, скрит сред дюните. По-добре би било луната да изгрее, за да може да я огледа, каза си, докато я нагласяваше зад дюната.

Но най-важното бе, че наоколо нямаше жива душа.

Върза ръцете й с колана си и с коприненото шалче, което винаги носеше със себе си. После смъкна дрехите й и със задоволство установи, че тялото й беше много женствено. Тя изстена леко, когато той още не бе приключил със смъкването на джинсите си.

— Не се безпокой, скъпа, изглеждаш много добре. Много си секси. А на тази лунна светлина си направо очарователна.

Извади фотоапарата „Пентакс“ с единичен обектив, чудесен за фотопортрети. За щастие го беше заредил с по-чувствителен филм. Искаше да получи фини детайли, добре очертани контури също като в тъмна стая със светкавица.

Подсвирквайки си тихо, той нагласи светкавицата и я засне, преди тя да повдигне клепачи.

— Така е добре, много е добре, а сега искам да се посъвземеш. Но бавно, полека. Това красиво лице заслужава да бъде заснето. Но след като отвориш очи. Защото няма нищо по-важно и по-красиво от очите. Винаги и с всички е така.

Очите й се отвориха, пълни с болка и объркване, и той усети приятно затопляне в слабините.

— Красота, истинска красота. А сега погледни насам, само погледни насам. Точно така те искам, миличка. Ей сега ще наглася фокуса.

Очарован запечата на лентата мига, в който тя осъзна какво става с нея, мига, когато ужасът вцепени голото й тяло. Остави фотоапарата, когато жената започна да се мята. Резките й движения щяха да развалят кадрите, а той нямаше резервен филм. Все още усмихнат, грабна пистолета, скрит в старателно сгънатите му джинси. И го насочи към лицето й.

— А сега искам от теб да не мърдаш. Искам да останеш неподвижна и да изпълняваш всичко, което ти заповядам. Последното, което бих искал, е да използвам това, което държа в ръката си. Сега разбра ли ме?

От очите й потекоха сълзи, но тя закима с глава. Беше обзета от ужас и макар да се стараеше да лежи неподвижно, конвулсивни тръпки разтърсваха тялото й.

— Само ще ти направя няколко снимки. Ще бъдеш нещо като фотомодел. Срамота е красива жена като теб да не излезе добре на снимките.

Взе фотоапарата и се усмихна подкупващо.

— А сега ето какво искам от теб. Първо сгъни коленете си. Хайде, не се двоуми, да, точно така, а после се измести малко наляво. О, имаш прекрасно тяло. Защо да не го покажем в най-добрата поза?

Тя изпълни заповедта му, без да откъсва поглед от пистолета. Той иска само да я снима, опитваше се да се успокои тя. После ще я остави. Ще се махне. Нищо друго няма да й стори. Няма да я нарани.

В очите й се четеше ужас, млечнобялото й тяло нервно потръпваше. Ръцете й затрепериха, което за него бе недвусмислен признак, че не бива повече да отлага втората фаза.

Сърцето му биеше силно, когато внимателно остави фотоапарата върху ризата си. Нежно погали шията на жената и се взря в широко разтворените й очи.

— Много си красива — промърмори унесено. — И напълно безпомощна. Нали го осъзнаваш? Нищо не можеш да направиш. Аз контролирам положението. Аз съм силата, аз съм властта, нали, скъпа?

Тя поклати глава и изхлипа. А когато ръката му се плъзна към гърдата й и я притисна, тя изохка и диво заизвива глава. Босите й ходила отчаяно зариха в пясъка, сякаш се готвеше да побегне.

Той разтвори краката й.

— Щом като не щеш с добро… — Потръпна, когато тя се замята под него. — Колкото повече се съпротивляваш, толкова повече те харесвам. Опитай се да изкрещиш. — Отново запритиска гърдите й, а после се наведе, за да впие зъби в тях. — Викай, дяволите да те вземат, колкото сила имаш! Викай.

От гърлото й се изтръгна хриплив звук, отчаян и безпомощен. С всички сили се опитваше да го отблъсне, да изплюе кърпата от устата си, за да го ухапе.

Раздалечи бедрата й и бавно ги погали отвътре. Трябваше да си мисли за Джо Елън, докато я изнасилва. Да мисли за дългите крака на Джо Елън. За съблазнителните устни на Джо Елън. За сините очи на Джо Елън, скрити зад тежките й клепачи, докато проникваше потен и запъхтян в тялото на нейната заместничка.

Оргазмът го накара да се просълзи от възторг и триумф. Този път беше много по-добре от предишния, веднага осъзна той и стисна пръсти около гърлото й, докато тя престана да се съпротивлява.

Този път беше избрал добре времето и мястото, каза си, изчаквайки вълните на оргазма да се изцедят в заглъхващите тръпки на сладостта. Беше попаднал на истински ангел. Вятърът охлади разгорещеното му тяло и той се надигна, за да прибере фотоапарата.

Припомни си как бе описвал детайлно целия процес в дневника си и реши, че този път не само бе повторил ритуала, но дори бе успял да го усъвършенства.

— Мога да те изнасиля още веднъж, но може и да ти се размине — усмихна се той. — Мога да те нараня, а може и да те пощадя. Всичко зависи от теб. Сега само си лежи там, ангел мой, и се позамисли над тези думи.

Доволен, че тя остана неподвижна, реши да се възползва от паузата, за да смени обектива. Зениците й бяха широко разтворени и в тях се отразяваше лунният сърп, заобиколен с бледо сребристо сияние, а тъмнокафявата й коса обграждаше красивото й лице. Подсвирна си доволен и нагласи фотоапарата. Искаше да изщрака филма докрай, преди да я изнасили още веднъж.

Освен това бе решил после да я обезобрази. В края на краищата нали сега всичко бе в негова власт — изборът, настроението, контролът.

Тя бе престанала да се съпротивлява. Присъстваше тук само във физическия смисъл на думата. Тялото й беше вцепенено, сякаш принадлежеше на друга жена. В съзнанието си тя още се мислеше защитена в бунгалото с нейния Том или седнала на пейката в градината на вътрешния си двор зад кокетната къщичка на Пийч Блосъм Лейн.

Дори не усети, когато той смъкна кърпата от устата й. Изхлипа и със сетно усилие успя да сподави вика си.

— Нали знаеш, че вече е много късно да крещиш — заговори й той едва ли не гальовно, докато връзваше шалчето около врата й. — А сега ще се превърнеш в ангел.

Стегна шалчето, но бавно, за да не изпусне момента. Гледаше втренчено задъхващата се уста, опитваща се да поеме още глътка въздух. Ходилата й заудряха по пясъка, тялото й се сгърчи като счупена пружина.

Той дишаше тежко, в главата му сякаш отекваха звънци. Вече не помнеше колко пъти спираше процеса, за да я върне отново в съзнание, преди пак да започне да я души. Надигна се и протегна ръка към фотоапарата. Този път ще запечата на лентата различни моменти: страха от смъртта, примирението със смъртта, проблясването на надеждата, когато животът отново запулсира. Покорството в помътняващите й очи, когато отново стегне примката.

О, по дяволите, беше забравил триножника и приставката за дистанционно управление!

Най-после той извика неистово и я довърши.

Задъхан, изричащ гальовни думи, мъжът я целуна, изпълнен с благодарност. Тя му бе открила ново, по-високо ниво, като неочаквано появил се ангел, запратен от съдбата в краката му. Разбира се, това трябваше да се анализира и използва. Сега го разбираше съвсем ясно. Имаше още много да се учи, преди да изпълни повелята на съдбата, която го беше обрекла на Джо. Още много имаше да учи.

Свали шалчето, сгъна го и го остави с благоговение върху пистолета. Още няколко минути му бяха необходими да я нагласи, да постави ръцете й в отдавна избрания от него начин на кръстосване, а после да ги увековечи на лентата.

Реши да озаглави тази снимка „Подареният Ангел“.

Облече се, а после взе дрехите й. До блатото имаше доста път. Остатъците от Джини след пира на алигаторите и другите хищници отдавна бяха потънали надълбоко.

Сега най-удобни бяха дълбоките вирове по реката и щяха да му свършат отлична работа. Реши да я замъкне там, да завърже камък на шията й, който ще завлече тялото й на хлъзгавото дъно.

И едва тогава ще си отдъхне в прегръдката на нощта.