Нора Робъртс
Красива и мъртва (2)

2

Преди разсъмване всичко изглеждаше като сън, който в следващия миг ще изчезне. Първите слънчеви лъчи проникваха през балдахина от дъбови листа, а капчиците роса блестяха като диаманти по тях. Коприварчетата и овесарките, които бяха свили гнезда в клоните на дърветата, се събуждаха и огласяха въздуха със сребърни трели. Една червенопереста чинка безшумно се стрелна между стволовете.

Това бе любимият му час от деня. На разсъмване, когато ежедневието още не го бе погълнало и той можеше да бъде сам с мислите си. Или просто да се отпусне, заслушан в нежната песен на птиците.

Брайън Хатауей винаги беше живял на Острова на изгубеното желание. Разбира се, беше ходил на континента и бе посещавал големите градове. Дори веднъж внезапно му бе хрумнало да замине за Мексико, така че можеше да се каже, че бе посещавал и чужди страни.

Островът с всичките му предимства и недостатъци бе единственият му дом. Той бе роден тук в една ветровита септемврийска нощ преди тридесет години. Бе роден в голямото дъбово легло с балдахин, което сега бе негово, бе дошъл на бял свят с помощта на баща си и една стара негърка, която пушеше лула от царевичен кочан и чийто родители са били роби, собственост на неговите предци.

Името на старата жена бе мис Ефи и когато Брайън бе малко момче, тя често му разказваше как се е раждал. Вятърът фучал, вълните заливали острова, майка му много се мъчила в голямото легло и той излязъл от утробата й право в очакващите го бащини ръце. А майка му се разсмяла от радост и облекчение.

Това бе интересна история. Като малък Брайън често си представяше как майка му се смее с блеснали очи и как баща му е протегнал ръце в очакване.

Но майка му отдавна ги бе напуснала, а старата негърка бе мъртва от много години. Бе изминало много време, откакто за последен път баща му бе протегнал ръце, за да го прегърне.

Брайън крачеше между огромните дървета с мъхести стволове, палмите и кадифените папрати. Въздухът бе студен и влажен, а слънчевите лъчи едва се процеждаха между гъстите зелени листа. Той бе висок, слаб мъж, също като баща си. Косата му бе черна и буйна, кожата му — мургава, а очите му — хладни и сини. Издълженото му меланхолично лице се харесваше на жените. Устните му бяха плътни и добре очертани, но той рядко се усмихваше.

У него имаше още нещо, което привличаше жените — предизвикателството да накарат тези устни да се усмихнат.

Неуловимото просветляване на небето бе сигнал за Брайън, че трябва да се връща в „Сенкчюъри“, за да приготви закуската на гостите.

Младият мъж обичаше кухнята, така както обичаше гората. Това бе още едно от нещата, които баща му намираше за странни. И Брайън знаеше (което го караше да се усмихва), че Сам Хатауей може би понякога се пита дали синът му не е хомосексуалист. В крайна сметка, щом един мъж си изкарваше прехраната с готвене, сигурно трябваше да има нещо сбъркано в него.

Ала ако баща му беше поставил въпроса открито, той щеше да му каже, че може с удоволствие да разбива белтъци за глазура и същевременно да харесва жените. Просто не обичаше случайните връзки.

А нима това не бе типично за всички от семейство Хатауей?

Брайън се движеше безшумно между дърветата. Реши да се поразходи още малко и избра обиколния път покрай Халф Муун Крийк. Мъглата се стелеше над водата като бяло призрачно було, а три кошути бяха свели глави над потока.

Можеше да постои още малко навън. На острова времето никога не течеше бързо. Приседна на един пън, за да се полюбува на тихата утрин.

Островът беше широк около пет километра и дълъг двадесетина километра. Брайън познаваше всяка педя от него, всяка песъчинка от жълтия пясък на плажа, сенчестите блата и ленивите алигатори. Обичаше извивките на дюните и великолепните зелени поляни, заобиколени от млади борове и могъщи дъбове.

Ала най-много от всичко обичаше гората, с нейната тайнствена призрачност и загадки.

Той знаеше фамилната история — някога на острова бяха отглеждали памук и индиго, семейството му бе притежавало роби, които са работили в плантациите, а неговите предци бяха натрупали богатство.

„Сенкчюъри“ е било място на привилегированите и богатите, чийто свят е бил обречен да изчезне.

По-голямата част от богатството бе отишло в ръцете на един стоманен и корабен магнат, който бе превърнал „Сенкчюъри“ в място за отдих и уединение.

И въпреки че вече нямаше толкова много пари, „Сенкчюъри“ продължаваше да се крепи. Островът все още бе притежание на потомците на онези крале на памука и стоманата. Малките вили, разпръснати из острова, скрити от дюните и сенките на дърветата, се предаваха от поколение на поколение, осигурявайки прехраната на шепа семейства, които имаха право да нарекат мястото свой дом.

И така щеше да остане.

Неговият баща бе водил жестоки битки и със строителните предприемачи, и с природозащитниците. На острова нямаше да бъдат построени курортни селища и никое правителство не бе в състояние да убеди Сам Хатауей да го превърне в национален резерват.

Островът бе паметник, който баща му бе построил за невярната си съпруга: неговата благословия и неговото проклятие.

Въпреки уединението или може би точно заради него идваха много гости. За да запазят къщата, острова и семейното имущество, Хатауей бяха преобразували част от дома си в малък хотел.

Брайън знаеше, че Сам ненавижда хотела и негодува срещу всеки новодошъл на острова. Това бе единственото нещо, за което той си спомняше, че родителите му се бяха карали. Анабела искаше островът да бъде отворен за туристи, искаше да привлече повече посетители, да създаде социален кръг, подобен на този, който бяха организирали предците й. Баща му настояваше да няма никакви промени и гледаше на гостите, както скъперник би гледал на просяците и разсипниците. Брайън предполагаше, че може би именно това бе накарало майка му да си замине — нуждата от хора, от нови лица и гласове.

Ала каквито и старания да полагаше баща му, той не можеше да спре промените, така както брегът не можеше да устои на морските вълни.

Самият Брайън смяташе, че промените и приспособяването са необходими за хотела. Истината бе, че да се занимава с управлението на хотела, беше удоволствие за него. Обичаше да има гости, да наблюдава различните хора с техните навици и странности, да слуша разказите им.

Нямаше нищо против новите лица в живота си, стига да не възнамеряваха да останат задълго. Във всеки случай той не вярваше, че хората се задържат дълго на едно място.

Анабела не го бе направила.

Младият мъж се изправи, раздразнен, че двадесетгодишната стара рана отново се бе обадила. Потисна болката и тръгна по пътеката към „Сенкчюъри“.

Когато излезе от гората, светлината го заслепи. Водната струя на фонтана се издигаше нагоре и падаше, превръщайки се в многоцветни дъги. Брайън погледна към дъното на градината. Лалетата бяха избуяли, карамфилите бяха поникнали малко нагъсто и… какво, по дяволите, бе онова пурпурно петно? Въпреки че беше посредствен градинар, непрекъснато се стараеше да поддържа градината в добро състояние. Знаеше, че гостите, които си плащат, очакват тя да бъде в безупречен вид, така както изискваха приборите да блестят, а поднасяните блюда — изтънчени и вкусни.

Ако искаше „Сенкчюъри“ да привлича повече клиенти, трябваше непрекъснато да се поддържа висок стандарт, а това означаваше безкрайни часове, изпълнени с напрегнат труд. Ако нямаше гости, които си плащат, „Сенкчюъри“ нямаше да съществува. Значи, каза си Брайън и се намръщи на цветята, това бе един безкраен цикъл, подобно на змия, която поглъща опашката си. Капан, от който нямаше изход.

— Това е агератум.

Той вдигна глава. Примижа, за да види лицето на жената. Но вече бе разпознал гласа й. Ядоса се, че тя незабелязано се бе промъкнала зад него. Освен това той винаги се дразнеше от срещите си с д-р Кирби Фицсимънс.

— Името му е агератум — повтори тя и се усмихна. Знаеше, че го е подразнила, а това беше напредък в отношенията им. Бе й необходима почти една година, за да предизвика някаква реакция у него. — Така се казва растението, което гледаш с толкова свирепо изражение. Градината ти се нуждае от грижи, Брайън.

— Ще се оправя — отвърна той и прибягна до най-силното си оръжие — мълчанието.

Кирби винаги го смущаваше. Не само с външността си, макар че тя бе много привлекателна за тези, които харесваха нежните и деликатни блондинки. Това, което го смущаваше и го караше да се чувства неудобно, бе държанието й, което съвсем не беше деликатно. Тя беше енергична, самоуверена и, изглежда, нямаше нещо, от което да не разбира.

Гласът й звучеше така, както той си представяше, че говорят в Нова Англия, казано направо — като проклетите янки. Освен това притежаваше и техните високи скули в комбинация със синьо-зелени очи и малък, леко вирнат нос. Устните й бяха пълни — нито прекалено големи, нито прекалено малки. Това беше още едно от съвършенствата й, което го дразнеше.

Очакваше да чуе, че се е върнала на сушата, заключила е малката вила, останала й в наследство от баба й, и се е отказала от намерението си да открие частна клиника на острова. Но месеците се нижеха, а тя не си тръгваше и се приспособяваше към живота на острова. И му лазеше по нервите.

Ето и сега не преставаше да му се усмихва с онзи предизвикателен и леко подигравателен поглед, докато отмяташе небрежно пшениченорусия кичур от челото си.

— Днес утрото е много красиво.

— Още е много рано. — Брайън пъхна ръце в джобовете си. Когато тя беше край него, не знаеше къде да ги дене.

— За теб не е рано. — Кирби сведе глава. Обичаше да усеща погледа му върху себе си. От месеци очакваше да получи от него нещо повече от втренчени погледи, ала Брайън Хатауей не се поддаваше лесно на влиянието й. — Може би закуската още не е готова.

— Не поднасяме закуската преди осем.

— Предполагам, че ще ми позволиш да изчакам до осем. Ще има ли нещо специално днес в менюто?

— Засега не съм решил.

— Най-много харесвам твоите вафли с канела. — Тя вдигна ръце и ги опъна нагоре.

Младият мъж положи усилия да не обръща внимание на памучната й блузка, която се изпъна, подчертавайки стегнатите й гърди. Напоследък все по-често му се налагаше да се преструва, че не забелязва Кирби Фицсимънс. Тръгна по алеята с цветя.

— Можеш да изчакаш закуската в салона за гости или в трапезарията.

— Предпочитам да остана при теб в кухнята. Приятно ми е да те гледам как приготвяш закуската на гостите. — И преди той да измисли как да я отпрати, тя вече прекрачваше прага на кухнята.

Както обикновено вътре всичко бе подредено идеално. Кирби ценеше тази способност в мъжете, така както и физическите им данни, без да забравя за интелектуалните им качества. Брайън Хатауей бе надарен и с трите. Тя често се питаше какъв ли ще е в леглото.

Беше убедена, че рано или късно ще постигне целта си. Сега от нея се искаше бавно и упорито да стопява дистанцията между тях.

Пък и така играта ставаше много по-интересна. Вече бе забелязала как я изпива с очи, макар да продължаваше да стиска упорито устни. Е, тя можеше да оцени по достойнство и това негово качество. Всъщност тъкмо поведението му го правеше по-интересен от всички останали мъже.

Кирби знаеше, че докато седи край плота, на който се приготвяше закуската, той пръв няма да я заговори. Защото Брайън винаги държеше да запази дистанцията между себе си и всички останали. Знаеше също, че като гостоприемен домакин няма да забрави да й предложи кафе.

Докато отпиваше от чашата, Кирби с удоволствие го наблюдаваше как работи.

По традиция кухнята беше женско царство, но в тази всичко подсказваше, че тук командва мъж. Напомняше за собственика си с неговите яки ръце, гъста и буйна коса и стегнато лице.

Тя знаеше, защото на малкия остров нищо не оставаше скрито, че преди осем години Брайън изцяло бе сменил кухненското обзавеждане. Ремонтът на просторното помещение бе извършен изцяло по негов проект. Приличаше повече на лаборатория, с дълги светлосиви плотове, отрупани с блестящи прибори и съдове от неръждаема стомана.

Имаше три високи прозореца с дървени рамки. Под тях Брайън бе поставил дългата маса, на която понякога сядаха всички членове на семейството, макар че доколкото Кирби бе успяла да подразбере, никой от семейство Хатауей не държеше да се храни заедно с останалите. Подът бе покрит с кремава теракота, а стените — с бели плочки, без излишни украшения. Брайън никога не бе страдал от излишно въображение.

Обаче блясъкът на медните тигани, окачени над огромното огнище, шкафовете с наредени в тях бурканчета с подправки, нанизите от чушки и чесън по стените, лавицата със странните чинии и лъжици, оставени повече за украса, отколкото за ежедневна употреба, създаваха домашен уют.

Оглеждайки модерните кухненски уреди, Кирби си припомни, че с цялата тази машинария едва ли би могъл да се справи човек без инженерно образование. Защото засега познанията й в тази област се ограничаваха в боравенето с хладилника и с микровълновата печка.

— Много ми харесва кухнята — заяви тя. Той бъркаше нещо в голямата синя порцеланова купа и промърмори нещо неясно. Кирби се наведе, като леко докосна рамото му, и надникна в купата. — Вафли ли приготвяш?

Той леко се отмести. Бе усетил парфюма й.

— Това искаше за закуска, нали?

— Да. — Вдигна чашата с кафе и му се усмихна. — Чудесно е, когато получаваш всичко, което искаш, нали?

Има дяволски очи, помисли си той. Като дете вярваше в съществуването на морски сирени. Всички те имаха като очите на Кирби.

— Ако всичко, което искаш, е вафли, можеш лесно да го получиш.

Брайън отстъпи назад, заобиколи я и извади металната форма за вафли. Включи щепсела в контакта, обърна се и се блъсна в младата жена. Машинално вдигна ръка и я хвана за рамото, за да не я събори.

— Пречиш ми.

Тя леко се наклони към него, приятно изненадана от възбудата, която я изпълни.

— Мислех, че мога да ти помогна.

— С какво?

Кирби се усмихна, погледът й се плъзна по устните му, а сетне се взря в очите му.

— С каквото и да е. — „Какво става с мен, по дяволите!“ — помисли си тя и постави другата си ръка на гърдите му. — Имаш ли нужда от нещо?

Пулсът му се ускори и пръстите му неволно се впиха в рамото й. Много пъти се бе питал какво ще стане, ако я притисне в ъгъла и вземе това, което тя толкова открито му предлагаше.

Това щеше да изтрие самодоволната усмивка от лицето й.

— Изпречваш се на пътя ми, Кирби.

Още не бе свалил ръката си от рамото й. Все пак е някакъв напредък, каза си тя. Ръката й, опряна на гърдите му, усещаше бързите удари на сърцето му.

— Аз ти се изпречвам от една година, Брайън. Кога най-после ще направиш нещо?

Очите му блеснаха, преди да ги присвие. Той рязко пое въздух. „Най-после“ — каза си тя и се наведе към него.

Той я пусна и отстъпи назад. Движението му бе толкова рязко и неочаквано, че Кирби залитна.

— Изпий си кафето — каза й. — Чака ме доста работа. С удоволствие установи, че този път бе успял да я вбеси. Самодоволната й усмивка най-после бе изчезнала. Изящните й вежди бяха сърдито свити, а очите й бяха потъмнели и заплашително искряха.

— По дяволите, Брайън! Какъв е проблемът?

Той сипа сместа в нагорещената форма.

— Нямам никакъв проблем.

— Какво трябва да направя? — Младата жена тресна чашата върху кухненския плот и горещото кафе се разля върху безупречно чистата повърхност. — Може би трябва да се разхождам гола?

Той сви презрително устни.

— Хм, предложението си заслужава да се обмисли. Мога да увелича цените. — Наклони глава. — При условие, че изглеждаш добре гола.

— Изглеждам великолепно без дрехи и ти дадох безброй възможности да се увериш сам в това.

— Предпочитам сам да определям възможностите — заяви й и отвори вратата на хладилника. — Искаш ли яйца с вафлите?

Кирби стисна юмруци, но си припомни, че бе дала клетва да лекува, а не да нанася рани.

— О, дано да се задавиш с вафлите си! — промърмори и гордо излезе през задната врата.

Брайън изчака да чуе затръшването на вратата и се ухили. Този път бе излязъл победител в схватката с тази малка нахалница. Реши, че не е зле да си хапне от вафлите, които бе приготвил за нея. Тъкмо ги подреждаше в чинията, когато вратата рязко се отвори.

Лекси се спря на прага. Червеникавите й буйни къдрици и се спускаха до раменете.

Сестра му бе харесала червенокосите жени от платната на Тициан и бе боядисала русата си коса в златисточервено. Този цвят много подхождаше на млечнобялата й кожа. Тя бе наследила светлокафявите очи на баща си. Тази сутрин те изглеждаха потъмни, подобни на море в облачен ден, леко подсилени с туш и сенки.

— Вафли — гърлено измърка. Милион пъти бе репетирала тази интонация. — Хмм.

Брайън я изгледа равнодушно, отчупи парче от вафлата и го захапа.

— Да, но са мои.

Лекси отметна назад буйната си коса, приближи се до плота и нацупено го изгледа. Когато той постави чинията пред нея, тя примигна с дългите си мигли и му се усмихна.

— Благодаря, скъпи. — Сложи ръка на бузата му и леко го целуна.

За разлика от останалите членове на семейство Хатауей Лекси имаше навика да докосва, целува и прегръща роднините си. Брат й си припомни, че след като майка им ги бе изоставила, тя бе заприличала на изпъдено кутре. По дяволите, помисли си, тогава тя е била само на четири години. Погали я по косата и й подаде сиропа.

— Гостите станаха ли?

— Ммм. Двойката в синята стая се разшава. Братовчедката Кейт е в банята.

— Смятах, че тази сутрин ти ще сервираш закуската.

— Затова съм тук — отвърна му с пълна уста.

Той повдигна вежди и погледът му се спря на късия й пеньоар.

— Това ли ти е новата униформа за сервиране?

Тя кръстоса дългите си крака.

— Не ти ли харесва?

— Сигурно ще изкараш някой бакшиш.

— Да. — Девойката се засмя и бутна чинията с вафли. — Това е мечтата на живота ми — да сервирам, да прибирам мръсните чинии и да спестявам от бакшишите, за да забогатея.

— Всички си имаме своите малки фантазии — отвърна Брайън и й подаде чаша с кафе със сметана и захар. Разбираше горчивината и разочарованието й, макар че не бе съгласен с нея. Обичаше сестра си и не искаше тя да страда. Наклони глава и подхвърли: — Искаш ли да узнаеш каква е моята мечта?

— Сигурно да спечелиш първо място в някой конкурс за готвачи.

— Хм, и това може да се случи.

— Аз искам да бъда личност, Брай.

— Ти не си коя да е. Ти си Алекса Хатауей, принцесата на острова.

Тя завъртя очи, преди да посегне към чашата с кафето.

— По дяволите, дори една година не можах да издържа в Ню Йорк.

— Че кой е искал да ходиш в Ню Йорк? — Тръпки го побиваха при мисълта за тълпите по улиците и за бензиновите изпарения от хилядите автомобили.

— Една актриса не може да се изяви на островче като нашето.

— Скъпа, ако се интересуваш от моето мнение, актьорската професия не беше за теб. Ако си решила да ми се цупиш, по-добре си вземи вафлите и ги отнеси в стаята си. Само ми разваляш настроението.

— Лесно ти е на теб. Ти получи всичко каквото желаеше. Живееш си спокойно, ден за ден, година след година. И всеки ден вършиш едно и също. Татко на практика е оставил цялата къща на теб, за да може да се разхожда из острова и да брои песъчинките по плажа. — Лекси скочи от стола и разпери ръце. — А пък Джо си прави каквото си иска. Преструва се, че е гений на модерната фотография, обиколила е света, за да прави снимки. А какво да кажа аз за себе си? Мога ли с нещо да се похваля досега? С няколко участия в рекламите, още няколко роли на жалка статистка, плюс една третостепенна роля в представлението, с което откриха сезона в Питсбърг. И сега кисна тук, сервирам по масите, прибирам мръсните чинии. Ох, как ненавиждам всичко това!

Изчака сестра му да приключи с монолога си и вяло й изръкопляска.

— Добре го рече, Лекси. Умееш да подбираш думите. Може все пак мястото ти да е на сцената… Само че прекалено жестикулираш.

— Дяволите да те вземат, Брай! — Вирна брадичка и изскочи от кухнята.

Той взе вилицата й. Тази сутрин резултатът беше две на две, отбеляза и се зае да довърши приготвянето на закуската.

 

 

Само след час Лекси сияеше, олицетворение на южняшкото гостоприемство. Сервираше умело — помагаше й опитът, натрупан в Ню Йорк, когато трябваше да работи като келнерка, за да плаща таксите за курса по актьорско майсторство — носеше таблата с неподправена грация, без да издава раздразнението си.

Беше облечена с къса поличка и прилепнал по тялото пуловер с широки ръкави, което дразнеше брат й, но тъкмо това беше намерението й. Според нея именно ръкавите подчертаваха изящната й фигура.

Елегантната фигура според Лекси си оставаше силно оръжие независимо дали е актриса или сервитьорка. Както и очарователната слънчева усмивка.

— Да ви донеса ли кафе, господин Бенсън? Хареса ли ви омлетът? Брайън е истински магьосник в кухнята, нали?

И понеже господин Бенсън прояви специален интерес към бюста й, тя се наведе към него, за да го оцени той още по-добре.

— Вие си тръгвате днес, нали не греша? — Тя се усмихна на младоженците, прегърнали се на масата в ъгъла. — Надявам се пак да ни посетите.

Лекси набързо огледа всички маси. С безпогрешния си усет веднага долавяше кой от гостите иска да побъбри с нея и кой не желае да нарушават усамотението му. Както всяка от сутрините през сезона повечето от масите бяха запълнени и тя се радваше на многобройна публика.

Винаги бе мечтала да играе пред препълнени театрални зали на Бродуей, но вместо това бе принудена да сервира в хотела.

 

 

Пендълтънови се женеха за хора от фамилиите Фицсимънс, Бруди или Вердън. Голямата четворка на острова. Някой напускаха острова, за да потърсят щастието си другаде, но повечето оставаха и живееха в същите вили, поколение след поколение.

Всичко беше толкова… предсказуемо, помисли си тя, докато прелистваше тефтерчето за поръчки и се навеждаше със сияещо лице над съседната маса.

Майка й си бе избрала съпруг от континента и сега семейство Хатауей властваха в „Сенкчюъри“. Те живееха тук вече повече от тридесет години, работеха от сутрин до вечер, за да запазят къщата и острова.

Но „Сенкчюъри“ е била и винаги ще си остане къщата на Пендълтън. И изглежда нямаше начин да избяга от нея.

Пъхна бележника в джоба си и взе мръсните чинии. В мига, в който пристъпи прага на кухнята, очите й бяха станали ледени. Очарователната усмивка бе изчезнала, както змията сменя кожата си. Вбесяваше я фактът, че Брайън сякаш изобщо не забелязва студеното й държание.

Пусна чиниите върху плота, грабна една кана, пълна с димящо кафе, и изхвръкна през вратата.

Следващите два часа сервираше, почистваше, носеше прясно кафе… и през цялото време мечтаеше за там, където искаше да се намира сега.

Бродуей. Беше сигурна, че ще може да се справи. Всички й казваха, че има талант. Разбира се, това бе, преди да замине за Ню Йорк и да срещне стотици млади жени, на които им бе казано същото нещо.

Искаше да стане сериозна актриса, не някоя празноглава кукла, която рекламира дамско бельо. Наистина бе очаквала да започне от върха. Та нали в крайна сметка беше умна, хубава и талантлива?

Когато за пръв път видя Манхатън, се изпълни с небивала енергия и ентусиазъм. Сякаш градът бе очаквал само нея, помисли си, докато приготвяше сметката на шеста маса. Всичките онези хора, шум, блясък. И, о, магазините с великолепни дрехи, изисканите ресторанти, вълнуващото усещане, че всички са много заети, че всички бързат за някъде. Тя също имаше цел и бързаше.

Разбира се, бе наела твърде скъп апартамент. Обаче нямаше желание да се свива в някаква мизерна стаичка. Купи си дрехи от Бендел и прекара цял един ден в магазините на Елизабет Арден. Това погълна голяма част от парите й, но Лекси го смяташе за необходима инвестиция. Искаше да изглежда безупречно за прослушванията.

През първия месец горчивите разочарования следваха едно след друго. Никога не бе очаквала толкова силна конкуренция или пък че ще види толкова отчаяние по лицата на момичетата, които чакаха реда си за прослушванията.

Получи няколко предложения, но повечето от тях бяха свързани с леглото. Беше прекалено горда и самоуверена, за да се съгласи.

Сега трябваше да си признае, че гордостта и самоувереността й са били излишен лукс и че е била прекалено наивна и глупава, за да си въобразява, че веднага ще успее.

Но това е само временно, припомни си Лекси. След по-малко от година ще стане на двадесет и пет и ще получи наследството си или това, което е останало от него. Тогава ще се върне в Ню Йорк. Този път ще бъде много по-умна, по-предпазлива и по-ловка и ще победи. Ще дойде денят, когато ще се изправи на сцената, за да приеме любовта и възхищението на публиката. Ще бъде прочута.

Вече няма да бъде само най-малката дъщеря на Анабела.

Лекси отнесе в кухнята последните чинии. Брайън вече бе почистил. В умивалника нямаше мръсни тигани и тенджери, по плота нямаше трохи и мазни петна. Знаеше, че това е отвратително, но не можа да се сдържи и леко наклони таблата с купчината чинии и чаши. Една чашка с утайка от кафе се плъзна и падна върху плота.

— Ооо… — промърмори тя и дяволито се ухили, когато брат й рязко извърна глава.

— Много обичаш да се правиш на глупачка, Лекси — хладно изрече.

— Наистина ли? — Преди да се усети, видя как и останалите чинии се изплъзнаха от таблата. Чу се трясък и по пода се разхвърчаха остатъци от храна и парчета от чиниите. — А сега какво ще кажеш?

— По дяволите, какво се опитваш да докажеш? Че както обикновено можеш да рушиш? Мислиш ли, че винаги ще се намира някой, който ще чисти след теб? — Отиде до килера, взе метлата и й я подаде. — Почисти сама.

— Няма! — тръсна глава Лекси. Макар че вече съжаляваше за стореното, рязко побутна метлата обратно към него. — Това са твоите скъпоценни чинии. Можеш и сам да ги събереш.

— Ще ги изчистиш или, кълна се в Бога, ще усетиш тази метла по задника си.

— Само се опитай, Брай! — Настръхнала, пристъпи към него. Знаеше, че бе постъпила неправилно и това я вбесяваше още повече. — Само се опитай и ще ти издера проклетите очи. Не желая да ми казваш какво да правя. Тази къща е колкото твоя, толкова и моя!

— Виждам, че тук нищо не се е променило.

Двамата едновременно се извърнаха. Лицата им бяха потъмнели от гняв. Джо стоеше на задната врата с два куфара в краката и безкрайна умора в очите.

— Разбрах, че съм си вкъщи, когато чух трясъка на счупени чинии, последвани от щастливи гласове.

Гневът на Лекси внезапно се стопи. Тя хвана ръката на брат си и силно я стисна.

— Я погледни, Брайън, блудната дъщеря се завръща. Надявам се, че е останало още от онова мазно телешко задушено.

— Предпочитам кафе — отвърна сестра й и затвори вратата след себе си.