Нора Робъртс
Красива и мъртва (19)

19

— Хей, къде отивате? — извика Лекси, щом ги зърна да излизат през страничната врата. Очите й блестяха, усмивката й бе ослепителна. Само дето не се бе разтанцувала по верандата пред къщата.

— С Джо трябва да отидем до Савана по работа — обясни й Кейт. — Ще се върнем към…

— Тогава идвам с вас.

— Лекси, пътуването няма да е от приятните.

— Пет минути! — извика тя. — Само след пет минути ще съм готова за тръгване.

— Упорито момиче — поклати глава братовчедката. — Винаги иска да отиде там, където не бива. Ще се опитам да я убедя да остане в къщата.

— Не. — Джо стисна здраво двата плика със снимките. — При тези обстоятелства може би ще е по-разумно и тя да знае какво става с мен. Струва ми се, че ако попаднем на някаква следа, няма да е зле и Лекси да е по-предпазлива.

Сърцето на Кейт се сви от неясно предчувствие.

— Може би имаш право. Ще кажа и на Брайън къде отиваме. Не се тревожи, скъпа. — Погали косата й. — Ще се погрижим за всичко.

 

 

От страх да не закъснее и да тръгнат без нея, Лекси бързаше. Знаеше, че Кейт няма да я чака повече от пет минути, и затова се преоблече за рекордно кратко време. Вчеса набързо косата си, върза я отзад с яркозеленото шалче, което си слагаше само за пътуванията с ферибота или с моторницата. Реши, че докато стигнат до пристана с яхтите и лодките, ще има време не само да освежи грима си, но и да разбере причината за внезапното пътуване.

Когато трите жени се качиха на моторницата, от пренапрежението в ушите на Джо отново зазвъняха пронизителни звънци.

Някога на тяхната стоянка сред пристана се полюшваше блестящата им бяла моторница, онази с широката червена ивица по протежението на целия борд. Спомни си, че баща й много я харесваше, може би защото бе кръстена с поетичното име „Красавицата от островите“. Колко пъти бяха пътували с нея цялото семейство.

Припомни си още как баща й я водеше в кабината, как я повдигаше на ръце, за да може да стигне до кормилото.

„Още малко дясно на борд, Джо Елън. Да, точно натам. Бива те, отсега си личи, че имаш усет за ориентация.“

Обаче Сам продаде тази моторница веднага след изчезването на Анабела. И всички следващи моторници останаха без имена. Семейството никога повече не излизаше на разходки в океана.

Но въпреки това Джо още помнеше наученото от онези години. Затова сега не забрави да провери с колко гориво разполагат, докато Кейт и Лекси отвързваха въжетата, а после изравни борда към скосения ръб на пристана. Ръцете й не изпускаха кормилото, само се усмихна, когато двигателят потръпна и монотонно заръмжа.

— Добре поне, че двигателят не ни създаде грижи.

— Сам всяка зима извършва основен ремонт на двигателя — обади се Кейт от седалката и неспокойно оправи златното колие върху блузата си.

Джо се досети, че тя нарочно я бе оставила да управлява моторницата — това щеше да й помогне да забрави за тревогите си.

— Може би няма да е зле да се помисли за нова моторница — обади се Кейт. — Някакъв по-луксозен модел. Може да предлагаме на гостите на хотела обиколки около острова, с престой при устието на Уайлд Хорс или в Залива на чаплите и така нататък. Разбира се, ще се наложи да наемем някой да се грижи за моторницата.

— Татко познава най-добре острова и плитчините край него — възрази й Джо.

— Да, така е. Но винаги щом му спомена за тази идея, той веднага ще измърмори нещо и ще си потърси занимание, само и само да е по-далеч от мен. Не е лесно да накараш човек, упорит като Сам Хатауей, да се заеме с нещо против волята си.

— Аз пък ще успея да го убедя, че по-добре ще се грижи за моторницата, ако се занимава само с нея. — Джо погледна към компаса и се заслуша в шума на двигателя. — Освен това от всички нас само той е в състояние да убеди посетителите в хотела да не газят цветята и да не замърсяват наоколо. Никой няма да е по-строг от него.

— Идеята ти не е лоша.

— Ако помогнеш с пари за купуването на нова моторница, той няма да устои и ще застане зад кормилото — намеси се Лекси, докато оправяше шалчето си. — Само трябва да му подхвърлиш, че не можеш да намериш опитен моряк, който да се заеме с моторницата. Опитен и внушаващ доверие, който да познава плитчините около острова и същевременно да умее да обяснява на туристите защо островът все още си остава едно от най-слабо замърсените кътчета по Източното крайбрежие. — Сепнати, Джо и Кейт едновременно насочиха погледи към нея, а тя само разпери ръце — Иска се само да се разбира с хората, това е всичко. Може и да разказва на туристите за забележителностите по нашето крайбрежие и така нататък.

— Каква си хитруша, Алекса — поклати глава братовчедката. — Винаги си била най-схватливата в семейството.

— За татко от значение е само островът — продължи Лекси и се облегна на перилото, за да се наслади на ласките на вятъра. — Не е никаква хитрост от моя страна, че се опитвам да му намеря някакво занимание, което да му допада. Не може ли малко по-бързо, Джо? С тази скорост и с плуване мога да стигна до Савана.

Джо си каза, че няма да е зле да отстъпи за малко кормилото на сестра си, но после се отказа от тази идея. Защо пък да не увеличи скоростта? Защо поне за малко да не полетят като волни птици над синьо-зелената вода и да забравят за ежедневието? Погледна назад към очертанията на острова, зърна бялата къща високо горе на хълма и посегна към лоста.

— Добре, дами, дръжте се! Потегляме!

От рязкото ускорение Лекси ахна и политна назад, но почти веднага се изправи и звънко се разсмя. Обичаше този шеметен полет сред безбрежната морска шир.

— Дай още газ, Джо! От всички нас ти най-добре се оправяш с това старо корито.

— Да, обаче от две години не е управлявала моторница — започна Кейт, но извика уплашено, когато Джо рязко изви кормилото и вкара моторницата с висока скорост в широк завой. Сърцето й заби и Кейт се вкопчи в перилото, а отзад Лекси лекомислено се развика, че искала да се носят над вълните още по-бързо.

— Я виж там! Не е ли рибарската лодка на Джъд Пендълтън? Нека да му свирнем, Джо! Дай му да се разбере! Пораздрусай вълните, да видим дали ще се прекатури в онази миризлива гемия.

— Джо Елън, не я слушай! — извика братовчедката, макар че едва сдържаше смеха си.

Щастлива, обрулена от насрещния вятър, Джо се засмя и завъртя очи.

— Слушам, мем — промърмори, стисна зъби и намали скоростта. Но все пак натисна клаксона, за да изпрати поздрав към рибарската лодка. — Кейт, исках само да проверя как работи двигателят.

— Е, вече го провери — сухо отвърна тя. — Нека сега да продължим с по-спокойно темпо.

— Исках само да стигнем по-рано в пристанището на Савана. — Лекси се извърна и се облегна на перилото. — Обичам да съм сред хора. И да обиколим магазините в центъра. Защо да не си купим нещо ново, нещо, което си струва парите? Например вечерни тоалети. Тогава ще имаме повод да организираме някое весело парти. Ще се издокараме, ще има шампанско, ще има и музика, разбира се. От месеци насам не съм си купувала нова дреха.

— А защо ти е нова дреха? И без това гардеробът ти е претъпкан, сестричке — отбеляза Джо.

— О, та това са само вехтории. На теб например не ти ли се иска нещо ново… само да го притежаваш? Някакъв вълшебен тоалет?

— Е, всъщност нямам нищо против да сменя светкавицата на фотоапарата.

— Това е защото повече се грижиш за проклетите си фотоапарати, отколкото за себе си. — Сестра й отчаяно поклати глава. — А ти трябва нещо по-свежо, по-изискано. Например от коприна. И копринено бельо, естествено. Така че ако ти се наложиш да свалиш роклята в присъствието на Нейтън, той ще ахне и ще си глътне езика. Ако не вярваш, готова съм да се обзаложим, на каквото си пожелаеш.

— Алекса! — смъмри я братовчедката. — Не се бъркай в личния живот на сестра си.

— Какво означава това „личен живот“? Нейтън едва ли бърза да й смъкне джинсите, с които не се разделя, откакто се върна на острова.

— А ти пък откъде си сигурна? — попита Джо.

— Защото — започна сестра й с лукава усмивка, — ако го беше сторил, сега нямаше да си толкоз нервна.

— Ако от чукането всяка жена се успокоява, сега ти би трябвало да хъркаш в летаргичен сън.

В отговор тя прихна и отново обърна лице срещу вятъра.

— Да, не мога да отрека, че напоследък съм в много ведро настроение, скъпа. Което не бих могла да твърдя за теб.

— Достатъчно, Лекси — намеси се Кейт и се изправи. — Между другото не отиваме в Савана, за да обикаляме из магазините, защото сестра ти преживява труден период. Тя поиска и ти да дойдеш с нас, така че е крайно време сама да ти обясни за какво се отнася.

— За какво говориш? — учуди се Лекси. — Какво не е наред?

— Седни — заповяда й Кейт и посегна към пликовете със снимките, оставени от Джо до кормилото. — Всичко ще узнаеш.

 

 

След десет минути Лекси привърши с огледа на фотографиите. Стомахът й се бе свил, но ръцете й не трепнаха, а умът й работеше трескаво.

— Той те е дебнал на всяка крачка.

— Не зная дали може така да се нарече. — Джо замижа срещу надигащите се водни пръски. С наближаването на сушата пред тях се издигна лека мъгла.

— Да, това е точната дума и именно затова си длъжна да съобщиш на полицаите. Има си закони срещу такива перверзни типове. Познавах в Ню Йорк една жена с подобна участ. Бившето й гадже не искаше да се разделя с нея и започна да я преследва. Непрекъснато й звънеше по телефона, навсякъде се мъкнеше по петите й. Горката жена изживя шест кошмарни месеца, преди полицаите да направят нещо за нея. Кой може да изтърпи такъв кошмар?

— Но тя е имала едно важно преимущество — познавала е преследвача си — изтъкна Джо.

— Ами нека се замислим кой може да бъде. — Сестра й отмести снимките, защото не й даваха покой. — Да си скъсала наскоро с някой обожател? Някъде около времето, когато си получила първите снимки?

— Не, с никого не съм си уреждала срещи.

— Не е необходимо да си уреждаш специални срещи — припомни й Лекси. — Той може просто да си е мечтаел да излиза с теб, но не му е стигнала смелостта. Пак те питам — с никого ли не си излизала вечер?

— С никого.

— Или само да си вечеряла с някого, да си скитала из парковете или да си посещавала магазините в компанията на някой мъж, който и да е той? Дори да си сядала в някой бар да хапнеш по един сандвич с него?

— Не, с никого не съм се срещала.

— Не ме разбирай толкова буквално. При теб проблемът е в това, че всичко възприемаш само в черно-бели тонове. Също като снимките ти. Нали все пак има сенки, има сиви петна, полутонове?

Без да е напълно уверена дали да се засегне или поласкае от сравнението на сестра си, Джо смръщи вежди.

— Не виждам защо е нужно…

— Точно така — кимна Лекси. — Първо си напрегни ума, за да си спомниш всички подробности, напиши на лист имената, за които ще се сетиш, а накрая не е зле да се напрегнеш още веднъж, за да си спомниш и за мъжете, които си пропуснала в този списък. Може би някой се е опитал да се сближи с теб само веднъж или два пъти, а ти си му отказала и сега си въобразяваш, че се е отказал от намеренията си.

— През последната година имах доста ангажименти. Така че нито един мъж нямаше в личния ми живот.

— Добре, това облекчава търсенето и може би така по-лесно ще намерим отговора на загадката. — Сестра й кръстоса крака и се облегна на седалката. — Или пък е някой съсед в Шарлот, който се опитва да привлече вниманието ти, но ти само си профучавала покрай него, без да го удостоиш с поглед. Опитай се да си припомниш, Джо — нетърпеливо я подкани тя. — Една жена винаги усеща, когато някой мъж проявява интерес към нея, дори и той да не означава нищо за нея.

— Никога не съм обръщала внимание на такива неща.

— Хм, помисли си пак. Защото сега е моментът най-сетне да понапрегнеш вниманието си. Защото си в опасност. Но за нищо на света не бива да се издаваш пред него, че се страхуваш от следващия му ход. Не трябва да му доставяш удоволствието да си въобразява, че отново може да те докара до клиниката. — Протегна се напред и здраво стисна рамото й. — Затова си помисли. Нали от всички нас вечно ти беше умницата? Използвай ума си, Джо.

— Остави я на мира, Лекси, че ще изтърве кормилото — обади се Кейт и погали ръката на Джо. — Или по-добре го дай на мен, за да се съвземеш.

— По-късно ще има доста време да се съвзема. А сега трябва да се позамисли.

— По-кротко, Лекси.

— Не! — Джо яростно тръсна глава. — Не, тя има право. Да, права си — обърна се към сестра си и я изгледа проницателно, сякаш едва сега осъзнаваше, че тя вече не е онова лекомислено девойче, каквото я помнеше. — И задаваш напълно уместни въпроси, за които никога не ми бе хрумвало. Нищо чудно полицаите само да повторят казаното от теб.

— И аз това очаквам.

— Добре — въздъхна младата жена. — Помогни ми да се справя с тази бъркотия.

— Точно това се опитвам. Я по-добре Кейт да поеме кормилото, а ти седни при мене. — Тя хвана Джо за ръката и я настани до себе си. — А сега се опитай да си спомниш всички мъже, изпречвали се на пътя ти.

— Е, не са кой знае колко. Не съм от тези, по които мъжете се лепят като мухи по мед.

— Ако искаше, можеше да го промениш, обаче това вече е друга тема. — Лекси махна с ръка, уверена, че и на тази тема те двете имат какво да си кажат, но по-нататък. — А може да е бил някой от мъжете, с които се виждаш по работа. Явно не си му обръщала внимание, но той те е виждал често и отлично те е опознал.

— Единственият мъж, с когото се срещам редовно в пансиона, е Боби, моят най-добър студент. Тъкмо той ме е отвел в клиниката. И той беше с мен, когато пристигна последната пратка с тези ужасяващи снимки.

— Е, защо да не е той нашият човек?

— Боби? — възкликна Джо. — Та това е смешно.

— Защо? Нали каза, че е твой студент. А това автоматично означава, че разбира от фотография. Знае как да се оправя с проклетите фотоапарати, как да проявява филмите. Обзалагам се, че знае и разписанието ти, а може би дори и по-добре от самата теб.

— Разбира се, обаче…

— И понякога си го взимала със себе си, нали?

— Да, това е включено в нашата учебна програма.

— И може би той означава нещо за теб.

— Глупости. Отначало се опита, но веднага го отрязах.

— Нима? — Лекси повдигна вежди. — Защо, не е ли подходящ за теб?

— Лекси, та той е само на двадесет!

— И какво от това? Добре, да приемем, че още не си спала с него. Но той си остава част от твоето ежедневие, падал си е по теб, е, поне в началото на познанството ви, знае къде ходиш всеки ден, знае и точните часове, запознат е с навиците ти, а още по-добре познава фотоапаратите. Е, бих казала, че си заслужава челното място в скромния ти списък.

Това беше ужасно предположение, по-страшно от десетките безлични, лишени от имена мъже, които би могла да заподозре.

— Той винаги е бил много внимателен с мен. Нали той ме заведе до клиниката?

„Той каза, че не е виждал снимката — внезапно си припомни Джо и стомахът й се сви. — Там бяха само двете снимки, а той каза, че не ги е виждал.“

— Той знаеше ли, че ще се върнеш в „Сенкчюъри“?

— Да, защото аз… — Затвори очи. — Да, той знаеше къде заминавам. О, Господи, той наистина знае къде съм сега. Нали тази сутрин разговарях с него по телефона. Той ме потърси.

— И защо ти позвъни? — намръщено попита Лекси. — Какво ти каза?

— Оставила му бях съобщение да ми позвъни в „Сенкчюъри“. Нещо, за което аз… Нещо, за което исках да поговорим. А той се върнал едва днес.

— И откъде ти позвъни? — попита Кейт и я изгледа през рамо.

— Не го попитах, а и той не ми спомена. — Джо едва успя да овладее надигащия се страх. — Но няма никакъв смисъл Боби да се занимава с изпращане на снимки по пощата. Нали работя от месеци с него.

— Това са такива специални взаимоотношения, в които само полицаите могат да се ориентират — подчерта сестра й. — Кой друг знае къде си заминала?

— Моят издател. — Вдигна ръка, за да потърка слепоочието си. — Знаят и в пощата, знае и хазяинът, а също и лекарят, който се грижеше за мен в клиниката.

— Това означава, че ако някой иска да те открие, ще успее, като се възползва от някой от тези канали. Но за мен Боби си остава на първо място в твоя списък.

— Но ми прилошава от самата мисъл, че може да е Боби. Пък и не е логично да е той. Той винаги се е държал много добре с мен… И е много способен студент. Все още допуска грешки, но се старае да ги отстранява.

— А какво не е наред в работата му? — полюбопитства Лекси и отново се зарови в плика със снимките.

— Понякога допускаше кадри в сянка или пък не центрираше добре обекта върху кадъра. Ето, виж. — Посочи към сянката, падаща от навеса върху лявото й рамо. — Или тук. Контурите не се очертават ясно, тоновете не са добре дефинирани. Въобще в тази снимка има нещо объркано. Може би е използвал филм, предназначен за бърза експозиция, но е допуснал преекспониране. А има и кадри, които не са задоволителни поради недостатъчно добре проявени негативи — обясни й тя. — При някои от сюжетите липсва творчески избор на ъгъла и светлината.

— На мен пък ми харесват. Изглеждаш много добре на повечето от тях.

— Но не са внимателно композирани, като онези, които бяха в Шарлот или в Хатерас. Всъщност — тя потръпна, когато започна да си ги припомня, — ако не ме лъже паметта, на тях изглеждах като на тези тук, не бяха съвсем професионални. Това означава, че е бил уморен. Или небрежен.

— Виж тази. Как е възможно един студент първокурсник с малко талант и със скромно оборудване да ме фотографира в хамака в тази доста трудна поза. Обектът е успокоен, отпуснат, не знае, че го снимат, а светлината е добра, защото се процежда през дърветата. Всъщност тази снимка не е много трудна за изпълнение. Но ето тази, на плажа, на нея трябваше да използва жълт филтър, за да отстрани блясъкът, да омекоти сенките, да подчертае облаците. Тук не се е справил добре. Защото не е бил достатъчно старателен. И в резултат е драматичният ефект. А това е грешка поради небрежност. Никога не е правил подобни грешки преди.

Тя чевръсто измъкна снимките от втория плик.

— Ето още една на плажа, но този път от плажа край Хатерас. Същият ъгъл, обаче тук не е забравил за филтъра. Уловил е нюансите на пясъка, повдигането на косата ми от вятъра, чайката, летяща над вълните, а също и облаците над океана. Тази снимка е добра, също като онези от Шарлот.

— А Боби дойде ли с теб при пътуването ти до Хатерас?

— Не. Там работех сама.

— Но нали там е имало много повече хора, отколкото на нашия остров. Може да не си го забелязала. Особено ако е бил преоблечен и дегизиран.

— Да се дегизира? О, Лекси, да не би да смяташ, че няма да го позная, дори и да се разхожда с тъмни очила и изкуствен нос?

— Ако се гримирам както трябва и се погрижа да променя походката и жестовете си, мога да мина на улицата на три метра покрай теб и ти няма да ме познаеш. Не е толкова трудно да изиграеш чужда роля — усмихна се Лекси. — Нали непрекъснато все с това се занимавам. И по същия начин може да постъпи този твой студент или някой от хората, които познаваш. Ще си подстриже косата, ще си сложи шапка и слънчеви очила. Ще нахлупи перука, ще си залепи брада. Всички знаем със сигурност, че е бил там.

— И че един ден отново ще се появи — кимна Джо.

— Да. — Лекси стисна ръката на сестра си. — Но сега всички ние ще следим за следващата му поява.

Джо сведе поглед към ръката на Лекси, стискаща нейната. Не биваше да се изненадва, че ръката на сестра й, уверена и топла, се беше вплела в нейната.

— Трябваше по-рано да споделя с вас двете, но нали исках сама да се справя с тези кошмари.

— Най-после заговори като разумен човек. Кейт, Джо каза, че искала да се справи сама. Можеш ли да си представиш в каква каша щеше да се забърка.

— Не е много остроумно — хладно отбеляза Джо. — И ако толкова искаш да знаеш, досега никога не съм ти вярвала напълно.

— Кейт, става все по-интересно — отбеляза Лекси, без да сваля поглед от пребледнялото лице на сестра си. — Може би ни очакват още изненади от нейна страна. Джо не ми вярва много, а нищо чудно да се окаже, че дори ме съжалява, защото не съм достатъчно интелигентна, поне според нейните представи. Не че самата тя прелива от интелигентност, просто това беше последното откритие, с което ни удостои.

— Явно съм забравила колко си добра относно сарказмите. А аз май си заслужих тези унищожителни подмятания. Но въпреки това нямам никакво намерение да се състезавам с теб в изричането на такива горчиви упреци.

Ала преди Лекси да успее да й отвърне, Джо вдигна очи и погледите им се срещнаха.

— Срамувах се. Дори не зная по едно време кое чувство в мен беше по-силно — страхът или срамът. Срамувах се, че се наложи да стигна до неврологичната клиника. А най-малко исках за това да узнае моето семейство.

Внезапен и необясним прилив на симпатия заля сърцето на Лекси.

— Защо, Джо Елън, защо трябва да се срамуваш от чувствата си? Нали сме южнячки. Научени сме да понасяме всички странности на близките ни. Да се крие от околните в задната къща някой от семейството, който не е добре с нервите, е типично само за проклетите янки. Не е ли така, Кейт?

Развеселена, изпълнена с гордост за най-малкото от трите деца, които бе отгледала, тя се извърна назад и погледна към двете сестри.

— Така е, Лекси. Едно благоприлично южняшко семейство винаги се грижи за психично болните си родственици, но никога не ги крие. Тъкмо обратното, поставя ги в предния салон до шкафа с най-хубавите си сервизи от китайски порцелан.

— Аз не съм някаква лунатичка — засмя се Джо Елън.

— Е, още не си стигнала дотам. — Лекси я стисна приятелски за ръката. — Но ако продължаваш все така, нищо чудно да се озовеш в клиниката, където прекара остатъка от дните си старата леля Лида. Спомням си как настояваше да й разрешат да облича само вечерни тоалети, защото очаквала да се появи Фред Астер и да я покани на танц. С още малко усилия от твоя страна и ти ще заприличаш на нея.

Джо отново се изсмя, но този път смехът й кънтеше по-дълго.

— Може би все пак ще ни остане време да пообиколим магазините. Защо пък да не си купя вечерна рокля?

— Най-много ти отива синьото. — И тъй като знаеше, че сестра й още не е спокойна, Лекси побърза да я прегърне през рамо и да я притисне силно към себе си. — Джо Елън, забравих да ти кажа нещо.

— Какво?

— Добре дошла у дома.

 

 

Върнаха се в „Сенкчюъри“ чак след шест вечерта. След посещението в полицията трите жени обиколиха магазините по крайбрежния булевард и сега се прибираха натоварени с пакети и кутии. Кейт все още си задаваше въпроса, защо бе позволила на Лекси да ги увлече в шумната и многолюдна тълпа. Но вече се досещаше за отговора.

Защото след едночасовия разпит в полицията имаха нужда да се разтоварят.

Влязоха в кухнята. Кейт се бе приготвила да изслуша поредната тирада на Брайън. Той изгледа мълчаливо трите жени, видя пакетите в ръцете им — доказателство за пътуването им до сушата — и сърдито изсумтя.

— Значи така, а? Оставихте ме тук сам да се блъскам, а вие хукнахте на разходка. Шест маси съм заредил в трапезарията. Оплескан съм до лакти от сосовете и мазнината, а вие трите се шляете по магазините. Наложи се да повикам на помощ Сиси Броди, за да помогне за разчистването, а тя има ум колкото една чайка. Татко се зае с коктейлите, макар че далеч не е най-добрият барман, а аз само преди минути прегорих две пилета, защото трябваше да търча след онази побъркана Сиси — обърнала подноса със скаридите право в скута на Беки Фицсимънс.

— Беки Фицсимънс е дошла тук, а ти си изпратил Сиси да й сервира? — Лекси рязко се завъртя и захвърли пакетите в ъгъла. — Не знаеше ли, Брайън Хатауей? Двете се мразят, и то заради Джеси Пендълтън, който спи ту с едната, ту с другата… някъде от шест месеца насам. Но накрая Сиси го разкри и се завтече направо в параклиса в имението на Беки, тъкмо по време на великденската служба, за да я нарече пред всички „долнопробна уличница“. Та сетне трима здрави и яки мъже едвам я измъкнаха от параклиса.

Лекси сякаш отново преживяваше вълнуващата сцена в параклиса. С рязко движение издърпа шалчето и разпусна косите си.

— Какво от това, че е обърнала подноса със скаридите? Нищо и никакви скариди. Би трябвало да се радваме, че Сиси не е грабнала един от касапските ножове в кухнята и не е разфасовала Беки.

Брайън въздъхна, опитвайки се да се овладее.

— Тъкмо се бях заел да огледам щетите. А ти грабвай подноса и се размърдай. Вече закъсня с цял час за следобедната смяна.

— Аз съм виновна, Брайън — започна да се оправдава Джо, готова да поеме упреците на брат си. — Имах нужда от присъствието на Лекси, но не предполагах, че толкова много ще се забавим.

— Не мога да си позволя отсъствието на нито един човек от персонала в хотела. Май няма никаква полза да висиш в кухнята ми и да я защитаваш. Не виждаш ли колко е безотговорна и лекомислена? — Той отново се зае с печеното пиле. — А ти не се опитвай да ме утешаваш — обърна се към Кейт. — Нямам време да слушам извиненията ви.

— Не съм си и мислила да ти се извинявам — сърдито отвърна тя. — Всъщност нямам никакво намерение да си губя времето в глупави разправии с човек, който се държи така грубо с мен. — Вирна глава и се отправи към трапезарията, за да помага на Сам на бара.

— Аз съм виновна, Брайън — повтори Джо. — Кейт и Лекси само ме придружиха до…

— Не се тревожи за него. — Сестра й махна с ръка, макар че едва се сдържаше да не избухне. — Той няма да те изслуша, защото си въобразява, че разбира всичко по-добре от нас. — Грабна подноса и се отправи към въртящата врата.

— Лекомислена и безотговорна хлапачка — измърмори Брайън зад гърба й.

— Не смей да говориш така за нея! Тя съвсем не е такава.

— А каква е според теб? Такива сте си вие, жените. Достатъчно е една да надуши, че в някой магазин има разпродажба на преоценени парцали, и веднага зарязвате всичко останало и се скупчвате като квачки…

— Ти пък се мислиш за представител на някаква по-висша порода, така ли, господин Хатауей? Жените си остават жени и тъкмо с това са привлекателни. Ами ако се бяхме забавили още? Ако не бяхме бързали като луди на връщане, само и само да не останеш недоволен от нас…

— А от какво да съм доволен? — Остави пилето в тенджерата и стисна зъби. Не трябваше да позволява на гнева да заслепи разсъдъка му — току-виж забравил за гарнитурата. Проклет да бъде, ако позволи на тези приказливи жени да объркат менюто за вечерта. — Въобще не става дума дали съм доволен или не. Става дума за нашия семеен бизнес, за репутацията ни, изграждана цели двадесет години. А вие трите ме изоставихте тъкмо когато двадесет изгладнели гости на хотела чакат да им сервират вечерята с усмивка. Човек трябва да държи на думата си.

— Добре де, имаш право да си недоволен, но моля те, изливай гнева си само върху мен. Защото аз съм тази, която предложи днешната разходка.

— Не се притеснявай за това. — Брайън напълни кошницата с топлите франзели. — Вече имам предостатъчно поводи да съм недоволен от теб.

Джо погледна към димящите тенджери над печката, към зеленчуците, грижливо нарязани върху дъските на плота. В широката двойна мивка бяха струпани куп мръсни чинии, а сред цялата тази суматоха брат й шеташе неуморно, но предпазливо, за да не намокри бинтованата си ръка.

Май беше прав, като й припомни, че са го изоставили в най-напрегнатия момент от денонощието. И то не само тя, а трите едновременно.

— Все пак не мога ли да ти помогна по някакъв начин? Да се заема ли с чиниите в мивката…

— Само не ми се пречкай в краката — сърдито изсумтя той, без дори да я погледне. — Това е най-доброто, което можеш да сториш в момента.

— Да, може би така и ще постъпя.

Измъкна се през задната врата, без да каже дума повече. По дяволите, да не би „Сенкчюъри“ да е затвор, от който няма измъкване? Но защо винаги трябваше да напуска и да се завръща в родния си дом с такива мъчителни кавги?

Ала не можеше да отрече, че Брайън бе прав в преценката си за нея. Тя винаги бе съумявала да стои настрани от събитията, да остави на другите в къщата проблемите, които никога не свършваха.

Дори не бе сигурна дали искаше това да се промени.

Пое напряко през гората. Ако някой бе решил да я проследи, нека продължи да я дебне, нека си щрака проклетите снимки. Не искаше повече да живее в страх. Оставаше й само да се надява, че този перверзен тип се навърта някъде наблизо. Надяваше се също той да се издаде, да изскочи пред нея на следващия завой. Още сега, в тази минута.

Спря се, бавно се обърна назад, с мрачно и решително изражение на лицето, докато трескаво оглеждаше тъмнозелените сенки под дърветата. Тъкмо сега беше в настроение за схватка. Нищо нямаше да я зарадва повече от здравословното, облекчаващо душата физическо спречкване.

— Аз съм по силна, отколкото си въобразяваш — изрече тя и се вслуша в заглъхващото ехо на собствения си глас. — Защо не излезеш на открито, лице в лице, за да си премерим силите, копеле проклето? — Грабна една пръчка от храсталака край пътеката и я удари в лявата си длан. — Кучи син! Мислиш си, че можеш вечно да ме плашиш до смърт с купчина долнопробни снимки?

Шибна с пръчката най-близкия ствол и остана доволна, когато пръчката изпращя в ръката й. От клоните на дървото над главата й изхвръкна подплашен кълвач.

— И композицията ти е скапана, и осветлението ти нищо не струва… Какво знаеш ти за дарбата да долавяш настроението на обекта, за усета да подбираш атмосферата? Да не говорим за подбора на фона — там вече си пълна нула! Виждала съм по-добри постижения на десетгодишни хлапета, докопали фотоапаратите на бащите си.

Стисна зъби и замълча, очаквайки някой да изскочи насреща й. Искаше да отправи обвиненията си в лицето му, искаше й се да го накара да й плати за всичко, което бе преживяла, треперейки в очакване на следващия кафяв плик с гадни фотографии. Обаче нищо не се чу, освен шепота на вятъра и потракването на палмовите стъбла. Бавно, но неумолимо около нея се смрачаваше.

— Да-а, ето че започнах сама да си приказвам — промърмори Джо. — Ще ме обявят за смахната, също като старата леля Пендълтън, а още не съм навършила тридесет, години. — Недоволно запокити пръчката надалеч в храсталака и остана замислена дълго след като чу глухия удар от падането й.

Ала в полумрака не можа да види изпоцапаните маратонки — само на сантиметри от мястото, където бе паднала пръчката. Нито оръфаните краища на избелелите джинси. Тя пое нататък по пътеката и затова не чу напрегнатото, задъхано дишане, нито заканителния му шепот:

— Не сега, Джо Елън. Още не е настъпил твоят миг. И няма да настъпи, докато не съм окончателно готов за него. Но сега съм длъжен да отвърна на предизвикателството ти. Защото ти сама си изпроси наказанието.

Бавно се изправи, твърдо решен да овладее възбудата си. Нямаше да постигне успех, ако се поддава на чувствата си.

Знаеше накъде се е запътила, а освен това познаваше всички просеки в гората, затова тръгна напряко, за да я пресрещне.