Нора Робъртс
Красива и мъртва (18)

18

Гиф видя Лекси още от пътя за „Сенкчюъри“. Тя стоеше на терасата пред втория етаж. Краката й се очертаваха съблазнително под късите памучни шорти, а косата й беше разрошена от силния вятър. Брайън й бе заповядал да измие прозорците и младежът бе готов да се обзаложи, че тя отново проклина съдбата си.

Но колкото и да бе примамлива мисълта веднага да се втурне към втория етаж, срещата с Лекси трябваше да почака. Защото се налагаше спешно да говори с брат й.

Тя веднага забеляза, че Гиф паркира пикапа пред входа, но го удостои само с бегъл поглед. Усмивката й си оставаше самодоволна, макар да продължи да бърше яростно стъклата на прозорците с мокрите вестници. Знаеше, че той няма да се сдържи и ще дойде при нея, макар че днес й се наложи да го изчака повече, отколкото бе предполагала.

Уверена, че не след дълго той ще се появи на терасата, тя реши този път да му прости закъснението.

Наведе се да намокри кърпата в легена и съвсем леко извърна глава. И веднага рязко я изправи, когато видя, че той, вместо да поеме към къщата и да се втурне по стъпалата към горния етаж, се насочи към старата пристройка, където Брайън боядисваше рамката на вратата.

„Какво влечуго е този Гиф!“ — възмутено изръмжа тя. Ще съжалява, че не се отби веднага при нея. Ще го накара да се пече на бавен огън, зарече се младата жена и яростно се зае да търка стъклото. Ще я моли на колене и ще проси за милост, ще шепне името й на смъртното си ложе, а тя само ще се изсмее с презрение и ще го остави да умре в мъки!

Защото от този миг Гиф Вердън нищо не означаваше за нея.

Грабна кофата и се премести с три прозореца по-нататък, откъдето можеше по-добре да следи какво става долу пред входа на къщата.

Ала в този миг настроенията на Лекси най-малко вълнуваха Гиф. Усети мириса на прясно положената боя, чу свистенето на бояджийския пистолет. Усмихна се пресилено, когато заобиколи ъгъла на пристройката и се изправи пред Брайън.

Ръцете на младия мъж бяха изпръскани до лактите със синя боя, но още по-изпоцапани бяха старите му джинси.

— Цветът ми харесва — обади се Гиф.

— Нали я знаеш братовчедката Кейт. Иска да се сменя цветът през две години, макар че в края на краищата винаги избира някакъв синкав оттенък.

— Но нали се освежава фасадата?

— Да, не може да се отрече. — Брайън изключи компресора и остави пръскачката на пода. — Освен това Кейт поръча и нови чадъри за масите на верандата. Решила е да смени и всички подложки за шезлонгите. Кани се утре или вдругиден да се качи на ферибота за Савана. Искала да купи нови подноси за къмпинга.

— Ако в кухнята те чака някаква неотложна работа, бих могъл да те заместя с пистолета.

— Мисля, че ще ми стигне времето да довърша боядисването. Но искам малко да си почина. От миризмата на боята ми прилошава. — Всъщност през цялото време преживяваше наново вълнуващите мигове от снощи, прекарани през нощта с Кирби, възбуден от спомена за стетоскопа, увиснал на шията й като единствена част от тоалета й.

— Как я докара дотук тази рамка?

— С камиона. Има изгледи времето да се задържи все така тихо, така че до края на седмицата смятам да привърша с ремонта на пристройката и Кейт ще остане доволна.

— Много добре. Ще се опитам да намеря свободно време и пак да намина към теб, за да огледам как си се справил. А как е ръката ти?

— Ох! — намръщи се той, като раздвижи пръстите си. — Още е малко скована. — Не посмя да попита младежа откъде е научил, че бе пострадал. Много добре знаеше, че на острова нищо не остава скрито. Дори бе истинско чудо, че още не се бяха понесли слухове за нощта, която двамата с Кирби прекараха в кабинета й.

— А какво ще кажеш за доктор Кирби, а?

— Какво?

— Говоря за теб и за Кирби. — Гиф невъзмутимо килна шапката си. — Съседът ми Нед рано тази сутрин слязъл до плажа. Нали знаеш, че събира раковини, а после ги лакира и ги продава на туристите на пристана. Та той видял как на разсъмване си се измъкнал от кабинета й. А не е нужно да ти обяснявам, че Нед не умее да държи езика зад зъбите си.

„Да, нищо не остава скрито“ — отчаяно въздъхна Брайън.

— Да, така си е. И откога разпространява той тази новина?

— Ами… — Развеселеният младеж потърка брадата си, преструвайки се, че обмисля отговора. — Тъкмо бях тръгнал да посрещна ферибота, когато зърнах Нед на Шел Роуд. Та от тогава да са изтекли най-много петдесет минути.

— Нед май не се е разбързал много.

— Ами нали вече не е в първа младост. Скоро ще стане на осемдесет и две. Кирби е чудесна жена — добави Гиф. — Надали на острова може да се намери по-свястна от нея.

— Прекарахме няколко вечери заедно — неловко промърмори Брайън. — Но хорските езици никому не прощават. И винаги се въобразяват какви ли не небивалици.

— Така си е.

— Само се срещаме от време на време.

— Нищо лошо дотук.

— Никой от нас не крои планове за бъдещето, защото не иска да рискува със сериозно обвързване.

— Мен ли се опитваш да убедиш, Брай, или себе си?

— Само казвам, че… — Той замълча и сърдито махна с ръка. — А ти за какво си дошъл? Да ме поздравиш за това, че спя с Кирби? Или имаш нещо друго наум?

Младежът стана сериозен.

— Дойдох заради Джини.

Брайън въздъхна и отново усети онази неприятна тежест в дясната си плешка, която отдавна го притесняваше.

— Тази сутрин пак се обадиха ченгетата. Мисля, че ще искат и с теб да си поговорят.

— Нямам какво повече да им казвам. Не мисля, че има някаква полза от суетенето им на острова. По дяволите, Брайън, нима не разбираш, че те всъщност не се занимават с издирването на Джини, а с някакви мъгляви разследвания.

— За съжаление май имаш право.

— Те споменаха още, че може да ни извикат в Савана. Какво са си наумили, мътните да ги вземат?

— Нищо няма да постигнат, Гиф. Вече и аз не знам какво става на този остров. Джини е на двадесет и шест и е свободна да ходи където си пожелае. А ченгетата така и не могат да попаднат на следите й.

— Защото не знаят къде да я търсят. Тя има тук роднини, има си дом, има и много приятели. Не може да изчезне хей така, без да се обади на никого.

— Понякога — процеди Брайън, — хората вършат неща, каквито не са очаквали от себе си. Но въпреки това се случват такива работи.

— Само че тази история с Джини не е както е било навремето с майка ти, Брайън. Съжалявам, че заговорих на тази тема. Но сега положението съвсем не е както тогава, преди двадесет години. Сега става дума за Джини. Случаят е коренно различен.

— Да, не е същото. — Опита се да не издаде вълнението си. — Джини няма нито съпруг, нито три деца. Ако е решила да напусне острова, никой няма да страда за нея. Когато полицаите пристигнат в „Сенкчюъри“, за да ме разпитат още веднъж, ще им припомня, че не искам повече неприятности. Веднъж съм го преживял това и не желая да се повтаря.

— Добре — кимна Гиф. — А пък аз мога да ти помогна за този ремонт, защото те чака доста работа в хотела.

И той се отправи към пикапа. Качи се в кабината и силно затръшна вратата, след което замислено отпусна глава върху кормилото.

Нямаше право да постъпва така. Защо непрекъснато вършеше грешка след грешка? Защо се държа така глупаво с Брайън? Той за нищо не беше виновен. Не бива човек да се държи така с приятелите си. Искаше само да се успокои и да подреди мислите си, а после щеше да се върне при него и да му се извини.

Ала в този миг Лекси изскочи от къщата. Искаше да се срещне с Гиф и да му заяви, че повече не може да я разиграва така. Сърцето й биеше до пръсване.

Приближи към пикапа и забравила, че ръцете й са мокри, ги притисна към стъклото на кабината.

— О, Гиф, здравей. Бях тръгнала на разходка към дърветата, за да се поразхладя малко, но твоят пикап ми се изпречи пред погледа.

Той се сепна, отвори очи и погледна към нея.

— Тогава влизай, Лекси — промърмори младежът и се наведе, за да завърти стартера.

— Какво става с теб? — Тъгата в очите му подейства като балсам за душата й. — Да не си самотен и нещастен? Или не си добре? — Протегна ръка към лакътя му. — Или може би обмисляш как точно да ми се извиниш, защото от доста време ме избягваш упорито.

Гиф рязко отблъсна ръката й.

— Знаеш ли какво, Алекса Хатауей? Дори и аз не мога да се въртя само около теб!

— А пък ти не си въобразявай, че можеш да ми държиш такъв тон! И много се лъжеш, ако си мислиш, че ме интересува какво си мърмориш, Гиф Вердън. Вече с нищо не можеш да ме трогнеш.

— Значи сме квит. А сега слизай от пикапа ми.

— Няма! Няма да се махна, докато не си кажа и аз думата.

— Не ме интересува какво искаш да ми кажеш. Махай се, преди да съм се ядосал.

Ала тя направи тъкмо обратното — пъхна ръка през отвореното прозорче и завъртя ключа. Двигателят веднага млъкна.

— Не се опитвай да ми заповядваш. — Лицето й се доближи към неговото. — И нито за миг не бива да си въобразяваш, че можеш да ми нареждаш какво да правя. На мен, господин Вердън, заплахи не ми минават!

Пое дълбоко дъх, готова да се скара както само тя умееше. Но отново видя в очите му стаената тъга — нещо, което въобще не беше очаквала. Гневът й веднага се укроти и тя внимателно притисна длан до бузата му.

— Какво става с теб, скъпи? Какво те измъчва? — Гиф понечи да тръсне глава сърдито, обаче тя не му позволи. — Можем и после да се наругаем един друг. А сега ми кажи какво те тормози. Кажи ми какво не е наред?

— Джини… — Изпусна рязко дъх, сякаш нещо дращеше в гърлото му. — Минаха толкова дни вече. Нищо не се чува за нея, никой нищо не знае. Какво да кажа на роднините си? Дори не знам къде е, не знам и какво да мисля…

— Аз пък знам. — Тя се отдръпна, за да отвори вратата на пикапа. — Слез от колата.

— Чака ме спешна работа, Лекс.

— Поне веднъж в живота си направи това, което ти казвам. Сега ще дойдеш с мен и толкоз. — Хвана ръката му и го притегли към себе си. Гиф скочи на земята и тя го поведе покрай ъгъла на къщата към сянката под дърветата. — Сега седни тук. — Настани го в хамака, отпусна се до него, прегърна го през кръста и притегли главата му към рамото си. — Поне за малко спри да мислиш за нея.

— Не мисля през цялото време за Джини — промърмори той. — А и ще полудея, ако го правя.

— Знам. — Тя се пресегна и хвана ръката му. — Понякога човек си мисли, че не може да понесе някои неща, но не е така.

— Знам какво говорят хората. Че тя е най-лекомислената флиртаджийка на острова и просто е хванала някого и се е махнала оттук… Щеше да ми бъде много по-лесно, ако можех да го повярвам.

— Нямаше да е по-лесно, пак щеше да те боли. Когато мама ни напусна, аз плаках по цели дни за нея. Представях си, че ако плача много и достатъчно силно, тя ще ме чуе и ще се върне. Когато пораснах, реших, че щом тя не се интересува от мен, аз също няма да мисля за нея, но въпреки това болката остана. Спрях да плача, но още ме боли.

— Непрекъснато очаквам да получа от нея някаква глупава картичка от Дисниленд или отнякъде другаде. Тогава ще ме е яд на нея, но сърцето ми няма да се свива от тревога.

— Това би могло да се очаква от нея.

— Предполагам, че си права. — Той се загледа в сплетените им ръце. — Преди малко се поскарах с Брайън заради нея. Знам, че е глупаво.

— Не се тревожи за това. Той може да понесе всичко.

— Все пак съжалявам, че избухнах. — Гиф повдигна преплетените им ръце и целуна нейната. — Мислиш ли, че след малко няма да се скарам и с теб?

— Предполагам, че не. — Тя леко го целуна и се усмихна. Птиците пееха в клоните над главите им, а цветята изпълваха въздуха със сладък и упойващ аромат. — Още повече, че ти ми липсваше, мъничко.

Дъхът й замря, когато я притегли към себе си и притисна устни към шията й.

— Нуждая се от теб, Лекси. Не мога без теб.

Тя пое дълбоко дъх и сложи ръце на раменете му. Но веднага се отдръпна назад и стана от хамака, опитвайки се да се овладее.

Обърна се с гръб към него. Гиф разтри лицето си с длани и безпомощно ги отпусна.

— Какво толкова ти казах сега? Какво толкова правя, че винаги се отдръпваш по този начин от мен?

— Не се отдръпвам. — Притисна пръсти към устните си, за да спре треперенето им, и едва тогава се обърна към него. Очите й грееха от силните чувства, изпълнили сърцето й.

— През целия ми живот, Гиф, откакто се помня, никой не ми е казвал подобно нещо. Освен ако не се е отнасяло само за секс.

Той скочи на крака.

— Нямах предвид това. Лекси…

— Знам. — Младата жена примигна, за да спре сълзите си. — Знам, че нямаше предвид само секса. И аз не се отдръпвам от теб, аз просто се опитвам да се съвзема и да не се държа като глупачка.

— Аз те обичам, Лекси — каза го толкова тихо, че тя му повярва. — Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам.

Тя стисна клепачи. Искаше този миг завинаги да остане запечатан в паметта й, искаше да запомни всеки звук, всеки мирис, всяко чувство. Сетне се хвърли в прегръдките му и обви ръце около врата му, а всичко наоколо сякаш се завъртя.

— Дръж ме. Дръж ме здраво, Гиф. Няма значение какво правя, нито какво приказвам, не ме оставяй да си отида.

— Алекса. — Притисна устни в косите й. — Винаги съм те държал, но ти просто не го знаеше.

— И аз те обичам, Гиф. Струва ми се, че винаги съм те обичала. И това винаги ме е вбесявало.

— Тогава всичко е наред, скъпа — усмихна се той и я притисна до гърдите си. — Нямам нищо против да побесняваш, стига да продължаваш да ме обичаш.

 

 

В спалнята си Джо внимателно затвори телефона. Най-после бе успяла да се свърже с Боби Бейнс и той бе отговорил на въпроса й.

Каза, че не е взимал снимката от апартамента й.

„Но ти видя снимката, нали? Беше снимка на гола жена, пъхната между останалите мои снимки. Приличаше на мен, но не бях аз. Аз я държах. Трябва да си я видял.“

„Съжалявам, Джо. Не съм виждал такава снимка. Само другите, върху които беше ти. Ами… че там нямаше никаква снимка на гола жена. Поне аз не съм забелязал.“

„Беше там. Аз я изпуснах. Тя падна с лице върху останалите снимки. Беше там, Боби. Опитай се да си спомниш.“

„Сигурно е била там… искам да кажа, щом казваш, че си я видяла.“

Гласът му бе примирителен, изпълнен със съчувствие, но беше ясно, че не е убеден.

Усети, че й прилошава, и се извърна от телефона, казвайки си че е безсмислено да иска той да не се бе обаждал. Беше по-добре, много по-добре да знае истината. Всичко, което трябваше да направи сега, бе да се научи да живее с нея.

Погледна през прозореца на спалнята и видя Лекси и Гиф. Представляваха красива картина. Двама млади, здрави хора, притиснати в страстна прегръдка всред мириса на цъфналите цветя. Един мъж и една жена, обзети от любов и сексуално привличане през един летен следобед.

Това бе естествено, толкова нормално. Защо не можеше да си позволи и за нея нещата да бъдат естествени и нормални?

Нейтън я искаше. Той не я насилваше, изглежда, не се дразнеше, че тя продължава да спазва определена дистанция помежду им. А защо го правеше, запита се Джо, докато гледаше как Гиф гали лицето на Лекси. Защо не можеше да се отпусне? Той я вълнуваше. Той щеше да й достави удоволствие, ако му позволи. Защо се страхуваше да му позволи?

Обзе я отвращение от самата себе си и се извърна от прозореца. През последните дни често си задаваше този въпрос. Наблюдаваше собствените си движения и постъпки, анализираше ги с клинична точност. О, физически беше здрава. Нощните кошмари и моментите на ужасяваща паника ставаха все по-редки. Но… Но оставаше съмнението, страхът, че психиката й не е стабилна. Иначе защо ще продължава да вижда в съзнанието си онази снимка на мъртвата жена? И защо в един миг виждаше майка си, а в следващия — себе си? Очите бяха втренчени, кожата — восъчнобледа. Виждаше сенките, образувани край вълнистата коса. Начинът, по който бяха нагласени ръцете, скръстени на гърдите. И главата, леко извита в срамежлив покой.

Как можеше да вижда всичко това толкова ясно, ако никога не бе съществувало?

И именно защото продължаваше да го вижда, бе убедена, че не е добре и не биваше да мисли за връзка с Нейтън или с когото и да било, докато не се съвземе.

Макар че това бе само едно извинение, бе длъжна да си го признае. Тя се страхуваше от него — това беше истината. Тя се страхуваше, че той ще започне да означава за нея твърде много, че ще очаква от нея повече, отколкото можеше да му даде…

А той вече бе възбудил в нея чувства, каквито не бе изпитвала към никого. Така че тя се защитаваше със страхливостта, прикрита под маската на разума.

Беше уморена да се страхува, да бъде разумна. Щеше ли да сгреши, ако поне веднъж последва примера на сестра си? Да действа импулсивно, просто да си вземе това, което й се предлага?

Господи, изпитваше отчаяна нужда да поговори с някого, да бъде с някого. С някого, който дори и за малко ще разсее тревогите и съмненията й.

А защо този някой да не бъде той, Нейтън?

Изскочи от стаята, преди да е променила решението си, и за пръв път не си взе фотоапарата. Спря се недоволно, когато Кейт я извика.

— Тъкмо излизах.

Кейт седеше зад бюрото, покрито с документи и рекламните диплянки на хотела.

— Опитвам се да подредя резервациите за есента. Имаме заявка за меден месец през октомври. Досега никога не сме имали такива гости. Искат венчавката да се извърши в хотела. Ако успеем да се справим, ще бъде чудесно.

— Наистина би било прекрасно, Кейт, но аз трябва да вървя.

— Извини ме. — Тя разсеяно се усмихна. — Съвсем забравих да ти дам пощата. Тъкмо щях да ти я донеса в стаята, когато телефонът иззвъня, а сетне два часа не съм мръднала от това бюро.

Сякаш за да потвърди казаното, точно в този момент телефонът отново иззвъня и лампата за втора линия светна, за да сигнализира, че идва съобщение по факса.

— Ако не е едно, ще е друго. Вземи пощата си и върви, скъпа. — Кейт вдигна слушалката. — Хотел „Сенкчюъри“, с какво мога да ви помогна?

Джо не чуваше нищо друго, освен силното бучене в ушите й. Тя бавно пристъпи напред, усещаше как въздухът я обгръща като гъста, лепкава мъгла. Кафявият плик натежа в ръката й. Името й бе изписано с едри печатни букви с черен флумастер.

ДЖО ЕЛЪН ХАТАУЕЙ

ХОТЕЛ „СЕНКЧЮЪРИ“

ОСТРОВ НА ИЗГУБЕНОТО ЖЕЛАНИЕ,

ЩАТА ДЖОРДЖИЯ

В ъгъла на плика четливо бе изписано:

„Снимки. Моля, не прегъвайте плика.“

„Не го отваряй! — каза си Джо. — Хвърли го в кошчето. Не поглеждай вътре.“ Обаче пръстите й вече разкъсваха печата и отваряха плика. Не чу възклицанието на Кейт, когато пликът се изплъзна от треперещите й пръсти и снимките се посипаха по пода. От устните й се изтръгна кратък вик, Джо коленичи и започна да рови из снимките, търсейки една. Само една.

Братовчедката затвори слушалката и се спусна към нея.

— Джо, какво е това? Джо Елън, какво има? Какво означава всичко това? — настоя тя, сграбчвайки я за рамото. Кейт застина и се втренчи в снимките.

— Той е бил тук… Да, той е бил тук. Тук! На нашия остров! — Треперещите й пръсти отново преровиха снимките. Ето на тази снимка се разхожда по плажа. На тази е снимана заспала в хамака, а на другата — върху една дюна край блатото, забила триножника на фотоапарата край тъмната вода.

Но къде е онази снимка? Къде е тя?

— Трябва да е тук. Тук някъде…

Кейт разтревожено изправи младата жена на крака и здраво я разтърси.

— Престани. Веднага! — Задърпа я към едно кресло, настани я и притисна главата й към коленете. — Дишай дълбоко. Стой спокойно, чуваш ли ме? Стой спокойно и не се движи.

Изтича до банята и се върна с чаша вода и мокра кърпа. Завари Джо както я бе оставила. Въздъхна облекчено, коленичи и притисна студената кърпа към врата й.

— Ето сега е по-добре, само се успокой.

— Няма да припадна.

— Чудесно. Сега бавно се отпусни назад и пийни малко вода. — Поднесе чашата към устните й. — Ще ми кажеш ли за какво беше всичко това?

— Снимките. — Младата жена се облегна и затвори очи. — Не мога да избягам. В крайна сметка няма спасение за мен.

— От какво, скъпа? От кого?

— Не знам. Струва ми се, че полудявам.

— Това са глупости — остро отвърна братовчедка й.

— Не знам какво е, но веднъж вече ми се случи.

— За какво говориш?

Очите й останаха затворени, така й беше по-лесно да говори.

— Преди няколко месеца имах припадък.

— О, Джо Елън… — Кейт седна на облегалката на креслото и я погали по косата. — Защо не ми каза, че си била болна, скъпа?

— Не можех. Струпа ми се прекалено много и не издържах. Беше точно когато снимките започнаха да пристигат.

— Като тези ли?

— Мои снимки. Отначало на тях бяха само очите ми. Само очите ми. — „Или нейните очи — помисли си тя и потръпна. — Нашите очи.“

— Това е ужасно. Сигурно си била много изплашена.

— Да. Тогава си казах, че някой начинаещ фотограф навярно се опитва да привлече вниманието ми, за да му помогна в кариерата.

— Може би е така, но това е доста ужасен начин за привличане на нечие внимание. Трябвало е да отидеш в полицията.

— И какво да им кажа? Че някой шизофреник ми изпраща снимки, без да драсне поне два реда към тях? — Джо отвори очи. — Мислех, че ще мога да се справя. Просто като не обръщам внимание. И тогава по пощата дойде плик, също като този. Пълен с мои снимки, но имаше и една… една, която мислех, че не беше моя. Но не се оказа така — гневно изрече тя. Трябваше да го приеме и да се примири. Трябваше да приеме този факт. — Аз… аз съм си го въобразила. Тази снимка всъщност въобще не е била там. Имало е само мои снимки. И тогава не издържах, сякаш всичко в мен се разпадна.

— И тогава се върна тук?

— Трябваше да избягам. Мислех, че ще успея да избягам. Но не успях. Тези снимки са правени тук, на острова. Той е бил тук и ме е наблюдавал.

— Ще ги занесем в полицията. — Разтреперана от гняв, Кейт се изправи и грабна плика от пода. — Марката е от Савана. Клеймото е от преди три дни.

— Какъв смисъл има, Кейт?

— Няма да знаем, докато не го занесем в полицията.

— Може би той още е в Савана, но може и да е заминал, а може и да се е върнал на острова. — Джо прокара пръсти през косата си и сетне ги отпусна в скута си. — Нима ще искаме полицаите да разпитват всички, които се разхождат с фотоапарати из острова?

— Ако е необходимо. С какъв фотоапарат са направени снимките? И къде са били проявени? Кога са направени? Трябва да има начин да се разбере всичко това. По-добре е да предприемем нещо, отколкото да седиш тук и да трепериш от страх. Стегни се, Джо Елън.

— Искам просто да не мисля за това.

— Тогава не мисли! — избухна братовчедка й. — Срамувам се заради теб, че безропотно си позволила на някой да ти причини всичко това. — Взе една от снимките и се взря в нея. — Кога е била направена тази? Погледни я, опитай се да си спомниш.

Стомахът й се сви на топка, когато се вгледа в снимката. Ръцете й се изпотиха и сърцето й глухо заби. Снимката не беше съвсем на фокус. Ъгълът на снимане бе подбран несполучливо, защото една тъмна сянка скриваше почти цялото й тяло. Той бе способен на много повече, припомни си тя. Странно, но именно недостатъците в кадрирането й помогнаха да се съвземе и да мисли практично, дори критично.

— Мисля, че тази снимка е правена набързо. Около блатото местността е оголена и той не е искал да забележа, че ме снима, затова е бързал.

— Добре. Добро момиче. А кога е била направена последната?

— Само преди няколко дни, но тогава не бях взела триножника. — Тя замислено сви вежди, опитвайки се да си припомни. — Значи трябва да е било преди две седмици. Не, преди три. Преди три седмици бях излязла до плажа по време на отлива. Дай ми друга снимка.

— Знам, че е мъчително за теб, но тази ми харесва. — Кейт се опита да й се усмихне окуражаващо, докато й подаваше снимка, на която Джо седеше в скута на Сам.

— Това е в къмпинга. В деня, в който ме заключиха в мъжката баня и татко ме измъкна оттам. Не са били деца. Било е това копеле. Той ме е заключил там, а след това е дебнал, докато направи тази снимка.

— Не беше ли това в деня, в който Джини не дойде на работа? Някъде преди две седмици.

Младата жена коленичи на пода, но сега от паниката й не бе останала и следа. Ръцете й не трепереха, съзнанието й беше ясно. Хладнокръвно прерови всички снимки.

— Не мога да бъда сигурна за всяка от тях, но ми се струва, че са правени доста отдавна. Поне преди две седмици. Това означава, че той е изчаквал, преди да ми ги изпрати. Защо?

— Защото му е трябвало време да ги прояви и да подбере най-добрите. Да реши кои да ти изпрати. А може да е имал и други задължения. Може би работи някъде.

— Не, убедена съм, че той се намира на острова. Предишните снимки бяха от Хатерас и от Шарлот. Показваха моменти от ежедневието ми, а това означава, че този тип е посветил времето си изцяло на мен.

— Добре. Вземи си чантата. С моторницата ще отидем до сушата. Ще занесем всички снимки в полицията.

— Съгласна съм. Това е по-добре, отколкото да треперя тук от страх. — Внимателно събра снимките и ги напъха в плика. — Съжалявам, Кейт.

— За какво?

— Затова, че не споделих с теб. Затова, че не ти вярвах достатъчно, за да ти разкажа за всичко.

— А трябваше. — Тя протегна ръка и й помогна да се изправи. — Но това вече е минало. Отсега нататък всички в тази къща трябва да помнят, че сме едно семейство.

— Не знам защо си губиш времето с всички нас.

— И аз понякога се чудя защо, скъпа — усмихна се Кейт и я потупа по бузата.