Нора Робъртс
Красива и мъртва (17)

17

Кирби сложи термометъра на Янси Бруди, докато майка му тревожно обясняваше:

— Не спа почти цяла нощ, д-р Кирби. Дадох му тайленол, но тази сутрин пак имаше температура. Джери трябваше да замине преди разсъмване с лодката за скариди, но беше страшно притеснен.

— Не ми е добре — капризно изхленчи момчето и погледна лекарката. — Мама каза, че ще ме излекуваш.

— Ще се опитам. — Тя погали сламенорусата коса на детето. — Ходи ли на празненството по случай рождения ден на Бетси Пендълтън преди две седмици, Янси?

— Да, имаше вкусна торта и сладолед. Беше хубаво, ама сега не съм добре — усмихна се то и сложи глава на рамото на Кирби.

— Знам, миличко. Знаеш ли, че и Бетси не се чувства добре днес, също и Брендън и Пеги Лий. Струва ми се, че имаме дребна шарка.

— Дребна шарка? Но той няма никакъв обрив.

— Ще има. — Бе забелязала малките червени точици под мишниците. — Трябва да се опиташ да не ги разчесваш, скъпи. Ще дам на майка ти специален лосион, с който да те маже, за да не те сърби. Ани, двамата с Джери боледували ли сте от дребна шарка?

— Да — въздъхна тя. — Всъщност точно от него се заразих, когато бяхме деца.

— Значи сега няма вероятност да се разболеете. Янси в момента е в инкубационен период, така че не бива да е в контакт с други деца и възрастни, които не са боледували от дребна шарка. Ти си здраво момче — каза тя и го щипна по нослето. — Хладките бани с малко кола ще облекчат сърбежа, когато се появи обривът, освен това ще ти дам рецепта за лекарствата. Трябва да накараш Джери да отиде с рецептата до Савана. За температурата продължавай да му даваш тайленол — добави тя и притисна хладната си длан към бузата на Янси. — След няколко дни ще мина да го видя.

Кирби забеляза уплашеното лице на Ани, усмихна се и докосна ръката й.

— Той ще се оправи, Ани. Следващите две седмици няма да са леки, но не очаквам усложнения. Ще ти обясня всичко най-подробно, преди да си тръгнете.

 

 

До един следобед Кирби установи още два случая на дребна шарка, превърза един счупен пръст и прегледа един пациент с цистит. Такъв е животът на лекаря, каза си тя, докато отваряше бурканчето с фъстъчено масло.

Оставаха й тридесет минути до следващия преглед и тя се надяваше, че ще може да си почине и да хапне един сандвич. Едва сдържа вика си, когато вратата се отвори.

Беше непознат. Познаваше всички на острова, но никога не бе виждала този мъж. Веднага реши, че е от онези нехранимайковци, които идваха на острова да се попекат на слънце и да карат сърф.

Косата му беше светлоруса и стигаше до раменете, а лицето му бе доста загоряло. Беше облечен с раздърпани бермуди, избеляла тениска, а очите му бяха скрити зад тъмни очила.

Прецени, че наближава тридесетте и е доста привлекателен. Кирби остави сандвича си и отвърна на колебливата му усмивка.

— Извинете ме. — Той наклони глава. — Да не съм сбъркал къщата. Казаха ми, че тук има лекар.

— Аз съм доктор Фицсимънс. Какво мога да направя за вас?

— Нямам записан час. — Мъжът хвърли поглед към сандвича й. — Мога ли да се запиша?

— Защо?

— Ами аз… — Той сви рамене и протегна ръка. Дланта му беше много лошо изгорена, цялата бе зачервена и покрита с мехури.

— Изглежда зле. — Тя се приближи, хвана ръката му и внимателно я огледа.

— Глупава работа. Кафето започна да кипи и аз, без да му мисля, грабнах кафеника. Отседнал съм долу, в къмпинга. Попитах децата откъде мога да си купя мехлем против изгаряния и те ме пратиха при вас.

— Да отидем в кабинета. Ще почистя раната и ще я превържа.

— Май попречих на обяда ви.

— Няма значение. Значи вие сте в къмпинга — продължи тя, докато го водеше към кабинета.

— Да, мислех да прескоча до Кейс, за да поработя там. Аз съм художник.

— Така ли?

Той се настани в стола, който тя му посочи, и намръщено изгледа ръката си.

— Май с тази рана няма да мога да работя поне две седмици.

— Да, освен ако не рисувате с лявата ръка — обади се тя, докато се миеше и слагаше ръкавиците.

— И без това бях решил да поостана за по-дълго. Мястото е страхотно. — Мъжът пое дълбоко дъх, когато тя започна да почиства раната. — Ох, дяволски боли!

— Сигурна съм, че е така. Ще ви предпиша аспирин. И предпазна ръкавица за кафеника.

Непознатият се ухили, но в следващия миг отново стисна зъби от силната болка.

— Изглежда, извадих късмет с вас. Това може да се инфектира, нали?

— Да. Но ще се погрижим да не се стигне дотам. Какви картини рисувате?

— Всичко, което ми хареса. — Той й се усмихна, наслаждавайки се на аромата й. Харесваше му и златистата й коса. — Може би ще се съгласите да ми позирате.

Младата жена се засмя, сетне се завъртя със стола, за да вземе мехлема от чекмеджето.

— Едва ли, но все пак ви благодаря.

— Имате страхотно лице. Правя чудесни портрети на красивите жени.

Тя го изгледа по-внимателно. Очите му бяха скрити зад тъмните очила. Макар че усмивката му беше широка и приятелска, имаше нещо, което внезапно я накара да настръхне. Лекарка или не, тя все пак беше жена, останала сама с един непознат. Непознат, който я гледаше прекалено втренчено.

— Сигурна съм, че е така. Обаче аз съм единственият лекар на острова и съм доста заета. — Наведе се над ръката му и започна да я маже с мехлема.

„Глупости — каза си тя. — Вече ставам смешна.“ Този мъж имаше втора степен изгаряне и й се бе доверил. Освен това беше художник и съвсем естествено бе да я изучава по-внимателно.

— Все пак, ако промените решението си, аз ще остана на острова още известно време. Господи, сега вече се чувствам по-добре. — Той въздъхна дълбоко и остави ръката си в нейната.

Кирби се почувства още по-глупаво и се усмихна притеснено.

— Затова съм тук. Трябва да пазите ръката си суха. Когато се къпете, увивайте я в найлонова кесия. Една седмица никакво плуване. Превръзката трябва да се сменя всеки ден и ако не можете да се справите сам, елате при мен.

— Благодаря ви. Имате много хубави ръце, докторе — добави той, докато тя бинтоваше ръката му.

— Всички така казват.

— Не, аз исках да кажа… не само като лекар. Ръцете ви са много артистични. Ангелски ръце — добави той и отново се усмихна. — Бих искал някога да ги скицирам.

— Ще поговорим за това, когато отново ще можете да държите молива. — Тя се изправи. — Ще ви дам една туба от този мехлем. Искам отново да дойдете при мен два дни преди да напуснете острова, освен ако не желаете да се прегледате някъде другаде.

— Добре. Колко ви дължа?

— Имате ли застраховка?

— Не.

— Двадесет и пет долара за прегледа и десет за медикаментите.

— Справедливо. — Той се изправи и с лявата си ръка извади портфейла си от задния джоб. Внимателно отброи банкнотите с превързаната си ръка. — Май за известно време няма да съм от най-сръчните.

— Ако се нуждаете от помощ, в къмпинга няма да ви откажат. Хората на острова са много дружелюбни.

— Забелязах го.

— Ще ви дам квитанция.

— Не, няма нужда. — Мъжът пристъпи към нея и тя отново усети как по гърба й полазиха нервни тръпки. — Вижте, ако имате път към къмпинга, можете да се отбиете в бунгалото ми. Ще ви покажа някои от картините си или пък…

— Кирби! Там ли си?

Изпита такова огромно облекчение, че й се прииска да закрещи.

— Брайън, в кабинета съм. Току-що привършвам с един пациент. Не забравяйте, че няколко дни не бива да мокрите ръката си — каза тя и припряно започна да сваля ръкавиците. — И не пестете мехлема.

— Както кажете, докторе. — Непознатият се запъти към вратата и повдигна вежди при вида на мъжа, който стоеше в кухнята с кървав парцал, увит около ръката. — Май ще имате още един пациент.

— Правилно — сухо отвърна Брайън и погледна към превързаната му ръка. — Струва ми се, че не съм единственият.

— Твърде натоварен ден за един лекар.

— Лекарят нямаше и пет минути да… — започна Кирби и влезе в кухнята. — Брайън, какво по дяволите си направил? — Сърцето й се качи в гърлото, тя изтича към него, сграбчи ръката му и започна да развива окървавения парцал.

— Дяволският нож се изплъзна. Аз само… целият под се оплеска с кръв.

— О, я млъкни! — Сърцето й замря, когато видя дългия разрез на ръката му. Раната беше дълбока и кървеше силно. — Трябва да се направят няколко шева.

— Не.

— Да, поне десетина.

— Виж, само я превържи, за да мога да работя.

— Казах ти да млъкнеш! — сряза го тя. — Ще ме извините ли, аз… — Кирби се извърна и се намръщи. — О, предполагам, че си е отишъл. Ела с мен в кабинета.

— Не искам да ме шиеш. Дойдох само защото Лекси и Кейт ме принудиха. Ако Лекси не ме беше вбесила с мрънканията си, нямаше да се порежа. Сложи й нещо антисептично и я превържи. Не искам нищо друго.

— Престани да се държиш като дете. — Хвана здраво ръката му и го бутна към стола. — Сядай тук и се дръж прилично. Кога за последен път са ти били инжекция против тетанус?

— Инжекция? О, я виж…

— Значи е било отдавна. — Набързо изми ръцете си, подреди инструментите и ги остави пред него заедно с шишенцето с антисептичния разтвор. — По-късно ще се погрижим и за инжекцията. А сега ще ти почистя раната, ще я дезинфектирам и ще те превържа. Ще ти предпиша и лекарство.

Той усети как и сърцето му, и раната му запулсираха още по-учестено.

— Какво лекарство?

— Местна упойка, за да зашия раната.

— А за какво си приготвила тази спринцовка?

— Остави ме да прегледам пръстите ти — заповяда му тя. — Добре, добре… Не вярвам да си прекъснал някое сухожилие. Винаги ли си се страхувал от спринцовките, Брайън?

— Не, разбира се, че не. — Тогава тя посегна към спринцовката и той пребледня. — Да. По дяволите, Кирби, дръж тази игла по-далеч от мен!

Очакваше, че ще му се изсмее в лицето, ала вместо това го погледна напълно сериозно.

— Поеми дълбоко дъх и погледни към картината над дясното ми рамо. Не отмествай поглед от нея и дишай равномерно. Едно, две, три. Това е всичко. Само едно малко убождане и готово — промърмори тя и плъзна иглата под кожата му. — Продължавай да броиш.

— Добре. — Той усети как потта се стича по гърба му, но не отмести поглед от акварела с езерото с лилиите. — Сега е моментът да направиш някой скапан коментар…

— Работила съм в спешно отделение и за една година съм видяла толкова кръв, че ще ми стигне за три живота — огнестрелни рани, прободни рани, рани от пътни произшествия. Обаче никога не съм изпитвала такава паника, както когато видях кръвта ти да капе по пода в чакалнята.

Брайън отмести поглед от картината и я погледна в очите.

— Ще почистя пода.

— Не се дръж като глупак. — Взе пакета с марлята и застина, когато ръката му докосна нейната.

— Знаеш, че те харесвам. — Той изчака, докато тя отново вдигна глава към лицето му. — Наистина много те харесвам. Как, по дяволите, се случи това?

— Не знам. Какво мислиш за всичко това?

— Вероятно нищо няма да излезе. Ти и аз, това ми се струва безнадеждно.

— Сигурно си прав. — Кирби взе иглата. — Вероятно нищо няма да стане. Не мърдай, Брайън.

— Не се тревожи за естетиката. Само свършвай по-бързо.

— Аз съм прочута с малките си и равни бодове. Само се отпусни и продължавай да дишаш равномерно.

Тъй като едва ли щеше да се унижи повече, ако припадне в скута й, Брайън се подчини.

— Не се страхувам от иглите, просто не ги обичам.

— Това е фобия.

— Нямам фобия, но никак не ми харесва да ми пъхат игли под кожата.

Тя се усмихна, но той не можеше да я види, защото главата й бе наведена над ръката му.

— Напълно те разбирам. От какво ти се оплакваше Лекси?

— Както обикновено. От всичко. — Опита се да не реагира на лекото дръпване, когато тя събра краищата на раната. — Че съм бил безчувствен, че не се интересувам от нея и от никого, че не съм я разбирал. Че никой не я разбира. Ако съм бил брат на място, трябвало да й дам пет хиляди долара, за да може да се върне в Ню Йорк и да стане звезда.

— Мислех, че е решила да остане тук през цялото лято.

— Скарала се е с Гиф и понеже той не падна в краката й да й иска прошка, вчера тя се цупи, а днес изпадна в обичайната си истерия. Свърши ли?

— Още съм по средата — търпеливо обясни тя.

— По средата! Чудесно! Прекрасно! — Стомахът му се преобърна. — Кой беше този безделник?

— Хмм? А, онзи с изгарянето ли? Опитал се да се пребори с горещия кафеник. Каза, че бил художник и се отбил на острова на път за Кейс. Бил отседнал в къмпинга. Не ми каза името си.

— А какво рисува?

— Портрети. Предложи ми да му позирам. По дяволите, не мърдай, Брайън — скара му се тя, когато ръката му потръпна.

— Ти какво му отговори?

— Казах му, че съм поласкана, че му благодаря за предложението, но не разполагам със свободно време. Не знам защо, но този човек ме плаши.

Свободната ръка на Брайън я сграбчи толкова силно за рамото, че младата жена ядосано го изруга.

— Привършвам. Още два шева — започна тя.

— Докосвал ли те е?

— Какво? — Не, това в очите му не беше страх от болката, отбеляза Кирби. Беше гняв. А това бе толкова приятно и вълнуващо. — Разбира се, че ме докосна, Брайън. Със здравата си ръка ме хвърли на пода, разкъса ми дрехите и страстно ме облада. На един дъх.

Пръстите му се впиха по-силно в рамото й.

— Не се шегувай. Налетя ли ти?

— Не, разбира се, че не. Просто за миг изпитах някакво безпокойство, защото бях сама с него, а той изглеждаше прекалено заинтригуван от мен. После се разбра, че той просто оглеждал ръцете ми, защото искал да ги рисува. — Тя размаха пръстите на лявата си ръка. — Ангелски ръце. Тъкмо ми казваше това, когато ти се втурна в кухнята с ужасната си рана. Ревността ти ме ласкае.

— Не съм ревнив. — Брайън отдръпна ръката си. — Просто не искам някакъв си плажен безделник да се мотае край теб и да те сваля.

— Не ме е свалял, пък и да се беше опитал щях да се справя с него. Остава още един шев. — Тя приключи и доволно огледа работата си. — Чудесен шев. — Изправи се и се зае да приготвя спринцовката за инжекцията против тетанус.

— Как щеше да се справиш с него?

— Да се справя с какво? О, още ли мислиш за това? С любезен отказ.

— Ами ако това не помогне?

— Щях да стисна силно изгорялата му ръка и той щеше да припадне от болка.

Когато се извърна, видя, че Брайън се хили.

— Не се съмнявам, че би го направила.

— Абсолютно. Веднъж охладих буйната страст на един прекалено похотлив пациент, като го стиснах леко за ларинкса. На бърза ръка успях да го убедя да се откаже от неприличните му намерения и той пренасочи страстта си към сестрите в отделението. Сега отново можеш да погледнеш към пейзажа с водните лилии, Брайън.

Той пребледня.

— Какво криеш зад гърба си, Кирби?

— Нали ти заповядах да гледаш към лилиите.

— Ох, Господи, пак се започва… — Брайън отмести глава, но в следващия миг извика и леко подскочи.

— Стига, Брайън, та това е само тампон със спирт. Ще ти мине след десет секунди. А после ще усетиш само едно леко боцване.

Той изсумтя недоверчиво.

— Глупости, няма да мине само с едно боцване. Да не би да си взела от най-дебелите игли, които използват тапицерите?

— Ето, вече всичко свърши. — Тя притисна марлята и започна да бинтова ръката му. — Пази я от вода. Когато се наложи, ще сменя превръзката. След десет дни или да кажем след две седмици ще свалим бинта и ще проверим шева и ще махнем конците.

— Но няма да е толкова болезнено, нали?

— Ето, вземи. — Тя бръкна в джоба на престилката си и извади пакет дъвка. — Това ти е наградата, за да се държиш като добро момче.

— Разбирам, че се опитваш да ме направиш за смях, но въпреки това ще взема дъвката.

Тя разви опаковката и напъха една дъвка в устата му.

— Вземи и два аспирина. Упойката ще държи още малко, а след това ще те заболи по-силно. Но съм сигурна, че ще издържиш.

— А няма ли да целунеш творението си?

— Защо не? — Тя вдигна глава и леко притисна устни към марлята. — И бъди по-внимателен с ножовете в кухнята. Искам ръцете ти винаги да си останат такива, каквито ги обичам.

— Тогава навярно няма да възразиш, ако довечера намина към теб, за да ти покажа колко съм добър на шведската борба само с една ръка. Ще видим дали ще мога да те поваля на пода и да разкъсам дрехите ти. На един дъх.

— Не бих имала нищо против. — Тя се наведе към него и устните им се срещнаха. — И колкото по-рано си при мен, толкова по-добре.

Брайън погледна към кушетката и се усмихна обещаващо.

— Добре, но тъй като вече съм дошъл в кабинета ти, защо сега аз пък да не те прегледам. Можеш да оставиш стетоскопа на врата си, но нищо друго. Само стетоскопа.

Предложението му събуди приятен трепет в слабините й.

— Като лекар винаги трябва да обръщам внимание на желанията на пациентите си — започна тя, ала в следващия миг трябваше отново да слезе на земята, защото чу как външната врата изскърца. — Обаче мога да ти запиша час за довечера. — Отдалечи се от него и започна да прибира инструментите си. — Тази сутрин се занимавах само с болни от дребна шарка. Сигурно идва още един заразен.

Брайън никак не искаше да напуска кабинета й. Приятно му беше да седи тук, до нея, да гледа как тя уверено подрежда инструментариума.

— Че кой може да пипне дребна шарка?

— Как кой? Всички деца под десет години. Вече станаха седем случая. — Тя се огледа. — А ти боледувал ли си от нея?

— О, да, и тримата я изкарахме едновременно. Мисля, че бях тогава на девет, така че Джо трябва да е била на шест, а Лекси още не беше навършила три години. Помня само, че майка ни доста се поозори с нас тримата.

— Може би за вас е било незабравимо преживяване.

— Не беше чак толкова зле, особено след края на първата седмица. Баща ми често прескачаше до Савана и помня, че ни донесе онази голяма кутия с комплект за сглобяване, а също и цяла дузина книжки за оцветяване и други играчки — миниатюрните автомобилчета за мен и кукли Барби за сестрите ми. — Потръпна от неканените спомени. — А може би просто е решил да ни намери с какво да се занимаваме, докато премине периодът на карантината.

„И за да облекчи майка ви“, помисли си Кирби.

— Никак не е лесно, когато в къщата те чакат три болни хлапета. Така че Сам много добре се е сетил тогава.

— Да, имаше ефект. Той винаги се справяше с проблемите. Преди тя да го изостави. — Опита се да си внуши, че това вече отдавна нима значение за него и с лека въздишка се изправи. — Трябва да вървя. Благодаря ти за ремонта.

Но погледът му беше тъжен. Тя взе лицето му в ръце и пламенно го целуна.

— Довечера ще ти представя сметката. Но тази целувка е безплатна.

Усмихна й се.

— Чудесно. — След което тръгна към вратата. Не се обърна към нея. Струваше му се, че в момента всички думи са излишни. Но пред прага не се стърпя, обърна се и отново заговори — Мисля, че те обичам, Кирби. И не знам как да се справя нито с теб, нито със себе си.

Бързо излезе навън, оставяйки я с изумен поглед. Кирби се отпусна на стола и реши, че следващият пациент може да я поизчака — първо трябваше да излекува себе си, преди да се заеме с другите.

 

 

Малко преди залез Кирби реши да се разходи по плажа. Имаше нужда да остане насаме, преди отново да се види с Брайън.

Той я обичаше. Не, смяташе, че я обича, поправи се тя. Все пак имаше разлика. Не бе очаквала подобна стъпка от него. Стъпка, която я плашеше.

Тръгна покрай брега. Спря, за да се наслади на усещането на пясъка под краката си. Ето това е, каза си младата жена, той предизвикваше у нея подобно усещане — твърдата почва внезапно се изплъзваше под краката й също както пясъкът.

Тя го желаеше и се опитваше да преодолее естествената му самозащита.

Винаги бе особено внимателна относно връзките си с мъжете. Сама си бе избрала Брайън Хатауей. Той не беше от мъжете, които с лекота говореха за любовта. Не и Брайън. Тя можеше, но не и с Брайън. Ако му кажеше, че го обича, това трябваше да означава точно това. А ако наистина бе така, трябваше да бъде много внимателна. Думите бяха само основата.

Дом, семейство. Постоянство. Трябваше да реши дали иска всички тези неща, дали ги иска заедно с него. Чак тогава ще трябва да го убеди, че и той ги иска с нея.

Не беше толкова просто. Болката и раните от миналото все още не бяха зараснали в душата му.

Повдигна лице, за да се наслади на вятъра. Но нима вече не бе решила? Нима още в мига, когато сърцето й се преобърна, когато видя кръвта, капеща от ръката му, не знаеше, че всичко е предрешено, че това, което съществуваше между тях, беше нещо много повече от обикновен секс?

Това я плашеше. Страхуваше се, че трябва да предприеме следващата стъпка. По-добре да изчака. Трябваше да бъде съвсем сигурна. Трябваше да си изясни нещата, преди да се гмурне в дълбоките води. Всичко това бе прекалено важно, за да го решава под напора на чувствата.

Внезапно нещо проблесна зад дюните и тя се намръщи. Проблясването се повтори и тя разбра, че е от някакво стъкло. Бинокъл, помисли си младата жена и потръпна. Заслони очи с ръка и видя някаква фигура. Беше прекалено далече, за да различи дали бе мъж или жена. Ускори крачка, искаше й се по-скоро да стигне до вилата, да бъде в безопасност зад заключената врата.

Знаеше, че поведението й е глупаво. Навярно някой турист се наслаждаваше на залеза. Ала усещането, че я наблюдават, я изпълни с ужас и тя се затича към къщи.

 

 

Тя го усети, а това правеше нещата още по-вълнуващи. Той я бе изплашил само с присъствието си. Изсмя се тихичко и нагласи визьора на фотоапарата, за да я вижда по-добре как бяга по плажа.

Имаше красиво тяло. Беше истинско удоволствие да наблюдава как вятърът надига полата й, разкривайки дългите й стройни крака. Слънчевите лъчи хвърляха искрящи отблясъци в косите й, които приличаха на разтопено злато. Светлината се пречупваше от сенките на дърветата и придаваше тайнствена мекота на картината. Бе много доволен, че този път бе сложил цветен филм във фотоапарата.

О, а този поглед в очите й, когато разбра, че някой я наблюдава. Увеличителят бе силен и той много ясно различи как зениците й се разшириха.

Какви прекрасни зелени очи, помисли си мъжът. Отиваха й. Също както и дългата руса коса и мекия, успокояващ глас.

Запита се какъв ли е вкусът на гърдите й.

Сигурно е страхотна в леглото, реши, щраквайки бързо с фотоапарата, преди да е изчезнала зад дюните. Малките гърди са много чувствителни. Навярно тя си мислеше, че знае всичко за човешката анатомия. Обаче той беше убеден, че може да я научи на още нещо.

Припомни си редовете от дневника, които отлично отговаряха на сегашното му настроение. За изнасилването на Анабела.

„Експериментирах, като си позволих да извърша с нея неща, които не си бях позволявал с друга жена. Тя плачеше, сълзите се стичаха по страните и устните й. Аз я обладавах отново и отново. Не можех да спра. Това не беше секс, не беше изнасилване. Това беше невероятна власт и могъщество.“

Да, това бе могъществото, за което бе копнял, но което не бе изпитал с Джини. Защото Джини беше грешка. Тя не беше ангел, а обикновена проститутка, просто един лош избор.

Ако преценеше, че се нуждае от повече практика преди решителния момент, Кирби с нейните прекрасни очи и ангелски ръце бе идеален обект. Да, тя беше чудесен избор.

Трябваше добре да обмисли тази възможност. Но сега се налагаше да отиде до „Сенкчюъри“ и да види какво става с Джо Елън.

Време беше да й напомни, че не я е забравил.