Нора Робъртс
Красива и мъртва (16)

16

— Не мога да разбера защо да не си вземеш един ден почивка, само един, и да прекараш малко време с мен.

Гиф остави чука, седна на пода и се втренчи в нацупеното лице на Лекси. Това сигурно е една от лошите шеги на природата, каза си той. Как е възможно едно намръщено лице да изглежда толкова привлекателно?

— Скъпа, казах ти, че през тази седмица ще бъда много зает. А днес е само вторник.

— Какво значение има кой ден сме? — Тя ядосано разпери ръце. — Всички дни си приличат.

— Добре, ще ти кажа какво значение има за мен. — Той плъзна ръка по дървената рамка. — Обещах на госпожица Кейт, че тази допълнителна врата ще бъде готова и поставена в събота.

— Можеш да я свършиш и за неделя.

— Аз й обещах за събота. — Това изчерпваше въпроса за Гиф. Ала след като в момента разговаряше с Лекси, трябваше да прояви търпение и да й обясни и останалите си задължения. — Вилата е наета за следващата седмица, а тъй като сега Колин е зает по цял ден в къмпинга, а пък Джед трябва да ходи на училище, налага се сам да се погрижа за всичко.

Въобще не й пукаше за проклетата врата. Подът беше почти поправен. Колко време щеше да му трябва за тъпия покрив и остъклената врата?

— Само един ден, Гиф. — Тя го целуна по бузата. Гласът й бе дрезгав и обещаващ. — Само няколко часа. Можем да отидем с твоя скутер до сушата и да си прекараме чудесно в Савана.

— Лекс, наистина нямам свободно време. Ако успея да свърша всичко по вилата, ще можем да отидем следващата събота. Ще се опитам да си наглася работите така, че да можем да прекараме целия уикенд.

— Не искам да чакам до следващата събота. — Гласът й вече не звучеше обещаващо, а сърдито. — Искам да отида сега.

В момента приличаше на петгодишната му братовчедка, когато настояваше да получи нещо. Обаче не очакваше, че сравнението ще й хареса, затова търпеливо изрече:

— Не мога да тръгна сега. Вземи скутера, щом толкова ти се ходи и да поразгледаш магазините в Савана.

— Сама?

— Покани сестра си или някоя приятелка.

— Нямам никакво желание да прекарвам деня си с Джо, а нямам приятелки. Джини си отиде.

Не беше нужно да вижда сълзите в очите й, за да знае, че тъкмо това бе причината за нейното настроение. Ала не беше в състояние да я утеши, тъй като самият той беше твърде разтревожен от изчезването на Джини.

— Ако искаш да отидем двамата, ще трябва да почакаш до следващата събота. Ще си освободя целия уикенд. Ще си вземем стая в някой хотел и ще те заведа на изискана вечеря.

— Ти нищо не разбираш! — Тя го удари с юмрук и скочи на крака. — Днес не е събота и аз ще полудея, ако не се махна за малко оттук. Защо не искаш да ми отделиш малко време? Защо не искаш да си с мен?

— Вече ти обясних. — И неговото търпение си имаше граници. Отново взе чука.

— Дори не желаеш да спреш за малко и да ми обърнеш внимание. Ти просто се забавляваш с мен между другото. Ето сега проклетата врата е по-важна от мен.

— Казах, че ще направя тази врата, а аз държа на думата си, Лекси. Щом искаш да отидеш до Савана, казах ти, че ще те заведа следващия уикенд. Това е, което мога да направя.

— Не е достатъчно. Сигурна съм, че лесно ще намеря някой, който ще бъде щастлив да ме заведе днес в Савана.

Гиф отбеляза с молив мястото върху дъската, а сетне я погледна със студени, присвити очи. Разбра, че го заплашва, и бе сигурен, че много лесно може да изпълни заканата си.

— Убеден съм, че ще намериш — спокойно отбеляза. — Не се съмнявам, че ще получиш това, което търсиш.

Думите му бяха като плесница. Тя очакваше той да избухне, ревниво да размаха юмрук и да й каже точно какво ще направи, ако се осмели да погледне друг мъж. После щяха да имат шумна разправия и накрая Лекси щеше да му позволи да я люби в празната вила. След това лесно щеше да го убеди да я заведе до Савана.

Ала всичко това изчезна с един замах. В очите й напираха сълзи, тя тръсна глава и се извърна.

— Чудесно, тогава ти си стой тук и си прави вратата, а пък аз ще направя това, което трябва.

Гиф не каза нищо, когато тя гордо излезе през вратата. Затвори очи, за да се успокои. Трябваше да се владее отлично, ако не искаше да загуби някой пръст, докато пробива дупки с бормашината. Щяха да му трябват всичките, за да разбие физиономията на някого, ако тя изпълни заканата си.

Лекси чу бръмченето на инструмента и скръцна със зъби. Самодоволно, егоистично копеле! Изобщо не го беше грижа за нея. Закрачи ядосано по пясъка. Никой не го беше грижа за нея. Никой не я разбираше. Дори и Джини…

Тя спря за миг. Стомахът й се сви на топка. Приятелката й си беше отишла. Просто бе изчезнала. Всички, които обичаше и от които се интересуваше, я бяха изоставяли по един или друг начин. Никога не е била толкова важна за тях, че да останат заради нея.

Отначало тя бе сигурна, че с Джини се е случило нещо ужасно. Сигурно са я отвлекли или пък е била толкова пияна, че се е подхлъзнала в блатото и някой алигатор я е изял.

Това беше абсурдно, разбира се. Трябваха й няколко дни, за да си признае, че още един човек я бе изоставил. Защото всички си отиваха, независимо колко силно се нуждаеше от тях.

Ала този път… Хвърли гневен поглед към вилата, в която Гиф работеше. Този път тя първа щеше да си замине.

Насочи се към дърветата. Слънцето изгаряше лицето й, а сандалите й се напълниха с пясък. В този миг ненавиждаше острова и всичките му обитатели. Мразеше хората, които идваха и очакваха да им сервира и да мие мръсните им чинии. Мразеше семейството си, защото я смятаха за глупава мечтателка. Мразеше плажа с ослепителното бяло слънце и безкрайните морски вълни. Мразеше и гората с тайнствените сенки и оглушителната тишина. Но най-много от всичко мразеше Гиф, защото си бе помислила, че се е влюбила в него.

Но вече не. Нямаше да му достави това удоволствие. Вместо това, помисли си младата жена, когато навлезе в сенчестата прохлада на гората, ще си намери някой друг и ще накара Гиф да страда.

Усмихна се, когато видя очертанията на малката вила и една фигура зад мрежата на терасата. Не можеше да разбере как досега не се бе сетила за него.

Нейтън Делъни. Той беше идеален. Беше преуспял в живота, изискан и образован. Беше пътувал по целия свят, изглеждаше страхотно, дори Джо го бе забелязала.

Можеше да се обзаложи, че той знае как да се отнася към една жена.

Лекси отвори малката си червена чантичка. Изчисти с кърпичка лицето си и внимателно начерви устните си. Отметна косата си и си представи сцената, която щеше да изиграе.

Приближи се до вилата усмихната.

— Здравей, Нейтън.

Той бе изнесъл компютъра на верандата, за да се наслаждава на хладния ветрец, докато работи. Бе доволен от скицата, бе постигнал желаното съвършенство. Като чу гласа й, вдигна глава и разсеяно се огледа. Вратът му се бе схванал и той го разтри.

— Здравей, Лекси.

— Не ми казвай, че работиш в такава прекрасна утрин.

— Само нанасях последните щрихи.

— Това ли е един от онези малки компютри? Как, за Бога, можеш да чертаеш сградите върху това малко екранче?

— Със старание.

Тя се засмя, закачливо наклони глава и прокара пръст по шията си.

— О, аз май те прекъснах и сигурно ти се иска да се махна по-скоро.

— Не съвсем. Твоето присъствие ще ми даде извинение, за да си почина.

— Наистина ли? Ще се разсърдиш ли, ако те помоля да се кача при теб и да хвърля един поглед на работата ти? Или си суеверен и не обичаш да показваш недовършени неща?

— Не, не съм суеверен, а вече почти привърших. Заповядай.

Нейтън скришом погледна часовника си, когато тя започна да се изкачва по стълбите. Наистина му трябваха няколко часа, за да довърши работата си. Освен това в един часа имаше среща. Щеше да отиде на пикник в северната част на острова. Крайно време беше да опознае по-добре Джо Елън Хатауей.

Но въпреки това се усмихна на сестра й, трудно беше да не го направи. Тя бе красива като картина и ухаеше на нещо свежо, по-свежо дори и от хладния морски ветрец. Късата й бяла поличка разкриваше дългите, стройни крака.

— Искаш ли нещо разхладително?

— Ммм, ще пийна от твоята чаша, става ли? — Тя взе високата чаша от масата и отпи една глътка. — Айскафе. Страхотно. — Лекси мразеше айскафе и не разбираше защо хората разваляха прекрасната гореща напитка с лед.

Облиза горната си устна и седна до него, но не прекалено близо. Една жена трябва да умее да загатва за намеренията си. Погледна към монитора и бе толкова изумена от подробния план на кота от някаква сграда, че забрави защо е дошла.

— О, това е фантастично? Как, за Бога, правиш всичко това с компютър? Винаги съм си представяла, че архитектите използват само моливи, сметачни линийки и калкулатори.

— Вече не е така. CAD-системата направи живота ни много по-лесен. Система за проектиране с помощта на компютър — обясни той. — Можеш да преместваш стени, да изменяш ъглите между стените и разположенията на помещенията, да проектираш резбовани врати, да разширяваш стаите, да променяш целия проект според желанието си. И няма никаква нужда от гума.

— Забележително. Това проект за нечия къща ли е?

— Точно така. Къща за почивка на западния бряг на Мексико.

— Вила. — Представи си екзотични цветя, сервитьори в бели костюми, в ушите й зазвуча сарабанда. — Брай е ходил в Мексико, а аз никъде не съм била. — Стрелна го с поглед изпод гъстите си мигли. — Ти също си обиколил целия свят, нали?

— Не бих казал чак целия, но съм ходил тук-там. — Предупредителни звънчета зазвъняха в главата му, но той отхвърли мисълта като глупава и прекалено самонадеяна. — На Западното крайбрежие има прекрасни места. От тази вила ще се открива гледка към Тихия океан.

— Никога не съм го виждала.

— Понякога не е толкова тих. Това тук — посочи на монитора — ще бъде солариум, с извити колони, стъклени стени и стъклен покрив, който ще се вдига, когато времето е хубаво. А тук ще има басейн. Ще запазим скалата от западната страна и ще го издълбаем в нея, като напълно съхраним флората. Ето тук има малък водопад. Ще прилича на лагуна.

— Басейн вътре в самата къща! — подсвирна Лекси. — Ето това вече е нещо. Собствениците сигурно са милионери. — Очите й го изгледаха с искрено възхищение. — Сигурно си много добър в професията си. Имаш успех и те ценят. Да проектираш вили в Мексико за милионери не е шега работа. — Сложи ръка на бедрото му. — Не мога да си представя какво означава да строиш такива красиви сгради.

Опа! Звънна второ предупредително звънче. Смяташе се за интелигентен мъж, а един интелигентен мъж винаги разбира, когато една жена му е хвърлила око.

— Върху подобни проекти работят много хора — инженери, предприемачи, озеленители.

„Нима не е сладък“ — помисли си младата жена и се приближи към него.

— Обаче без теб, нищо няма да стане. Твоята работа е най-важната, Нейтън.

Отстъплението е единственият изход, реши той. Размърда се и лекичко се отдръпна от нея.

— Е, не е съвсем така. — Усмихна се, като се надяваше да не издаде смущението си. — Моят проект е водещ, но…

— Твоят проект е прекрасен. — Ръката й лекичко се плъзна по бедрото му. Интелигентен или не, той беше обикновен човек и тялото му незабавно реагира.

— Виж, Лекси…

— Аз съм толкова впечатлена. — Подканващо се наведе към него. — Иска ми се да видя малко повече. — Горещият й дъх опари устните му. — Много повече. — Реши, че или е прекалено почтен, или пък е от бавно загряващите, и затова обви шията му с ръце и притисна устни към неговите.

Устните й бяха топли и мамещи и му пречеха да мисли разумно. За миг езикът му се преплете с нейния, ала той се стегна, хвана ръцете й и я отблъсна от себе си.

— Отлично знаеш… — Изкашля се смутено. — Знаеш, че си много привлекателна жена, Лекси. Аз съм поласкан.

— Добре. — Пулсът й леко се бе ускорил. Представи си изкривеното от ревност лице на Гиф и пулсът й се ускори още повече. — Тогава защо не влезем за малко вътре?

— Има още нещо. — Ръцете продължаваха да стискат нейните. — Харесвам лицето си. Свикнал съм с него. Дори като се бръсна, рядко се порязвам.

— Аз също го харесвам. То е прекрасно лице.

— Оценявам комплимента ти. Затова не ми се иска Гиф да се опита да го премоделира.

— О, той не ме интересува! — Тя безгрижно отметна глава. — Аз не съм негова собственост.

Острата нотка в гласа й и искрите, които припламнаха в очите й, го убедиха, че вероятно разправия между влюбените е причина за това ненадейно желание за съблазняване.

— Скарали сте се, нали?

— Не искам да говоря за Гиф. Защо не ме целунеш пак, Нейтън? Знаеш, че го искам.

Една част от него също го искаше, една много примитивна част.

— Добре, няма да говорим за Гиф. Ще говорим за Джо.

— Тя също не ме притежава.

— Не. Аз… — Не беше сигурен как да й го каже. — Аз се интересувам от нея. — Реши, че това е най-подходящо.

— Аз пък мисля, че се интересуваш от мен. — Лекси освободи едната си ръка и отново я плъзна по бедрото му.

Той успя да сподави въздишката си и сграбчи китката й.

— Престани. — В гласа му прозвуча нравоучителна нотка, която би се харесала на всяка майка. — Ти заслужаваш много повече от това, Лекси. Дяволски много повече.

— Защо ще желаеш Джо повече от мен? Тя е студена и надменна и…

— Престани. — Стисна силно ръката й. — Не искам да те слушам като говориш подобни неща за нея. Тя не ми е безразлична. Както и ти.

— Ти нищо не разбираш. Никой не разбира.

Може би защото гласът й изтъня, но сърцето му внезапно се изпълни с жалост към нея. Нежно повдигна ръцете й и ги целуна. Тя изненадано го погледна.

— Може би просто още не си решила точно какво искаш. — Надяваше се, че вече е в безопасност, затова пусна едната й ръка и прокара пръсти през косите й. — Аз те харесвам, Лекси. Наистина те харесвам. Това е още една причина, поради която не искам да приема изключително примамливото ти предложение.

Внезапно изпита срам от самата себе си и бузите й пламнаха.

— Държах се като глупачка.

— Не. По-скоро аз едва не го направих. — Пусна и другата й ръка и взе чашата с кафето. — Сигурно щеше да промениш решението си по средата и тогава аз какво щях да правя?

Тя подсмръкна.

— А може би нямаше да го сторя. Сексът е лесно нещо. Останалото е това, което обърква всичко.

— Разкажи ми за това. — Подаде й чашата, но тя поклати глава и тъжно се усмихна.

— Мразя айскафе. Пих само за да те съблазня.

— Добре. Искаш ли да ми кажеш защо се скарахте с Гиф?

— Няма значение. — Почувства се ужасно нещастна, изправи се и закрачи по терасата. — Той изобщо не се интересува от мен, не му пука какво правя или с кого съм. Дори днес не можа да отдели един час от скъпоценното си време за мен.

— Скъпа, та той е луд по теб.

Тя се изсмя сухо.

— Много е лесно да бъдеш луд по някого.

— Невинаги. Не и когато искаш всичко да бъде идеално.

Младата жена сви устни и подозрително го изгледа.

— Наистина ли имаш чувства към Джо?

— Така изглежда.

— Тя никак не е лесна.

— Вече го разбрах.

— Спиш ли с нея?

— Лекси…

— Значи още не — реши тя. — И това те изнервя. — Приближи се и приседна на ръба на масата. — Искаш ли съвет?

— Не мисля, че е правилно да обсъждаме… — Любопитството му надделя над благоприличието. — За какъв съвет става дума?

— Тя обича да води играта, да контролира нещата, разбираш ли? Такава е и в работата, и в живота. И винаги си оставя известно пространство, в което да маневрира, разстояние между нея и останалия свят.

Усети, че се усмихва. Алекса Хатауей започваше да му харесва все повече.

— Тя едва ли предполага колко добре я познаваш.

— Повечето от хората ме подценяват — сви рамене Лекси. — А в повечето случаи аз сама им го позволявам. Но ти днес ми даде добър урок, така че съм ти благодарна и ще ти помогна. Не я оставяй да маневрира прекалено дълго. Когато му дойде времето, я притисни до стената, Нейтън, и я грабни. Не мисля, че досега някой се е осмелил да го направи, а тя се нуждае тъкмо от това.

Лекси го изгледа и самодоволно се ухили.

— Мисля, че ще се справиш. Освен това смятам, че си достатъчно умен, за да не й кажеш какво се случи тук.

— Не и в този живот.

Внезапно лицето й стана загрижено.

— Разбери какво не е наред с нея, Нейтън.

— Не е наред ли?

— Нещо я яде отвътре. Не знам какво е то, но тя дойде тук, за да се освободи от него. Ала все още не е успяла. През първата седмица плачеше насън или пък кръстосваше стаята по цяла нощ. Освен това очите й имат едно особено изражение. Сякаш се страхува, а Джо никога не се е страхувала.

— Говорила ли си с нея?

— Аз?! — Тя отново се засмя. — Джо не би говорила с мен за нищо важно. Аз съм нейната малка глупава сестричка.

— Ти изобщо не си глупава, Лекси. И аз никак не те подценявам.

Думите му я трогнаха, тя се наведе и го целуна.

— Предполагам, това означава, че сме приятели.

— Бих се радвал, ако е така. Гиф е много щастлив мъж.

— Само ако реша да му дам още един шанс. — Тя се изправи. — Може би ще му дам… ако много се помоли.

— След като сме приятели, ще ти бъда много благодарен, ако не споменеш пред Гиф за днешната ни среща. Никак не ми се иска да опитам юмруците му.

— О, няма да споменавам имена. — Тя се запъти към вратата, но се спря и се обърна. — Но аз съм убедена, че можеш да се защитиш, Нейтън, и то прекрасно. — Чао засега.

Когато остана сам, той разтри очите си. Да се справиш с жена като Лекси бе истинско предизвикателство. Пожелаваше успех на Гиф.

 

 

Джо тъкмо подреждаше кошницата за пикник, когато Лекси влезе в кухнята. Фотоапаратът бе поставен в кожения калъф и лежеше върху кухненския плот. До него бе опрян и триножникът.

— На пикник ли отиваш? — весело попита сестра й.

— Искам да направя снимки по северния бряг, въпреки че ми остана само следобедът на разположение.

— Сама ли ще ходиш?

— Не. — Пъхна бутилката вино в кошницата. — Нейтън ще дойде с мен.

— Нейтън? — Лекси се настани върху плота и си избра една зелена ябълка от купата с плодове. — И това, ако не е съвпадение. — Тя се усмихна и започна да лъска ябълката в блузата си.

— Какво съвпадение?

— Тъкмо идвам от вилата му.

— О?

— Ммм-хмм. — Отхапа от ябълката, наслаждавайки се на реакцията на сестра си. — Минавах покрай вилата, а той бе седнал отвън на терасата. Пиеше айскафе и ме покани.

— Ти не обичаш айскафе.

Тя изцъка с език.

— Вкусовете се менят. Показа ми чертежите на вила, върху която работи. В Мексико.

— Не знаех, че се интересуваш от подобни неща.

— О, аз се интересувам от много неща. — В очите й проблеснаха дяволити пламъчета и тя отхапа от ябълката. — Особено от добре изглеждащи мъже. А този е първокласен екземпляр.

— Сигурна съм, че ще е поласкан от мнението ти за него — сухо отвърна сестра й и захлопна капака на кошницата. — Смятах, че отиде при Гиф.

— И с него се видях.

— Изглежда си била много заета. — Преметна фотоапарата през рамо и взе кошницата. — Трябва да тръгвам, иначе ще изпусна най-добрата светлина.

— Желая ти сполучливи снимки и приятен пикник. О, Джо… Предай моите най-добри пожелания на Нейтън. Няма да забравиш, нали?

Когато вратата се затръшна, Лекси избухна в смях. „Още един добър съвет, Нейтън — помисли си тя, — подразни малко това зеленооко чудовище, а сетне се наслаждавай на резултата.“

 

 

Нямаше намерение да го споменава. Нямаше да се принизява до нещо толкова елементарно. Джо взе триножника си и се наведе, за да погледне през визьора, за да нагласи ъгъла.

Вълните се разбиваха с оглушителен трясък в неравния бряг, а високо горе кръжаха чайки, размахали бели крила в синьото небе.

Въздухът трептеше от следобедната мараня.

На юг се виждаха стените на стария манастир. По тясната дървена врата се виеха диви лози. Искаше да запечата това запустяло място, обвито със сиви сенки.

Погледна през обектива, наслаждавайки се на самотата и тишината.

Чу тихо изщракване и се изправи. Нейтън стоеше зад нея и тъкмо сваляше фотоапарата си.

— Какво правиш?

— Снимам те. — Беше успял да направи три, преди тя да го усети. — Лицето ти изглеждаше много възбудено.

Стомахът й се преобърна. Беше я снимал без нейно съгласие! Усмихна се пресилено.

— Добре, чакай да си взема фотоапарата и този път аз ще те снимам.

— По-добре го остави на триножника. Нека се снемем заедно пред развалините.

— Нагласен е за панорамни снимки, не за портретни.

— Това е без значение. Няма да ги включваш в албума си и не е необходимо да бъдат идеални, Джо. Ще бъдат само за нас.

— Ако имах подходящ филтър… — Извърна глава, присви очи срещу слънцето, промърмори нещо и промени визьора, за да отстрани сенките, нагласи отвора и намали скоростта. Сетне поклати глава и сви рамене.

— Джо. — Нейтън едва сдържаше смеха си. — Смятай, че това е само една моментална снимка.

— Не мога. Застани вляво, на около два метра от предната стена.

Изчака го да застане на посоченото място и погледна през визьора. Видя как й се ухили. Снимката можеше да стане много по-добра, ако имаше подходящото оборудване, с което да балансира светлината и сенките.

Светлината бе прекалено силна. Трябваше да бъде по-мека, леко да загатва тези прекрасни очи, силните скули, чувствените устни. Господи, той наистина беше много привлекателен мъж. Застанал там, пред полуразрушената каменна стена, изглеждаше толкова силен и енергичен, толкова мъжествен и самоуверен. Толкова сексапилен с износената тениска върху широките си рамене и избелелите джинси, подчертаващи дългите му стройни бедра.

— Сега разбирам защо не правиш портретни снимки.

Тя примигна и се изправи.

— Какво?

— Твоят модел ще припадне, докато те чака да нагласиш фотоапарата. — Младият мъж се усмихна и разкърши рамене. — Не е необходимо да се престараваш толкова. Това невинаги е изкуство.

— Винаги е изкуство — възрази тя. Посуети се още няколко секунди, нагласи таймера и отиде при него. — Десет секунди. Хайде!

Той я избута пред себе си, обвивайки ръце около кръста й.

— Тази поза много ми харесва. Отпусни се и се усмихни. — И тя се подчини. Чу се изщракване и Джо се отдръпна, ала той завря лице в косите й. — Все още харесвам тази поза. — Извъртя я към себе си, ръцете му се плъзнаха надолу по бедрата й и устните му се впиха в нейните. — А тази още повече.

— Трябва да прибера фотоапарата и триножника.

— Добре. — Устните му се плъзнаха по шията й. Подобно на гореща вълна желанието се надигна в нея.

— Аз… светлината се променя. Всъщност вече не е подходяща. — Коленете й започнаха да треперят и тя се изви назад. — Не мислех, че ще се забавя толкова.

— Всичко е наред. Много ми хареса да те гледам как работиш. Ще ти помогна да прибереш вещите си.

— Не, аз сама ще го направя. Изнервям се, когато някой пипа оборудването ми.

— Тогава ще отворя виното.

— Да, би било чудесно. — Запъти се към триножника, като си поемаше дълбоко дъх. Трябваше да се съвземе, и то бързо, ако не иска да загуби играта.

Грижливо прибра фотоапарата в кожения калъф.

— Лекси ми каза, че тази сутрин е била при теб.

— Какво? — Надяваше се шумът от изхвръкналата тапа да прикрие изненадата в гласа му.

— Каза ми, че е била във вилата ти. — Джо съжали, че бе заговорила на тази тема, и се престори, че цялото й внимание е погълнато от сгъването на триножника.

Нейтън смутено се изкашля. Внезапно изпита силна нужда от чаша вино.

— А, да, видяхме се за малко. Защо питаш?

— Нищо особено. Каза ми, че си й показал някакви чертежи, върху които работиш.

Може би в крайна сметка наистина бе подценил Лекси, каза си той и наля вино в две чаши.

— Да, една вила в Мексико. Тъкмо нанасях последните щрихи, когато тя… намина да ме види.

Джо бе привършила с триножника и фотоапарата и ги отнесе до одеялото, което той бе постлал на земята.

— Струваш ми се малко нервен, Нейтън.

— Не, просто съм гладен. — Подаде й чашата и отпи от своята. — Какво има за ядене?

Джо се напрегна.

— Случило ли се е нещо с Лекси?

— Да се е случило нещо? С Лекси? — Той извади пластмасовата кутия с пържено пиле. — Не знам за какво говориш.

Тя изгледа с присвити очи подчертано невинния израз на лицето му.

— Нима?

— За какво си мислиш? — Нападението е най-добрата отбрана, реши той. — Ти си мислиш, че аз… и сестра ти? — В гласа му прозвуча обидна нотка, подсилена от отчаянието, което изпитваше.

— Тя е много красива. — Младата жена отвори кутията с нарязани на тънко плодове, посипани със захар.

— Разбира се, че е, но това не означава, че ще й се нахвърля при първа възможност. За какъв, по дяволите, ме мислиш? — Сега гневът му беше истински. — Сутрин се забавлявам с едната сестра, а следобед — с другата? Може би довечера ще трябва да опитам с братовчедка ти Кейт, за да пробвам всички жени от семейството?

— Не исках да кажа… просто попитах…

— Какво точно питаш?

— Ами аз… — Очите му бяха тъмни и хвърляха гневни искри. Стомахът й се присви от страх, което я изненада, но тя бързо се успокои. — Нищо. Извинявай. Тя просто ме е дразнила. — Ядосана на себе си, прокара ръка през косата си. — Знаех си, че ме дразни. Тя знаеше, че ще изляза с теб и искаше да ме ядоса.

Пое дълбоко дъх и мислено се прокле, че не си бе държала устата затворена.

— Нямах намерение да го споменавам — продължи Джо, когато Нейтън не каза нищо, — не знам защо го направих. Просто ми се изплъзна.

— Ревност, а? — наклони глава той.

Гневният пламък бе изчезнал от очите му и те сега я гледаха развеселено.

— Не. Аз просто… Не знам. Съжалявам. — Протегна ръка към него. — Наистина съжалявам.

— Да го забравим. — Пое ръката й и я поднесе към устните си. — Все едно никога не се е случвало.

Когато тя се усмихна и се приближи, за да го целуне леко по устата, той завъртя очи към небето, питайки се дали да проклина Лекси, или да й бъде благодарен.