Нора Робъртс
Красива и мъртва (15)

15

Сам предполагаше, че е лош знак, когато един, мъж се нуждае от целия си кураж, за да разговаря със сина си. А още по-лошо бе — когато най-после си събрал смелост — да установиш, че момчето ти го няма. Кухнята бе празна, нямаше и следа от кафе или от бисквити. Постоя смутен за миг, без да знае какво да прави в това помещение, което винаги бе смятал за женско царство.

Помнеше, че всяка сутрин Брайън излиза да се поразходи наоколо, ала освен това знаеше, че преди да излезе, синът му винаги зареждаше кафе машината и оставяше тестото за бисквитите да втаса. Пък и по това време вече би трябвало да се е върнал. След половин час или най-много след четиридесет минути гостите щяха да слязат в ресторанта за закуска.

Макар да не прекарваше много време в къщата, това още не означаваше, че Сам не знаеше дневното разписание на хотела.

Разтревожен, повъртя шапката си в ръце. Една друга сутрин бе влязъл в кухнята и бе разбрал, че член от семейството му си бе заминал. Без никакво предупреждение. И тогава нямаше кафе в кафеника, нито тесто за бисквити.

Дали не бе прогонил момчето? Нима го очакваха дълги години, през които да се пита защо още един човек от семейството си бе заминал от „Сенкчюъри“?

Затвори очи, за да прогони чувството на вина, заплашващо да го задуши. Проклет да бъде, ако започне да обвинява себе си. Брайън вече беше мъж, както и Анабела в оная проклета година бе зряла жена. И двамата можеха сами да решават съдбата си. Нахлупи шапката на главата си и се запъти към вратата.

Усети огромно облекчение, когато чу познатото свирукане откъм градината.

Брайън престана да свири и се закова, когато видя баща си на пътеката. Веселото му настроение се изпари, изместено от раздразнение. Кимна на баща си, мина покрай него и влезе в кухнята. Сам нерешително постоя отвън. Не беше трудно да отгатне по доволното лице на сина ми, че бе прекарал нощта с жена. Почувства се като глупак, но едновременно с това изпита и завист. Помисли колко по-лесно би било да се обърне и да си тръгне, без да казва нищо и да остави нещата такива, каквито са.

Вместо това изръмжа, свали шапката и се върна в кухнята.

— Искам да поговорим.

Синът му се извърна. Бе завързал престилката си и сипваше зърна в мелничката за кафе.

— Сега съм зает.

Сам неловко се размърда.

— Въпреки това трябва да ти кажа нещо.

— Тогава ще говориш, докато работя. — Брайън включи мелничката и кухнята се изпълни с аромат на кафе. — Тази сутрин малко съм закъснял.

— Ъхъ. — Повъртя шапката си в ръце, решен да изчака мелничката да спре да вие. Наблюдаваше как синът му отмерва водата и кафето и пълни цедките на кафе машината. — Аз, ъ-ъ, бях изненадан, че не си приготвил кафето тази сутрин.

Брайън извади голяма купа и започна да меси тестото за бисквитите.

— Понякога и на мен може да ми се случи да закъснея.

— Разбира се. — Не знаеше как да продължи, как да разговаря с мъж, препасал престилка, който приготвя тесто за бисквити. — Исках да поговорим за вчера… по-точно за снощи.

Младият мъж мълчаливо отмери млякото и го прибави към тестото.

— Казах всичко, което имах да кажа, и не виждам смисъл отново да се връщаме към този въпрос.

— Значи ти можеш да кажеш какво ти тежи, но на мен не ми се полага. Така ли?

Без да го удостои с поглед, Брайън взе дървената лъжица и започна да разбива сместа.

— Според мен имаше предостатъчно време да кажеш каквото искаш, а в момента ме чака доста работа.

— Ти си много упорит, Брайън.

— Имах добър пример за подражание.

Беше точен удар, право в целта. Сам неловко побутна шапката си настрани.

— Ще изслушаш това, което искам да ти кажа, и повече няма да говорим по този въпрос.

— Ами говори тогава. — Започна да меси тестото. — И да приключим с това.

— Беше прав. — Бащата усети как гърлото му пресъхва и преглътна. — Всичко, което каза снощи, е истина.

Все още с ръце в тестото, Брайън вдигна глава и смаяно го изгледа.

— Какво?

— И аз те уважавам за това, че имаше смелостта да го кажеш.

— Какво?

— Да не би да си оглушал? Казах, че беше прав и че имаше право да кажеш всичко, което ти тежи. Колко време ще е необходимо на тази дяволска машинария, за да свари кафето? — промърмори.

Брайън продължи да меси тестото, все още втренчен в баща си.

— Вече можеш да си налееш една чаша.

— Добре. — Отвори вратата на бюфета и се намръщи при вида на множеството порцеланови и стъклени чаши.

— От осем години чашите за кафе не стоят там — поясни младият мъж. — В шкафа отляво, точно над рафта, където стоят кутиите с кафето и другите принадлежности за него.

— Кутии с кафе — промърмори Сам. — За какво са всички тези глезотии, когато всичко, от което човек се нуждае, е само една чаша силно черно кафе.

— Нашето капучино е много популярно.

Сам взе една чаша и си наля от димящата течност. Отпи една глътка, сетне още една и доволно кимна.

— Кафето е много добро.

— Всичко зависи от зърната.

— Предполагам, че разликата е в прясно смлените зърна.

— Правилно. — Брайън изсипа тестото в купата, покри го и отиде до мивката, за да измие ръцете си. — А сега можем да си поговорим. За пръв път в живота ми.

— Не се държах добре с теб — каза Сам, втренчен в черната течност в чашата си. — Съжалявам.

— Какво?! — Той смаяно го изгледа.

— По дяволите, ако трябва непрекъснато да ти повтарям всяка дума… — Вдигна глава и смутено погледна сина си. — Аз ти се извинявам, а ти си достатъчно голям, за да го приемеш.

— Ти ме изненада. Може би ще приема извиненията ти, ако знаех за какво се отнасят.

— За това, че не съм бил с теб, когато си бил на дванадесет години и хлапаците от Савана са те пердашели. Когато си бил на петнадесет и ти е станало лошо от първата бира. Когато си бил на седемнадесет и не си знаел как да се любиш с момиче, без да рискуваш тя да забременее.

С треперещи ръце Брайън взе един тиган.

— Кейт ме заведе в Савана и ми купи презервативи.

— Не може да го е направила. — Ако синът му го бе халосал с наденичките по главата, нямаше да бъде толкова изумен. — Кейт ти е купила презервативи!

— Да. — Той се усмихна при този спомен. — Изнесе ми лекция за отговорностите, въздържанието и умерените удоволствия. После ми купи една опаковка презервативи и ми каза, че след като не мога да се въздържам, ще е по-добре да взема предпазни мерки.

— Исусе! — Баща му неволно се засмя и се облегна на плота. — Не мога да си го представя. — Изправи се и се изкашля. — Аз трябваше да ти кажа всичко това.

— Да, трябваше. А защо не го направи?

— Защото твоята майка я нямаше, за да ми каже, че е време да ти обясня някои неща. Или пък да ми напомни, че Лекси има нова рокля и обувки и иска да ми ги покаже. Виждах всички тези неща, но нея я нямаше, за да ми подскаже. — Остави чашата с кафето и пъхна ръце в джобовете си. — Не съм свикнал да обяснявам постъпките си и това не ми харесва.

— Изборът е бил твой.

— Аз я обичах. — Гласът му се задави и Сам бе благодарен, че синът му е зает с работа. — Не ми е лесно да го кажа. Може би не съм й го казвал достатъчно често, чувствата идват по-лесно от думите. Аз се нуждаех от нея. Прекалено си сериозен, Сам, обичаше да казва тя и се засмиваше. Тя обичаше да се среща с хора, да разговаря. Обичаше тази къща, обичаше този остров. Обичаше и мен, макар и за кратко.

Брайън никога не бе очаквал, че ще чуе толкова дълга реч от Сам Хатауей.

— И ние си имахме своите проблеми. Не мога да го отрека. Но винаги се справяхме. Помня нощта, в която се роди… Господи, как се бях уплашил тогава… Обаче Бела не се уплаши. Каза ми само, че за нея било незабравимо преживяване. И когато всичко свърши, тя те притисна до гърдите си, за да те накърми за пръв път, облегна се на възглавниците и ми се усмихна. „— Виж какво хубаво бебе си имаме, Сам. И няма да е последното.“

— Човек не може да не обича такава жена — промърмори той. — Неслучайно всички на острова я обичаха.

— Не очаквах да чуя това от теб. Не очаквах да ми кажеш, че си я обичал.

— Да, обичах я. — Отпи от кафето. От дългия, напрегнат разговор гърлото му пресъхна. — Трябваше да минат много години след изчезването й, за да престана да я обичам. Може би съм успял да я изгоня от сърцето си… не знам, вече не съм сигурен. През всичките тези години най-много ме измъчваше това, че нищо не знаех за нея.

— Съжалявам. — Брайън зърна удивлението в очите на баща си. — Не очаквах, че онези събития все още имат такова голямо значение за теб.

— Имат значение. И винаги ще имат. Но човек трябва да се научи да се примирява със съдбата си.

— Но нали ти остана острова.

— Само на това разчитах, само това ме крепеше и ми помогна да не изгубя разсъдъка си. — Той въздъхна тежко. — А освен това по-добре е да се навъртам наоколо, за да мога да подкрепям сина си, когато препие с „Будвайзер“.

— Бирата не е „Будвайзер“, а „Льовенбрау“.

— Вносна? И то чак от Мюнхен? Не е чудно, че и на мен ми се завъртя главата.

Сам отново въздъхна и замислено го изгледа. Сякаш едва сега разбираше, че синът му е възмъжал и се справя много добре със задълженията си, въпреки че за целта се налагаше да препаше кухненска престилка и да пече кейкове. Вече беше мъж, с хладен и уравновесен поглед, с широки и здрави плещи, способен да поеме повече товар от самия него.

— Е, поговорихме си, макар да не съм убеден дали нещо ще се промени след нашия разговор. Но съм доволен, че си казахме откровено какво изпитваме. — Сам му подаде ръка, облекчен, че най-после бе споделил със сина си всичко, което го измъчваше от години насам.

Джо се показа на прага и се изуми — баща й и брат й си стискаха ръцете пред голямата кухненска печка. Те се извърнаха и я изгледаха учудено. Но тя беше прекалено уморена и раздразнена, за да мисли и за техните отношения.

— Лекси не се чувства добре. Ще я заместя при сервирането на закуската.

Брайън взе една вилица и бързо започна да обръща наденичките.

— Ти ще сервираш по масите?

— Да, точно това казах преди малко. — Тя взе една престилка.

— Кога за последен път си сервирала? — попита я брат й.

— При предишния ми престой на острова. Тогава не достигаше персоналът в „Сенкчюъри“.

— Но теб не те бива за сервитьорка.

— Е, въпреки това ще трябва да се задоволиш с мен, приятелю. Лекси каза, че има ужасно главоболие, а Кейт отиде да оправи бъркотията в къмпинга.

Сам взе шапката си и се запъти към вратата. За днес му стигаше разговорът със сина му. Нямаше намерение да се разправя и с дъщеря си.

— Трябва да свърша някои неща — промърмори и трепна, когато видя убийствения поглед, който Джо му хвърли.

— Аз също имам да върша работа, но сега ще трябва да обслужвам масите, защото вие двамата решихте да се хванете за гушата, а двете с Кейт почти цяла нощ сме утешавали Лекси. Сега си стискате ръцете като истински мъже и всичко е наред. Къде, по дяволите, са бележниците за поръчки?

— В най-горното чекмедже, точно под електронната каса. — С крайчеца на окото си Брайън зърна как баща им тихичко се измъкна от кухнята. Типично за него, мрачно си помисли той и започна да вади наденичките. — Вече имаме компютърен касов апарат — обясни на сестра си. — Работила ли си с такъв?

— От къде на къде? Аз да не съм продавачка. Нито пък съм сервитьорка. Аз само един нещастен фотограф.

Той разтри врата си. Очертаваше се дълга и трудна сутрин.

— Качи се горе, дай няколко аспирина на Лекси и я домъкни долу.

— Щом ти трябва, ти си я домъкни. Аз имам по-важна работа, отколкото да се занимавам с Лекси и нейните мелодраматични изпълнения. Тя съвсем се е вживяла в ролята си. — Джо остави бележника за поръчките върху плота и посегна към каната с кафето. — Както винаги иска да е център на внимание.

— Лекси беше много разстроена.

— Може и да е била, но след това започна да се наслаждава на ролята си, за което аз нямам вина. Обаче аз бях тази, която трябваше да я утешава. Минаваше два, когато тя най-сетне благоволи да се успокои и двете с Кейт можахме да си легнем. А сега се оплаква от главоболие. — Уморено разтри челото си. — Имаш ли аспирин в кухнята?

Брайън измъкна шишенцето от шкафа и го остави на плота.

— Вземи каната с кафето и обиколи масите. Специалитетът за днес е палачинка със сладко от боровинки. Ако ще се мръщиш, мръщи се тук в кухнята, но не и пред гостите. Пред тях трябва винаги да си усмихната. Представи се на клиентите и се опитай да бъдеш очарователна. Това ще компенсира несръчното ти обслужване.

— Що не ме цунеш отзад? — озъби му се тя, но грабна каната с кафето и бележника за поръчките и изхвръкна през вратата.

Брайън наряза на тънки парченца един грейпфрут и погледна към двете порции наденички в чиниите, поставени върху подгряващата плоча. Ако Джо се забави още малко, нямаше да стават за нищо и щеше да бъде принуден да ги изхвърли и да започне отначало.

Къде, по дяволите, се бавеше тя?

— Май имаш доста натоварена сутрин. — Нейтън тихо бе влязъл през задната врата. — Надникнах през прозорците в ресторанта. Стори ми се, че няма нито едно свободно място.

— Винаги е така в неделя сутрин — отвърна той и подхвърли палачинката в тигана. — В неделя хората обичат да закусват солидно.

— Аз също — ухили се гостът. — А палачинка с боровинково сладко ми се струва идеално за закуска.

— Ще трябва да почакаш. По дяволите, какво прави тя там? Разбираш ли от компютри?

— Аз съм горд собственик на три компютъра. Защо?

— Значи ще можеш да се оправиш с компютърния касов апарат. — Посочи към апарата. — Хайде, върви и се заеми с него. Аз нямам никакво време за това.

— Искаш аз да работя на касата?

— Нали искаш да ядеш?

— Защо наистина да не поработя малко? — реши Нейтън и се приближи към апарата.

Джо се втурна в кухнята със зачервено и изпотено лице, мъкнейки цяла камара чинии.

— Тя е знаела. Няма начин да не е знаела какво я очаква днес. Ако оживея, ще я убия. С голи ръце ще я удуша. А ти какво правиш тук? — кресна тя на младия мъж.

— Заработвам си надницата. — Той я проследи как гневно стоварва чиниите в мивката и грабва таблата със следващите порции. — Днес си много любезна, Джо Елън.

— Гледай си работата! — тросна му се тя и пое към вратата.

— Представям си какво ще стане, ако се държи по този начин с клиентите.

— Не ми разваляй илюзиите — отвърна приятелят му. — Харесва ми да вярвам, че само към мен е толкова язвителна.

— Да не би да се каниш пак да я буташ в реката?

— Не съм я бутал. Тя сама се подхлъзна. Макар че сега имам нещо друго наум за нас двамата.

Брайън изтри потта от лицето си.

— Не искам да знам нищо. Вашите работи не ме интересуват.

— Мислех, че ще искаш да знаеш какви са плановете ми относно сестра ти. — За да потвърди думите си, Нейтън сграбчи влизащата Джо и звучно я целуна по устата.

— Да не си откачил? — Тя го удари с лакът в корема, а след това тикна в ръцете му парите, чековете и кредитните карти. — Ето, заеми се с тях. — Отиде да вземе следващата кана с кафе и захвърли върху плота тефтерчето с поръчките. — Два специалитета, бъркани яйца с бекон и препечен хляб. Не си спомням една от поръчките, но я записах в бележника. Бисквитите и сметаната са на привършване. Но ако онова проклето хлапе на трета маса още веднъж ме опръска със сока си, ще му извия идиотското вратле! А също и на тъпите му родители.

Нейтън ухилено я проследи с поглед.

— Брай, мисля, че съм влюбен.

— По-скоро си полудял. А сега дръж ръцете си по-далеч от сестра ми и въведи поръчките в апарата, ако искаш да си получиш закуската.

В десет и тридесет Джо се довлече до стаята си и се просна върху леглото. Всичко я болеше — гърбът, краката, главата, раменете. Никой, помисли си тя, никой, който не е опитал сам, не знае колко е тежко да си сервитьор. Тя бе изкачвала високи планини, бе газила буйни реки, бе прекарвала седмици в задушната пустиня — и пак би го направила заради някой ефектен и оригинален сюжет за фотоалбума си. Обаче по-скоро би отрязала ръката си с усмивка, отколкото отново да обслужва маси с прегладнели туристи.

Не й се искаше да признае, че Лекси не само не беше мързелива симулантка, но правеше така, че работата на сервитьорка да изглежда лека и приятна.

И все пак, ако не беше Лекси, Джо нямаше да изпусне великолепния сутрешен изгрев, очите й нямаше да горят от недоспиване и краката й сега нямаше да са изтръпнали.

Стисна зъби, когато леглото хлътна под нечия тежест.

— Махай се, Лекси, защото може да събера достатъчно сили, за да те убия.

— Не се безпокой. Тя не е тук.

Джо изви глава и изгледа Нейтън с присвити очи.

— Какво правиш тук?

— Непрекъснато ми задаваш един и същ въпрос. — Той отмести кичура коса от лицето й. — Точно сега дойдох да проверя как си. Тежка сутрин, нали?

Тя затвори очи.

— Върви си.

— Десет секунди масаж на ходилата и ще ме молиш да остана.

— Да ми разтриваш ходилата?

Тя отдръпна крака си, но той сключи пръсти около глезена й, стисна го здраво и свали обувката й.

— Десет, девет, осем…

Пръстите му ловко разтриваха ходилото й, а когато обхванаха петата й, тя простена от удоволствието, което се разля по тялото й.

— Нали ти казах. Просто се отпусни. Блаженството в краката е ключът към вселената.

— Галилео Галилей ли го е казал?

— Не, изразът е на Карл Сейгън^[1] — ухили й се той. — Хапна ли нещо?

— Ако видя палачинка, ще я хвърля по някого.

— Не мисля така. Донесох ти нещо друго.

Тя отвори очи.

— Какво?

— Хммм. Имаш много хубави стъпала. Дълги, тесни, с елегантна извивка. Някой ден ще ги захапя и ще продължа нагоре. — Той притисна пръсти до възглавничките на ходилото и продължи към петата. — О, ти ме попита какво съм ти донесъл за ядене. Ягоди със сметана, една от вълшебните бисквити на Брайън, домашно сладко и малко бекон за протеини.

— Защо?

— Защото трябва да се храниш. — Изпитателно я погледна. — Или питаш защо се каня да захапя петата ти?

— Няма значение. Забрави.

— Добре. Защо не станеш и не хапнеш от това, което съм ти донесъл? После мога да довърша масажа.

По навик тя понечи да възрази, че не е гладна. Ала си припомни нареждането на Кейт, че трябва да се храни, а освен това мисълта за ягоди със сметана й се стори доста привлекателна. Седна в леглото, а Нейтън се настани срещу нея с кръстосани крака, с табла в скута си. Тя пое купата с ягодите и взе една.

За миг го изгледа мълчаливо. Тази сутрин той не си бе направил труда да се обръсне, а косата му се нуждаеше от гребен. Ала този небрежен вид му отиваше.

— Нямаше нужда да си създаваш всички тези затруднения — каза тя. — Обмислям въпроса, дали да спя с теб.

— Е, и аз за това си мисля.

Джо отхапа от ягодата. Беше вкусна и невероятно сочна.

— Предполагам, че тази сутрин малко не съм на себе си — усмихна се тя.

— Така ли? — Хвана пръстите на краката й и нежно започна да ги разтрива. — Не съм забелязал.

— Това е твоят заобиколен начин на истински янки да ми кажеш, че винаги се държа като кучка.

— Невинаги. И не мисля, че „затруднения“ е точната дума.

— Имахме семейна разправия — обясни Джо. Ягодите бяха възбудили апетита й и тя отхапа парченце бекон. — Снощи се посдърпахме, Лекси дълго плака и заспа едва след полунощ. Затова сега лежи с главоболие, а аз трябваше да изпълнявам задълженията й на сервитьорка.

— Винаги ли ти опираш пешкира?

Изненадана, тя поклати глава.

— Не, не бих казала, че е така. Много рядко се задържам тук.

— А когато си тук, обслужваш масите, сменяш чаршафите, чистиш тоалетните.

— Откъде знаеш? — Гласът й прозвуча остро и това го изненада.

— Ти сама ми каза. Не помниш ли, когато ми обясни, че имаш домакински задължения в „Сенкчюъри“.

— О, това ли, бях забравила. — Почувства се глупаво.

— Измъчва ли те още нещо?

— Не. — Тя сви рамене. — Само дето преди два дни някакви хлапета си направиха нелепа шега с мен. Заключиха ме в мъжката баня в къмпинга. Изкарах си ангелите.

— Това не е смешно.

— Не, точно тогава никак не ми беше до смях.

— Хвана ли ги?

— Не, бяха изчезнали много преди баща ми да дойде и да ме отключи. Не беше кой знае какво, но се изплаших.

— Значи към задълженията ти можем да прибавим и чистене на мъжката баня. А между другото правиш снимки и намираш време да ги подбираш за новия си албум. А къде останаха забавленията?

— Моето забавление е фотографията. — Той повдигна учудено вежди, а тя лапна още една ягода. — Освен това нали бях на пикника на плажа.

— И остана до полунощ. Наистина това бе проява на голямо безразсъдство.

Джо смръщи вежди.

— Не си падам много по пикниците.

— А по какво си падаш, освен по фотографията? Книги, кино, изложби, концерти? Това се нарича опит за опознаване — добави Нейтън, но тя не каза нищо. — Необходимо е, когато се каниш да спиш с някого. — Наведе се към нея и се усмихна, когато тя се отдръпна. — Ще ми дадеш ли една от тези ягоди?

Младата жена пое дълбоко дъх, за да прикрие възбудата си и пъхна една ягода в устата му. Все пак той си заслужаваше почерпката, след като така умело разтриваше ходилата й.

Нейтън леко захапа върховете на пръстите й и ги засмука. Усмихна се и се отдръпна.

— Тук са най-чувствителните нервни окончания. Това е изискан начин да подскажеш на една жена, че я желаеш.

— Заслужих си го.

— Добре. А сега да се върнем на развлеченията. Какво ще кажеш да отидем на кино?

Джо се запита дали бе срещала друг мъж, който така бързо и лесно да умее да я обърква и смущава.

— Обичам старите черно-бели филми.

— Харесва ли ти „Малтийския сокол“?

— Страхотен е.

— А мнението ти за съвременното кино?

— Обичам екшъните. Сериозните филми по-трудно грабват вниманието ми. Предпочитам да гледам как Шварценегер с един откос поваля петдесет лоши момчета, отколкото да слушам как група хора споделят угризенията си и жизнената си философия, при това не на английски.

— За мен е голямо облекчение да го чуя. Няма да можем да създадем многодетно семейство, ако ще трябва да те водя на сериозни филми.

Тя се разсмя. Смехът й бе нисък, дрезгав и възбуждащ.

— Щом е така, може и да преразгледам предпочитанията си.

— Любимият ти град?

— Флоренция — искрено отвърна Джо. — Играта на светлините, цветовете.

— Сградите — древни и прекрасни. Особено двореца „Пити“ и Палацо Векио.

— Имам великолепни снимки на двореца „Пити“ малко преди залез.

— Ще ми е много приятно да я видя.

— За съжаление тези снимки не съм ги донесла тук на острова. Останаха в Шарлот.

— Ще почакам. — И преди тя да успее да реагира, той стисна крака й. — И така, когато свършиш със закуската, ще дойдеш ли с мен да се поразходим из острова?

— Но днес е неделя.

— Да, май че е неделя.

— Не ме разбра. Исках да ти обясня, че повечето от нашите гости напускат бунгалата или стаите в неделните дни. А това означава, че трябва да се почистят и презаредят за следващите гости най-късно до три следобед.

— Пак тази проклета домакинска работа. Дявол да го вземе, как са се оправяли в твое отсъствие?

— През седмицата преди пристигането ми на острова две от момичетата на Кейт внезапно са напуснали, защото им предложили по-добре заплатена работа на континента. А след като двете с Лекси се върнахме на острова, братовчедката не бърза да им намери заместнички.

— И колко са твоите стаи?

— Шест.

Той се замисли, после кимна и стана от леглото.

— Добре, но ще трябва да започнем без отлагане.

— Да започнем?

— Разбира се. Оправям се и с парцала, и с прахосмукачката. Така ще свършим по-бързо и ще ни остане време да стигнем до най-пустото кътче на плажа, за да можем да се нацелуваме до насита.

Тя бързо се изправи.

— Ако се окажеш толкова сръчен с прахосмукачката, както и с масажите, ще ти покажа най-скритото място на целия плаж.

— Джо Елън, има още нещо, което трябва да знаеш — изрече Нейтън и притисна ръце към бедрата й. Тя изтръпна от интимния му жест.

Сигурно още е женен. Или го очаква съдебно разследване. Или предпочита да прави секс с вързани жени. Голи, само с по един кучешки нашийник на врата. Въздъхна леко, смаяна от себе си. Не подозираше, че притежава такова богато въображение.

— Какво има?

— Мисля си кога ще спя с теб.

Джо изсумтя и се засмя:

— Нейтън, а за какво смяташ, че си мисля аз, откакто си се върнал на острова?

 

 

Беше щастлив, че се е върнал, че отново е близо до нея. Стигаше му само да я наблюдава отдалеч и да се наслаждава на представата за това, което предстои. То щеше да бъде изцяло негово.

Тревожеше го само мисълта как да удължи тези мигове. Всичко останало бе планирал грижливо. Цялото време на света бе негово. Истинска наслада му доставяше да съзерцава как тя постепенно се отпуска, забравила за кошмарите си.

Тогава внезапно щеше да я улови в мрежата си — мрежа, откъдето нямаше измъкване.

Щеше да бъде уплашена. И щеше да се срамува. Ще бъде още по-уязвима, и то заради спокойната увереност, с която бе планирал всичко.

Да, той можеше да чака. Дотогава ще се наслаждава на морето, на играта на слънчевите лъчи по белите гребени на вълните. Така както бе проучвал навиците й в Шарлот.

Ще я остави да си поиграе, дори и да се влюби мъничко. Тъкмо в това се криеше най-тънката и сладка ирония.

И когато тя най-малко ще подозира, че той държи съдбата й в ръцете си, ще стегне примката. И ще отнеме живота й.