Нора Робъртс
Красива и мъртва (13)

13

Малката вила не беше много настрани от пътя, по който тя трябваше да се върне в „Сенкчюъри“. Пък й една разходка щеше да й се отрази добре. А следобед можеше да отиде до реката и да направи няколко снимки по брега и по поляните, пълни с диви цветя. А след като бе решила да се пошляе около вилата му, щеше да бъде неучтиво да не го посети.

Дори измисли и благовиден претекст за посещението си — че се е отбила случайно при него — и няколко пъти повтори думите, докато се убеди, че може да ги произнесе небрежно. Но когато най-после стигна пред вилата, видя, че джипът на Нейтън не е паркиран на предната поляна.

Остана пред стъпалата като вцепенена, в нерешителност, ала в следващия миг, преди да съзнава какво прави, вече бе изкачила стъпалата. Нямаше нищо лошо да надникне за малко във вилата, само за броени секунди, колкото да му остави бележка, че го е търсила. Но… по дяволите, вратата се оказа заключена.

За нея това бе поредното разочарование. Хората на острова почти никога не заключваха вратите. Любопитството я накара да забрави учтивостта, тя притисна лице към стъклото и надникна вътре.

Върху дългата маса в кухненския бокс видя портативен компютър. За нейно съжаление капакът беше спуснат — явно Нейтън нямаше да се върне скоро. В дъното на стаята се виждаха грижливо подредени дълги туби — навярно в тях прибираше чертежите си. Върху масата беше опънат паус, затиснат по краищата с бурканчето с нес кафе, с един пепелник и две празни чаши.

Изведнъж зад гърба й изпращя съчка. Тя подскочи и изплашено погледна през рамо. Една дива гъска се стрелна сред дърветата. Джо се хвана за гърдите, опитвайки се да успокои бясното туптене на сърцето си. Хубаво щеше да се нареди, ако вместо глупавата птица се бе появил Нейтън и я бе хванал да наднича в стаята му.

Може би по-добре стана, че не го завари във вилата, каза си тя, спусна се по стъпалата и пое по пътеката към „Сенкчюъри“. Пътеката я поведе към сенчестия бряг на реката, покрай храстите, преплетени с диви лози.

Нямаше нужда от усложненията, които несъмнено щеше да причини в живота й Нейтън Делъни. Едва бе започнала да се съвзема.

Ако започнеше връзка с него, трябваше да му разкаже за… някои неща. А ако му разкажеше, това щеше да е краят на връзката им. Кой би искал да се обвърже с луда жена, и то по време на почивката си?

Пътеката изви между високите палмови дървета. Отдалеч се чу крясък на патица. Фотоапаратът й леко се полюшваше на бедрото й, докато спореше сама със себе си.

Нямаше да започне нищо и така щеше да спести неудобството и на двамата.

Но защо, по дяволите, той не си беше вкъщи?

 

 

— Шшт. — Гиф сложи ръка върху устните на Лекси, когато чу шума от приближаващи се стъпки. — Някой минава.

— О! — Тя сграбчи краищата на блузата си и прикри гърдите си. — Нали ми каза, че Нейтън е отишъл на сушата за целия ден.

— Така е. Разминахме се, когато отиваше към ферибота.

— Тогава кой… ох! — Тихичко се изкиска и притисна длан към устните си. — Та това е Джо. И както обикновено изглежда ядосана на целия свят.

— Тихо. Не бих искал сестра ти да ме хване със смъкнати гащи.

— Но ти имаш толкова хубав… — Лекси потисна смеха си и се притисна към него.

— Ти си едно лошо момиче, Лекси — усмихна се Гиф. Тя все още беше със сутиен и той се наслаждаваше на усещането на копринената материя, галеща гърдите му. — Какво ще й кажа, ако ни види?

— Ако не разбира какво става, време е някой да й покаже.

Младежът поклати глава и целуна върха на носа й.

— Много си груба със сестра си.

— Аз ли съм груба? — нацупи се тя. — Опитай пак, може би тогава ще налучкаш истината.

— Добре, да кажем, че и двете сте груби една към друга. Струва ми се, че напоследък Джо е имала тежки моменти.

— Тя е напълно доволна от живота си — възрази Лекси. — Има си любима професия, пътува по целия свят. Всички се прехласват по снимките й. Или ги гледат сякаш никога не са виждали други фотографии. Освен това има достатъчно пари и няма защо да се тревожи за наследството си.

Гиф нежно прокара длан по брадичката й.

— Скъпа, няма защо да ревнуваш Джо.

— Да ревнувам? — Очите й се разшириха от обида и изненада. — Защо, по дяволите, да ревнувам Джо Елън?

— Тъкмо това казвам и аз. — Той леко я целуна. — И двете искате едно и също. Начините са различни, както са различни денят и нощта, но целта е една и съща.

— Така ли? — Гласът й бе студен. — И каква е тази цел според теб?

— Да бъдете щастливи. Това искат повечето от хората на този свят. И да успеят. Това, че тя е постигнала много, не означава, че ти си по-неспособна от нея. Освен това тя е три години по-голяма от теб.

Обаче това никак не я утеши.

— Не мога да разбера защо ме доведе тук, щом си решил да говориш само за сестра ми.

— Скъпа, забрави ли, че ти ме доведе тук? — Той се усмихна и тя усети, че въпреки раздразнението си няма желание да си тръгне. — Доколкото си спомням, ти нарочно дойде до вилата край плажа. Аз трябваше да сменя дървените щори, но ти се появи изневиделица, прошепна няколко нежни думи на ухото ми, а на всичкото отгоре беше помъкнала и одеяло. Какво според теб би трябвало да направи един мъж при такава ситуация?

Тя изправи глава, вдигна вежди и го изгледа насмешливо.

— Не зная, Гиф, нямам представа. Та какво, казваш, би трябвало да направи мъжът?

— Сега ще ти го покажа нагледно.

Този път Гиф не загуби нито миг в излишни прелюдии и от нагледното доказателство тя остана да лежи на одеялото изтощена и тръпнеща. Предишната вечер любовният им акт бе съвсем различен — горещ, обезумяващ. Но сега, сред прохладните горски сенки, в призрачния полумрак всичко бе много по-нежно и по-мило. Галеше гърба му, устните й отново се впиваха в горещата му уста, но сега липсваше трескавото, налудничаво бързане от предишната вечер. Вълните на насладата я заливаха отново и отново. Почти бе повярвала, че единственото, за което жадува той, бе да вкусва сладостта на прегръдките й.

От гърдите й се отрони страстна въздишка, изпълнена с чувствена нега.

Искаше да го съблазнява, искаше да я обладава. А на него му се струваше, че цял живот бе копнял за този върховен миг — да изпита и двете, да я поощрява, да я подлудява с напористите си движения. Защото всичко в нея му изглеждаше прелестно. Сега бе решил да й покаже на какво е способен, да й докаже колко силно я желае, колко силно копнее по нея. А няма да е далеч и денят, когато ще й го обясни.

Когато проникна в нея, сладкото й изохкване му прозвуча като подкана да я изпълни докрай. Обхвана я още по-плътно с яките си ръце, за да й даде повече от себе си, за да вземе повече от нея, но ритъмът му бе ленив като реката, течаща на няколко метра от тях.

От устните й се изтръгна стон, когато той наведе глава и нежно захапа зърното на гърдата й.

— Искам ти да свършиш първа — промърмори младият мъж. — Искам да те гледам.

Дори и да искаше, Лекси вече не можеше да се спре. Носеше се към върховете на екстаза като листо по водите на реката. Тялото й се разтърси от неописуем оргазъм, дълъг и прекрасен. Устните й задъхано прошепнаха името му.

— Мммм — бе всичко, което можа да каже, когато той се претърколи от нея. Лекси сгуши глава до гърдите му. Никога не бе изпитвала такъв оргазъм.

А той, изглежда, напълно се владееше. Само учестеното биене на сърцето му й подсказваше, че и неговото изживяване е било силно като нейното.

Тя отново се усмихна и доближи устни до гърдите му.

— Струва ми се, че имаш доста голяма практика.

Очите му останаха затворени. Гиф се наслаждаваше на въздуха, разхлаждащ лицето му, и усещането на меката й коса под пръстите му.

— Вярвам, че колкото повече практикуваш дадено нещо, толкова по-добър ставаш.

— Напълно съм съгласна с теб.

— Винаги съм те искал, Лекси.

Нещо в нея потръпна от простите му думи. Младата жена повдигна глава и когато го погледна, онази приятна тръпка отново я прониза.

— Предполагам, че някъде дълбоко в себе си аз също винаги съм те искала.

Гиф отвори очи. Погледът му накара устата й да пресъхне и тя дръзко добави:

— Но ти винаги си казвал, че съм прекалено мършава.

— Гърдите ти почти не се забелязваха. — Тя се изкиска, когато ръката му погали гърдите й. — Обаче вече не е така.

Лекси се надигна и го възседна.

— Много често ме дърпаше за косата.

— А ти пък много често ме хапеше. На лявото си рамо още имам белези от твоите зъби.

Тя се засмя и отметна косата си назад.

— Не, нямаш.

— Дяволите да ме вземат, ако нямам! Според мама това е клеймото на Хатауей.

— Я да видя. — Обърна го на една страна. Взря се в рамото му и видя едва забележим светъл белег. Нейното клеймо. Това я изпълни със странен трепет. — Къде е този белег? Нищо не виждам. — Премести се по-близо до него. — О, имаш предвид това малко нещо? Та това е нищо. Сега мога да ти направя много по-голям.

Преди той да успее да се защити, зъбите й се впиха в рамото му. Гиф изрева, събори я върху одеялото и я притисна с цялата си тежест. Ръцете му бяха навсякъде по тялото й, докато желанието не я накара отново да се задъха.

— Този път аз ще сложа своето клеймо върху теб.

— Да не си посмял да ме ухапеш, Гиф! — закиска се Лекси и отчаяно размаха ръце. — Ох! По дяволите!

— Но аз още не съм те ухапал.

— Тогава нещо друго ме е ухапало.

Той бързо се отмести, изплашен да не би да е змия. Прегърна я и двамата се изправиха. Лекси смаяно го изгледа, като видя как внезапно погледът му стана студен и напрегнат и очите му зашариха по земята.

— Божичко! — едва успя да промълви тя и сърцето й се сви от страх.

Ала не видяха нищо да лази около тях. Вместо това Гиф зърна блясък на сребро. Обърна Лекси и се взря в дупето й. По бялата кожа се виждаше леко одраскване.

— Седнала си върху нещо остро, това е всичко. — Целуна небрежно драскотината и се наведе, за да вземе сребърния предмет. — Някой си е изгубил обицата.

Лекси разсеяно потърка убоденото място. Той я бе вдигнал с такава лекота от земята, сякаш бе по-лека от перце. А сега я държеше в прегръдките си, готов да я защити и от някой огнедишащ дракон.

Погледна обицата в ръката на Гиф. Представляваше малка сребърна звезда.

— Но тя е на Джини. Това са любимите й обици. Как ли е попаднала тук?

Гиф смръщи вежди.

— Предполагам, че не сме първите, които използват гората и за друго цели, освен за разходка.

Тя се засмя и отново се настани върху одеялото, остави обицата до себе си и посегна към сутиена си.

— Сигурно си прав. Обаче това място е доста далеч от къмпинга и нейното бунгало. Дали миналата вечер Джини беше с тези обици?

— Не обръщам много внимание на обиците на братовчедка си — сухо отвърна Гиф.

— Аз пък съм почти сигурна, че…

Тя се умълча, опитвайки се да си припомни. Джини бе облечена с яркочервената, блуза, онази със сребристото ламе, с прилепналите бели джинси, стегнати с колана с тока във формата на раковина. Да, почти сигурно беше, че носеше любимите си обици. Тя много обичаше да ги поклаща пред огледалото и да се любува на отблясъците им.

— Е, всъщност няма кой знае какво значение. Ще й върна обицата, ако успея да я открия.

Гиф седна на края на одеялото, за да обуе каубойските си ботуши.

— Какво искаш да кажеш с последните си думи?

— Нищо чудно вечерта на плажа Джини да е попаднала на нов обожател. Тази сутрин не се яви на работа.

— Искаш да — кажеш, че се е успала? Странно… Джини никога не е закъснявала.

— Ами тази сутрин може да е изключение. Когато слязох за закуската в кухнята, чух да говорят за това. — Лекси извади гребена си и се зае с мъчителното разресване на разрешената си коса. — Ох, че боли… В къмпинга трябваше да се запишат новодошлите и да се оформят сметките на заминаващите, а от Джини нямаше и следа. Затова Кейт изпрати татко и Джо да я заместят.

Гиф оправи джинсите си и закопча колана си.

— А провериха ли в нейното бунгало?

— Разбира се, още преди татко и Джо да се върнат. Но както можеше се да се очаква, тя не се бе прибирала. Излишно е да ти обяснявам колко се ядоса Кейт.

— Но това не е присъщо за Джини. Понякога си изгубва ума по мъжете, но никога не е погаждала номера на Кейт.

— Може пък да се е разболяла. Или да е препила и още да не е на себе си. — Лекси погали обицата, преди да я напъха в джобчето на предизвикателно късите си шорти, специално избрани заради Гиф. — Доста си пийна текила.

Той кимна, но знаеше, че братовчедка му никога не би зарязала задълженията си в къмпинга. Дори ако не можеше да стане от леглото, все щеше да измисли някакъв начин, за да й осигурят заместничка. Припомни си още как я бяха срещнали на плажа, блуждаеща в тъмнината, как им бе изпратила въздушна целувка.

— Ще отида да я потърся.

— Както решиш. — Лекси също се надигна, поласкана от погледа, който Гиф плъзна по разголените й крака. — Но може би по-късно… — Обви ръце около врата му. — Нали после ще намериш време да потърсиш и мен?

— Мисля, че ще ми остане време да намина към хотела. Но нека първо приключа със задължителната програма. Нямам нищо против да ме обслужиш.

— О! — Устните й се изкривиха от ярост. — Какво си въобразяваш?

— Нищо особено. Исках само да ти предложа, ако се наложи да ремонтирам нещо на горния етаж, да дойда в стаята ти и за разнообразие да опитаме как е в леглото.

— Прекрасно. Може би довечера ще намеря свободно време. Но зависи дали си щедър с бакшишите.

В отговор той й се ухили и притисна устни към нейните, а после я грабна и я вдигна във въздуха.

Когато отново бе в състояние да си поеме дъх, Лекси тихо прошепна:

— Началото наистина си го биваше. — Наведе се, за да събере одеялото и извърна глава към него — Ще ти покажа какво се нарича обслужване пет звезди.

 

 

Гиф се върна при пикапа си и пое по шосето към къмпинга. Биваше си я Лекси, повтаряше си той. Животът с нея щеше да бъде истинско приключение. Още не беше сигурен, че тя ще склони да сподели с него всичките си дни и нощи занапред, но вече бе взел твърдо решение да поработи и по този въпрос.

Усмихна се и включи радиото. Клинт Блек оплакваше изгубената си любов. Но всичко трябваше да се планира много грижливо, замисли се Гиф. Ще продължи с ухажването, след което ще последват предложението за женитба, сватбата, семейният живот.

Всичко ще бъде наред, стига да успее да я убеди, че тя се нуждае тъкмо от него. А междувременно ще се любят до насита.

Зави към къмпинга, но се намръщи, когато вместо Джини завари в бунгалото на администрацията едно момче от селото.

— Здрасти, Колин. — Гиф спря пикапа и се наведе от прозорчето. — Ти ли си дежурен днес?

— Така изглежда.

— А виждал ли си Джини?

— От нея нито помен до момента. — Момчето се опита да му намигне съучастнически. — Сигурно го е ударила на живот.

— Да-а. — Но тревогата му нарасна. — Ще отида да проверя в бунгалото й. Ще се видим после.

— Оправяй се както знаеш.

Пое по стръмната пътека към бунгалото на Джини. Надяваше се да я завари в леглото, оплаквайки се от махмурлук, с мокра кърпа на главата. Това може би обясняваше защо наоколо бе толкова дяволски тихо. Обикновено, когато Джини си беше вкъщи, радиото гърмеше оглушително или пък тя се надвикваше с водещия на някое шоу по телевизията. Не обичаше да остава сама и затова край нея винаги бе шумно.

Ала сега не се долавяше никакъв звук. Младият мъж се приближи до вратата и влезе, без да чука.

Едва не подскочи, когато някаква мъжка фигура изпълни рамката на вратата.

— За Бога, Брай, щеше да ми изкараш акъла.

— Извинявай — смутено се усмихна той. — Чух шум от пикап и си помислих, че може да е Джини. — Погледна над рамото на Гиф. — Тя не е с теб, нали?

— Не, преди малко разбрах, че не е била на работа, и дойдох да проверя какво става с нея.

— Не е тук. Изглежда, не се е прибирала, макар че не мога да си го обясня. — Той махна с ръка към стаята зад гърба му. — Вътре е голяма бъркотия, сякаш е имало щур купон.

— Може да е в някое от съседните бунгала.

Брайън огледа околните дървета и туфите със златист мъх под тях. По тъмните води на блатото се носеха двойка шилоопашати патици, високо в небето лениво се рееше ястреб, а над тясната пътека, водеща към блатото, пърхаха пъстроцветни пеперуди. Ала нямаше и следа от човешко присъствие.

— Паркирах колата си до първото бунгало и обиколих наоколо. Разпитах за нея, обаче никой не я е виждал от вчера.

— Това никак не ми харесва. — Стомахът на Гиф се сви от тревожно предчувствие. — Брай, тук нещо не е наред.

— Съгласен съм с теб. Дори и да е прекарала нощта някъде, досега трябваше да се е върнала. Мисля, че е време да съобщим за изчезването й.

— Аз ще се отбия при мама и ще й кажа. Преди ние да успеем да вдигнем слушалката, тя ще е проверила на доста места. Ела с мен, ще те закарам до колата ти.

— Благодаря ти.

— Миналата нощ Джини си беше пийнала доста — добави Гиф, докато се качваха в пикапа. — Видях я… двамата с Лекси я видяхме. Ние бяхме във водата… да се поизкъпем — довърши той и хвърли неспокоен поглед към Брайън.

— Да се поизкъпете значи…

Той смутено се размърда.

— А как, по дяволите, да ти съобщя, че спя със сестра ти?

Брайън притисна пръсти до очите си.

— Предполагам, че това е единственият удобен начин. Едва ли думата „поздравления“ ще е уместна в случая.

— А не искаш ли да знаеш какви са намеренията ми спрямо сестра ти?

— Не. — Уморено махна с ръка. — Наистина не искам да знам.

— Смятам да се оженя за нея.

— Сега вече никога не бих ти казал „моите поздравления“. — Извърна се и смаяно се втренчи в Гиф. — Да не си превъртял?

— Аз я обичам. — Даде на заден ход и после превключи на първа. — Винаги съм я обичал.

— Ти все още си само едно голямо момче, Гиф. Трябва да ти е ясно в какво се забъркваш.

— Така е, но знам също, че нито ти, нито останалите от семейството ви някога сте вярвали в Лекси. — Обикновено спокойният глас на младежа сега се бе извисил и Брайън учудено повдигна вежди. — Тя е умна, силна, сърцето й е безкрайно като океана, а като махнеш дребните й недостатъци, ще разбереш, че тя е много честен и свестен човек.

Брайън въздъхна примирено. Освен всичко това сестра му беше безразсъдна, импулсивна и изцяло погълната от себе си. Ала думите на Гиф бяха докоснали някаква струна в душата му, което го накара да почувства срам.

— Прав си. Ако някой успее да извади хубавите й качества наяве, това си ти.

— Тя се нуждае от мен. Ще ти бъда много благодарен, ако не й споменеш за този разговор. Отношенията ни още не са толкова напреднали.

— Повярвай ми, Гиф, че последното нещо, което искам да обсъждам с Алекса, е интимният й живот.

— Добре. Тогава да се върнем на първоначалната тема. Както вече ти казах, миналата нощ видях Джини. Може би е било някъде около полунощ. Не съм много сигурен. Разхождаше се по плажа, спря и ни помаха.

— Сама ли беше?

— Да. Каза, че иска да си проветри главата. Не я видях да се връща, но тогава не ми беше до нея.

— Ако й е станало лошо и е припаднала на брега, някой сигурно щеше да я открие досега. Значи или се е върнала, или е продължила към дюните.

— Намерихме едната й обица на брега на реката откъм „Сенкчюъри“.

— Кога?

— Преди малко. — Гиф спря пикапа до колата на Брайън. — Лекси и аз бяхме…

— О, моля те, не ми обяснявай повече. Вие двамата да не сте като зайците?! — Сърдито поклати глава. — Мислиш ли, че обицата е на Джини?

— Лекси е сигурна, че снощи Джини е била тъкмо с тези обици.

— Това е нещо, което сестра ми със сигурност би забелязала. Обаче мястото е доста далеч от бунгалото на Джини.

— И аз това си помислих, но може би тогава да е била с някого. Джини никога не си тръгва от някое парти, преди да е свършило… освен ако не е имала наум някоя друга сбирка.

— Всичко това не е характерно за Джини.

— Не, не е. Започвам сериозно да се тревожа, Брайън.

— Да. — Той слезе от пикапа, сетне се обърна и се наведе към прозорчето.

— Кажи на майка си да започне да се обажда на всички познати на Джини, а аз ще отида до ферибота. Кой знае, може да е срещнала мъжа на мечтите си и да е избягала с него в Савана.

Към шест часа търсенето бе в разгара си. Претърсваха горските пътеки, туристическите маршрути на север, покрай дългата ивица на плажа, както и ветровитите пътеки, криволичещи между блатата. Някои хора дори си припомняха едно друго подобно търсене, когато бяха издирвали по същите места друга жена.

Двадесетте години не бяха изтрили спомените на хората и докато търсеха Джини, много от тях говореха за Анабела.

Може би Джини също бе напуснала острова. Тази бе мисълта, която минаваше през главите им. Всички го знаеха — отдавна я сърбеше задникът и навярно бе решила да си го почеше. Момичетата от семейство Пендълтън винаги са си били малко по-особени, необуздани, като диви кобили… Но не и Анабела, казваха някои. Джини — да, за Джини нямаше съмнение. Тя обичаше да се носи по повърхността на течението.

Ала и двете си бяха отишли по един и същи начин.

Нейтън подочу разговорите, докато разтоварваше торбите с покупките на брега.

Думите накараха сърцето му да забие по-бързо и стомахът му се преобърна. Името на Анабела звънтеше в ушите му. Трябваше да си наложи да запази самообладание, да не обръща внимание на приказките. Ала не бе сигурен колко дълго ще издържи. Или дали щеше да може да живее и занапред с това, което се таеше в душата му.

Подкара колата си към „Сенкчюъри“. Зърна Джо, седнала на предните стълби, сложи глава върху свитите си колене. Когато чу шума на джипа му, вдигна глава и той видя страха, стаен в очите й.

— Не можем да я намерим. — Тя стисна устни. — Джини.

— Чух. — Не знаеше какво друго да направи, затова седна до нея и я прегърна през раменете. Главата й се облегна на рамото му. — Току-що слязох от ферибота.

— Търсихме навсякъде. Цели часове. Тя е изчезнала, Нейтън, просто се е изпарила, също като… — Не можеше да го изрече. Пое дълбоко дъх. Трябваше завинаги да затвори тази врата към миналото. — Ако беше на острова, все някой щеше да я види, някой щеше да я открие.

— Сигурно има още места за претърсване.

— Не. — Младата жена поклати глава. — Ако е искала да се скрие, Джини със сигурност ще знае как да го направи. Тя познава всяка педя от острова. Обаче няма никаква причина за това. Тя просто си е отишла.

— Не я видях на сутрешния ферибот. Наистина главата ми тежеше и аз спах почти през целия път, но Джини не е от жените, които могат да останат незабелязани.

— Вече проверихме. Тя не се е качвала на ферибота.

— Добре. Може пък да е взела някоя частна лодка. Наоколо има много такива — не само на местни лодкари, но и от сушата.

— Тя може да управлява лодка, но никой не е докладвал, че лодката му е изчезнала. Нито пък някой се е обадил, че е откарал Джини до сушата.

— Или да е заминала някъде за ден-два?

— Да. — Джо кимна. — Много от хората предположиха същото. Че е срещнала някого и е заминала с него. Правила го е и преди, но никога не е отсъствала от работа и винаги се е обаждала.

Нейтън си припомни усмивката й: „Хей, красавецо“…

— Миналата нощ бе попрекалила с текилата.

— Да, всички това казват. — Тя се отдръпна от него. — Само че Джини не е някоя безотговорна пияница.

— Не съм казал подобно нещо, Джо, нито пък съм го мислил.

— Толкова е лесно да се каже, че на нея никога не й е пукало за нищо. Тя си е заминала, без да каже нито дума на някого, без да си помисли за никого. — Джо потръпна. — Да напусне дома и семейството си и всички, които обича, без изобщо да си помисли колко мъка и тревоги ще им причини.

В очите й проблеснаха гневни искрици и гласът й се извиси. Вече не се стесняваше да говори за майка си.

— Не го вярвам. — Пое дълбоко дъх. — И никога няма да го повярвам.

— Съжалявам. — Нейтън се изправи и я прегърна. Тя се опита да се отдръпне, но той я притисна по-силно до себе си. — Наистина съжалявам, Джо.

— Не ми е нужно съжалението ти. Не искам нищо от теб, нито пък от когото и да било. Пусни ме.

— Не. — Твърде често я бяха пускали да си отиде, помисли си младият мъж. Притисна лице до косите й и вдъхна от аромата й.

Този път тя не го отблъсна, а ръцете й се обвиха около шията му.

— О, Нейтън, толкова съм уплашена. Сякаш отново преживявам същия ужасен кошмар и отново не знам защо.

— Има ли някакво значение? Щеше ли да ти помогне, ако знаеше защо?

— Може би не. Понякога си мисля, че това щеше да влоши нещата. За всички нас. — Притисна лице до топлата му шия, благодарна, че в този миг е до нея, че я кара да се чувства защитена. — Не искам баща ми да си спомня или Лекси, или Брайън. Ние не говорим за това, не можем да говорим. Ала то е тук. То ни притиска, кара ни да се отдръпваме един от друг. — Младата жена тъжно въздъхна. — Струва ми се, че в момента мисля повече за мама, отколкото за Джини, и се мразя заради това.

— Недей. — Устните му нежно докоснаха слепоочието й, сетне се плъзнаха по скулите и се спряха на устните й. — Недей — повтори.

Тя не се отдръпна. Дланите му обгърнаха лицето й и се плъзнаха надолу в дълга и бавна милувка, която накара краката й да омекнат.

Желанието се надигна в гърдите й, толкова сладко, така силно, неудържимо. Не искаше нищо друго, освен да се потопи в него. Откъде дойде всичко това, замаяно си помисли. И къде ще я отведе? Внезапно й се прииска с цялото й сърце да бъдат само двама души, преплетени в дълга, безкрайна целувка, докато слънцето бавно залязва над земята и сенките се спускат — тъмни и дълбоки.

— Не мога да направя това — промърмори младата жена.

— А аз искам да го направя. — Нейтън отново впи устни в нейните. — Постой още малко до мен — промълви той, когато най-сетне се отдръпна от нея. — Искам да имаш нужда от мен, само още няколко мига.

Не можеше да му се противопостави, не можеше да отрича желанието си и затова се притисна още по-силно към него и времето спря своя ход за тях. Някъде отдалеч се чуха гласове. Реалността се бе завърнала, за да прогони мечтите.

— Трябва да вървя.

Нейтън протегна ръка.

— Ела с мен. Ела с мен у дома. Махни се за малко от всичко това.

Желанието пламтеше в тъмносините й очи, изпълвайки ги с непознат блясък и дълбочина, но тя тъжно поклати глава.

— Не, не мога…

Извърна се и побягна нагоре по стълбите. Бързо затвори вратата зад себе си, без да се обръща назад.