Нора Робъртс
Красива и мъртва (12)

12

От паниката й не бе останала и следа. Дори стомахът й се обади, като й напомни, че нищо не бе хапнала от сутринта. Реши да тръгне сама към „Сенкчюъри“.

Изплакна лицето си с ледената вода и нахлупи бейзболната шапка на главата си. Но този път, след като влезе в тъмната фотолаборатория, Джо спокойно отвори най-долното чекмедже и извади плика. Ръцете й трепнаха издайнически само за миг — когато подреждаше снимките върху масата.

Обаче фотографията на Анабела не се бе появила по някакъв магически начин. На всички снимки беше само тя, Джо Елън, в най-различни ракурси. Най-силно изпъкваха очите й, с изкусно уловените от фотоапарата променливи настроения. Или бяха очите на Анабела? Откъде можеше да е сигурна?

Имаше снимка на майка й. Имаше. Снимката беше там. Посмъртната снимка. Не е възможно да й се е сторило. Никой не е способен на такава чудовищна измислица. Нима се беше побъркала окончателно? Не, още не беше изгубила разсъдъка си. Не е възможно. Нали я бе видяла, по дяволите, беше сигурна, че снимката беше там.

С последно усилие на волята Джо успя да си наложи да спре трескавото ровене из снимките, да затвори очи и да се заеме с бавното отброяване на вдишванията си — вдишване, издишване, докато сърцето й престане да се блъска в гърдите като птичка в клетка.

Спомняше си много ясно как тогава загуби самообладание, щом усети, че умът й започва да се помрачава. Как се почувства изгубена, потъваща в лепкав мрак. Не искаше това да започне отново.

Но фотографията липсваше. Това си оставаше неоспорим факт. А преди това бе там. Това също беше факт, също така неоспорим, нали? Следователно някой я бе взел. Може би Боби се е досетил, че тази снимка я измъчва, и се е постарал да я махне от фотолабораторията? Или някой друг се бе промъкнал в апартамента й, за да задигне снимката, докато тя беше в клиниката?

Но който и да я бе изпратил, се бе върнал, за да си я вземе! Джо набързо прелисти останалите снимки, които преди малко бе измъкнала от светлокафявия плик, след което пак ги напъха в него. Не се интересуваше дали някому това ще изглежда налудничаво — на всяка цена трябваше да провери опасенията си. Някой си играеше жестоки шеги с нея, а като се подчиняваше на волята му, тя му позволяваше да я сломява все повече и повече.

Пъхна плика в най-долното чекмедже и изскочи в коридора.

Внезапно я осени прозрението, че само с едно обаждане по телефона може да провери хипотезата си.

Втурна се към спалнята си, измъкна тефтерчето си с телефонните номера и припряно посегна към слушалката. Ще се обади на Боби Бейнс, между другото ще му спомене и за снимката.

Отсреща вдигнаха слушалката чак след третото позвъняване.

— Ало?

— Боби?

— Не, аз съм Джек, скъпа, изцяло на твое разположение.

— Обажда се Джо Елън Хатауей — рязко го пресече тя. — Бих искала да разговарям с Боби.

— Аха, — чу се смутено изкашляне. — Съжалявам, госпожице Хатауей, просто си помислих, че се обажда някое от гаджетата на Боби, та затова… Не е тук в момента.

— Бихте ли му предали да ми се обади? Ще ви продиктувам номера, на който може да ме намери.

— Естествено, но не знам кога точно ще се върне в бърлогата… простете, в квартирата. Нито пък мога да знам къде се е запилял. Само ми намекна, че се заема с поредното фотосафари. Гореше от нетърпение да завърши някаква нова серия снимки преди началото на семестъра.

— За всеки случай ще ви оставя телефонния си номер — каза тя и му го продиктува. — Ако се срещнете, нали ще му предадете, че очаквам да ми се обади?

— Естествено, госпожице Хатауей. Знам със сигурност, че Боби много се ласкае от вниманието, с което го удостоявате. И толкова се тревожеше за… ох, пак сбърках, простете, исках да кажа, че се чудеше дали някога ще си спомните отново за него. Не беше сигурен дали ще го потърсите през есента, щом започне семестърът. Иначе как е при вас?

Явно слухът за престоя й в клиниката бе достигнал до ушите на съквартиранта на Боби Бейнс. Но можеше ли да се надява, че ще бъде пощадена от мълвата?

— Благодаря, сега съм по-добре. — Гласът й прозвуча хладно. — Ако се свържете с Боби, моля ви да му предадете, че настоявам да се чуем по телефона в най-скоро време.

— Ще се погрижа за това, госпожице Хатауей. А какво…

— Дочуване, Джек. — Постави слушалката и притисна пръсти към очите си.

Нямаше значение, че Боби Бейнс беше разказал за нейния проблем на съквартирантите си. Не трябваше да обръща внимание на такива подробности, не биваше да се разстройва от реакциите на околните. Прекалено наивно бе да очаква, че той ще пази тайната й — нали й бе разказвал за треньора си по бейзбол, който също бил отведен в болница след някакъв шумен нервен припадък.

Трябва да събере цялата си гордост и да изтърпи всички неприятности. Потънала в тревожните си размисли, Джо тръгна по стълбите към долния етаж. Ако имаше късмет, до две седмици Боби Бейнс щеше да й се обади от града. Тогава ще получи още един от отговорите на въпросите си.

Тъкмо бе стигнала до вратата на кухнята, когато се спря, сепната от гласовете, долитащи отвътре.

— Нещо не е наред с нея, Брайън. Сякаш не е на себе си. Защо не поговориш с нея?

— Кейт, Джо с никого не споделя преживяванията си. Защо мислиш, че тъкмо с мен ще се отпусне?

— Защото си й брат. Защото сте от едно семейство.

Дочу шума от разнасянето на чиниите и долови съблазнителната миризма на пържено месо. Явно закуската беше готова. В този момент се чу трясъкът от отварянето на междинната врата към салона.

— И какво като сме от едно семейство? — продължи Брайън с нетърпелив тон.

Джо си представи как брат й поглежда скептично към братовчедката Кейт.

— Семейството винаги има значение, Брайън. Ако опиташ, може би тя ще сподели с теб какво я измъчва. Много се тревожа за нея.

— Слушай, онази вечер край огъня на плажа Джо ми изглеждаше напълно нормална. Беше се облегнала на рамото на Нейтън и остана така почти през цялата вечер. Пи от бирата, изяде един хотдог.

— Но тази сутрин се върна от къмпинга пребледняла като платно. Веднага се качи в стаята си. През целия ден място не можа да си намери, само се щураше из къщата. Явно е, че преживява нещо болезнено. С никого нищо не желае да споделя, но съм готова да се обзаложа, че я измъчва някакво преживяване… може би нещо от миналото. Не си ли забелязал колко е притеснена и объркана?

Джо изгуби желание да изслуша края на разговора. Обърна се рязко и се втурна към външната веранда.

„Значи всички следят какво правя — отчаяно прошепна тя. — И очакват да изпадна в поредната нервна криза.“ Какво ли би станало, ако знаеха, че е била в клиника… Представи си с каква загриженост всички щяха да клатят глави, да я утешават и да мърморят зад гърба й.

По дяволите! Излезе на външните стъпала и жадно пое дъх. Ще успее да се справи. Ще успее. На всяка цена. А ако не намери тук жадувания покой, ще си замине от острова, но този път ще е завинаги.

Обаче къде да отиде? Отново я обзе отчаяние. Къде най-сетне ще намери спокойно кътче, където никой да не се занимава с нея?

Силите я напускаха. Краката й се подкосяваха и тя едва слезе по стъпалата. Трябваше да си признае, че беше толкова изтощена, та едва ли можеше да замине нанякъде. Пое бавно към хамака, опънат в сянката на дъбовете, и се отпусна в него. Сви се на кълбо. Като в майчината утроба, помисли си Джо в мига, когато въжената люлка нежно се заклати под нея.

Понякога, в най-горещите летни следобеди, тя заварваше тук майка си и се сгушваше в хамака до нея. Анабела умееше да разказва приказки, всичките с щастлив край. Джо и сега сякаш долавяше уханието на парфюма й, припомняйки си как двете се бяха люлели под сянката на дъба, а през плетеницата от зелени листа проблясваха късчета от лятното небе, сини като аквамарин.

Сега дърветата бяха още по-високи. Нали двадесет години бяха достатъчни, за да пораснат високи стволове от младите филизи. Също като нея. Но къде беше изчезнала Анабела?

 

 

Той крачеше покрай кея в Савана, без да обръща внимание на витрините на крайбрежните магазинчета и на тълпите туристи. Сбърка, ужасно сбърка. Авантюрата с онази жена се беше оказала непростима грешка. Трябваше да го разбере още от самото начало, много преди мига, в който реши да я обладае.

Беше много възбуждащо, ала само за един кратък, преходен миг. Един миг на наслада и после всичко бе свършило така бързо, както и бе започнало.

Спря се край брега на реката и се загледа втренчено във водата, опитвайки се да се успокои. Постепенно старанията му донесоха успех — пулсът му се нормализира, дишането му се успокои.

Отново до слуха му започнаха да достигат звуците на крайбрежния град, отначало леко приглушени, а след това все по-отчетливи — дрънченето на велосипедите, свистенето на гумите, виковете на търговците от сергиите, звънкият смях на дечурлигата, гонещи се край кея.

Сега отново беше спокоен, владееше се добре и дори се усмихваше, все така загледан във вълните. От тази гледка ставаше великолепен фото пейзаж и той го знаеше — красив, строен мъж, в разцвета на силите си, с волно развята коса, с фигура, която привличаше женските погледи.

О, сигурно затова бе успял да очарова и Джини. Тя с такова желание тръгна с него по притъмнелия плаж към дюните. Леко залитащо, пийналото момиче се увлече във флирта.

Така и не разбра какво я порази. В буквалния смисъл. При този спомен той се ухили самодоволно. Само един кратък, отсечен удар по тила се оказа достатъчен, за да я повали сред пясъка. Никак не го затрудни да премести на тялото до сенките в подножието на дърветата. Нетърпението изгаряше вените му, така че тя му се стори лека като перце. А да я съблече бе… толкова стимулиращо. Наистина тялото й се оказа по-пищно, отколкото би желал, ала нали се отнасяше само за поредното упражнение…

Но май бе попрекалил с бързането. Сега, когато отново бе в състояние да анализира действията си, бе длъжен да си го признае. Забави се с подреждането на оборудването, с тършуването из калъфите. И бе доста изнервен при първите кадри. Млада, налята с жизнени сокове самка, гола, с ръце, вързани високо над главата й… прекрасен кадър. Защо не успя да пооправи разпилените й коси, защо не нагласи по-старателно фокуса и центрирането?

Не, тогава бе твърде завладян от неповторимостта на мига и се бе нахвърлил да я изнасили веднага щом тя дойде в съзнание. Искаше първо да си поговори с нея, за да улови надигащия се в зениците й ужас, да го запечата на лентата, когато тя започнеше да проумява какво се канеше той да й стори.

Точно така трябва да е било и с Анабела.

Да, тя се е мятала безпомощно, опитвайки се да изкрещи. Дългите й прекрасни крака са се усуквали в страстни, ала безнадеждно безпомощни гърчове. Гърбът й се е извивал в яростна дъга. А ето че сега на свой ред и аз усетих за миг пробождащия трепет на върховната наслада.

Нали тя бе само обектът, докато аз съм творецът, художникът, извайващ живия образ.

Да, точно така е било с Анабела, отново си каза той. И така трябваше да стане и сега…

Ала първият му оргазъм се оказа само едно жалко разочарование. Беше толкова… постно преживяване, сега вече можеше да е уверен в преценката си. Дори не пожела да я изнасили още веднъж. Беше повече досадно задължение, отколкото някакво несравнимо удоволствие. Нищо особено, освен една допълнителна стъпка към подготовката на финалния кадър.

Обаче щом измъкна копринения шал от джоба си и щом го завърза около шията й, а после се зае да го стяга, да го стяга, още и още… и да гледа как очите й се изцъклят, как се бори за глътка въздух, за писък…

Да, това беше много по-добра сцена, унесе се той в спомените си от онази нощ. Вторият му оргазъм беше вълшебен, дълъг, задоволяващ, изчерпващ…

И онази последна нейна поза в решителния миг може би беше най-сполучливият кадър в цялата му практика.

Ще я озаглави „Смъртта на уличницата“, защото всъщност какво друго бе тази отрепка? Надали ще попадне в Рая. Беше евтина, най-обикновена. От онези, които стават само за еднократна употреба.

Именно затова не бе успял да достигне съвършенството. Излиза, че вината не е била негова, а нейна, само нейна. От това прозрение внезапно му олекна. Да, само това е била причината — тя е била негодна за такава роля, тя — обектът, а не творецът.

Но все пак бе успял да я заснеме. Той си я бе избрал, той я бе обладал.

Трябваше да си напомни още веднъж, че се отнасяше само за упражнение.

Но следващия път ще достигне съвършенството. С Джо.

С лека въздишка потупа кожения калъф на фотоапарата. Снимките беше проявил набързо в квартирата, наета само за няколко дни. Време бе да се върне на острова.

 

 

Понеже Лекси отново бе изчезнала нанякъде, Брайън пое към градината да оскубе плевелите поне още от две-три лехи. Тя му бе обещала да му помогне, но той бе уверен, че се е запиляла нанякъде с Гиф. Спомни си как ги бе заварил да се прегръщат миналата вечер точно под прозореца на спалнята му. От пътеката се бяха прибрали мокри, изпоцапани с пясък, ухилени до уши като малки деца. Дори за преуморения му мозък бе очевидно, че са се занимавали с нещо повече, освен да плуват заедно посред нощ. Но посрещна новината леко развеселен, макар и с малко завист.

Толкова им бе лесно да се радват един на друг, да се усамотяват при всеки удобен случай. Макар, че според Брайън, Гиф имаше по-сериозни планове за бъдещето си с Лекси, особено след като тя на бърза ръка бе успяла да завладее сърцето му.

Гиф беше разумен и търпелив по характер, така че не можеше да се предскаже кой ще надделее в бъдещото им семейство. Брайън си каза, че се очакват доста любопитни сцени, но най-благоразумно ще бъде да ги наблюдава отстрани, като обикновен зрител.

Тъкмо това искаше той от живота. Да не се намесва в тревогите и преживяванията на околните.

Наведе се над лехата с аквилегиите. Погледът му обходи светлолилавите цветчета, приветливо разтворени към небето. И тогава чу леко хлипане.

Озърна се и видя жената в хамака. Сърцето му замря. Косата й, тъмночервена, на фона на зеленикавата сянка, същата ръка, отпусната отстрани, слаба, изящна, елегантна. Отстъпи крачка назад, но се съвзе, когато жената извърна глава.

За Бога, та това не беше майка му. А сестра му. Но понякога удивително заприличваше на Анабела! При подходящ ъгъл и подходяща светлина. Мъчително бе да си спомня за майка си, болезнено и нежелано. Тя обичаше да се люлее в хамака по цели часове, особено в горещите летни следобеди. Понякога Брайън идваше при нея и сядаше на земята с кръстосани крака. Тя слагаше ръка на главата му, прокарваше нежно пръсти през косата му и го питаше какво е преживял през деня.

И винаги внимателно го слушаше. Или поне някога той си мислеше така. Вероятно си е мечтала за нещо, докато той е бърборел. Мечтаела е за любовника си, за това как да избяга от съпруга и децата си. За свободата, която е искала повече от него.

Ала жената в хамака не беше Анабела, беше Джо и според него не спеше спокойно.

Една част от него — част, която презираше и понякога мразеше — искаше да се обърне и да си тръгне, да остави сестра си на собствените й демони. Ала той се приближи до нея и загрижено смръщи вежди, когато тя простена и неспокойно се обърна в съня си.

— Джо. — Сложи ръка на рамото й и лекичко го разтърси. — Хайде, скъпа, събуди се.

— Недей! — извика Джо и се завъртя. — Не ме докосвай!

— Спокойно. — Той усети как юмрукът й профуча край лицето му. Погледна я едновременно загрижено и изненадано. — Не ми се иска да се разхождам със счупен нос.

Дишането й се учести, тя внезапно отвори очи и замаяно го изгледа.

— Брайън. — Тялото й се разтърси от конвулсии и младата жена затвори очи. — Съжалявам. Лош сън.

— Разбрах. — В погледа му се четеше загриженост. Кейт беше права както винаги. Нещо не бе наред, никак не бе наред. Брайън приседна на края на хамака. — Искаш ли да ти донеса нещо? Вода?

— Не. — Отвори очи и с изненада усети ръката му върху своята. Не си спомняше кога за последен път бе хващал ръката й. Или тя неговата. — Не, добре съм. Просто лош сън.

— Когато беше малка, също имаше кошмари. Събуждаше се и викаше татко.

— Да. — Тя отпаднало се усмихна. — Предполагам, че и възрастните понякога имат кошмари.

— А ти имаш доста, нали? — Опита се гласът му да звучи нехайно, но видя как в очите й проблеснаха пламъчета.

— Да, но вече не викам никого — студено отвърна.

— Сигурен съм, че не викаш. — Искаше му се да стане и да се махне. Защо трябваше да го засягат проблемите й? Ала той не стана и леко залюля хамака.

— Няма нищо лошо в това човек да е независим, Брайън.

— Разбира се.

— И не е грях, ако някой не желае да сподели проблемите си останалите.

— Това ли правиш, Джо? Криеш проблемите си? Ако е така, успокой се. Аз самият си имам достатъчно, за да се интересувам от твоите.

Той не си тръгна и двамата мълчаливо продължиха да се люлеят в хамака в дебелата сянка на дърветата. Джо усети как сълзите запариха в очите й.

— Напоследък много често си мисля за мама — плахо изрече тя.

Брайън настръхна.

— Защо?

— Виждам я такава, каквато беше. — „По-скоро снимката й, която тайнствено изчезна“ — помисли си младата жена. — Сънувам я. Мисля, че е мъртва.

Сълзите неусетно потекоха по лицето й.

— Какъв смисъл има да се ровим в миналото, Джо Елън? Какъв е смисълът да страдаме за нещо, което е станало преди двадесет години и което не можем да променим?

— Не мога да не мисля за нея… Не мога да си го обясня. То е в мен.

— Тя ни изостави и ние го преживяхме. Не рови повече в миналото.

— Но ако тя не ни е напуснала? Ами ако някой я е отвлякъл и…

— Ами ако е отвлечена от извънземни? — рязко я прекъсна той. — За Бога, Джо! Полицаите разследваха случая повече от година. Нищо не откриха, никакви доказателства, че е била отвлечена, че е било извършено престъпление. Тя просто е заминала. Това е истината. Престани сама да се подлудяваш.

Тя отново затвори очи. Може би именно това правеше, бавно, но сигурно полудяваше.

— А по-добре ли е да си мисля, че всеки път, когато ни е казвала, че ни обича, е било лъжа? Това ли ще успокои душата ми?

— Най-добре е изобщо да не мислиш за нея. Остави я на мира.

— И да се чувствам изоставена. Както всеки един от нас. Да се чувстваме самотни и изоставени, защото някой, който ни е казвал, че ни обича, е лъгал. Да забравим всичко. Така е по-добре. По-добре да си сам, отколкото да те изоставят.

Думите й го засегнаха по най-болното място и Брайън избухна:

— Ти си тази, която има кошмари, Джо, не аз. Хайде, ела с мен — бързо изрече той, преди да е променил решението си.

— Къде ще ходим?

— Ще се поразходим с колата. Да вървим. — Брат й я хвана за ръката и я задърпа към колата си.

— Къде отиваме? И защо?

— Поне веднъж направи това, което ти се казва, по дяволите! — Той я напъха в колата и затръшна вратата. Остана доволен, че тя не протестира. — Аз ще се оправя с Кейт — промърмори и завъртя ключа. — Ти плачеш, Лекси вечно е недоволна, а Кейт само мърмори. Дойде ми до гуша. И аз си имам свой живот.

— Да. — Джо подсмръкна и изтри сълзите с опакото на ръката си. — Сигурно наистина не ти е лесно, Брайън.

— Млъкни. — Гумите изсвистяха и колата се понесе по пътя. — Когато дойде, представляваше една торба с кокали. Трябва да разберем причината и тогава може би всички ще мирясате и ще ме оставите на спокойствие.

Тя присви очи и стисна дръжката на вратата.

— Къде отиваме, Брайън?

— Не аз, а ти отиваш — поправи я той. — На лекар.

— Да пукна, ако отида. — Изненадата й прерасна в паника. — Спри веднага тази кола и ме пусни да сляза.

Той стисна устни и натисна газта.

— Ще те заведа на лекар. Ако се наложи, ще те закарам насила. Сега имаме случай да разберем дали Кирби наистина е толкова добра, за колкото се мисли.

— Аз не съм болна.

— Тогава няма защо да се страхуваш от един преглед.

— Не се страхувам, просто не желая да ходя на лекар, нито пък да губя времето на Кирби.

Той зави и се насочи към вилата на Кирби. Спря рязко и хвана сестра си за рамото. Очите му бяха потъмнели от гняв.

— Можеш да си избереш — да влезеш сама или да ме накараш да те завлека насила и да станем за смях. Крайният резултат ще е един и същ, каквото и да избереш.

Двамата се втренчиха един в друг. И двамата бяха еднакво твърдоглави и решителни. Ако се отнасяше за словесна битка, тя щеше да я спечели. Ала физически той бе по-силен от нея и тя нямаше никакъв шанс, както много пъти в тяхното детство. Реши, че е по-разумно да отстъпи и да преглътне гордостта си.

Тръсна глава, излезе от колата и тръгна към вилата.

Откриха Кирби в кухнята да маже фъстъчено масло върху филия хляб.

— Здрасти. — Тя облиза палеца си. Когато видя зачервените им от гняв лица, усмивката й замръзна. — Искате ли по един сандвич?

— Свободна ли си в момента? — Брайън грубо бутна сестра си напред.

Кирби отхапа от филията. Джо изсъска през зъби нещо към брат си.

— Да. Следващият ми пациент ще дойде чак в един и половина. — Тя лъчезарно се усмихна. — Кой от двамата ви ще се съблича днес пред мен?

— Прекъсваме обяда й — рече Джо и студено изгледа Брайън.

— Една филия с фъстъчено масло не е обяд, освен ако не си на шест години. — Отново побутна сестра си. — Върви в кабинета и се съблечи. Няма да си тръгнем, докато тя не те прегледа от главата до петите.

— За пръв път ще преглеждам пациент, доведен насила. — Младата жена замислено го изгледа. Явно той бе много загрижен за сестра си, за да си позволи подобна грубост. — Върви в кабинета, Джо. След малко ще дойда.

— Няма ми нищо.

— Добре. Това само ще ме улесни, а ти ще имаш чудесен повод да натупаш Брайън. — Тя размаха филията и се ухили. — Аз ще ти помогна.

— Чудесно. — Джо тръгна към кабинета.

— За какво е всичко това, Брайън? — промърмори Кирби, когато вратата се затръшна.

— Има кошмари, не се храни. Тази сутрин се върна от къмпинга пребледняла като платно.

— Че какво е правила в къмпинга?

— Днес Джини не се яви на работа.

— Джини? Хм, това не е типично за нея. — Тя се намръщи, но сетне махна с ръка. По-късно щеше да мисли за Джини. — Радвам се, че си я довел. Отдавна исках да я прегледам.

— Искам да разбереш какво не е наред с нея.

— Брайън, ако проблемът е физиологичен, аз ще го открия и ще й дам лекарство. Обаче не съм психиатър.

Той гневно пъхна ръце в джобовете си.

— Просто разбери какво не е наред с нея.

Кирби кимна и му подаде филията.

— В хладилника има мляко. Обслужи се сам.

Когато влезе в кабинета, Джо все още бе облечена и нервно крачеше напред-назад.

— Виж какво, Кирби…

— Джо, нали ми имаш доверие?

— Това няма нищо общо с…

— Просто се съблечи и ми позволи да те прегледам. — Взе една чиста престилка и я подаде на приятелката си. — Иди в банята, облечи това и се изпишкай в една чашка. — Взе празен картон, без да обръща внимание на сърдития поглед на Джо. — Ще ми трябват някои данни за медицинския картон — датата на последната менструация, предишни заболявания, какви лекарства си взимала, страдаш ли от някаква алергия и т.н. Ще попълниш всички данни, докато изследвам урината ти. — Наведе се и написа името на Джо върху картона. — По-добре се предай без бой. Брайън е доста по-силен от теб — промърмори.

Пациентката й изръмжа сърдито, но се запъти към банята.

 

 

— Кръвното налягане е малко високо. Нищо обезпокоително, като се има предвид избухливият ти характер.

— Много забавно!

Кирби постави слушалката на стетоскопа на гърба на Джо.

— Дишай дълбоко, издишай. Още веднъж. Теглото ти е под нормата, което кара жените да позеленяват от завист, а един разумен лекар като мен само да изцъка с език.

— Напоследък нямам апетит.

— Готвачът на „Сенкчюъри“ ще се погрижи за това. — Взе офталмоскопа и започна да изследва очите на Джо. — Имаш ли главоболие?

— В момента ли?

— Не само.

— Сега да, но предполагам, че е заради Брайън. — Джо въздъхна. — През последните месеци доста често имам главоболие.

— Тъпа и постоянна болка или остра и пронизваща?

— По-скоро тъпа и постоянна.

— Някакви припадъци, повдигане?

— Аз… не, не съвсем.

Кирби се облегна назад, без да сваля ръката си от рамото й.

— Не или не съвсем? — Джо сви рамене и тя остави офталмоскопа. — Скъпа, аз не съм само лекарка, аз съм и твоя приятелка. Трябва да бъдеш откровена с мен. Всичко, което ще ми кажеш, ще си остане между нас.

Джо пое дълбоко дъх и скръсти ръце в скута си.

— Имах припадък. — Една част от нея се страхуваше от признанието, но друга почувства облекчение. — Преди месец, точно преди да дойда тук. Сякаш просто се разпаднах. Не можех да направя нищо.

Кирби не каза нищо, сложи двете си ръце върху раменете й и нежно започна да я разтрива. Джо повдигна глава и срещна изпълнения й със съчувствие поглед. Очите й се навлажниха.

— Сигурно ме мислиш за глупачка.

— Защо?

— Никога не съм се чувствала безпомощна. Винаги съм можела да се справям с всичко, Кирби, винаги. А после изведнъж сякаш всичко започна да ми се изплъзва. Не съм сигурна дали си въобразявам разни неща, или наистина са се случили. Просто не знам. И тогава припаднах. Всичко в мен се прекърши.

— Ходила ли си при психиатър?

— Нямах друг избор. Припаднах пред асистента си. Той ме е отвел в неврологичната клиника, където останах две седмици. Психичен срив. Няма значение, че вече сме в края на двадесети век и на тия неща се гледа по друг начин. Срамувам се от себе си.

— Мога да те уверя, че няма от какво да се срамуваш. Това не се случва само с теб.

Джо горчиво се усмихна.

— Значи не бива да се срамувам, че се срамувам.

— Точно така. А как си с работата?

— Напрегната е както обикновено, но аз съм свикнала и това ми харесва.

— А извън работата?

— С никого не се срещам, ако това искаш да знаеш. Сексуалният ми живот е нулев. Но не страдам заради мъж или липсата му. Напоследък много често мисля за мама — бавно изрече тя. — Сега съм приблизително на същата възраст, на която беше тя, когато ни напусна, когато всичко в живота ни се промени.

„И когато животът ти се е разпаднал“, каза си Кирби.

— И сега се питаш дали отново всичко няма да се промени, без да можеш да направиш нещо? Аз не съм психиатър, Джо. Каква беше диагнозата, когато те изписаха от клиниката?

— Не знам точно — неспокойно се размърда Джо. — Аз сама напуснах.

— Разбирам. Предполагам, че не си взимала никакви лекарства, нито пък картона си.

— Не. И не съм искала да ми предписват нищо. Не искам успокоителни… не искам да разговарям с психиатър.

— Добре, ще караме по класическия начин, като елиминираме телесните причини една по една. Предписвам ти чист въздух, почивка, редовно хранене… и хубав, редовен секс — добави с усмивка Кирби, — ако има с кого.

— Сексът не е най-важното за мен.

— Е, скъпа, тогава наистина си луда.

Джо примигна, после изсумтя, когато тя закачливо я побутна с лакът.

— Много ти благодаря.

— Не съм искала да те обидя. Освен това ти предписвам по-често да разговаряш с близки хора. С мен, с роднините си, с всеки, с когото можеш да споделяш. Не се затваряй в себе си, Джо. Трябва да се грижиш повече за себе си. Облегни се на близките си.

Кирби поклати глава, когато тя понечи да й възрази.

— Брат ти е много загрижен за теб, достатъчно, за да те доведе тук насила, макар че ме избягва като чумава. Убедена съм, че сега крачи неспокойно отвън, обезумял от ужас, дали няма да му съобщя, че на сестра му й остават само три седмици живот.

— Това ще бъде чудесна новина за него — остро каза Джо. — Въпреки че трябва да призная, че от седмици не съм се чувствала така добре. — Видя спринцовката и очите й се разшириха от страх. — За какво е това, по дяволите?

— Трябва да ти взема малко кръв за изследване. — Приятелката й натисна буталото и се ухили. — Искаш ли да изпищиш, за да се убедиш, че Брайън мигновено ще връхлети в кабинета?

— Няма да му доставя това удоволствие.

 

 

След като Джо се преоблече, Кирби й подаде дебела пластмасова туба.

— Съдържа само витамини. Много са ефикасни. Но ако започнеш да се храниш редовно, няма да имаш нужда от тях. Все пак започни с витамините още от днес и ги взимай поне десетина дни. Ще ти се обадя, когато получа от лабораторията резултатите от кръвната ти картина. Иначе всичко останало е в границите на нормалното.

— Искрено съм ти благодарна за загрижеността.

— Отложи благодарностите си за по-късно, като се грижиш повече за здравето си и като се отбиваш тук винаги когато почувстваш нужда от мен.

— Така и ще направя. — Винаги се бе притеснявала да демонстрира открито чувствата си, ала този път се престраши, пристъпи напред и леко я целуна по бузата. — Ще изпълня съветите ти. Преди малко бях напълно откровена с теб. Наистина сега се чувствам много по-добре.

— Прекрасно. Ако спазваш предписанията на д-р Кирби, занапред ще се чувстваш още по-добре. — Без да издава тревожните си съмнения, тя я поведе към вратата.

Завариха Брайън точно така, както бяха очаквали — неспокойно пристъпващ в чакалнята. Щом ги видя, той се закова на място и ги изгледа подозрително. Но Кирби посрещна погледа му със самоуверена усмивка.

— Имаш вид на млад баща, който очаква вести от родилния дом.

— Няма що, много смешно. Какво, по дяволите, не е наред с теб? — запита той сестра си.

— Остави ме. — Джо махна с ръка и тръгна към вратата. — Искам да се прибера сама в къщата. Ще повървя пеша. Благодаря ти, Кирби, че успя да вместиш в графика си моите глупави оплаквания.

— О, нали тъкмо за това съм учила толкова месеци в университета — усмихна се тя. Джо излезе навън и вратата се затръшна след нея.

— Мога ли най-сетне да узная какво става със сестра ми?

— В момента страда от остра липса на братска привързаност. Макар да е доста мъчително, рядко се стига до фатален край.

— Искам ясен отговор, а не глупави женски шеги, ясно ли е? — сърдито процеди Брайън през зъби, а тя закима одобрително.

— Повече те харесвам, Брайън, когато се държиш по-възпитано. — Обърна се към кафеника и с радост забеляза, че той не си бе губил времето и бе сварил кафе. — Добре, ще си получиш откровения отговор. Би ли седнал за малко?

Стомахът му болезнено се сви.

— Много ли е зле?

— Не е толкова зле, колкото си въобразяваш. Ти винаги си прекалено черноглед. Като повечето мъже между впрочем. — Дъхът й секна, когато усети тежката му ръка да се притиска към рамото й.

— Нямам настроение за празни приказки.

— Жалко, че не те успокояват моите остроумия. Ще се наложи да изчакам още две седмици, преди да разполагам с окончателните резултати от изследванията, но още сега мога да заявя, че според мен Джо е преживяла някакъв шок. Много е напрегната, изплашена, а в същото време се дразни, че е изпаднала в такова състояние. Нуждае се тъкмо от това, което според мен само ти можеш да й дадеш — от подкрепа. Дори и ако отново започне да се държи странно, не бива да се отказваш от опитите да я успокояваш и утешаваш.

От гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение.

— Това ли било? Това ли е всичко?

Кирби пристъпи към масичката, за да налее още кафе в чашите.

— Има неща, които никой лекар няма да си позволи да спомене дори и пред най-близките на пациента. Джо разчита на моята дискретност и аз съм длъжна да уважавам желанието й.

— Но тя ми е сестра!

— Да, и в личен план много се радвам, че си толкова привързан към сестра си. Доскоро не бях сигурна, че така се вълнуваш от съдбата й. Ето, вземи. — Тя му подаде чашата с кафето. — Върнала се е у дома, защото е имала нужда от това. Нуждаела се е от семеен уют. Затова е тук, на острова. Това е всичко, което сега мога да споделя с теб. Останалото ще научиш от нея.

Той отново скочи на крака, но се върна до масичката, взе чашата си и отпи от кафето. Най-важното е, каза си Брайън, че не е болна от някаква загадъчна и смъртоносна болест — тъкмо от това се бе опасявал, докато пристъпваше нервно в чакалнята, очаквайки края на прегледа. Само е изтощена и съсипана от преумора. Но няма нито рак, нито мозъчен тумор.

— Добре. — Този път го произнесе на глас. — Вероятно ще успея да я принудя да се храни редовно, а освен това ще заявя на Лекси, че нищо хубаво няма да я очаква, ако се заяде за нещо с нея.

— Направо си трогателен — прошепна Кирби.

— Не, не съм. — Остави чашата с рязък жест и отстъпи назад. Тревогата за сестра му намаля и сега можеше да съсредоточи вниманието си изцяло върху Кирби. Върху очите й като на морска сирена, които му се усмихваха подкупващо. Върху стойката, леко скована от напрежението, върху неспокойно потръпващите й пръсти. — Само се грижа всичко в къщата, в семейството да е наред. Искам да продължа да се занимавам с хотела, но няма да се успокоя, докато не се уверя, че Джо е в безопасност.

Кирби бавно пристъпи към него.

— Лъжец. Мошеник. Лековерен измамник.

— Дръпни се от мен.

— Не веднага. — Протегна ръце и погали лицето му. Сега повече я смущаваше, отколкото съблазняваше, а тя не можеше да устои на това ново привличане. — Забрави ли, че трябва да платиш за лекарствата на сестра си? — Надигна се на пръсти. — А моите услуги не са от най-евтините. — И докосна устни до неговите.

Ръцете му стиснаха талията й в същия миг, когато уханието обгърна ноздрите му.

— Нали ти казах да стоиш настрана от мен? — Наведе глава и я целуна. — Защо никога не ме слушаш?

Дъхът й замря за миг. Прекрасно усещане.

— Защото съм упорита. Настойчива. И пряма.

— Само си прекалено агресивна. — Зъбите му леко захапаха долната й устна. — Не харесвам прекалено агресивните жени.

— Ммм… Лъжеш, харесваш ги. И още как.

— Не, не ги харесвам. — Притисна я към шкафа с горещото си мускулесто тяло, без да отлепва устни от нейните. — Но те желая. Сега щастлива ли си?

Тя отметна глава и изохка леко, когато устните му се спуснаха към шията й. — Дай ми само пет минути, за да отменя визитите за днес следобед, за да се потопим във вълните на екстаза. Брайън, дръж ме, за Бога, дръж ме…

— Никога не съм ти обещавал, че лесно ще се отървеш от мен. — Притисна отново устните си към нейните, ала този път с такава сила, че ноктите й конвулсивно се впиха в раменете му. А той си представи как би могъл да я обладае още сега, тук, насред стаята, само трябваше да смъкне тънката й престилка, да смъкне и панталоните си, за да потъне в нея, докато задоволи докрай тази отчаяна нужда, тази измъчваща незадоволеност.

Но не я докосна, не я облада. Вместо това разтърси глава, за да се овладее. Леко я отмести, докато погледите им отново се срещнаха. Зелените й очи, неспокойни като морето, не се откъсваха от неговите, подканвайки го.

— Не може всичко между нас да става само според твоите желания. Рано или късно ще трябва да се примириш с това.

— Слушай…

— Не, стига вече с това. Стига с тези игри. Трябваше да отстъпиш, но не го направи. Затова сега ще играем играта по моите правила. Когато се овладея, ще довършим играта.

Дишането й се учести, кръвта й бясно запулсира. В този миг го мразеше — как бе възможно да я наблюдава така хладнокръвно, как можеше да бъде толкова спокоен и равнодушен.

— Да не би да се опитваш да ме изплашиш?

— Не вярвам, че си чак толкова чувствителна, та да мога да те изплаша с нещо. — Леко се усмихна. — Но все пак ще опитам. Когато се върна отново — повтори той и се отдръпна от нея. — И няма да се трогна, ако ми заявиш, че не си готова за мен.

Тя се окопити и се опита да си възвърне поне част от гордостта си.

— Защо го направи, копеле нагло!

— Защото така трябва. — Тръгна към вратата. Извърна се и й хвърли последен поглед. — Отивам да се пооправя, доктор Фицсимънс. А навън сигурно те очаква следващият ти пациент. Излезе и затръшна вратата.