Нора Робъртс
Красива и мъртва (11)

11

За пръв път от седмици насам Джо беше спокойна и си възвърна апетита. Дори щастлива, каза си тя. Кейт явно имаше право. Трябваше да излиза вечер с млади хора, да е сред весела компания, да слуша музика, да се разхожда на лунна светлина. И да прекарва по няколко часа в компанията на мъж, който не крие, че я намира за много привлекателна. Какво би й навредило всичко това? Всъщност Джо бе убедена, че нищо няма да изгуби, ако прекарва повече време с Нейтън.

Преди да слезе на долния етаж, се отби във фотолабораторията. За пръв път при влизането в тъмната стая не се замисли дали пак да извади плика със снимките на Анабела, които криеше в най-долното чекмедже.

Вместо това си мислеше за следващата разходка по реката и за вероятността да срещне Нейтън. Случайно. Ставаше безсрамна като Джини, засмя се тя. Кроеше планове как да накара един мъж да я забележи. Ала щом това вършеше работа при приятелката й, може би щеше да помогне и на нея. Какво лошо има в един лек флирт с мъж, който се интересува от нея? Защото не можеше да отрече, че този мъж я вълнуваше.

Ето че отново мислеше за него. Тя се спря насред стълбите. Признаваше си, че Нейтън я трогваше с вниманието си, с нежните жестове, когато докосваше ръката й, с начина, по който очите му търсеха нейните.

Усмихна се и продължи надолу по стълбите.

 

 

— Вече трябва да вървя, Сам, за да сменя спалното бельо в освободените стаи. — Кейт вдигна глава, когато Джо влезе в кухнята. Прокара ръка през косата си и разсеяно й се усмихна: — Добро утро, скъпа. Много си подранила.

— Както и всички останали. — Стрелна с поглед баща си и се запъти към плота, за да вземе кафеника. Сам се бе облегнал на рамката на вратата. Очевидно му се искаше да се измъкне по-скоро от кухнята. — Някакъв проблем ли имаме? — безгрижно запита тя.

— Да. Някои от летовниците тази сутрин си заминават, а други ще пристигнат с ферибота. Току-що се обади едно семейство, което е готово за тръгване, но няма кой да им оформи сметката.

— Джини не е ли там?

— Не отговаря по телефона, няма я и у тях. Предполагам, че се е успала — леко се усмихна Кейт — в нечие легло. Сигурна съм, че снощи е стояла до късно на плажа край огъня.

— Когато си тръгвах, минаваше полунощ, а веселието бе в разгара си. — Джо отпи от кафето и се намръщи, опитвайки се да си припомни дали бе видяла Джини, преди да си тръгне.

— Ако едно момиче се държи благоприлично и спи в собственото си легло — обади се Сам, — сутрин ще става навреме за работа.

— Сам, много добре знаеш, че Джини никога не закъснява за работа. — Кейт се намръщи и погледна часовника. — Може би не е добре.

— Искаш да кажеш, че е махмурлия.

— На всеки може да се случи — сопна му се тя. — И няма значение къде е прекарала нощта. Сега най-важното е, че някои от летовниците си заминават, а други пристигат. Тази сутрин имам друга работа и не мога да отида в къмпинга, а дори и да можех, нито знам как се опъва палатка, нито пък как се инсталира подвижен клозет. Ти просто ще трябва да отделиш няколко часа от твоето скъпоценно време и да се заемеш с гостите.

Той примигна насреща й. Тя почти никога не му бе повишавала тон и никога не се бе държала толкова враждебно с него. Сам Хатауей никога не бе обичал разправиите и затова примирено сви рамене.

— Добре. Ще се заема с летовниците в къмпинга.

— Джо ще дойде с теб — рязко рече Кейт, което накара бащата и дъщерята да се спогледат. — Може да ти трябва помощник — бързо добави тя. Ако можеше да ги накара да излязат заедно тази сутрин, може би двамата най-после щяха да разговарят като баща и дъщеря. — Джо, не е зле и ти да отидеш до къмпинга, за да провериш какво става с Джини. Може би телефонът й не работи или тя наистина не се чувства добре. Няма да се успокоя, докато не разбера какво става с нея.

Младата жена посегна да свали фотоапарата от рамото си. Явно плановете й за сутринта се проваляха. Но после реши да не се разделя с любимия си Никон.

— Добре. Ще отида.

— Обади ми се, когато разбереш нещо — подвикна Кейт, когато двамата излязоха. — И не се тревожи за чистенето по стаите. Двете с Лекси ще се справим.

Тя изгледа двете отдалечаващи се фигури, широко се усмихна и радостно потри ръце. Беше успяла.

Джо се настани на седалката до шофьора в стария пикап на баща си и затегна колана. Вътре миришеше на него, помисли си тя. На пясък, море и гора. Моторът запали веднага и плавно заработи. Винаги се бе грижил за всичко, което му принадлежи. Освен за децата си.

— Снощи стана страхотна веселба — започна тя.

— Трябва да се провери дали онова момче е изчистило плажа.

Онова момче сигурно бе Гиф, каза си Джо. И двамата знаеха, че младият мъж няма да остави нито хартийка, нито фас по пясъка.

— Хотелът върви добре. Има доста посетители за това време на годината.

— Рекламата — кратко рече Сам. — Кейт го измисли.

— А пък аз мислех, че мълвата също е от значение. Гозбите на Брайън са известни по цялото крайбрежие.

Баща й само изръмжа. Никога не бе разбирал как един мъж може да се върти по цял ден около печката. Нито пък разбираше дъщерите си. Едната бе отлетяла за Ню Йорк, за да спечели слава, като мие косата си в търговските реклами по телевизията, а другата обикаля по света, за да прави снимки. Понякога се чудеше как е могъл да създаде такива деца.

Ала те бяха деца и на Анабела.

Джо реши да не му противоречи повече. Свали прозореца и остави лекият ветрец да гали страните й. Внезапно чу плясък на криле в мочурището.

— Почакай. — Без да се замисля, стисна ръката на баща си. Той натисна спирачките, а тя бързо изскочи от колата, като го остави да се мръщи след нея.

Върху купчина пръст се припичаше костенурка — главата й бе високо вдигната и се отразяваше в тъмната вода. Влечугото не й обърна никакво внимание, когато тя приклекна и се приготви за снимка.

В този миг нещо прошумоля и костенурката светкавично прибра главата си. Джо затаи дъх, когато една чапла се извиси като бяло привидение и се зарея над блатото. Сетне изпляска няколко пъти с криле в небето и се скри зад дърветата.

— Често съм се питала какво ли е да летиш високо в небето и да чуваш само свистенето на крилете във въздуха.

— Спомням си, че ти винаги си обичала птиците — обади се баща й зад гърба й. — Ала не знаех, че си мечтаела да полетиш.

Джо леко се усмихна.

— Често съм си го представяла. Мама ми разказваше приказката за красивата млада принцеса, която злата магьосница превърнала в бял лебед. Това беше любимата ми приказка.

— Тя знаеше много приказки.

— Да. — Извърна се и внимателно се вгледа в лицето на баща си. Още ли страдаше заради измяната на съпругата си? Дали болката щеше да намалее, ако му кажеше, че според нея Анабела е мъртва? — Искаше ми се да бях запомнила повече от нейните приказки — промърмори младата жена.

Искаше й се да си спомня майка си по-ясно, достатъчно ясно, за да реши какво да прави.

Пое дълбоко дъх, за да прикрие смущението си.

— Татко, тя някога писала ли ти е да ти каже къде е и защо е заминала?

— Не. — Топлината, която се бе появила в очите му, докато наблюдаваше полета на птицата, се стопи. На нейно място се появиха познатите ледени късчета. — Не е имала нужда от това. Тя си замина, защото така пожела. По-добре да не мислим повече за това.

Той се извърна и закрачи към пикапа. Останалата част от пътя изминаха в мълчание.

 

 

Преди да напусне острова, Джо беше работила в къмпинга и затова Кейт сега й възложи да замести Джини. През последните години почти нямаше промени в реда за обслужване на туристите. На голямата карта, окачена на стената в бунгалото, бяха означени всички места за опъване на палатки, пътеките, бунгалата и тоалетните. С карфици със сини главички бяха посочени заетите бунгала, с червени — запазените за туристите с уговорени резервации и със зелени — освободените от предишния ден. Именно за тях трябваше да се попълнят квитанциите.

Баните и тоалетните се почистваха по два пъти дневно, след което чистачките попълваха запасите от тоалетна хартия, кърпи, салфетки и други подобни материали. Джо се зае първо с тази проверка, понеже не вярваше, че Джини е имала време да се занимава с тоалетната хартия след бурната нощ около огъня на плажа.

— Ще огледам всички бани — съобщи тя на баща си, докато той се ровеше в кочана с квитанциите, за да обслужи първата група от летовници, бързащи за ферибота, който трябваше да поеме обратно към пристанището на Савана. — А после ще надникна в бунгалото на Джини.

— Първо иди да я събудиш — промърмори Сам, без да я удостои с поглед. — Нейно задължение е да се грижи за бунгалата, тоалетните и баните.

— Добре. Вероятно няма да ми отнеме повече от час. Чакай ме тук.

Кокетното бунгало на Джини, изработено от кедрово дърво, беше сгушено под висок клен. Пред стъпалата се виждаха две керамични вази с прекалено пъстри изкуствени цветя, а до тях като страж беше оставено едно пластмасово розово фламинго, вече набраздено от вятъра и дъжда.

Джо почука веднъж, почака малко и едва тогава натисна дръжката. Стаята се оказа доста тясна, с още по-малък кухненски бокс отляво, отделен с тесен плот за сервиране. Но си личеше, че теснотията не пречеше на Джини да колекционира ненужни дреболии със съмнителна стойност — порцелановите статуетки и дребните пластмасови сувенири изпълваха всяко кътче на стаята.

По яркорозовите тапети бяха налепени десетки изрезки от модни списания, но имаше и снимки на цветя и плодове. Усмихна се поласкана, когато откри сред тях и три от своите черно-бели фотографии, залепени съвсем не на място. Имаше и снимка на самата Джини, изтегната в хамак на поляната пред „Сенкчюъри“.

Джо отново се усмихна и се приближи до леглото.

— Хайде, Джини, завий се с одеялото, ако случайно не си сама в леглото. Дойдох да те събудя.

Но леглото се оказа празно.

— В кое ли легло ще се събудиш тази сутрин, Джини? — промърмори и напусна бунгалото, за да продължи търсенето из къмпинга.

Стигна до най-близките кабини с душове и извади връзката с ключове от джоба си. Бързо откри склада с препарати за почистване — шишетата, флаконите и тубите бяха безупречно подредени по лавиците. Винаги я изненадваше способността на Джини да подрежда така акуратно препаратите и също така изрядно да изпълнява останалите си служебни задължения, докато в личния й живот цареше пълен хаос.

Взе първата от кошниците, напълни я с шишета и туби, добави гумените ръкавици и парцалите, след което се запъти към женското отделение с душовете. Над един от умивалниците непозната туристка на около петдесет години ожесточено търкаше зъбите си с четката. Джо й се усмихна разсеяно и се наведе над кошницата.

Непознатата изплакна устата си.

— Къде се е запиляла Джини тази сутрин?

— Не знам — отговори й и започна да обира пяната. — Може би е с някой от мъжете, които още не са се прибрали в бунгалата си.

— Така става, когато се прекалява с пиенето — добродушно се усмихна жената. — Но пък си прекарахме много весело. С мъжа ми така се забавлявахме, че едва не изпуснахме закуската тази сутрин.

— Нали затова сте дошли на почивка. Кога ще се отпуснете, ако не сега? А после през цялата година ще ставате рано за работа.

— Мъчно може някой да убеди мъжа ми да остане за още две седмици. Моят Дик е маниак на тема рано ставане. Но тази сутрин дори и той се успа, така че групата е тръгнала на разходка без нас.

— На острова няма къде да се скрият. Ако толкова искате, бързо ще ги настигнете.

— Опитайте се да убедите моя Дик. — Тя се закиска, после кимна на една по-млада жена, която се появи иззад преградата, повела за ръка тригодишно момиченце. — Добро утро, Мег. Как е днес малката Лайза?

Момиченцето изтича към нея и весело забъбри.

Джо взе препаратите за чистене и се премести в мъжкото отделение. Почука на първата врата три пъти, при това доста силно, след което остана до вратата в очакване на отговора.

Никой не й отговори. Тогава бутна вратата и извика:

— Почистване на помещенията. Има ли някой вътре? Преди години, когато помагаше на Джини в къмпинга, се бе натъкнала в помещението с душовете на гол възрастен мъж, препасан само с тясна кърпа през кръста, който не беше чул стъпките й. Затова сега чукаше настоятелно по тънката врата и се провикваше силно, преди да влезе в ограденото помещение за къпещите се мъже. Не чу отговор зад преградата, нито шум от течаща вода, но за всеки случай се постара да вдигне повече шум с влизането си.

Като последна предпазна мярка остави вратата отворена, за да може по-лесно да избяга навън. Окачи на вратата пластмасовата табела: „ПОДДЪРЖАЙТЕ ЧИСТОТА В ПОМЕЩЕНИЯТА“. Доволна от себе си, остави кошницата с препаратите в най-близкия умивалник и посегна към шишето с препарата за чистене на фаянс. След двадесет минути щеше да приключи с почистването.

Защо да не се поразходи до северния бряг? Помнеше полуразрушената сграда на испанските мисионери, останала там още от шестнадесети век, но напълно изоставена през следващото столетие — въпреки продължителните усилия испанците така и не успели да привлекат местните индианци в лоното на Светата католическа църква.

Денят беше приятен, тъкмо за разходка по северното крайбрежие. Светлината беше много подходяща за снимки сред обраслите с трева развалини на испанската мисия. Запита се дали Нейтън ще одобри идеята й да я придружи до северния бряг. Може да помоли Брайън да й приготви кошница с храна и да прекара с Нейтън Делъни няколко приятни часа сред местата, пълни с привиденията на отдавна изтлелите испански монаси.

Не, стига си е мислила за глупости, тръсна глава Джо. За какво са й развалините? Искаше само да излезе сред природата, да се наслаждава на летния следобед без никакви други планове. Всъщност искаше Нейтън. Искаше да бъде с него, може би, за да изпробва и него, и себе си. Да разбере какво ще се случи, ако се осмели и си позволи да стигне до крайната стъпка. Да бъде с него. Да бъде такава, каквато й се иска. Да бъде Джо.

И защо не, помисли си тя. Когато се върне в къщата, ще му позвъни, а после да става това, което съдбата е решила.

Внезапно светлините изгаснаха. Тя ахна и заля краката си с водата от пластмасовата кофа. Завъртя се, инстинктивно хвана дръжката на метлата — сякаш можеше да се защитава с нея като с бойно копие — и тогава чу как тежко се хлопна външната врата.

— Хей! — Чу само собствения си глас, прекалено тънък и колеблив, от който я побиха тръпки. — Има ли някой вътре?

През призрачната светлина, процеждаща се от единствения прозорец, забулен от влагата, тя пристъпи към вратата. Първата крачка й се стори безкрайно трудна. Паниката я бе сграбчила в ноктите си и бавно, но неумолимо пропълзяваше към гърлото й. Ударите на сърцето й кънтяха в ушите й. Можеше да се закълне, че има някой зад гърба й.

Не видя нищо — само голите прегради и мътния блясък на мокрия циментов под. До слуха й достигаше единствено учестеното й дишане. Облегна се на вратата, готова в следващия миг да се втурне назад, като оглеждаше неспокойно.

По гърба й започна да се стича студена пот. Вледеняваща паника скова гърлото й. Не й достигаше въздух. Но някаква част от мозъка й студено й изкомандва: „Тези признаци са ти до болка познати, Джо Елън. Не се оставяй да те победят, не се предавай! Ако се пречупиш, още утре те очаква онази отвратително бяла болнична стая. Затова се дръж. Само се дръж!“

Притисна ръка към устата си, за да заглуши вика си. От устните й се изтръгна само неясно хъхрене. Усещаше как нещо в нея започва да се пропуква.

„Моля те, моля те. Пусни ме да изляза. Не ме оставяй тук сама.“

Чу стъпки по пътеката и отвори уста, за да изкрещи за помощ. Очите й се разшириха от ужас, приковани към затворената метална врата, сърцето й биеше до пръсване. Неусетно зашепна някаква отдавна забравена молитва. Погледът й се замъгли, но внезапно силен блясък я ослепи, когато вратата рязко се разтвори и мъжки силует се появи на прага.

Коленете й се подкосиха. Тя приклекна, ръцете й докоснаха бърсалката. Сграбчи дългата дръжка и я надигна като сабя пред гърдите си.

— Не смей да се приближаваш към мен!

— Джо Елън? Какво, по дяволите, става с теб?

— Татко? — Бърсалката тупна на пода. Тя за малко да се строполи до нея, но ръцете му вече разтърсваха раменете й и не й позволиха да се свлече на влажния цимент.

— Какво правиш тук?

— Не можах да изляза. Не можах. Той… той ме е проследил. Не можах да се измъкна.

За миг Сам я огледа в недоумение. Бледа като платно, трепереше така силно, че му се стори да чува как костите й потракват. Инстинктивно я притисна към себе си и я поведе навън.

— Всичко вече е наред. Успокой се. Всичко свърши, малкото ми сладкишче.

Двамата отдавна бяха забравили това шеговито обръщение от нейното детство. Джо зарови лице в рамото му и остана така притисната, докато той й помагаше да се отпусне на каменната пейка край стената.

Сякаш още е малко дете, помисли си Сам и се изненада от откритието си. Как е възможно, след като сега изглежда толкова пораснала, умна, зряла и знаеща? Когато като дете имаше кошмари, той често я прегръщаше и успокояваше. Тя винаги тичаше при него след тежък кошмар.

— Не се страхувай.

— Не можах да се измъкна.

— Разбирам. Някой беше подпрял вратата с дъска. Глупави хлапета, това е всичко. Непрекъснато си играят с дъските.

— Хлапета ли? — Джо още веднъж потръпна и се притисна към него. — Някакви деца са си играели с дъските? Ами да… разбира се. Те са загасили лампите и са ме залостили вътре. А пък аз така се паникьосах… — Затвори очи и остана така за миг, опитвайки се да се успокои. — Дори не вярвах, че ще успея да се измъкна. Не можех да разсъждавам.

— Изплашила си се, това е всичко. Не бива да се плашиш от сянката си.

— Не, не бива. — Отново отвори очи. — Мисля, че няма да се повтори.

— Вратата се е хлопнала изненадващо и не си успяла да видиш кой ти е погодил тази глупава шега.

Тя се опита да се усмихне.

— Винаги се намира някой.

Понеже се беше поуспокоила, той се задоволи само да я потупа по рамото. Все пак дъщеря му вече не беше малко момиченце.

— Само си се поразмекнала нещо.

— Не е толкова безобидно.

— Не знам. Струва ми се, че ми спомена нещо. Някой се опитвал да те следи.

— Какво?

— Нали ми каза, че някой те следи. Подозираш ли конкретно някой от острова?

Фотографиите… мисълта проблесна като светкавица. Нейното лице. Лицето на Анабела. Джо бързо отмести погледа си и си каза: „Не, не, не сега! Още е рано, прекалено рано.“

— Ами… глупости! Нали знаеш, че на страха очите са големи? Съжалявам, папа.

— Няма защо да се извиняваш. Но какво става с теб? Бяла си като платно. Ставай, ще те заведа у дома.

— Но вътре останаха препаратите.

— Аз ще се погрижа за тях. А ти само стой тук и се опитай да се съвземеш.

— Ще се постарая. — Но щом той се надигна от пейката, тя бързо протегна ръка. — Татко… благодаря ти, че пропъди страховете ми.

Сам сведе поглед към ръцете й, вкопчени в неговите. Тънки и бледи, също като ръцете на майка й, неочаквано си припомни той с тъга. Но вдигна очи и видя лицето на дъщеря си.

— Не се плаши, Джо. Веднага ще се върна и всичко ще бъде наред.

— Знам, че с всичко умееше да се справяш. И все още умееш.

Ръката му внезапно се стегна около нейната, но не посмя да заговори за миналото.

— Ще сложа всичко в ред, а после двамата ще се върнем в „Сенкчюъри“. Може би ти трябва само една солидна закуска.

Не, каза си Джо, докато го изпращаше с поглед. Нуждаеше се от баща си. Но дори и в този миг не осъзнаваше напълно колко бе права.