Нора Робъртс
Красива и мъртва (10)

10

Гиф весело си подсвиркваше. Докато похапваше на бара от пържените филии, Нейтън се опита да разпознае мелодията, но бе принуден да се откаже. Може би младежът бе навлязъл дълбоко в територията на Дивия Запад, а познанията на Нейтън Делъни относно каубойските кънтри мелодии бяха недостатъчни.

Отбеляза си, че е доста приятно да се работи с този младеж. И не са празни приказки твърденията му, че може да се справи с всякакви ремонти — явно Брайън разчиташе на сръчните му ръце, щом му бе поверил поправката на миялната машина в разгара на сервирането на закуската. Нейтън отклоняваше погледа си от Гиф само когато трябваше да посегне към следващата пържена филия, за да я намаже с плодово желе.

Брайън бе зает с пърженето на филиите, а младежът продължаваше да си свирука, докато бърникаше в миялната машина. Засега на Нейтън не бяха възложили друга задача, освен да се справи с внушителния куп пържени филии. Не помнеше друг път да е закусвал с такъв апетит.

— Как напредва ремонтът? — попита Брайън, след като заобиколи Гиф, за да остави подноса на плочата за подгряване.

— Готово е наполовина.

— Ако до края на смяната не оправиш тази машинария, ще се наложи Нейт да се включи като мияч.

— Аз ли? — Едва успя да преглътне следващата хапка. — Та аз съм изцапал само една чиния.

— Тук такива са правилата. Щом си допуснат да закусваш в кухнята, ще трябва да помагаш при миенето. Нали така, Гиф?

— Да. Но не вярвам, че ще се стигне чак дотам. Скоро ще я сглобя. — Младежът хвърли поглед към въртящата се врата, през която влетя Лекси. — Да — повтори той с усмивка, — ще я оправя, но ми трябва още малко време.

Тя го удостои само с презрително пърхане на дългите си мигли, ядосана от привлекателния му младежки вид въпреки смешната бейзболна шапка и изцапаната тениска.

— Още два специалитета единия с шунка, другия с бекон. Две порции забулени яйца, една с бекон, порция овесени ядки, препечени филийки. Гиф, дръпни си дългите крака, иначе ще стоваря подноса на главата ти — кисело изрече и го заобиколи, за да стигне до подноса върху плочата за подгряване.

Когато тя се скри зад въртящата се врата, Гиф се ухили още по-лъчезарно.

— Сестра ти е дяволски красива днес, Брай.

— Ти така си мислиш, Гиф — отвърна му той.

— И е луда по мен.

— Така ли? Затова ли е толкова ядосана?

Гиф изсумтя.

— Тя винаги така се държи с мен. Нали си търси някой мъж да се влачи подире й като послушно кутре, а щом не намери такъв, веднага вирва нос. Трябва й малко време, за да се укроти. Никой не може да разбере какво иска.

— А може ли въобще някой да разбере жените? — Брайън се обърна към Нейтън. — Ти разбираш ли ги, Нейт?

Той замислено дъвчеше поредната препечена филия, наблюдавайки как плодовото желе бавно се стича от другия й край.

— Не — заяви. — Не ги разбирам. Макар че доста време посветих на този проблем. Дори би могло да се каже, че немалка част от живота си посветих на него, но не мога да се похваля с някакви успехи.

— Няма значение какво си мислят те. — Гиф поставяше винтовете в гнездата им. — Трябва да се заемеш с една от тях. И при жената е също както при машината. Нито една не е като останалите, дори да са от един производител и от един модел. При всяка засечката е на различно място. Ето, например при Алекса… — Пристегна винта и посегна към следващия. — Прекалено е красива. И това я тревожи, не й дава покой.

— В тоалетното шкафче в банята й има козметика, достатъчна за цял Лас Вегас — отбеляза брат й.

— Някои жени се нуждаят от това. Лекси ще бъде много кисела, ако няма около себе си мъж, който да се възхищава денонощно от нея, но ако попадне на такъв мъж, ще го сметне за пълен идиот, който вижда само хубавичката й външност. Номерът с жените е да напипаш слабото им място и да натискаш именно там, при това в най-подходящия момент.

Брайън сипа яйцата в тигана и си помисли. „Може би Лекси ще си намери майстора.“

— Струва ми се доста обременително.

— Ех, Брай, никога не е лесно с жените. — Гиф вдигна козирката на шапката си, усмихна се и трапчинките му се очертаха. — Това е част от чара им. След малко ще е готова — добави и посочи миялната машина. Беше се постарал да изчисли добре времето — знаеше, че наближаваше моментът, когато Лекси щеше да се появи със следващите поръчки. — Уговорихме се с Джини и още няколко от нашата компания да се съберем на плажа довечера. Ще запалим огън, ще хапнем, ще пийнем — подхвърли младежът. — Край дюните, където се събират чаплите. Ще събера повече дърва за огъня. Ще си прекараме чудесно. — Когато Лекси се появи на вратата, Гиф я посрещна с грейнало лице. — Може би не е зле да поканим и някои от гостите на хотела, а също и от наемателите на бунгалата в къмпинга.

— За какво става дума? — попита тя.

— За довечера, за пикника на плажа.

— Тази вечер? — Очите й веднага заблестяха и тя побърза да остави мръсните чинии на плота. — Къде?

— Долу край дюните с чаплите. — Гиф грижливо прибра инструментите си в металното сандъче. — Нали ще дойдеш, Брай?

— Не зная, Гиф. Трябва да описвам фактурите за този месец.

— О, Брай, стига си се преструвал на много зает. — Лекси го побутна с лакът, преди да протегне ръце към заредения поднос. — Не бъди толкова твърдоглав. Всички ще дойдем. — С надежда да ядоса Гиф, тя подари една прелестна усмивка на Нейтън. — Нали и ти ще дойдеш? Вечер край огъня на плажа е едно несравнимо преживяване.

— Няма да забравя поканата. — Погледна предпазливо към младежа, който все още държеше чука в дясната си ръка.

— Прекрасно! — Лицето й засия. — Ще кажа и на останалите.

Гиф се почеса по брадата и се надигна.

— Не се притеснявай, Нейт. За Лекси флиртуването е нещо естествено.

— Аха. — Той все още не откъсваше поглед от сандъчето на младежа, пълно с тежки метални инструменти.

— А на мен хич не ми пука. — Чувствайки се като у дома си, Гиф бръкна в купата и си взе една бисквита. — Когато един мъж реши да си вземе красива жена, той е длъжен да очаква, че тя няма да се откаже от флиртуването, от възхитените погледи на останалите мъже. Така че хич не се притеснявай. — Надигна тежкото сандъче и му намигна. — Трябва да вървя, че ме чака още доста работа. До довечера. Излезе, подсвирквайки си.

— Нали знаеш, Брай… — Нейтън взе чинията си и тръгна към умивалника. — Това момче е доста яко в ръцете. Не ми се вярва да изляза на глава с него.

— Точно така. А сега можеш да си платиш за закуската, като заредиш чиниите в миялната машина.

 

 

— Трудно ми е да общувам с хората, Кейт. Пък и тази вечер се канех да поработя във фотолабораторията.

— Не бива да висиш с часове в тъмната стая. — Кейт се приближи до тоалетната масичка на Джо, взе гребена с дървена дръжка и го размаха пред нея. — Трябваше да си сложиш малко червило, да се срешеш и да отидеш на пикника. Ще си прекарате чудесно. Ще хапнете, ще пийнете, ще се поотпуснеш.

Преди Джо да успее да й възрази, тя властно вдигна ръка.

— Не се опитвай да ми възразяваш. Вече изкарах една препирня с брат ти, но успях да го убедя. Ще се справя и с теб.

Сърдито захвърли по нея четката за коса, но Джо успя да я улови във въздуха.

— Не разбирам защо е цялата тази врява…

— Ей сега ще разбереш — процеди Кейт през зъби и отвори вратата на гардероба от палисандрово дърво. — Ще разбереш защо всичките обитатели на тази къща винаги са обичали веселията, и то много преди да си се родила, госпожице. А след като се разбера с теб, ще се заема с баща ти.

Младата жена изсумтя недоволно и отново се отпусна на леглото.

— Нямаш никакви шансове.

— Ще се справя и с него — решително отсече Кейт и продължи огледа на гардероба на Джо. — Дори ако се наложи да го просна на пода в безсъзнание и после да го влача на гръб до плажа. Нямаше ли тук една копринена блуза? — Припряно разрови окачените дрехи. — Или нещо друго, но да е по-свежо и привличащо погледите?

Без да дочака отговора на Джо, отиде до вратата, отвори я и извика:

— Алекса! Вземи една от блузите си и я донеси тук.

— Не искам нейна блуза — сърдито промърмори Джо. — Щом толкова се налага да отида на събирането на плажа, предпочитам сама да си подбера дрехите, без да прибягвам до услугите на сестра си. Но всъщност това няма значение, защото съм решила да не излизам тази вечер.

— Ще отидеш! И се погрижи за косата си. Уморих се да се ровя в гардероба ти.

— Дори и да исках, нямам с какво да накъдря косата си.

— Така ли? — сърдито извика Кейт. — Алекса, донеси тази блуза и ролките за коса в стаята на сестра ти.

— Стой там, Лекс — извика Джо на свой ред. — Кейт, изглежда си забравила, че отдавна не съм на шестнадесет години.

— Не, за съжаление отдавна не си на шестнадесет — недоволно поклати глава тя. — Вече си зряла жена, при това никак не си грозна. Но си прекалено своенравна. А сега иди да се преоблечеш. И се погрижи за външния си вид. Няма да търпя да ми възразяваш като някоя невъзпитана хлапачка! От детинщините ви, от вас двете, ми дойде до гуша — промърмори и влезе в банята на Джо. — Не намирам дори туш за мигли. Да не би да си решила да постъпиш в манастир? Червилото за устни не е оръжие на Сатаната.

С преметната върху рамото си блуза и с кутията с ролките в ръка Лекси се появи на вратата. Личеше си, че е в приповдигнато настроение заради очакваното празненство. Усмихна се на сестра си.

— И теб ли те скастриха?

— И още как… Не искам да си навивам косата.

— О, Джо Елън, я се отпусни. — Сестра й остави върху шкафа кутията с ролките и се заоглежда в голямото огледало на стената.

— Нито пък искам да обличам някоя от твоите дрехи.

— Тогава се обслужи сама. — Лекси се завъртя, нацупи устни и изгледа накриво сестра си. Само преди миг бе изпълнена с желание да й помогне, но Джо я заля със студена вода. — Хмм. Не знаех, че толкова се харесваш с къдрици.

— Е, отсега нататък вече ще знаеш.

Лекси не обърна внимание на саркастичния тон на сестра си и бавно я обиколи от всички страни.

— Тази тениска не е ли прекалено измачкана и провиснала?

— Може и да е така — уморено кимна тя.

— Нима ще обуеш черните джинси? — попита Лекси. Сестра й разсеяно сви рамене и тя замислено притисна пръсти към устните си. — Прекалено си слаба. Може би ще изглеждаш малко по-добре, ако прибавим обици и колан, но и това няма да е достатъчно. И къдриците няма да ти помогнат.

— Да не се накъдрям, така ли?

— Не, не искам да кажа това. Трябва да ти измисля някаква По-ефектна фризура. — Огледа замислено сестра си с присвити очи. След малко кимна решително: — Хрумна ми нещо. Ще ти скъся косата тук, а също и тук малко ще те клъцна.

— Ще ме подстригваш ли? — Изплашено притисна ръце към косата си. — Какво искаш да кажеш с това „ще те клъцна“?

— Защо се разтревожи толкова? Искам само да оформя косата ти.

— Именно от това се нуждаеш, Джо — намеси се братовчедката Кейт. — Лекси разбира от прически. Много добре се справя с косата ми, ако не мога да отида на фризьор. Иди и си измий косата, Джо. Лекси, вземи си ножиците.

След четвърт час седеше в креслото, завита с широката кърпа, а от главата й се сипеха отрязаните кичури.

— Боже мой! — Джо стисна очи. — Май наистина съм си изгубила ума, щом ти позволих да правиш с косата ми каквото ти скимне.

— Стига си мърморила! — сряза я Лекси, която едва се сдържаше да не се засмее. — Съвсем малко отрязах от косата ти. И още съм едва в началото. Трябва да се благодариш на братовчедката Кейт, защото без нейната помощ нямаше да успея да те убедя, че се нуждаеш от промяна.

— Да. Да, може би си права.

— Цяло щастие е, че имаш такава коса, Джо. Гъста и естествено чуплива. — Тя спря, огледа се в огледалото на стената и се намръщи, недоволна от своята прическа. — Не мога да си обясня защо дадох толкова пари за къдренето. Косата ми е права като сноп. — Капризно повдигна рамене и отново се зае с косата на Джо. — Нуждаеш се само от леко скъсяване.

— Но недей да прекаляваш… — Очите на Джо рязко се разшириха, а гърлото й се сви, когато в скута й се посипаха снопчета от косата й. — За Бога! Ох, Господи! Какво правиш?

— Успокой се. Само ти оформям бретона. — Бретонът ли? Какъв бретон? Никога не съм искала бретон.

— Вече няма значение какво си искала и какво не. Почти свършвам. А сега да го подравним над веждите. Ще изглеждаш много по-добре, защото тъкмо тази прическа подхожда на лицето ти. Но най-хубавото в теб са очите ти. Именно затова искам да ги открия, а не да се спотайват зад рошавата ти коса. — Лекси продължаваше неуморно с ножицата и гребена, докато накрая се отдръпна назад, огледа Джо, изсумтя недоволно и отново се наведе към нея, за да отстрани един непокорен кичур. — Да, сега вече ми харесва. Сега съм доволна от творбата си.

— Само на теб ти харесва — кисело промърмори Джо. — Защото не експериментираш с твоята коса, а с моята.

— Дължиш ми едно извинение, сестричке. — Лекси изля малко от гела за коса на дланта си, разтърка ръцете си и го размаза по косата на Джо. — Нуждаеш се и от мъничко гел.

Джо изгледа намръщено тубата.

— Не използвам препарати за коса.

— Ще свикнеш. Сега ти сложих съвсем малко — успокои я Лекси и включи сешоара. — Можеш да се подсушиш. Така косата ти ще изглежда по-бухнала. Няма да е зле да отделяш десетина минути всяка сутрин за прическата си.

— Сутрин ми стигат и две минути, за да се среша. Кога ще свърши това мъчение? — Беше се изморила да стои неподвижно в креслото.

— Чудесно! Толкова се старах да те поразкрася, а ти нито за миг не спря да мърмориш. Сега иди да се огледаш. И да знаеш, че не приемам никакви рекламации. — Лекси се отдръпна, за да може сестра й да свали кърпата. Без да губи нито секунда, Джо нервно смъкна кърпата от врата си, без да обръща внимание на сипещите се по пода коси.

Но когато се изправи пред огледалото, онемя. Изглеждаше… чудесно, беше длъжна да го признае. Косата й вече не висеше като безформен грозд, а се спускаше плавно надолу, подвита зад ушите, разливаща се на вълни на гърба й. Смътно й напомняше… да, за порив на вятър, реши тя. И едрите къдрици съвсем не й стояха зле.

Взе четката, прокара я през косата си и видя как тя се надига и спада на плавни вълни.

И тогава си спомни отдавна забравената сцена, когато майка й седеше до нея на ръба на леглото и сресваше косата й.

— Имаш прекрасна коса, Джо Елън. Толкова гъста и чуплива. Ще доживееш деня, когато ще се гордееш с косата си.

— Същата като твоята, мамо.

— Знам. — Тогава Анабела се бе засмяла и я бе притиснала до гърдите си. — Ти си като моя по-малка близначка.

„Не искам да бъда твоя близначка — сепна се Джо и тръсна глава, за да пропъди мъчителния спомен от детството. — Защото аз не съм като теб.“

Затова ли оттогава насетне тя не полагаше никакви грижи за косата си, освен да я сресва набързо и да я пристяга с еластичната лента? Затова ли в банята й в Шарлот нямаше дори туш за мигли? „Дали това се дължи на вродената ми упоритост — запита се Джо, — или просто се страхувам, че ако отделя повече от пет минути на ден за външността си, ще започна да подражавам на майка си? Защото съм нейно копие? Ако държа да не полудея съвсем, трябва най-сетне да се науча да се изправям очи с очи срещу отражението си в огледалото всяка сутрин и всяка вечер. Само така ще заживея без страха, че винаги ще приличам на нея.“

Въздъхна нерешително и тръгна към спалнята на Лекси.

Завари сестра си в банята — тя търпеливо си избираше червило от претрупаната с козметика масичка.

— Съжалявам, Лекс — започна Джо. Но сестра й нищо не й отговори и тя плахо пристъпи към нея. — Лекси, казах, че искрено съжалявам. Ти беше абсолютно права. Държах се прекалено нервно, като неблагодарница. Вината е моя.

Лекси леко начерви устните си.

— А защо го направи?

— Защото се страхувам.

— От какво?

— От всичко. — След като си го призна, сякаш камък падна от плещите й. — Напоследък се плаша дори и от сянката си. Дори и от тази нова прическа. — Опита се да се усмихне. — Дори от тази кошмарна нова прическа.

Лекси срещна погледа й в огледалото и й се усмихна в отговор.

— Защо, според мен прическата ти стана много сполучлива. Няма да е зле да си сложиш малко руж, за да подчертаеш очите.

Джо въздъхна примирено и сведе поглед към козметичните препарати, струпани върху тоалетната масичка.

— Хм, защо пък не? Мога ли да използвам някой от гримовете ти?

— Разбира се. — Лекси се обърна към огледалото и внимателно положи червило на устните си. — Джо… да не би да се плашиш от самотата?

— Не. Всъщност най-добре се чувствам, когато съм сама. Самотата въобще не ме плаши.

— Чудесно. А пък при мен е точно обратното — самотата е единственото, което ме ужасява.

 

 

Огънят се разгаряше, а пламъците се издигаха към черното небе, обсипано със звезди, ярки като диаманти. Прилича на ритуалите на древните келти, помисли си Нейтън, докато отпиваше от леденостудената бира. Представяше си танцуващи около огъня друиди в дълги роби, поднасящи жертвените животни на някакво първобитно езическо божество, вечно недоволно и ненаситно.

Нощта беше студена, но около огъня беше горещо. Плажът, обикновено пуст по това време на денонощието, сега бе изпълнен с хора, огласян от музика и смях. Младият мъж се чувстваше някак не на мястото си, не спираше да гледа замечтано танцуващите двойки, очарован от притеглянето и отдръпването на партньорите, неуморни като приливите и отливите.

Внезапно си припомни за снимките, които Джо му бе показала тази сутрин, напомнящи за ледени късове, неми свидетелства за нейната самота. Те му напомниха колко самотен бе и самият той.

— Здравей, красавецо. — Джини се настани на пясъка до него. — За какво си се замислил толкова?

— За смисъла на живота.

Тя се изсмя безгрижно.

— Е, какво толкова има да му мислиш? Животът трябва да си го живееш така, че да ти е приятно. — Подаде му един сандвич, печен на огъня. — По-добре си хапни.

Нейтън отхапа от сандвича, но усети между зъбите песъчинки и сажди.

— Уф, та той не може да се яде!

Джини се закиска и приятелски го стисна за коляното.

— Е, не мога да ти предложа нещо по-добро сега, но мога да ти приготвя такава южняшка закуска, че пръстите си да оближеш. Само че трябва да сме заедно рано сутрин.

Явно бе, че предложението бе съвсем сериозно, но в него нямаше нищо вулгарно. Лъчезарната й усмивка бе подсилена от въздействието на текилата. Той не можа да се сдържи и също й се усмихна.

— Предложението е много примамливо.

— Е, сладурче, не знаеш ли, че всяка свободна жена на този остров между шестнадесет и шестдесет години ще бъде щастлива да се люби с теб. Аз просто не искам другите да ме изпреварят.

Нейтън неловко се почеса по брадичката.

— Аз наистина обичам вкусните закуски, но…

— Не се притеснявай чак толкова. — Стисна го за ръката, сякаш искаше да провери силата на мускулите му. — Знаеш ли какво трябва да направиш сега, Нейтън?

— Какво?

— Да ме поканиш на танц.

— Аз ли?

— Разбира се. — Тя се надигна и го дръпна за ръката. — Хайде, голямо момче, нека да се поразкършим по пясъка.

Той стисна топлата й длан и се ухили.

— Добре.

— Джини май успя да свали този янки — промърмори Гиф, докато гледаше как братовчедка му задърпа Нейтън към мокрия пясък.

— Така изглежда. — Кирби облиза сладкото от палеца си. — Тя умее да се забавлява.

— Това не е толкова трудно. — Младежът огледа плажа. Някои танцуваха, други се бяха изтегнали край огъня, а няколко двойки изчезнаха в тъмните сенки. Децата весело тичаха около огъня, а в шезлонгите по-възрастните наблюдаваха младите и клюкарстваха.

— Не всеки иска само да се забавлява — отбеляза Кирби и погледна още веднъж към „Сенкчюъри“, но оттам не се задаваше никой.

— Знам, че си хвърлила око на Брайън, както аз на Лекси. — Гиф приятелски я потупа по рамото. — Защо да не потанцуваме? Това няма да ни попречи да ги забележим, когато се появят.

— Чудесна идея.

Брайън се показа иззад дюните. От двете му страни вървяха Лекси и Джо. Той се спря на върха на дюната и огледа плажа.

— Всичко това, деца мои, един ден ще бъде ваше.

— О, Брай. — Лекси го побутна с лакът. — Не бъди такъв досадник. — Тя зърна Гиф и изпита ревност, когато видя Кирби в обятията му. — Искам да опитам от печените раци — заяви и тръгна към плажа.

— Сега е моментът да изчезнем — започна Джо. — Кейти и татко сигурно още не са тръгнали от „Сенкчюъри“. Можем да тръгнем на север, да заобиколим и да се приберем у дома, преди Кейти да е дошла тук.

— Пак няма да ни се размине. Ще ни го върне тъпкано. Защо не искаш да се повеселиш, Джо Елън? Понякога не е зле човек да се отпусне.

— Прекалено много приличам на Хатауей — започна тя.

— И недостатъчно на Пендълтън — довърши брат й. — За разлика от Лекси — добави и кимна към сестра им, която вече бе център на внимание. — Хайде да се присъединим към тях.

В този миг Джини изтича към тях и шумно ги разцелува.

— Къде се бавихте толкова? Аз вече съм почти пияна. Нейт, дай по една бира на новодошлите. — Тя се завъртя и се втурна към един млад мъж. — Ей, Морис, искаш ли да танцуваш с мен? Хайде.

Нейтън дълбоко въздъхна.

— Не знам откъде намира цялата тази енергия. Напълно ме изтощи. Искаш ли бира?

— Ще донеса — отвърна Брайън и се отдалечи.

— Харесва ми прическата ти. — Докосна леко бретона на Джо. — Много ти отива.

— Дело е на Лекси.

— Изглеждаш много красива. — Ръката му се плъзна по рамото й и стисна пръстите й. — Това притеснява ли те?

— Не, аз… Не започвай отново, Нейтън.

— Твърде късно е. — Младият мъж се приближи към нея. — Вече съм започнал. — От нея се разнасяше фин и възбуждащ аромат. — Сложила си си и парфюм.

— Парфюмът ми го даде Лекси…

— Харесва ми. И то много.

Смутена, Джо отстъпи крачка назад.

— Не съм си сложила парфюм заради теб.

— Въпреки това ми харесва. Искаш ли да танцуваме?

— Не.

— Добре. Нито пък аз. Хайде да отидем да седнем край огъня и да се понатискаме.

Предложението й се стори толкова абсурдно, че тя едва не се разсмя.

— Нека само да седнем край огъня. Ако се опиташ да нахалстваш, ще бъда принудена да кажа на татко да грабне пушката и да те застреля. А ти си само един янки и никой няма да даде пет пари за теб.

Нейтън се засмя и я хвана през кръста, без да обръща внимание на инстинктивното й отдръпване. Бе започнал да разбира, че това е естествената й реакция, когато някой я докосне. — Добре, тогава само ще поседим.

Донесе й бутилка бира и хотдог и се настани до нея.

— Виждам, че си взела фотоапарата си.

Тя машинално потупа кожения калъф в скута си.

— Навик. Засега няма да снимам. Понякога хората се притесняват от фотоапаратите. Обаче, след като си пийнат малко, вече не им пука дали ги снимат.

— Мислех, че не снимаш хора.

— По принцип. — Разговорът започна да я притеснява и тя извади цигарите си. — Не е необходимо да ласкаеш или да примамваш някоя планина или река със сандвичи и бира, за да ги убедиш да ти позират.

— Изпил съм само една бира. — Той взе запалката от ръката й, закри я с длан от вятъра и щракна. — Не съм забелязал да ме примамваш с нещо или да ме ласкаеш, но можеш да ме снимаш.

Тя замислено го изгледа през дима. Имаше едри кости, твърд поглед и волева уста.

— Може би. — Какво ли ще види през обектива? Дали ще открие какво точно я привлича в него? — Може и да те снимам.

— Ще ти стане ли неудобно, ако ти кажа, че отдавна чакам да чуя тези думи?

Джо го стрелна с поглед.

— Да. И то много.

— Тогава няма да говоря повече за това — съгласи се той, — нито пък ще изтъквам, че когато те видях там между дюните, си казах: „Ето това е тя. Защо я нямаше толкова дълго?“

— Не се забавих чак толкова много. Огънят е запален най-много преди час.

— Не говоря за тази вечер. Не смятам, че трябва да ти казвам колко много ме привличаш.

— Не мисля, че…

— Значи когато сме заедно, ще говорим за нещо друго. — Усмихна се, когато забеляза смутения й поглед и нежното потръпване на чувствените устни. — Наоколо има доста интересни лица. Можеш да се заемеш с нов фотоалбум само на тази тема. И да го наречеш „Лицата от Острова на изгубеното желание“.

Джо го изгледа втренчено, омаяна от плавните му и ловки движения.

— Още не съм приключила с фотоалбума, за който съм подписала договор, така че ми е рано да мисля за следващия.

— Но тази идея ще ти хареса. Притежаваш достатъчно талант и амбиция, за да помислиш и за нея. А сега би ли задоволила любопитството ми, като ми разкажеш нещо за хората, които са около нас тази вечер? Защото почти никого не познавам.

— Кой по-точно те интересува.

— Всички, без изключения.

— Това там е господин Броди. Говоря за възрастния мъж с бялата шапка, с бебето в скута си. Навярно това е най-малкият му правнук, четвъртият по ред, ако не греша. Родителите му са били прислужници в „Сенкчюъри“ в началото на века. Роден е на острова и тук е отраснал.

— Нима е отраснал в „Сенкчюъри“?

— Той прекара доста време там, но по-късно семейството му получи самостоятелна къща в границите на имението и парцел земя като награда за многогодишната и предана служба. През Втората световна война е воювал като артилерист. Доведе си жена от Париж. Казваше се Мари-Луиз. Почина преди три години. Имат четири деца, десет внуци, а вече и четири правнуци. Винаги носи в джоба си ментови дражета. — Тя обърна глава към него. — Това ли искаше да чуеш?

— Именно това имах предвид. — Нейтън се зачуди дали Джо е обърнала внимание на неочакваната топла нотка в гласа си, докато му разказваше тази история. — Разкажи ми за още някой от присъстващите.

Тя въздъхна смутено. Чувстваше се неловко, но поне за миг бе забравила за страховете си.

— Онази жена там е Лида Вердън, моя братовчедка от рода Пендълтън. Говоря за бременната жена с уморено лице, която в момента се кара на детето до нея. За четири години това ще е третото й раждане, а мъжът й Уоли е красив за трима и не може да се похвали с благоприлично поведение. Той е шофьор на камион и често отсъства по цели седмици. Живее си живота. — Някакво дете притича край тях, огласяйки плажа с възбудени, радостни крясъци, подгонено от ухиления му баща. Джо смачка цигарата си в пясъка и я зарови с рязък жест. — Когато се прибере в дома си, Уоли или надига бутилката, или изтрезнява от предишната вечер. Досега на два пъти Лида се опита да се отърве от него, обаче той винаги успява да я върне. И като доказателство за сдобряването, тя влачи в количката едното дете, докато другото вече е издуло корема й. С нея сме връстнички. Правих снимки на сватбата й. Изглеждаше толкова млада, красива и щастлива, че ако видиш снимките, направо няма да я познаеш. А сега, четири години по-късно, е износена и похабена като старите мебели в „Сенкчюъри“. Не всичко на острова е забавно и заслужаващо интереса на скучаещите туристи като теб — тихо завърши тя.

— Да-а, права си. — Той я прегърна през рамо. — Както не всички приказки имат щастлив край. А какво ще ми разкажеш за Джини?

— За Джини? — Джо се изсмя. — Няма какво толкова да се говори за нея. Достатъчно е веднъж да я зърнеш. Помниш ли как успя да разсмее дори брат ми? Не помня друг път Брайън да се е смял така. Успя дори и теб да развесели.

— Не си ли израснала заедно с нея?

— Да, бяхме като сестри, макар че Джини винаги е била по-близка с Лекси. Винаги се стремеше да изпита всичко ново, непознато и забранено. Но никога не го е вършила с лоши помисли. Просто тя се привързва много лесно към хората. О, я виж ти! Обзалагам се, че този път ще му натрие носа…

Нейтън бе изцяло погълнат от лицето й, за да обърне внимание на тълпата около огъня.

— Какво?

— Видя ли ги? — Джо се облегна на рамото му и посочи с ръка към брега. — Лекс и Гиф пак са се счепкали за нещо. Двамата са като деца. Сменят настроенията си за броени минути. И като деца си бяха същите. Джини ги харесва и двамата, но нищо чудно и този път тя да се окаже в дъното на разправията.

— Нима иска да ги скара?

— Не, глупчо. — Младата жена се засмя. — Иска само да ги накара да не се преструват, че не се интересуват един от друг.

Нейтън се замисли, а после вдигна учудено вежди, когато видя как Гиф грабна Лекси на ръце и я понесе към водата. В този миг му напомни за Рет Бътлър, понесъл Скарлет към спалнята им.

— Ако Джини винаги постига такъв успех при сдобряването на скараните двойки, веднага ще отида при нея с молба да се заеме с нас двамата.

— Само че за разлика от Лекси аз не съм толкова податлива на мъжко влияние — студено отвърна Джо.

— Може би.

 

 

Въпреки съпротивата й Гиф успя да я удържи в ръцете си и дори да върви, без да залита, докато светлините на огъня останаха далеч зад гърба му. Доволен, че на двадесет метра наоколо няма жива душа, той й позволи да стъпи на пясъка.

— За какъв, по дяволите, се мислиш? — Тя го блъсна силно с двете си ръце. — За Супермен ли?

— Аз съм все същият — невъзмутимо отвърна той. — Крайно време е да престанеш да се преструваш, че не ме забелязваш.

— Отдавна съм ти се нагледала. Никой няма право да ме измъква от компанията, без да съм му позволила. — „И независимо от това, че ме възбужда“, добави тя мислено. — Тъкмо се бях заслушала в разговора край огъня.

— Не се опитвай да ме правиш на глупак. През цялата вечер не спря да се усмихваш на онзи хлапак, който отдавна ме дразни. Този път не можах да се стърпя.

— Само разговарях учтиво и приятелски с новодошлия, с който ме запозна Джини. Много симпатичен мъж, при това е от Чарлстън. Бил адвокат и е дошъл за няколко дни с приятелите си в къмпинга на острова.

— Хм, значи бил адвокат от Чарлстън, така ли? И затова ли през цялото време се занасяше с него, а? — Гиф я изгледа ядосано. — Крайно време е да си седнеш на задника, Лекси, иначе сам ще се погрижа за него. А сега се връщай обратно, но този път го давай по-умната.

— Ти пък много си възмъжал напоследък! Отдавна съм пораснала, а ти все още не си го разбрал. Ще правя това, което си искам и с когото си искам, ясно ли е?

Завъртя се рязко, вирна глава и закрачи сърдито покрай водата. Гиф замислено потърка брадата си, после изтича към нея. Тя чу стъпките му и се обърна, но само секунди преди той да я сграбчи в прегръдката си.

— Какво правиш, смахнат идиот? Ще ми скъсаш блузата! — Вбесена, Лекси пусна в действие лакти, колене, зъби, вкопчена в него, но шумният плясък на вълната заглуши виковете й. — Мразя те! Не мога да те понасям, Гиф Вердън!

— Не, Лекси! Ти ме обичаш…

— Глупости! Защо не ми целунеш задника?

— С най-голяма радост, скъпа. — Хвана двете й ръце. — Но нека не избързваме. Всяко нещо по реда си, нали така? — Наведе глава, тя се извъртя и той я целуна под ухото. — Ето едно хубавичко местенце, откъдето можем да започнем.

Пронизаха я тръпки.

— Мразя те! Казах ти, че те мразя, Гиф Вердън!

— Много добре те чух. — Спусна трескавите си устни по гладката й шия, а тялото й се изви в ръцете му. — Целуни ме, Лекси… — задъхано прошепна той. — Хайде, не се бави, целуни ме. Веднага!

С въздишка на уста тя завъртя глава и устните й се озоваха под неговите.

— Прегърни ме, погали ме… Ох, как те мразя, защото ме караш да правя всичко това.

— Познато ми е това чувство. — Погали косата й, бузите й, а тя трепереше и се опитваше да се изскубне. — Не, не се дърпай. Нищо няма да сторя, скъпа моя.

Лекси отчаяно го стисна за косата и притегли лицето му към своето.

— Ох, искам те в мен… В мен! — Тялото й се изви на дъга и страстно изохкване се отрони от устните й.

Той притисна широката си гореща длан към гърдата й, а тя изпълни шепата му, ала това само го влуди още повече и устните му сами се заровиха в деколтето й.

Вкусът й, горещ, потен, остро пикантен, сякаш инжектира уиски в артериите му. Беше се заканил първия път да бъде безкрайно бавен и нежен, цял живот бе жадувал за този миг. Но тя се движеше така неуморно под тялото му, ръцете й така трескаво го опипваха, разсъбличаха, стискаха, че всичките му планове се изпариха моментално от ума му. Когато отново устните им се сляха, Гиф вече не беше способен да разсъждава. Едва му стигаше въздухът. Всичко изчезна, остана само вкусът й, като на мед, и приглушените й охкания.

Дишаше на пресекулки, увлечен в яростната борба с измокрената й пола. Разкъса тънкия плат и под ръката му се озова топлото й заоблено бедро. Продължи още по-нататък — тя вече бе готова за него, мокра и гореща. Притисна се конвулсивно към ръката му и свърши, преди дори да успее да простене още веднъж.

— Господи, Господи, Лекси…

— Сега, Гиф, сега или ще те убия, ако спреш. Кълна ти се, че ще те убия!

— Няма да можеш. Вече съм полумъртъв. Смъкни тези проклети дрехи. — Свали с едната си ръка полата й, а с другата задърпа ципа на джинсите си. — За Бога, Лекси, помогни ми да се оправя с този шибан цип!

— Сега, ей сега… — Внезапно я напуши смях, усукана в парчетата от разкъсаната си пола, все още тръпнеща от мълниеносния, завладяващ оргазъм. Кръвта й пулсираше тъй силно в ушите й, че не чуваше тътена на океана. — Сякаш съм пияна. Сякаш съм на седмото небе. Ох, побързай, моля те, побързай!

— Дяволите да ме вземат! — Запокити джинсите си върху мокрия пясък, смъкна ризата от раменете си и я дръпна към вълните, заедно с разкъсаната й пола и всичко останало.

— Какво правиш? Новата ми пола…

— Ще ти купя десет поли. Цяла дузина. За Бога, остави ме да те обладая. — Задърпа колана на полата й и проникна в нея, преди още тя да успее да ахне.

Лекси закрещя в захлас. Обви крака около кръста му, заби нокти в раменете му, неспособна да откъсне очи от лицето му. Погледът й потъна в черните му очи.

Придошлата вълна я обля цялата, но тя отново се вкопчи в него, знаейки, че в прегръдките му е в безопасност.

— Обичам те — прошепна той на ухото й, когато тялото му се разтърси мигове преди края. — Обичам те, Лекси.

Повече не можеше да издържа. Потръпна в нея и усети как телата им се сляха. Стисна в последна конвулсия и се остави вълните да си играят с тях. Беше разкошно, каза си той. Не помнеше някога да се бе усещал така волен, изчистен и щастлив. Както винаги бе мечтал.

— Хей, къде сте?

Гиф уморено извъртя глава и зърна някаква фигура на брега, размахваща ръце. Изсумтя недоволно и притисна устни към косата й.

— Ти ли си, Джини?

— Видях някакви дрехи захвърлени на пясъка. Сториха ми се познати. Да не би да сте голи?

— Така изглежда — ухили се младежът.

Лекси също се засмя, но побърза да притисне устни към врата му.

— Джини, той ми разкъса полата.

— Ами че крайно време беше. — Тя им изпрати пламенни въздушни целувки. — Реших малко да се поразтъпча. За да си проветря главата. Лекси, госпожица Кейт доведе баща ти там, при огъня. Пооправи се малко, преди да се покажеш пред него.

Тя им махна с ръка още веднъж и пое надолу по плажа. Незлобливото й сърце се зарадва, когато видя двама души да се обичат така пламенно. Защото още преди години се бе убедила, че Гиф се увлича по нея, а пък Лекси отдавна му беше хвърлила око.

Спря се за миг, когато дочу някакъв шум, и се озърна през рамо. Отново й се зави свят. „Не биваше да прекалявам с текилата — каза си тя. — Но нали животът е прекалено кратък, за да се лишаваме от дребните наслади…“

Един ден ще попадне на някой свестен мъж, който ще я задържи завинаги при себе си. А дотогава ще си прекарва весело, без да престане да се оглежда, за да не пропусне шанса на съдбата си.

Като че ли бе размахала магическа пръчка — след секунди в далечината пред нея по пясъка се зададе самотна мъжка фигура. Джини игриво завъртя бедра и разтегли устни в усмивка, широка и топла, както само тя умееше.

— Хей, красавецо, насам! Къде си тръгнал така самотен?

— Теб търся, хубавице.

Тя отметна косата си назад.

— Какво съвпадение, а?

— Не съвсем. Предпочитам да си мисля, че тук има пръст съдбата. — Протегна й ръка и тя я пое, уверена, че това е нейната най-щастлива нощ.

„Това, че е полупияна, само ще ме облекчи — каза си той, докато я водеше нататък в мрака. — Но е достатъчно трезва, за да… се позабавлявам с нея.“