Нора Робъртс
Нощна тъма (9)

Осма глава

— Мисля, че сме си загубили ума. — Алтия се вкопчи в седалката, когато носът на малкия самолет „Чесна“ се издигна в мекото есенно небе.

Настанил се удобно на командния пулт, Колт я погледна.

— Хайде, дръж се. Не обичаш ли самолети?

— Разбира се, че обичам. — Несигурно място с пресичащи се въздушни течения накараха малкия самолет да се разтресе. — Но ги предпочитам със стюардеси.

— Барът е зареден. Щом се закрепим, можеш да си сервираш.

Не това точно имаше тя предвид, ала премълча и се загледа как земята се отдалечава под краката им. Наистина обичаше да лети. Но просто си имаше навици. Слагаше си предпазния колан, избираше си музиката, отваряше книга и до края на полета оставаше сама със себе си.

Не й беше приятно да мисли за всички уреди над които нямаше контрол.

— Все още смятам, че е само загуба на време.

— Бойд не възрази — отвърна Колт и подчерта: — Виж, Тия, знаем приблизително къде се намира вилата. Изгледах внимателно проклетата видеокасета, докато не ми изхвръкнаха очите. Ще я разпозная, ако я видя, както и голяма част от околния пейзаж. Заслужава си да опитаме.

— Може би. — Това беше всичко, което тя каза в отговор.

— Помисли малко. — Той стабилизира самолета и пое по своя курс. — Те са наясно, че нещо става. Затова изчезнаха от мезонета. Ще се чудят в чии ръце е попаднала касетата и ако се опитат да се свържат с Лио, няма да го намерят, защото ти го скри на безопасно място.

— И няма да седят в Денвър — съгласи се Алтия. Бръмченето на моторите дразнеше слуха й. — А може и да си съберат партакешите и да изчезнат.

— Точно от това се боя. — Откакто оставиха Денвър зад гърба си, Колт разговаряше със свити устни. — Какво ли ще стане с Лиз, ако го направят? Никой от вариантите няма щастлив край.

— Така е. — Това, както и одобрението на Бойд, всъщност я бяха склонили да тръгне с Колт. — Никой от вариантите.

— Трябва да си мисля, че за момента се държат за вилата. Дори да подозират, че знаем за съществуването й, няма да се сетят, че знаем местонахождението й. Защото не знаят за Джейд.

— Нека да е твоята, Найтшейд. Ала ми се струва, че разчиташ главно на късмета си да стигнеш до там.

— Имал съм късмет и преди. Така по-добре ли е? — попита той, когато самолетът застана хоризонтално. — Тук, във въздуха, е хубаво, не мислиш ли?

По върховете на север имаше сняг, а между планинските хребети се простираха широки равни долини. Летяха достатъчно ниско и тя различаваше коли по магистралата, населени места — малки групи от къщи и дълбоката плътна зеленина на гората на запад.

— Има си своите предимства. — Една внезапна мисъл я накара да обърне глава към него. — Имаш ли разрешително за пилотиране, Найтшейд?

Колт я погледна, втренчи се в нея и едва не падна от смях.

— Господи, луд съм по теб, лейтенанте. Каква сватбена церемония искаш — пищна, или малка и интимна?

— Ти си ненормален, драги — измърмори тя и нарочно се намести така, че да гледа през предното стъкло. Щеше да направи справка за разрешителното му, когато се върнеха в Денвър. — И обеща, че няма да повдигаш повече този въпрос.

— Излъгах — рече той весело. Независимо от тревогата, която нито за миг не го напускаше напълно, имаше чувството, че никога досега не се бе чувствал по-добре. — Направо ми е идея фикс. Жена като теб би могла навярно да ме излекува от нея.

— Обърни се към психиатър.

— Тия, двамата ще сме страхотна двойка. Почакай семейството ми да те види.

— Няма да се срещам със семейството ти. — Отдаде внезапната празнота в стомаха си на поредната въздушна яма, в която попаднаха.

— Е, може би си права, поне докато не сме готови да застанем пред олтара. Майка ми има склонност да се разпорежда с всичко, но ти можеш да се справиш с нея. Баща ми обича реда и чистотата, което значи, че вие двамата ще си паснете като бекон и яйца. Човек на реда — това е той, адмиралът.

— Адмирал — повтори Алтия, въпреки дадената клетва да мълчи упорито.

— Флотски човек. Сърцето му се разби, когато постъпих в авиацията. — Колт сви рамене. — Може би затова и постъпих така. Освен това имам една леля… Е, по-добре сама да се запознаеш с тях.

— Няма да се запознавам с роднините ти — повтори тя, раздразнена, че думите й прозвучаха по-скоро сприхаво, отколкото твърдо. После откопча предпазния колан, отиде в задната част на машината в малката кухня и затършува, докато не откри кутия с ядки и бутилка минерална вода. Любопитството я накара да отвори хладилната кутия, в която откри консерва чер хайвер и бутилка „Божоле“. — Чий е този самолет?

— На някакъв приятел на Бойд. Баровец, който в събота и неделя обича да разхожда мадами във въздуха.

В отговор на това Алтия изсумтя и се върна на мястото си.

— Трябва да е развратникът Франк. Години наред ме преследваше да летим — да направим сексуален полет — поясни тя и си избра кашу.

— Така ли? Не е ли твой тип?

— Франк е толкова прозрачен. Ала от друга страна по начало мъжете са такива.

— Трябва да си напомням да съм прикрит. Ще дадеш ли и на мен?

Алтия му поднесе кутията и попита:

— Онова там Боулдър ли е?

— Да. Оттук ще поемем на северозапад и ще поогледаме малко отгоре. Бойд казва, че тук има хижа.

— Да. Много хора имат. Обичат в края на седмицата да бягат от града и да бродят по снега.

— Не е по твой вкус, така ли?

— Не виждам смисъл от снега, освен ако не караш ски. А що се отнася до мен, основната цел на ските е да се прибереш след пистата и да седнеш пред камината с чаша горещ ром.

— А-ха, ти си от авантюристичния тип.

— Живея за авантюрата. Всъщност хижата на Бойд наистина е с прекрасна гледка. И децата много обичат да ходят там.

— Значи си ходила.

— Няколко пъти. Най-много обичам късна пролет и началото на лятото, когато няма голяма опасност пътищата да са затворени. — Тя погледна надолу към покритите тук-там със сняг хълмове. — Мразя мисълта да съм затворена.

— Може да си има своите предимства.

— Не за мен. — Алтия помълча известно време, загледана в хълмовете и дърветата далеч от града и предградията. — Красиво е — рече примирено. — Особено тук, от високо. Като част от телевизионен екран.

Това го накара да се засмее.

— Природата от разстояние, така ли? Мислех, че градските момичета постоянно копнеят да се уединят някъде извън града.

— Не и това градско момиче. Аз по-скоро… — Внезапен удар накара ядките да излетят от кутията, а Алтия да протегне ръце, за да се вкопчи в нещо. — Какво, по дяволите, беше това?

Колт взе да разглежда с присвити очи уредите, докато се мъчеше да насочи нагоре носа на машината.

— Не знам.

— Не знаеш ли? Какво искаш да кажеш? Би трябвало да знаеш.

Той изшътка, наклони глава и се заслуша внимателно в бръмченето на моторите.

— Губим налягане — обясни с ледено спокойствие, помогнало му да оцелее в разкъсваната от война джунгла, в пустините и небесата, опасни заради противовъздушната артилерия.

Щом разбра, че проблемът е сериозен, тя попита:

— И какво правим сега?

— Трябва да приземя.

Алтия погледна надолу към дебелите дървета и скалистите хълмове.

— Къде?

— Ако се съди по картата, на няколко градуса източно има долина. — Колт зададе курса, като се бореше с кормилото, докато превключваше разни копчета. — Гледай за нея — разпореди се той и включи радиостанцията. — Кулата за управление на полетите в Боулдър, тук е Бейкър Ейбъл Джон три.

— Ето я! — Тя посочи нещо, наподобяващо много тясна ивица земя между назъбени върхове.

Колт кимна и продължи да информира кулата за ситуацията.

— Дръж се — каза й. — Ще е малко трудно.

Тя се вкопчи в седалката, като отказа да гледа как земята започна да се приближава стремглаво към тях.

— Чух, че си спец, Найтшейд.

— На път си да го разбереш. — Той намали скоростта и остави машината на въздушните течения, докато маневрираше към тясната долина.

Като да вдяваш конец в игла, помисли си Алтия. После дъхът й секна при първия страхотен удар на колелата о твърда земя. Самолетът подскочи, разтресе се и се понесе плавно, докато не спря.

— Добре ли си? — попита веднага Колт.

— Да. — Тя въздъхна. Стомахът й се беше обърнал наопаки, но с изключение на това, мислеше, че е цяла. — Да, добре съм. А ти?

— Супер! — Той се пресегна, сграбчи лицето й, привлече я към себе си, като опъна колана й до крайност, и я целуна. — По дяволите, лейтенант — каза и отново я целуна силно. — Ти дори не трепна. Дай да избягаме и да ми пристанеш.

— Забрави. — За жена, свикнала да контролира чувствата си, на Алтия й беше трудно да разбере какво да прави, когато изпитваше едновременно силно желание да се смее и да крещи. Тя го отблъсна и попита: — Може ли да изляза все пак от това нещо? Иска ми се да усетя твърда земя под краката си.

— Разбира се. — Той отвори вратата и дори й помогна да слезе. — Ще съобщя по радиото къде сме.

— Добре. — Алтия пое дълбока глътка чист студен въздух и поразтъпка краката си. С удоволствие откри, че не бяха прекалено омекнали. В крайна сметка беше се справила доста добре с първото си — и, надяваше се, последно принудително кацане. Огледа се и реши, че трябва да отдаде на Колт дължимото. Бе избрал доста подходящо място.

Не падна на колене и не целуна земята, но беше благодарна да я усети под краката си. За награда гледката беше великолепна. Намираха се в една малка долина, сгушена между планина и гора, защитени от вятъра, и достатъчно ниско, за да вдигнат глава към снеговете, които се спускаха от скалистите върхове, без при това да ги притесняват по какъвто и да било начин.

Въздухът беше уханен и чист, небето — бистро и синьо, а ободряващият студ караше кръвта да закипи. Ако имаха късмет, спасителната група щеше да дойде до час, тъй че тя можеше да си позволи да се полюбува на пейзажа, без да се потиска от уединението.

Чувстваше се в хармония с вселената, когато чу Колт да изпълзява от кабината. Алтия дори му се усмихна.

— И така, кога идват за нас?

— Кои?

— Ами те. Спасителите. Нали знаеш, онези самоотвержени герои, които измъкват хора от несигурни ситуации като тази.

— О, те ли? Няма да дойдат. — Той пусна на земята сандъче с инструменти, а сетне се върна в машината за малка дървена стълба.

— Моля? — едва успя да изрече Алтия, когато намери глас. Знаеше, че бе зрителна измама, ала неочаквано планините като че станаха по-огромни. — Да не искаш да кажеш, че никой не идва за нас? Не работи ли радиото?

— То си е в ред. — Колт се покатери на стълбата и отвори мотора. Вече беше пъхнал парцал в задния джоб на джинсите си. — Казах им, че ще опитам да отстраня аварията на място и ще ги държа в течение.

— Каза им… — Тя пристъпи бързо, преди той да разбере намерението й. Първият удар попадна в бъбреците му и Колт падна от стълбата. — Ах ти, идиот такъв! Какво искаш да кажеш с това, че ще отстраниш аварията? — Алтия замахна отново, но Колт избегна удара по-скоро объркан, отколкото ядосан. — Това не е кола, която се е повредила на магистралата, Найтшейд. Не сме с някаква си спукана гума.

— Така е — отвърна той предпазливо, готов за следващия й удар. — Мисля, че е карбураторът.

— Мислиш, че е — изсъска през зъби Алтия, а очите й се свиха. — Това е. Ще те убия с голи ръце.

Тя се хвърли към него. Колт взе мигновено решение, извъртя се и остави набраната от нея инерция да ги събори и двамата на земята. Отне му само още секунда да разбере, че дамата си я биваше в ръкопашен бой. Той пое един от ударите, който събра челюстите му. Изглежда беше време да стане сериозен.

Заклещи я с крака и успя след кратка схватка да я просне по гръб.

— Ще продължаваш ли да упорстваш? Някой ще пострада.

— Ти си ужасно прав.

Тъй като нямаше да успее да я убеди, Колт се просна в цял ръст върху нея и обездвижи китките й, като ги хвана с две ръце. Тя подритна два пъти и накрая притихна. И двамата знаеха, че само печели време, докато пак се нахвърли върху него.

— Слушай… — Той си пое дълбоко дъх и заговори право в ухото й. — Това беше най-логичната алтернатива.

— Глупости на търкалета.

— Нека ти обясня. Ако и след това не си съгласна с мен, готов съм да изиграем два-три рунда. Приемаш ли? — Когато Алтия не отговори, Колт стисна зъби. — Искам думата ти, че няма да ми фраснеш едно кроше, докато не свърша.

Жалко, че в този момент не можеше да види изражението й.

— Чудесно — рече невъзмутимо тя.

Обзет от любопитство, той се надигна, докато видя лицето й. Почти беше се надигнал до седнало положение, когато Алтия го ритна силно с коляно между краката.

Колт не успя да си поеме дъх, за да я изругае, а само се сви на топка.

— Това не беше кроше — отбеляза тя. И преди да се изправи, си оправи косата и приглади якето си. — Е, добре, Найтшейд, да чуя сега.

Той само вдигна ръка, издаде два глухи звука и зачака звездите, които бе видял посред бял ден, да избледнеят.

— Може да си застрашила потомството ни, Тия. — Колт се изправи с мъка на колене, като дишаше учестено. — Биеш се мръснишки.

— Това е единственият начин за водене на бой. Хайде, казвай.

Той се посъвзе и й метна убийствен поглед.

— Задължен съм ти. Много съм ти задължен. Не сме ранени. — Колт стъпи на крака. — Поне аз не бях, докато не ме нападна. Самолетът е цял-целеничък. Ако се огледаш наоколо, ще видиш, че няма място да се приземи безопасно друг самолет. Могат да изпратят хеликоптер и да ни измъкнат, ала каква полза. Има голяма вероятност да успея да вдигна машината, ако направя някои малки поправки.

Може би е разумно, помисли си Алтия. Може би. Но това не променяше един малък факт.

— Трябваше да се посъветваш с мен. И аз съм тук, Найтшейд. Нямаше никакво право да взимаш сам това решение.

— Грешката е моя. — Той тръгна, по-скоро закуцука към стълбата. — Мислех, че разсъждаваш логично и като държавен служител не би искала да видиш как други държавни служители се разкарват излишно, за да ни спасяват. А и, по дяволите, Лиз може да е отвъд онова било. — Колт извади с трясък един гаечен ключ от кутията с инструменти. — Няма да се върна без нея.

О, точно сега ли трябваше да й го напомни, помисли си тя, загледана в плътната зеленина на близката гора. Трябваше да я накара да чуе ужасната тревога в гласа му, да види огъня в очите му.

Той би трябвало да е напълно прав.

Гордостта бе най-трудния за преглъщане хап. Алтия положи огромно усилие, приближи се и застана зад стълбата.

— Извинявай. Не биваше да избухвам. — Колт изсумтя в отговор. — Боли ли те още?

Тогава той погледна надолу към нея с такъв блясък в очите, от който по-обикновена жена би запълзяла в краката му, и отвърна:

— Само когато дишам.

Тя се усмихна и го потупа по крака.

— Опитай се да мислиш за нещо друго. Искаш ли да ти подавам инструментите или изобщо да ти помагам някак?

Колт присви очи, докато се превърнаха в две малки сини цепки, и попита:

— Знаеш ли разликата между острозъбен спирач и френски ключ?

— Не — отметна назад коса Алтия. — Защо трябва да я знам? Имам си много добър автомонтьор, който се грижи за колата ми.

— Ами ако колата ти се счупи на магистралата?

Тя му хвърли пълен със съжаление поглед и отвърна:

— Ти как мислиш?

Той стисна зъби и се зае пак с карбуратора.

— Ако аз направя подобен коментар, ще го наречеш сексистки.

Алтия се засмя зад гърба му, ала когато проговори, гласът й беше въздържан.

— Какво сексистко има в колата на пътна помощ — попита и додаде: — Мисля, че отзад в самолета има разтворимо кафе. Ще направя.

— Не е разумно да използваме батерията — измърмори Колт. — Ще заменим кафето с газирани напитки.

— Няма проблем.

Когато тя се върна след двайсет минути, той ругаеше мотора.

— Този приятел на Бойд трябва да бъде разстрелян, че се отнася така през пръсти с машината.

— Ще го поправиш ли или напротив?

— Да, ще го поправя. — Колт използва няколко интересни имена, за да назове един болт, който се опитваше да отвърти. — Просто ще отнеме малко повече време, отколкото очаквах. — Подготвен за яростна забележка, той погледна надолу. Алтия просто си стоеше спокойно, а лекият вятър рошеше косата й. — Какво е това? — попита Колт и кимна към ръцете й.

— Мисля, че се нарича сандвич — и тя вдигна към него хляба и кашкавала, за да му покаже отблизо. — Не кой знае какъв, ала си помислих, че може да си гладен.

— Да, гладен съм. — Жестът го поуспокои. Той вдигна ръце и й показа омазаните си с машинно масло длани и пръсти. — Но съм малко затруднен.

— Добре, наведи се.

Колт я послуша и Алтия вдигна сандвича към устата му. Двамата се гледаха, докато той отхапе.

— Благодаря.

— Няма защо. Намерих бира. — Тя измъкна бутилката от джоба си. — Ще си я разделим. — После вдигна бутилката към устните му.

— Сега знам, че те обичам.

— Просто яж — и Алтия му подаде още от сандвича. — Имаш ли представа колко време ще ти отнеме да оправиш самолета?

— Да. — Тъкмо защото знаеше, преди да й каже, първо се постара да получи своя дял от сандвича и бирата. — Ще отнеме час, може би два.

Тя премигна.

— Два часа! Дотогава ще стане тъмно. Нима смяташ да излетиш оттук в тъмното?

— Не — отвърна Колт и макар да продължаваше да е нащрек Алтия да не го цапардоса изневиделица, той се върна към работата си. — Ще е по-безопасно да изчакаме до сутринта.

— До сутринта — повтори тя, втренчена в гърба му. — И какво точно се очаква да правим до сутринта?

— Да опънем палатка като начало. Има една в кабината отгоре. Предполагам, че старият Франк обича да води своите дами на къмпинг.

— Това е прекрасно. Направо прекрасно. Значи искаш да кажеш, че трябва да спим тук, на открито?

— Можем да спим и в самолета — отбеляза той. — Ала няма да е толкова удобно или толкова топло, като да се излегнеш в палатка край огън — и Колт си заподсвирква, докато работеше. Беше й казал, че има дълг към нея, без да си дава сметка, че ще може да се разплати толкова скоро и толкова добре. — Едва ли знаеш как да запалиш лагерен огън.

— Не, не знам как да запаля проклетия лагерен огън.

— Никога ли не си била в женски скаутски отряд?

Звукът от устата й беше като на свистяща през фуния пара.

— Не. А ти?

— Не мога да кажа, че съм бил, но бях приятел с няколко скаути. Е, отиваш и събираш малко съчки, скъпа. Ще ти обясня как да се добереш до първата си значка за заслуги.

— Няма да събирам никакви съчки.

— Добре, но щом слънцето се скрие, ще стане студено. Огънят пази от студа… И от други неща.

— Няма да… — Тя замлъкна и се огледа притеснено наоколо. — Какви други неща?

— Ами, нали знаеш. Елени, лосове… Диви котки…

— Диви котки! — Ръката й се стрелна машинално към колана с кобура. — Тук няма диви котки.

Той вдигна глава и огледа околността, сякаш разсъждаваше.

— Ами може за тази година да е още твърде рано. Обаче към зимата те наистина започват да се спускат от по-високото. Разбира се, ако искаш да почакаш, докато се оправя тук, аз ще се заема с огъня. Макар че дотогава може да се е стъмнило.

Алтия беше сигурна, че Колт го прави нарочно. Ала от друга страна… Тя пак погледна наоколо, към гората, където сенките се удължаваха.

— Ще събера проклетите дърва — измърмори и тръгна към гората, като преди това си провери оръжието.

Той я гледаше усмихнат.

— Ще сме си много добре двамата — каза на себе си. — Много добре.

 

 

Следвайки указанията на Колт, Алтия съумя да запали приличен огън в един кръг от камъни. Не й харесваше, но го стори. А после, тъй като той се преструваше, че е дълбоко погълнат от довършването на ремонта, се видя принудена да опъне палатката.

Беше от олекотена изкуствена материя и Колт твърдеше, че едва ли не ще се опъне сама. След двайсет минути борба и ругатни Алтия успя. Един по-прецизен оглед й разкри, че в нея можеха да спят двама души, при условие, че лежат плътно един до друг.

Без да обръща внимание на студа, който се засилваше с настъпващия мрак, тя продължаваше да я оглежда, когато чу, че моторът оживя.

— Като чисто нов — извика Колт и затвори капака. — Трябва да се измия. — После скочи от кабината с кана вода. Изми се с нея, като я използваше пестеливо, заедно с препарат за отмиване на машинното масло. — Чудесна работа — каза и кимна към палатката.

— Огромни благодарности.

— В самолета има одеяла. Ще ни е достатъчно добре. — И все още приклекнал, пое дълбоко въздух, а с него и аромата на дим и бор. — Не е съвсем като къмпинг в планината.

Тя пъхна ръце в джобовете си.

— Ще трябва да ти повярвам.

Той си избърса ръцете с парцал и стана.

— Не ми казвай, че никога не си била на къмпинг.

— Е, добре, няма да ти кажа.

— Как си прекарваш отпуската?

Алтия вдигна вежди и отвърна ясно:

— Отивам на хотел, където имат обслужване по стаите, течаща топла и студена вода и кабелна телевизия.

— Не знаеш какво губиш.

— Предполагам, че съм на път да разбера. — Тя отново потръпна, въздъхна и заяви: — Бих пийнала нещо.

Към бутилката „Божоле“ те пируваха с вкусно, мазничко сирене, хайвер и хрупкави бисквитки, намазани тънко с пастет. Алтия реши, че общо взето, би могло и да е по-лошо.

— Никога не съм ял подобни неща на къмпинг — заяви Колт, докато си загребваше още хайвер с една бисквитка. — Мислех си, че ще трябва да вървя да убия заек, за да се наядем.

— Моля те, не докато се храня. — Тя отпи още от виното и почувства необикновен покой. Огънят наистина гонеше студа. А и беше успокояващо да гледаш как пращи и съска. Над главите им трептяха и намигаха безброй звезди, пронизващи безоблачното черно небе, а лунният сърп посребряваше дърветата и засилваше блясъка на снежните върхове, образуващи кръг около тях.

Беше престанала да подскача всеки път, когато се обаждаше бухал.

— Красива местност — отбеляза Колт и запали полагаемата му се пура след вечеря. — Не съм бил тук преди.

Алтия си даде сметка, че същото се отнасяше и за нея, макар да бе живяла в Денвър дванайсет години.

— Обичам града — каза по-скоро на себе си, отколкото на Колт.

Взе една пръчка да разбърка огъня не защото имаше нужда, а защото й беше приятно да гледа как летят искри.

— Защо? — попита той.

— Заради блъсканицата, предполагам. Защото можеш да намериш всичко нужно. И защото там се чувствам полезна.

— А за теб е важно да се чувстваш полезна.

— Да, важно е.

Той гледаше как пламъците хвърлят сенки и светлина върху лицето й, като осветяваха очите, изостряха скулите и правеха кожата й да изглежда мека.

— Трудно ти е било, докато пораснеш.

— Минало. — Когато Колт взе ръката й, тя нито се възпротиви, нито откликна. — Не говоря за това — каза категорично. — Никога.

— Добре. — Той можеше да почака. — Можем да поговорим за друго. — Вдигна ръката й до устните си и усети реакция в пръстите й, просто леко огъване, после отпускане. — Предполагам, че никога не разказваш истории край лагерния огън.

— Предполагам, че не — отвърна Алтия с усмивка.

— Бих могъл евентуално да измисля една, за да минава времето. Истина или лъжа?

Тя се разсмя, ала изведнъж спря, скочи на крака и извади рязко пистолета си. Реакцията на Колт бе светкавична. След миг той беше зад нея и прикриваше гърба й с пистолета, който бе извадил от ботуша си.

— Какво има? — попита, присви очи и заоглежда внимателно всяка сянка.

— Чу ли? Ей там има нещо.

Той наостри уши, като инстинктивно се премести, за да прикрие гърба си. След кратка пулсираща тишина дочу лек шум, а сетне далечен вик на койот. Жалостивият вик накара кръвта на Алтия да забарабани.

Колт изруга, но поне не се разсмя.

— Животни — каза й и се приведе да прибере пистолета.

— Какви? — Очите й продължаваха да оглеждат внимателно наоколо, без да изпускат никаква подробност.

— Дребни — увери я той. — Язовци, зайци. — Сложи ръка върху нейната и стисна пистолета й. — Нищо, което си заслужава да пробиеш дупка в него, стрелецо.

Тя се убеди в това. Койотът проплака още веднъж и за контраст избуха и бухалът.

— Ами онези диви котки?

Колт понечи да отговори, размисли и тикна език в бузата си.

— Сега, скъпа, те няма да дойдат прекалено близо до огъня.

Тя се намръщи и прибра пистолета.

— Може би трябва да запалим по-голям огън.

— Този е достатъчно голям. — Той я обърна към себе си и прокара ръце надолу по нейните. — Не мисля, че съм те виждал някога толкова уплашена.

— Не обичам да съм така незащитена. А тук се чувствам точно така. — А чистата истина беше, че по-скоро би предпочела да се изправи пред дрогиран наркоман в тъмна уличка, отколкото пред малко, покрито с козина същество с кучешки зъби. — Не ми се смей, по дяволите!

— Нима ти се смеех? — Колт плъзна език по зъбите си и се насили да изглежда сериозен. — Изглежда ще трябва да се осланяш на мен да те преведа през всичко това.

— О, така ли?

Алтия понечи да се отдръпне и той стисна по-силно ръцете й. Погледът в очите му толкова бързо се смени от смях на желание, че тя се задъха.

— Само ти и аз сме, Алтия.

Тя изпусна бавно въздуха, задръстил дробовете й, и отвърна:

— Така изглежда.

— Едва ли трябва пак да ти повторя какво чувствам към теб. Или колко много те желая.

— Не. — Изпита напрежение, когато Колт плъзна устни по слепоочието й. И топлина, остра като копие топлина прониза гръбнака й.

— Мога да те накарам да забравиш къде сме. — Устните му се плъзнаха по челюстите й и той я захапа леко от едната страна. — Стига да ми позволиш.

— Трябва да си дяволски добър в това.

Колт се разсмя, защото в думите й имаше предизвикателство, независимо че едва си пое дъх.

— Има много време до сутринта. Обзалагам се, че ще те убедя до изгрев-слънце.

Защо се съпротивляваше на нещо, което така ужасно желаеше? Нима не си бе казала много отдавна никога повече да не позволява страхът да замъглява желанията й? И нима не се беше научила да задоволява тези желания, без да се самонаказва?

Можеше да го направи сега, с него, и да изтрие мъчителната болка.

— Добре, Найтшейд. — Тя обви безстрашно ръце около врата му и го погледна право в очите. — Ще приема този облог.

Той зарови ръце в косата й и дръпна главата й назад. В продължение на един дълъг миг двамата се гледаха един друг. После той се нахвърли.

Устата й под неговата беше гореща, медено сладка и дива като нощта. Колт се гмурна в целувката с език и зъби, знаейки, че колкото и да пие, никога няма да се насити. Затова взимаше жадно и нападаше безмилостно устата й, докато тя срещна желание с желание и сила със сила.

Като първия път е, помисли си замаяна Алтия. Първия път, когато я притегли към себе си, тя вкуси онова, което той й предлагаше. Като смъртоносен опиат, вкусът накара пулса й да забие лудешки, кръвта й да потече бясно във вените й, а здравият разум да избяга от ума й.

Зачуди се как бе очаквала да се измъкне цяла. А после забрави да се притеснява.

Вече не искаше да е невредима, да се владее. Сега, тук, с него, Алтия искаше само да почувства, да преживее всичко, изглеждало някога невъзможно или поне неразумно. И ако трябваше да пожертва за това оцеляването си, то така да бъде.

Обзета от страстно желание, тя се метна върху палтото му, отчаяно жадуваща да усети твърдото едро тяло под него. Не беше нужно да е по-силен от нея, ала ако беше така, Алтия щеше да приеме уязвимостта, неизбежно съпътстваща жената. И силата, която препускаше редом с тази уязвимост. Беше като готов да избухне вулкан и не искаше нищо повече от това, да е с него, когато дойдат трусовете.

Тя постепенно го лишаваше от здравия му разум. Подивели устни, обезумели ръце. Под клетва, която беше почти молитва, Колт почти я отнесе към палатката, почувствал се като първобитен ловец, влачещ избраната от него самка към пещерата.

Те се повалиха едновременно в малкото убежище — кълбо от крайници, кълбо от желания. Той смъкна рязко палтото от раменете й, борейки се за глътка въздух, докато обсипваше с жадни целувки шията й.

Усети с устни вибрацията на стона й, докато се опитваше да смъкне колана с кобура, да хвърли настрани този символ на контрол и сила, със съзнанието, че самият той губи контрол, съкрушен от силата на чувства, които не можеше да потисне.

Искаше я излегната гола. И стенеща.

Алтия едва си поемаше дъх, докато се бореше с дрехите му и ги дърпаше, теглеше, смъкваше. Светлината на огъня блестеше оранжева през палатката и тя видя очите му, опасното намерение в тях. Отдаде се на това намерение с панически възторг, терзаещ тялото й там, където Колт откриваше опипом и обладаваше. Знаеше, че тази нощ той щеше да я опустоши. И на свой ред да бъде опустошен.

Колт се отдръпна назад, затегли пуловера й, измъкна го през главата й и го хвърли настрани. Отдолу тя носеше дантели — снежнобяла фантазия, които на по-нормално място и в по-нормално време биха го възбудили с очевидната си женственост. Той щеше да си поиграе с презрамките им, да плъзне пръсти по леките възвишения. Но сега само ги разтвори с едно рязко движение и освободи гърдите й за жадната си уста.

Вкусът на тази топла уханна плът се стовари върху му като удар. А реакцията й, начинът, по който Алтия изви изящно тялото си до неговото, гърленият стон, бързото, безпомощно потръпване, го поведоха към върховно удоволствие, за каквото не бе сънувал.

Колт пируваше.

Един вик стисна гърлото й. В желанието си да го поведе напред и ужасена накъде я води той, тя зарови нокти в голата плът на раменете му. Прилепи се към него за равновесие, плъзна се гъвкаво под тялото му и отново се изви като дъга, когато той й смъкваше панталона, и невероятно находчивите му пръсти се плъзгаха по бедрата й.

Триъгълният дантелен щит се раздра. И устата му отново запирува.

Викът й като от зашеметяващо облекчение пробяга по кръвта му. Алтия се понесе като ракета, избухна и се пръсна, усещайки се разбита на парчета и изгоряла. Ала Колт не й даде покой там, където усещането трябваше да достигне върха си. Тя се вкопчи в одеялото, докато той направо я разбиваше с чувства, които нямаха нито название, нито форма.

Всяко негово мускулче трепереше, когато легна върху й. Откри, че очите й бяха отворени и вперени в неговите. Погледна лицето й и то продължи да го изпълва, дори когато с един отчаян тласък потъна в нея. Очите й сияеха, затворени. Собственото му зрение помръкна, преди да зарови лице в косата й.

Тялото му взе връх в хармония с яростния ритъм на бедрата й. Те се носеха като пощурели жадни деца, тъпчещи се със забранен плод. Последният й вик на непознато удоволствие отекна във въздуха секунди преди неговия.

Останал без сили, Колт рухна върху й, едва поемайки си дъх. Усещаше как Алтия трепери под него от по-слабите трусове след силния.

— Кой спечели? — успя да изрече след момент.

Не й беше хрумвало, че бе възможно да се смее в такъв момент, но кикотът заклокочи в гърлото й.

— Да приемем, че сме наравно.

— Това ме устройва. — Помисли да се измести от нея, ала се боеше, че може да залитне, ако опита да направи движение. — Чудесно ме устройва. Ще те целуна след минута — прошепна, — но първо трябва да намеря сили.

— Мога да почакам. — Тя отново затвори очи и вкуси с наслада близостта. Тялото му продължаваше да излъчва топлина, а сърцето му съвсем не беше спокойно. Алтия го потупа по гърба просто заради удоволствието от допира и леко се намръщи, когато пръстите й се натъкнаха на грапав белег. — Какво е това?

— Ммм? — Той се размърда, изненадан, че бе почти заспал така, както лежеше върху й. — Пустинна Буря.

Не беше й дошло на ум, че е бил там. Даде си сметка, че доста неща, свързани с него, лежаха в сянка.

— Мислех си, че си се оттеглил преди това.

— Бях. Съгласих се да свърша една малка работа — нещо като страничен ангажимент.

— Услуга.

— Можеш да го наречеш така. Хвана ме противовъздушната артилерия — нищо кой знае какво. — Колт наклони глава и се сгуши в нея. — Ти имаш най-възхитителните рамене. Споменавал ли съм ти?

— Не. Все още ли правиш услуги на правителството?

— Само когато ме помолят любезно. — Той изсумтя и се извъртя така, че тя да се озове върху него. — Така по-добре ли е?

— Ммм… — Алтия отпусна буза върху гърдите му. — Ала мисля, че ще измръзнем до смърт.

— Не и ако не спираме — отвърна Колт и се засмя, когато тя вдигна глава, за да погледне надолу към него. — Методи за оцеляване, лейтенант.

— Разбира се. — Алтия се усмихна. — Трябва да кажа, Найтшейд, че харесвам твоите методи.

— Така ли? — Той прокара нежно пръсти през косата й и почувства тежестта й в ръката си.

— Точно така. Колко често трябва да добавяме дърва в огъня?

— О, има още малко време.

— Тогава не бива да го пилеем, нали? — Все още усмихната, тя положи уста върху неговата.

— Да. — Устните му се сляха с нейните и тогава го прониза такава остра болка на любов, че дъхът му спря. Колт я притисна още по-силно до себе си и каза: — Знам, че е изтъркана фраза, Тия, но никога не съм изпитвал подобно нещо. С никого.

Това я изплаши, а повече от думите я изплаши приливът на топлина, които донесоха те.

— Прекалено много приказваш.

— Тия…

Ала тя поклати глава, надигна се и възбуди тялото му до степен, нуждата от думи да изчезне.