Нора Робъртс
Нощна тъма (8)

Седма глава

Първоначалното разочарование на Колт, че е сврян зад двулицевото стъкло, се разсея, докато наблюдаваше как работи Алтия. Нейният спокоен и подробен разпит си имаше свой собствен стил. Той с изненада го определи не само като точен до педантизъм, а и като безпощаден.

Тя нито веднъж не позволи на Лио да я отклони, нито веднъж не реагира по какъвто и да било начин на сарказма му и нито веднъж — нито дори когато той се опита да я обижда и да използва прикрити заплахи — не повиши тон.

Точно така играе и покер, припомни си Колт. Спокойно, методично, без капчица емоции, докато не дойдеше времето да брои чиповете си. Но зад черупката на отчужденост Колт започваше да съзира жената.

Със сигурност беше в състояние да изтръгне много и най-различни емоции от така добре владеещата се лейтенантка. Страст, гняв, симпатия, дори безгласен шок. Имаше чувството, че само е одраскал повърхността. Под стегнатото, професионално и безспорно изумително лустро се криеше богатство от емоции. Възнамеряваше да продължи да копае, докато ги извади на повърхността.

Бойд влезе с две чаши димящо кафе и каза зад гърба му:

— Дълга нощ.

— Имал съм и по-дълги — отвърна Колт, пое чашата и отпи. — Това е достатъчно силно да те накара да затанцуваш. — И отново отпи. — Обикновено капитанът присъства ли на рутинни разпити?

— Капитанът го прави, когато има личен интерес. — За момент Флечър се загледа в сцената отвъд стъклото и отбеляза, че Алтия бе спокойна и невъзмутима, а Лио палеше трескаво цигара от цигара. — Измъква ли нещо?

С известно усилие Колт сдържа силното си желание да удари по стъклото, просто за да докаже, че може да направи нещо, и отвърна:

— Оня все още го увърта.

— Ще се предаде много преди нея.

— Вече и аз го разбрах. — Двамата замълчаха, когато Лио изръмжа нещо твърде обидно, а в ответ Алтия попита би ли повторил изявлението си за протокола. — Тя е непоклатима — изкоментира Колт и попита: — Флеч, виждал ли си някога как котка дебне край миша дупка? — Той хвърли поглед към приятеля си, после отново погледна през стъклото. — Котката просто си седи там, почти без да мига, и то с часове. Вътре в дупката мишката започва да се побърква. Надушва котката, вижда очите, които я фиксират. След известно време предполагам, че нещо в мозъка й прещраква и тя решава да се спасява. Тогава котката просто замахва с лапа и всичко свършва. — Колт отпи още малко от кафето и додаде: — Тя е една великолепна котка.

— За кратко време си я опознал доста добре.

— О, предстои ми още много да науча. Всички тези пластове — измърмори Колт почти на себе си. — Не мога да кажа, че съм попадал на жена, с която да ми е било по-интересно да разбулвам пластовете на нейната психика, отколкото да смъквам пластовете дрехи.

Образът накара Бойд да се втренчи намръщен в кафето си. Напомни си, че Алтия бе зряла жена и повече от способна да се грижи за себе си. Спомни си колко се забавляваше, когато хвана бившата си партньорка в прегръдките на Колт в кухнята. Ала мисълта това да продължи, мисълта приятелят му да се впусне в бърза и кратка физическа връзка, в края на която и двамата с Алтия щяха да се окажат опустошени, го разстрои.

Особено като си помисли колко талантлив бе Колт по отношение на жените. Талант, който и двамата притежаваха, и от който и двамата се бяха възползвали с наслада през годините. Но сега не обсъждаха просто някаква жена. Ставаше дума за Алтия.

— Знаеш — подхвана Бойд, налучквайки верния тон с предпазливостта на слепец в лабиринт. — Тия е специална. Тя би се справила чудесно с много неща, изпречили се на пътя й.

— И го прави — добави Колт.

— Да, така е. Ала това не значи, че няма своите уязвими места. Не бих искал да я видя наранена. Това никак не би ми харесало.

Леко удивен, Колт вдигна вежди и попита:

— Това предупреждение ли е? Звучи ми като онова, което ми отправи за сестра ти Натали преди около един милион години.

— Става дума за същото. Тия е член на семейството.

— И ти си мислиш, че мога да я нараня, така ли?

Бойд въздъхна уморено. Този разговор не му доставяше удоволствие.

— Казвам, че ако го сториш, ще трябва да натъртя няколко от твоите жизнени органи. Ще съжалявам, но ще се наложи да го направя.

Колт кимна в знак, че съзнава това и попита:

— Кой спечели последния път?

Въпреки притеснението си, Бойд се засмя и отвърна:

— Мисля, че излязохме наравно.

— Да, и аз така си спомням. И тогава пак беше за жена, нали?

— Черил Ан Мадигън. — Този път въздишката на Бойд беше носталгична.

— Дребна блондинка?

— Не, висока брюнетка. Големи сини очи…

— Точно така — засмя се Колт и тръсна глава. — Чудя се какво ли е станало с красивата Черил Ан.

За момент двамата изпаднаха в уютно мълчание и се отдадоха на спомени. От усилвателите се чуваше как Алтия води спокойно и безпощадно разпита.

— Алтия е на светлинни години от Черил Ан Мадигън — измърмори Колт. — Не бих искал да я нараня, ала не мога да обещая, че това няма да се случи. Работата, Флеч, е там, че за пръв път попадам на жена, дотолкова важна за мен, че на свой ред да ме нарани. — Той пак отпи от кафето и додаде: — Мисля, че съм влюбен в нея.

Бойд се задави и бе принуден да остави чашата си, преди да разлее цялото й съдържание върху ризата си. Той изчака миг и се удари по ушите, сякаш за да ги отпуши.

— Ще го повториш ли? Нещо не схванах…

— Чу ме — избъбри Колт. Ето какво значи, рече си, да се оставиш на приятел да те обиди в момент, когато си емоционално раним. — И тя реагира приблизително така, когато й го казах.

— Ти й го каза… — Бойд се мъчеше с едно ухо да следи разпита, докато преглътне тази нова и вълнуваща информация. — А какво каза тя?

— Не много.

Вълнението в гласа на Колт така развесели Бойд, че той трябваше да прехапе език, за да не избухне в смях.

— Е, поне не се е изсмяла в лицето ти.

— Май не й се стори много смешно. — Колт въздъхна. Прииска му се Бойд да бе добавил в кафето една солидна доза бренди. — Просто седеше пребледняла и ме зяпаше.

— Това е добър знак — рече Бойд и потупа успокояващо Колт по рамото. — Трудно е да я извадиш от равновесие.

— Реших, че е най-добре да е ясно, разбираш ли. Би ни дало и на двамата време да решим какво да правим. — Той се усмихна през стъклото на Алтия, която продължаваше да седи все така спокойна и невъзмутима, а Лио пиеше с трепереща ръка големи глътки вода. — Макар за себе си да съм наясно какво ще правя.

— Което е какво?

— Ами, ако някоя сутрин съвсем скоро не се събудя с мозъчен удар, възнамерявам да се оженя за нея.

— Да се ожениш за нея! — Бойд се залюля на пети и се захили. — Ти и Тия! Господи, изчакай, докато кажа на Сила.

Убийственият поглед, който Колт му отправи, само го накара да се усмихне по-широко.

— Не мога да ти благодаря достатъчно за твоята подкрепа, Флеч.

Бойд се сдържа да не се изсмее пак, но не можа да сподави усмивката си.

— О, имаш я, приятелю. Изцяло. Просто никога не съм си представял, че ще използвам думата женитба в едно изречение с името Колт Найтшейд. Или Алтия Грейсън във връзка със същото. Повярвай ми, изцяло съм с теб.

 

 

В помещението за разпити Алтия продължаваше да омаломощава плячката си. Долавяше страха му и го използваше безмилостно.

— Знаеш ли, Лио, малко съдействие от твоя страна ще свърши голяма работа.

— А, да, голямата работа — да ме видят размазан като Дивия Бил.

Тя наклони глава:

— Колкото и да ми е болно да го предлагам, ще имаш охрана.

— Как ли пък не! — Лио издуха дим от цигарата си. — Мислиш, че искам ченгета, лепнати за задника ми двайсет и четири часа в денонощието, така ли? Мислиш ли, че ще свърши работа, ако го поискам?

— Може би не. — Алтия използва безразличието си като друго свое оръжие и намали темпото на разпита, докато Лио не започна да се гърчи на стола си. — Ала в противен случай няма ли съдействие, няма защита. Излизаш оттук гол като пушка, Лио.

— Ще се възползвам от шансовете си.

— Прекрасно. Ще излезеш под гаранция за наркотиците, може обвинението ти изобщо да отпадне и изобщо да не останеш и ден в ареста. Забавното обаче е, колко бързо се разпространява мълвата на улицата, не мислиш ли? — Тя остави тази мисъл да проникне в мозъка му. — Заинтересовани вече знаят, че са те задържали. И когато излезеш, няма да са съвсем сигурни какво и доколко си изпял, докато си бил тук при нас.

— Не ти казах нищо. Нищо не знам.

— Много лошо. Защото това незнание може да се обърне срещу теб. Приключваме, нали разбираш, и същите онези заинтересовани хора могат да се зачудят дали не си ни помогнал, за да те пуснем. — Алтия отвори небрежно една папка и извади полицейските портрети на двамата заподозрени. — Може да се зачудят дали тези скици не са направени по дадени от теб описания.

— Нищо не съм ти дал. — При вида на рисунките по слепоочията му избиха капки пот. — Никога не съм виждал тия типове.

— Е, може би. Но ще трябва да потвърдя, ако стане дума, че съм разговаряла с теб. Дълго. И че имам подробни портрети на заподозрените. Знаеш ли, Лио — добави тя и се приведе към него, — някои хора събират две и две и получават пет. Непрекъснато се случва.

— Не е законно. — Той облиза устни. — Това е изнудване.

— Не наранявай чувствата ми. Нали искаш да съм ти приятелка… — Алтия побутна скиците към него. — Разбираш, че всичко е въпрос на отношение и на това, дали ме вълнува въпросът, като излезеш оттук, ще свършиш ли като мазно петно на тротоара. Не мога да кажа, че в момента ме вълнува. — Усмивката й го смрази. — Е, ако беше мой приятел, бих направила всичко по силите ми, за да съм сигурна, че ще изживееш дълъг и щастлив живот. Може би не в Денвър, може би другаде. Знаеш ли, Лио, промяната в обстановката може да направи чудеса. Сменяш си името, сменяш си живота.

Нещо проблесна в очите му. Тя знаеше, че бе съмнение.

— Говориш за програмата за закрила на свидетелите, нали?

— Може би. Ала ако се наложи да моля за нещо толкова голямо, трябва да мога да пипна сводника. — Когато той се поколеба, Алтия въздъхна. — По-добре да избереш на чия страна да застанеш, приятелю. Помниш ли Дивия Бил? Всичко, което той направи, бе да се срещне с един тип. Може да са разговаряли за шансовете на любимия си отбор за Суперкупата. Никой не го оправда поради липса на доказателства. Те просто му видяха сметката.

Страхът се върна и се сля с потта, стичаща се по слепоочията му.

— Получавам имунитет. А ти сваляш обвиненията за дрога.

— Лио, Лио… — поклати глава тя. — Умен мъж като теб знае как стават нещата в живота. Ти ми даваш нещо и ако е достатъчно добро, и аз на свой ред ти давам нещо. Това е американският начин на действие.

Той отново облиза устни, запали нова цигара и рече:

— Може би съм виждал тия двамата преди…

— Тия двамата ли? — потупа скиците Алтия, а после се метна като котка. — Разкажи ми за тях.

 

 

Приключи едва в два часа след полунощ. Беше разпитала Лио, изслушала дългата му заплетена история, записвала, беше го връщала назад и карала да повтаря, да обяснява. После беше повикала стенограф и беше накарала Лио да разкаже всичко отначало и да направи официално изявление, което записа на касета.

Кипеше от енергия, когато закрачи към офиса си. Вече имаше имена, имена, които да провери в компютъра. Имаше нишки — може би тънки, но все пак нишки, които свързваха цяла организация.

Повечето от казаното от Лио бяха предположения и слухове. Ала Алтия знаеше, че и малкото, с което разполагаше, щеше да стигне за едно сериозно разследване.

Съблече си сакото, седна на бюрото и включи компютъра. Беше се вторачила в екрана, когато Колт влезе и сложи чаша под носа й.

— Благодаря. — Тя отпи и го погледна. — Какво е това? Има вкус на ливада.

— Билков чай. Погълна достатъчно кафе.

— Найтшейд, няма да разрушиш нашето приятелство, въобразявайки си, че трябва да се грижиш за мен, нали? — Алтия сложи чашата настрани и отново се върна към екрана.

— Ще луднеш от толкова кафе.

— Знам колко мога да поема, преди системата ми да се претовари. Не си ли ти този, който непрекъснато повтаря, че ни липсва време…

— Да. — Застанал зад стола й, той сложи ръце на раменете й и започна да ги масажира. — Свърши страхотна работа с Лио — каза, преди тя да успее да отмахне ръцете му. — Ако някога реша да се върна към правото, никак няма да ми е приятно да подхванеш някой от клиентите ми.

— Пак комплименти. — Пръстите му бяха вълшебни, облекчаваха, без да обезсилват, успокояваха, без да размекват. — Не получих толкова, колкото исках, но мисля, че измъкнах всичко, което Лио имаше.

— Той е дребен — съгласи се Колт. — Пуска дребни сделчици на големите момчета, получава си комисионната.

— Не знае основния играч. Мисля, че не излъга за това. Обаче идентифицира двамата, които Мийна описа. Помниш ли оператора, за когото ни спомена — едрия афроамериканец. Погледни — Алтия направи жест към екрана. — Матю Дийн Скот, наричан още Дийн Милър, наричан още Дийн Приливната вълна.

— Добре казано.

— Преди десет години играл полупрофесионален футбол. Направил кариера от ненужно грубиянство. Счупил крака на противниковия защитник.

— Случват се такива работи.

— Станало е след мача.

— А, не си поплюва. Какво друго имаме за него?

— Ще ти кажа какво друго имам аз за него — заяви тя, но не можа да устои да не се отпусне назад към масажиращите му пръсти. — Изхвърлили го, задето нарушава режима на тренировки — вкарал жена в стаята си.

— Момчетата са си момчета.

— Въпросната жена била завързана и крещяла като обезумяла. Променили обвинението от изнасилване на побой, ала футболната кариера на Скот приключила. След това сме го арестували за още два побоя, пиянство и нарушаване на реда, дребни кражби и непристойно поведение. — Алтия натисна друг бутон на клавиатурата. — И всичко това допреди четири години. След това — нищо.

— Мислиш, че е обърнал нова страница ли? И е станал стълб на обществото, така ли?

— Разбира се, точно както вярвам, че мъжете четат списания с голи момичета заради ерудираните статии в тях.

— Аз на това разчитам — засмя се той, приведе се и я целуна по главата.

— Сигурно. Имаме подобна история и при заподозрян номер две — продължи тя. — Хари Клайн, дребен актьор от Ню Йорк, чието досие включва пиянство и нарушаване на обществения ред, притежание на дрога, сексуално насилие. Прегърнал порнокиното преди около осем години и бил повече от многократно уволняван от различни места заради грубиянското му и неуравновесено поведение. Отправил се на запад, получил няколко подобни еднократни ангажимента в Калифорния, а после го арестували — изнасилил е една от партньорките си. Защитата пледирала за оправдание и предвид професията на жертвата, успяла да прекрати процеса. Единствената справедливост за жертвата дошла от факта, че Хари бил свършен в киното — порно или друго. Никой, дори действащ полулегално, не се решавал да го наеме. Това било преди пет години. И оттогава за него — нищичко.

— Човек отново би помислил, че нашите приятели или са станали солидни граждани, или са умрели в съня си.

— Или са открили удобна дупка, в която да се скрият. Лио твърди, че пръв с него се свързал Клайн преди, може би, три години. Или поне две. Клайн искал жени, млади жени, заинтересовани да участват във филми за интимни прожекции. Лио любезно му услужвал и си прибирал комисионните. Телефонният номер, даден му за контакт с Клайн вече не съществува. Ще проверя чрез телефонната компания дали става дума за мезонета или за друг адрес.

— Той не е виждал другия, онзи, за който Мийна каза, че седял в ъгъла, така ли?

— Да. Контактувал единствено със Скот и Клайн. Скот очевидно се отбивал за няколко питиета и да се похвали колко добър бил с камерата и колко много пари си докарвал.

— И за момичетата — изрече, едва поемайки си дъх Колт. Пръстите, масажиращи раменете на Алтия, се вкамениха. — Как той и неговите приятели имат… Как ли се е изразил — имат най-доброто от боклука…

— Не мисли за това. — Алтия вдигна инстинктивно ръка и я сложи върху неговата. — Недей, Колт. Това ще те разстрои окончателно. Ние сме с една голяма крачка по-близо до момента, когато ще я открием. Върху това трябва да се съсредоточиш.

— Което и правя. — Той се обърна и тръгна към далечния край на кабинета. — Концентрирам се също така върху факта, че разбера ли някой от тази измет да е докосвал Лиз, ще го убия. — Колт се обърна към нея с празен поглед. — Няма да ме спреш, Тия.

— Ще го направя. — Тя стана, отиде до него и взе и двата му свити юмруци. — Защото разбирам колко много ще го искаш. И че ако го направиш, случилото се няма да се промени. И няма да помогне на Лиз. Но ще преминем онзи мост, след като я открием. — Алтия стисна силно ръцете му. — Не ме изоставяй, Найтшейд. Тъкмо започва да ми харесва да работя с теб.

Той отстъпи и погледна надолу към нея. Макар върху очите й да лежеше сянка, а бузите й да бледнееха от умора, Колт усещаше излъчващата се от нея енергия. Тя му предлагаше нещо. Съчувствие — с ограничения, естествено. И надежда — без такива. Злобата в гнева му избледня и надделя чисто човешката необходимост от утехата, която носи контактът.

— Алтия… — Ръцете му се отпуснаха. — Ще ми позволиш ли да те прегърна? — Тя се поколеба, а веждите й се вдигнаха от удивление. Той можа само да се усмихне. — Знаеш ли колко си ми ясна. Притесняваш се да не пострада професионалният ти имидж, ако се сгушиш в прегръдките на някой мъж насред кабинета си. — Колт прокара с въздишка ръка по косата й. — Вече е почти три часа сутринта, лейтенант. Няма кой да те види. И аз наистина имам нужда да те прегърна.

Алтия отново позволи на инстинкта си да я води и се остави в ръцете му. И, положила глава в извивката на врата му, си помисли, че всеки път, когато двамата стоят така, са напълно един за друг. И че всеки път става все по-лесно да го признае.

— По-добре ли се чувстваш? — попита го и усети как главата му гали косите й.

— Да. Онзи нищо ли не знаеше за Лейси, изчезналото момиче?

— Не. — Без да мисли, тя го потупа по гърба, за да накара мускулите там да се отпуснат, така както и той бе направил с нейните. — А когато споменах, че допускам убийство, той откровено се потресе. Не се преструваше. Затова съм сигурна, че ни каза всичко, което знаеше.

— Къщата в планината… — Колт затвори очи. — Не можеше да ни даде повече.

— На запад или може би на север от Боулдър, близо до езеро. — Алтия помръдна рамене. — Малко по-добре от онова, с което разполагахме преди. Ще скъсяваме разстоянието, Колт.

— Имам чувството, че не подреждам отделните парчета от мозайката.

— Подреждаме заедно парчетата, с които разполагаме — увери го тя. — А ти се чувстваш така, защото си изморен. — Алтия се отдръпна леко, за да вдигне поглед към него. — Поспи малко. Ще започнем на свежа глава утре.

— По-скоро бих се прибрал с теб.

Развеселена и изпълнена с нетърпение, тя само поклати глава.

— Никога ли не се ли отказваш?

— Не казах, че се надявам, просто бих искал. — Той вдигна ръце, обгърна с длани лицето й и прокара палци по скулите, а после по слепоочията й. — Искам да прекарвам повече време с теб, Алтия. Време, през което моето съзнание или твоето да е свободно. Време да бъда с теб и време да разбера какво е онова у теб, единствено у теб, което ме кара да започна да мисля за дълга и постоянна връзка.

Обзета моментално от предпазливост, тя се отдръпна от ръцете му.

— Не започвай това сега, Найтшейд.

Обзет моментално от спокойствие, Колт се усмихна.

— Това наистина те изнервя. Не познавам друг, освен себе си, до такава степен обсебен от мисълта за женитба. Това ме кара да се чудя защо и дали не трябва просто да те грабна и да те отнеса и да потърся причината едва след като съм поставил пръстен на ръката ти. Или… — Той я приближи и я побутна към бюрото. — Да я карам наистина бавно, наистина полека, докато те доведа неусетно до заветното „да“, и то толкова ловко, че да разбереш, че си се хванала в капана едва когато всичко приключи.

— Така или иначе си смешен. — В гърлото й имаше нещо. Алтия го определи като нерви и горчиво се възмути. Престори се на безразлична, взе чая си и отпи. Сега вкусът му беше като на цветя. — Късно е — каза. — Ти тръгвай. Аз ще си намеря кола и ще се прибера.

— Ще те откарам. — Той хвана брадичката й и изчака, докато погледът й срещне неговия. — И аз го мисля, Тия. Така или иначе, мога да те имам. Но ти си права — късно е. И аз ти го дължа.

— Ти не… — Възражението й свърши със стон, когато устата му се спусна и покри нейната.

В целувката тя усети вкуса на възбудата, разкъсващата нужда, която трудно се сдържаше. А най-трудното от всичко бе да се съпротивлява на сладостната нежност — тънък успокояващ слой балсам върху пулсираща страст.

— Колт… — Дори когато изрече тихо името му, без да отлепва устни от неговите, знаеше, че губи. Ръцете й се бяха вече вдигнали, за да го обгърнат, да го привлекат по-близо, да приемат и да искат.

Тялото й я предаде. Или може би сърцето й. Не можеше вече да разграничи едното от другото, тъй като нуждите на едното тъй много си приличаха с нуждите на другото. В стремежа си да запази равновесие, Алтия заби надълбоко пръсти в раменете му. После се отпуснаха, когато си позволи минута лудост.

Колт беше този, който се отдръпна — заради себе си и заради нея. Тя беше вече по-важна от моментното удовлетворение.

— Дължа ти го — каза отново той, като изговаряше внимателно думите и я гледаше право в очите. — Иначе не бих те пуснал да си идеш тази нощ. Не мисля, че бих могъл. Ще те откарам вкъщи. — Взе сакото й и й го подаде. — После вероятно ще прекарам остатъка от нощта, чудейки се какво ли щеше да е, ако просто бях заключил онази врата там и бях оставил природата да си свърши своето.

Разтърсена, Алтия наметна сакото си и тръгна към вратата. Но проклета да беше, ако останеше по-долу от него или му позволеше да вземе връх над нея. Спря и отправи бавна усмивка през рамо.

— Ще ти кажа как щеше да е, Найтшейд. Несравнимо с нищо, което някога си преживявал. И когато съм готова — ако някога съм готова — ще ти го докажа.

Зашеметен от тази единствена студена усмивка, Колт я наблюдаваше как излиза. Изпусна дълга въздишка и сложи ръка на буцата в стомаха си. Мили боже, помисли си, това беше жената за него. Единствената жена за него. И по дяволите, ако не беше готов да го докаже.

 

 

С четири часа сън, две чаши черно кафе и черешов кейк в стомаха, Алтия беше готова за действие. Към девет сутринта беше на бюрото си и звънеше на телефонната компания с официална заявка за проверка на номера, който бе получила от Лио. Към девет и петнайсет имаше име, адрес и информацията, че клиентът е прекратил услугата само преди четирийсет и осем часа.

Макар да не очакваше да намери нещо, тя тъкмо молеше за разрешение за обиск, когато Колт влезе.

— Не оставяш под краката ти да поникне мъх, нали?

Алтия затвори телефона и отвърна:

— Не оставям да поникне нищо под краката ми. Открих телефона от Лио. Клиентът се е отказал от услугата. Предполагам, че ще намерим мястото опразнено, но до час мога да взема заповед за обиск.

— Това ти харесвам, лейтенанте — при теб няма празни ходове. — Той приседна на бюрото й и с удоволствие откри, че тя ухаеше толкова хубаво, колкото и изглеждаше. — Как спа? — попита.

Алтия му метна един кос поглед. Директно предизвикателство.

— Като пън. А ти?

— Не съм спал по-добре. Събудих се тази сутрин с нова перспектива. Ще можеш ли да се приготвиш за тръгване към обяд?

— Тръгване за къде?

— Имам една идея. Споделих я с Бойд и той… — Телефонът го прекъсна и Колт се намуси. — Колко пъти на ден звъни това?

— Достатъчно често. — Тя вдигна слушалката. — Грейсън. Да, тук е лейтенант Алтия Грейсън — отметна глава и каза: — Джейд. — После направи знак с глава на Колт, закри с ръка микрофона и прошепна: — Втора линия. И си дръж устата затворена. — Продължи да слуша, докато той излезе бързо от кабинета и вдигна слушалката на другия апарат. — Да, търсехме те. Благодаря ти, че се обади. Можеш ли да ми кажеш къде си?

— Предпочитам да не го правя. — Гласът на Джейд беше тънък и трепереше от нерви. — Обадих се само защото не искам неприятности. На път съм да получа работа и всичко. Почтена работа. Ще я загубя, ако имам неприятности с ченгетата.

— Нямаш неприятности. Свързах се с майка ти, защото можеш да помогнеш по един случай, който разследвам. — Алтия се премести със стола си надясно, за да вижда Колт през вратата. — Джейд, спомняш си Лиз, нали? Момичето, на чиито родители написа.

— Ами… Предполагам. Може би.

— Нужна е била голяма смелост да напишеш онова писмо и да се измъкнеш от ситуацията, в която си била. Родителите на Лиз са ти много благодарни.

— Тя беше добро момиче. Не знаеше всъщност как е, разбирате ли. Искаше да избяга… — Джейд направи пауза и Алтия я чу как драсна клечка кибрит и пое дълбоко дима от цигара. — Слушайте, не можех да направя нищо за нея. Веднъж-дваж пъти останахме само по за няколко минути сами. Тя ми мушна адреса и ме помоли да напиша на техните. Както казах, беше добро момиче на лошо място.

— Тогава ми помогни да я намеря. Кажи ми къде я държаха.

— Не знам. Наистина. Водиха ни няколко пъти по две от нас в планината. Наистина надалеч, разбирате ли. Диво място. Ония имаха такава една наистина елегантна вила. Първо качество, с джакузи и голяма каменна камина и телевизор с голям екран.

— По кой път излязохте от Денвър? Можеш ли да си спомниш?

— Ами, да, донякъде. Приличаше на шосе номер 36, към Боулдър, но ние карахме цяла вечност по него. После известно време хванахме по тесен път. Не магистрала. Един от ония виещи се пътища с две платна.

— Спомняш ли си да минахте покрай населени места? Нещо, което да ти е направило впечатление?

— Боулдър. От там нататък нямаше кой знае какво.

— Кога се качихте в планината — сутринта, следобед или през нощта?

— Първия път беше сутринта. Тръгнахме наистина много рано.

— След Боулдър слънцето срещу вас ли грееше, или ви беше в гръб?

— О, разбрах. Ами… Предполагам, че май ни беше в гръб.

Алтия продължи да настоява за подробности относно месторазположението, реда, описанията на хората, които Джейд бе видяла. Момичето бе слабо като свидетел, ала се опитваше да помогне. Все пак Алтия без проблеми разпозна от описанията й Скот и Клайн. Отново бе споменат мъж, който стоял отзад, спотайвал се и наблюдавал.

— Беше един такъв пълзящ, разбирате ли. Като паяк — продължи Джейд. — Просто висеше там. Добре плащаха за работата, затова ходих няколко пъти. Триста долара за един ден и петдесет отгоре, ако им трябваш за два… Просто не можеш да спечелиш такива пари на улицата.

— Знам. Но ти престана да ходиш.

— Да, защото понякога ставаха наистина груби. Имах белези по цялото тяло и един от ония дори ми разцепи устната, докато правехме сцената. Изплаших се, защото не изглеждаше като да играят. Изглеждаше така, сякаш искат да те наранят. Казах на Дивия Бил и той рече, че не бива да се връщам там. И че няма да изпраща повече момичета. Рече, че ще провери там някои работи и ако нещата не са в ред, ще поговори със своето ченге. Знаех, че това сте вие и затова ви се обадих, когато получих съобщението. Бил мисли, че сте добра.

Алтия разтърка уморено веждата си. Не каза на Джейд, че когато говори за Дивия Бил, трябва да използва минало време. Сърце не й даде да го стори.

— Джейд, споменаваш в писмото си, че според теб са убили едно от момичетата.

— Споменала съм сигурно. — Гласът й затрепери и отслабна. — Слушайте, не се каня да давам показания или нещо подобно. Няма да се върна там.

— Нищо не мога да ти обещая, освен че ще се постарая да те държа настрани от това. Кажи ми защо мислиш, че са убили едно от момичетата?

— Казах ви как ставаха груби. А и не беше никаква игра за пред камерата. Последния път, когато се качих във вилата, те наистина ме нараниха. Тогава и реших, че няма да се върна. Обаче Лейси, едно момиче, с което ходех там, каза, че може да се справи с това и че парите били прекалено добри, за да ги пренебрегне човек. Тя пак отиде там, ала не се върна повече. Повече не я видях.

Джейд замълча и пак се чу драскане на кибрит.

— Не че мога да докажа нещо. Просто… Тя остави всичките си вещи в стаята, защото аз проверих. Лейси наистина си обичаше нещата. Имаше една такава колекция от стъклени животни. Наистина красиви, като от кристал. Не би ги оставила. Би се върнала да си ги вземе, ако можеше… Затова си помислих, че е мъртва или ония я държат там, горе, като Лиз. И реших, че е по-добре да изчезна, преди да са опитали нещо и с мен…

— Можеш ли да ми кажеш цялото име на Лейси. Някаква друга информация за нея.

— Беше просто Лейси. Това е всичко, което знам. Но беше добра.

— Чудесно. Много ми помогна. Защо не ми дадеш номер, на който мога да ти звъня?

— Не искам. Вижте, казах ви всичко, което знам. Не искам да имам нищо общо. Казах ви, че започвам на чисто тук.

Алтия не настоя. Беше проста работа да вземе номера от телефонната компания.

— Ще ми се обадиш ли, ако се сетиш за нещо друго, колкото и нищожно да ти се струва то?

— Предполагам. Вижте, наистина се надявам да измъкнете онова момиче оттам и да дадете на ония мръсници заслуженото.

— Ще го направим. Благодаря ти.

— Добре. Поздрави на Дивия Бил от мен.

Преди Алтия да измисли отговор, Джейд затвори. Когато вдигна глава, Колт стоеше в рамката на вратата. В очите му отново се бе появил онзи празен и опасен поглед.

— Можеш да я върнеш тук. Тя е свидетел.

— Да, бих могла. — Алтия отново набра номер. Щеше да провери номера. И да го има за всеки случай. — Ала няма да го направя. — Направи жест с ръка на Колт да мълчи и помоли оператора.

— Код за район 212 — отбеляза Колт, докато тя записваше в бележника си. — Можеш да се обърнеш към Нюйоркската полиция и да я докараш тук.

— Не — отвърна просто тя, после пъхна бележника в чантата си и стана.

— Защо не, по дяволите! — Той сграбчи ръката й, протегнала се за палтото. — Щом можа да разбереш толкова много от нея по телефона, ще измъкнеш още повече, ако разговаряш лице в лице.

— Точно защото разбрах толкова много. — Алтия се отдръпна, възмутена от намесата му. — Каза ми всичко, което знае, само защото я попитах. Не предавам доверието, Найтшейд. Ако ми е нужна, за да нанеса удар върху ония мръсници, ще я използвам. Но не и докато, и не ако има друг начин. И не — додаде тя бавно, — не без нейно съгласие. Ясно ли е?

— Да. — Той потри лице. — Да, ясно. Права си. И така, искаш да вземеш разрешителното за обиск и да провериш другия адрес, така ли?

— Да. Смяташ ли да дойдеш?

— Иска ли питане? Трябва да имаме достатъчно време да приключим това, преди да излетим.

Тя спря на вратата и попита:

— Да излетим ли?

— Точно така, лейтенант. Двамата с теб тръгваме на малко пътешествие. Ще ти разкажа пътьом всичко.