Нора Робъртс
Нощна тъма (7)

Шеста глава

Алтия свали оръжието. Не повиши глас. Думите, които подбра спокойно и внимателно, изразяваха чувствата й много по-ясно от всякакви крясъци.

Когато свърши, Колт успя само да поклати глава от възхита.

— Не вярвам някога да са ме ругали по-стилно. А сега ще ти бъда задължен, ако прибереш пистолета в кобура. Не че си мисля, че ще го използваш и ще рискуваш да окървавиш целия си под тук.

— Може би си заслужава. — Тя върна пистолета на мястото му, но все така не сваляше очи от Колт. — Имаш правото да мълчиш… — започна.

Той сдържа предвидливо усмивката си. И вдигна ръка.

— Какво правиш?

— Чета ти правата, преди да те изправя пред съда за проникване и нахлуване посред нощ.

Не се и съмняваше, че бе в състояние да го стори. Щеше да го арестува, да му вземе отпечатъците и да го фотографира, без да пропусне нищо.

— Ще се откажа от правата си при условие, че изслушаш едно обяснение.

— Хубаво ще е да е добро. — Алтия си свали сакото и го хвърли върху облегалката на стола. — Как влезе?

— Аз, ами-и… През вратата.

Очите й се свиха.

— Имаш право на адвокат.

Очевидно хуморът нямаше да е уместен, затова Колт отвърна:

— Добре, арестуван съм — и вдигна ръце в знак, че се предава. — Отворих си с шперц. Оказа се и много добър. Или може би вече остарявам.

— Значи, отвори си с шперц. — Тя кимна, сякаш точно това беше очаквала. — Носиш нерегистрирано оръжие — автоматичен деветмилиметров пистолет…

— Набито око, лейтенант.

— И нож, който вероятно надхвърля законните ограничения — продължи Алтия. — А носиш, оказва се, и шперцове.

— Излезе, че са полезни. — Предпочете да не се разпростира по темата, когато тя бе в такова настроение. — Е, помислих си, че си имала тежък ден и заслужаваш, като се прибереш, да имаш топло ядене и студено вино. Помислих си също така, че ще се ядосаш, като ме завариш тук. Ала се надявах, че ще ти мине, след като опиташ моята лингина.

Може би, помисли си Алтия, може би ако затвореше за минута очи, това щеше да изчезне. Но когато опита, той все още беше там и й се усмихваше.

— Твоята лингина ли?

— Лингина маринара. Бих могъл да твърдя, че е по рецепта на святата ми майчица, ала тя не е сварила и едно яйце в живота си. Какво ще кажеш за вино?

— Разбира се. Защо не, по дяволите!

— Точно така. — Колт се върна в кухнята. Тя реши, че винаги можеше да го убие и по-късно, затова го последва. Ароматите, носещи се из въздуха, бяха божествени. — Ти обичаш бяло — заяви той и наля две чаши, като използва най-добрия й кристал. — Това е чудесно италианско вино, което идеално подхожда на соса ми. Има силен аромат, но е изискано. Виж дали ще ти хареса.

Тя взе чашата, позволи му да чукне своята о нейната и отпи. Виното имаше вкус на течен рай.

— Кой, по дяволите, си ти, Найтшейд?

— Ами, аз съм отговорът на молитвите ти. Защо не идем и не поседнем? Знаеш, че ти се иска да си събуеш обувките.

Искаше й се, ала напук не ги събу, като отиде в дневната и седна на канапето.

— Дай разумно обяснение — каза му.

— Току-що го направих.

— Ако не можеш да си позволиш адвокат…

— Господи, не си поплюваш… — Колт въздъхна дълбоко и се изпъна до нея. — Добре, имам няколко причини. Първата е, че работиш толкова много извънредни часове заради мен…

— Това е моя…

— Работа ли? — довърши той вместо нея. — Може би. Но знам кога някой се нагърбва с онези допълнителни ангажименти, които изяждат личното време, и да ти приготвя една вечеря бе просто начин да ти се отблагодаря.

И е и дяволски хубав жест, помисли си Алтия, въпреки че не желаеше да го признае гласно. Засега.

— Можеше да ми споменеш за тази идея по-рано.

— Беше импулсивно хрумване. Никога ли не ти се е случвало?

— Не си проигравай късмета, Найтшейд.

— Добре. Да се върнем на въпросите защо. Факт е също, че не мога да си открадна повече от час, за да разкарам цялата тая каша от главата си. Готвенето ми помага да се презаредя. Мария не изглеждаше склонна да ми преотстъпи печката си, затова се сетих за теб. — Той се протегна и зави кичур от косата й на пръста си. — Много мисля за теб. И последно, просто исках да прекарам вечерта с теб.

Колт успя да я обезоръжи. Много й се искаше да вярва, че идващите от кухнята възхитителни аромати я разколебаваха. Ала не го вярваше.

— И така, ти проникна в дома ми и наруши моето уединение.

— Единствено съм се ровил в кухненските шкафове. Беше възбуждащо — призна си той. — Но не отидох по-далеч.

Алтия се смръщи и разклати чашата в ръката си.

— Не харесвам методите ти, Найтшейд. Обаче мисля, че твоята лингина ще ми хареса.

Тя не просто я хареса, а изпадна във възторг от нея. Беше трудно да таи негодувание, когато небцето й се оказа окончателно прелъстено. И преди се беше случвало мъже да готвят за нея, ала не можеше да си спомни да е била някога така очарована.

Ето сега Колт Найтшейд, който под излинелите си джинси и карираната си памучна риза бе най-вероятно въоръжен до зъби, й сервираше италианско блюдо на светлината на свещи. Не че беше романтично, помисли си. Беше твърде интелигентна, за да бъде подведена от някакви шаблонни декорации. Но беше забавно и някак си симпатично.

Докато изяде първата порция и започна втората, беше вече успяла да му разкаже докъде бяха стигнали нещата с разследването. Резултатите от лабораторията се очакваха до двайсет и четири часа, барманът в „Кланси“ беше поставен под наблюдение, а един полицай бе готов да поеме под прикритие нещата на улицата.

Колт изслуша информацията й и на свой ред й предложи своята. Същия следобед беше разговарял с някои от кварталните проститутки. Дали поради чара му или заради парите, сменили притежателя си, беше научил, че през последните няколко седмици момиче, известно на улицата с името Лейси, не се било мяркало на местата, където обикновено работела.

— Отговаря на описанието — продължи той и й доля чашата. — Млада, дребна. Момичетата казаха, че била брюнетка, но обичала да носи руса перука.

— Имала ли е сводник?

— Не. Била на свободна практика. Отидох да разгледам стаите, които е наемала. — Колт разчупи парче чеснов хляб и подаде половината на Алтия. — Говорих с управителя — един същински принц. Не си била платила наема за няколко седмици, тъй че той й събрал вещите. Заложил по-ценното, а другото изхвърлил.

— Ще видя дали някой в отдела за борба с порока знае за нея.

— Чудесно. Пробвах отново някои от социалните домове — продължи той. — Отбих се в някои центрове за наркомани и показах снимката на Лиз и скиците от полицията. — Намръщи се, като ровеше из остатъка от яденето в чинията си. — Не открих човек, който да я идентифицира. Голям зор видях, докато склоня някои от дечурлигата да погледнат снимката и скиците. Повечето от тия деца искат да се правят на корави и недостъпни и в очите им виждаш само объркване.

— Ако си имаш работа с подобен род объркване, трябва да си корав. Повечето от тях са от семейства, разсипани от дрога, пиянство, физическо и сексуално насилие. Или сами стават жертва на насилие, от което не знаят как да се измъкнат. — Раменете й помръднаха. — Така или иначе, бягството изглежда най-добрия начин да се измъкнеш.

— Не беше същото за Лиз.

— Така е — съгласи се тя. Реши, че и за него бе време да се откъсне от тази тема. Ако ще и за няколко минути. Затова омете последната хапка от чинията си и каза: — Знаеш ли, Найтшейд, трябва да престанеш да се правиш на авантюрист и да се заемеш с готварство.

Колт схвана намерението й и направи известно усилие да отговори на него.

— Предпочитам малки интимни компании.

Погледът й се срещна с неговия, после се върна на чашата с вино.

— Така че ако не е святата ти майка, то кой тогава те научи да правиш лингина на световно ниво?

— Докато подраствах, имахме една страхотна готвачка ирландка, госпожа О’Мали.

— Ирландска готвачка, която те е научила на италианска кухня.

— Тя можеше да прави всичко — от агнешко задушено до петел с вино. Обичаше да ми казва: „Колт, момчето ми, най-доброто, което един мъж може да направи за себе си, е да се научи да си готви добре. Грешка е да чакаш жена да ти напълни стомаха“. — Споменът го накара да се усмихне. — Ако имах неприятности, както беше в по-голямата част от времето, тя ме караше да седна в кухнята. И аз изслушвах лекции на тема добро поведение и как най-добре да обезкостиш пиле.

— Чудна комбинация.

— Приказките за поведението така и не запомних. — Той чукна чашата си от нейната. — Обаче правя страхотен пай с пиле. А когато госпожа О’Мали напусна — вече десет години минаха оттогава — майка ми изпадна в тежка депресия.

— И нае друг готвач.

— Французин с лошо поведение. Обича го.

— Френски готвач в Уайоминг.

— Аз живея в Уайоминг. А те в Хюстън. Така се разбираме по-добре. А твоето семейство? Оттук ли са?

— Нямам такова. Ами научната ти степен по право? Защо не си направил нещо с нея?

— Не съм казал, че не съм. — Колт я гледа известно време. Тя със сигурност изпусна въпроса му като горещ въглен. Имаше нещо, към което той трябваше да се върне по-късно. — Открих, че не ставам за висене часове наред, надвесен над юридическа литература, за да се опитвам да жонглирам с правосъдието.

— И постъпи във военновъздушните сили.

— Беше добър начин да се науча да летя.

— Ала не си пилот.

— Понякога съм. — Колт се засмя. — Съжалявам, Тия, аз не се приспособявам към обстоятелствата. Получих достатъчно пари, затова мога да правя каквото ми допада, когато то ми допада.

Това, според нея, не беше достатъчно добро. И попита:

— И армията не ти допадна, така ли?

— За известно време ми допадна. Но после ми дойде в повече. — Той сви рамене и се отпусна назад. Пламъкът на свещите трептеше върху лицето и в очите му. — Научих някои неща. Също както от госпожа О’Мали, от училище, от Харвард и от един стар индианец, треньор по езда, когото срещнах в Тулса преди няколко години. Никога не знаеш кога наученото ще ти свърши работа.

— Кой те научи да отваряш с шперц?

— Няма да ме обвиниш в това, нали? — Колт се приведе, за да докосне с пръсти косата й и да налее още вино. — Усвоих го в службите. Бях в част, която би могла да се нарече специална.

— Операции под прикритие — изрече го тя на обикновен език. Нямаше нищо чудно. — Затова част от досието ти беше засекретено.

— Това беше отдавна, би трябвало да е вече разсекретена. Но така се правят тези неща, нали? Бюрократите обичат тайните почти толкова силно, колкото и бюрократичните спънки. Работата ми беше да събирам информация или да поднасям лъжлива такава, да обезвреждам някои може би взривоопасни ситуации или да ги създавам. Зависи какви бяха заповедите. — Той отпи отново. — Може да се каже, предполагам, че съм започнал да върша услуги на хора — само че тези хора управляваха правителството. Или се опитваха.

— Ти не харесваш системата, нали?

— Харесвам това, което работи. — За един кратък миг очите му помръкнаха. — А съм виждал твърде много неща, които не работят. Така че… — Колт сви рамене и очите му се разведриха. — Напуснах, купих си няколко коне и крави и взех да си играя на фермер. Старите навици май трудно умират, защото сега пак правя услуги на хора. Ала сега трябва преди всичко да ги харесвам.

— Някои хора биха рекли, че ти е било трудно да решиш какъв искаш да станеш, като пораснеш.

— Сигурно. Сигурно ми е било трудно. Ами ти? Какво може да разкаже за себе си Алтия Грейсън?

— Във всеки случай, не е нещо, което да можеш да продадеш за филмов сценарий. — Изпълнена със спокойствие и опряла лакът на масата, тя прокарваше пръст по ръба на чашата, докато кристалът не запя. — Щом станах на осемнайсет, веднага постъпих в академията. Никакви отклонения.

— Защо?

— Защо съм ченге ли? — Алтия се замисли над отговора, после рече: — Защото наистина обичам системата. Не е съвършена, но ако се придържаш към нея, можеш да я накараш да работи. А закона… Има хора, които искат да го накарат да работи. Твърде много други хора пропадат в пукнатините му. Има смисъл, ако успееш да измъкнеш някой от тях навън.

— Не мога да споря с това. — Без да мисли, той постави ръка върху нейната. — Винаги съм чувствал, че Бойд е създаден да кара закона и реда да работят. До неотдавна той беше единственото ченге, което уважавах до степен да му се доверя.

— Мисля, че току-що ми направи комплимент.

— Бъди сигурна в това. Двамата имате много общо. Трезва преценка за нещата, непреклонна доблест, непоколебима състрадателност. — Колт се усмихна, играейки си с пръстите й. — И момиченцето, което свалихме от покрива — ходих да я видя. Не спря да разказва за красивата жена с червената коса, която й донесла кукла — бебе.

— Трябваше да проследя нещата. Работата ми е да съм…

— Полицай. — Доволен от нейния отговор, той вдигна ръката й и я целуна. — Това няма нищо общо със задълженията ти и много общо с теб. Да съчувстваш, да си отстъпчива, не те прави по-малко полицай, Тия, просто те прави по-добра.

Тя знаеше накъде води това, ала не изтегли ръката си.

— Фактът, че имам слабост към децата, не означава, че имам слабост и към теб.

— Но ти вече имаш — промърмори Колт. — Ще те накарам. — Без да сваля очи от нея, той плъзна устни надолу към китката й. Там пулсът туптеше равномерно, ала също така и бързо. — Ще видиш.

— Вероятно. — Беше твърде интелигентна, за да продължи да отрича очевидното. — Което не означава, че от това ще излезе нещо. Не спя с всеки мъж, който ме привлича.

— Радвам се да го чуя. Освен това ще правиш далеч повече от това, да спиш с мен. — Колт се засмя и отново целуна ръката й. — Господи, колко обичам, когато се смееш самодоволно, Тия. Полудявам. Всъщност просто исках да ти кажа, че когато стигнем до леглото, сексът няма да е приоритет. Така че може би трябва да подремнеш. — Той стана и изправи и нея на крака. — Целуни ме за лека нощ и ще ти дам възможност и ти да поспиш.

Изненадата в очите й го накара отново да се засмее. Щеше да изчака и малко по-късно да се потупа по рамото за тази своя стратегия.

— Мислеше, че ти приготвих вечеря и ти правих компания, за да го използвам като трамплин за съблазнявано. — Колт тръсна глава с лека въздишка. — Алтия, аз съм обиден. Почти разбит.

Тя се разсмя, без да отдръпва ръката си от неговата.

— Знаеш ли, Найтшейд, понякога почти те харесвам. Почти.

— Виждаш ли, вече ти остава съвсем малко да станеш луда по мен. — Той я привлече по-близо и краткият спазъм в стомаха попари безгрижния му тон. — Ако си бях направил труда да приготвя и десерт, щеше да се молиш за мен.

Развеселена, тя заяви:

— Губиш. Всички знаят, че от десерта просто подивявам.

— Ще го запомня завинаги. — Колт я целуна леко, без да сваля очи от усмивката й. И усети, че сърцето му се преобръща. — Трябва тук наблизо да има сладкарница, където да мога да купя италиански сладкиши.

— Няма. Пропусна шанса си. — Алтия вдигна ръка на гърдите му и си каза, че трябва да сложи край на този фарс, докато все още можеше да се държи на краката си. — Благодаря ти за италианската кухня.

— Разбира се. — Но продължи да я гледа, а погледът му се изостряше и фокусираше, сякаш се мъчеше да види деликатните кости под наподобяващата слонова кост кожа. Нещо става тук, каза си. Нещо вътрешно, до което не успяваше да се добере. — Има нещо в очите ти — изрече. Нервите се опънаха.

— Какво? — попита тя.

— Не знам. — Говореше бавно, сякаш претегляше всяка дума. — Понякога почти го виждам. И тогава то ме кара да се чудя къде си била. И накъде си тръгнала.

Алтия си пое внимателно дъх, за да прочисти дробовете си, и каза:

— Ти се канеше да си тръгваш…

— Да, след минутка. Много лесно е да ти кажа, че си красива — прошепна сякаш на себе си. — Твърде често го чуваш и е прекалено изтъркано, за да му придаваш някакво значение. Би било достатъчно за мен, ала тук има още нещо. И аз все се връщам към него. — Все така, без да сваля поглед от нея, той я привлече още по-близо към себе си. — В теб има нещо особено, Алтия. Нещо, което не мога да разбуля.

— Няма нищо. Ти прекалено много си свикнал да търсиш сенки.

— Не. Ти ги имаш. — Колт плъзна бавно ръце и взе лицето й в шепите си. — И аз имам проблем.

— Какъв проблем?

— Да опитаме това.

Той сведе устни към нейните и накара всеки мускул на тялото й да се отпусне. Не беше настойчиво, припряно. А смайващо. Целувката я разтърсваше все по-дълбоко и я засипваше с чувства, срещу които нямаше защита. Неговите чувства бяха свободни и зрели и се изливаха върху й, тъй че тя бе цялата обвита, препълнена и заобиколена от тях.

Никаква възможност за бягство, помисли си, и с притъпено съзнание чу собствения си приглушен стон на отчаяние. Колт бе пробил защита, която беше приемала за даденост и която може би никога нямаше да възстанови напълно.

Тя си повтаряше отново и отново, че няма да се влюби, че не може да се влюби в мъж, когото едва познава. Но сърцето й вече се надсмиваше над тези логически разсъждения.

Той усети, че Алтия отдава — не напълно, още не, ала че отдава още мъничко от себе си. Имаше повече от страст, макар че, о, господи, каква страст! Но имаше и някакво откритие. За Колт беше истинско откровение да открие, че една жена — тази жена, успя да обсеби съзнанието му, да разкъса сърцето му и да го остави безпомощен.

— Губя почвата под краката си. — Стоеше все така опрял ръце на раменете й, когато се отдръпна. — И то много бързо.

— Това е прекалено! — Беше глупав отговор, ала най-добрият, който й хрумна.

— Ти го казваш. — В раменете й имаше напрежение. А също и в неговите. Това го накара да отстъпи. — Никога не съм се чувствал така. И няма спасение — каза, когато тя му обърна гръб.

— Знам. А бих искала да има — отвърна Алтия и стисна облегалката на стола, на която висеше ремъкът с кобура за пистолета й. Символ на дълга, рече си. На самоконтрола, на това, което бе направила от себе си. — Колт, мисля, че и двамата потъваме по-надълбоко, отколкото бихме искали.

— Сигурно прекалено дълго сме плували с глава над водата.

Тя твърде много се боеше, че всъщност бе готова, че го желаеше и дори нямаше търпение да потъне.

— Не позволявам личните ми работи да се смесват със служебните. Ако не можем да се контролираме, ще трябва да си помислиш да работиш с някой друг.

— Ние с теб работим отлично — отвърна той през зъби. — Не вади разни нескопосни оправдания само защото не искаш да си дадеш сметка за случващото се между нас.

— Най-доброто, на което съм способна. — Кокалчетата й бяха побелели от стискане на облегалата на стола. — И това не е оправдание, а причина. Искаш да ти кажа, че ме плашиш. Добре. Плашиш ме. Това ме плаши. И мисля, че едва ли искаш партньорка, която не може да се съсредоточи, защото ти я изнервяш.

— Може би съм по-щастлив с такава, отколкото с някоя, която е толкова съсредоточена, че почти си е загубила човешкия образ. — Сега тя нямаше да се отдръпне от него. Проклет да беше, ако й позволеше да го стори. — Не ми казвай, че не можеш да работиш на две нива, Тия, или че не можеш да функционираш като ченге, ако имаш проблем в личния си живот.

— Може би просто не искам да работя с теб.

— Това е гадно. Просто се заяждаш. Ако наистина искаш да го прекратим, ще се опитам да ти се подчиня. Но нали не се отказваш от случая на Лиз, защото се боиш да не почувстваш нещо към мен.

— Мисля за Лиз и какво ще е най-доброто за нея.

— Откъде, за бога, би могла да знаеш — избухна Колт и му беше все едно дали е неразумно. Беше на ръба да се влюби в жена, която му заявяваше спокойно, че не го иска в нито едно местенце от живота си. Отчаяно искаше да открие едно уплашено момиче и човекът, който би могъл да му помогне да се приближи към тази цел, го заплашваше, че се оттегля. — Откъде, по дяволите, можеш да знаеш нещо за нея или за когото и да било? Ти си така бетонирана в правила и процедури, че не можеш да чувстваш. Не, не че не можеш. Не искаш. Не искаш да чувстваш. Готова си да си рискуваш живота, ала достатъчен е лек намек за чувство и ти вдигаш гарда. Всичко за теб е толкова подредено, нали, Алтия? Там навън има едно нещастно изплашено дете, но то за теб е просто друг случай, друга задача.

— Не ми казвай как се чувствам! — Самообладанието й рухна, когато тя блъсна стола и той падна шумно на пода помежду им. — Не ми казвай какво разбирам. Не можеш да знаеш какво има вътре в мен. Мислиш ли, че познаваш Лиз, или друго някое от онези момичета, с които си разговарял днес? Обикалял си по разни социални домове, приюти и центрове за наркомани и си мислиш, че нещо разбираш ли?

Очите й блеснаха — не от сълзи, а от гняв, и то толкова остър, че не му оставаше нищо друго, освен да стои и да чака да бъде посечен.

— Знам, че много деца се нуждаят от помощ и невинаги се намира достатъчно такава.

— О, така е толкова лесно. — Алтия пресече стаята и се върна обратно — рядка за нея демонстрация на излишни движения. — Пишеш чек, внасяш законопроект, произнасяш реч. Полагаш минимални усилия. Нямаш ни най-малка представа какво е да си сам, да те е страх или да си в тази месомелачка, в която хвърляме децата без свое място под слънцето. Прекарах по-голямата част от живота си в тази машина, тъй че не ми разправяй, че не чувствам. Знам какво е така силно да искаш да се измъкнеш, че бягаш дори когато няма къде да отидеш. Знам и какво е да те върнат обратно, да си безпомощен, да те насилват, да си като в капан и нещастен. Много неща разбирам. И знам, че Лиз има семейство, което я обича, и ние ще им я върнем. Независимо от всичко, ще я върнем и тя няма да попадне в този затворен кръг. Затова не ми разправяй, че за мен Лиз е само пореден случай, защото тя значи нещо за мен. Всички те са от значение за мен. — Алтия спря и прокара трепереща ръка през косата си. В момента не беше сигурна кое бе по-голямо — объркването или гневът й. — А сега бих искала да си вървиш — каза тихо. — Наистина го искам.

— Седни. — Тъй като тя не откликна, Колт приближи и я накара да седне. Алтия трепереше и фактът, че той отчасти бе причината за това, го накара да се почувства така, сякаш бе пробил дупка в нещо ценно и чупливо. — Извинявай. За мен това е рекорд — да се извинявам два пъти за един ден на един и същ човек. — Понечи да прокара ръка по косата й, но се въздържа и само попита: — Искаш ли вода?

— Не. Просто искам да си тръгнеш.

— Не мога да го направя. — Колт седна на табуретката за крака пред нея, така че погледите им се изравниха. — Алтия…

Тя се отпусна назад и затвори очи. Имаше чувството, че е изкачила тичешком планина и е скочила от нея.

— Найтшейд, не съм в настроение да ти разказвам историята на живота си, тъй че ако това е, което очакваш, знаеш къде е вратата.

— Това ще почака. — Той се възползва и взе ръката й. Отбеляза, че бе твърда, ала студена. — Да опитаме нещо друго. Имаме два различни проблема. Лиз е номер едно. Тя е невинна, жертва и се нуждае от помощ. Бих могъл да я намеря сам, но това би се проточило доста. Всеки изминал ден… Е, вече изминаха много дни. Имам нужда от теб, защото можеш да минеш през канали, заобикалянето на които би ми отнело двойно повече време. И защото разчитам, че ще направиш всичко по силите си да я върнеш в дома й.

— Добре. — Алтия остана все така със затворени очи, за да прогони напрежението. — Ще я открием. Ако не утре, то вдругиден. Но ще я открием.

— Втори проблем. — Колт сведе поглед към ръцете им. Часовникът й тиктакаше под едната от неговите. — Мисля… Ами… И тъй като това е съвсем ново за мен, бих искал да отбележа, че става дума само за мое мнение…

— Найтшейд… — Тя отвори очи и в тях проблясваше смях. — Кълна се, че говориш като адвокат.

Той трепна и каза:

— Не би трябвало, струва ми се, да обиждаш мъж, който се кани да ти признае, че е почти сигурен, че е влюбен в теб.

Алтия се разтрепери. Би заложил фермата, че ако беше извадил пистолет, тя нямаше и да трепне. Ала достатъчно бе да спомене за любов, и Алтия подскочи на стола си. — Не се паникьосвай — продължи, докато тя се мъчеше да си възвърне дар слово. — Казах мисля, което ни оставя безопасно пространство за действие.

— Прилича ми по-скоро на минно поле. — Боеше се, че ръката й отново ще затрепери, затова я дръпна по-надалеч от неговата. — При така създалите се обстоятелства мисля, че ще е по-разумно да оставим временно нещата така.

— Сега кой говори като адвокат? — Колт се засмя, без изобщо да е сигурен защо изглеждаше уместно да се смее на самия себе си. — Скъпа, мислиш, че това те изпълва с всички божии страхове, нали? Представи си на мен какво ми е. Повдигнах въпроса само защото се надявам, че така ще е по-лесно да се справим с него. То е просто като лек грип или нещо подобно.

— Би било добре — изсмя се тя задавено, уплашена да не прозвучи лекомислено. — Почини си добре. Пий течности.

— Ще опитам. — Той се приведе и не остана разочарован, като видя разбирането в очите й. — Но ако не е грип или друг някакъв вирус, ще направя нещо. Каквото и да е то, ще почака, докато разрешим първия проблем. Междувременно, няма да отварям дума за любов или всичко онова, което обикновено идва като следствие, знаеш, нали — брак и семейство и гараж за две коли. — За пръв път, откакто я познаваше, я видя напълно объркана. Очите й бяха огромни, устата — отпусната. Би могъл да се закълне, че ако я потупа, ще се прекърши като фиданка от буря. — Предполагам, че е по-добре да не го правя, тъй като само като ти говоря за това, изглежда те хвърлям в кома.

— Мисля… — Алтия успя да затвори уста, преглътна и каза: — Мисля, че си си загубил ума.

— И аз мисля така. — Един господ знаеше защо му бе толкова радостно от това. — Тъй че засега нека се съсредоточим върху това, да пипнем онези лоши типове. Разбрано ли е?

— А ако приема, ти няма да си навираш носа в никое от другите неща, нали?

Той разтегна бавно уста в усмивка и попита:

— Искаш ли думата ми за това?

— Не. Ала искам да се хвана на бас, че мога да отклоня всичко, което подхвърлиш.

— Приемам баса. — Колт протегна ръка. — Партньоре. — Те си стиснаха тържествено ръцете и той рече: — Сега защо не…

Телефонът прекъсна онова, което според Алтия щеше да е непрофесионално предложение. Тя мина покрай Колт и се обади от телефона в кухнята.

Той имаше минута да размисли върху онова, което бе започнал. Да се усмихне. Да помисли как би искал да свърши то. Преди да даде воля на фантазията си, Алтия се върна, вдигна съборения на пода стол, грабна ремъка с кобура и поясни:

— Нашия приятел, Лио, барманът. Току-що са го арестували за търговия с дрога в задната част на заведението. — Докато си надяваше ремъка, на лицето й отново се върна изразът на боеца. — Ще го докарат за разпит.

— Аз съм зад теб.

— Там и ще стоиш, Найтшейд — продължи тя и си облече сакото. — Ако Бойд разреши, можеш да наблюдаваш през стъклото, но само в най-добрия случай.

Забраната го раздразни.

— Нека вляза вътре. Няма да си отварям устата.

— Не ме карай да се смея. — На път към вратата Алтия си грабна чантичката. — Приемаш или забрави… партньоре.

Колт изруга и затръшна вратата след себе си.

— Приемам.