Нора Робъртс
Нощна тъма (6)

Пета глава

Колт държеше три дами. И си мислеше колко бе жалко, че дамата, която най-много искаше, седеше през масата срещу него и вдигаше мизата.

— Плащам твоите двайсет и пет, Найтшейд, и ето ти още двайсет и пет отгоре — каза Алтия и хвърли чиповете на пода. Държеше картите близо до пазвата си, както и мислите си.

— А-а, ами… — Суини въздъхна и се загледа в дребните пари в ръката си, сякаш самото желание можеше да ги превърне в злато. — Това ще ми дойде много.

От мястото си между Суини и един съдебен патолог на име Луи, Сила разсъждаваше върху двата чифта петици в ръцете си. Накрая попита:

— Какво мислиш, жабче?

Облечен за сън в пижама с емблемата на местния отбор по ръгби, Кийнън подскочи в скута й:

— Хвърли парите.

— Лесно ти е на теб — отвърна Сила, но чиповете й изтракаха върху купчината.

След драматичен дебат със самия себе си, включващ голяма доза мърморене, мърдане и клатене на глава, Луи също хвърли чиповете си.

— Ще ги видя аз твоите двайсет и пет — изрече провлечено Колт. Беше захапал пурата си, докато отброяваше чиповете. — Плащам.

Бойд само се усмихна, доволен, че бе загубил. Залагането се повтори, като останаха само Алтия, Сила и Колт.

— Три красиви дами — обяви той и си свали картите.

Погледът на Алтия блесна, когато срещна неговия.

— Хубаво. Само че моят фул ги бие. — Тя откри картите си и показа три осмици и две двойки.

— Това сразява моите две петици — каза Сила и въздъхна, когато Алтия прибра цялата миза. — Добре, детенце, ти ми струваш седемдесет и пет цента. А сега трябва да умреш — и тя стана и задърпа кискащия се Кийнън.

— Татко! — Той разпери ръце и се засмя. — Помогни ми! Не й позволявай да го направи!

— Съжалявам, сине. — Бойд разроши косата на детето и го целуна тържествено. — Изглежда си обречен. Ще ни липсваш.

Винаги готов да отложи неизбежното, Кийнън обви ръце около шията на Колт и се примоли:

— Спаси ме!

Колт целуна жадните устни на детето и поклати глава:

— Само едно нещо на този свят ме плаши, партньоре, и това е мама. Разчитай на себе си.

Протягайки се от ръцете на Сила, Кийнън мина от човек на човек. А когато стигна до Алтия, попита със светнали очи:

— Позволяваш ли. Може ли?

Беше стара игра, която тя с удоволствие играеше.

— Срещу пет цента.

— Ще ти ги издължа по-нататък.

— Ти вече ми дължиш осем хиляди долара и петнайсет цента.

— Получавам издръжката си в петък.

— Добре тогава. — Алтия го взе в скута си, за да го прегърне, а той подуши косата й като кученце.

Колт видя как лицето й се смекчи, видя как ръката й се плъзна нагоре, за да потупне леко врата на детето.

— Приятно е — обяви Кийнън и пое за последен път дълбоко аромата й.

— Не забравяй онези осем хиляди в петък. А сега да те няма — и като го целуна, го върна на Сила.

— Раздайте и за мен карти — предложи тя, сложи детето на хълбока си и го поведе нагоре, за да го сложи да спи.

— Можеш да се гордееш с момче, способно с приказки да се добере до скута на една жена — каза през смях Суини и събра картите. — Мой ред е да раздавам. Наддавайте.

През следващия час купчината чипове пред Алтия растеше бавно и твърдо. Тя обичаше месечните игри на покер, превърнали се в установена практика наскоро след сватбата на Сила и Бойд. Основното предизвикателство да надиграеш противниците си й помагаше да се отпусне почти толкова, колкото домашната атмосфера, проникнала във всеки ъгъл в дома на семейство Флечър.

Тя беше предпазлив играч, рискуваше само когато залаганията я удовлетворяваха и дори тогава залагаше педантично и обмислено. Забеляза, че купчината пред Колт също растеше, ала с променлив успех. Не е безразсъден, реши. Думата беше „безскрупулен“. Той често блъфираше, когато нямаше нищо, или бездействаше и оставяше на другите да наддават, когато държеше много силни карти.

Никакъв модел, помисли си, което според нея бе неговият модел на действие.

След като Суини спечели незначително с флош от купи, Алтия се отблъсна от масата и попита:

— Някой да иска бира?

Всички искаха. Тя отиде в кухнята и започна да отваря бутилки. Наливаше на себе си чаша вино, когато влезе Колт.

— Помислих, че може да имаш нужда от малко помощ.

— Мога да се справя.

— Мисля, че са малко нещата, с които не можеш да се справиш. — По дяволите, дамата пак не бе в настроение. — Просто реших да помогна.

Мария беше приготвила достатъчно сандвичи да нахрани гладен взвод по време на дълъг поход. По липса на нещо по-добро, което да направи, той премести някои от платото в чиния. Реши, че трябва да го изрече. Бяха само двамата и моментът беше много удобен, но не знаеше как да започне.

— Имам да ти кажа нещо за днес след обяд.

— О-о? — отвърна Алтия с леден тон, обърна се към хладилника и извади купа с несравнимата салата с мексикански сос на Мария.

— Извинявай — рече.

Тя едва не изтърва салатата и попита:

— Моля?

— Извинявай, по дяволите. Така добре ли е? — Колт мразеше да се извинява, защото това означаваше, че бе направил съществена грешка. — Касетата ме вбеси. Прищя ми се да размажа нещо, някого. И първото, което ми дойде, бе да се нахвърля върху теб.

Това беше последното нещо, което би могла да очаква, и то я свари неподготвена. Стоеше с чаша в ръка, несигурна в следващата си стъпка, и само каза:

— Добре.

— Боях се, че ще видя Лиз — продължи Колт, решен да каже всичко. — Боях се, че няма да я видя. — Объркан, той грабна една от отворените бири и отпи голяма глътка. — Не съм свикнал да се плаша така.

Твърде малко, което би могъл да каже, и нищо, което би могъл да направи, не би пробило по-успешно защитата й. Разчувствана и разтърсена, тя остави купата на плота и отвори пакет с чипс.

— Знам. И на мен ми подейства. Не би трябвало, но ми подейства. — Алтия напълни купата с чипс, като й се искаше да има още нещо, което би могла да направи. Още нещо. — Съжалявам, че нещата не стават по-бързо, Колт.

— Но и не стоят на едно място. И за повечето от това трябва да благодаря на теб. — Колт вдигна ръка, после я отпусна. — Тия, освен да ударя някого имаше и друго, което днес следобед исках да направя. Да те взема в прегръдките си. — Той видя как в очите й проблесна боязън, бързо като удар на сърцето, и побърза да се овладее. — Не да ти се нахвърля, Тия. А да те взема в прегръдките си. Има разлика.

— Да, има. — Тя въздъхна дълбоко и бавно. В очите му имаше нужда. Не желание, а просто нужда. Нужда от контакт, от уют, от съчувствие. Даваше си сметка за това. — Мисля, че бих могла да се възползвам от нея.

— И аз все още мога. — Струваше му доста голямо усилие да направи първата крачка, точно тази първа крачка. Ала Колт се приближи към нея и протегна ръце.

И на нея й струваше усилие — да откликне, да се остави в ръцете му и да го обгърне със своите.

И когато застанаха един до друг, когато бузата й лежеше върху рамото му, а неговата — върху косата й, и двамата въздъхнаха. Напрежението изтече като вода през пропукана язовирна стена.

Той не го разбираше, не беше сигурен, че може да го приеме, но проумя, че му бе добре. Просто добре. За разлика от първия път, когато я държа в обятията си, нямаше страст, нито изгарящ огън в кръвта му. Ала имаше топлина, сладост, разливаща се и осезаема.

Би могъл да я държи така, просто така, с часове.

Алтия не си позволяваше често да се отпусне изцяло, не и с мъж и със сигурност не с мъж, който я привличаше. Но беше толкова лесно, толкова естествено. Равномерните удари на сърцето й я караха да се унася. Тя почти се сгуши в него. Прииска й се да отърка буза в него, да затвори очи и да замърка. Засмя се, когато усети, че той мирише косата й.

— Детето е право — измърмори Колт. — Приятно е.

— Това ще ти струва пет цента, Найтшейд.

— Пиши ми го на сметката — отвърна той, когато Алтия вдигна глава и му се усмихна.

Дали защото никога не го бе поглеждала така, това го разтърси толкова силно? Не можеше да е сигурен. Напълно ясно му беше само, че тя бе безбожно красива с разпуснатата си и падаща в ръцете му коса, която пламтеше като огън на ярката светлина в кухнята. Очите й, дълбоки, кафяви и топли, се усмихваха. А устата й — без червило, се разтвори леко. Беше неустоима.

Колт наклони глава към нейната, като очакваше Алтия да замръзне или да се отдръпне. Тя не направи нито едното, нито другото. Макар веселите искрици в очите й да се бяха стопили, топлината бе останала. Така че той докосна устните й със своите, нежно ги вкуси, сякаш си правеше някакъв експеримент. Те се наблюдаваха взаимно с отворени очи в очакване другият да се отдръпне или да скочи напред.

Алтия бе все така податлива в ръцете му, затова Колт смени ъгъла и леко захапа устните й. Усети я, че трепна, само веднъж, когато очите й потъмняха и се замъглиха. Ала те останаха отворени и втренчени в неговите.

Тя искаше да го гледа. Нуждаеше се от това. Боеше се, че ако си затвори очите, може да падне в зейналата пред нея яма. Трябваше да види кой бе той, да се опита да разбере какво имаше у този мъж, което му даваше възможност да я прави толкова уязвима.

Никой не го бе правил преди. Алтия се гордееше със способността си да дава отпор и да се владее; мъжете и жените, поддаващи се на обаянието на другия, просто я забавляваха. А поддавайки се, те трябваше да изстрадат мъките на любовта. Никога не беше сигурна дали удоволствията балансират тези мъки.

И докато целувката му ставаше все по-дълбока, така че не само устните, но и съзнанието, сърцето и тялото й бавно и настойчиво се въвличаха в този допир, тя се чудеше какво бе пропуснала, след като никога не бе позволявала да изпадне в подчинение на нечия чужда власт.

— Алтия… — прошепна той името й и отново смени ъгъла на целувката си. — Ела с мен…

Тя разбра молбата му. Искаше от нея да даде воля на чувствата си, да полети надолу с него, когато моментът настъпеше. Да се предаде в неговата власт, както той се предаваше в нейната.

Да рискува, без да е сигурна какви са шансовете й за успех.

Колт пръв затвори очи. Меката, унасяща топлина премина плавно във вцепеняваща болка, в едно болезнено удоволствие. Очите й потрепнаха и се затвориха с въздишка.

— Ей, какво става с тия бири… Ооп-а! — Бойд трепна и направи усилие да не се засмее. Пъхна ръце в джобовете си и трябваше да се сдържи да не подсвирне, когато старият му приятел и неговата някогашна партньорка отскочиха един от друг като хванати на местопрестъплението крадци. — Извинявайте — рече и отиде сам да вземе бирите. Хрумна му, че през всичките години, откакто познаваше Алтия, никога не бе виждал този объркан и замаян израз на лицето й. — Сигурно има нещо в тази кухня — додаде и тръгна към вратата. — Не мога да ви кажа колко пъти съм се хващал да върша същото тук.

Вратата се разлюля напред-назад след него. Алтия въздъхна дълбоко и дълго и изрече единственото, което можа:

— О, божичко…

Колт сложи ръка на рамото й. Не за да запази равновесие, увери сам себе си, макар че краката му бяха омекнали. Просто за да съхрани нещата хубави и светли.

— Изглеждаше дяволски доволен от себе си, нали?

— Сега ще ме скъса от майтап — измърмори тя. — И ще каже на Сила, та и тя да ме поднася.

— Сигурно си имат по-добри неща за вършене.

— Те са женени — отвърна мигом Алтия. — Женените хора обичат да одумват другите…

— Одумват за какво?

— За разни неща…

Колкото по-открита ставаше тя, толкова повече това му харесваше. Беше сигурен, че само няколко души бяха имали привилегията да видят сдържаната лейтенантка объркана. Искаше да съхрани всеки миг от това преживяване. Усмихнат, той се приведе над плота и каза:

— Така ли? Ако искаш да ги побъркаш, можеш да ми разрешиш да дойда с теб в дома ти тази вечер.

— Само в сънищата ти, Найтшейд.

Той вдигна вежда. Гласът й не беше напълно стабилен. Това му хареса, и то много.

— Е, има нещо вярно в това, скъпа. Ще бъда откровен и ще ти кажа, че не желая да чакам много дълго, за да превърна този сън в действителност.

Алтия имаше нужда да се успокои, да направи нещо с ръцете си. И затова грабна виното си и отпи. После попита:

— Това заплаха ли е?

— Алтия… — Гласът му преливаше от спокойствие. Това го развесели. Не можеше да си спомни да е бил спокоен за каквото и да било преди. — И двамата знаем, че това, което се случи току-що тук, не може да се обърне в заплаха. То беше чудесно. — Колт прокара пръст по косата й. — Ако бяхме сами някъде, щеше да е далеч по-чудесно. — Намерението блесна в погледа му толкова светкавично, че тя не можа да избегне резултата. Ръката му пое косата й и я задържа неподвижно. — Желая те, Алтия, и то неудържимо. Разбирай го както искаш.

Тя усети как нещо пробяга по гръбнака й. Беше страх. Твърде дълго беше вече полицай, за да различава страха във всичките му форми. И твърде дълго бе живяла живота си посвоему, за да е предпазлива.

— Струва ми се, че искаш твърде много неща. Искаш да върнеш Лиз, искаш онези, които я държат далеч от родителите й, да бъдат арестувани и наказани. Искаш да свършиш тези неща по своя си начин с мое съдействие. И… — Алтия отново отпи от виното си. Очите й бяха хладни. — Искаш да спиш с мен.

Удивителна е, помисли си. Може би изпитваше част от нуждата и отчаянието, които усещаше той. Или може би обсъждаше промяна във времето.

— Общо взето, така стоят нещата. Защо не ми кажеш ти какво искаш? — попита я.

Беше я страх, че знае точно какво иска, а то беше толкова близо пред нея, че можеше да го вкуси. Ала заяви:

— Разликата между теб и мен, Найтшейд, е, че аз знам, че невинаги получаваш това, което искаш. А сега стига толкова. Имах дълъг ден. Можеш да се отбиеш при мен утре. Ще имаме скиците от Мийна. Може да излезе нещо, като ги прегледаме.

— Добре. — Реши, че засега ще я пусне да си тръгне. Според него, проблемът с жена като Алтия бе, че един мъж ще е винаги изкушен да я прелъсти, и в същото време винаги ще копнее да я види как идва при него по своя воля. — Тия?

Тя спря на вратата на кухнята и се обърна:

— Да?

— Какво ще правим с нас?

Усети как у нея се надига въздишка — не на досада, а на копнеж, и я потисна.

— Не знам — отвърна толкова искрено, колкото можа. — Бих искала да знам.

 

 

Към девет и половина на другата сутрин Колт си губеше времето в чакане в офиса на Алтия. Макар че в тясното помещение нямаше място да загубиш каквото и да било. От пълна скука той прелисти някои от бумагите на бюрото й. Рапорти, рече си, написани със специфичния език, използван от ченгетата — едновременно стегнат и цветист. Автомобили, отправили се в югозападна посока, заподозрени като извършители създавали безредици, полицаи задържали заподозрени, след като откликнали на обаждания на 312 и на 515.

За човек в тая бюрократична помия, а той реши, че тя очевидно бе в нея, Алтия пишеше дяволски добри рапорти. Изпълнителната и примерна Грейсън, рече си и затвори папката. Може би най-големият му проблем бе откритието, че тя беше нещо много повече от едно праволинейно ченге.

Беше я видял да държи оръжие, непоклатима като скала, докато очите й бяха живи, изпълнени със страх и решимост.

Бе усетил невероятната й реакция на една импулсивна и настойчива прегръдка. Беше я наблюдавал как прегръща дете, да омеква от състрадание и да се смразява като парче лед.

Беше видял твърде много, а знаеше, че не бе успял да види достатъчно.

Лиз беше на първо място, трябваше да е. Но Алтия беше заседнала в него като куршум в плътта. Пареща, болезнена и невъзможна за пренебрегване.

Това го ядоса. Изпълни го с непреодолимо желание. А когато тя влетя в стаята, го накара да изръмжи.

— Чакам близо час тук, а нямам време за това.

— Срамота — отвърна тя, остави една папка на бюрото и моментално забеляза, че останалите папки бяха разбъркани. — Сигурно прекалено много гледаш телевизия, Найтшейд. Това е единственото място, където полицай може да обработва дело по дело.

— Не съм полицай.

— Това е повече от очевидно. И следващия път, когато ти се наложи да ме чакаш, не си завирай носа в бумагите ми.

— Слушай, лейтенанте… — Колт млъкна, защото телефонът й иззвъня.

— Грейсън — каза Алтия и седна на стола си, а ръката й вече се протягаше за молив. — Да, да. Разбрах. Бързо свършихте работата, сержант. Оценявам го. Разбира се, че ще го направя, ако мина край вас. Още веднъж, благодаря. — Тя приключи разговора, моментално набра отново и подхвърли на Колт: — Канзаската полиция е открила майката на Джейд. Преселила се е в Мисури.

— Джейд с нея ли е?

— Тъкмо това се каня да открия. — Щом свърши да говори по телефона, Алтия си погледна часовника и поясни: — Работи нощем като сервитьорка. Имам шанс да я хвана по това време в къщи.

И преди той да отвори отново уста, тя му направи знак с ръка да запази тишина и каза в слушалката:

— Ало, бих искала да говоря с Джанис Уилоуби. — Сънен и очевидно раздразнен глас я информира, че Джанис не живее там, при което Алтия попита: — С госпожа Уилоуби ли разговарям? Госпожо Уилоуби, аз съм лейтенант Грейсън от Денвърската полиция. Не, мадам, тя не е направила нищо. Не е забъркана в нищо. Вярваме, че би могла да ни помогне по едно дело. Чували ли сте се с дъщеря си през последните няколко седмици? — Изслуша търпеливо уверенията на жената, че няма връзка с дъщеря си и раздразнените й настоявания за обяснение. — Госпожо Уилоуби, Джанис не се укрива от правосъдието и не е под никакво подозрение. Искаме обаче спешно да се свържем с нея — каза и погледът й стана твърд и студен. — Моля? Не ви моля да предадете дъщеря си на полицията, тъй че не виждам необходимост от възнаграждение…

Колт сложи ръка на слушалката и каза:

— Пет хиляди. Ако ни даде Джейд, а тя ни отведе при Лиз. — Той видя гневното възражение в очите й, ала каза твърдо: — Не зависи от теб. Възнаграждението е от частно лице.

Алтия преглътна възмущението си и поясни в слушалката:

— Госпожо Уилоуби, едно частно лице отпуска сумата пет хиляди долара за информация за Джанис, при условие, че това впоследствие доведе до задоволителен край на разследването. Да, съвсем сигурна съм, че можете да ги имате в брой. О, да, сигурна съм, че ще видите какво можете да направите. — Алтия го повтори два пъти. — С наложен платеж, разбира се. Аз съм лейтенант Алтия Грейсън от полицията в Денвър. Надявам се да го сторите.

И като затвори телефона, едва сдържайки гнева си, продължи:

— Нищо чудно, че момичета като Джейд бягат от къщи и свършват на улицата. Нея дъщеря й изобщо не я интересува, а само иска да е сигурна, че тя самата няма да си има неприятности. Ако Джейд беше загазила, тя, без окото й да мигне, щеше да прояви желание да я изтъргува срещу пари в брой.

— Не всички са с майчинския инстинкт на Дона Рийд.

— На мен ли ми го казваш… — и Алтия сдържа чувствата си, защото щяха да й попречат на работата, която веднага трябваше да свърши. — Мийна е свършила добра работа с полицейския художник и е постигнала доста добра прилика. Единият от двамата е звездата от филма, който гледахме вчера.

— Кой точно?

— Типът с червените кожени слипове. Ще отнеме време.

— Аз нямам време.

Тя остави настрани молива и скръсти ръце. Обеща си да не се ядосва. Не и този път.

— Имаш ли по-добър начин? — попита.

— Не — отвърна Колт, извърна се, после пак се обърна към нея и попита: — Някакви отпечатъци по колата, от която стреляха по Билингс?

— Чиста е.

— А в мезонета?

— Никакви отпечатъци. Няколко косъма. Няма да ни помогнат да хванем онези, но ще са доказателство за пред съда. В лабораторията обработват касетата и бележката. Може да имаме късмет.

— А има ли сведения за изчезнали хора? Някоя жена с неустановена самоличност в моргата? Според Джейд едно от момичетата е убито.

— Нищо не се откри. Ако са убили някого и момичето за известно време се води за живо, няма да има рапорт за изчезване. Проверих всички неидентифицирани и подозрителни починали през последните три месеца. Никой не отговаря на описанието.

— Някакъв късмет в приютите за бездомници, за бегълци или здравни центрове за наркомани?

— Все още не. — Алтия се поколеба, после реши, че ще е най-добре да поговорят за това. — Има нещо, над което разсъждавам.

— Казвай.

— Имаме няколко момичета тук с детински физиономии. Добри ченгета. Можем да ги изкараме под прикритие на улицата. И да видим дали ще получат предложение да се снимат във филми.

Той се замисли над това. То също щеше да отнеме време. Ала поне беше някакъв шанс.

— Рисковано е. Имаш ли някоя достатъчно добра, за да се справи? — попита.

— Казах ти, че имам. Аз ще го направя…

— Не — резкият му отказ изплющя като камшик.

Алтия наклони глава и продължи, без да трепне:

— Казах, че аз ще го направя, но не мога да мина за тийнейджърка. Нашият продуцент предпочита очевидно деца. Аз ще задвижа нещата.

— Добре. Можеш ли да ми направиш копие на касетата?

Тя се усмихна и отвърна:

— Толкова ли са ти скучни вечерите?

— Много смешно. Е, можеш ли?

Алтия го обмисли. Не беше съвсем по правилника, ала нямаше да навреди.

— Ще попитам в лабораторията. Междувременно отивам да постресна бармана в „Кланси“. Обзалагам се, че той е човекът, предупредил бандата на Второ авеню. Надявам се да успея да изкопча нещо от него.

— Ще дойда с теб.

Тя поклати глава:

— Взимам Суини — и се усмихна широко и весело. — Огромно ченге ирландец и бар на име „Кланси“. Пасват си, а?

— Слаб покерджия е.

— Да, но е сладур — отвърна Алтия за негова изненада със съвършен ирландски акцент.

— Какво ще кажеш все пак да дойда, а?

— Какво ще кажеш да почакаш да ти се обадя? — Тя стана и взе тъмносиньото си сако от облегалката на стола. Носеше панталон в същия цвят и от същата материя и бледосиня копринена блуза. Коланът през рамо и пистолетът й стояха толкова естествено, сякаш бяха модни аксесоари.

— Ще ми се обадиш, нали?

— Казах да.

Колт сложи ръка на рамото й и докосна леко веждите й със своите. После каза:

— Марлийн ми се обади тази сутрин. Не искам да мисля, че й давам лъжливи надежди, но й казах, че сме все по-близо. Трябваше да й го кажа.

— Правилно е да й казваш всичко, което би я успокоило. — Не можеше да го избегне и за утеха докосна с ръка бузата му, после я отпусна и додаде: — Дръж се, Найтшейд. Събрахме доста информация за много кратко време.

— Да. — Той вдигна глава и плъзна длани надолу, докато не сплете пръсти в нейните. — Пускам те да идеш да намериш своя страховит ирландец. Ала има още нещо. — Колт вдигна сплетените им пръсти, изучавайки контраста между кожата, цвета и размера. — Рано или късно ще приключим с тази работа. — Погледът му потърси нейния. — Тогава ще трябва да уредим други неща.

— Тогава ще ги уредим. Но може да не харесаш как ще се получи.

Той хвана с една ръка брадичката й, целуна я силно и, преди тя да успее да изсъска, я пусна и рече:

— Същото се отнася и за теб. И внимавай там, лейтенанте.

— По рождение внимавам, Найтшейд. — И тя тръгна, като пътем си облече сакото.

 

 

Десет часа по-късно Алтия паркира колата си в гаража на сградата, където живееше, и тръгна към асансьора. Беше готова за гореща, пълна с пяна вана, чаша ледено бяло вино и бавни блусове с тежки басови тонове.

Докато пътуваше нагоре се облегна на задната стена на асансьора и затвори очи. Не бяха стигнали много далеч с бармана, Лио Дорсети. Подкупите не помогнаха, нито пък завоалираните заплахи. Алтия не се и съмняваше, че той има връзка с порнографската мрежа. Нито пък се съмняваше, че той се притеснява да не го постигне съдбата на Дивия Бил.

Затова й трябваше нещо повече от заплаха. Трябваше да издири нещо за Лио Дорсети. Нещо достатъчно солидно, за да го притисне оня и да го изправи до стената.

Пипнеше ли го, щеше да успее да го пречупи. Беше напълно сигурна.

Излезе от асансьора и тръгна по коридора, като подрънкваше с ключовете си. Сега беше време поне за час-два да усмири ченгето у себе си. Прекаленото отдаване на някой случай беше обикновено равносилно на това, да допуснеш грешки по същия този случай. Затова щеше да го избута в някой ъгъл на съзнанието си, да го остави там, да му даде възможност да узрее, докато жената се отдаваше на една посветена само на нея си вечер.

Беше вече отключила вратата. Бутна я, отвори и алармата гръмна, ала само във въображението й. Не се запита кой я бе изключил, а просто измъкна пистолета и машинално изпълни стандартното за случая влизане, като провери всеки ъгъл и надникна и зад вратата.

Очите й огледаха стаята и отбелязаха, че всичко си бе на мястото, с изключение на факта, че на грамофона се въртеше плоча на Беси Смит. Подуши бързо и установи, че се готви нещо пикантно. От това устата й се напълни със слюнка, макар съзнанието й да оставаше нащрек.

Шум от кухнята я накара да се обърне натам. Тя зае поза с разкрачени крака, а ръцете й стискаха пистолета.

Колт се показа в рамката на вратата, като бършеше ръце в кърпа за чинии. Усмихнат, той се облегна на касата и попита:

— Здравей, скъпа. Как ти мина денят?