Нора Робъртс
Нощна тъма (4)

Трета глава

Тя беше права за студа. Той не го притесняваше особено, защото джинсите и коженото яке го пазеха добре. Но това, което наистина го притесняваше, беше досадното бездействие. Би се заклел, че на Алтия то й действаше възраждащо.

Тя се беше настанила удобно на мястото до шофьора и решаваше кръстословица на слабата светлина от жабката. Действа методично, търпеливо и безспир, помисли си Колт, докато се опитваше да разсее отегчението си с ретроспектива на Би Би Кинг по радиото.

Помисли си за вечерта у семейство Флечър, която и двамата пропуснаха. Топла храна, ярък огън, топло бренди. Дори му беше минало през ум, че в неофициална обстановка Алтия можеше да се поразтопи. Подобна мисъл за нея — че ледената кралица се топи — може и да не помогна много, но подхрани донякъде някои по-непредвидени фантазии.

В действителност тя беше изцяло ченге и емоционално толкова далеч от него, колкото и луната. Ала във фантазиите му, разпалени от бавните блусове по радиото, Алтия бе изцяло жена — съблазнителна като черната коприна, която си я представяше, че носи, примамлива като пукащите пламъци на огъня, който във въображението му гореше кротко в каменна камина, мека като бялата кожа на пода, върху която двамата бавно се отпускаха.

А вкусът й, след като устата му я докосна, беше подсладено с мед уиски. Упойващ, сладък и силен. Нейното ухание се смесваше с вкуса й в неговите сетива, докато станаха едно.

Опиат, в който един мъж можеше да се удави.

Коприната се плъзгаше надолу съблазнително сантиметър по сантиметър и оголваше кожата с цвят на алабастър. Гладка като венчелистче на роза, безупречна като стъкло, стегната и мека като вода. И когато тя протегна ръце към него и го привлече към себе си, устните й се раздвижиха до ухото му и прошепнаха покана.

— Искаш ли още кафе?

— Моля? — Той се върна рязко в действителността, изви глава и се втренчи в нея в тъмната кола. Алтия му протягаше термос. — Какво?

— Още кафе? — Озадачена от израза на лицето му, тя сама взе чашата му и я напълни наполовина. От пръв поглед би могла да каже, че в очите му имаше страст — назряла и готова да избухне. Но Алтия познаваше този поглед, при това добре. Беше желание, също толкова назряло и готово. — Блуждаеш нанякъде, така ли, Найтшейд? — попита.

— Да — отвърна той, пое чашата и отпи голяма глътка. Щеше му се да е уиски. Ала устните му се извиха, защото бе развеселен от самия себе си, както и от смехотворната ситуация, и неприятното напрежение в стомаха му изчезна. — Нещо се бях отнесъл.

— Е, би ли опитал да не изоставаш от нашата съвместна авантюра? — Тя отпи от чашата си и му протегна пакетче бонбони. После каза: — Ето още един тип. — Остави веднага кафето си встрани и грабна фотоапарата. Направи бързо две снимки на мъжа, който влизаше в бара. Беше едва втория за последния час.

— Не може да се каже, че бизнесът им процъфтява, нали?

— Повечето хора предпочитат малко атмосфера с питието си.

— Папрати и музика от грамофон ли?

Алтия остави фотоапарата встрани и отвърна:

— Чисти чаши като начало. Съмнявам се, че ще видим някой от нашите кинаджии тук.

— Защо тогава киснем в студена кола и зяпаме долнопробна кръчма в единайсет вечерта?

— Защото това е моята работа. — Тя си избра бонбон, пъхна го в устата си и продължи: — И защото очаквам още нещо.

За пръв път го чуваше, затова попита:

— Желаеш ли да ми подскажеш какво?

— Не — отсече Алтия, избра си още един бонбон и се върна към кръстословицата си.

— Е, това вече мина всички граници! — Колт изтръгна вестника от ръцете й. — Искаш да си играем игрички ли, Грейсън? Нека ти кажа как играя аз. Дразня се, когато някой крие нещо от мен. И особено се дразня, когато съм отегчен до смърт, докато го правя. И ставам лош.

— Извинявай — промълви тя меко с тон, който контрастираше рязко с пламъците в очите й. — Едва говоря заради буцата ужас в гърлото ми.

— Искаш да изпиташ страх ли? — Той направи бързо и заплашително движение. И да се беше опитала, Алтия нямаше да може да го избегне. Затова когато Колт я сграбчи за раменете, тя се предаде без намек за съпротива. — Предполагам, че би трябвало да съм в състояние да вселя у теб Божия страх, Тия, и да разведря нещата и за двама ни.

— Отказвам се. В случай, че си приключил да се правиш на супер мъж, тази, която очаквах, се кани да влезе в бара.

— Какво?

Той извърна глава и това даде на Алтия идеална възможност да сграбчи палеца му и да го извие жестоко. Колт изруга и тя го пусна.

— Мийна, другото момиче на Дивия Бил — поясни Алтия, вдигна фотоапарата и пак щракна. — Днес следобед взех снимката й от архивите. Лежала е в затвора. Проституция, ограбване чрез злоупотреба с доверие, притежание на наркотици с търговска цел, нарушаване на обществения ред.

— Какво сладко момиче е тази наша Мийна.

— Твоята Мийна — поправи го тя. — Щом се правиш на толкова печен, то можеш да влезеш в бара, да я омаеш и да я доведеш тук, за да поговорим. — Алтия отвори чантичката си и извади плик с пет шумящи десетдоларови банкноти. — А ако обаянието ти не подейства, предложи й петдесет долара.

— Искаш да ида там и да я убедя, че търся компания, така ли?

— Именно.

— Чудесно. — Със сигурност в кариерата си беше вършил и по-лоши неща от това, да се прави на мъж, който си търси проститутка в долнопробен бар. Ала той бутна назад плика в скута й и заяви: — Имам си собствени пари.

Тя изчака Колт да пресече улицата и да се скрие в бара. После се отпусна назад и изпусна дълга въздишка.

Опасен човек е този Колт Найтшейд, помисли си. Ужасен. Когато се нахвърли и я сграбчи, не беше почувствала просто гняв. Не беше почувствала просто нещо. А бе почувствала нещо сложно, смущаващо и объркващо.

Беше възбуда — дълбока, гореща, разтърсваща, примесена със здравословна доза примитивен страх и неудържима ярост.

Не е в стила ми, каза си, докато се възползваше от факта, че бе сама, за да събере мислите си. Не беше характерно за нея да стигне на косъм от това, да загуби контрол, защото един мъж бе натиснал грешните — или правилните копчета.

Алтия Грейсън беше тази, която натискаше копчетата. Това бе нейното първостепенно и неотменно правило. И ако Колт си въобразяваше, че може да го наруши, очакваше го огромно разочарование.

Бе работила твърде упорито, за да стане това, което беше, като бе планирала методично етапите от живота си и ги бе следвала. Беше дошла от хаоса и го беше оставила далеч назад. Със сигурност беше нужно от време на време да сменя схемата. Не беше безкомпромисна. Но нищо, абсолютно нищо нямаше да разбие тази схема.

Предположи, че бе заради случая, който разследваха. Детето, отвлечено от непознати престъпници, почти със сигурност бива малтретирано.

Друга схема, помисли си горчиво. Беше й прекалено позната.

Спомни си детето от сутринта. Безпомощно в капана на възрастните край него.

Отпъди тази мисъл, взе вестника, сгъна го прилежно и го остави настрани.

Беше просто уморена, помисли си. Акцията по залавянето на наркотици преди седмица беше ужасна. Всеки би се почувствал като разбит да се натресе от единия случай на другия. Явно имаше нужда от отпуска. Засмя се, като си представи топъл плаж с бял пясък, синя вода, сияещ, висок хотел зад гърба си на брега. Голямо легло, обслужване в стаята, кални козметични маски и джакузи.

И точно това щеше да има, когато приключеше този случай и изпратеше Колт Найтшейд при неговите говеда или при неговата юридическа практика, или при каквото той, по дяволите, наричаше своя професия.

Когато отново хвърли поглед към бара, се видя принудена да кимне одобрително. Не бяха минали и десет минути, а Колт вече излизаше, като водеше със себе си Мийна.

— О-хо, групово ще го даваме, значи. — Мийна разгледа Алтия със силно гримираните си очи, отметна назад твърдите си черни къдри и подсмръкна. — Е, това ще ти струва допълнително, скъпи.

— Няма проблем — отвърна Колт и й помогна галантно да се настани на задната седалка.

— Предполагам, че мъж като теб може да се справи и с двете ни. — Тя се отпусна назад. Миришеше силно на одеколон с аромат на цветя.

— Едва ли ще е необходимо — обади се Алтия, извади значката си и й я показа.

Мийна изруга, хвърли на Колт поглед, пълен с дълбока неприязън, после скръсти ръце и попита:

— Нямате ли си, вие, ченгетата, друга работа, ами се заяждате с нас, работещите момичета?

— Няма да се налага да те прибираме, Мийна, ако отговориш на няколко въпроса — каза Алтия и се обърна към Колт: — Би ли пообиколил наоколо. — И когато той подкара, тя се извърна назад и обясни: — Дивия Бил ми беше приятел.

— Да бе, верно.

— Правеше ми някои услуги. Аз също му правех услуги.

— Да, сигурно… — Мийна спря и присви очи. — Ти си ченгето, за което той слухтеше. Оная, за която разправяше, че е шик. — Мийна се поотпусна. Съществуваше все пак чудесен шанс да не прекара нощта в ареста. — Бил разправяше, че си готина. Че винаги му пускаш по няколко, без да ти вие за пари.

Алтия забеляза алчната й усмивчица и вдигна вежди.

— Поласкана съм. Може би е трябвало да каже, че съм плащала, когато е имал нещо, заслужаващо да се купи. Познаваш ли Джейд?

— Разбира се. От няколко седмици не се е мяркала наоколо. Бил каза, че напуснала града. — Мийна бръкна в червената си пластмасова чантичка и извади цигара. Колт щракна запалка и й поднесе огънче, а тя сви длани около ръката му и му отправи топъл поглед изпод силно начернените си клепачи с думите: — Благодаря ти, скъпи.

— А това момиче? — попита я той и извади от джоба си снимката на Елизабет. После запали светлина в купето и я показа на Мийна.

— Не — отвърна тя и понечи да побутне снимката, ала се намръщи и рече: — Не знам. Може би — и докато размисляше, изпусна поток от дим. — Не и на улицата. Май, като че ли съм я виждала някъде.

— С Бил ли? — попита Алтия.

— Не, по дяволите. Бил не се забъркаше с малолетни.

— А кой го правеше?

Мийна отмести поглед към Колт и отвърна:

— Джорджи Кул има няколко кобилки в яхъра си. Но не и малка като тази.

— Бил осигурявал ли ти е еднократен ангажимент, Мийна?

— За филм, а? — попита Алтия.

— Може би.

— Отговорът е или да, или не. — Алтия прибра снимката на Лиз. — Ако ми губиш времето, няма да си пръскам парите.

— Е, по дяволите, не ме притеснява, ако някой тип иска да прави видеофилм, докато работя. Плащат допълнително за това.

— Да ми кажеш някое име?

Мийна се изсмя и отвърна:

— Не си разменяме визитки, мойто момиче.

— Ала можеш да ми дадеш описание. Колко души са намесени. Къде ставаше всичко.

— Вероятно… — В очите й отново блесна лукавият поглед и тя изпусна дим от цигарата си. — Ако имам някакъв стимул.

— Стимулът ти е да не се озовеш в една килия със стокилограмова шведка на име Голямата Джейн.

— Не можеш да ме пратиш в затвора. Ще надам вой, че съм вкарана в клопка.

— Вий си колкото щеш. С твоето досие съдията ще си умре от смях.

— Чакай, Тия — рече още по-провлечено от обикновеното Колт. — Не се заяждай с дамата. Тя се опитва да помогне, нали, Мийна?

— Ами да. — Мийна загаси цигарата и облиза устни. — Точно така.

— Това, което се опитва, е да ме будалка. — Алтия си даде сметка, че без да губи и миг, Колт бе подел номера с доброто и лошото ченге. — А аз искам отговори.

— Тя ни ги дава. — Колт се усмихна на Мийна в огледалото за обратно гледане. — Просто изчакай.

— Бяха трима — каза Мийна и нацупи начервените си устни. — Оня с камерата и един, който седеше в ъгъла. Не можех да го видя. И третият, който, нали разбирате, участваше в шоуто заедно с мен. Мъжът с камерата беше плешив. Черен и много едър — като борец или нещо от този род. Бях там около час, но той нито веднъж не продума и думичка.

Алтия отвори рязко бележника си и попита:

— Обръщаха ли се един към друг по имена?

— Не. — Мийна помисли малко и тръсна глава. — Не. Странно, нали? Изобщо не си говореха, доколкото си спомням. Оня, с когото работех, беше дребен — освен някои съществени части. — Тя се захили и посегна за друга цигара. — Е, той казваше това-онова. Ръсеше разни глупости, нали разбирате. Колкото за пред камерата. Някои типове харесват това. Не знам… Беше около четирийсетте, може би, хилав, а косата му беше на опашка, която му стигаше до раменете. Правеше се на Самотния Рейнджър.

— Ще поискам от теб да поработиш с художник от полицията — каза й Алтия.

— Дума да не става. Никакви ченгета повече.

— Не е нужно да го правим в участъка. — Алтия изигра своя коз. — Ако ни дадеш достатъчно добро описание, което да ни помогне да пипнем тия филмови спецове, получаваш допълнителна стотачка.

— Добре. — Мийна светна. — Добре.

Алтия потропа с молива по бележника си и попита:

— Къде снимахте?

— Снимахме ли? А-а, искаш да кажеш филмите. На Второ авеню. Страхотно място. Имаше от ония джакузита в банята и огледала на всички стени. — Мийна се приведе напред, за да докосне рамото на Колт. — Беше… Стимулиращо.

— Адресът? — попита Алтия.

— Не го знам. Една от ония луксозни жилищни сгради на Второ. На последния етаж. Като мезонет.

— Обзалагам се, че ще познаеш сградата, ако минем покрай нея, нали, Мийна? — Тонът на Колт беше дружелюбен и насърчителен. Както и усмивката, която й отпрати през рамо.

— Да, разбира се, че ще я позная.

Както и стана. След няколко минути тя сочеше прозореца.

— Онзи апартамент, ей там. Виждате ли го, най-отгоре, с големите прозорци и балкона. Там беше. Мястото е наистина шик. Бял килим. И много секси спалня с червени завеси и голямо кръгло легло. Крановете в банята бяха златни и с формата на лебеди. Господи, с кеф бих се върнала там.

— Само веднъж ли беше? — попита я Колт.

— Да. Казали на Бил, че не съм била подходящия тип. — Изпълнена с възмущение, тя пак извади цигара. — Представяте ли си? Била съм много стара. Тъкмо ми беше двайсет и вторият рожден ден, а ония мръсници да разправят на Бил, че съм много стара. Наистина се ядосах. О, да — извика Мийна и удари Колт по рамото с неочаквано въодушевление. — Девойчето. Онова на снимката. Ето къде я видях. Тръгвах си, но се върнах за цигарите си. Тя седеше в кухнята. Не я разпознах веднага на снимката, защото като я видях, беше яко гримирана.

— Каза ли ти нещо? — попита Колт, като се мъчеше гласът му да звучи спокойно и равно. — Направи ли нещо?

— Не, само си седеше там. Видя ми се надрусана.

Алтия усети, че той се бе стегнал, затова плъзна ръка през седалката и я постави върху неговата. Ръката му не помръдна. Тя се изненада, ала не възрази, когато Колт обърна длан и сграбчи нейната.

— Ще поискам да разговарям с теб отново — каза Алтия и със свободната си ръка бръкна в чантичката си за достатъчно пари, с които да си осигури и по-нататъшното сътрудничество на Мийна. — Нужен ми е номер, на който да те намеря.

— Лесна работа — избърбори Мийна, докато си броеше парите. — Май че Бил е бил прав. Бива си те. Ей, що не ме оставите пред „Тик Ток“. Мисля да вляза и да обърна едно за Дивия Бил.

 

 

— Не можем да направим нищо без заповед — каза за трети път Алтия, когато излязоха от асансьора на последния етаж на посочената от Мийна сграда.

— Не е нужна заповед, за да почукаш на вратата.

— Така е — въздъхна тя и плъзна машинално ръка под сакото си, за да напипа оръжието си. — А те ще ни поканят по на едно кафе. Ако ми дадеш няколко часа…

Колт се извъртя рязко и челюстта й увисна. До този момент той се беше оправил с всичко спокойно и без емоции, затова нескритият гняв в очите му я порази.

— Да сме наясно, лейтенант, няма да чакам още две минути, за да видя дали Лиз е вътре. И ако действително е така, ако вътре има някой, няма да ми е нужна някаква си проклета заповед.

— Слушай, Колт, аз разбирам…

— Нищо не разбираш.

Алтия отвори уста, но я затвори, шокирана от факта, че бе готова да изкрещи, че наистина разбира. Да, разбираше прекрасно, ала каза твърдо:

— Да почукаме — и тръгна към вратата.

— Може би са глухи — рече Колт и заблъска с юмрук. А когато никой не отговори на ударите му, той го направи толкова бързо, че Алтия нямаше време да изругае. Колт отвори вратата с ритник.

— Добре, наистина много добре, Найтшейд.

— Да предположим, че съм се подхлъзнал и виж ти, вратата се отворила — каза той и измъкна пистолета от ботуша си.

— Не смей… — извика тя, но той беше вече вътре.

Проклинайки Бойд и всичките му приятели от детинство, Алтия извади оръжието си и последва Колт, като инстинктивно прикриваше гърба му. Не й беше нужна светлината на лампите, които той запали, за да види, че помещението бе празно. Като че обитателите му го бяха напуснали. Не беше оставено нищо, освен килима и завесите на прозорците.

— Изчезнали са — измърмори на себе си Колт и премина бързо от стая в стая. — Изчезнали са мръсниците.

Доволна, че няма да го използва, Алтия прибра пистолета си и каза:

— Знаем, струва ми се, на кого нашият дружелюбен барман позвъни днес следобед. Ще видим какво можем да разберем от договора за наем, от съседите… — додаде, макар да си мислеше, че ако онези, които преследваха, бяха толкова ловки, онова, което се надяваха да получат, щеше да е равно на нула.

Влезе в банята, която отговаряше напълно на описанието на Мийна с голямата вана, крановете с формата на лебеди от месинг, а не от злато — и огледалните стени.

— Току-що рискува целостта на едно евентуално местопрестъпление, Найтшейд. Надявам се да си доволен.

— Тя можеше да е тук — отвърна той зад гърба й.

Алтия се огледа и видя отраженията им в огледалните плочки. Съвършено неочакваният израз на лицето му я накара да омекне и да изрече тихо:

— Ще я намерим, Колт. Ще се погрижим тя да се върне вкъщи.

— Разбира се. — Искаше му се да счупи нещо, каквото и да е. Мобилизира всяка частица от волята си, за да не разбие огледалата с юмрук. — Ще е принудена да живее завинаги със спомена от всеки ден, в който е била в ръцете им — добави, наведе си и мушна пистолета обратно в ботуша си. — Господи, Тия, тя е просто едно дете.

— Децата са по-твърди, отколкото повечето хора си мислят. При нужда те зачеркват събитията. А и на нея ще й е по-лесно, защото има семейство, което я обича.

— По-лесно от какво?

От това да си сама, помисли си Алтия, ала отвърна:

— Просто по-лесно. — Не можеше да се сдържи, затова се протегна и сложи ръка на бузата му. — Не го взимай толкова навътре, Колт. Иначе съвсем ще се изтормозиш.

— Да. — Той се отърси от опасното чувство, което водеше до опасни грешки. Но когато тя понечи да отдръпне ръката си и да мине край него, Колт я сграбчи за китката. — Знаеш ли какво? — Може би защото просто имаше нужда от контакт, той я придърпа с няколко сантиметра към себе си и рече: — За минутка ти беше едва ли не човек.

— Така ли? — Телата им почти се докосваха. Опасна близост, помисли си Алтия. Ала щеше да е проява на страх да се отдръпне. — Каква съм обикновено?

— Съвършена. — Колт вдигна свободната си ръка, защото го искаше почти от първия миг, в който я видя, и вплете пръсти в косата й. — Това плаши. Всичко като цяло — лицето, косата, тялото, умът. Човек не знае дали да вие срещу луната или да скимти в краката ти.

Трябваше да отдръпне глава назад, за да вижда очите му. Ако сърцето й биеше малко по-бързо, можеше да не му обръща внимание. Беше се случвало и преди. Ако изпитваше подмамващо любопитство, дори страст, не беше за пръв път и можеше да го контролира. Но това, което беше трудно, много трудно да овладее, бе неочакваното усещане, че сетивата й се замъгляват. С това трябваше да се пребори.

— Не ми приличаш на човек, който би направил, което и да било от двете — каза и на лицето й се изписа онази хладна и сдържана самодоволна усмивка, от която повечето мъже отстъпваха сразени.

Но Колт не беше като повечето мъже.

— Никога не съм бил такъв човек. Защо не опитаме нещо друго — попита той бавно, а после светкавично покри устните й със своите.

Ако бе възразила, ако се бе съпротивлявала, ако имаше дори и намек, че се дърпа, Колт щеше да я пусне и да направи равносметка на загубите си. Вероятно.

Ала тя не го стори. И това изненада и двамата.

Алтия можеше, трябваше да го направи. Щеше да мисли по-късно. Можеше да го възпре с отбранителни или нападателни ходове. Щеше да мисли по-късно. Но имаше такава неподправена топлина в устните му, такава непреодолима сила в ръцете му, и такова всепоглъщащо удоволствие в собственото й тяло.

О, да, щеше да мисли по-късно. Много по-късно. Бе точно както си го беше представял. А той си го беше представял многократно. Тръпчивият силен аромат на устните й бе досущ като онзи от въображението му. И упойващ като опиат. Когато тя откликна, Колт се гмурна още по-уверено.

Беше точно толкова дребна, изящна и гъвкава, каквато всеки мъж би желал да е. И точно толкова силна. Ръцете й го прегръщаха плътно, а пръстите й се бяха вкопчили в косата му.

Ниският дълбок звук на одобрение вибрираше в гърлото й и караше кръвта му да се носи стремглаво като буйна река.

Изрече името й, извъртя я към огледалната стена и покри тялото й със своето. Ръцете му се понесоха ненаситно, за да вземат, докоснат и получат онова, което търсеха. После пръстите му се нахвърлиха върху копчетата на блузата й в отчаян порив да преодолеят първата бариера.

Желаеше я сега. Не, не, проумя, че по-скоро се нуждаеше от нея. Както човек се нуждае от сън след тежък ден на непосилен труд, както се нуждае от храна след дълго, дълго гладуване.

Откъсна устни от нейните, за да ги притисне към шията й и да се наслади на изкусителния зов на плътта.

Полузамаяна, тя се изви като дъга назад и простена при допира на жадните му устни върху пламналата й кожа. Знаеше, че ако не бе стената, на която да се опре, вече щеше да е на пода. И там, точно там той щеше да я обладае, да се отдадат един на друг. Върху студените твърди плочки, с множество огледала, отразяващи отчаяните им тела.

Сега, веднага.

И като крадец, промъкващ се в тъмна къща, в съзнанието й изплува образът на Мийна и онова, което бе ставало в този апартамент.

Какво правеше тя, господи, какво правеше, запита се, вбесена от себе си, когато се отдръпна с мъка назад.

Беше ченге, а едва не се отдаде на див безпаметен секс насред местопрестъплението.

— Спри! — Гласът й бе прегракнал от възбуда и отвращение от самата нея. — Наистина, Колт. Спри! Сега!

— Какво? — Той тръсна глава като изплувал от дълбоки води гмурец и почти залитна. Коленете му бяха омекнали. Затова плъзна ръка по стената, без да сваля очи от Алтия. Беше разпуснал косата й и тя се стелеше пищна и червена върху раменете й. Сега очите й изглеждаха по-скоро златисти, отколкото кафяви. Бяха огромни и съблазнително премрежени. Устата й бе сочна и алена от натиска и желанието на неговата, а кожата й бе порозовяла като нежна роза. — Красива си. Невъзможно красива — изрече и прокара леко пръсти по шията й. — Като екзотично цвете зад стъкло. Човек трябва просто да разбие стъклото и да вземе това цвете…

— Не! — Алтия сграбчи ръката му, за да не загуби отново разсъдъка си. — Това е лудост, истинска лудост.

— Да. — Не би могъл да е по-съгласен. — И аз се чувствам прекрасно.

— Това е разследване, Найтшейд. И ние двамата се намираме на евентуалното местопрестъпление.

Той се усмихна и вдигна ръката й, за да докосне с устни пръстите й. Само защото разследването им попадна в задънена улица не означаваше, че трябва да прекратят всякаква дейност.

— И така, нека идем другаде.

— Ние отиваме другаде. — Тя го отблъсна и бързо и умело си оправи блузата. — Поотделно. — Даде си сметка, че не стои съвсем стабилно на крака. Проклинаше него, проклинаше себе си за това.

Той почувства, че за момента най-безопасното място за ръцете му бяха джобовете, затова ги мушна в тях. Тя беше права, сто процента права, и това беше най-лошото.

— Искаш да се кажеш, че това не се е случило.

— Нищо не казвам. — Изпълнена с достойнство, Алтия среса назад разрошената си коса и оправи сакото си. — То се случи и сега вече е минало.

— Не и случайно, лейтенант. И двамата сме възрастни хора, и макар да мога да говоря само за себе си, подобна връзка не се случва всеки ден.

— Прав си. — Тя наклони глава. — Можеш да говориш само за себе си — отсече и се насочи към дневната, но Колт сграбчи ръката й и я завъртя към себе си.

— Да ти го изясня по-добре ли искаш? — попита я. Гласът му беше спокоен, страховито спокоен. — Или предпочиташ да си откровена с мен?

— Добре, чудесно. — Можеше да е откровена, защото лъжите нямаше да свършат работа. — Ако имах интерес от бърза и страстна връзка, непременно щях да ти се обадя. Оказва се, че за момента имам други приоритети.

— Имаш списък, така ли?

Нужен й бе миг, за да прикрие чувствата си.

— Мислиш ли, че това ме обижда? — попита го мило. — Предпочитам да организирам живота си.

— Да го подреждаш по рафтчета.

Алтия вдигна вежди и отвърна:

— Както и да е. За добро или зло, с теб имаме професионална връзка. Искам да намерим онова момиче, Колт, искам го толкова силно, колкото и ти. Искам тя да се върне при семейството си, да яде хамбургери и да се тревожи за последното си контролно по математика. И искам да хванем копелетата, които я държат. Искам го повече, отколкото вероятно разбираш.

— Защо тогава не ми помогнеш да разбера?

— Аз съм ченге. Това е достатъчно.

— Не, не е. — Лицето й излъчваше страст. Същата, която долови, докато я държеше в ръцете си. Яростна, бурна и на ръба да излезе извън контрол. — Нито за теб, нито пък за мен — каза Колт, въздъхна дълбоко и разтри врата си там, където се бе събрало цялото му напрежение. Даде си сметка, че и двамата бяха уморени. Уморени и напрегнати. Не му беше времето, нито мястото да се задълбочават в лични неща. Нужно бе да подходи обективно, за да проумее Алтия Грейсън. — Виж, извинявам се за онова там, ако се държах неуместно. Ала и двамата знаем, че не е така. Тук съм, за да върна Лиз и нищо няма да ме спре. И след като опитах вкуса ти, Тия, ще съм все така решен да получа още.

— Не съм супата на деня, Найтшейд — каза тя отегчено. — Ще получиш само онова, което аз ти дам.

Усмивката му блесна бърза и ведра.

— Точно така го искам. Хайде, ще те откарам у вас.

Алтия го последва безмълвно. Изпитваше неловкото чувство, че не бяха разрешили нещата точно както на нея й се искаше.