Нора Робъртс
Нощна тъма (3)

Втора глава

Ако човек трябваше да има партньор, то тя трябваше и да изглежда добре. Така или иначе, Колт възнамеряваше не толкова да работи с Алтия, колкото чрез нея. Тя щеше да е неговият канал към официалния край на разследването. Той щеше да удържи на думата си — винаги го правеше, освен когато, разбира се, не го правеше — и да я захранва с всяка събрана информация. Макар да не очакваше, че ще й свърши някаква работа.

Колт уважаваше само малцина полицаи, като начело на списъка беше Бойд. Колкото до лейтенант Грейсън, той си представяше, че тя ще е по-скоро за украшение и само понякога от полза.

Значката, човекът и сарказмът щяха може би да свършат работа, когато се наложеше да бъдат разпитвани някои евентуални връзки.

Поне се наспа прилично, цели шест часа. Не възрази, когато Бойд настоя да напусне хотела и да се настани у тях, докато бе в града. Колт обичаше семейства, във всеки случай, чуждите, а и беше любопитен каква ли е съпругата на Бойд.

Беше пропуснал сватбата им. Макар да не обичаше особено лъскавите церемонии, щеше да отиде на тяхната. Но от Бейрут до Денвър беше доста далечко, а и по онова време той беше зает с терористи.

Сила го възхити. Тя дори не трепна, че в два след полунощ мъжът й води вкъщи непознат. Увита като вързоп в хавлиен халат, веднага му предложи гостната, като му намекна, че ако иска да спи, трябва да си сложи възглавницата върху главата. Децата очевидно ставаха в седем, за да се приготвят за училище.

Спа като труп, а когато се разбуди от викове и тропот на крака, се възползва от съвета на домакинята и си открадна още час сън, заровил глава под възглавницата.

Сега, подкрепен от превъзходна закуска и три чаши първокласно кафе, приготвени от домашната помощница на семейство Флечър, беше готов за действие.

Съгласно споразумението му с Бойд, полицейското управление беше първата му спирка за деня. Щеше да се отбие при Алтия, да я препита за евентуални съучастници на Билингс и да се заеме със своята си работа.

Неговият стар приятел като че командваше боен кораб. В управлението цареше обичайната врява от звънящи телефони, тракане на клавиатури и подвиквания. Разнасяха се обичайните миризми на кафе, почистващи препарати и потни тела. Ала също така се прокрадваше и усещането за организация и цел.

Сержантът на пропуски го регистрира, даде му табелка с името и го упъти към кабинета на Алтия. Колт мина покрай предварителния арест и след още две врати надолу по коридора откри нейната. Беше затворена, затова почука, преди да влезе. Знаеше, че е вътре, още преди да я бе видял. Подуши я както вълкът подушва самката си. Или своята плячка.

Нямаше ги ярките коприни, но тя пак приличаше повече на извадена от модно списание, отколкото на ченге. Ушитите по поръчка панталони и сако в тъмносиво, ни най-малко не внушаваха мъжественост. Нито пък му се стори да е предпочела да пренебрегне пола си, защото беше подчертала костюма с бледорозова блуза и игла на ревера във формата на звезда. Сплетена назад в сложна плитка, буйната й коса меко обрамчваше лицето й. Две тежки златни обеци проблясваха в ушите й.

Резултатът бе толкова чудесен, колкото би желала всяка леля стара мома, и същевременно излъчваше парализиращ леден сексапил.

По-слаб мъж би се облизал.

— Здравейте, Грейсън.

— Заповядайте, Найтшейд — отвърна тя и му посочи стол. — Седнете.

Имаше само един свободен — с права облегалка и дървен. Колт го извъртя и го възседна. После забеляза, че стаята й бе по-малка от половината на тази на Бойд и бе безмилостно подредена. Шкафовете с папки бяха надлежно затворени, документите — прибрани както следва, а моливите — убийствено подострени. На единия край на бюрото имаше цвете, което със сигурност бе грижливо полято. Нямаше никакви снимки на близки или приятели. Единственото цветно петно в малката стая без прозорци бе абстрактна картина в синьо, зелено и червено. Нанесени със замах цветове, които по-скоро се биеха, отколкото се преливаха.

Някакъв инстинкт му подсказа, че това й подхожда напълно.

Той обгърна с ръце облегалката на стола, приведе се напред и каза:

— Така. Проверихте ли за колата на стрелеца в отдела за моторни превозни средства?

— Нямаше нужда. Беше в тазсутрешния списък на издирваните. — Алтия взе копието и му го подаде. — Обявена е за изчезнала снощи в единайсет. Собствениците били на вечеря и когато излезли от ресторанта, открили, че колата им я няма. Семейство Уилмър, зъболекари, празнували петата годишнина от сватбата си. Изглежда, че те самите са вън от подозрение.

— Вероятно. — Колт хвърли обратно листа на бюрото й. Всъщност изобщо не беше допускал, че ще намери връзка чрез колата. — Не е открита, предполагам.

— Още не. Имам досието на Джейд, ако ви интересува. — След като остави листа със списъка на определеното му място, тя взе папката и зачете: „Джанис Уилоуби. Двайсет и две годишна. Два ареста за проституиране, няколко обвинения като малолетна, в повечето случаи за същото. Един арест за притежание на наркотици, също като малолетна, когато е заловена с цигари с марихуана в чантичката. Минала през социалните служби, център за наркомани, лекувана, после навършила двайсет и една и отново се върнала на улицата“. Не беше нищо ново.

— Има ли някакви роднини? — попита Колт. — Може да се е отправила към къщи.

— Майка в Канзас Сити, или поне е била там преди година и половина. Опитвам се да я открия.

— Не сте си губили времето.

— Не всички започваме деня си в… — Алтия си погледна часовника и довърши: — В десет часа.

— Работя по-добре нощем, лейтенант — отвърна той и извади пура.

Тя я погледна и поклати глава:

— Не тук, приятел.

Колт върна с разбиране пурата в джоба си и попита:

— На кого, освен на вас се доверяваше Билингс?

— Не знам да се е доверявал на някого — отвърна Алтия, ала я заболя, защото знаеше, че не бе така. Беше се доверявал на нея, а по някакъв начин тя бе допуснала пропуск. И сега той беше мъртъв. — Имахме споразумение. Аз му подхвърлях пари, а той на мен — информация.

— И каква по-точно?

— От Дивия Бил можеше да се очаква най-разнообразна информация. Набъркан беше в какви ли не далавери. Повечето дребни. — Алтия размести няколко документа на бюрото си, като събра прецизно краищата на листовете и продължи: — По начало беше дребен мошеник, но имаше големи уши и умееше да се разтвори във всякаква среда така, че да забравиш за присъствието му. Хората спокойно разговаряха край него, защото имаше вид на човек, чиито мозък може да се побере в чаена чаша. Ала хич не беше глупав. — Гласът й се промени, подсказвайки на Колт нещо, което й предстоеше да признае и пред самата себе си. Тя тъгуваше. — Достатъчно бе умен — продължи Алтия, — за да не прекрачва чертата, отвъд която го чакаха големи неприятности. Достатъчно умен, за да се пази от гафове. До снощи.

— Не съм крил, че търся него и информацията, която може да ми даде. Но Бог ми е свидетел, че не исках да умре.

— Не ви обвинявам.

— Така ли?

— Да… — Тя се отмести от бюрото на достатъчно разстояние, за да извърти стола си и да е лице в лице с него. — Независимо колко умни са, хора като Бил очакват да живеят кратко. Ако можех да се свържа с него, щяхме вероятно да се срещнем на същото място със същия резултат. — Беше го обмисляла внимателно и без емоции. — Може да не харесвам стила ви, Найтшейд, ала не виня вас за това.

Колт забеляза, че Алтия седи почти неподвижно — никакви жестове, свиване на рамене, неспокойно потропване. Досущ като картината на стената зад нея, тя, без дори да помръдне, предаваше на събеседника си някаква пулсираща страст.

— И какъв точно е стилът ми, лейтенант?

— Вие сте ренегат. От типа, който не просто отказва да играе по правилата, а и изпитва удоволствие да ги нарушава. — Очите й, вперени право в неговите, бяха студени като езерна вода. Зачуди се какво ли би било да ги стопли. Алтия продължи: — Започвате неща, но невинаги ги довършвате. Което навярно означава, че лесно се отегчавате или ви свършва енергията. Така или иначе, това не говори много за вашата благонадеждност.

Оценката за личността му го раздразни, ала когато заговори отново, бавният му провлачен югозападен акцент прозвуча развеселено.

— И всичко това го проумяхте от снощи?

— Направих справка за вас. Гимназията, където сте се мотали двамата с Бойд, ме изненада. — Устните й се извиха в подобие на усмивка, но очите й още не бяха стоплени от нея. — Нямате вид на човек, който може да бъде свързан с гимназия.

— Родителите ми се надяваха тя да ме усмири. — Той се засмя. — Обаче не.

— Нито пък Харвард, където сте завършили право, макар че дипломата не ви е свършила кой знае каква работа. Периоди от военната ви кариера бяха засекретени, ала, общо взето, добих представа. — На бюрото имаше чиния със захаросани бадеми. Тя се надвеси над нея и след внимателно обмисляне, избра желания и продължи: — Не работя с човек, когото не познавам.

— И аз. Така че защо не ми разкажете по-подробно за Алтия Грейсън?

— Аз съм ченге — отвърна простичко тя. — А вие не сте. Предполагам, че имате по-нова снимка на Елизабет Кук.

— Да, взех една — отвърна Колт, но не понечи да я извади. Нямаше защо да търпи подобна наглост от някаква нафукана мацка с полицейска значка. — Кажете ми, лейтенант, кой точно ви напъха…

Телефонът го прекъсна, и ако се съдеше по пламъка в очите на Алтия, може да беше за добро. Сега поне знаеше как да размрази тези очи.

— Грейсън — обяви тя в слушалката, изчака малко, после записа нещо в бележник. — Уведоми съдебния лекар. Идвам веднага. — Алтия напъха бележника от змийска кожа в чантичката си и стана. — Намерихме колата. — Намръщи се и метна чантата през рамо. — След като Бойд иска да участвате в разследването, тръгвайте — обаче само като наблюдател. Разбрахте ли?

— О, да, разбрах отлично.

Последва я навън, после избърза, за да се изравни с нея. Жената предоставяше най-прекрасната гледка в гръб на отсамния бряг на Мисисипи и Колт нямаше нищо против да се влудява.

— Снощи нямах достатъчно време да си побъбрим с Бойд — поде той и додаде: — Чудех се как е станало така, че сте толкова близки с вашия капитан… — Тъкмо слизаха по стълбите към гаража и тя спря, извърна се и му метна остър като бръснач поглед. — Моля? — попита Колт, докато тя го фиксираше мълчаливо.

— Опитвам се да реша дали обиждате мен и Бойд и ако е така, да ви го върна тъпкано, или просто се изразихте лошо.

Той повдигна вежда и рече:

— Опитайте второто.

— Добре — и продължи надолу. — С него сме партньори повече от седем години. — Стигна до края на стълбата и изви рязко надясно. Токчетата на велурените й боти потропваха забързано по цимента. — Когато разчиташ на някого на живот и смърт, и то всекидневно, е по-добре да си близък с него.

— После Бойд стана капитан.

— Точно така. — Алтия си извади ключовете и отвори колата. — Извинете, но предната седалка е дръпната силно напред. Нямах време да я върна на мястото й.

Колт погледна лъскавата спортна кола с известно съжаление. Сексапилна кола, наистина, обаче със седалката в това положение щеше да му се наложи да се нагъне като акордеон и да седи с опряна в коленете брадичка.

— И нямате ли проблем с това, че Бойд е капитан?

Тя се плъзна грациозно зад волана и се подсмихна на мърморенето на Колт, докато той се настаняваше до нея.

— Не. Дали съм амбициозна? Да. Дали съм засегната, че най-доброто ченге, с което съм работила, ми е шеф? Не. Дали очаквам самата аз да стана капитан в следващите пет години? И още как! — Алтия си сложи авиаторски слънчеви очила и се разпореди: — Предпазния колан, Найтшейд. — После подкара, форсира нагоре по наклона и изскочи на улицата.

Трябваше да се възхити на шофирането й. Нямаше избор, след като тя беше на волана и животът му беше в ръцете й. Близки ли, помисли си. Да, добре. И попита:

— Значи вие с Бойд сте приятели?

— Точно така. Защо?

— Просто исках да се уверя, че не всички хубави мъже на определена възраст ви карат да се наежвате като таралеж — усмихна й се Колт, докато Алтия завиваше зад ъгъла. — Приятно ми е да знам, че съм само аз. Чувствам се някак си по-специален.

Тогава тя се засмя и му отправи поглед, който би могъл да се нарече дружелюбен. Със сигурност не беше нищо повече от дружелюбен и наистина не би трябвало да накара сърцето му да се превърти бавно в гърдите му.

— Не бих казала, че ме карате да се наежвам, Найтшейд. Просто не се доверявам на позьори. Ала след като и двамата преследваме една цел тук, и след като Бойд е и ваш, и мой приятел, можем да се постараем да се разбираме.

— Звучи разумно. Свързва ни работата и Бойд. Вероятно можем да открием и някои други неща. — Радиото едва се чуваше, затова той го усили и кимна одобрително при звуците на бавния, пулсиращ блус. — Ето, това е още едно нещо. Какво ви е отношението към мексиканската кухня?

— Обичам чилито да е люто, а коктейлът „Маргарита“ — студен.

— Супер. — Колт опита да помръдне на седалката, удари коляното си в таблото и изруга. — Ако и занапред ще се возим двамата, ще вземем моята кола с двойно предаване.

— Ще видим. — Алтия пак намали музиката, когато полицейската станция изграчи: „До всички екипи в близост до Шеридън и Джуъл, 511“.

Докато диспечерът продължи да вика за съдействие, тя изруга:

— Това е само пресечка по-надолу. — После зави, отправи на Колт подозрителен поглед и рече: — Има стрелба. Работа за полицията, ясно?

— Ясно.

— Тук е шести екип — докладва Алтия. — На мястото съм. — Заби спирачки зад полицейската кола на управлението, отвори рязко вратата на своята и подвикна на Колт: — Стой в колата! — След тази категорична заповед извади пистолета си и се насочи към входа на четириетажна жилищна сграда.

При вратата изчака да си поеме дъх. Мигът, в който се стрелна вътре, чу експлозията на друг изстрел.

Един етаж по-нагоре, помисли си. Може би два. Залепила плътно до стената напрегнатото си тяло, тя огледа тясното пусто фоайе, а после пое нагоре. Крясък, помисли си, или не, плач. Дете. Невъзмутимо, с нетрепващи ръце, насочи оръжието към първата площадка и тръгна натам. Вляво от нея се отвори врата. Алтия се приведе, насочи пистолета си натам и видя лицето на възрастна жена с ужасени очи.

— Полиция — извика й. — Приберете се вътре.

Вратата се затвори. Изщрака ключалка. Тогава ги видя — ченгето на земята и другият, приведен над него.

— Офицер! — В гласа й прозвуча властна нотка, когато тя сложи ръка на рамото на ранения полицай. — Какво става тук?

— Онзи простреля Джим. Налетя тичешком с детето в ръце и започна стрелба.

Алтия отбеляза, че униформеният полицай беше блед като платно, досущ като партньора си, който кървеше на стълбището. Не можеше да каже кой от двамата трепереше по-силно.

— Вашето име? — попита здравия.

— Харисън. Дон Харисън. — Той притискаше с подгизнала носна кърпа зейналата рана на лявото рамо на партньора си.

— Офицер Харисън, аз съм лейтенант Грейсън — представи се тя. — Докладвайте ситуацията тук, давайте по-бързо.

Полицаят си пое два пъти кратко въздух и обясни.

— Семейна разпра. Имало стрелба. Бял мъж нападнал жената в апартамент 2-Д. После стреля по нас и хукна нагоре с малко дете в ръце за прикритие.

Когато той свърши, от горния апартамент излезе млада жена, залитайки. Притискаше с ръка едната си страна, а между пръстите й се стичаше кръв. Тя падна на колене и заплака.

— Той ми взе детенцето. Чарли взе детето ми. Моля те, Господи… Той е луд. Моля те, Господи…

— Офицер Харисън — извика Алтия. Някакъв шум по стълбището я накара да хукне бързо нагоре и да изругае. Трябваше да е наясно, че Колт няма да остане в колата. — Обадете се по радиостанцията и извикайте подкрепление. Двама ранени — полицай и цивилен. Имаме заложник. Сега ми кажете какво носеше онзи.

— Изглеждаше като 45 калибър…

— Обадете се и се върнете да ми помогнете. — После хвърли поглед към Колт с думите: — Постарайте се да сте полезен. Направете нещо за тези двамата.

И пак хукна нагоре по стълбището. Чу, че детето отново заплака — протяжни вопли на ужас, които отекваха в тесния коридор. Когато се изкачи на последния етаж, чу да се тряска врата. На покрива е, каза си. Завъртя топката, отвори рязко вратата с ритник и се сниши.

Онзи стреля веднъж, яростно. Куршумът се заби на около четирийсет сантиметра вдясно от нея. Алтия се изправи, погледна го и извика:

— Полиция! Хвърли оръжието!

Той стоеше близо до ръба на покрива. Беше едър мъж. Кожата му пламтеше от ярост, очите му замъглени от дрога. С това тя можеше да се справи. Пистолетът му беше 45 калибър. И с това нямаше да има проблем. Ала с детето, към двегодишно момиченце, което той бе провесил за единия крак от покрива — с тази ситуация не беше сигурна, че може да се справи.

— Ще я хвърля — отекна викът му на свежия вятър. — Ще го направя. Ще го направя. Кълна се в Бога, че ще я пусна долу като камък. — Той разтърси детето, което продължи да пищи. Една от розовите му гуменки се откъсна и полетя пет етажа надолу.

— Не искаш да направиш грешка, нали, Чарли… — Бавно, сантиметър по сантиметър, Алтия се придвижваше от вратата встрани, насочила 9-калибровия си пистолет в широката му гръд. — Издърпай детето навътре.

— Ще хвърля малката вещица — ухили се той. Зъбите му се оголиха, очите му блеснаха. — Тя е досущ като майка си. Не спира, по дяволите, да вие и реве. Мислеха, че могат да ми избягат. Но аз ги намерих, нали сега Линда искрено съжалява, нали сега горчиво съжалява.

— Да, съжалява — рече Алтия. Трябваше да се добере до детето. Трябваше да има начин да се добере до детето. В главата й блесна като светкавица нежелан стар и гаден спомен. Крясъците, заплахите, страхът. Алтия ги стъпка, като да бяха хлебарка. — Нараниш ли детето, всичко е свършено, Чарли.

— Не ми казвай, че всичко е свършено. — Вбесен, той разлюля детето като торба с пране. Сърцето на Алтия спря, спря и пищенето. Сега момиченцето само хлипаше тихо и безпомощно, ръцете му се люлееха свободно, а очите му блестяха неподвижни. — Тя се опитваше да ми каже, че всичко е свършено. Свършено е, Чарли, викаше — имитира той напевно жена си. — Затова я понатупах. Бог ми е свидетел, че си го заслужи, като ми опяваше постоянно да си намеря работа, като ми опяваше за всяко проклето нещо. А щом се появи детето, всичко се промени. Нямам нужда от вещици в живота си. Обаче аз съм този, който ще каже кога всичко е свършено.

Във въздуха се надигна воят на сирени. Алтия долови движение зад себе си, ала не се обърна. Не посмя. Нужно й беше мъжът да я гледа. Само нея.

— Прибери детето и можеш да се махаш. Искаш да се разкараш, нали, Чарли. Хайде, дай ми я. Тя не ти е нужна.

— Мислиш, че съм глупав, нали — озъби се той и устните му се сгърчиха. — И ти си вещица.

— Не мисля, че си глупав. — С крайчеца на окото си забеляза движение и би изругала, ако смееше. Не беше Харисън. А Колт, който приближаваше като сянка към мъжа от страната, от която онзи не го виждаше. — Не мисля, че би бил толкова глупав да нараниш детето — продължи Алтия.

Сега беше по-близо, на около метър и половина от него. Но знаеше, че можеха да са и петнайсет метра.

— Ще я убия — изрева онзи. — Ще те убия и теб и ще убия всеки, който застане на пътя ми. Никой не може да ми казва, че е свършено, докато аз не го кажа.

Точно тогава се случи. Стана бързо, като неясна сянка в някакъв сън. Колт се метна и обви ръка около кръста на детето. Алтия видя в ръката му да проблясва метал и разпозна 32 калибър. Той щеше да го използва, ако главната му цел не беше да спаси детето. Колт се извъртя назад, като държеше детето така, че да го пази със собственото си тяло, и преди да използва пистолета, всичко свърши.

Алтия наблюдаваше как 45-милиметровото оръжие се изви от нейната посока към Колт и момиченцето. И стреля. Куршумът го отхвърли назад. Коленете му удариха ниския бордюр в края на покрива. Мъжът падна на земята като камък.

Алтия не си позволи дори да въздъхне. Прибра пистолета си в кобура, закрачи към мястото, където Колт прегръщаше плачещото дете, и попита:

— Добре ли е?

— Така изглежда — отвърна Колт и с едно съвсем естествено движение, сякаш го бе правил цял живот, сложи момиченцето в скута си и целуна мокрото му слепоочие с думите: — Сега си добре, малката. Никой няма да ти направи нищо лошо.

Задавено от сълзи, детето зарови лице в гърдите му и завика:

— Мама, мама…

— Ще те отведем при майка ти, миличка, не се тревожи. — Той все още стискаше пистолета си, но с другата ръка не преставаше да гали меката косица. — Свършихте добра работа, лейтенант — обърна се към Алтия.

Тя го погледна през рамо и отвърна:

— Свършвала съм и по-добра.

Полицаите вече тичаха запъхтяно нагоре по стълбата.

— Карахте го да говори, така че отвлякохте вниманието му от детето, а после го гръмнахте. По-добре от това не можеше и да бъде. — Освен това още щом Алтия тръгна нагоре с кръвта на ранения полицай по ръцете си, в очите й имаше един особен поглед, който все още не бе избледнял. Поглед, който Колт бе виждал и преди, помисли си. Който винаги определяше като поглед на боец.

Тя задържа още минута очите си върху неговите и каза само:

— Да се махаме оттук.

— Чудесно.

Двамата тръгнаха към изхода.

— Само за момент, Найтшейд.

Той се усмихна леко, убеден, че точно сега Алтия ще му благодари, и попита:

— Какво има?

— Имате ли разрешително за това оръжие?

Колт спря и се втренчи в нея. После усмивката му избухна в дълбок, звучен смях. Очаровано, момиченцето вдигна поглед, подсмръкна и успя да се усмихне леко.

 

 

Тя се стараеше да не мисли за убийството. Просто не си го позволяваше. Беше убивала и преди и знаеше, че може да й се случи да го направи отново. Ала не мислеше за това. Знаеше, че ако се задълбае твърде в този аспект от работата си, можеше да се влуди, да се пропие или да стане безчувствена. Или още по-лошо, неизмеримо по-лошо, можеше да започне да й харесва. Затова си написа рапорта и изхвърли от съзнанието си случилото се.

Отнесе лично копие от него на Бойд и го остави на бюрото му. Той хвърли поглед към листа, а после към нея и каза:

— Полицай Бъркли е все още в хирургията. Жената е вън от опасност.

— Чудесно. А как е детето?

— Има леля в Колорадо Спрингс. Социалните служби се свързаха с нея. Онзи мръсник е бащата. Преди година жена му взела детето и избягала в дом за малтретирани жени. Подала молба за развод. В сегашната квартира се преместила преди три месеца, намерила си работа и си устроила живота.

— И той я открил?

— И той я открил.

— Е, вече няма да я открие — каза Алтия и понечи да си тръгне, но Бойд стана от бюрото и се приближи. После затвори вратата, като заглуши до голяма степен врявата, идваща от предварителния арест, и попита: — Алтия, добре ли си?

— Разбира се. Не виждам Вътрешният отдел да ми мърмори за този случай.

— Не говоря за Вътрешния отдел. — Той наклони глава. — Ден-два почивка няма да ти навредят.

— Нито пък ще ми помогнат. — Тя вдигна рамене, после ги отпусна. На Бойд можеше да каже неща, които не би могла да сподели с никого. — Не вярвах, че ще стигна навреме до детето — каза и додаде: — Не стигнах до него. Колт го направи. А той не би трябвало да е там.

— Ала е бил. — Бойд постави нежно ръце на раменете й. — О-хо, комплексът на супер ченгето. Виждам го да се надига. Залягане под дъжд от куршуми, писане на рапорти, крещене по тъмни улички, продаване на билети за Бала на полицията, избавяне на света от лошите типове и спасяване на котки, покатерили се на високи дървета. Тя може всичко това.

— Млъкни, Флечър — извика Алтия, но се усмихваше. — Теглила съм чертата до спасяването на котки.

— Искаш ли да дойдеш на вечеря довечера?

Тя задържа ръката си на топката на вратата и попита:

— Какво е менюто?

Той вдигна рамене и отвърна:

— Не знам. Днес Мария има свободен ден.

— И готви Сила? — Алтия му отправи поглед, пълен с болка и съчувствие. — А аз си мислех, че с теб сме приятели.

— Можем да си поръчаме такос.

— Прието.

 

 

Когато се върна в помещението на предварителния арест, съгледа там Колт. Седеше, вдигнал обутите си в ботуши крака на масата, и говореше по телефона. Тя се приближи, приседна на ръба на бюрото и го изчака да свърши разговора си.

— Приключихте ли с писмената работа? — попита той.

— Найтшейд, не трябва, струва ми се, да подчертавам, че това бюро, този телефон и този стол са собственост на отдела и гражданите нямат достъп до тях.

— Не, не трябва — отвърна той с усмивка. — Но давайте, щом искате. Изглеждате много апетитна, когато започнете да опявате за процедурните правила.

— Е, комплиментите ви просто ми спират дъха. — Алтия бутна краката му от бюрото и продължи: — Откраднатата кола е задържана. Момчетата от лабораторията я обработват, тъй че не виждам необходимост да бързаме за огледа.

— Друг план ли имате?

— Да започнем с „Тик Ток“, където искам да пипна няколко от приятелчетата на Дивия Бил и да поговоря с някои хора.

— Идвам с вас.

— Не се навирайте.

Тя тръгна към гаража, ала Колт хвана ръката й и й напомни:

— Този път сме с моята кола, нали не сте забравили.

Алтия вдигна рамене и го последва навън на улицата. На предното стъкло на солидната му кола с двойно предаване имаше квитанция за паркинг. Той я напъха в джоба си и рече:

— Предполагам, че едва ли мога да ви помоля да уредите плащането, нали?

— Едва ли — отвърна тя и се качи в колата.

— Няма значение. Флеч ще го направи.

Преди отново да погледне напред, Алтия го стрелна с поглед и с нещо, което би могло да е усмивка, и каза:

— Направихте много добре с онова дете днес. — Малко се дразнеше да го признае, но трябваше. — Едва ли щеше да се справи без вас.

— Без нас — поправи я Колт. — Някои хора биха го нарекли работа на екип.

— Някои хора — повтори тя и закопча рязко предпазния си колан.

— Не го приемайте толкова на сериозно, Тия — каза той, заподсвирква си през зъби, смени на първа и се вля в движението. — Та докъде бяхме стигнали, преди да ни прекъснат? О, да, вие ми разказвахте за себе си.

— Не мисля.

— Добре. Аз ще разкажа на себе си за вас. Вие сте жена, която обича реда и е зависима от него. Не, не, по-важното е, че много държите на него. Затова сте толкова добра в работата си, в поддържането на законността и реда.

Тя изсумтя и рече:

— Би трябвало да сте психиатър, Найтшейд. Кой би допуснал, че ченге ще предпочете законността и реда?

— Не ме прекъсвайте. Мой ред е да говоря. Вие сте колко… Двайсет и седем — двайсет и осем годишна, нали?

— Трийсет и две. Загубихте си реда.

— Ще си го върна. — Колт хвърли поглед към пръста й без халка и додаде: — Не сте омъжена.

— Още едно брилянтно умозаключение.

— Проявявате склонност към сарказъм и пристрастие към коприна и скъп парфюм. Истински хубав парфюм, Тия, който съблазнява съзнанието на мъжа преди и тялото му да се включи.

— Трябва може би да пишете реклами.

— Във вашия сексапил няма нищо неуловимо. Той си е на мястото, с големи главни букви. Е, някои жени биха го използвали, други биха го прикрили. Вие не правите нито едно от двете, затова мисля, че някъде по трасето сте решили, че от мъжете зависи какво ще правят с него. И това не е просто умно, а мъдро. — Помисли си, че тя няма отговор на това. Или предпочита да не му отговаря. — Не губите време, нито енергия, така че ги имате, когато са ви нужни. Там, вътре, имате мозък на ченге и можете да прецените бързо дадена ситуация и да действате. И, според мен, можете да се справите напълно с мъж толкова хладнокръвно, колкото и с пистолета си…

— Много интересен анализ, Найтшейд.

— Днес дори не ви мигна окото, когато взехте оня на мушката. Това ви разтревожи, ала окото ви не трепна. — Той спря пред „Тик Ток“ и загаси мотора. — Пред перспективата да работя с някого, и то при положение, че съм на път да попадна в гадна ситуация, предпочитам да знам, че окото й не трепва.

— Ами благодаря. Сега вече мога да престана да се притеснявам, че не ме одобрявате — каза Алтия и затръшна гневно вратата на колата.

— Най-сетне… — Колт я настигна с няколко големи крачки и преметна ръка през рамото й. — Малко топлина. Облекчение е да видиш, че в нея има и малко емоции.

Тя изненада и себе си, и него, като заби лакът в корема му с думите:

— Няма да ви стане по-леко, ако дам воля на тези емоции. Имате думата ми.

Следващите два часа прекараха в обикаляне от бар в игрална зала, а оттам по мръсни кръчми. Постигнаха известен успех едва когато опитаха в заведение на име „Кланси“, където продаваха контрабандно алкохол.

Осветлението беше слабо — залъгалка за подранилите посетители, предпочитащи да забравят, че слънцето все още не бе залязло. Радио зад бара скрибуцаше кънтри музика, разказваща тъжна история за измами и празни бутилки. Няколко от въпросните подранили посетители вече се бяха пръснали по бара или масите, като повечето си пиеха питието методично и насаме.

Алкохолът бе разводнен, чашите — мръсни, но уискито беше евтино, а атмосферата предразполагаща да се напиеш яко.

Алтия отиде в края на бара и си поръча сода, която не възнамеряваше и да опита. Колт се спря на наливна бира, при което тя повдигна вежда и попита:

— Били ли са ви наскоро тетанус? — После извади двайсетачка, но притискаше с пръсти единия край на банкнотата, докато им сервираха поръчката. — Дивия Бил идваше тук доста редовно.

Барманът погледна към банкнотата, после към Алтия. Кървясалите очи и мрежата от напукани капиляри по широкото му лице доказваха, че бе изпил толкова, колкото бе сервирал.

— Дивия Бил Билингс — напомни му Алтия.

— Е, и?

— Беше мой приятел.

— Излиза, че си загубила приятел.

— Няколко пъти съм идвала тук с него — поясни тя и придърпа леко банкнотата към себе си. — Може би си спомняш.

— Паметта ми действа избирателно, но нямам проблем да запомня ченге.

— Добре. Тогава може би схвана, че ние с Бил имахме споразумение.

— Може би схванах, че споразумението го размаза по целия тротоар.

— Схванал си го неправилно. Той не събираше информация за мен, когато го гръмнаха, а пък аз съм просто сантиментална. Искам да разбера кой го пречука и съм готова да платя. — Тя бутна банкнотата напред. — Да платя много повече от това.

— Не знам нищо — каза барманът, ала двайсетачката изчезна в джоба му.

— Може би обаче познаваш хора, които познават други, които знаят нещо, а? — Алтия се приведе напред, а очите й се усмихваха. — Ако пуснеш приказка, ще съм ти признателна. — Той сви рамене и щеше да се отдалечи, но тя го хвана за ръката и каза: — Мисля, че за двайсет долара мога да получа още минута-две. Бил имаше момиче на име Джейд. Измъкнала се е. Имаше и още няколко, нали?

— Няколко ли? Той не беше кой знае какъв сводник.

— Да знаеш някакво име?

Онзи измъкна мръсен парцал и започна да забърсва мърлявия бар, ала каза:

— Чернокожа на име Мийна. Понякога работеше тук. Не съм я виждал напоследък.

— Ако я видиш, обади ми се. — Алтия извади визитка и я пусна на бара. — Знаеш ли нещо за филми? Филми с млади момичета?

Той я погледна безизразно и сви рамене, но не и преди Алтия да зърне издайническото пламъче в очите му, че наистина знае нещо. После отсече:

— Нямам време за филми и това е всичко, което получаваш за двайсетачка.

— Благодаря. — Тя излезе от бара и вън каза шепнешком на Колт: — Да му дадем минутка време. — После надникна вътре през мръсния прозорец. — Погледнете това. Странно, че изпита непреодолимо желание да звъни точно сега.

Колт видя как барманът забърза към телефона на стената и пусна монета.

— Харесвам стила ви, лейтенант — отбеляза.

— Да видим колко ще го харесвате след няколко часа в студена кола. С вас тази вечер сме на наблюдение, Найтшейд.

— Очаквам го с нетърпение.