Нора Робъртс
Нощна тъма (2)

Първа глава

Алтия нямаше нищо против да поскучае. След тежък ден едно приятно, скучно местенце можеше да е добре дошло, давайки и на тялото, и на ума възможност да се заредят. Нямаше нищо против да се измъкне от десетчасова смяна и от дори още по-изтощителна шейсетчасова седмица, да облече вечерна рокля и да напъха изморените си крака в обувки с деветсантиметрови токчета. Не би дори се оплаквала, че трябва да седи на банкетна маса в балната зала на Браун Хаус, докато монотонните речи й размътваха главата.

Обаче решително беше против това, че ръката на онзи, с когото днес бе тук, се плъзгаше нагоре по бедрото й под прикритието на бялата ленена покривка.

Мъжете бяха толкова предсказуеми.

Тя вдигна чашата си, размърда се на стола си и мушна лице в ухото на своя кавалер.

— Джак?

Пръстите му полазиха по-нагоре.

— Ммм?

— Ако не си махнеш ръката, да речем, в следващите две секунди, ще я пробода, наистина, ама наистина жестоко, с десертната виличка. Ще те заболи, Джак. — Алтия се облегна назад, отпи от виното си и се усмихна над ръба на чашата си, когато той вдигна учудено вежди. — Цял месец няма да можеш да играеш тенис…

Джак Холмсби, виден ерген, прокурор, от когото се бояха, и почетен гост на банкета на Асоциацията на денвърската адвокатура, знаеше как да се справя с жените. И от месеци се опитваше да се сближи достатъчно с тази специална жена, че да се справи и с нея.

— Тия… — прошепна той името й и я дари с най-очарователната си похотлива усмивка. — Тук почти приключихме. Защо не идем при мен. Можем да… — прошепна в ухото й предложение, което бе образно, изобретателно и, може би, анатомически невъзможно.

Пейджърът спаси Алтия от необходимостта да отговаря и спести на Джак дребна хирургическа операция. Няколко от съседите й по маса се размърдаха и затършуваха по джобовете и чантичките си. Тя наклони глава и стана.

— Извинете ме. Мисля, че е моят. — И се отдалечи, като поклащаше леко дългите си бедра.

Стегнатото й тяло в украсена с проблясващи сребристи мъниста яркочервена рокля без гръб накара не една глава да се обърне. Вдигнаха се кръвни налягания. Развихриха се фантазии.

Наясно с това, но определено равнодушна към подобни реакции, Алтия излезе от балната зала във фоайето и се насочи към редицата телефони. Там отвори обсипаната си с мъниста официална чантичка, съдържаща пудра, червило, лична карта, малко пари в брой за непредвидени случаи и деветмилиметровия й пистолет, изрови монета от двайсет и пет цента и позвъни.

— Грейсън се обажда. — Докато слушаше, отметна назад водопада от огненочервена коса. Кафявите й очи с жълтокафеникав оттенък се присвиха. — Тръгвам.

Тя окачи слушалката, обърна се и видя Джак Холмсби да крачи забързан към нея. Привлекателен мъж, помисли си обективно. Добре излъскан външно. Жалко, че беше толкова обикновен вътрешно.

— Извинявай, Джак. Трябва да тръгвам.

Раздразнението очерта дълбока бръчка между веждите му. У дома го чакаше бутилка бренди „Наполеон“, наръч дърва и комплект бели сатенени чаршафи.

— Наистина, Тия, не може ли някой друг да поеме задачата?

— Не — отвърна тя. Работата беше на първо място. Винаги на първо място. — Беше ми приятно, че те видях тук. Можеш да останеш и да си прекараш приятно.

Ала той не се предаваше толкова лесно. Тръгна след нея през фоайето навън в свежата есенна вечер.

— Защо не наминеш, след като приключиш? Можем да продължим оттам, докъдето бяхме стигнали.

— Не сме стигали доникъде, Джак. — Алтия подаде талончето си за паркиране на контрольора. — Трябва първо да започнеш, за да стигнеш донякъде, а аз нямам никакво намерение да започвам нещо с теб.

Само въздъхна, когато той я обгърна с ръце.

— Хайде, Тия, не дойде тук тази вечер, за да ядеш първокачествени ребра и да слушаш банда адвокати да произнасят безконечни речи. — Джак се приведе и промърмори до устните й: — Не носиш тази рокля, за да ме държиш на една ръка разстояние. Облякла си я, за да ме възбудиш. И успя.

Лекото й раздразнение се усили.

— Дойдох тук тази вечер, защото те уважавам като адвокат. — Бърз удар с лакът в ребрата накара дъха му да спре и й позволи да отстъпи назад. — И защото мислех, че можем да прекараме една приятна вечер заедно. Какво обличам, Холмсби, си е моя работа, ала не съм си подбрала тоалета, за да ме опипваш под масата и да правиш смешни предложения как бих могла да прекарам остатъка от вечерта.

Тя не крещеше, но и не си правеше труда да говори тихо. В гласа й проблясваше гняв като лед в мъгла. Ужасен, Джак опипа възела на вратовръзката си и се заоглежда наляво-надясно.

— За бога, Алтия, по-спокойно.

— Точно същото се канех да ти предложа — каза тя мило.

Служителят от гаража се мъчеше да не пропусне нищо, ала се прокашля любезно. Алтия се извърна да вземе ключовете, благодари му и го дари с усмивка и щедър бакшиш. Усмивката накара сърцето му да пропусне един удар и той пъхна банкнотата в джоба си, без да я погледне. Беше твърде зает да мечтае.

— Ах… Карайте внимателно, госпожице. И скоро пак заповядайте. Наистина скоро.

— Благодаря. — Тя отметна назад коса и се плъзна грациозно зад кормилото на своя ремонтиран форд мустанг с гюрук. — Ще се видим в съда, Джак. — Алтия даде газ и отпраши.

 

 

Местата на убийства, независимо дали на закрито или на открито, в градска, крайградска или в пасторална среда, имаха едно общо нещо — ореола на смъртта. Като ченге с близо десетгодишен опит, Алтия се беше научила да го разпознава, да го вдишва и да не мисли за него, докато се занимаваше с прецизната и механична работа по разследването.

Когато пристигна на местопрестъплението, половината квартал бе отцепен от полицията. Полицейският фотограф бе приключил с документирането на сцената и вече си прибираше апаратурата. Тялото беше идентифицирано и точно затова тя беше тук.

Сините светлини на три полицейски коли проблясваха, а радиостанциите им издаваха кашлящи звуци. Зяпачите — защото смъртта винаги ги привлича — се тълпяха зад жълтата ограничителна лента, жадни да зърнат за миг смъртта, сякаш за да се убедят за пореден път, че те самите са живи и здрави.

Нощта беше студена, затова Алтия грабна шала, който беше метнала на задната седалка на колата си. Изумруденозелената коприна пазеше ръцете и гърба й от студа. Тя показа значката си на постовия, контролиращ тълпата, и се промуши под заграждението. Беше благодарна, когато съзря Суини — вряло и кипяло ченге с два пъти по-голям стаж от нейния, който не бързаше да се откаже от униформата.

— Лейтенант — кимна той към нея, после извади носна кърпа и се опита храбро да изсекне запушения си нос.

— Какво имаме тук, Суини?

— Стрелба от движеща се кола. — Той напъха обратно носната кърпа в джоба си. — Простреляният е стоял и разговарял пред бара — и направи жест към разбития прозорец на заведението. — Свидетели казват, че приближила движеща се бързо на север кола. Засипала всичко с куршуми и продължила.

Алтия все още усещаше миризмата на кръвта, макар да не беше вече свежа.

— Засегнати минувачи?

— Не. Само няколко порезни рани от летящи стъкла. Стреляли са в целта. — Той погледна през рамо, а после надолу. — Не е имал късмет, лейтенант. Съжалявам.

— Да, и аз. — Тя погледна към проснатото на мръсния бетон тяло. Поначало този човек не беше нищо особено. А сега беше още по-малко. Беше един кльощав дребосък, сигурно тежеше трийсетина кила с мокри дрехи, с кости като клечки и лице, което дори майка му би се затруднила да обича. Дивия Бил Билингс — сводник и мошеник на половин работен ден и информатор на пълен работен ден.

И, по дяволите, работеше за нея.

— Къде е съдебният лекар?

— Беше и си отиде — потвърди Суини. — Готови сме да сложим тоя в замразителя.

— Действайте тогава. Има ли очевидци?

— Да, повечето безполезни. Била черна кола, била синя кола, а един пиян твърди, че била колесница, теглена от огнедишащи демони. — Той изпсува цветисто, защото познаваше достатъчно добре Алтия, за да се притеснява, че тя ще се обиди.

— Ще използваме тези, с които разполагаме. — Тя огледа бегло тълпата — типове от бара, тийнейджъри, малко бездомници и…

Антената й завибрира, когато засече един мъж. За разлика от другите, очите му не бяха изхвръкнали от отвращение или възбуда. Стоеше невъзмутимо, а разкопчаното му на вятъра кожено яке до кръста откриваше памучна карирана риза и нещо сребърно, проблясващо на верижка. Високата му стройна фигура я накара да помисли, че сигурно бе добър бегач. Тесни износени джинси плътно прилепваха по дългите му крака и свършваха до протрити ботуши. Косата му, която можеше да беше тъмноруса или кафява, се вееше на вятъра и падаше на къдрици върху яката му.

Мъжът пушеше тънка пура, а очите му разглеждаха внимателно местопрестъплението, както нейните преди малко. Осветлението не беше добро, но Алтия реши, че мъжът бе със слънчев загар, тъй като лицето му се открояваше отчетливо. Очите му бяха вдлъбнати, а носът — дълъг и почти тесен. Устата му беше волева и създаваше впечатлението, че всеки миг можеше да се изтъни в презрителна усмивка.

Някакъв инстинкт й подсказа, че сигурно бе професионалист, преди очите му да се преместят и впият в нейните така, сякаш й заби кроше в ченето.

— Кой е каубоят, Суини?

— Ами… О-о! — Умореното лице на Суини се сбръчка в нещо, което би могло да е усмивка. По дяволите, не можеше да го каже по на място, помисли си. Типът изглеждаше така, сякаш трябваше да е с каубойска шапка и да язди мустанг. — Очевидец — отвърна. — Онзи разговарял с него, когато го гръмнали.

— Така ли? — Тя не се огледа, когато екипът на следователя се разпореди с тялото. Нямаше нужда да го прави.

— Той единствен ни даде разбираемо обяснение. — Суини измъкна бележника си, наплюнчи палец и запрелиства страниците. — Казва, че бил черен буик седан, модел 91-ва, с колорадски номер. Не видял номера, защото предните светлини не били запалени, а той бил малко зает да си подсигури прикритие. Каза също, че оръжието прозвучало като АК-47.

— Прозвучало? — Интересно, помисли си Алтия. Не беше сваляла поглед от очите на мъжа. — Може би… — подзе, ала спря, когато съзря своя капитан да пресича улицата. Капитан Бойд Флечър тръгна направо към очевидеца, поклати глава и го обгърна в мъжка представа за прегръдка. Последва продължително тупане по гърба. — Както изглежда, капитанът се оправя с него засега. — И Алтия потисна любопитството си като лакомство, на което да се наслади по-късно. — Да свършваме тук, Суини.

Колт я беше наблюдавал от момента, в който един дълъг, гладък крак се подаде от вратата на мустанга. Жена като тази си заслужаваше да бъде наблюдавана, и още как. Хареса му как се движи — с атлетична и пестелива грациозност, без да хаби нито време, нито енергия. Хареса му, разбира се, и как изглежда. Елегантното й, сексапилно малко тяло имаше достатъчно извивки, за да изостри мъжкия апетит, а и с тази развяваща се на вятъра зелена и пурпурна коприна… Фойерверкът от коса около изваяното й лице събуждаше много по-интересни мисли в главата на един мъж от старинните наследствени бижута на баба му.

Нощта беше студена и всичко това внуши на Колт мисълта за топлина. А идеята да се стопли по този начин, докато чака, не беше толкова лоша. Не обичаше да чака и в най-благоприятни обстоятелства.

Не се изненада особено, като я видя да показва значка на полицая с бебешко лице при загражденията. Тя носеше красиво ореола на представител на властта на сочните си рамене на плувкиня. Като запали небрежно пура, той реши, че дамата е вероятно помощник областен прокурор, а после, когато тя поде разговор със Суини, разбра грешката си.

Отгоре до долу върху нея пишеше „ченге“.

Прецени, че бе под трийсетте, може би към метър и шейсет висока, без тези убийствено високи токчета, на които се беше покатерила.

Напоследък определено пускаха ченгета в интересни формати.

Така че Колт чакаше и преценяваше обстановката. Не изпитваше никакви чувства към останките на Дивия Бил Билингс. Просто не му беше нужен повече.

Когато усети, че тя го наблюдава, пое лениво дим и го изпусна. После измести поглед, докато срещна нейния. Стягането в корема го изненада — беше остро и напълно сексуално. Мигът, в който съзнанието му беше като избърсано стъкло, дойде напълно неочакван. Беше безпрецедентно. Сила се сблъска със сила. Тя направи крачка към него. Той изпусна дъха, който едва сега разбра, че бе затаил.

Беше толкова погълнат, че допусна Бойд да го приближи отзад и да го изненада.

— Колт! Кучи сине!

Озовал се в нечия прегръдка, Колт се извърна, готов на всичко. Но решителното напрежение в очите му се превърна в усмивка, способна да разтопи всяко женско сърце в радиус от двайсет крачки.

— Флеч! — С щедра топлота, която пазеше за приятели, Колт отвърна на мечешката прегръдка, преди да отстъпи, за да го разгледа. Не беше виждал Бойд близо десет години и с облекчение откри, че промяната бе съвсем малка. — Все още красавец, а?

— А ти изглеждаш все така, сякаш току-що си долетял на кон от ранчото. Господи, колко се радвам да те видя! Кога пристигна?

— Преди няколко дни. Исках да свърша една работа, преди да ти се обадя.

Бойд плъзна поглед покрай него към мястото, където товареха микробуса на съдебния следовател, и попита:

— Това ли беше оная твоя работа…

— Част от нея. Благодаря ти, че дойде.

— Да. — Бойд съзря Алтия и й кимна едва забележимо. — На полицай ли се обади, Колт, или на приятел?

Колт погледна угарката от пурата си, хвърли я до канала, стъпка я с ботуш и отвърна:

— Хубавото е, че ти си и двете.

— Ти ли го уби?

Въпросът бе зададен така между другото, че Колт отново се засмя. Знаеше, че Бойд не би и трепнал, ако си бе признал веднага.

— Не.

Бойд отново кимна и попита:

— Ще ми разкажеш ли?

— А-ха.

— Защо не изчакаш в колата? Ще съм при теб след минута.

 

 

— Капитан Бойд Флечър. — Колт поклати глава и се засмя тихо. Макар да минаваше полунощ, той беше колкото напрегнат, толкова и спокоен, с чаша слабо кафе в ръка, подпрял краката си в износени ботуши на бюрото на Бойд. — Това вече е голяма работа.

— Мислех, че отглеждаш коне и говеда в Уайоминг.

— Да, така е. — Гласът му бе провлечен със съвсем лек южняшки акцент. — Правя го от време на време.

— Какво стана с научната степен по право?

— О, тук някъде наоколо е.

— А военновъздушните сили?

— Все още летя. Просто вече не нося униформата. Колко време й е нужно на тая пица да стигне до тук?

— Достатъчно дълго, за да е студена и да не става за ядене. — Бойд се облегна назад на стола си. Чувстваше се добре в офиса си. Чувстваше се добре и на улицата. И както преди двайсет години, когато двамата бяха в гимназията, се чувстваше добре с Колт. — Не видя ли онзи, който стреля?

— По дяволите, Флеч, имах късмет да зърна колата, преди да се просна на земята за прикритие и да се нагълтам с асфалт. Не че това ще помогне особено. Има голяма вероятност да е била открадната.

— Лейтенант Грейсън е по следите й. Хайде, защо не ми кажеш какво правеше с Дивия Бил?

— Той се свърза с мен. Аз… — Колт спря, когато Алтия влезе бавно. Не си беше направила труда да почука и носеше плоска картонена кутия.

— Вие двамата поръчвали ли сте пица? — попита тя, тръсна кутията на бюрото на Бойд и протегна ръка: — Десет долара, Флечър.

— Алтия Грейсън. Колт Найтшейд. Колт ми е стар приятел — представи ги Бойд един на друг и измъкна десет долара от портфейла си.

Алтия сгъна прилежно банкнотите, пъхна ги в портмонето си и след това сложи избродираната си с мъниста чантичка върху купчина папки.

— Приятно ми е, господин Найтшейд.

— Приятно ми е, госпожице Грейсън.

— Лейтенант Грейсън — поправи го тя, повдигна капака на кутията, разгледа внимателно съдържанието й, избра си парче и каза: — Мисля, че бяхте на местопрестъплението.

— Наистина така изглеждаше. — Той си смъкна краката, за да може да се приведе и също да си вземе парче. Долови парфюма й над аромата на изстиваща пица с наденица. Беше много по-възбуждащ.

— Благодаря — измърмори Алтия, когато Бойд й подаде салфетка, и каза: — Чудя се какво правехте там с моя информатор, който бе застрелян.

Колт присви очи.

— Вашият информатор ли?

— Точно така. — И очите, като косата му, сякаш не могат да решат какъв цвят да са, помисли си тя. Бяха нещо средно между сини и зелени. И в този момент бяха студени като шибащия прозореца вятър.

— Бил ми каза, че целия ден многократно се опитвал да се свърже със своя човек в полицията.

— Бях извън полицията.

Веждите на Колт се извиха в дъга, когато той плъзна поглед по водовъртежа от коприна с цвят на изумруд.

— Просто така, някъде навън.

— Лейтенант Грейсън прекара целия ден да ръководи операция по залавяне на наркотици — намеси се Бойд. — Хайде, деца, защо не захванем всичко от начало?

— Чудесно. — Алтия остави наполовина изяденото парче, избърса пръсти и свали шала си.

Колт стисна зъби, за да не провеси език. Тя се беше извърнала и той изпита болезненото удоволствие да установи колко очарователен можеше да е един гол гръб, когато е слаб, изпънат и обвит в пурпурна коприна.

След като метна дрехата върху шкаф с папки, Алтия взе отново парчето пица и приседна на ръба на бюрото на Бойд.

Отлично знае какво точно причинява на мъжете, даде си сметка Колт. Забеляза самодоволното, леко развеселено, чисто женско изражение на очите й. Той винаги си бе представял, че всяка жена познава своя арсенал до последната мигла, ала за един мъж беше трудно, когато жената бе толкова тежковъоръжена.

— Дивия Бил, господин Найтшейд… — започна тя. — Какво правехте с него?

— Разговаряхме. — Знаеше, че отговорът му бе самонадеян, но в момента се опитваше да прецени дали между сексапилния лейтенант и неговия стар приятел имаше нещо. Старият му и отдавна женен приятел, помисли си Колт. Изпита истинско облекчение и дори известна изненада, че не можа да усети дори и намек за привличане между двамата.

— За какво? — Гласът й бе все още спокоен, дори приятен.

Сякаш, помисли си Колт, разпитваше малоумно момченце.

— Жертвата беше неин информатор — напомни му Бойд. — Ако Алтия иска случая…

— А аз го искам.

— … той е неин.

За да спечели време, Колт се пресегна за още едно парче пица. Щеше да му се наложи да направи нещо, което ужасно мразеше, нещо почти толкова гадно като вмирисана телешка пастърма. Щеше да му се наложи да помоли за помощ. И за да я получи, щеше да му се наложи да сподели това, което знаеше.

— Отне ми два дни да издиря Билингс и да го склоня да разговаря с мен. — Беше раздал и подкупи на обща стойност две стотачки, за да се добере до него, ала той не броеше разходите, докато не се стигнеше до крайната равносметка. — Беше нервен и всъщност не искаше да говори с друг, освен със своя човек от полицията. Така че направих всичко възможно да спечеля благоволението му.

Колт погледна Алтия. Изглеждаше съсипана. Умората й се забелязваше трудно, но все пак прозираше — в леко отпуснатите клепачи, в едва забележимите сенки под тях.

— Съжалявам, че го загубихте, ала присъствието ви там едва ли щеше да промени нещо.

— Няма как да го знаем, нали така? — Не би допуснала съжалението да размекне гласа или преценката й. — Защо си направихте чак толкова труд да се свържете с Бил?

— Той имаше момиче, което работеше за него. Джейд. Което вероятно е професионалният й псевдоним.

Алтия превключи съзнанието си към миналото и кимна.

— Да, малка блондинка с бебешко лице. Ще проверя, но мисля, че не се е появявала на улицата от четири-пет седмици.

— Би трябвало да е така. — Колт стана, за да напълни чашата си с кафе от автомата. — Преди горе-долу толкова време Билингс й е намерил работа. Да се снима във филми. — Щом трябваше да пие отрова, щеше да я поеме като мъж, без сметана и захар. Той отпи, извърна се и поясни: — Не говоря за Холивуд. А за долни филми за отбрани познавачи с вкус към платените вълнения. Видеофилми за любители на твърдото порно. — Колт сви рамене и пак седна. — Не мога да кажа, че ме засяга, ако става дума за пълнолетни. Макар че предпочитам моят секс да е действителен.

— Само че не говорим за вас, господин Найтшейд.

— О-о, не е нужно да ме наричате господин, лейтенанте. Звучи студено, още повече, когато обсъждаме такива топли теми. — Усмихнат, той се облегна назад. Дощя му се да й посмачка фасона и поради причини, които засега не се канеше да анализира, искаше да го направи както трябва. — Е, както често се случва, нещо изплашва Джейд и тя се покрива. Поначало не смятам, че проститутките са със златни сърца, ала тази поне е имала съвест. Изпратила писмо на господин и госпожа Франк Кук. — Колт отмести поглед към Бойд и додаде: — Марлийн и Франк.

— Марлийн ли? — Веждите на Бойд се стрелнаха нагоре. — Марлийн и Франк?

— Същите — усмихна се кисело Колт. — Още стари приятели, лейтенанте. По стечение на обстоятелствата преди около милион години бяхме, така да се каже, интимни приятели с госпожа Кук. Като жена със здрав разум, тя се омъжи за Франк, установи се в Албакърки и си роди две красиви дечица.

Алтия се премести и кръстоса крака, а коприната изшумоля. Забеляза, че сребърната висулка върху ризата му бе медальон с образа на Свети Кристофър, покровителя на пътешествениците. Зачуди се дали господин Найтшейд изпитва необходимостта от духовна закрила.

— Предполагам, че не ни водите по пътеката на старите спомени просто така.

— О, водя ви право към главния вход на професията ви, лейтенанте. Просто понякога предпочитам обиколните пътища. — Той извади пура и я прекара през дългите си пръсти, преди да посегне за запалка. — Преди месец голямата дъщеря на Марлийн… Става дума за Елизабет. Виждал ли си Лиз, Бойд?

Бойд поклати глава. Не му харесваше накъде отиваха нещата. Ни най-малко. Но отвърна:

— Не и откакто беше в пелени. На колко е, на дванайсет ли?

— Точно на тринайсет. — Колт щракна запалката и всмукна от пурата си. Макар прекрасно да знаеше, че острата миризма на пушека нямаше да замъгли горчивия вкус в гърлото му. — Красива като картинка. Досущ като майка си. Наследила е от Марлийн и сприхавия й характер. Имало някакви неприятности вкъщи, такива, каквито, предполагам, се случват понякога във всеки дом. Ала Лиз се вбесила и духнала.

— Избягала ли е? — Алтия разбираше добре начина на мислене на беглеца. Дори твърде добре.

— Метнала няколко неща в раницата си и изчезнала. Излишно е да казвам, че през последните няколко седмици животът на Марлийн и Франк е пълен ад. Обадили се в полицията, но по официалния път не стигнали много далече. — Колт изпусна дим. — Не искам да обидя никого. Преди десет дена се обадиха на мен.

— Защо? — попита Алтия.

— Нали ви казах. Приятели сме.

— Обикновено преследвате ли сводници и подлагате ли се на дъжд от куршуми за приятели?

Бива си я, помисли си той. Сарказмът беше още едно опасно оръжие в арсенала й.

— Просто обичам да правя услуги на хората — отвърна Колт.

— Лицензиран детектив ли сте?

Той сви устни и започна да разглежда върха на пурата си.

— Не си падам много по лицензите. Понатиснах тук-там и с малко късмет я проследих на север. После семейство Кук получиха писмото на Джейд. — Стиснал пурата между зъбите си, Колт извади от вътрешния джоб на якето си сгънат лист с щампирани по него цветя. — Ще спестим време, ако сам го прочетеш — каза и подаде писмото на Бойд.

Алтия стана, изправи се зад гърба на Бойд и, положила ръка на рамото му, зачете заедно с него.

Беше странно интимен и същевременно лишен от чувственост жест. Жест, който, реши Колт, говори за приятелство и доверие.

Почеркът бе точно толкова по момичешки претенциозен, колкото и хартията, обаче Алтия отбеляза за себе си, че съдържанието нямаше нищо общо с цветя, панделки и детски фантазии.

„Драги господин и госпожа Кук,

Срещнах Лиз в Денвър. Тя е добро момиче. Знам, че наистина съжалява, че е избягала и би се върнала още сега, ако можеше. Бих й помогнала да го стори, но трябва да напусна града. Лиз е в беда. Бих отишла при ченгетата, ама ме е страх и едва ли ще изслушат такава като мен. Тя не е за тази работа, но те няма да й позволят да си тръгне. Толкова е млада и хубава, че сигурно печелят луди пари от филмите. От пет години се занимавам с това, ала от някои от нещата, които ни карат да правим пред камерата, ме полазват тръпки. Мисля, че убиха едно от момичетата, затова се измъквам, преди и мен да са ме убили. Лиз ми даде адреса ви и помоли да ви пиша и да ви кажа, че съжалява. Тя наистина е уплашена и се надява, че ще успеете да я намерите.

Джейд

П.С. Онези имат къща горе, в планините, където правят филмите. Имат и апартамент на Второ авеню.“

Бойд не върна писмото, а го остави на масата. Самият той имаше дъщеря. Помисли си за Алисън, шестгодишна и сладка, и трябваше да преглътне гореща топка болезнен гняв.

— Можеше да дойдеш при мен с това. Трябваше да дойдеш.

— Свикнал съм да работя сам. — Колт дръпна още веднъж от пурата си, преди да я загаси. — Във всеки случай, смятах да дойда, след като изясня няколко неща. Разбрах името на сводника на Джейд и исках да го раздрусам.

— И сега той е мъртъв — изрече с равен глас Алтия, извърна се и се втренчи навън през прозореца.

— Да. — Колт се загледа в профила й. Това, което усети у нея, не беше просто гняв. Имаше и още много друго, примесено с гняв. — Трябва да се е разчуло, че го издирвам, и че той е готов да говори с мен. Това ме кара да мисля, че имаме работа с добре организирани мръсници, на които и окото им не мигва, като убиват.

— Това е работа на полицията, Колт — рече кротко Бойд.

— Не споря. — Готов за споразумение, той разпери ръце. — Обаче е и лична работа. Ще продължа да се ровя, Флеч. Няма закон против това. Аз съм представител на семейство Кук — техен адвокат, ако се нуждаем от предлог.

— Това ли сте вие — извърна се към него Алтия, като все още умело се сдържаше. — Адвокат?

— Когато ми е удобно. Не искам да се меся във вашето разследване — обърна се Колт към Бойд. — Искам детето да се върне невредимо при Марлийн и Франк. Ще съдействам напълно. Ще знаете всичко, което аз знам. Ала трябва да е услуга за услуга. Дай ми ченге, с което да работя по случая, Бойд. — Сякаш развеселен от себе си, Колт се усмихна леко, просто бръчица в ъгъла на устата. — Ти най-добре знаеш колко мразя да моля за официален партньор в работата. Но важна е Лиз. Най-важна. Знаеш, че ме бива. — Той се приведе напред. — Знаеш, че няма да отстъпя. Дай ми най-добрия си човек и нека хванем тези копелета.

Бойд притисна с пръсти уморените си очи. Можеше, разбира се, да накара Колт да се откаже. И щеше да си хвърли приказките на вятъра. Можеше да откаже да сътрудничи, да откаже да му дава каквато и да било информация, до която отделът се добереше. И Колт щеше да продължи да рие наоколо. Да, знаеше, че той бе много печен и добре му бе известно какво бе вършил в армията.

Едва ли щеше да е първият път, когато Бойд Флечър нарушава правилата. Взел решението си, той посочи Алтия.

— Тя е най-добрият ми човек.