Нора Робъртс
Нощна тъма (13)

Дванадесета глава

— Не мога да повярвам, че позволихме това да ни убегне. — Колт тресна вратата на джипа и се отлепи от тротоара. Този път не си направи труда да сваля квитанцията за паркиране.

— Но ние отиваме там по интуиция — напомни му Алтия. — Нищо чудно да получим само тропване по масата.

— Не мислиш така.

За момент тя затвори очи и остави парчетата от мозайката да си идат по местата и каза мрачно:

— Всичко съвпада. Нито един наемател там не може да се закълне, че е виждал господин Дейвис. Той не беше там, вероятно защото никога не е бил.

— И кой би имал достъп до мезонета? Кой би имал фалшиви препоръки — препоръки, които не би трябвало да съществуват? Кой би могъл да се промъкне в сградата незабелязано, по причина, че всъщност винаги е бил там?

— Ниймън.

— Казах ти, че е подозрителен — процеди през зъби Колт.

Беше принудена да се съгласи, но предпазливо.

— Не изпреварвай себе си, Найтшейд. Ще задаваме допълнителни въпроси. Това е.

— Търся отговори — отвърна рязко той. — Това е.

— Не ме карай да те слагам на мястото ти, Колт — изрече тихо Алтия, за да го успокои. — Отиваме там, за да задаваме въпроси. Може да успеем да го стреснем и той да допусне грешка. Твърде възможно е да си тръгнем без него. Ала вече имаме място, от което да започнем да ровим.

Ще ровим цяла нощ, помисли си Колт. Надълбоко, за да закопаем Ниймън.

— Добре, ти ще водиш операцията — каза той. Засега. Спря на червено, като нетърпеливо забарабани с пръсти по кормилото. — Бих искал, ъ-ъ, да ти обясня за Нат…

— Какво да ми обясниш?

— Че не сме… Не сме били… Никога — довърши яростно. — Схвана ли?

— Наистина ли? — Със сигурност щеше по-късно да се посмее на това. Когато съзнанието й нямаше да е заето с толкова неща. И все пак не беше чак дотам претрупана, че да изтърве възможността да го подразни. — Защо не? Тя е красива, забавна и умна. Изглежда това ти е харесало у нея.

— Не че не беше така… Искам да кажа, че си мислех за нея. Бях започнал да си мисля… — Колт изруга и даде рязко газ, когато светофарът се смени. — Беше сестра на Бойд, нали разбираш. Преди да се усетя, и на мен ми стана като сестра, така че не можех… Не можех да мисля за нея като за…

Алтия му отпрати дълъг любопитен поглед и попита:

— Защо се оправдаваш?

— Не се оправдавам. — Гласът му се извиси рязко, защото си даде сметка, че точно това прави. — Обяснявам. Макар че Господ знае защо си правя труда. Мисли каквото си искаш.

— Добре. Мисля, че реагираш прекалено бурно на ситуацията по типичен и предсказуем мъжки начин. — Погледът, който й отправи, би могъл да я обезкости. — Не те упреквам. А и не бих те упрекнала дори с Натали да сте имали връзка. Миналото си е минало и аз най-добре го знам.

— Мисля, че си права. — Той превключи рязко на четвърта, а после протегна ръка и я сложи върху нейната. — Но ние нямахме връзка.

— Трябва да ти кажа, че си се минал. Тя е страхотна.

— А също и ти.

Алтия му се усмихна.

— Да, така е.

Колт се насочи към тротоара, спря небрежно на забранено за паркиране място, изчака Алтия да съобщи в управлението къде са и попита:

— Готова ли си?

— Винаги съм готова. — Тя излезе от колата. — Искам да бъдем много внимателни — обърна се към Колт. — Само най-неангажиращи въпроси. На практика нямаме нищо срещу него. Ако го притиснем прекалено, можем да проиграем шанса си. Ако сме прави за него…

— Прави сме. Чувствам го.

И Алтия го чувстваше, затова кимна и додаде:

— Искам да го пипна. Заради Лиз. Заради Дивия Бил. — И заради себе си, каза си. За да затвори вратата, която това изпитание беше отворило отново.

Влязоха заедно в сградата и спряха пред вратата на Ниймън. Алтия отправи на Колт един последен предупредителен поглед и почука.

— Да, да… — дочу се отвътре гласът на Ниймън. — Какво има?

— Лейтенант Грейсън е, господин Ниймън. — Тя му показа значката си през шпионката. — От Полицейското управление на Денвър.

Ниймън отвори вратата, доколкото позволяваше веригата, стрелна очи от Алтия към Колт и после пак към нея и накрая попита:

— Това не може ли да почака? Зает съм.

— Боя се, че не. Няма да ви отнемем много време, господин Ниймън. Рутинна проверка.

Алтия веднага забеляза струпаните на килима кашони. Много от тях бяха пълни с нарязани на лентички хартии. За нея те бяха изобличаващи като димящ пистолет улики.

— Както виждате, сварвате ме в неподходящ момент.

— Да, виждам. Пренасяте ли се, господин Ниймън?

— Нима мислите, че ще стоя и ще работя тук след всичко това — този скандал? — Очевидно оскърбен, той дръпна стегнато завързаната си вратовръзка. — В никакъв случай. Полиция, журналисти, досадни наематели. Не съм имал миг покой, откакто това започна.

— Сигурен съм, че е било изпитание за вас — вметна Колт.

Искаше му се да пипне тази вратовръзка. Ниймън би увиснал чудесно на нея.

— Наистина беше изпитание. Е, налага се да седнете, предполагам. — Той посочи с ръка два стола. — Ала аз наистина не мога да ви отделя много време. Остана ми още много нещо да опаковам. Нямам вяра на хората от транспортната фирма. Непохватни са и постоянно чупят.

— Голям опит ли имате в пренасянето от място на място? — попита Алтия, седна и извади бележник и молив.

— Естествено. И преди ви обясних, че пътувам. Изпитвам удоволствие от работата си. — Ниймън разтегна устни в усмивка. — Но намирам за отегчително да седя прекалено дълго на едно място. Собствениците търсят винаги отговорни и опитни портиери.

— Сигурна съм, че е така. — Тя потропа с молива по бележника си. — Собствениците на тази сграда… — Алтия запрелиства страниците.

— Фирмата Джонстън и Крой.

— Да. — Тя намери записките си и кимна. — Бяха много разтревожени, когато разбраха за случилото се в мезонета.

— Нормално. — Ниймън подръпна нагоре панталона си и седна. — Те са уважавана компания с успешен бизнес в Западните и Югозападните щати. Разбира се, обвиняват мен. Трябваше да се очаква.

— Задето не сте разговаряли лично с наемателя ли? — подсказа му Алтия.

— Основното при недвижимата собственост, лейтенант, са редовните месечни наеми и ниският оборот. Осигурявах им ги.

— Както осигурихте и местопрестъплението?

— Не мога да бъда обвиняван за поведението на моите наематели.

Тя реши, че е време да поеме риск. Премерен риск. И попита:

— И вие никога ли не сте влизали в мезонета? Никога ли не сте го проверили?

— Защо да го правя? Нямах причина да безпокоя господин Дейвис или да влизам в апартамента му.

— Не сте влизали никога, докато той го е обитавал, така ли?

— Току-що казах, че не съм.

Алтия се намръщи и прелисти още страници от бележника си.

— Как бихте обяснили отпечатъците от пръстите си?

Нещо блесна в очите на Ниймън и веднага изчезна.

— Не знам какво имате предвид.

Алтия приближаваше целта, но го притисна още малко.

— Чудех се как бихте реагирали, ако ви кажа, че в мезонета са били открити ваши отпечатъци, след като твърдите, че никога не сте влизали в него…

— Не виждам… — Сега вече той се заплете. — О, да, спомних си. Няколко дена преди… преди инцидента… Задейства се пожарната аларма. Аз, естествено, използвах ключа — майка, за да вляза, след като никой не отговори на чукането ми.

— Пожар ли имаше?

— Не, не, ами детекторът за пушека даде фалшива тревога. Повредата беше толкова нищожна, че съвсем я забравих.

— Може би сте забравили още нещо — каза учтиво Алтия. — Може би сте забравили да ни кажете за вилата на запад от Боулдър. И тази собственост ли управлявате?

— Не знам за какво говорите. Не управлявам никаква друга собственост, освен тази.

— Тогава вероятно използвате вилата за почивка — продължи Алтия. — С господин Донър, господин Клайн и господин Скот.

— Не знам за никаква вила — заяви твърдо Ниймън, ала над горната му устна изби пот. — Нито пък хора с тези имена. А сега ще трябва да ме извините.

— Господин Скот не е съвсем в състояние да приема посетители — осведоми го тя, без да става от стола си. — Но можем да отидем да се видим с Клайн и Донър. Това може да освежи паметта ви.

— Не отивам никъде с вас. — Ниймън стана. — Отговорих смислено и търпеливо на всичките ви въпроси. Ако настоявате да продължите да ме безпокоите, ще трябва да извикам адвоката си.

— Чувствайте се свободен да го направите — и Алтия направи широк жест към телефона. — Той може да се срещне с нас в управлението. Междувременно бих искала да си спомните къде бяхте вечерта на двайсет и пети октомври. Трябва ви алиби.

— Алиби за какво?

— За убийство.

— Това е нелепо. — Ниймън извади кърпичка от джобчето на сакото и си избърса лицето. — Не можете просто да влезете тук и да ми отправяте подобни обвинения.

— Не ви обвинявам, мистър Ниймън. Питам ви къде сте били на двайсет и пети октомври между девет и единайсет вечерта. Можете също така да предупредите адвоката си, че ще ви разпитаме за изчезнала млада жена, известна с името Лейси, както и за отвличането на Елизабет Кук, която понастоящем е под охрана. Лиз е много умно и наблюдателно момиче, нали, господин Найтшейд?

— Да — отвърна Колт и си помисли колко удивителна бе Алтия. Абсолютно удивителна. Разбиваше Ниймън само с намеци. — На областния прокурор ще му се отвори доста работа между Лиз и портретите.

— Не мисля, че споменахме на господин Ниймън за портретите. — Алтия затвори бележника си. — Или за това, че Клайн и Донър бяха щателно разпитани вчера. Разбира се, Скот е все още в критично състояние, тъй че ще трябва да почакаме за неговото съдействие.

Ниймън пребледня.

— Те лъжат. Аз съм почтен човек. Имам препоръки. — Гласът му изневери. — Нищо не можете да докажете от приказките на някакви си долнопробни актьорчета.

— Не си спомням да сме споменавали, че Клайн и Донър са актьори, нали, Найтшейд?

— Не. — Щеше му се да я разцелува. — Не, не сме го споменавали.

— Трябва да сте медиум, Ниймън — заяви Алтия. — Защо не идем в управлението и не видим какво още можете да ни предложите?

— Знам правата си. — Ниймън усети, че капанът се затваря и очите му заблестяха от ярост. — Не тръгвам никъде с вас.

— Ще трябва да бъда по-настоятелна — каза Алтия и стана. — Хайде, обадете се на адвоката си, Ниймън, ала тръгвате за разпит с нас. Веднага.

— Никаква жена не може да ми казва какво да правя! — нахвърли се върху нея Ниймън и макар Алтия да беше готова, дори нетърпелива за това, Колт застана между тях, блъсна само с една ръка Ниймън обратно на стола и каза меко:

— Нападение на офицер. Можем, мисля, да го задържим за това. Така ще имаме достатъчно време да дочакаме заповедта за обиск.

— Повече от достатъчно — съгласи се тя и извади белезниците.

— А, лейтенант… — Колт я наблюдаваше как умело ги сложи на хилавите китки на Ниймън. — Не са открили отпечатъци горе, нали?

— Не съм казвала, че са открили. — Алтия отметна назад коса. — Просто попитах как би реагирал той, ако бях казала, че са открили.

— Не бях прав — заяви Колт. — Наистина харесвам стила ти.

— Благодаря. — Тя се усмихна доволно. — Чудя се какво ли бихме открили във всички тези пълни кашони?

 

 

Намериха повече от достатъчно. Касети, снимки, дори собственоръчно изписан от Ниймън подробен дневник. В него прилежно бяха отразени всичките му деяния, всичките му мисли, цялата му омраза към жените. Описано бе и как жена на име Лейси е била убита и как тялото й е било погребано зад вилата в планината.

До следобеда той беше обвинен в достатъчно престъпления, за да остане до края на живота си скрит от обществото.

— Малко съм разочарован — коментира Колт, докато вървеше след нея към кабинета й, където Алтия щеше да напише рапорта си. — Беше толкова отвратителен, че не си заслужаваше дори да го убия.

— Извади късмет — каза тя, седна и пусна компютъра. — Слушай, ако това ще те утеши донякъде, мисля, че не излъга, като каза, че не е докосвал Лиз. Обзалагам се, че психиатричният анализ ще го потвърди. Импотентност, съчетана с ярост против жените и тенденция към воайорство.

— Да, обича само да гледа. — Яростта на Колт избухна и стихна. Алтия беше права, че той не можеше да промени случилото се.

— И да трупа пари от своето хоби — добави тя. — Веднъж подбрал оператор и няколко петостепенни актьора, Ниймън се впуска в бизнеса да служи на други със специфичните си вкусове. Трябва да му се отдаде дължимото. Ръководил е много добре порнографския си бизнес. Който пък му докарва колекциите от антики и копринени вратовръзки.

— Никоя от тях няма да му е нужна в килията. — Колт отпусна ръце на раменете й. — Справи се чудесно, Тия. Наистина чудесно.

— Така е обикновено. — И тя го погледна през рамо. Предстоеше й само да реши какво да прави с него. — Слушай, Найтшейд, наистина искам да свърша с тази тук писмена работа, а след това имам нужда от малко почивка. Схвана ли?

— Разбира се. Чух, че довечера щяло да има гуляй у Флечърови. Ще бъдеш ли?

— На всяка цена. Защо не се срещнем там?

— Добре. — Той се приведе и я целуна по косата. — Обичам те, Тия.

Тя го изчака да си тръгне и да затвори вратата след себе си и си каза: „Знам. И аз те обичам“.

 

 

Алтия отиде да види Лиз. Беше от полза, че може да даде на момичето и семейството му някаква утеха. Колт я беше изпреварил — беше идвал и си беше отишъл. Но Алтия усети, че Лиз има нужда да го чуе и от нея.

— Никога няма да можем да ви се отблагодарим — каза Марлийн, която беше обвила ръце около раменете на Лиз, сякаш не можеше да понесе да не докосва дъщеря си. — Не мога да намеря думи, за да изразя колко сме ви благодарни.

— Аз… — Алтия едва не отвърна, че просто си е свършила работата. Беше истина, но не и цялата. Вместо това каза: — Грижете се един за друг.

— Ще прекарваме много повече време да правим точно това. — Марлийн притисна буза до бузата на дъщеря си. — Утре си отиваме у дома.

— Ще се включим в семейно консултиране — каза Лиз на Алтия. — И аз ще се включа в група на жертви на насилие. Малко съм изплашена.

— Нормално е да си изплашена.

Лиз кимна и погледна майка си.

— Мамо, може ли… Искам за минутка да поговоря с лейтенант Грейсън.

— Разбира се. — Марлийн остана за момент притисната до дъщеря си, а после каза: — Ще сляза до фоайето и ще помогна на баща ти да донесе сладоледа.

— Благодаря. — Лиз изчака майка й да излезе и каза: — Татко все още не знае как да говори за случилото се с мен. Ужасно му е трудно.

— Той те обича. Дай му време.

— Плаче — и очите на Лиз се напълниха със сълзи. — Никога не съм го виждала да плаче. Мислех си, че е прекалено зает с работата си, за да се интересува от мен. Беше глупаво, че избягах — и щом го изрече, въздъхна дълбоко. — Мислех, че те не ме разбират. Не разбират какво искам. Сега си давам сметка колко дълбоко ги нараних. Никога вече няма да е същото, нали?

— Да, Лиз, няма да е същото. Ала ако си помагате взаимно да го превъзмогнете, може да стане по-хубаво.

— Надявам се. Все още чувствам празнота у себе си. Сякаш част от мен вече я няма.

— Ще запълниш тази празнота с нещо друго. Това не бива да пречи на отношенията ти с хората. Може да те направи силна, Лиз, ти не искаш да те направи затворена, нали?

— Колт каза… — Тя изхълца и се пресегна за салфетка от кутията, която майка й бе сложила на масичката до леглото. — Той каза, че почувствам ли, че не мога да се справя, трябва да си помисля за теб.

— За мен ли? — попита удивена Алтия.

— Защото ти се е случило нещо ужасно и ти си го използвала, за да станеш толкова красива. Външно и вътрешно. И че не само си оцеляла, а си и победила. — Лиз се усмихна през сълзи. — И че аз също бих могла. Беше забавно да го слушам да говори такива неща. Мисля, че навярно много те харесва.

— И аз го харесвам — и си даде сметка, че наистина бе така. Не беше слабост да обичаш някого, не и когато в същото време му се възхищаваш и го уважаваш. Не и когато той те приема такава, каквато си, и те обича за това.

— Колт е най-добрият — заяви Лиз. — Той никога не те разочарова, знаеш ли? Независимо за какво.

— Мисля, че знам.

— Чудех се… Знам, че консултирането е важно, но се чудя дали мога просто да ти се обаждам понякога. Когато… когато ми се струва, че не мога да го преодолея.

— Надявам се, че ще ми се обаждаш. — Алтия стана, премести се до Лиз и я прегърна. — Обаждай ми се, когато ти е зле. И когато ти е добре. Всички имаме нужда от човек, който да ни разбира.

 

 

Петнайсет минути по-късно Алтия остави семейство Кук да се радват на сладоледа и уединението си. Реши, че има много неща, за които да помисли. Винаги беше наясно за посоката на живота си. Ала след този неочакван и драматичен завой тя имаше нужда да се ориентира. Само че Колт я чакаше във фоайето.

— Хей, лейтенант! — Той наведе главата й назад и я целуна леко.

— Какво правиш тук? Марлийн каза, че си идвал и си си тръгнал.

— Излязох с Франк. Той имаше нужда да поговори с някого.

Алтия докосна бузата му.

— Ти си добър приятел, Найтшейд.

— Това е единственият начин да бъдеш нечий приятел. — Тя се засмя, защото знаеше, че той го мисли. — Искаш ли да те откарам?

— С колата съм — отвърна Алтия, но когато излязоха двамата навън, откри, че в крайна сметка не иска почивка. — Виж, искаш ли да се поразходим или нещо такова…

— Разбира се. — Той преметна небрежно ръка през раменете й. — Можеш да ми помогнеш да разгледаме някои от магазините. Следващата седмица майка ми има рожден ден.

У нея моментално се надигна желание за съпротива, коленете й затрепериха и тя отвърна:

— Не мога да избирам подаръци за хора, които не познавам.

— Ще се запознаеш с нея. — Колт стигна до ъгъла, зави наляво и тръгна към магазините в центъра на града. На една от витрините съгледа елегантни порцеланови и кристални сервизи и попита: — Разбираш ли нещо от порцелан и кристали? За сватбени подаръци, нали разбираш…

— Я стига! — Алтия го задмина, така че той трябваше да закрачи по-енергично, за да я настигне.

— Какво ще кажеш за чеиз? Жените още ли го правят?

— Нито имам представа, нито ме интересува.

— Не че имам нещо против тениската, с която беше в леглото снощи. Просто си мислех, че нещо малко повече… Не, малко по-малко би било чудесно за медения месец. Къде искаш да отидем?

— Няма ли да престанеш?

— Не.

Обзета от нетърпение, тя се обърна и се загледа в съседната витрина.

— Много хубав пуловер — каза и посочи наситеносин пуловер с поло яка на манекена. — Може би кашмир ще й хареса.

— Може би — кимна той. — Чудесно. Да влезем.

— Ето, виждаш ли, това ти е проблемът — извъртя се Алтия с ръце на хълбоците. — Не се замисляш достатъчно за нищо. Поглеждаш нещо и — давай.

— Ами защо да се въртя и да се оглеждам, ако е точно това, което ми трябва? — засмя си той и я погали по косата. — Знам какво ще ми свърши работа още щом го видя. Хайде! — и Колт я хвана за ръката и я повлече навътре. — Синият пуловер на витрината, моля — каза на продавачката. — Имате ли размер… — и премери с педи във въздуха.

— Десети ли? — попита продавачката. — Да, господине. Един момент.

— Не попита колко струва — отбеляза Алтия.

— Ако нещо е добро, цената няма значение — усмихна й се Колт. — Ти ще ме държиш изкъсо. Оценявам това. На мен подробностите ми убягват.

— Това е ново за мен. — Тя се отдалечи, за да разгледа копринени блузи на една стойка.

Беше лекомислен, напомни си, беше импулсивен, прибързан, и припрян. Всичко, което тя не беше. Алтия предпочиташе реда, точните правила, педантичното им спазване. Би трябвало да е луда, за да си въобрази, че двамата могат да се свържат.

Тя обърна глава и го загледа как чака продавачката да маркира пуловера на касата и да го увие красиво.

Даде си сметка, че те наистина се свързаха. Всичко у него й прилягаше като ръкавица. Косата му не беше точно руса или кафява и никога не беше напълно покорна. Очите бяха нещо средно между синьо и зелено и можеха с един поглед да спрат сърцето й. Безразсъдството му. Сигурността, която внушаваше. Неговото пълно и безусловно разбиране.

— Проблем ли има? — попита той, като улови погледа й.

— Не.

— Розова или синя панделка предпочитате, сър?

— Розова — отвърна Колт, без да погледне. — Продавате ли сватбени рокли тук?

— Не официални, не, сър. — Ала очите на продавачката светнаха пред перспективата да продаде още нещо. — Имаме много елегантни рокли и костюми за коктейли, които биха послужили чудесно за сватба.

— Трябва да е нещо празнично — заяви Колт и в очите му пак проблеснаха весели пламъчета. — За новогодишната нощ.

Алтия изправи рамене, обърна се на пети и застана лице в лице срещу него.

— Разбери, Найтшейд. Няма да се омъжа за теб на Нова година.

— Добре, добре. Избери друга дата.

— Денят на благодарността — отвърна тя и с удоволствие видя как той зина и изпусна кутията с покупката.

— Какво?

— Казах на Деня на благодарността. Това е! — Алтия отметна назад косата си и тръгна към вратата.

— Какво? По дяволите! — извика Колт, хукна след нея и ритна подаръка на средата на магазина.

Продавачката вдигна кутията и хукна след него:

— Сър, роклите!

— По-късно! — Колт изхвърча през вратата и догони Алтия на улицата.

— Наистина ли каза, че ще се омъжиш за мен в Деня на благодарността?

— Мразя да повтарям, Найтшейд. Ако не чуваш какво ти говоря, си е твой проблем. А сега, ако си свършил с покупките си, аз се връщам на работа.

— Само една минутка! — Той мушна кутията под мишница, като при това скъса панделката. Но ръцете му останаха свободни и Колт я хвана за раменете. — Какво те накара да промениш намерението си?

— Може би твоят внимателен, деликатен подход — отвърна тя сухо. Даде си сметка, че истински се забавлява. С цялата си душа. — Продължиш ли да ме тормозиш, приятел, ще ти дам да се разбереш.

Той тръсна глава, сякаш да пренареди мислите си.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Алтия вдигна учудено вежди.

— Не мирясваш, нали?

— В Деня на благодарността. Този Ден на благодарността, който е след няколко седмици?

— Да не би вече да те хвана страх? — започна тя, но откри, че устата й бе твърде заета за приказки, запечатана с една упоителна целувка, пълна с обещания и радост. — Знаеш ли какво е наказанието за целуване на офицер от полицията на публично място? — попита Алтия, когато отново можеше да говори.

— Ще рискувам.

— Добре — и тя притегли устата му към своята. Бяха се прегърнали насред тротоара и пешеходците ги заобикаляха. — Ще получиш доживотна присъда, Найтшейд.

— Разчитам на това. — Той се отдръпна внимателно, за да може да вижда лицето й, и попита: — Защо в Деня на благодарността?

— Защото бих искала да имам близки, с които да го отпразнувам. Сила все не ме оставяше на мира да празнувам с тях, ала аз… Не можех.

— Защо?

— Това разпит ли е или годеж? — попита Алтия.

— И двете, но този път е последният. Защо ще се омъжиш за мен?

— Защото ми опява, докато не ме сломи. И ми е жал за теб, защото изглежда храниш прекалени надежди. Освен това те обичам и някак свикнах с теб, така че…

— Чакай! Кажи го пак.

— Казах, че някак свикнах с теб.

Той се усмихна и я целуна по носа.

— Не това, а предишното изречение.

— Че ми жал за теб?

— Не, не, следващото.

— А-а, онова, за обичането.

— Точно тази. Кажи го пак.

— Добре. — Тя си пое дълбоко дъх и изрече: — Обичам те. — После издиша. — Трудно е да го изречеш цялото наведнъж.

— Ще свикнеш.

— Мисля, че си прав.

Колт се разсмя и я притисна към себе си.

— И още как!