Нора Робъртс
Нощна тъма (12)

Единадесета глава

Алтия скочи с разкъсващ гърлото й писък. Заслепена от ужас и гняв, тя отблъскваше ръцете, увити около тялото й, бореше се настървено с тях, докато си поемаше дъх, за да извика отново.

— Алтия! — Колт я разтърси силно, като се мъчеше гласът му да е спокоен и твърд, въпреки че сърцето му се блъскаше бързо и яростно в гърдите му. — Събуди се, Алтия. Сънуваш. Събуди се.

Като продължаваше да се бори с мъжа и да си поема дъх, тя си проправи мъчително път през хлъзгавите ръбове на съня. Действителността беше бледа светлина през мрачните дълбини на кошмара. С последно усилие тя се вкопчи в нея и в Колт.

— Добре, добре… — Все още потресен от писъка, който го събуди, той я разтърси и я притисна, за да стопли тялото й — ледено и покрито с лепкава пот.

— О, господи… — Алтия изпусна няколко дълги несигурни хлипа и зарови лице в гърдите му. Ръцете й се свиха безпомощно в юмрук на гърба му. — Господи… Господи…

— Всичко вече е наред. — Колт продължи да я тупа и успокоява, но тревогата му нарасна, когато тя го стисна по-силно. — Тук съм. Ти сънуваше, това е. Просто сънуваше.

Алтия се беше отърсила мъчително от съня, ала страхът й се беше върнал, а той беше прекалено голям, за да мисли за срама. Затова се вкопчи в него разтреперана и се опита да поеме част от силата, която беше усетила у него.

— Просто ми дай минутка. След малко ще съм добре. — Треперенето ще спре, каза си. Сълзите ще изсъхнат. Страхът ще отстъпи. — Извинявай. — Но треперенето не спираше. Тя обърна инстинктивно лице към гърлото му за утеха. — Извинявай.

— Просто се отпусни… — Трепери като птичка, помисли си той, и също толкова крехка. — Искаш ли да запаля лампата?

— Не. — Алтия стисна устни с надежда да спре треперенето на гласа си. Не искаше светлина. Не искаше Колт да я види, докато не успее да се успокои. — Не. Чакай да пийна вода. Ще се оправя.

— Аз ще ти донеса. — Отметна косата от лицето й и отново се потресе, като видя, че бе мокро от сълзи. — Веднага се връщам.

Когато остана сама, тя сви колене към гърдите си. Наложи си да се вземе в ръце, ала отпусна глава на коленете си. Докато се вслушваше в плисъка на водата и гледаше тънките снопчета светлина, процеждащи се през пролуките между вратата и рамката на банята, започна да диша по-равно и дълбоко.

— Извинявай, Найтшейд — каза му, когато той се върна с водата. — Сигурно те събудих.

— Сигурно. — Забеляза, че гласът й бе по-стабилен. Но не и ръцете й. Колт ги взе в своите и така поднесе чашата към устата й. — Сигурно е бил лош сън. — Той постави чашата на нощното шкафче, разположи се на леглото до нея и рече: — Разкажи ми.

Алтия помръдна презрително рамене и отвърна:

— Отдай го на тежък ден и пица.

Много нежно Колт взе лицето й в ръцете си. Лампата, която бе оставил да свети в банята, пръскаше бледа светлина, така че той видя колко бледа бе Алтия.

— Не. Няма да оставя това така, Тия. Няма да се измъкнеш. Ти крещеше. — Тя се опита да извърне глава настрани, ала Колт не й позволи. — Все още трепериш. Мога да съм упорит като теб и точно сега мисля, че имам предимството.

— Сънувах кошмар — понечи да му се сопне, но не намери сили. — Хората имат кошмари.

— Колко често те спохожда този?

— Никога. — Алтия вдигна вяло ръка и я прокара през косата си. — Не и от години. Не знам какво го върна отново.

Колт си помисли, че той самият знае. И ако не беше в голяма грешка, вярваше, че и тя знае.

— Имаш ли риза, нощница или нещо от този род? Ледена си.

— Ще си взема.

— Просто ми кажи къде е. — Бързият й, пълен с досада поглед до голяма степен му помогна да изпита облекчение.

— Най-горното чекмедже на скрина. Вляво.

Колт стана, отвори чекмеджето и грабна първото нещо, което му попадна. Преди да й го облече през главата, огледа мъжката тениска с прекалено голям размер и отбеляза:

— Имаш хубаво бельо, лейтенант.

— Върши работа.

Той й облече тениската и суетейки се като майка около страдащо от колики дете я подпря с възглавници. Алтия се намуси.

— Не обичам да се грижат за мен като за бебе.

— Ще го преживееш. — Когато доволен видя, че тя бе настанена възможно най-удобно, Колт си обу джинсите. Реши, че ще разговарят, независимо дали Алтия го искаше или не, и седна до нея. Взе ръката й и изчака очите им да се срещнат. — Кошмарът. Беше за това, как те изнасилват, нали? — Пръстите й се сковаха в неговите. — Казах ти, че те чух да го споделяш с Лиз.

Тя застави пръстите си да се отпуснат, ала те продължаваха да са неподвижни и ледени.

— Беше преди много време. Не важи за сега.

— Важи, щом те буди и ти крещиш. Случилото се с Лиз върна целия ти спомен — продължи той кротко.

— Добре. И какво?

— Довери ми се, Алтия — каза тихо, без да сваля очи от нейните. — Нека ти помогна.

— Боли — чу тя себе си да казва. После затвори очи. За пръв път го признаваше на някого. — Не през цялото време. Не дори през по-голямата част от времето. Просто се прокрадва от време на време и става на парчета в теб.

— Искам да разбера. — Колт вдигна ръката й до устните си. Алтия не я отдръпна и той я остави така. — Разказвай. Разкажи ми.

Тя не знаеше откъде да започне. Изглеждаше безопасно да започне отначало. Отпусна глава на възглавниците и отново затвори очи.

— Баща ми пиеше, а когато пиеше, се напиваше и когато беше пиян, ставаше зъл. Имаше големи ръце. — Алтия сви ръце в юмруци, после отново ги отпусна. — Използваше ги върху майка ми и мен. Ранните ми спомени са за тези ръце, ядът в тях, който не можех да разбера и с който не можех да се боря. Не си спомням баща си много добре. Една нощ се забърка с някой по-зъл от него и умря. Тогава бях на шест. — Тя отново отвори очи, след като си даде си сметка, че да ги държи затворени бе още един начин да се скрие. — След като той изчезна от живота ни, майка ми реши да започне оттам, докъдето беше стигнал баща ми — от бутилката. Не пиеше чак като него, но беше по-последователна.

Колт можеше само да се удивява как хора като онези, които описваше Алтия, са могли да създадат нещо толкова красиво и истинско като жената до него.

— Имаше ли си още някого?

— Баба и дядо по майчина линия. Не знам къде живеят. Никога не съм ги виждала. Не са имали нищо общо с нея, откакто тя избягала с баща ми.

— Те знаят ли за теб?

— И да знаят, не ги интересува.

Той не каза нищо, само се опита да го проумее. Ала не можеше, просто не можеше да разбере как бе възможно едно семейство да не се интересува.

— Добре. Какво направи ти?

— Когато си дете, нищо не правиш — отвърна тя рязко. — Оставен си на милостта на възрастните, а всъщност твърде много възрастни нямат милост. — Алтия замълча, за да събере нишките на историята си. — Когато бях около осемгодишна, майка ми излезе — тя доста излизаше, но този път изобщо не се върна вкъщи. След няколко дни един съсед повика социалните служби. И те ме прибраха в системата. — Алтия взе отново чашата с вода. Този път ръцете й не трепереха. — Дълга и типична история.

— Искам да я чуя.

— Настаниха ме в приемно семейство. — Отпи от водата. Нямаше особено смисъл да му разказва колко уплашена, колко самотна се беше чувствала. Фактите бяха достатъчни. — Не беше зле. Понасяше се. После намериха майка ми, предупредиха я няколко пъти, че ще последва наказание, казаха й да престане с пиенето и ме върнаха при нея.

— Защо, по дяволите, са го направили?

— Навремето беше различно. Съдът вярваше, че най-доброто място за едно дете е при майката. Така или иначе, тя не остана дълго трезва и кръгът отново се завъртя. Бягах няколко пъти, те ме връщаха. Още приемни семейства. Не те оставят дълго при едно, особено ако си своенравен. А по това време аз си бях изработила свои наклонности.

— Нищо чудно.

— Въртях се из системата. Социални работници, съдебни заседания, училищни възпитатели. Майка ми се хвана с друг мъж и накрая си замина завинаги. В Мексико, мисля. Във всеки случай, не се върна. Бях на дванайсет-тринайсет. Вбесявах се, че не мога да кажа къде искам да ида, къде искам да съм. Използвах всеки свой шанс. Тогава ми лепнаха етикета „непълнолетен закононарушител“ и ме вкараха в дом за момичета, който беше едно ниво над изправителен дом. — Устните й се изкривиха в суха усмивка. — Взеха ми страха. Беше ужасно, почти като затвор. Затова се стегнах и показах най-доброто поведение, на което бях способна. В крайна сметка отново ме изпратиха в приемно семейство. — Алтия пресуши чашата и я остави настрани. Знаеше, че ръцете й няма да са дълго стабилни. — Боях се, че ако този път не успея, ще ме върнат и ще ме държат в дома, докато не навърша осемнайсет. Затова наистина опитах. Онези бяха добри хора, наивни, може би, ала добри и с благородни намерения. Искаха да направят нещо, за да излекуват болестите на обществото. Тя беше председател на Асоциацията на родителите и учителите, двамата участваха в походи за забрана на атомните електроцентрали. Обсъждаха дали да не си осиновят виетнамско сираче. Мисля, че съм им се присмивала зад гърба понякога, но наистина ги харесвах. Бяха мили с мен. — Алтия спря, ала той не каза нищо в очакване да продължи. — Поставиха ми определени ограничения и се отнасяха към мен справедливо. Имаше само една пречка. Имаха син. Беше на седемнайсет, капитан на футболния отбор. Студент. Зеницата на окото им. Техният любимец. Докаран и лъснат външно, имаше страхотен отскок, беше много чаровен и с мнение по различни въпроси. А отвътре беше гаден. Не можеш да стигнеш до сърцевината му, защото се пързаляш по излъсканата повърхност, но отвътре си беше гаден. — При този спомен очите й блеснаха. — Мразех начина, по който ме гледаше, когато родителите му не забелязваха. — Задиша по-бързо, ала гласът й бе все така уравновесен. — Сякаш бях парче месо, който той оглеждаше, за да прецени как да го изпече. Те не виждаха това. Виждаха единствено своето идеално дете, което и за миг дори не ги караше да страдат. После една нощ, когато бяха излезли, той се върна от среща с момиче. Господи!

Тя скри лице в ръцете си, а Колт я привлече по-близо до себе си.

— Всичко е наред, Тия. Достатъчно.

— Не. — Тя поклати яростно глава и се отдръпна. Беше стигнала дотук. Щеше да иде докрай. — Беше бесен. Предположих, че момичето не бе отстъпило пред чара му. Дойде в стаята ми. Когато му казах да напусне, само се изсмя и ми напомни, че това е неговият дом и аз съм там, защото родителите му ме съжаляват. Беше прав, разбира се.

— Не, не е бил прав.

— Беше прав за това — рече Алтия. — За останалото не, но за това беше прав. Отвори ципа на панталоните си. Хукнах към вратата, ала той ме хвърли по гръб на леглото. Ударих си много силно главата в стената. Помня, че за момент бях като замаяна и чух като в просъница думите му, че познава момичета като мен, на които обикновено се плаща за това, но че аз би трябвало да съм поласкана, че той ще ми достави удоволствие. Качи се на леглото. Аз го ударих, наругах го. Той ме удари с опакото на ръката си и ме притисна. Започнах да пищя. И виках ли, виках, докато ме изнасили. Когато свърши, вече не пищях. Просто плачех. Той се надигна от леглото и си вдигна панталона. Предупреди ме, че ако кажа на някого, ще отрича. А и на кого щяха да повярват — на него или на някоя като мен? Той беше от добро семейство, тъй че не можех да споря. А и винаги можеше да накара петима от приятелчетата си да кажат, че съм искала да спя с тях. И пак щяха да ме върнат в дома. Затова не казах нищо, защото нямаше нищо за казване и никого, на когото да го кажа. През следващия месец ме изнасили още два пъти, а после събрах кураж и отново избягах. Хванаха ме, разбира се. Може би тогава исках да ме хванат. Останах в изправителния дом, докато навърших осемнайсет. А когато излязох, знаех, че никой никога вече нямаше да упражнява подобен контрол над мен. Никой никога нямаше да ме накара да се чувствам нищожество.

Несигурен какво да направи, Колт протегна нерешително ръка да избърше сълза от бузата й.

— Ти си постигнала нещо в живота си, Тия.

— Направила съм си го свой — въздъхна тя и рязко изтри сълзите по бузите си. — Не обичам да мисля постоянно за миналото, Колт.

— Ала то съществува.

— Така е — съгласи се Алтия. — Опитите да го пропъдиш само го връщат отново и отново. И това научих. Приемеш ли го веднъж, то става част от това, което си, и не е толкова живо. То не ме накара да намразя мъжете, нито да намразя себе си. Накара ме да разбера какво е да си жертва.

Искаше му се да я притегли по-близо, но се боеше, че тя може да не иска да я докосват.

— Бих желал да мога да пропъдя болката ти — каза.

— Стари рани — рече тихо Алтия. — Само в отделни моменти болят. — Долови отдръпването му и усети как болката нарасна. — Аз съм същата, каквато бях, преди да ти го разкажа. Проблемът е, че хората се променят, като чуят такава история.

— Не съм се променил. — Понечи да я докосне, ала се дръпна. — По дяволите, Тия. Не знам какво да ти кажа. Какво да направя за теб… — Стана и се отдалечи от леглото. — Мога да ти направя чай.

Тя почти се разсмя.

— Това ли е универсалното лекарство на Найтшейд? Не, благодаря.

— Какво искаш? — попита той. — Само ми кажи.

— Защо ти не ми кажеш какво искаш?

— Какво искам аз ли? — Колт отиде до прозореца и се обърна. — Искам да се върна назад във времето, когато си била на петнайсет, и да ритна копелето в лицето. Искам да го нараня сто пъти по-силно, отколкото е наранил теб. После искам да се върна още по-назад, да строша краката на баща ти и да ритна силно майка ти по задните части.

— Е, не можеш — каза Алтия хладно. — Избери нещо друго.

— Искам да те взема в ръцете си! — извика, и пъхна юмруци в джобовете си. — И се боя да те докосна.

— Не ти искам чая, нито съчувствието. Тъй че ако това е, което ми предлагаш, по-добре ще е да си вървиш.

— Това ли искаш?

— Искам да ме приемат такава, каквото съм. А не да ходят наоколо ми на пръсти, като че съм инвалид, само защото съм преживяла изнасилване и насилие.

Той понечи да й отговори, но се сдържа. Даде си сметка, че не мисли за нея, а за собствения си гняв, за собствената си безпомощност и болка. Върна се бавно до леглото и седна до нея. Очите й бяха още мокри — блестяха срещу сенките. Колт плъзна ръка, прегърна я и я привлече към себе си, докато главата й не се отпусна на раменете му.

— Никъде няма да отида — прошепна. — Съгласна ли си?

Тя въздъхна успокоена и отвърна:

— Съгласна.

 

 

Алтия отвори очи от светлината на слънцето с тъпа болка в главата. Веднага усети, че Колт не бе вече до нея в леглото. Обърна се изтощена по гръб и потърка подутите си очи.

Какво беше очаквала, запита се. Никой мъж не би се почувствал добре с една жена, след като е чул история като нейната. И защо, за бога, беше се раздрънкала така за миналото си? Как можа да му се довери, като му бе разкрила неща за себе си, които не бе разбулвала пред никого преди?

Дори Бойд, когото смяташе за най-близък приятел, знаеше само за приемните семейства. Останалото беше погребано — до предишната нощ.

Не се съмняваше, че срещата й с Лиз бе отключила вратата и пуснала обратно кошмара. Ала би трябвало да е в състояние да се справи, да защити тайната си. Фактът, че не го беше сторила, можеше да означава само едно.

Тя въздъхна, надигна се и сложи глава на коленете си.

Беше влюбена в Колт. Колкото и смешно да беше, трябваше да погледне истината в очите. И както беше подозирала винаги, любовта прави човека глупав, уязвим и нещастен.

Трябва да има хапче, помисли си. Някакъв серум. Нещо като змийска противоотрова.

Звукът от стъпки я накара да вдигне рязко глава. Очите й се разшириха, когато Колт влезе с поднос в ръце.

Имаше само миг да зърне реакцията й, преди Алтия да я прикрие. Проумя мрачно, че тя бе помислила, че си е тръгнал. Трябваше да покаже на тази жена, че няма да се отдели от нея, колкото и упорито да се мъчеше да го отпъди.

— Добро утро, лейтенант. Реших, че си планирала цял един ден.

— Правилно си решил. — Наблюдаваше го предпазливо как дойде до леглото и изчака да остави подноса до краката й. — По какъв случай е това? — попита и посочи чиниите с препечен хляб.

— Дължа ти закуска, помниш ли?

— Да. — Погледът й се отмести от чиниите към лицето му. Любовта продължаваше да я прави глупава, да я кара да се чувства уязвима, но вече не и нещастна. — Ти си просто един магьосник в кухнята.

— Всички си имаме таланти. — Той седна по турски от другата страна на подноса и започна да яде. — Мисля… — Бавно сдъвка и преглътна. — След като се оженим, аз да се занимавам с готвенето, а ти с прането.

Алтия не обърна внимание на проболата я моментна паника и отхапа първата си хапка.

— Трябва да потърсиш лекарска помощ за тази натрапчива идея, Найтшейд.

— Майка ми умира да те види — засмя се Колт, когато лъжицата й изтрака в чинията. — Тя и татко ти изпращат много поздрави.

— Ти… — започна Алтия, ала не успя да довърши.

— Те с баща ми познават Лиз. Обадих им се, за да ги успокоя и да им разкажа за теб. — Отмахна усмихнат косата от раменете й. Не познаваше жена, която да е толкова сексапилна в мъжка тениска. — Мама иска сватба през пролетта — нали знаеш, булка през юни и така нататък. Но аз й казах, че няма да чакам толкова дълго.

— Ти си си загубил ума.

— Може би. — Усмивката му изчезна. — Ала съм в твоя ум. Вътре в главата ти ми е добре и не се каня да излизам от там.

Беше прав за това, но то не променяше основното. Нямаше да застане пред олтара и да каже „да“. Това беше положението.

— Слушай, Колт. — Опитай с разумни аргументи, каза си. — Много те харесвам.

— Какво ме? — Устата му пак трепна. — Какво?

— Харесвам те — изрече тя, ядосана от веселия блясък в очите му.

— Евфемизми! — Той я потупа нежно по ръката и поклати глава. — Разочароваш ме. Бях си внушил, че обичаш да стреляш право в целта.

Забрави аргументите, помисли си тя и продължи:

— Млъкни и ме остави да ям.

Колт се подчини, защото това му даде време да помисли и да я наблюдава. Беше все още малко бледа. А очите й бяха подути от пролетите през нощта сълзи. Ала тя не допускаше да е крехка и деликатна. Трябваше да се възхити на несекващата й сила. Не искаше съчувствие, припомни си той, а разбиране. Трябваше просто да се научи да получава и двете от него.

Предишната нощ беше приела утехата му. Дали си даваше сметка или не, но вече разчиташе на него. Той нямаше да я подведе.

— Как е кафето?

— Хубаво. — И понеже то наистина беше хубаво и понеже приготвената от него закуска победи главоболието й, Алтия промълви отстъпчиво: — Благодаря.

— Удоволствието е мое. — Колт се приведе и докосна устните й със своите. — Едва ли бих могъл да те заинтересувам с нещо, което да направим след закуска…

Тя се засмя вече широко и свободно.

— Ще трябва да го отложим за по-късно — отвърна, ала протегна ръка към гърдите му и отново го целуна. Пръстите й спряха на медальона. — Защо го носиш?

— Баба ми ми го даде. Каза, че ако един мъж е решен да не се спира на едно място, трябва някой да се грижи за него. Досега ми служеше добре — обясни той, сложи подноса на пода и я взе в прегръдките си.

— Найтшейд, казах по-късно…

— Знам, знам. — Притегли я по-внимателно. — Но си мислех, че ако го направим под душа, че сме в крак с програмата за деня.

Алтия се разсмя и го ощипа по рамото.

— Твърдо вярвам в планирането на времето.

 

 

Предстоеше й ден, за който и двайсет и четири часа нямаше да й стигнат. Чакаше я планина от писмена работа, а трябваше да поговори с Бойд да разпита на Донър и Клайн, преди да се срещне с тях. Искаше по лични и професионални причини отново да разговаря с Лиз.

Седна на бюрото и започна да отмята ефикасно писмената част от задълженията си.

Сила почука на отворената врата.

— Извинявай, лейтенант. Имаш ли свободна минутка?

— За жената на капитана — винаги — засмя се Алтия и покани с широк жест Сила да влезе. — Имам минута и половина. Какво правиш тук?

— Бойд ме осведоми… — Сила се приведе, взря се отблизо и като жена видя през грижливо нанесената козметика следите от една тежка нощ. — Добре ли си? — попита.

— Добре съм. Бях решила, че всеки, който съзнателно ходи на къмпинг, се нуждае от незабавна психиатрична помощ, ала се оказа интересно преживяване.

— Трябва да го опиташ с три деца.

— Не — отсече решително Алтия. — Не трябва.

Сила се засмя и приседна на крайчеца на бюрото й.

— Радвам се, че двамата с Колт намерихте момичето. Как е тя?

— Известно време ще й е много тежко, но ще го преодолее.

— Ония гадове трябва да бъдат… — Очите на Сила светнаха, ала тя се спря. — Не дойдох, за да си говорим за ченгета, а за пуйка.

— Така ли?

— Да, за Деня на благодарността. Не ме гледай така. — Готова за битка, Сила вирна брадичка. — Всяка година си измисляш причина да не дойдеш на тържествения обяд, но този път номерът ти няма да мине.

— Сила, знаеш колко съм благодарна за поканата.

— Върви по дяволите. Ти си част от семейството ни. Ние те искаме. — Алтия клатеше глава, ала Сила не се предаваше. — Идват Деб и Гейдж. Не си ги виждала цяла година.

Алтия си помисли за по-малката сестра на Сила, Дебора, и съпруга й.

Щеше да й е приятно да види пак Деб. Бяха се сближили, докато Дебора учеше в колеж в Денвър. А Гейдж Гътри… При мисълта за него тя нацупи устни. Обичаше искрено съпруга на Дебора, а и слепец би видял, че той пък обожава жена си. Но имаше нещо у него, нещо, което Алтия не можеше да определи точно. Не нещо лошо, помисли си, не нещо притеснително. Ала имаше нещо.

— Отнесе ли се нанякъде? — попита Сила.

— Извинявай — отвърна рязко Алтия и пооправи папките по бюрото си. — Знаеш колко ще ми е драго да се видя с тях, но…

— Те ще доведат Адриана. — Тайното оръжие на Сила беше бебето на сестра й, което Алтия беше виждала само на снимки и видео. — И двете с теб знаем колко много си падаш по бебетата.

— И ти искаш да потиснеш това, така ли? — Алтия погледна притеснено писалката си. — Тук имам репутация на човек, който насърчава такива неща. — Тя въздъхна и се отпусна назад на стола си. — Знаеш, че искам да ги видя, да видя всички. И тъй като съм сигурна, че ще са тук до края на седмицата, ще успея. Нека го направим в неделя.

— На тържествения обяд за Деня на благодарността. — Сила потри ръце и се изправи. — Тази година идваш, дори ако се наложи да кажа на Бойд да издаде заповед. Искам да присъства семейството. Цялото ми семейство.

— Сила…

— Това е. — Сила скръсти ръце. — Отивам с тази вест при капитана.

— Имаш голям късмет — каза Бойд, който тъкмо влизаше. — Капитанът се оказва на разположение. И ти е довел подарък. — Той направи крачка встрани.

— Натали! — извика радостно Сила, прегърна зълва си и я притисна към себе си. — Мислех, че си в Ню Йорк.

— Бях. — Тъмнозелените очи на Натали искряха от смях. Тя също притисна снаха си и я целуна. — Трябваше да летя за няколко дни и реших, че тук ще ми е първата спирка. Не знаех, че съм уцелила джакпота. Изглеждаш страхотно.

— Ти изглеждаш, както винаги, невероятно. — Беше самата истина. Всеки щеше да обърне глава след високата, стройна жена с пригладена руса коса и костюм с класическа кройка. — Децата много ще се зарадват.

— Нямам търпение да ги прегърна. — Обърна се и протегна и двете си ръце. — Тия, не мога да повярвам на щастието си да ви видя изведнъж и тримата.

— Наистина се радвам. — Стиснала ръцете й, Алтия допря буза до нейната. През годините, когато беше партньор на Бойд, двете с по-малката му сестра се бяха сприятелили. — Как са вашите?

— Страхотно. Пращат много поздрави на всички ви. — По стар навик огледа кабинета на Алтия и въздъхна: — Не можеш ли поне да си вземеш помещение с прозорец?

— Харесвам си това. По-малко се разсейва човек.

— Ще звънна на Мария още от радиото — заяви Сила. — Тя ще приготви нещо специално за довечера. Ще дойдеш, Тия, нали?

— Не бих го пропуснала.

— Какво е това? — попита Колт и се опита да се вмести и той в тесния кабинет. — Съвещание ли? Тия, трябва да имаш по-широк… — Изведнъж спря и се ококори. — Нат?

— Колт? — И тя беше смаяна.

Лицето му грейна в усмивка.

— Кучи сине! — Колт изблъска Бойд, грабна Натали и я вдигна в прегръдка. — Проклет да съм. Красивата Натали. Колко време мина? Шест години?

— Седем. — Тя го целуна горещо в устата. — Срещнахме се случайно в Сан Франциско.

— Вярно, на мача на „Гигантите“. Изглеждаш по-добре от всякога.

— По-добре съм от всякога. Защо не пийнем по късно и да си припомним старите времена?

— Ами, това е… — Ала като погледна Алтия се запъна и спря. Тя седеше на ръба на бюрото си и ги наблюдаваше с изражение на леко любопитство и учтив интерес. Когато си даде сметка, че ръката му е все още около кръста на Натали, Колт я отдръпна бързо. — Всъщност аз…

Как би трябвало да разговаря един мъж със стара приятелка, когато жената, която обича, го гледа така, сякаш е нещо, размазано на стъкло?

Натали улови преминалия между двамата поглед. Първо се изненада, след което прикри усмивката си, като се покашля. Виж ти, помисли си, в каква интересна каша попаднах. Не можа да се сдържи да не разбърка тенджерата.

— Навремето Колт и аз ходехме — обясни на Алтия. — Като момиче бях страхотно лапнала по него. — Тя се усмихна лукаво на Колт. — Години наред очаквах той да се възползва от това.

— Наистина ли? — Алтия сложи пръст на устните си. — Не ми направи впечатление да е бавно загряващ. Малко задръстен може би, но не и бавен.

— Права си. Обаче и симпатичен, също така. Не мислиш ли? — намигна тя на Алтия.

— По един такъв непринуден начин — съгласи се Алтия, забавлявайки се с притеснението на Колт. — Защо двете с теб, Натали, не идем по-късно да си пийнем? Струва ми се, че имаме за какво да си поговорим.

— Определено.

— Едва ли тук е мястото да си уреждате срещички. — Съвсем наясно, че го превъзхождат по численост и въоръжение, Колт мушна ръце в джобовете си. — Алтия май е заета.

— О, имам минута-две. Какво те води тук, Натали?

— Дошла съм по работа. Винаги е приятно, когато можеш да съчетаеш работата с удоволствието. След час имам спешна среща с борда на директорите в една от нашите с Бойд сгради. Да имаш недвижими имоти е огромно главоболие — обясни тя.

— Да имаш случайно недвижим имот на Второ авеню?

— Ммм, не. Продава ли се? — В очите й проблесна пламъче, а после Натали се разсмя. — Това ми е слабост — каза. — Независимо от всичките проблеми, има нещо вълнуващо в притежанието на недвижим имот.

— Какъв е този път проблемът? — попита Бойд, опитвайки се да демонстрира някакъв интерес.

— Управителят решил да вдигне наемите и да задържи за себе си разликата — обясни Натали, а погледът й стана твърд в невероятен контраст на мекото, мило лице. — Мразя да ме мамят.

— От гордост — рече Бойд и я тупна по носа. — Мразиш да грешиш.

— Не съм направила грешка. — Тя навири брадичка. — Препоръките на управителя бяха забележителни. — Бойд продължи да се хили и тя сбърчи вежди. — Проблемът е, че на управителя трябва да се даде известна автономност. Не можеш да си постоянно навсякъде. Спомням си един наш управител, който въртеше хазартен бизнес в празен апартамент. Беше го наел под фалшиво име — продължи Натали вече почти с удоволствие. — Човекът беше попълнил заявка и фалшиви препоръки. Беше спечелил достатъчно от игрите, за да си позволи режийните, затова наемът му идваше като по часовник. Никога нямаше да разбера, ако някой не го беше издал на ченгетата и те не бяха обискирали мястото. Оказа се, че дотогава два пъти бе правил същото.

— Господи! — изрече Алтия. Изглеждаше слисана.

— О, не беше чак толкова лошо — продължи Натали. — Беше доста вълнуващо. Аз просто… Какво има? — попита тя, когато Алтия скочи на крака.

— Да тръгваме! — Колт вече вървеше към вратата.

Алтия си грабна палтото и хукна към него.

— Бойд, погрижи се за заповед…

— Ниймън — извика той. — Разбрах. Искаш ли подкрепление?

— Ще ти се обадя.

Когато помещението се изпразни, Натали вдигна ръце и погледна Сила.

— Какво им стана на тия?

— Ченгета — отвърна Сила и сви рамене. Това обясни всичко.