Нора Робъртс
Нощна тъма (11)

Десета глава

Алтия разтягаше разговора с диспечера от полицията и правеше паузи, за да чуе информацията, че подкреплението ще пристигне след десет минути. Тя искрено се надяваше, че Колт е успял да измъкне Лиз от хижата, но така или иначе всичко щеше, както изглежда, да се разреши гладко.

— Благодаря, Фран. И аз очаквам с нетърпение да ви видя с Боб. Само да разбера от Хари къде съм. Нямам представа — и като отправи още една лъчезарна усмивка на Клайн, сложи ръка на слушалката и попита: — Имате ли тук адрес или нещо подобно? Боб ще дойде да ме вземе и да погледне колата ми.

— Никакъв проблем — каза Хари и погледна по посока на Приливна Вълна, който тъкмо влизаше откъм кухнята. — Надявам се да си направил закуска и за нашата гостенка. Тя е имала тежка сутрин.

— Да. Има достатъчно. — Приливна Вълна обърна кафявите си очи към Алтия, присви ги и извика. — Ей! Какво, по дяволите, е това?

— Опитай се да се държиш малко по-възпитано — рече Донър. — Тук има дама.

— Дама, по дяволите! Това е ченге. Това е ченгето на Дивия Бил.

И той нападна, ала Алтия беше готова. Беше видяла по очите му, че я бе познал и бе приготвила оръжието си. Нямаше време да мисли или да се притеснява за останалите двама, защото я нападна сто и двайсет килограмова маса от мускули и плът.

Първият й изстрел изтрещя, а тя литна и се блъсна в старинна маса. Разби се колекция от бутилки и се разлетяха парченца аметист и аквамарин. Алтия видя звезди посред бял ден. А през тях видя как онзи я връхлита като товарен влак. Инстинктът я накара да се претърколи наляво, за да избегне удара. Приливна Вълна беше голям, но тя беше бърза. Изправи се на колене и стисна пистолета с две ръце.

Този път стреля и улучи. Преди да скочи на крака, имаше само миг да забележи уголемяващото се петно кръв по бялата му тениска.

Донър се беше отправил към вратата, а Клайн отвори с псувни едно чекмедже. Алтия забеляза отблясъка на хром.

— Горе ръцете!

Донър изпълни заповедта й, вдигна ръце и се превърна в статуя, ала Клайн измъкна рязко пистолет.

— Ако го направиш, си мъртъв — извика му тя и отстъпи, за да държи и двамата, Донър и Клайн, под око. — Хвърли оръжието, Хари, или ще изцапаш килима както твоя приятел там.

— Вещица — изсъска през зъби той и хвърли пистолета.

— Направи добър избор. Сега лягай на пода с лице надолу и ръце на главата. Ти също, Ромео — каза на Донър. Докато двамата легнаха, Алтия вдигна пистолета на Клайн. — Вие двамата трябваше да внимавате, като каните непознати в тази къща.

Господи, болеше я. Тя си даде сметка, че адреналинът й се уталожва. Беше една огромна болка — от върха на главата до петите. Надяваше се бруталната атака на Приливна Вълна да не й бе разместила някоя жизненоважна част от тялото.

Изреждаше тържествено правата на своите арестанти, когато Колт връхлетя с пистолет в едната ръка и нож в другата. По груби изчисления, според нея бяха минали три минути от първия й изстрел. Колт действаше наистина бързо.

Алтия го погледна бегло и довърши процедурата.

— Дръж, моля ти се, тези трима идиоти под прицел, Найтшейд — помоли го тя и грабна люлеещата се слушалка.

— Офицер Мууни ли е? Да, тук е лейтенант Грейсън. Ще ни е нужна линейка. Имам заподозрян с рана в гърдите. Не, ситуацията е под контрол. Благодаря. Много ми помогнахте. Затвори телефона и погледна пак към Колт. — Лиз?

— Добре е. Казах й да чака ченгетата до пътя. Чух изстрелите. — Ръцете му не трепереха. Можеше да е благодарен за това. Но вътрешностите му се бяха превърнали в каша. — Помислих, че ще ти видят сметката.

— Правилно си помислил. Ей онзи. — Тя посочи с глава Приливна Вълна. — Сигурно ме е виждал с Дивия Бил. Защо не идеш да намериш хавлиена кърпа? По-добре да се опитаме да спрем кървенето.

— Да върви по дяволите. — Гневът му изби толкова внезапно и толкова бурно, че двамата мъже на пода се разтрепериха. — Имаш рана на главата.

— Така ли? — Алтия докосна пулсиращата болка на слепоочието си, а после погледна с отвращение окървавените си пръсти. — По дяволите! Дано да не се налагат шевове. Ужасно мразя шевове.

— Кой точно те удари? — Колт изгледа ледено тримата мъже. — Кой?

— Онзи, когото прострелях. Дето в момента му изтича кръвта. Донеси ми кърпа и ще видим дали можем да направим нещо, за да живее достатъчно дълго, че да застане пред съда. — А когато той не отвърна, тя застана между него и ранения. Намеренията на Колт бяха кристално ясни. — Недей да ми причиняваш това, Найтшейд. Не съм изпаднала в беда девица и белите рицари ми лазят по нервите. Ясно?

— Да. — Той си пое дъх. Прекалено много емоции го разкъсваха. Никоя от тях не можеше да промени ситуацията. — Да, разбрах, лейтенант.

И тръгна да изпълни молбата й. В края на краищата, помисли си, тя може да се оправи. Може да се оправи с всичко.

 

 

Започна да се успокоява едва когато отново бяха в самолета. Поне трябваше да се преструва, че е спокоен заради Лиз. Тя се беше вкопчила в него и молеше да не я оставя на полицията да я върне у дома, а да е с него. Така че Колт се съгласи да лети обратно с нея на седалката до себе си и с Алтия отзад.

Загърната в палтото му и много объркана, Лиз гледаше през предното стъкло. Колкото и топло да се беше опитал да я увие той, тя трепереше. Когато се издигнаха и поеха на изток, сълзите й потекоха. Лееха се бързо надолу по бузите й. Раменете й се тресяха неудържимо, ала Лиз не издаваше звук. Никакъв звук.

— Хайде, моето момиче. — Безпомощен, Колт се протегна да хване ръката й. — Вече всичко е наред. Никой няма да те нарани.

Но беззвучните сълзи не секваха.

Без да каже дума, Алтия стана. Дойде напред и откопча леко предпазния колан на момичето, повдигна я, седна на мястото й, взе я в скута си и сложи главата й на рамото си. Така прегърна мъката й.

— Не се сдържай — каза й.

И риданията на Лиз отекнаха в кабината. Алтия я люлееше и притискаше, а болката на детето разкъсваше сърцето й. Ужасен от риданията й, Колт вдигна ръка да погали разчорлената й коса. Но при допира му Лиз само се притисна още по-плътно към Алтия.

Той отпусна ръка и се съсредоточи върху небето.

 

 

Тъкмо деликатната настойчивост на Алтия убеди Лиз, че ще е по-разумно най-напред да отидат в болницата. Лиз искаше да си иде вкъщи и го повтаряше ли, повтаряше. А тя й напомни търпеливо, че родителите й са вече на път към Денвър.

— Знам, че е ужасно. — Алтия не сваляше ръце от раменете й. — И знам, че те е страх, ала лекарят трябва да те прегледа.

— Не искам той да ме докосва.

— Знам. — Колко добре го знаеше. — Но докторът е жена. — И Алтия се усмихна и погали ръката на Лиз. — Тя няма да ти направи нищо лошо.

— Ще отнеме съвсем малко време — увери я Колт. Мъчеше се да продължава да се усмихва ведро. Ала му се искаше да крещи. Да ритне нещо. Някого.

— Добре. — Лиз пак погледна уморено към лекарския кабинет. — Моля… — Стисна устни и погледна умолително Алтия.

— Искаш ли да вляза с теб? Да съм с теб? — А когато Лиз кимна, я привлече по-близо към себе си. — Разбира се, няма проблем. А ти, Колт, защо не намериш автомат за напитки или за нещо сладко? — Тя се усмихна на момичето. — С удоволствие бих хапнала шоколад. А ти?

— Да — отвърна с треперещ глас Лиз. — Бих, струва ми се.

— Ще се върнем след няколко минути — каза Алтия на Колт.

Той не можеше да прочете нищо в очите й. И почувствал се излишен, тръгна по коридора.

Вътре в кабинета Алтия помогна на Лиз да смени парцаливите дрехи с болничен халат. Забеляза синините по тялото й, но не каза нищо. Щеше да им е нужно официалното й изявление, а това можеше да почака.

— Това е доктор Мейлър — обясни й, когато младата лекарка с меки очи приближи към масата.

— Здравей, Лиз. — Доктор Мейлър не протегна ръка, нито изобщо докосна момичето. Беше специалист по травмирани пациенти и разбираше ужаса на жертвите на изнасилването. — Ще трябва да ти задам няколко въпроси и да направя някои изследвания. Ако искаш да ме попиташ нещо, давай. А ако искаш да спра, да изчакам малко, просто кажи. Разбрано?

— Добре. — Лиз легна и заби поглед в тавана. Ала ръката й продължи да стиска силно ръката на Алтия.

Алтия се беше обърнала към доктор Мейлър, защото знаеше репутацията й. И с течение на прегледа се убеди с удоволствие, че бе заслужена. Лекарката беше внимателна и опитна. Сякаш усещаше инстинктивно кога да спре, за да даде възможност на Лиз да се съвземе, и кога да продължи.

— Приключихме. — Доктор Мейлър свали тънките гумени ръкавици и се усмихна. — Искам да полежиш да си починеш тук, а аз ще ида да ти напиша рецепта, преди да те пусна да си вървиш.

— Не трябва да оставам в болницата, нали?

— Не. — Лекарката сложи ръка върху ръката на Лиз. — Справи се чудесно. Ще поговорим пак, като дойдат родителите ти. Защо ли не ида да ти донеса нещо за хапване?

На излизане от кабинета доктор Мейлър отправи на Алтия поглед, който казваше, че и с нея ще трябва да си поговорят по-късно.

— Ти наистина се справи чудесно — каза Алтия на Лиз и й помогна да се надигне на леглото. — Искаш ли да ида и да проверя дали Колт ни е намерил шоколади? Едва ли това е храната, която доктор Мейлър имаше предвид, затова ще трябва да ги скрием.

— Не искам да съм сама тук.

— Добре. — Алтия извади четката си за коса и започна да реши Лиз. — Кажи, ако те скубя.

— Когато те видях долу, в хижата, си помислих, че си от жените, които довеждаха там. И че това пак ще се случи. — Лиз стисна очи. През миглите й потекоха сълзи. — Че те пак ще ме накарат да върша онези неща.

— Извинявай. Нямаше начин да ти дам да разбереш, че съм там, за да ти помогна.

— А когато видях Колт на прозореца, помислих, че сънувам. Представях си, че някой ще дойде за мен, но все така никой не идваше. Боях се, че мама и татко не ги е грижа.

— Скъпа, през цялото време родителите ти се опитваха да те намерят. — Алтия вдигна брадичката й. — Много се тревожеха. Затова изпратиха Колт. И мога да ти кажа, че той също те обича. Не можеш да си представиш какви работи ме караше да правя, за да успее да те намери.

Лиз се опита да се усмихне, ала не успя.

— Но те не знаят за… Може би ще престанат да ме обичат, като разберат… За всичко.

— Не. — Пръстите на Алтия стиснаха по-силно брадичката на Лиз. — Ще се разстроят, ще ги заболи и ще им е трудно, наистина трудно. И то, защото те обичат. Нищо случило се няма да промени това.

— Аз… Аз не съм в състояние да правя нищо, освен да плача.

— Тогава това е всичко, което трябва да правиш засега.

Лиз прокара трепереща ръка по бузите си.

— Моя си е вината, че избягах.

— Твоя си е вината, че си избягала — съгласи се Алтия. — Ала с това вината ти се изчерпва.

Лиз отдръпна глава. Сълзите й рукнаха отново от очите, сведени към пода.

— Не разбираш какво е чувството. Не знаеш какво е. Колко ужасно е. Колко обидно.

— Грешиш. — Нежно, но твърдо Алтия взе отново в ръце лицето на Лиз и го вдигна, докато очите им се срещнат. — Разбирам. Прекрасно разбирам.

— Ти ли? — Лиз потрепери. — Случило се е с теб?

— Когато бях на твоите години. И се чувствах така, сякаш някой бе отрязал нещо от мен и аз никога нямаше да си го върна. Мислех, че никога вече няма да съм отново чиста, цяла. И дълго време плаках, защото като че нямаше какво друго да правя.

Лиз прие салфетката, която Алтия й подаде.

— Повтарях си, че това не съм аз. Всъщност не бях аз. Ала бях уплашена. Свърши се. Колт ми повтаря, че вече всичко свърши, но боли.

— Знам. — Алтия пак залюля Лиз в ръцете си. — Болката е по-силна от всякоя друга и още известно време ще боли. Ала не си сама. Трябва да си напомняш, че не си сама. Имаш семейството, приятелите си. Имаш Колт. И можеш винаги, когато имаш нужда, да си поговориш с мен.

Лиз подсмръкна и положи глава на гърдите на Алтия.

— Какво направи? След това. Какво направи?

— Оцелях — прошепна Алтия, отправила празен поглед над главата на момичето. — И ти ще оцелееш.

Колт застана на прага на вратата и оглеждаше помещението, а ръцете му бяха пълни с кутии сода и шоколади. Ако преди се беше почувствал излишен, сега се почувства непоносимо безпомощен.

Нямаше тук място за него, начин да нахълта в тази женска болка. Първата му и единствена реакция беше ярост. Но накъде да я отправи? Обърна се да остави содата и шоколадите на масата в чакалнята. Щом не можеше да успокои никоя от двете, щом не можеше да спре вече случилото се, какво тогава можеше да стори?

Потърка лицето си с ръце и се опита да отърси съзнанието си от всякакви мисли.

И тогава видя родителите на Лиз да слизат от асансьора и да се отправят бързо към него.

Това поне можеше да направи. Тръгна да ги посрещне.

 

 

Вътре в кабинета Алтия беше вече сресала косата на Лиз.

— Искаш ли да се облечеш? — попита я.

Лиз успя да изкриви устни в нещо като усмивка и отвърна:

— Не искам никога повече да обличам тези дрехи.

— Чудесно решение. Е, може да успея да отмъкна нещо… — Обърна се и защото долови движение на вратата. Видя там бледа жена и мъж с изпито лице. Очите и на двамата бяха зачервени.

— Мамо! — Лиз се разхълца отново и разпери ръце. — Мамо!

Алтия отстъпи встрани, а дете и родители се хвърлиха в отчаяните си прегръдки със сълзи на очи. Съзря Колт на вратата, отиде при него и каза:

— По-добре остани с тях. Преди да си тръгна, ще кажа на доктор Мейлър, че са тук.

— Къде отиваш?

Тя метна чантичката си през рамо и отвърна:

— Да си напиша рапорта.

 

 

Свърши тази работа, преди да се прибере и да се изтегне във ваната. Кисна, докато тялото й занемя. И отстъпила пред изтощението, и физическо, и психическо, се хвърли гола в леглото и спа, без да сънува. Събудиха я удари по вратата.

Отпаднала, Алтия намери опипом халата си и завърза колана пътем към вратата. Изгледа намусено Колт през шпионката и му отвори рязко.

— Кажи ми една разумна причина защо да не те арестувам за нарушаване на спокойствието. Моето спокойствие.

Той протегна плоска квадратна кутия и заяви:

— Донесох ти пица.

Тя издиша, после вдиша, а заедно с това пое аромата на кашкавал и подправки.

— Това може да те отърве. Искаш, предполагам, да влезеш с пицата.

— Това е идеята.

— Ами влез тогава! — След тази двусмислена покана Алтия отиде да вземе чинии и салфетки. — Лиз как се справя?

— Изненадващо добре. Марлийн и Франк се държат твърдо.

— Трябва да са твърди. — Върна се да подреди чиниите на масата. — Разбират, надявам се, че ще имат нужда от консултации.

— Говориха вече за това с доктор Мейлър. Тя ще им помогне да намерят добър терапевт там, при тях. — Като се опитваше да подбира внимателно думите си, Колт използва времето да нареже пицата и да сложи парчетата в чиниите. — Най-напред искам да ти благодаря. И не ме прекъсвай, Тия. Наистина бих искал да ти го кажа.

— Добре тогава. — Тя седна и си взе едно парче пица. — Давай.

— Говоря за официалното сътрудничество, за начина, по който ми помогна да я измъкна. Много съм ти задължен, ала това е професионалната страна. Искаш ли нещо за пиене с пицата?

— Има малко бургундско в кухнята.

— Ще го донеса — каза той, когато Алтия понечи да стане.

Тя сви рамене и продължи да се храни.

— Както искаш. — Алтия беше подхванала второто си парче, когато Колт се върна с бутилка и две чаши. — Мисля, че бях прекалено уморена, за да си дам сметка, че умирам от глад.

— Тогава не трябва да ти се извинявам, че те събудих. — Той напълни и двете чаши, но не отпи. — Другото, за което ти дължа благодарност, е начинът, по който се отнесе с Лиз. Мислех си, че е достатъчно да я измъкна, да вляза в ролята на благородния рицар, който толкова те дразни. — Вдигна поглед и срещна очите й. В неговите имаше нов, различен поглед, и умора, каквато Алтия не беше виждала дотогава в тях. — Не беше достатъчно. Не беше достатъчно и да й повтарям, че всичко е наред, че всичко вече свърши. Тя имаше нужда от теб.

— Имаше нужда от жена.

— Ти си тази. Знам, че твърде много очаквам, ала след като ти си тръгна, Лиз няколко пъти пита за теб. — Колт си играеше със столчето на чашата си. — Ще останат в града поне още един ден, докато доктор Мейлър получи някои от резултатите от изследванията. Надявах се, че ще поговориш отново с Лиз.

— Няма защо да ме молиш за това, Колт. — Тя се протегна да хване ръката му. — И аз съм вече обвързана.

— Както и аз, Алтия. — Той вдигна ръцете им до устните си. — Влюбен съм в теб. Не, не се отдръпвай от мен — и Колт стисна по-силно ръката й, преди тя да успее да я измъкне от неговата. — Никога не съм го казвал на друга жена. Използвах други думи. — Той се усмихна леко. — Казвах: „Луд съм по теб, ти си много специален човек за мен“ и други подобни неща. Но никога досега не съм изричал думата „любов“.

Алтия му повярва. И повече я изплаши това, че искаше да му вярва. Пристъпвай бавно, напомни си. Крачка по крачка.

— Слушай, Колт, откакто се срещнахме, двамата се носим сякаш на увеселително влакче. А при тази скорост нещата и чувствата излизат извън контрол. Защо не позабавим темпото, а?

Усещаше, че тя нервничи, ала този път това не му се стори забавно.

— Трябваше да приема, че не мога да променя случилото се с Лиз. Беше трудно. Не мога да променя това, което изпитвам към теб. Да го приема е лесно.

— Не съм сигурна какво искаш от мен, Колт, и не мисля, че мога да ти го дам.

— Заради случилото се с теб преди ли? Заради онова, което те чух да казваш на Лиз в лекарския кабинет?

Тя се отдръпна моментално и каза хладно:

— Беше нещо между нас с Лиз. И не е твоя работа.

Той очакваше тази реакция и беше готов за нея.

— И двамата знаем, че не е истина. Но ще поговорим за това, когато си готова. — И тъй като знаеше колко важно е да накараш опонента си да загуби равновесие, вдигна чашата си и додаде: — Разбра ли, че Скот има петдесет процента шанс да оцелее?

— Знам. — Алтия го изгледа предпазливо. — Позвъних в болницата, преди да заспя. Засега Бойд се е заел с разпита на Клайн и Донър.

— Не можеш да дочакаш да ги спипаш, нали?

— Да. — Тя отново се засмя. — Не мога.

— Знаеш ли, чух изстрелите и сърцето ми спря… — Вече по-спокоен, Колт отхапа от парчето пица в чинията си. — Хукнах назад, готов да бия, ритам, да връхлетя и какво да видя? — Той тръсна глава и чукна чашата си о нейната. — Ти вътре, в краката ти изтича кръвта на огромно мъжище, а другите двама лежат по корем на пода с ръце на главата. А ти стоиш над всичко това като Диана след лов и рецитираш Миранда. Трябва да кажа, че се почувствах доста безполезен.

— Справи се добре, Найтшейд. — Тя въздъхна примирено. — И мисля, че заслужаваш да знаеш, че бях невероятно щастлива да те видя. Изглеждаше като Джим Боуи при Аламо.

— Той загуби.

Алтия се предаде, наведе се напред, целуна го и каза:

— А ти не загуби.

— Ние не загубихме — поправи я Колт, доволен, че устата й бе мека, отпусната и дружелюбна. — Донесох ти подарък.

— Така ли? — възкликна тя и тъй като опасният момент изглежда беше преминал, отново го целуна. — Дай ми го.

Той се пресегна, извади от джоба на палтото си малък хартиен плик и го хвърли в скута й.

— Ау, колко красиво си го увил! — Като се подсмихваше леко, Алтия бръкна в плика и извади от него сутиен и пликчета от дантела — тънка прозрачна материя с цвета на нощна синева. Кикотът й премина в силен и признателен смях.

— Плащам си дълговете — обясни й Колт. — И понеже реших, че имаш богати запаси от бельо в бяло, избрах нещо по-различно. — Той протегна ръка и опипа коприната и дантелата. — Може би ще ги пробваш…

— Да, рано или късно — отвърна тя, ала сега знаеше какво иска. От какво се нуждае. И стана, за да си го вземе. Прокара пръсти през косата му и я дръпна така, че лицето му да се вдигне и устата му да се слее с нейната. — Може би ще ме последваш в леглото.

— Безусловно. — Без да откъсва устата си от нейната, Колт стана, за да я притегли към себе си, и плъзна ръце по бедрата й. — Мислех, че никога няма да го кажеш.

— Не исках пицата да изстине.

Той плъзна пръст по гърба й и отвърза колана на халата й.

— Още ли си гладна?

Алтия измъкна ризата от джинсите му.

— Да, като го споменаваш сега. — После се засмя, когато Колт я вдигна на ръце и я залюля. — За какво е това?

— Реших да те зашеметя. Засега. — Той тръгна към спалнята с мисълта, че на нея й предстои друга изненада.

Покривалото на леглото беше отметнато, но по белите чаршафи почти не личаха следи от съня й. Колт я положи върху тях, легна и той, като не преставаше да обсипва лицето й с леки целувки.

Пръстите й разкопчаваха трескаво копчетата му. Знаеше какво следва и беше готова — жадна за бурята и огъня на усещането. А когато ръцете й свалиха дрехите и срещнаха топлата корава плът, тя издаде нисък стон на задоволство.

Колт продължи да я целува, докато се събличаше трескаво. Алтия бе кълбо от многообещаваща френетична енергия. Всеки път, щом желанието го пронизваше, той поемаше удара и се стараеше да запази равномерното темпо.

Жадна, нетърпелива, Алтия обърна уста към неговата и се притисна към тялото му.

— Желая те.

Не беше си представял, че тези две думи могат да качат цялата му кръв в главата. Ала щеше да е много лесно да вземе това, което му предлагаше Алтия, и много лесно да изгуби онова, което тя сдържаше. Но отвърна:

— Знам, усещам го.

Потопи отново уста в нейната и я целуна с такава нежност, че Алтия пак изстена. Ръката, впита в голото му рамо, се отпусна.

— И аз те желая — прошепна Колт и се откъсна от устата й, за да се наведе и да я погледне. — Цялата. — Омагьосан, прокара пръсти през косата й и я разпиля върху белия чаршаф. После отново се приведе нежно, много нежно, и целуна превръзката на слепоочието й.

Чувствата се свиха на топка в стомаха й.

— Колт… — промълви.

— Шшшт, искам само да те гледам — и той разглеждаше лицето й, като прокарваше пръсти по бузите, долната устна, челюстите и шията. — Слънцето залязва — рече тихо. — Светлината прави невероятни неща с лицето, с очите ти. Точно сега са златисти, целите опръскани с тъмни точици с цвета на коняк. Не съм виждал очи като твоите. Като картина си. — Прокара пръст по ключицата й. — Ала мога да те докосвам, да усещам как трепериш, знам, че си истинска.

Тя вдигна ръка, за да го притисне отново до себе си, да прогони болката.

— Нямам нужда от думи — каза.

— Разбира се, че имаш — усмихна се леко Колт и обърна с длан лицето й към себе си. — Може би не намерих верните думи, но ти имаш нужда от тях. — Започна да целува дланта й и тогава забеляза бледия белег. И си спомни. Веждите му се събраха, когато я възседна и хвана и двете й ръце. И преди отново да погледне надолу към нея, разгледа внимателно китките й и каза: — Аз ги направих.

Мили боже, каза си Алтия, трябва да има начин да спра това ужасно треперене.

— Няма значение. Беше разстроен. Люби ме.

— Не ми е приятна мисълта, че съм те наранил в гнева си или че съм склонен навярно да го направя пак. — Докосна много внимателно и двете й китки и усети забързания й пулс. — Правиш така, че човек много бързо да забрави колко си крехка, Алтия. — Той плъзна устни нагоре по ръцете й и ръкавите на халата се свлякоха. — Колко си дребна. Колко невероятно съвършена си. Ще трябва да ти покажа.

Взе главата й в дланите си и повдигна лицето й. После устата му отново се сля с нейната и Колт я целуна толкова дълбоко и прекрасно, че тялото й отмаля. Колт усети, че тя се отдава, усети, че бе свалил още един пласт. Ръцете й обвиха шията му, мускулите й трепереха.

Какво правеше той с нея? Алтия знаеше само, че не можеше да мисли, не можеше да се съпротивлява. Беше подготвена за нужда, а той й даде нежност. Каква защита би могло да има срещу страст, обвита деликатно в сладост? Устата му бе нежна и прелъстявайки нейната я омагьосваше.

Искаше да му каже, че не е нужно да я прелъстява, ала беше великолепно да отстъпва пред тайните, които той разкриваше с тази безшумно опустошителна уста и тези бавни, спокойни ръце.

Колт я пусна леко, за да прокара устни по шията й и последните слънчеви лъчи минаха през очите й. Алтия чу шумоленето на робата си, спуснала се надолу и освободила голите й рамене за бавните му целувки и влажната следа на езика му.

Той усети веднага кога тя се отпусна. Ръцете й, нежни като неговите, започнаха да го прегръщат и Колт се изпълни с топлината на победата. Преодоля желанието да ускори темпото и остави ръцете си да я изучават над робата, под нея, отново и отново, докато тялото й се разтопи като восък.

През цялото време гледаше лицето й, възбуден от всяка сянка на чувство, очарован от това, как при всеки негов допир дъхът й докосваше устните й и преминаваше през тях. Би могъл да се закълне, че я усети как се понася във въздуха, когато й свали халата.

После Алтия отвори очи — тъмни и натежали. Той разбра, че макар да се беше предала, нямаше да остане пасивна. Ръцете й бяха усърдни като неговите и с непоносима нежност търсеха, докосваха, вземаха.

Докато и Колт като нея не беше прелъстен.

Меки задъхани стонове. Изречени с шепот тихи тайни. Дълги продължителни прегръдки. Залезът премина в полумрак, а той на свой ред — в дълбока нощ. Имаше желание, но не и екзалтирано бързане за задоволяването му. Имаше удоволствие и спокойно желание то да продължи по-дълго.

Отдаване. Тази нощ имаше само отдаване.

Колт докосваше, тя трепваше. Алтия опитваше, той потръпваше.

Когато накрая Колт проникна в нея, тя се засмя и го притисна до себе си. Ритъмът, който наложиха, беше спокоен, приятен и верен като музика. Накрая полетяха заедно към екстаза — бавно и красиво, докато неговият възглас не отекна като ехо на нейния.

А после долетяха обратно на земята.

 

 

Алтия лежа дълго притихнала, замаяна от преживяното. Той й беше дал нещо и в ответ тя го бе дарила щедро. Нещо, което не можеше да бъде върнато. Зачуди се какво би трябвало да предприеме, за да се защити сега, когато се беше влюбила.

За пръв и единствен път.

Може би щеше да премине. Част от нея се свиваше от страх при мисълта да не загуби това, което току-що бе намерила. Колкото и твърдо да си напомняше, че животът й бе такъв, какъвто искаше да е, не можеше да си наложи да мисли прекалено дълбоко какъв би бил той без него.

И все пак нямаше избор. Колт щеше да си иде. А тя щеше да го преживее.

— Отново си се замислила нещо. — Той се претърколи по гръб и преметна ръка през нея, за я привлече към себе си. — Почти чувам бръмченето в главата ти. — Невероятно доволен, Колт я целуна по косата и затвори очи. — Кажи ми първото нещо, което ти идва на ум.

— Какво? Не…

— Не, не, не анализирай. Това е тест. Първото нещо, Тия. Веднага.

— Чудех се, когато си заминеш за Уайоминг… — чу се да казва.

— Ах! — засмя се самодоволно Колт. — Харесва ми да знам, че съм първото нещо, което ти идва на ум.

— Не ставай нахален, Найтшейд.

— Добре. Нямам никакви твърди планове. Трябва да се оправя с някои неща.

— Като например?

— Ами с теб, като начало. Още не сме определили датата.

— Колт…

Той отново се ухили. Може да беше самозаблуда, ала си помисли, че в тона й долови раздразнение, а не досада.

— Все още настоявам за новогодишната нощ. Мисля, че ставам сантиментален, но имаме време да го обсъдим. Пък и не съм свършил онова, за което дойдох тук.

При тези думи Алтия повдигна глава и попита:

— Какво искаш да кажеш? Нали намери Лиз.

— Не е достатъчно. — Очите му блеснаха в тъмното. — Не сме заловили главатаря. И не сме приключили, докато това не стане.

— Това е моя и на управлението грижа. Личните отмъщения нямат място тук.

— Не казах, че е отмъщение. — Макар че беше. — Искам да довърша това, Алтия, да продължа да работя по случая с теб.

— А ако откажа?

Колт нави кичур от косата й около пръста си и отвърна:

— Ще направя всичко възможно да те накарам да промениш намерението си. Може би не си забелязала, ала аз съм упорит.

— Забелязах — каза тихо тя. Но една част от нея се възпламени от идеята, че партньорството им не е приключило. — Мога, предполагам, да ти отпусна още няколко дни.

— Добре. — Той я премести, така че да може да гали едното й бедро, това откъм неговата страна. — А сделката включва ли и още няколко нощи?

— Мисля, че би могла. — Усмивката й светна лукаво. — Ако докажеш, че си заслужава.

— О, непременно… — Колт наклони глава. — Обещавам.