Нора Робъртс
Нощна тъма (10)

Девета глава

Колт се събуди бързо. Стар навик. Огледа се наоколо — прокрадващата се в палатката бледа светлина на ранното утро, грубото одеяло и коравата земя под гърба му и меката крехка жена, свита на кълбо върху му. Усмихна се, като си спомни как през нощта тя се покатери върху него, защото търсеше местенце, по-удобно от земята на тази долина.

Тогава и двамата бяха прекалено изтощени, за да направят нещо повече от това, да се прегърнат и заспят. Сега слънцето напомняше за външния свят и задълженията му в него. Но той си открадна известно време, за да се наслади на ленивата интимност и да си представи други времена и други места, когато отново щяха да са само те двамата.

Колт метна нежно одеялото върху голите й рамене и пръстите му пробягаха по косата й, плиснала се по бузата и шията й.

Алтия се размърда, отвори очи и ги спря в неговите.

— Добри рефлекси, лейтенант.

Тя прокара език по зъбите си и даде възможност на ума и тялото си да се приспособят към ситуацията.

— Предполагам, че е сутрин.

— Позна от пръв опит. Добре ли спа?

— Спала съм и по-добре. — Болеше я всеки мускул, ала реши, че с два аспирина и някои упражнения ще се оправи с това. — А ти?

— Като бебе — отвърна той. — Някои от нас са свикнали да понасят несгоди.

Алтия само вдигна вежди и се изтърколи от него.

— Някои от нас искат кафе. — Мига, в който напусна топлината му, студът прониза кожата й. Разтреперана, тя се пресегна за пуловера си.

— Ей. — И преди да успее да го навлече, Колт я обхвана през кръста и я притегли към себе си. — Забрави нещо. — Ръката му се плъзна нагоре по гърба й, взе главата й и долепи устни до нейните.

Тялото й омекна, потъна в сладост и устните й се отвориха, за да привлекат неговите. Усети, че се разтапя в него и това я удиви. През цялата нощ те отново и отново се сливаха и всеки път блясваше светкавица и пръскаше искри от жажда. Но сега бе по-меко, по здраво, по-силно като свещ, която продължава да гори и след като бушуващият огън се е самоунищожил.

— Много е хубаво да се буди до теб човек, Алтия.

Прииска й се да се сгуши в него, да се вкопчи, да се държи здраво и да не се пуска, сякаш животът й зависеше от това. Ала само докосна наболата му брада и промърмори:

— Не си чак толкова лош, Найтшейд.

Тя се отдръпна бързо, малко прекалено бързо, за да си даде пространство и време да се успокои. Тъй като започваше да я разгадава доста успешно, той се засмя.

— Знаеш ли, щом се оженим, трябва да си купим едно от онези огромни легла и ще имаме достатъчно място да се търкаляме.

Алтия облече пуловера. Когато главата й се появи, очите й бяха студени.

— Кой ще направи кафето?

Колт кимна замислено.

— Това е нещо, което трябва да решим. Стриктното придържане към тези дребни навици помага бракът да върви гладко.

В отговор тя се изсмя и се протегна за панталоните си.

— Дължиш ми известно бельо.

Той я гледаше как облича панталоните на дългите си гладки крака.

— Да ти купя бельо ще е за мен истинско удоволствие… — Колт облече ризата си, докато Алтия си търсеше чорапите. Като знаеше колко е важно да се уцели най-подходящия момент, той я изчака да намери и двата. — Скъпа, мислех си… — Тя изсумтя в отговор и си нахлузи обувките. — Какво ще кажеш да се оженим в новогодишната нощ? Романтично е да започнем новата година като мъж и жена.

Този път Алтия изфуча.

— Аз ще направя проклетото кафе — измърмори и изпълзя навън от палатката.

Колт я тупна приятелски по задника и се засмя на себе си. Тя идва на себе си, помисли си. Просто все още не го знае.

Когато най-сетне успя да запали отново огъня, Алтия усещаше, че невероятната природа й идва малко в повече. Може да е красива, помисли си, докато ровеше из малкото съдове, които намериха в самолета. Може би е дори великолепна със суровите си, покрити със сняг върхове и обраслите с гъсти гори склонове. Но беше също така студено, трудно и безлюдно.

Имаха само шепа ядки и никакъв ресторант наблизо.

Прекалено нетърпелива да я чака да заври, Алтия затопли водата, докато стане гореща за ръката, и изсипа в нея щедра доза разтворимо кафе. Миризмата беше достатъчна, за да й потекат лиги.

— Я, каква хубава гледка. — Колт стоеше пред палатката и я наблюдаваше. — Красива жена, приведена над огън. А и ти много красиво се привеждаш, Тия.

— Не говори глупости, Найтшейд.

Той тръгна към нея усмихнат.

— Вкисната, преди да си пила кафе, така ли, скъпа?

Тя отблъсна ръката му — беше я вдигнал, за да поиграе с косата й. Отново се опитваше да я ухажва и трябваше просто да прекрати това.

— Това имаме за закуска — каза и му протегна кутията с ядки. — Можеш сам да си налееш кафето.

Колт приклекна послушно, наля сместа в две стоманени чаши и каза разговорливо:

— Хубав ден. Слаб вятър, добра видимост.

— Да, чудесен. — Алтия пое чашата, която той й подаде. — Господи, бих убила за четка за зъби.

— Там не мога да ти помогна. — Колт опита кафето и се намръщи. Помия, каза си, ала поне е силно. — Не се притеснявай, защото скоро ще се върнем в цивилизацията. Ще можеш да си измиеш зъбите, да си вземеш чудесна, пълна със сапунена пяна вана, да отидеш на фризьор.

Тя започна да се смее при споменаването на ваната със сапунени мехури, но изведнъж вдигна глава и се намуси:

— Не намесвай в това косата ми.

После остави чашата на земята, коленичи и взе да рови в чантата си. Щом намери четката си, седна с кръстосани крака и с гръб към Колт и започна да прокарва яростно четката през сплъстената си коса.

— Не така — рече той, седна зад нея и я сложи между краката си. — Дай на мен.

— Мога и сама.

— Да, но си на път да се оскубеш до гола глава. — След кратка борба й отне четката. — Трябва повече да се грижиш за това — каза и започна да разресва нежно сплъстените места. — Това е най-красивата коса, която съм виждал някога. Така отблизо виждам стотици различни оттенъци на червено, златно и кафеникаво.

— Просто коса. — Но и Алтия беше малко суетна и Колт биеше по това. А и беше много приятно. Не можа да потисне една въздишка, докато той разресваше, повдигаше косата й, милваше я и я гладеше. Може да не бяха стигнали доникъде, но за момента Алтия се чувстваше така, сякаш бе на върха на разкоша.

— Погледни — прошепна Колт в ухото й. — На североизток.

Тя обърна инстинктивно глава натам. В края на гората стоеше елен. Проумя, че всъщност не бе елен. Със сигурност нямаше толкова огромен елен. Раменете му бяха почти на височината на човешки и много едри. Беше вдигнал глава и душеше въздуха, а над нея се извисяваше разклонена корона от рога.

— Това е, ах…

— Канадски елен — прошепна Колт и обви дружелюбно ръце около кръста й. — Американски лос. Този е един красив мъжкар.

— Голям. Това е той — голям.

— Наглед е близо триста килограма. Ето, надуши ни.

Алтия усети как сърцето й подскочи, когато лосът обърна огромната си глава и я погледна. Изглеждаше и надменен, и мъдър, като гледаше хората, нахлули в територията му.

Изведнъж изпита болка в гърлото — ответ на красотата, някакво трепване дълбоко в нея, своеобразно удивление. За момент тримата останаха неподвижни, преценявайки се взаимно. Обади се чучулига — прекрасна каскада от звуци.

Лосът се обърна и изчезна в сенчестите дървета.

— Предполагам, не искаше кафе и кашу — каза кротко Алтия. Не можеше да каже защо се развълнува. Знаеше само, че наистина бе дълбоко развълнувана. Отпуснала се на Колт, оставила се в ръцете му, тя беше напълно и необяснимо удовлетворена.

— Не мога да кажа, че го коря. — Колт потри буза о косата й. — Невероятен начин да си започнеш деня.

— Да. — Алтия се обърна, обви импулсивно ръце около врата му и притисна устни към неговите. — Така е по-добре.

— Много по-добре — съгласи се той и потъна в дълбоката й целувка. Сгуши се и се развесели, когато тя се засмя и отмести небръснатото му лице от деликатната извивка на шията си. — Щом се върнем в Денвър, искам да ми напомниш докъде бяхме стигнали.

— Може и да го направя — каза Алтия и се отдръпна с известно съжаление. — По-добре ще е двамата с теб да — как го наричате, да развалим лагера. И между другото — добави тя, като надяваше ремъка с кобура, — дължиш ми повече от ново бельо. Дължиш ми закуска.

— Запиши го на сметката ми.

 

 

Двайсет минути по-късно те вече седяха в кабината на самолета. Колт проверяваше приборите, докато Алтия нанасяше руж на бузите си.

— Не отиваме на парти — подхвърли той.

— Може да нямам възможност да си измия зъбите — започна тя и сдъвка ментово драже, което откри в чантичката си. — Може да нямам възможност да си взема душ. Ала не съм, по дяволите, загубила напълно чувството си за благоприличие.

— Харесвам бузите ти бледи. — Колт запали мотора. — Изглеждат някак особено деликатни.

След като се огледа с присвити очи, Алтия добави нарочно още руж и заяви:

— Просто литвай, Найтшейд.

— Да, сър, лейтенант.

Не бе сметнал за нужно да й каже, че излитането ще е трудно. Докато цялото й внимание бе съсредоточено да си сплита косата, той постави самолета на най-добрата позиция за рулиране, докосна с пръст медала под ризата си и даде газ.

Те се друсаха, подскачаха, тресоха и накрая бавно се заиздигаха. Колт се бореше със страничните въздушни течения и, насочил носа на машината нагоре, накланяше крило, изправяше го. Най-сетне се измъкнаха от билото и се понесоха над върховете на дърветата.

— Не беше съвсем зле, Найтшейд. — Тя метна плитката си назад. Той я погледна и видя по очите й, че бе разбрала. Ръцете, които в момента отваряха тубичката с туша за мигли, бяха непоклатими като скала, но Алтия знаеше. Трябваше да си даде сметка, че тя ще разбере.

— Бойд бе прав, Тия. Ти си страхотен партньор.

— Просто се помъчи да задържиш това нещо стабилно за няколко минути. — Като се смееше на себе си, тя постави под ъгъл огледалцето и започна да нанася туш на миглите си. — И така, какъв е планът?

— Същият като преди. Обикаляме мястото. Търсим вили. Онази, която ни трябва, е със стръмен път.

— Това със сигурност намалява периметъра.

— Млъкни. Вилата е двуетажна, опасана с покрита тераса и има три прозореца, които гледат на запад. На видеокасетата слънцето залязваше — обясни той. — Съгласно другата информация, с която разполагаме, някъде в този район има езеро. Видях също ела и смърч, което ни дава надморската височина. Хижата беше от варосани трупи. Няма да е толкова трудно да я открием.

Може и да беше прав, ала Алтия знаеше, че има още нещо, което трябваше да се каже.

— Тя може да не е там, Колт.

— Ще го разберем. — Той изправи машината и пое на запад.

Алтия видя, че очите му се напълниха с тревога и смени темата.

— Кажи ми какъв чин имаше във военно въздушните сили?

— Майор. — Колт намери сили да се усмихне. — Както се вижда, съм те изпреварил с един чин.

— Но си излязъл в запас — напомни му. — Бас държа, че си изглеждал голямо конте в униформа.

— Не бих имал нищо против да те видя в син военен костюм. Погледни.

Тя изви глава по указаната от него посока и съзря долу хижа. Беше от секвоя и построена на три нива. Видя и други две, отделени една от друга с редици от дървета.

— Никоя от тях не отговаря на описанието.

— Да — съгласи се той. — Ала ще открием онази, която отговаря.

Продължиха да търсят, като Алтия гледаше с бинокъл.

Вилите се гушеха тук-там, повечето от тях празни. На няколко от тях комините димяха, а отвън бяха паркирани камиони или джипове.

По едно време тя видя мъж с яркочервена риза да цепи дърва. Забеляза и стадо лосове да пасат на заскрежена ливада. Мерна се и бял елен.

— Нищо — заяви накрая. — Освен ако не се каним да снимаме документален филм за… Чакай. — Нещо бяло привлече вниманието й, после се скри. — Обиколи наоколо. Изток-североизток. — И продължи наблюдението си, претърсвайки с очи покритите с тънък слой сняг хълмове.

И тя се показа — двуетажна хижа от белосани трупи с три прозореца на запад и тераса. В дъното на стръмния, покрит с чакъл път, бе паркиран мощен на вид камион. Допълнително доказателство, че мястото бе обитаемо, бе димът от комина.

— Това може да е.

— Обзалагам се, че е точно това. — Колт направи един кръг, после промени курса.

— Може и да приема баса. — Тя взе микрофона на радиостанцията. — Кажи ми къде сме. Ще съобщя, ще повикам отряд за наблюдение, а ние можем да се върнем и да склоним съдия да ни даде разрешение за обиск.

Той й каза координатите и додаде:

— Давай, направи си съобщението. Но аз няма да чакам за някакво си парче хартия.

— Какво, по дяволите, мислиш, че можеш да направиш?

Очите му се стрелнаха към нея, после настрани.

— Приземявам самолета и влизам в хижата.

— Не, няма да го направиш.

— Ти прави каквото се иска от теб. — Той се насочи към ливадата, на която Алтия беше видяла да пасат лосове. — Има голям шанс тя да е там, вътре, и аз няма да я оставя.

— Какво се каниш да направиш? — попита Алтия, прекалено ядосана, за да забележи рискованото кацане. — Да влезеш и да започнеш да стреляш, така ли? Тия неща стават по филмите, Найтшейд. Не само че е незаконно, а и поставя заложницата в опасност.

— Имаш ли по-добра идея? — Той се напрегна. Щом колелата удареха о земята, щяха да продължат да се носят по инерция. Молеше се Богу да не се претърколят.

— Ще повикаме тук екип с оборудване за наблюдение. Ще разберем кой е собственикът на хижата и ще се постараем по-бързо да се сдобием с необходимите разрешителни.

— И чак след това влизаме, така ли? Не, благодаря. Каза, че караш ски, нали?

— Какво?

— На път си да се пързаляш със самолет. Дръж се.

Тя завъртя рязко глава настрани, обърна лице към предното стъкло и зяпна при вида на стремглаво препускащата към тях искряща ливада. Имаше време за клетва — гневна клетва, но после дъхът й секна от удара.

Машината се удари в земята и продължи да се пързаля. От двете й страни се разхвърча сняг и покри предното стъкло. Алтия наблюдаваше почти философски как се носят към стена от дървета. После самолетът направи два неприятни кръга и спря със скрибуцане.

— Маниак такъв! — Тя си пое дълбоко дъх, като потисна най-лошата част от гнева си. Трябваше да му даде воля, ала в кабината нямаше достатъчно място за маневриране. А когато убиеше Колт, искаше да го направи както подобава.

— Приземих веднъж на Алеутските острови, когато радарът не работеше. Беше много по-лошо от сега.

— Какво доказва това? — попита Алтия.

— Че все още съм страхотен пилот.

— Порасни! — изкрещя тя. — Тук не е място от приказките. Приближаваме към заподозрени в отвличане, към заподозрени в убийство и много вероятно е сред всичко това да има едно невинно дете. Ще направим всичко както трябва, Найтшейд.

Колт откопча рязко предпазния колан, стисна и двете й ръце в китките и рече:

— Чуй ме. — Тя щеше да се намръщи, защото пръстите му се впиха в плътта й, но яростта в погледа му я възпря. — Знам кое е реално, Алтия. Видял съм много реалност в живота си — и нейната ненужност, и жестокостта й. Познавам това дете. Държал съм го в ръцете си още като бебе и няма да позволя съдбата й да зависи от разни хартийки и процедури.

— Колт…

— Забрави! — Той пусна ръцете й и се дръпна рязко назад.

— Не те моля да ми помогнеш, защото се опитвам да уважавам идеите ти за правила и уредби. Но аз тръгвам по следите й, Тия, и то още сега.

— Почакай… — Тя вдигна ръка и я прокара през косата си. — Да помисля минутка.

— Мислиш прекалено дълго, по дяволите. — Ала когато понечи да се надигне от мястото си, Алтия стовари юмрук в гърдите му.

— Казах да почакаш! — После отпусна глава назад, затвори очи и обмисли ситуацията. — Колко път има до хижата? — попита след малко. — Около километър ли?

— По-скоро осемстотин метра.

— Пътищата дотам са разкаляни.

— Да. — Целият излъчваше нетърпение. — И какво от това?

— По-убедително е да съм затънала в снежна преспа. Ала авария ще свърши работа.

— За какво говориш?

— За това, да действаме заедно. — Тя отвори очи и го прониза с поглед. — Ти не харесваш моя метод на действие, а аз не харесвам твоя. Затова ще се наложи да намерим средно положение. Аз се обаждам, организирам тук да дойде местната полиция. Ще ги накарам също да се обадят на Бойд. Ще видим дали той няма да подеме нещата с бумагите…

— Казах ти…

— Не ме интересува какво ми каза — отвърна Алтия спокойно. — По този начин ще станат нещата. Можем да нахлуем в хижата. Но първо, може да грешим и тя да не е тази, която ни трябва. Второ — продължи тя, като отново го прекъсна, — ако я държат там, това поставя Лиз в още по-голяма опасност. И трето, без евентуална причина, без редовна процедура, онези мръсници могат да се измъкнат, а аз ги искам в затвора. Сега ти чуй…

 

 

Не му хареса. Нямаше значение колко бе разумно или какъв хубав план беше скроила тя. Ала по дългия път към хижата Алтия разби всичките му аргументи със спокойна и проста логика.

Тя влизаше в хижата.

— Какво те кара да мислиш, че ще те пуснат само защото ще ги помолиш?

Алтия наклони глава, метна му поглед изпод миглите си и отвърна:

— Не съм хабила и капчица за теб, Найтшейд, но имам на свое разположение огромно количество чар. — И за да не изостава от него, тя закрачи с по-широка крачка. — Какво, според теб, ще направят повечето мъже, ако безпомощна жена почука на вратата им и помоли за помощ, защото се е загубила, колата й се е повредила и… — Потръпна леко и измърка: — … и навън е толкова ужасно студено.

Той изруга и проследи как дъхът от устата му се превръща в пара.

— Ами ако предложат да те откарат до колата ти и да я поправят?

— Ами ще съм ужасно благодарна. И ще ги задържа достатъчно, за да се направи, каквото трябва.

— Ами ако започнат да се държат грубо?

— Тогава ти и аз ще трябва да нанесем удар, нали?

Той нямаше друг избор, освен да се надява, че ще стане точно така. И все пак…

— Продължавам да мисля, че би трябвало да вляза с теб.

— Няма да се изпълнят със съчувствие, ако малката жена води със себе си силен мъж. — Сарказмът се процеди в ледения въздух. — Ако имаме късмет, момчетата от местната полиция ще са тук, преди нещата да загрубеят. — Алтия замълча, преценявайки разстоянието. — Достатъчно близо сме. Някой от ония в хижата може да е излязъл на сутрешна разходка. А ние не искаме да ни видят заедно.

Колт мушна юмруци в джобовете си, а после пръстите му се разпуснаха. Тя беше права, нещо повече — беше добра. Той извади ръце, сграбчи я за раменете и я привлече към себе си.

— Бъди внимателна, лейтенант.

Алтия го целуна силно.

— И ти също — каза, обърна се и тръгна с големи тежки крачки.

Искаше да й каже да спре, да й каже, че я обича. Вместо това се насочи към задната страна на хижата. Не беше подходящ момент да я хвърля в емоционални вълнения. Запазил ги беше за по-късно.

Наложи си да не мисли за нищо друго и хукна приведен през заледения сняг.

Алтия вървеше бързо. Искаше, когато стигне хижата, да е запъхтяна и с леко насълзени очи. Като наближи дотолкова, че да я виждат от прозорците, затича, плетейки крака, и започна да прави жестове, с които да покаже какво облекчение изпитва. Почти се стовари върху вратата и завика и заблъска.

В мъжа, който отвори, тя разпозна Клайн. Носеше широк сив анцуг, а непроницаемите му очи се бяха присвили от дима на цигарата в ъгъла на устата му. Миришеше на тютюн и евтино уиски.

— Ох, слава богу… — Алтия се отпусна върху касата на вратата. — Слава богу. Боях се, че никога няма да намеря жив човек. Имам чувството, че съм вървяла вечно.

Клайн я измери с поглед. Сладко маце, рече си, ала не си падаше по изненадите, затова попита:

— Какво искате?

— Колата ми… — Тя положи трепереща ръка на сърцето си. — Повреди се ей там, долу, може би поне на километър и половина оттук. Идвам на гости на приятели. Не знам, може би съм свила неправилно. — Алтия потръпна и се загърна по-плътно с якето си. — Може ли да вляза? Толкова ми е студено.

— Няма никой тук наоколо. Няма други хижи наблизо.

Тя затвори очи.

— Знаех си, че съм завила неправилно. Всичко започна да изглежда еднакво. Тръгнах от Енгълуд преди изгрев-слънце, най-вече за да започна ваканцията си. — Гледаше го с широко отворени очи и успя да се усмихне слабо. — Никаква ваканция досега. Вижте, може ли просто да използвам телефона, да позвъня на приятелите си, за да дойдат да ме вземат.

— Предполагам. — Женската е безопасна, реши Клайн. И плакне окото.

— Ох, огън… — Алтия се спусна към камината със стон на облекчение. — Нямах представа, че може да ми е толкова студено. — Докато търкаше ръце, хвърли усмивка през рамо на Клайн. — Не мога да ви благодаря достатъчно за това, че ми помогнахте.

— Няма проблем — отвърна той и извади цигарата от устата си. — Няма натоварено автомобилно движение тук, горе.

— Виждам защо. — Тя отмести поглед към прозорците. — И все пак с чудесно. И тази къща… — Алтия направи кръг, като даваше вид, че е слисана. — Изумително е тук. Предполагам, че ако се разположи човек удобно пред камината с бутилка вино, не би имал нищо против някоя и друга снежна буря.

Той се усмихна и рече:

— Обичам да се разполагам удобно с нещо различно от бутилка.

Миглите на Алтия потрепнаха, после се отпуснаха свенливо.

— Наистина е романтично, господин…

— Клайн. Можеш да ми викаш Хари.

— Добре, Хари. Аз съм Роуз — представи се тя с второто си име, за да не би той да знаеше името на ченгето на Дивия Бил. Протегна му ръка и додаде: — Много ми е приятно. Мисля, че ми спасихте живота.

— Какво, по дяволите, става там долу?

Алтия погледна нагоре към втория етаж и видя висок жилав мъж с чорлава руса коса. Определи го като втория актьор от видеокасетата.

— Имаме неочакван гост, Донър — отвърна Клайн. — Колата й се повредила.

— О, ужас… — Донър премигна и погледна по-добре. — Рано си излязла, сладурче.

— Във ваканция съм — поясни тя и му отправи усмивка.

— Колко чудесно… — Донър заслиза, пъчейки се. — Защо не предложиш на дамата чаша кафе, Клайн?

— Приливна Вълна е вече в кухнята. Негов ред е.

— Добре. — Донър й отправи усмивка, която трябваше да е интимна и додаде: — Кажи му да налее чаша и за дамата.

— Защо ти не…

— О, с удоволствие бих изпила чаша кафе — каза Алтия и обърна към Клайн големите си кафяви очи. — Премръзнала съм.

— Разбира се. — Той сви рамене, отправи на Донър поглед, който накара Алтия да си представи зъбещо се на съперник мъжко куче, и тръгна.

Тя се зачуди колко ли още хора от групата бяха тук. Или бяха само тримата.

— Тъкмо разправях на Хари колко красива е къщата ви. — Тя се разходи из дневната и остави чантичката си на масата. — Целогодишно ли живеете тук?

— Не, използваме я само понякога.

— Много по-голяма е, отколкото изглежда отвън.

— Върши работа. — Той се приближи към Алтия и седна на подлакътника на един стол. — Може би ще ви е приятно да останете тук за отпуската си.

Тя се засмя и не възрази, когато той прокара пръст по косата й.

— О, само че приятелите ми ще ме очакват. Но пък имам две седмици… — Засмя се отново — ниско и гърлено. — Кажете ми с какво се забавлявате тук?

— Ще се изненадате. — Донър сложи ръка на бедрото й.

— Не се изненадвам лесно.

— Разкарай се. — Клайн се върна с голяма чаша кафе и я подаде на Алтия. — Заповядай, Роуз.

— Благодаря. — Тя пое дълбоко аромата на кафето, като за ефект потрепна с рамене. — Вече се стоплих и ми е приятно.

— Защо не си свалиш палтото? — попита Донър и сложи ръка на яката й, ала тя се отмести усмихната.

— След като вътрешностите ми се поразмразят още малко. — Бе взела предпазни мерки да премести ремъка с кобура, но предпочиташе да не рискува, защото пистолетът бе на кръста й. — Вие двамата братя ли сте? — попита дружелюбно.

— Не точно — изпръхтя Клайн. — Може да се каже партньори.

— О, така ли? И с какъв бизнес се занимавате?

— Комуникации — заяви Донър и зъбите му блеснаха.

— Това е възхитително. Наистина имате много оборудване. — Алтия погледна към телевизора с голям екран, видеокасетофона и стереото. — Обичам да гледам филми през дългите зимни нощи. Навярно можем някога да се съберем и да… — Остави думите да отзвучат, привлечена от движение в дъното на горния етаж. Вдигна поглед и видя момичето.

Косата й беше разчорлена, а очите — непоносимо уморени. Отслабнала е, помисли си Алтия, ала разпозна Лиз от снимката, която Колт й бе показал.

— О, здравейте — каза й и се усмихна.

— Прибирай се в стаята си — сопна се Клайн. — Веднага.

Лиз навлажни устни. Носеше дрипави джинси и прокъсан на маншетите светлосин пуловер.

— Исках нещо за закуска — рече.

Гласът й е тих, отбеляза Алтия, но не уплашен.

— Ще получиш. — Той погледна пак Алтия, доволен, че тя се усмихва с дружелюбно безразличие и кресна на Лиз: — А сега се връщай в стаята си, докато не те повикам!

Лиз се поколеба достатъчно дълго, че да му отправи леден поглед. Това стопли сърцето на Алтия. Момичето все още се държи, помисли си, когато Лиз се обърна и тръгна към вратата зад гърба си и я затръшна.

— Дечурлига — измърмори Клайн и запали нова цигара.

— Да — усмихна се съчувствено Алтия. — Сестра ли ти е?

Клайн се задави с дима, ала после се ухили и отвърна:

— Точно така. Да, тя ми е сестра. А ти искаше да използваш телефона, нали?

— О, да. — Тя остави чашата настрани и стана. — Много съм благодарна. Скоро приятелите ми ще започнат да се тревожат за мен.

— Ето го телефона — показа й той с жест. — Моля.

— Благодаря. — Но в слушалката нямаше сигнал. — О-о, мисля, че не работи.

Клайн изруга, приближи и извади тънък инструмент от джоба си.

— Забравих. Ами през нощта го изключвам, за да не го използва хлапето. Звъни на далечни разстояния и само трупа сметки. Знаете какви са момичетата.

— Да. — Алтия се усмихна. — Знам. — Щом чу сигнала, набра номера на местната полиция. — Фран — извика весело, обръщайки се към диспечера, както се бяха уговорили. — Няма да повярваш какво се случи. Загубих се, а колата ми се развали. Ако не бяха тези страхотни момчета, не знам какво щях да правя. — Тя се засмя, надявайки се, че Колт бе направил своя ход. — Аз невинаги се губя. Надявам се, че Боб ще дойде за мен.

 

 

Докато Алтия разговаряше с диспечера от полицията, Колт се покатери на втория етаж по един стълб. Беше видял с бинокъл всичко, което му беше нужно през скъпите стъкла на хижата. Алтия действаше, а Лиз беше на втория етаж. Бяха се разбрали, че ако му се отвори възможност, той ще измъкне момичето от къщата. По безопасен начин. Защото можеше да предпочете директния — направо през Клайн и другия тип в дневната, както и мъжището в кухнята.

Но безопасността на Лиз беше на първо място. И измъкнеше ли я, щеше да се върне.

Той увисна със сумтене на тясната стряха и се вкопчи в ръба на прозореца. Видя Лиз да лежи на неоправено легло, свита на топка, сякаш за да се защити и с гръб към него. Обзе го силно желание да разбие прозореца и да скочи вътре. Но се боеше да не я изплаши и тя да извика, затова почука тихо по стъклото.

Тя се размърда. Той пак почука и тя се обърна отегчено, а разфокусираният й поглед се насочи към слънчевата светлина. После Лиз премигна и се надигна от леглото. Колт сложи бързо пръст на устата си — жест към нея да мълчи. Ала това не спря сълзите й. Те сами потекоха от очите й, а тя се метна към прозореца.

— Колт! — извика Лиз и разтърси прозореца, после опря буза о прозореца и зарида. — Искам да си ида у дома. Моля те, моля те. Искам вкъщи.

Той почти не я чуваше през стъклото. Уплашен да не чуят гласовете им, потропа отново и изчака тя да обърне глава и да го погледне.

— Отвори прозореца, мила — изрече безгласно и много внимателно думите, но Лиз само поклати глава.

— Закован е. — Дъхът й спря и тя потърка очи с юмруци.

— Добре, добре. Гледай към мен. Погледни ме. — Колт жестикулираше, за да фокусира вниманието й. — Възглавница. Вземи възглавница. — Бледа искра проблесна в очите й. Беше я виждал и преди, това предпазливо завръщане на надеждата. Лиз направи бързо каквото й казваше. — Опри я на стъклото. Дръж я здраво и извърни глава. Извърни глава настрани, дете.

Използва лакът, за да разбие стъклото, доволен, че възглавницата погълна по-голямата част от шума. Когато направи достатъчно голяма дупка, за да се провре, той бутна възглавницата и влезе. Тя моментално литна в ръцете му. Колт я вдигна и я залюля като бебе.

— Шшшт… Лиз. Всичко ще е наред. Ще те отведа у дома.

— Толкова съжалявам. Толкова съжалявам.

— Не се притеснявай за това. За нищо не се притеснявай. — Той се отдръпна, за да погледне в очите й. Изглежда толкова слаба, толкова бледа, помисли си. А и трябваше да я пита за много други неща. — Миличка, още известно време ще трябва да проявиш твърдост. Ще те измъкнем и трябва да сме бързи. Имаш ли палто и обувки?

Тя поклати глава.

— Взеха ги. Всичко прибраха, за да не избягам. Опитах се, Колт, кълна се, че опитах, но…

— Всичко е наред. — Усещайки надигащата се истерия, той отново притисна лицето й към рамото си. — Просто ще правиш каквото ти казвам. Разбра ли?

— Добре. Можем да тръгваме ли? Още сега?

— Още сега. Чакай да те увия в това одеяло — и Колт го смъкна от кревата с една ръка и го уви около нея. — Сега ще трябва да направим малък скок долу. Но ако се държиш здраво за мен и си съвсем спокойна, всичко ще мине чудесно.

Той я отнесе до прозореца, прикри внимателно лицето й, за да я предпази от студа и назъбеното стъкло на счупения прозорец.

— Ако ти се крещи, крещи наум, ала не и на глас. Това е важно.

— Няма да крещя — и с разтуптяно сърце тя се притисна силно към гърдите му. — Само ме отведи вкъщи, моля те. Искам при мама.

— И тя те очаква с нетърпение. Както и баща ти. — Колт говореше все така тихо и успокоително, докато напредваше сантиметър по сантиметър към ръба. — Ще им се обадим веднага, щом се измъкнем оттук. — После каза бърза молитва и скочи.

Знаеше как да скача — от сграда, по стълбище, от самолет.

Без детето щеше просто да тупне и да се претърколи. Но с Лиз на ръце, той се сви, за да поеме удара, да падне по гръб и тя да е върху него.

Дъхът му секна от удара, навехна си и рамото, но почти веднага скочи на крака все така с Лиз, притисната към гърдите му. После хукна към пътя и беше вече изминал половината разстояние, когато чу изстрелите.