Нора Робъртс
Лунапарк (9)

Девета глава

Меган се вторачи в онемялата слушалка. Как бе успяла с няколко незавършени изречения да забърка такава каша? Не искаше Кеч да идва. Не искаше никога повече да го вижда.

Това бе лъжа.

Внимателно затвори телефона. Искам да го видя, призна си тя, от дни наред искам да го видя. Просто се страхувам. Обърна се и с невиждащ поглед обходи кухнята. Сега бе почти напълно тъмно. Масата и столовете бяха само сенки. Меган тръгна към ключа, като избягваше препятствията с опита от много години. Стаята се обля в ярка светлина. Така е по-добре, каза си тя. Чувстваше се по-сигурна под изкуствената светлина. Реши да направи кафе. Имаше нужда от нещо, каквото и да е, за да са заети ръцете й.

Отиде до кафеварката и започна приготовлението, ала продължаваше да трепери от нерви. След малко, надяваше се, щеше отново да бъде спокойна. Когато Кеч дойдеше, тя щеше да каже каквото трябваше да се каже, и после щяха да се разделят.

Телефонът иззвъня и Меган подскочи, като едва не изпусна чашата, която държеше. Ядосана на себе си, седна и вдигна слушалката.

— Здрасти, Меган — прозвуча веселият глас на дядо й.

— Дядо… Ти още в парка ли си? — Колко е часът, помисли объркано и погледна към часовника си.

— Затова ти се обаждам. Джордж мина оттук. Ще вечеряме с него в града. Не исках да се безпокоиш.

— Няма — усмихна се тя и усети как напрежението й се разсейва. — Сигурно двамата с Джордж имате да си разказвате много рибарски истории.

— Откакто той се пенсионира, неговите истории станаха по-големи. Хей, защо не дойдеш и ти, миличка? Ние черпим.

— Вие двамата просто си търсите слушатели — обвини го Меган и се усмихна още по-широко. — Но тази вечер ще пропусна, благодаря. Доколкото си спомням, в хладилника има останали малко спагети.

— Ще ти донеса десерт. — Това бе стар навик. Откакто Меган се помнеше, винаги когато дядо й отиваше на вечеря без нея, й носеше нещо да се почерпи. — Какво искаш?

— Захарна пръчка — реши тя веднага. — Приятно прекарване.

— Приятно ще е, миличка. Не работи много до късно.

Меган затвори телефона и се запита защо не каза на дядо си за предстоящото посещение на Кеч. Защо не спомена за Джесика и за невероятните планове, които се правеха? Трябваше да почака, докато можеха да поговорят, каза си тя. Наистина да поговорят. Това щеше да е единственият начин да разбере как наистина ще го приеме той и какво ще означава за него всичко това.

Вероятно идеята не бе добра. Меган неспокойно прокара ръка през косите си. Идеята бе луда. Как мога да отида в Ню Йорк и да…

Мислите й бяха прекъснати от светлината на фарове в прозореца на кухнята. Тя се помъчи да се овладее и отиде да затвори бюфета, преди да тръгне към остъклената врата.

В момента, в който посегна към дръжката, Кеч стъпи на верандата. За момент двамата се гледаха мълчаливо през мрежата. Меган чуваше тихото пърхане на крилата на пеперудите под лампата отвън.

Най-после той натисна дръжката и отвори вратата. После я затвори безшумно зад себе си, вдигна ръка и я докосна по бузата. Пръстите му се задържаха там, докато очите му се взираха в лицето й.

— Стори ми се разстроена.

Тя облиза устни.

— Не, не, много съм добре. — Отстъпи назад, така че дланта му вече да не докосва кожата й. Бавно, без да откъсва очи от нейните, Кеч отпусна ръка. — Извинявай, че те обезпокоих…

— Меган, престани. — Гласът му бе тих и овладян. Очите му се върнаха към нейните, малко озадачени, малко неспокойни. — Престани да се дърпаш от мен.

Престани да се извиняваш.

Ръцете й отново трепнаха, преди да бе успяла да ги овладее.

— Правя кафе — започна тя. — Трябва да е готово след минутка. — Понечи да се обърне да приготви чашите и чинийките, ала той я хвана за ръката.

— Не съм дошъл за кафе. — Ръката му се плъзна надолу и обхвана кръста й. Пулсът й трептеше под пръстите му.

— Кеч, моля те, не го прави трудно.

Нещо проблесна в очите му, после изчезна и той пусна ръката й.

— Извинявай. През последните две седмици се мъча да се справя с това, което се случи последния път, когато те видях. — Кеч забеляза, че страните й пламнаха, но очите й оставаха спокойни. Пъхна ръце в джобовете си. — Меган, искам да се сдобрим. — Тя поклати глава, объркана от нежността в гласа му, и се обърна към кафеварката. — Не искаш ли да ми простиш?

Въпросът я накара да се обърне и очите й потъмняха от смущение.

— Не… Тоест, да, разбира се.

— Разбира се, че не искаш да ми простиш? — В очите му проблесна намек за усмивка. Меган усети, че потъва.

— Да, разбира се, че ти прощавам — поправи се тя и този път не се обърна към кафето. — Всичко е забравено. — Той сложи ръце на раменете й и Меган подскочи.

— Забравено ли е? — Обърна я към себе си. Смехът в очите му бе изчезнал. — Изглежда, че не понасяш да те докосвам. Не ми е приятно да мисля, че те плаша.

Тя съзнателно се опита да се отпусне под ръцете му.

— Ти не ме плашиш, Кеч — промълви Меган. — Притесняваш ме. Непрекъснато.

Видя как веждите му замислено се вдигнаха.

— Не съм имал намерение да те притеснявам. Извинявай.

— Да — усмихна се тя, усетила искреността му. — Знам.

Той я привлече по-близо.

— Може ли тогава да се целунем и да се сдобрим?

Меган се опита да възрази, ала устните му бяха вече върху нейните, леки и нежни. Сърцето й се заблъска в гърлото. Кеч не се опита да задълбочи целувката. Ръцете му лежаха леко върху раменете й. Въпреки всичките предупреждения на разума, тя се отпусна, канейки го да вземе каквото поиска. Но той не взе нищо повече.

Отдръпна я от себе си и изчака натежалите й клепки да се вдигнат, преди да докосне косите й. Без да каже дума, се обърна и отиде до прозореца. Меган се мъчеше да запълни новата празнина.

— Исках да говоря с теб за сестра ти. — Зае ръцете си с вече шумящата кафеварка. — Или, по-точно, за това, за което дойде при мен Джесика.

Кеч я гледаше как налива кафето в чашите. После отиде до хладилника и извади мляко.

— Добре. — Застана до нея, сипа мляко в една от чашите, а когато тя кимна, и във втората.

— Защо не ми каза, че си изпратил нещата ми на сестра си?

— Помислих, че ще е най-добре да почакам, докато разбера мнението й. — Той седна до нея и хвана с две ръце чашката си. — Аз й вярвам… И помислих, че и ти ще повярваш на нейното мнение повече, отколкото на моето. Ще направиш ли изложбата? Нямахме време да поговорим с Джесика, преди ти да се обадиш.

Меган се размърда неспокойно на стола и се загледа в кафето си. После го погледна право в очите.

— Тя е много убедителна. Съгласих се, преди да съм се усетила.

— Добре — каза Кеч и отпи от кафето.

— Исках да ти благодаря — продължи по-уверено Меган. — За това, че си уредил нещата.

— Нищо не съм уреждал — отвърна той. — Джесика сама взема решения, лични и професионални. Аз просто й изпратих твоите скулптури за мнение.

— Тогава ти благодаря за това, че си направил нещо, което можех никога да не направя поради стотици причини, които ми дойдоха наум пет минути след като тя си тръгна.

Кеч сви рамене:

— Добре, след като си решила да се чувстваш благодарна.

— Решила съм. И съм изплашена — продължи Меган, — много изплашена от мисълта да покажа творбите си пред публика. — Въздъхна треперливо. — Може да те намразя за това, когато всичко свърши и критиците ми смачкат самочувствието, така че по-добре приеми благодарността ми сега.

Той се приближи към нея и сърцето й литна замаяно. Бе толкова сигурна, че ще я прегърне, ала Кеч просто я погали по бузата.

— Когато постигнеш зашеметяващ успех, можеш отново да ми благодариш. — Усмихна й се и светът изведнъж отново дойде на фокус. До този момент не бе осъзнавала колко замъглено бе всичко без него.

— Толкова се радвам, че дойде — прошепна тя. Не се сдържа, обви ръце около него и зарови лице в рамото му. След малко той леко обхвана кръста й. — Извинявай за нещата, които ти казах… За заема. Всъщност не ги мислех, но като се ядосам, говоря ужасни неща.

— Да не би да е твой ред да се разкайваш?

Това я разсмя.

— Да. — Усмихна му се и вдигна глава. Ръцете й продължаваха да са обвити около него. Кеч я целуна и се отдръпна. Меган неохотно го пусна. После той се вгледа мълчаливо в нея.

— Какво правиш? — усмихна се тя смутено.

— Запаметявам лицето ти. Яла ли си?

Меган поклати глава и се запита защо трябва да се изненадва, че Кеч още я стъписва.

— Не, мислех да си стопля каквото е останало от снощи.

— Невъзможно. Искаш ли пица?

— М-м, с удоволствие, ала ти имаш гости.

— Джесика и Роб заведоха децата да играят миниголф. Няма да им липсвам. — Той й протегна ръка. — Хайде.

Очите му се усмихнаха и сърцето й бе изгубено.

— Чакай малко.

Бързо надраска една бележка върху дъската до остъклената врата: „Излизам с Кеч.“ Това бе достатъчно.