Нора Робъртс
Лунапарк (7)

Седма глава

На дневна светлина Лунапарковете губят своята магия. Виждат се прахта, олющената боя и очуканият метал. Това, което на изкуствена светлина е ярко и блестящо, на слънце е обикновено. Само много младите по възраст или по дух могат да вярват в магията, когато се изправят пред реалността.

Меган знаеше, че дядо й е вечно млад. Обичаше го заради това. С любов го гледаше как надзирава ремонта на Замъка с духовете. Неговите духове, помисли с усмивка, бяха важни за него. Тя вървеше покрай пътеката, избягвайки своя собствен дух. Бяха минали десет дни, откак дядо й й каза за проблема с ремонтите. Десет дни, откак за последен път бе видяла Кеч. Меган изхвърли от съзнанието си мислите за него и се съсредоточи върху своята собствена реалност — дядо й и техния Лунапарк. Бе достатъчно голяма, за да знае кое е реалност и кое — фантазия.

— Здрасти! — извика тя зад него. — Как вървят нещата?

Като чу гласа й, дядо й се обърна и се усмихна широко.

— Прекрасно, Меган. — Звукът от ремонтите отекваше около думите му. — По-бързо, отколкото мислех. Ще подкараме нещата преди Великден. — Прегърна я през рамо. — По-малките въртележки вече са наред. Ами ти?

Тя не възрази, когато той я поведе навън. През шума й бе трудно да го чува.

— Какво аз? — Примигна от ярката слънчева светлина. Пролетният ден бе горещ като насред лято.

— Очите ти са нещастни. Вече повече от седмица. — Дядо й потърка рамото й, сякаш да я стопли, въпреки силното слънце. — Знаеш, че няма смисъл да криеш от мен, Меган. Прекалено добре те познавам.

Тя за момент замълча. Искаше внимателно да подбере думите си.

— Не съм се опитвала да крия нищо от теб, дядо. — Сви рамене и се обърна да погледне към работниците, които работеха по увеселителното влакче. — Просто не е нищо толкова важно, че да говоря за това. Кога ще оправят влакчето?

— Достатъчно важно, за да те прави нещастна — възрази той, без да обръща внимание на опита й да смени темата. — Това за мен е много важно. Нали още не си толкова голяма, че да не говориш с мен за проблемите си?

Меган го погледна извинително:

— О, дядо, не, аз винаги мога да говоря с теб.

— Добре, слушам те.

— Просто направих една грешка. — Тя тръсна глава и понечи да се приближи да провери работата по ремонтите, ала силната му ръка я спря.

— Меган… — Дядо й опря ръце на раменете й и я погледна в очите. Тъй като бяха почти еднакви на ръст, очите им бяха на едно ниво. — Ще те попитам направо. Влюбена ли си в него?

— Не — отсече веднага тя.

Той вдигна вежди.

— Както виждам, няма нужда да споменавам имена.

Меган замълча за момент. Бе забравила колко проницателен можеше да бъде дядо й.

— Мислех, че съм влюбена — каза по-внимателно. — Не бях права.

— Защо тогава си нещастна?

— Дядо, моля те. — Опита се да се отдръпне, но големите му ръце отново я задържаха.

— Винаги си ми давала честни отговори, Мег, дори когато е трябвало с ченгел да ти ги вадя от устата.

Тя въздъхна. Знаеше, че когато дядо й бе в такова настроение, нямаше смисъл да увърта и да се опитва да се измъкне с полуистини.

— Добре. Да, влюбена съм в него, ала това няма значение.

— Не много умно изказване от умно момиче като теб — отбеляза той с леко неодобрение. Меган сви рамене. — Я ми обясни защо няма значение, че си влюбена.

— Е, определено няма значение, ако любовта ти е несподелена — смотолеви тя.

— Кой е казал, че е несподелена? — поиска да знае дядо й. Бе толкова възмутен, че Меган почувства как част от болката утихва.

— Дядо, това, че ти ме обичаш, не значи, че и всички други ме обичат.

— Откъде си толкова сигурна, че той не те обича? — настоя дядо й. — Питала ли си го?

— Не! — Тя бе толкова поразена, че почти се разсмя при тази мисъл.

— Защо не? Така нещата са по-прости.

Меган пое дълбоко въздух. Надяваше се да го накара да разбере.

— Дейвид Кечъртън не е мъж, който се влюбва в жена, не сериозно. И определено не в жена като мен — широкият жест, който направи, бе опит да подсили обяснението, което, сама разбираше, съвсем не прозвуча убедително. — Бил е в Париж, живее в Ню Йорк. И има сестра на име Джесика.

— Е, това изяснява нещата — съгласи се дядо й и тя изохка безпомощно.

— Аз никога никъде не съм ходила. — Меган прокара ръка през косата си. — През лятото се срещам с милиони, буквално милиони хора, но те минават и си заминават, аз дори не знам кои са. Единствените хора, които наистина познавам, са тези, които живеят тук. Най-далечното място, на което съм била, е Чарлстън.

Дядо й приглади косата й.

— Държал съм те прекалено близо до себе си — промълви той. — Винаги си казвах, че ще има и друг път.

— О, не, нямах това предвид! — Тя се хвърли на врата му и зарови лице в рамото му. — Не исках да прозвучи така. Аз те обичам, обичам да живея тук. Не бих променила нищо. Държах се отвратително.

Дядо й се засмя и я потупа по гърба. Едва доловимият аромат на парфюма й му напомни, че Меган вече не бе момиче, а жена. Годините бяха отлетели невероятно бързо.

— Ти никога през живота си не си правила нищо отвратително. Ние и двамата знаем, че искаше да видиш малко свят, а аз знам, че ти остана, за да ме държиш под око. Да — заяви той, предусетил възражението й. — А аз бях достатъчно егоист, за да ти го позволя.

— Ти никога не си правил нищо егоистично — каза тя и се отдръпна. — Исках да кажа само, че ние с Кеч нямаме почти нищо общо. Той няма как да не вижда нещата по различен начин от мен. С него не се чувствам в свои води.

— Ти си добър плувец, доколкото си спомням. — Дядо й поклати глава и въздъхна. — Добре, засега ще го оставим. Освен това си и инат.

— Волева — поправи го Меган и отново се усмихна. — Тази дума е по-хубава.

— Просто по-хубав начин да се каже, че си твърдоглава — сопна се той, ала очите му се усмихваха. — Защо не си отидеш в ателието, вместо посред бял ден да висиш в Лунапарка?

— Нещо не ми върви — призна тя и си помисли за полузавършеното лице, което я преследваше. — Освен това винаги съм имала слабост към Лунапарковете. — Хвана го под ръка и отново тръгнаха.

— Е, точно този Лунапарк след още една седмица ще бъде като бонбон — обеща дядо й и доволно се огледа. — Ако имаме късмет, ще изкараме добър сезон и ще можем да върнем повечето от тези десет хиляди.

— Може би банката ще ни изпрати клиенти, за да може да си върне по-бързо парите — предположи Меган, заслушана с половин ухо в звука на чук, удрящ върху дърво.

— О, аз не взех парите от банката, взех ги от… — Дядо й прехапа език, задави се и, кашляйки, се наведе да завърже обувката си.

— Не си взел парите от банката? — Тя объркано се намръщи към снежнобялата глава. — Добре де, откъде тогава си ги взел? — Отговорът му бе неразбираемо ръмжене. — Ти не познаваш никой, който да има такива пари — започна Меган усмихнато. — Откъде… — Усмивката й угасна. — Не. Не, не оттам. — Още докато го казваше, разбра, че истината трябваше да е това. — Нали не си ги взел от него?

— Виж сега, Меган, ти не трябваше да знаеш. — В очите му се изписа смущение и гласът му сякаш отслабна. — Той специално не искаше да знаеш.

— Защо? — настоя тя. — Защо го направи?

— Просто така се случи, Мег. — Дядо й се протегна да я потупа по ръката по стария си успокояващ начин. — Кеч беше тук, аз му казах за ремонтите и че трябва да взема заем, и той сам предложи. Стори ми се идеалното разрешение. — Замота се с връзката на обувката си. — Банките се ровят навсякъде и отнемат толкова време за попълване на документи, а Кеч не ми иска и толкова голяма лихва. Мислех, че ще се зарадваш… — Той замълча.

— Всичко подписано ли е? — попита Меган, смъртоносно спокойна.

— Разбира се — сякаш се обиди дядо й. — Кеч каза, че няма значение, но аз знам колко държиш на това, затова оформихме всичко законно.

— Няма значение — повтори тя тихо. — И какво използва като гаранция?

— „Джойленд“, естествено.

— Естествено — повтори Меган. В думата кипеше ярост. — Обзалагам се, че това много му е харесало.

— Виж, Мег, не се тревожи. Всичко се нарежда направо прекрасно. Ремонтите вървят добре и ще отворим по график. Освен това — добави той с въздишка, — ти дори не трябваше да знаеш. Кеч така искаше.

— О, сигурна съм, че така е искал — каза тя злъчно. — Сигурна съм. — Обърна се и тръгна.

Дядо й я проследи с поглед, докато се скри от очите му, после стана. Това момиче имаше дяволски нрав, когато се ядосаше. Той потри ръце и се ухили, доволен от себе си. Това би трябвало да раздвижи нещата.

Меган спря мотора си в началото на алеята на Кеч и изключи двигателя. Свали си каската и я закрепи на седалката. Нямаше да му се размине, реши тя.

Пресече направо през ливадата и се запъти към входната врата. Чукането бе по-скоро трясък, ала въпреки това отговор нямаше. Меган пъхна ръце в джобовете си и се намръщи. Нейният мотор стоеше зад неговото черно порше. Пренебрегна любезностите и натисна дръжката. Когато вратата се отвори, тя не се поколеба и влезе.

В къщата бе тихо. Инстинктът веднага й подсказа, че вътре няма никой. И въпреки това огледа хола за следи от него.

Върху стъклената лавица на етажерката бе захвърлен тънък златен ръчен часовник. На ниската масичка лежеше фотоапарат, отворен и празен. Изпод дивана се подаваха оръфани маратонки. До тях се търкаляше томче на Джон Чийвър.

Меган изведнъж осъзна какво бе сторила. Бе нахълтала там, където нямаше право. Чувстваше се и притеснена, и очарована. В един пепелник бе останал фас от тънка пура. След кратка борба със съвестта си тя тръгна към кухнята. Не любопитстваше, каза си, само проверяваше дали той си бе вкъщи. В края на краищата, колата му бе тук и вратата не бе заключена.

В умивалника имаше чаша, а на печката половин каничка студено кафе. Беше разлял малко на масата и не го бе избърсал. Меган сдържа инстинктивното си желание да посегне към кърпата. В момента, в който се обърна, чу отвън ниско механично бръмчене. Отиде до прозореца и го видя.

Кеч идваше откъм южната страна на ливадата и буташе една косачка. Бе гол до кръста, с изтъркани джинси, плътно прилепващи към бедрата му. Бе загорял, с тъмен златисто меден цвят, който сега блестеше от физическото усилие. Тя се възхити от играта на мускулите по раменете и гърба му. Рязко се дръпна от прозореца, излетя през страничната врата и се втурна през ливадата.

Вихреното движение и яркочервеният цвят привлякоха погледа на Кеч. Той вдигна очи и я видя как тича към него, облечена с червена вталена риза и бели джинси. Примижа срещу слънцето, изтри чело с опакото на ръката си и се наведе да изключи косачката.

— Здравей, Мег — поздрави я весело, ала очите му бяха напрегнати.

— Как имаш нахалството, Кечъртън! — започна тя. — Но дори аз не мислех, че ще се възползваш от един доверчив старец.

Той вдигна вежди и се облегна на дръжката на косачката.

— Започни отначало. Този път по-ясно.

— Ти си от хората, които се врат в работите на другите — продължи Меган. — Просто беше решил, че ще имаш Лунапарка, и направи великодушно предложение за една хубава малка купчинка пари.

— А, нещо започва да просветва. — Кеч протегна гърба си. — Мислех си, че много ще се развълнуваш, като разбереш, че парите са дошли от мен. Май съм бил прав.

— Ти знаеше, че никога не бих го разрешила — заяви тя.

— Изобщо не съм се замислял за това. — Той отново се опря на косачката, ала в жеста му нямаше нищо отпуснато. — Доколкото виждам, ти не управляваш живота на дядо си и определено не управляваш моя живот.

Меган правеше всичко възможно да говори спокойно.

— Аз имам доста голямо участие в парка и ме интересува всичко, свързано с него.

— Прекрасно, тогава трябва да си доволна, че сте получили парите за ремонтите бързо и с малка лихва. — Тонът му бе студен и делови.

— Защо? — настоя тя. — Защо ни даде този заем?

— Не ти дължа никакво обяснение — заяви Кеч след дълго мълчание.

— Тогава аз ще ти дам обяснение — озъби се Меган. — Видял си възможност и си се вкопчил в нея. Предполагам, че така постъпват хората в света, в който живееш. Вземат, без дори да помислят за другите.

— Може би нещо бъркам. — Очите му бяха потъмнели и неразгадаеми. — Имах чувството, че съм дал нещо.

— Назаем — подчерта тя. — С парка като гаранция.

— Ако това ти е проблемът, обсъди го с дядо си. — Той се наведе да включи отново косачката.

— Нямаше право да се възползваш от него. Дядо вярва на всеки.

Кеч отново изключи.

— Колко жалко, че във вашето семейство това качество не се наследява.

— Нямам никакви причини да ти вярвам.

— И, както изглежда, всички причини да не ми вярваш още от първия момент. — Той присви очи, сякаш замислено. — Това само към мен ли е, или антипатия към мъжете изобщо?

Меган изобщо не удостои въпроса му с отговор.

— Ти искаш парка.

— Да, и го обясних от самото начало. — Кеч избута косачката настрани, така че между тях нямаше никакво препятствие. — Все още имам намерение да го получа, но за целта няма нужда да бъда непочтен. — Меган отстъпи назад, ала той бе много бърз. Пръстите му се впиха в рамото й. — Може би направих грешка, като те оставих онази вечер да си отидеш.

— Ти не искаше мен. Това е само игра.

— Не съм те искал? — Тя направи още един бърз опит да се освободи и не успя. — Не, това е вярно, не те исках. — Привлече я към себе си и устните му се нахвърлиха върху нейните. От изненада й се зави свят. — Не те искам и сега. — Преди да бе успяла да каже нещо, Кеч отново яростно я целуна. Целувката имаше вкус на грубост, каквато никога не й бе показвал. — Както не те искам дни наред. — Дръпна я на земята.

— Не — извика Меган уплашено. — Недей. — Но устните му я накараха да замълчи.

Сега нямаше нищо от закачливото увещаване, което й бе показвал по-рано, нищо от веселата арогантност. Това бяха изначални желания, които изтръгваха от нея изначални отговори. Той щеше да вземе каквото поиска и както поиска. Опустошаваше я, като я увличаше със себе си. После устните му изоставиха нейните и се спуснаха към шията й, преди да продължат по-надолу. Тя усещаше, че се задушава, че се дави в жега. Въздухът заседна в дробовете й, дишането й се превърна в накъсани стонове. Пръстите му жулеха треперещата й плът. Кеч прокара палец по зърното на гърдата й, напред-назад, докато Меган се озова отвъд страха, отвъд всяка мисъл. Устните му се върнаха към нейните, горещи и безразсъдни. Тя промърмори нещо неразбираемо и се вкопчи в него. Тялото й тръпнеше от вълните на желание, които я заливаха.

Той вдигна глава и Меган усети топлия му неравен дъх върху лицето си. Отвори очи, замаяни от страст, натежали от желание. Мълчаливо потрепери. Ако имаше думи, би му казала, че го обича. В нея нямаше гордост, нямаше срам, само върховно желание и болезнено силна любов.

— Това не е място за теб. — Гласът му прозвуча дрезгаво. Кеч се изтърколи по гръб. За момент лежаха един до друг, без да се докосват. — И не е това начинът.

Съзнанието й бе замъглено, кръвта й бушуваше.

— Кеч… — Тя едва успя да промълви името му и с мъка се надигна да седне. Очите му се задържаха върху тялото й, после бавно се вдигнаха към пламналото й лице. Искаше й се да го докосне, ала се страхуваше.

За миг очите им се срещнаха.

— Нараних ли те?

Меган поклати глава. Цялото тяло я болеше от копнеж.

— Тогава си върви вкъщи. — Той се изправи и й хвърли един последен кратък поглед. — Преди да съм го сторил. — Обърна се и я остави.

Тя чу затръшването на кухненската врата.