Нора Робъртс
Лунапарк (4)

Четвърта глава

Следобедното слънце струеше в ателието на Меган. Тя не го забелязваше — нито него, нито песента на птичките зад прозореца. Съзнанието й бе съсредоточено върху глината, с която работеха ръцете й, или по-точно върху това, което виждаше в частично оформената буца.

Бе изоставила проекта, върху който работеше — нещо, което рядко правеше, за да започне нов. Новата тема я бе преследвала цяла нощ. Щеше да се освободи от Дейвид Кечъртън, като направи бюста му.

Ясно го виждаше, знаеше точно какво иска да улови: сила и решителност под приятната и непринудена външност.

Макар още да не си го бе признала, предишната нощ той я бе изплашил. Не физически — бе твърде интелигентен, за да използва груба сила — а със силата на личността си. Сърдито удари по глината. Очевидно Кеч бе човек, който получаваше това, което искаше. Ала Меган бе твърдо решила, че този път нямаше да стане неговото. Той скоро щеше да разбере, че не можеше да принуди нито нея, нито дядо й. Бавно и методично пръстите й извайваха чертите на лицето му. Даваше й известно удовлетворение да има контрол над него, макар и само чрез глината.

Почти без да мисли оформи небрежна къдрица над веждата му. Отстъпи назад да го огледа. По някакъв начин бе уловила характера му. Кеч бе негодник, реши тя. Старомодната дума му подхождаше. Представяше си го с ботуши и чифте пищови как раздава картите за комар, представяше си го със сабя, като капитан на пиратски кораб… Пръстите й разсеяно галеха глинените къдрици. Той би се смял в лицето на вятъра, би плячкосвал съкровища и жени, където и да ги намереше. Жени… Мислите й се върнаха към предишната нощ. Към усещането за устните му върху нейните, за докосването на ръката му върху кожата й. Спомняше си пясъка, върху който бяха легнали заедно, миризмите и звуците на морето. И си спомняше как лунната светлина падаше върху косата му, как ръцете й я търсеха, докато устните му се скитаха по нейните, колко гъста и мека бе тя. Как…

Меган спря ужасена. Погледна надолу към пръстите си в глиненото повторение на косите на Кеч. Изруга и почти, почти съвсем смачка глината отново до безформена маса. Овладя се, стана и се отдръпна от оформящия се бюст. Никога не би трябвало да си позволява да се отклонява от работата си заради дребни неприятности. Вечерта, прекарана с Кеч, попадаше в тази категория. Само една дребна неприятност. Нищо важно.

Но й бе трудно да се убеди, че това бе вярно. И интуицията, и чувствата й казваха, че той бе важен, много по-важен, отколкото би трябвало да бъде един непознат за една разумна жена.

А аз съм разумна, напомни си тя. Пое дълбоко въздух и отиде да измие глината от ръцете си. Трябваше да бъде разумна. Дядо й имаше нужда от някой до себе си, който да му напомня, че сметките трябва да се плащат. Докато си бършеше ръцете, по лицето й се разля усмивка. Меган помисли, както й се случваше от време на време, че бе била за дядо си не по-малко спасител, отколкото той за нея.

В началото бе много малка и много зависима от него. И дядо й не я изостави. После, когато порасна, тя започна да му помага, като пое задълженията, които бяха уморителни за него — счетоводството и банковите операции. Често Меган пренебрегваше собствените си желания, за да изпълни това, което смяташе за свое задължение. Занимаваше се с числа, с лишения от всякаква романтика процес на събиране и изваждане. Ала се занимаваше също с въображаемия свят на изкуството. Имаше моменти, когато бе дотолкова потънала в своята работа, че забравяше правилата, които бе определила за ежедневния живот. Често се чувстваше разкъсвана в две посоки. Имаше достатъчно неща на главата си и без Дейвид Кечъртън.

Защо един практически непознат за нея човек можеше толкова успешно да разстрои крехкото равновесие на нейния свят, тя не знаеше. Поклати глава. Вместо да се задълбочава в това, реши да си изкара яда, като довърши бюста му. Когато го направеше, може би щеше да успее да види по-ясно как точно го възприема. Хвана се отново за работа.

Следващият час мина бързо. Забрави, че бе ядосана, задето Кеч бе отишъл на риба с дядо й. Колко досадно бе да го види толкова нетърпелив и добре отпочинал, когато надзърна иззад пердето на спалнята си в пет и половина тази сутрин! Хвърли се обратно в изпомачканите си завивки, за да прекара още един час, вперила натежалите си очи в тавана. Не искаше да си спомня колко приятно звучеше смехът му в тишината преди изгрева.

Чертите на лицето му точно придобиваха форма под ръцете й, когато чу звука на приближаваща се кола. Разнесе се смехът на Кеч, последван от по-дрезгавия смях на дядо й.

Тъй като ателието й бе над гаража, Меган виждаше от птичи поглед къщата и алеята към нея. Видя как Кеч извади тяхната рибарска хладилна чанта от багажника на пикапа. На лицето му бе изписана усмивка, но каквото и да казваше, бе прекалено тихо, така че тя не можеше да го чуе. Дядо й отметна назад глава, буйната му бяла коса се развя и той избухна в смях. После дружелюбно плесна Кеч по гърба. Без никаква причина настроението й се развали. Те двамата изглежда се погаждаха доста добре.

Продължи да наблюдава мъжете, докато те разтоварваха въдици и кутии с рибарски принадлежности. Кеч бе облечен почти както предния ден. Върху светлосинята му тениска имаше някакъв надпис, ала думите бяха избледнели и разстоянието бе прекалено голямо, така че Меган не успя да го разчете. Той носеше рибарската кошница на дядо й — още нещо, което я подразни. Бе принудена да признае, че те двамата изглеждаха добре заедно. Набиваше се на очи контрастът между годините и фигурите им, но и двамата й се струваха изключително мъжествени. И двамата не изглеждаха нито изискани, нито разглезени. Тя се задълбочи в приликите и разликите между тях и когато Кеч вдигна поглед и я видя на прозореца, Меган продължаваше да гледа надолу, погълната от това, което виждаше, и забравила за всичко друго.

Той се засмя и килна назад рибарската си шапка, за да вижда по-добре. Прозорецът бе дълъг, рамката стигаше чак до коленете й. На неговия фон тя изглеждаше като в рамка на портрет в цял ръст. Както й бе навик, когато работеше, бе опънала назад косата си. Лицето й изглеждаше по-младо и по-уязвимо, очите й по-широки. Старата риза на дядо й, която използваше като работна престилка, я правеше да изглежда по-дребна.

Очите й срещнаха очите на Кеч и за момент й се стори, че вижда нещо да проблясва в тях — нещо, което за малко бе видяла предната нощ под лунната светлина. Кожата й потръпна в отговор. После усмивката му отново стана арогантна, очите му се засмяха.

— Слез долу, Мег. — Махна й и се наведе да вземе хладилната чанта. — Донесли сме ти подарък. — Обърна се да внесе чантата през задния вход на къщата.

— Предпочитам изумруди — извика тя в отговор.

— Следващия път — обеща той безгрижно, преди да изчезне с чантата зад ъгъла на къщата.

Намери Кеч сам. Той се гласеше да почисти уловената риба и като я видя, се усмихна и остави ножа, после, за нейна най-голяма изненада, я привлече към себе си и силно я целуна. Целувката бе не страстна, а непринудено собственическа, ала предизвика реакция, която я изненада със силата си. Меган потресено се отдръпна.

— Ти не можеш просто да…

— Току-що го направих — възрази Кеч. — Ти работеше — заяви просто, сякаш опустошителната целувка никога не я бе имало. — Бих искал да видя ателието ти.

По-добре, реши тя, да го остави той да води и да поддържа разговора лек.

— Къде е дядо ми? — попита тя и се приближи към хладилната чанта, за да вдигне капака.

— Дядо е вътре и прибира въдиците.

Макар всеки, който познаваше Тимъти Милър, да го наричаше дядо, Меган се намръщи:

— Бързо напредваш, а?

— Да. Аз харесвам дядо ти, Мег. Ти най-добре от всички трябва да разбираш колко е лесно това.

Тя се вгледа внимателно в него. Пристъпи крачка напред, сякаш опитваше въздуха между тях.

— Не знам дали трябва да ти вярвам.

— Не трябва. — Кеч отново се засмя и прокара пръст по носа й. — Нито за секунда. — Отвори капака и махна с ръка към рибата вътре. — Гладна ли си?

Меган се усмихна, поддала се на очарованието му, въпреки предупрежденията на разума.

— Не бях. Но бих могла да бъда. Особено ако не трябва аз да я чистя.

— Дядо ти ми каза, че си гнуслива.

— Така ли ти каза? — Тя хвърли един унищожителен поглед към къщата. — И какво друго ти каза?

— Че обичаш нарциси и че на времето си имала плюшено слонче на име Хенри.

Устата й увисна.

— Казал ти е това!

— И че гледаш страшни филми, а после спиш завита презглава.

Меган присви очи, а той се усмихна още по-широко.

— Извини ме — каза тя сърдито, бутна го настрани и се втурна към кухненската врата. Зад гърба си чуваше смеха му.

— Дядо! — Намери го в тясното килерче до кухнята, в което държеше рибарските си принадлежности.

Той й се усмихна с любов.

— Здрасти, Меган. Да ти кажа, това момче знае да лови риба. Да, знае.

Очевидната му симпатия към Кеч я накара да стисне зъби.

— Това е най-добрата новина, която съм чула през целия ден — заяви тя и влезе в стаята, опряла ръце на кръста си. — Но защо точно реши, че трябва да казваш на „това момче“, че съм имала плюшено слонче и че спя завита презглава? — Дядо й вдигна ръка, уж да се почеше по главата. Ала не успя да го направи навреме, за да скрие усмивката си. Меган сключи вежди. — Дядо, наистина! — възкликна тя, загубила търпение. — Трябва ли да дрънкаш за мен, сякаш съм малко момиченце?

— Ти винаги ще бъдеш моето малко момиченце — мило обясни той и я целуна по бузата. — Видя ли тази пъстърва? Цяла вечер ще пържим риба.

— Предполагам — започна вбесено Меган и скръсти ръце, — че той ще вечеря с нас.

— Ами разбира се — примигна дядо й. — В края на краищата, Мег, той улови половината риба.

— Колко мило!

— Мислехме, че ти може да забъркаш твоите специални тарталети с боровинки. — Усмихна й се невинно.

Тя въздъхна примирено.

След минути дядо й чу тропането на тенджери и тигани. Ухили се и безшумно се измъкна от стаята.

— Да забъркам тарталети — мърмореше Меган и блъскаше тестото. — Мъже!

Бе се навела да пъхне формите във фурната, когато зад гърба й се затръшна вратата на кухнята. Тя се обърна, изтри ръце в джинсите си и видя очакваната усмивка.

— Чувал съм за твоите тарталети — сподели Кеч и остави почистената риба на масата. — Дядо ти каза, че има да свърши някои неща в гаража и да го извикаме, когато вечерята е готова.

Меган погледна през остъклената врата към съседната сграда.

— О, така ли каза? — обърна се отново към Кеч. — Е, ако си въобразяваш, че ще седнеш и ще чакаш да ти сервирам, много се лъжеш.

— Нали не си помислила, че ще ти позволя да приготвиш моята риба? — прекъсна я той. Тя го зяпна. — Аз винаги сам пържа рибата, която съм уловил. Къде е тиганът? — Мълчаливо, без да го изпуска от поглед, Меган посочи към бюфета. Кеч клекна да го изрови. — Не че се опасявам, че не си добра готвачка — продължи той, когато се изправи с чугунения тиган в ръка. — Просто знам, че аз съм добър готвач.

— Да не искаш да кажеш, че аз не мога да опържа както трябва тези нещастни рибки?

— Да кажем само, че не обичам да рискувам вечерята си. — Започна да надзърта по чекмеджетата. — Защо не направиш салата, а рибата да оставиш на мен? — Намери галетата и изръмжа одобрително.

Тя го гледаше как свойски рови из кухненските й чекмеджета.

— Защо не си вземеш пъстървата и не… — започна Меган.

Предложението й бе прекъснато от дрезгавия звънец на часовника на фурната.

— Сладкишът ти! — Кеч отиде до хладилника за яйца и мляко.

Тя с върховно усилие се овладя дотолкова, че да се заеме с формите. Остави ги да изстиват и реши да приготви салатата на десетилетието, която да посрами неговата пържена пъстърва.

Известно време работеха мълчаливо. Горещото олио изсъска, когато той сложи вътре панираната пъстърва. Меган накъса листата на марулята и започна да реже пресните зеленчуци. Миризмата, която се разнасяше от тигана, бе изкусителна. Меган обели един морков и въздъхна. Като я чу, Кеч въпросително вдигна вежди.

— Май те бива, а? — усмихна се тя неохотно. — Май го правиш както трябва.

Той сви рамене и измъкна от ръцете й моркова.

— Повече би ти харесало, ако не ме биваше, нали?

— Отхапа от моркова, преди да бе успяла да му го вземе. Меган поклати глава и взе друг.

— Щеше да ми е по-приятно, ако се суетеше и объркваше всичко.

Той наклони глава и обърна с една лопатка цвърчащата риба.

— Това комплимент ли е?

Тя се намръщи и замислено наряза моркова на кубчета.

— Не знам. Може би щеше да ми е по-лесно да се справя с теб, ако не изглеждаше толкова способен.

Кеч я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Това ли искаш да направиш? — Пръстите му нежно масажираха кожата й. — Да се справиш с мен?

— Меган усети, че я привлича към себе си, и опря ръце на гърдите му. — Нервна ли те правя?

— Не — тръсна глава тя. — Не, разбира се, че не. — Той само вдигна вежди и я привлече по-близо. — Да — призна припряно Меган и се отскубна. — Да, по дяволите. — Измарширува до хладилника и извади боровинковия пълнеж, който бе приготвила. — Няма нужда да изглеждаш толкова доволен — скастри го тя. Искаше й се да можеше да докара в тона си раздразнението, което мислеше, че трябва да чувства. — Няколко неща ме правят нервна. — Започна да пълни с лъжица формите с крема. — Змии, развалени зъби и големи недружелюбни кучета. — Чу го как се засмя, обърна се и се усети, че му се усмихва. — Трудно е да изпитвам силна антипатия към теб, когато ме разсмиваш.

— Трябва ли да изпитваш силна антипатия към мен? — Кеч ловко обърна рибата и олиото изсъска.

— Това ми беше планът — призна Меган. — Идеята ми се струваше добра.

— Защо да не опитаме друг план? — предложи той и отново започна да рови в бюфета, търсейки голяма чиния. — Какво харесваш, освен нарциси?

— Сладолед — отговори тя, без да се замисля. — Оскар Уайлд. Да ходя боса.

— Ами бейзбола?

Меган спря да пълни формите.

— Какво за бейзбола?

— Харесваш ли го?

— Да. — Тя се замисли и се усмихна. — Всъщност да, харесвам го.

— Знаех си, че имаме нещо общо — засмя се Кеч и изключи газта под тигана. — Защо не извикаш дядо си? Рибата е готова.

Имаше нещо прекалено уютно в начина, по който тримата седяха около кухненската маса и ядяха вечерята, за която всеки по някакъв начин се бе потрудил, мислеше Меган. Тя чувстваше нарастващата симпатия между двамата мъже и това я тревожеше. Бе сигурна, че Кеч все още бе твърдо решен да купи „Джойленд“. И въпреки това дядо й бе очевидно щастлив в неговата компания. Меган реши, че макар да не можеше да вярва безрезервно на Кеч, не можеше да изпълни и първоначалния си план. Не можеше да изпитва антипатия към него, нито да му попречи да се докосне до живота им. Помисли, че най-добре бе да не се задълбава по какъв точно начин докосва нейния живот.

— Чуйте какво ще ви кажа… — Дядо й въздъхна над празната си чиния и се облегна назад на стола си. — След като вие двамата приготвихте вечерята, аз ще измия чиниите. — Премести поглед от Меган към Кеч. — Защо не излезете да се поразходите? Меган обича да се разхожда по плажа.

— Дядо!

— Знам, че вие, младите, обичате да сте сами — продължи той безсрамно.

Тя отвори уста да възрази, ала Кеч я изпревари:

— Винаги съм готов да се разхождам с красива жена, особено ако това значи да се спася от миенето на чинии.

— Толкова си любезен! — възмути се Меган.

— Всъщност наистина бих искал да видя ателието ти.

— Заведи Кеч горе, Меган — настоя дядо й. — Цял ден се хваля с работите ти. Нека сам види.

След моментно колебание тя реши, че бе по-просто да се съгласи. Със сигурност нямаше нищо против да покаже на Кеч работите си. Освен това имаше малка надежда, че бе по-безопасно да го остави да се мотае из ателието й, отколкото да се разхожда с него по плажа.

— Добре. — Меган се изправи. — Ще те заведа горе.

Докато минаваха през остъклената врата, Кеч обви ръка около раменете й.

— Хубаво място — отбеляза той и огледа малкия двор, обграден с храсти азалия. — Много спокойно и подредено.

Тежестта на ръката му й бе приятна. Тя й позволи да остане върху рамото й, докато вървяха към гаража.

— Не мислех, че нещо спокойно и подредено може да ти се стори кой знае колко привлекателно.

— Има си време за увеселителни влакчета и време за люлеещ се стол на терасата. — Кеч я погледна, когато Меган спря пред стълбите. — Мислех, че го знаеш.

— Знам го — отвърна тя, усетила, че връзката й с него започва да се изплъзва от контрола й. — Не мислех, че и ти го знаеш. — Замислено изкачи стълбите. — Доста малко ателие, предполагам, и не много впечатляващо. Всъщност е място, където да работя, без да преча на дядо и без той да ми пречи. — Отвори вратата и запали лампата, защото слънцето вече залязваше.

Тук имаше много по-малко ред, отколкото Меган позволяваше в други области на живота си. Тази стая бе нейна, изключително нейна, много повече, отколкото спалнята й в къщата наблизо. Тук имаше инструменти — различни длета, ножове и пили. Върху един стол небрежно бе преметната работната риза, която бе хвърлила, когато Кеч я извика да слезе. Вътре чакаха бъдещите й проекти, недокоснати плочи варовик и трупчета дърво. Имаше и едно скъпоценно парче мрамор, което тя свидливо си пазеше. Навсякъде, по лавиците, върху масата и дори на пода имаше нейни работи.

Кеч мина покрай нея и влезе в стаята. Странно, Меган почувства някаква нервност. Усети се, че се чуди как да реагира, ако той й кажеше нещо критично, или по-лошо, ако я залъжеше с някой неискрен комплимент. Работата й за нея бе важна и тя я приемаше много лично. За своя изненада осъзна, че държи на мнението му. Тихо затвори вратата зад себе си и опря гръб на нея.

Кеч се бе насочил направо към малкия етюд от кестеново дърво — момиченце, строящо пясъчен замък. Меган особено си го харесваше, защото бе постигнала настроението, което бе търсила. На лицето на детето бяха изписани не само младост и невинност. Момиченцето се виждаше като принцеса в кулата на замъка. Полуусмивката на лицето му караше зрителя да вярва в приказките с щастлив край.

Малката скулптура бе удивително детайлна, започващият да се оформя назъбен покрив, кулите на замъка, тъничките пръсти на момичето, които моделираха пясъка. Косите й бяха дълги, падаха върху раменете й и се развяваха пред лицето, сякаш подхванати от вятъра. Когато завърши етюда, Меган имаше чувството, че бе успяла. Но сега, докато гледаше как Кеч го върти в ръцете си със странно строго стиснати устни и напрегнат поглед, започна да я гризе съмнение.

— Това твоя работа ли е?

Понеже мълчанието му й се бе сторило вечно, тя подскочи от гласа му.

— Ами… Да… — Докато се чудеше какво още да каже, той се обърна да огледа стаята.

Вземаше статуетка след статуетка, оглеждаше ги и не казваше нищо. Мълчанието се проточи и с всяка минута Меган ставаше все по-неспокойна. Поне да бе казал нещо, мислеше тя. Вдигна захвърлената риза и я сгъна, нервно приглади гънките, докато слушаше тихия звук от кецовете му по дървения под.

— Какво правиш ти тук?

Меган рязко се обърна с широко отворени очи. Каквато и реакция да бе очаквала, това определено не бе гняв. А на лицето му бе изписан гняв, остър, всепроникващ гняв, който я накара още по-здраво да стисне изпокъсаната риза.

— Не разбирам за какво говориш. — Гласът й бе спокоен, ала сърцето й започваше да бие по-бързо.

— Защо се криеш? — настоя Кеч. — От какво се страхуваш?

Тя объркано поклати глава.

— Не се крия, Кеч. Говориш глупости.

— Аз ли говоря глупости? — Той направи крачка към нея, после се обърна и отново закрачи. Меган слисано го гледаше. — Мислиш ли, че не е глупост да създаваш такива неща и да ги заключваш в една стаичка над гаража? — Вдигна полираната варовикова статуетка, изобразяваща прегърнати мъж и жена до раменете. — Когато си надарена с такъв талант, ти имаш задължения. Какво смяташ да правиш, да продължаваш да ги трупаш тук, докато не остане място?

Реакцията му напълно я обърка. Тя огледа стаята.

— Не, аз… От време на време нося някои неща в художествената галерия в центъра. Продават се доста добре, особено през сезона, и… — Прекъсна я цветистата му ругатня. Меган отново насочи цялото си внимание към него. Наистина ли този вбесен мъж бе същият, който преди малко толкова добродушно бе пържил пъстърва в кухнята й? — Не разбирам защо си толкова ядосан. — Усети се, че мачка нервно ризата и раздразнено я захвърли на пода.

— Пилеене — отсече Кеч и остави статуетката обратно на лавицата. — Пилеенето ме вбесява. — Приближи се към нея и я хвана за раменете. — Защо не си направила нищо със своите работи? — Гледаше я право в очите и искаше отговор, не увъртане.

— Не е толкова просто — започна тя. — Аз имам отговорности.

— Твоите отговорности са към самата теб, към твоя талант.

— Говориш така, сякаш нещо много съм сбъркала. — Меган смутено се вгледа в лицето му. — Направила съм това, което знам как да правя. Не разбирам защо си толкова сърдит. Има неща, като време и пари, с които трябва да се съобразявам. Бизнес, който трябва да се върти. И реалности, които трябва да приемам. — Поклати глава. — Не мога да изпратя работите си в картинната галерия „Чарлстън“ и да искам да ги изложат там.

— Това би било по-разумно, отколкото да ги заключваш тук. — Той рязко я пусна и отново закрачи. Бе много по-опасен, отколкото отначало си бе представяла, помисли тя. Погледна към глината, увита в мокра кърпа. Пръстите я сърбяха да започне да работи, докато впечатленията струяха в главата й. — Кога за последен път си била в Ню Йорк? — обърна се отново към нея Кеч. — В Чикаго, в Лос Анджелис?

— Не могат всички да обикалят света. Някои хора са родени за други неща.

Той взе момичето с пясъчния замък, после отиде до двойката от варовик.

— Искам да купя тези двете. Ще ми ги продадеш ли?

Бяха две от любимите й неща, макар напълно противоположни по тон.

— Да, защо не. Щом ги искаш.

— Ще ти дам петстотин долара. — Очите на Меган се разшириха. — За всяко от тях.

— О, не, те не струват…

— Сигурно струват много повече. Имаш ли кутия, в която да ги нося?

— Да… Но, Кеч… — Тя замълча и отметна бретона от очите си. — Хиляда долара?

Той остави двете статуетки и се върна при нея. Бе още ядосан, Меган чувстваше как гневът се излъчва от него.

— Мислиш ли, че е по-безопасно да се подценяваш, отколкото да приемеш колко струваш?

Тя понечи да възрази разгорещено, после се спря. Безпомощно вдигна ръце. Кеч се обърна сам да потърси кутия.

Меган го гледаше как увива статуетките в стари вестници. Все още бе намръщен, очите му светеха гневно.

— Ще ти донеса чек — заяви той и излезе, без да каже дума повече.