Нора Робъртс
Лунапарк (3)

Трета глава

Кеч караше черно порше. Меган не бе изненадана. Не би очаквала той да кара нещо обикновено. Не бе трудно да предположи, че Дейвид Кечъртън можеше да си позволи най-доброто от всичко.

Сигурно е наследил парите си, реши тя и се настани на сребристосивата седалка. Сигурно не е работил и един ден през живота си. Спомни си твърдата му грапава длан. Сигурно спортува. Играе тенис, скуош, кара собствената си яхта. Никога не е правил нищо, което си струва. Търси само удоволствието. И го намира, помисли Меган.

Обърна се към него и прибра разпиляната си коса зад раменете. Профилът му бе много хубав, с тази тъмноруса коса, виеща се нехайно над ухото.

— Видя ли нещо, което ти хареса?

Тя се изчерви, ядосана, че я бе забелязал как го зяпа.

— Не си се обръснал — заяви Меган скромно.

Той обърна огледалото за обратно виждане към себе си, сякаш да провери заключението й.

— Май че да. — Усмихна се и се включи в движението. — За следващата ни среща няма да забравям. Не казвай нищо — добави Кеч, като я усети, че се напрегна до него. — Майка ти никога ли не ти е казвала да не говориш, ако не можеш да кажеш нещо хубаво?

Тя преглътна отговора си. Той се усмихна.

— Откога живееш тук?

— Винаги съм живяла тук. — Прозорците бяха отворени и Меган чуваше шума отвън. Музиката от радиоприемниците на различни коли се надвикваше и се сливаше в странна хармония. Харесваше й този объркан, неопределим звук. Почувства се по-спокойна, изправи рамене и отново се обърна към Кеч: — А ти какво правиш?

Той усети нотката на презрение във въпроса й, ала само вдигна вежди.

— Притежавам разни неща.

— Наистина ли? И какви неща?

Кеч спря на червена светлина, обърна се и я погледна право в очите.

— Всичко, което поискам. — Светна зелено и той ловко вкара колата в паркинга.

— Не можем да влезем тук — предупреди го тя, след като хвърли един поглед на скъпия ресторант.

— Защо да не можем? — Кеч изключи мотора. — Тук храната е добра.

— Знам, но не сме облечени както трябва, и…

— Обичаш ли винаги да правиш нещата както трябва? — Въпросът я спря. Меган внимателно се вгледа в лицето му, като се мъчеше да разбере дали не й се подиграва, и не бе сигурна в отговора. — Знаеш ли какво… — Той излезе от колата и се наведе над прозореца. — Помисли за това няколко минути. Аз ще се върна.

Тя го видя как влиза през елегантните врати и поклати глава. Ще го изритат, каза си. И все пак не можеше да не се възхищава на самоувереността му. В нея имаше нещо загадъчно. Скръсти ръце.

— Все пак не го харесвам — измърмори Меган. Петнадесет минути по-късно реши, че го харесва още по-малко. Какъв грубиян! Изскочи от колата. Да я кара да чака толкова време!

Реши да намери най-близкия телефон и да се обади на дядо си, за да го помоли да дойде да я вземе. Пребърка джобовете на джинсите и якето си. Нито цент, помисли вбесено. Пое дълбоко въздух и се запъти към вратата на ресторанта. Трябваше да вземе някоя монета назаем или да измоли разрешение да се обади от телефона на ресторанта. Всичко бе по-добро, отколкото да чака в колата.

В момента, в който отвори вратата, през нея излезе Кеч.

— Благодаря — каза той непринудено и мина край нея.

Тя тръгна ядосано след него. Кеч носеше най-голямата кошница за пикник, която някога бе виждала.

След като отвори багажника и я нагласи вътре, той отново я погледна.

— Е, влизай. — Затвори капака на багажника. — Умирам от глад.

— Какво има там? — попита Меган подозрително.

— Вечеря. — Направи й знак да се качи в колата.

Тя спря до затворената врата.

— Как ги накара да го направят?

— Помолих ги. Гладна ли си?

— Ами, да… Но как…

— Тогава да вървим. — Разположи се на шофьорското място и запали. В момента, в който Меган седна до него, потегли. — Кое е любимото ти място?

— Любимото ми място ли? — повтори тя неразбиращо.

— Не ми казвай, че цял живот живееш тук и си нямаш любимо място. — Кеч обърна към океана. — Къде е?

— Към северния край на плажа. Там не ходят много хора, освен в разгара на сезона.

— Добре. Искам да съм насаме с теб. — От тази прямота сърцето й нервно заподскача. Меган бавно се обърна да го погледне отново. — Нещо лошо ли има в това? — Той отново се усмихваше, малко гаменски и много чаровно.

Тя въздъхна. Имаше чувството, че току-що изкачва първото издигане с увеселителното влакче.

— Вероятно — промълви Меган.

Плажът бе пуст. Чуваха се само виковете на чайките. Тя за момент застана с лице на запад, наслаждавайки се на блясъка на залязващото слънце.

— Обичам това време на деня — каза тихо. — Всичко изглежда толкова спокойно. Сякаш денят е затаил дъх. — Подскочи, когато Кеч сложи ръце на раменете й.

— Спокойно — прошепна той и размачка внезапно схванатите й мускули. Погледна над главата й към залеза. — Аз обичам времето малко преди изгрева, когато птичките току-що са започнали да пеят, а светлината е още мека. — Бавно плъзгаше пръсти нагоре и надолу по врата й. — Трябва по-често да се отпускаш — добави Кеч. Удоволствието започна да става по-тръпчиво и настойчиво. Когато Меган понечи да се отдръпне, той я обърна към себе си.

— Не — отсече тя веднага. — Недей. — Опря ръце на гърдите му. — Недей.

— Добре. — За момент не я пусна, после се наведе да извади кошницата и измъкна бяла покривка. — Освен това е време да ядем — отбеляза бодро. — Меган взе от него покривката, изненадана, че са му я дали. — Дръж. — Още наведен над кошницата, й подаде чашите.

И кристала, помисли тя замаяно и пое изисканите чаши за вино. След тях имаше порцелан, после сребро.

— Защо са ти дали всичко това?

— Бяха им свършили картонените чинии.

— Шампанско? — Погледна етикета, докато Кеч наливаше. — Трябва да си се побъркал.

— Какво има? — попита той тихо — Не обичаш ли шампанско?

— Всъщност обичам, но съм пила само американско.

— Това е френско. — Кеч й подаде чашата.

Меган отпи.

— Чудесно е — заяви тя, преди да рискува с още една глътка. — Ала нямаше нужда да… — Махна с ръка към покривката.

— Реших, че не съм в настроение за хамбургер. — Той заби бутилката в пясъка. Остави на покривката малка кутийка, после отново се зарови в кошницата.

— Какво е това? — Меган отвори кутийката и се намръщи на лъскавата черна маса вътре. Кеч нареди на една чиния малки филийки препечен хляб. — Да не е… — Замълча невярващо и вдигна очи към него. — Да не е черен хайвер?

— Да. Дай да си взема малко, а? Умирам от глад. — Взе кутийката от нея и щедро си намаза. — Ти не искаш ли? — попита той и отхапа.

— Не знам. — Тя критично го оглеждаше. — Никога не съм опитвала.

— Не си ли? — Кеч й предложи своята филийка. — Опитай. — Меган се поколеба и той се засмя и го поднесе по-близо към устата й. — Хайде, Мег, хапни.

— Солен е — установи тя изненадано. Измъкна филийката от ръката му и отхапа още една хапка. — И е хубав — реши, след като преглътна.

— Можеше да ми оставиш малко — възмути се Кеч, когато Меган дояде филийката. Тя се засмя, намаза друга филийка с хайвер и му я подаде. — Чудех се как ще звучи. — Той взе филийката, но вниманието му бе насочено към нея.

— Кое? — Все още усмихната, Меган облиза малко хайвер от палеца си.

— Смехът ти. Чудех се дали ще е толкова красив, колкото лицето ти. — Отхапа, без да отделя поглед от нея. — Красив е.

Тя се опита да успокои пулса си.

— Нямаше нужда да ме храниш с хайвер и да ме поиш с шампанско, за да ме чуеш как се смея. — Сви нехайно рамене и се отдръпна извън обсега му. — Аз доста се смея.

— Не достатъчно често.

Меган го погледна учудено.

— Защо така мислиш?

— Очите ти са сериозни. Устните ти също. — Погледът му се плъзна по лицето й. — Може би затова се чувствам длъжен да те накарам да се усмихнеш.

— Колко странно… — Тя седна на пети и се вгледа в него. — Ти почти не ме познаваш.

— Има ли значение?

— Винаги съм мислила, че би трябвало да има — промълви Меган. Кеч отново бръкна в кошницата и тя вече не се изненада, когато той извади опашки от лангуста и пресни ягоди. Засмя се отново, отметна назад косата си и се премести по-близо до него. — Дай да ти помогна.

Докато ядяха, слънцето залезе. Изгря луната и простря светеща пътека през морето. Меган помисли, че това бе като сън — порцеланът и среброто, блестящи на лунната светлина, екзотичните вкусове върху езика й, познатият звук на прибоя и непознатият до нея, който с всяка изминала минута ставаше все по-малко непознат.

Тя вече знаеше точно движението на лицето му, когато се усмихваше, точния звук на гласа му. Знаеше как се къдри косата над ушите му. Неведнъж, омагьосана от лунната светлина и шампанското, едва се сдържаше да не протегне пръсти към тези кичури, да ги докосне.

— Няма ли да си изядеш сладкиша с извара? — Кеч махна с вилицата, после я пъхна в устата си.

— Не мога. — Меган вдигна колене към гърдите си и облегна брадичка на тях. Наблюдаваше го как очевидно се наслаждава на десерта. — Ти как успяваш?

— Старая се. — Той лапна последната хапка. — Опитвам се да докарвам всичко докрай.

— Никога не съм имала такъв пикник — въздъхна доволно тя. Опря се на лакти, протегна крака и се загледа към звездите. — Никога не съм яла нещо по-вкусно.

— Ще предам на Рикардо твоята похвала. — Кеч се премести да седне до нея. Погледът му се плъзна от пищните й коси към нежната извивка на шията й. Лицето й бе обърнато към небето.

— Кой е Рикардо? — попита Меган разсеяно. Не си и помисли да възрази, когато той с върха на пръста си прибра косата й зад ухото.

— Главният готвач. Много обича да го хвалят.

Тя се усмихна. Харесваше й как звукът на гласа му се смесва със звуците на морето.

— Откъде знаеш?

— Така го подмамих да дойде от Чикаго.

— Подмамил си го? Какво искаш да кажеш? — Отне й само миг, за да стигне сама до отговора. — Този ресторант е твой?

— Да. — Кеч се усмихна на недоверчивото й изражение. — Купих го преди две години.

Меган погледна към бялата ленена покривка, обсипана с фин порцелан и тежко сребро. Спомни си, че преди малко повече от две години ресторантът бе на път да фалира. Храната бе прекалено скъпа, а обслужването бавно и немарливо. После изведнъж се оправи. Вътрешното обзавеждане бе променено и, както бе чувала, бяха сложили огледален таван. След като го отвориха отново, заведението поддържаше най-висока репутация в град, който се гордееше с многото си и разнообразни ресторанти.

Насочи отново вниманието си към Кеч.

— Ти ли го купи?

— Да. — Той й се усмихна. — Това изненадва ли те?

Тя го погледна внимателно — небрежните къдрици, избелелите джинси, протритите кецове. Не така си представяше един преуспял бизнесмен. Къде бе костюмът с жилетка и вратовръзка, старателно поддържаната прическа? И въпреки това… Трябваше да признае, че в лицето му имаше нещо.

— Не — каза накрая. — Не, предполагам, че не ме изненадва. — Намръщи се, когато Кеч се премести до нея с лице към морето. — Купил си го по същия начин, по който искаш да купиш „Джойленд“?

— Казах ти, с това се занимавам.

— Ала това е не само за да ги притежаваш, нали? — настоя Меган. Не бе доволна от небрежния му отговор. — Ти ги правиш да станат печеливши предприятия.

— Това е идеята — съгласи се той. — Има определено удовлетворение в успеха, не мислиш ли?

Тя се поизправи и се обърна към него.

— Но ти не можеш да купиш „Джойленд“, това е целият живот на дядо. Ти не разбираш…

— Може и да не разбирам — съгласи се Кеч безгрижно. — По-късно ще ми го обясниш. Не тази нощ.

— Покри ръката й със своята. — Това не е нощ за работа.

— Кеч, ти трябва да…

— Погледни звездите, Меган — предложи той и сам вдигна глава. — Опитвала ли си се някога да ги преброиш?

Очите й неудържимо се привличаха нагоре.

— Когато бях малка. Обаче…

— Броенето на звезди не е само за децата — заяви Кеч поучително с нотки на смях в гласа. — Идваш ли тук нощем?

Звездите блестяха, увиснали ниско над морето.

— Понякога — промълви тя. — Когато не ми върви работата и трябва да си проясня главата или просто за да бъда сама.

— Каква художничка си ти? — Пръстите му се плъзнаха по кокалчетата й. — Какво рисуваш, морски пейзажи, портрети?

Меган се усмихна и поклати глава:

— Не, аз съм скулптурка.

— Така ли? — Той вдигна ръката й и я разгледа от едната страна, после от другата. — Да, виждам. Ръцете ти са силни и сръчни. — Когато притисна устни към средата на дланта й, тя усети как през цялото тяло я прониза ток. Внимателно издърпа ръката си, после вдигна колене към гърдите си и обви ръце около тях. Без да поглежда към Кеч, го усети, че се усмихва. — С какво работиш? Глина, дърво, камък?

— И с трите. — Меган обърна глава и отново се усмихна.

— Къде си учила?

— Карах курсове в колежа. — Сви нехайно рамене. — После нямаше много време за това. — Отново вдигна поглед към небето. — Тази нощ луната е толкова бяла. Обичам да идвам, когато е пълна, както сега, и светлината е сребриста.

Когато устните му докоснаха ухото й, тя се опита да се отдръпне, ала той обви ръце около раменете й.

— Отпусни се, Мег. — Гласът му шепнеше срещу бузата й. — Има луна и океан, и нищо друго, освен нас.

Устните му гъделичкаха кожата й и тя почти му вярваше. Ръцете и краката й бяха натежали, опиянени от виното и от магията на неговото докосване. Кеч спусна устни към шията й и Меган простена.

— Кеч, по-добре да си тръгвам. — Той обрисуваше брадичката й с леки целувки. — Моля те — прошепна безсилно.

— По-късно — измърмори Кеч и се върна да захапе ухото й. — Много, много по-късно.

— Не, аз… — Тя обърна глава и думите отмряха.

Устните й бяха само на един дъх разстояние от неговите. Той се наведе към нея и Меган го погледна с разширени очи. Но устните му не докоснаха нейните. Задържаха се, предлагаха, обещаваха. Тя отново простена и притвори очи, когато Кеч започна да гъделичка с език ъгълчетата на устните й. Ръцете му изобщо не я докосваха. Единственият им допир бяха устните и езикът му върху кожата й, и дъхът им, който се смесваше.

Меган усети как съпротивата й изчезва, пласт след пласт, докато остана само желание. Забрави за опасностите, за последствията. Можеше само да чувства. Устните й потърсиха неговите. Сега нямаше нито колебание, нито свенливост, само искане, нетърпеливо искане. Жадуваше да почувства отново това, което бе почувствала преди — сладостното объркване, тъмните усещания.

Ала той продължаваше да не я докосва и тя обви ръце около него и го привлече по-близо. Кеч простена от удоволствие, когато целувката стана по-дълбока. Въпреки това я остави тя да води. Сега я докосваше, но леко, само с върховете на пръстите по косите. От ударите на сърцето си Меган почти не чуваше прибоя. Най-накрая устните им се разделиха и тя се отдръпна и пое дълбоко въздух.

Ала той не я пускаше да се отдалечи.

— Пак ли — Въпросът бе тих, но сякаш раздра нощта.

На върха на езика й бе да откаже. Знаеше, че далеч не бе на твърда почва. Ръката му, обвита около шията й, я привлече един дъх по-близо.

— Да — каза Меган и потъна в прегръдките му. Този път Кеч не бе толкова пасивен. Показа й, че има много начини да се целува. Бавно и леко, дълго и дълбоко. И езикът, и зъбите, и устните — всички можеха да доставят удоволствие. Заедно се отпуснаха върху пясъка.

Бе груба постелка, ала тя усещаше само вълнението от устните му върху кожата й, когато се насочиха към шията й. Прокара пръсти през косата му. Устните му се върнаха към нейните, сега по-алчни, по-настойчиви. Тя бе готова за това, отвръщаше, молеше се.

Когато дланта му улови голата плът на гръдта й, Меган измърмори в знак на протест. Не бе го усетила кога бе разкопчал ципа на якето й, нито копчетата на ризата. Но ръката му бе нежна, увещаваща. Пръстите му я докосваха леко като шепот. Протестът се разтопи в отстъпление, после се разгоря в страст. Тя тлееше току под кожата й и заплашваше да избухне в нещо, което да излезе извън контрола й. Меган се раздвижи и ръцете му станаха по-малко нежни.

Сега в целувката му се усещаше глад. Тя го вкусваше и ароматът му бе по-силен от всичко, което бе познавала досега. Той бе по-изкусителен от тихите думи й шампанското, и по-плашещ.

— Искам те — прошепна Кеч в устните й, ала това не бе обичайният му безгрижен тон. — Искам да правя любов с теб.

Меган усети как самообладанието я напуска. Нуждата й от него бе всепоглъщаща, апетитът й ненаситен. Мъчеше се да се върне в реалността, да си спомни кои бяха те. Имена, места, отговорности. Имаше не само луна и море. А той бе непознат, човек, когото току-що бе срещнала.

— Не. — Успя да освободи устните си от неговите и с мъка се изправи на крака. — Не. — Повторението прозвуча треперливо. Тя непохватно започна да закопчава ризата си.

Кеч се изправи и хвана края на ризата й. Меган го погледна изненадано. Очите му вече не бяха ведри, но гласът му бе убийствено спокоен.

— Защо не?

Тя преглътна. Сега в него имаше не ленива арогантност, а нещо безмилостно. Бе го почувствала, ала сега го видя и й подейства много по-силно.

— Не искам.

— Лъжеш — отсече просто той.

— Добре — кимна Меган, признавайки, че бе прав. — Не те познавам.

Кеч наклони глава в знак на съгласие, но придърпа ризата й, за да я привлече към себе си.

— Ще ме опознаеш — обеща той и я целуна изгарящо. — Ала ще почакаме дотогава.

Тя се опитваше да успокои дишането си и да стабилизира пулса си.

— Мислиш, че винаги трябва да получаваш това, което искаш ли? — попита Меган. Отново бе предизвикателна.

— Да — засмя се Кеч. — Разбира се.

— Ще останеш разочарован. — Плесна ръцете му да го накара да пусне ризата й и започна да се закопчава. Пръстите й вече не трепереха. — Не можеш да получиш „Джойленд“ и не можеш да получиш мен. И двете не се продаваме.

Той я хвана за рамото толкова грубо, че тя бързо го погледна.

— Аз не купувам жени. — Бе ядосан, очите му бяха потъмнели от гняв. Приятният му глас бе станал твърд като кремък. Художничката в нея бе очарована от чертите на лицето му, жената бе смутена от тона му. — Не ми се налага. И двамата знаем, че ако те бях убеждавал още малко, тази вечер можех да те имам.

Меган се изскубна от ръката му.

— Това, което се случи тази вечер, не значи, че те смятам за неустоим. — С едно рязко движение вдигна ципа на якето си. — Мога само да повторя, че не можеш да имаш „Джойленд“ и не можеш да имаш мен.

Кеч за момент я погледна как стои под лунната светлина с гръб към морето. Отново се усмихна, бавно и арогантно.

— Ще ви имам и двете, Мег — обеща тихо. — Преди да е започнал сезонът.