Нора Робъртс
Лунапарк (12)

Епилог

Меган нервно въртеше изумруда на пръста си и се опитваше да пие шампанското, което Джесика бе пъхнала в ръцете й. Имаше чувството, че усмивката бе замръзнала на лицето й. Хора, помисли тя. Никога не бе очаквала толкова много хора. Какво правеше тук, стоеше в една художествена галерия в Манхатън и се правеше на художник? Единственото, което й се искаше, бе да се промъкне в задната стаичка и да се разплаче.

— Вземи, Мег. — Дядо й застана до нея, странно различен в най-хубавия си и единствен черен костюм. — Трябва да опиташ това. Вкусни хапчици. — Протегна й един малък сандвич.

— Не — поклати глава тя. Усещаше как стомахът й се преобръща. — Не, благодаря. Толкова се радвам, че дойде тази събота.

— Как мислиш, че бих могъл да пропусна голямата вечер на внучката си? — Той лапна сандвича и се ухили: — Какво ще кажеш за цялата тази публика?

— Чувствам се като самозванец — прошепна Меган и храбро се усмихна на един мъж с развяваща се пелерина, който мина покрай нея, за да огледа една от мраморните й скулптури.

— Никога не си била по-хубава. — Дядо й подръпна ръкава на копринената й рокля. — Освен може би на сватбата ти.

— Тогава не ме беше толкова страх. — Тя бързо огледа тълпата и видя само непознати лица. — Къде е Кеч?

— Когато го видях за последен път, говореше с едни натруфени хора. Не каза ли Джесика, че и ти трябва да общуваш с хората?

— Да — въздъхна Меган. — Мисля, че не мога да мръдна оттук.

— Ама, Меган, ти никога не си била страхливка.

Тя отвори уста да възрази, ала той вече се отдалечаваше. Страхливка, повтори Меган наум. Да бе, много й помагаше. Изпъна рамене и пийна малко шампанско. Добре тогава, нямаше да се крие в ъгъла и да трепери. Ако щеше да умира, щеше да посрещне смъртта лице в лице. Бавно и с демонстративна самоувереност се запъти към бюфета.

— Вие сте скулптурката, нали?

Меган се обърна и се озова срещу потресаваща възрастна дама, цялата в диаманти и черна коприна.

— Да — заяви тя и леко вдигна глава. — Аз съм.

— Хм… — Жената я огледа от глава до пети. — Забелязах, че етюдът с момичето и пясъчния замък не се продава.

— Не, той е на съпруга ми. — След два месеца тази дума все още караше кръвта й да се стопля. Кеч, моят съпруг. Очите й зашариха из залата да го намерят.

— Жалко — отбеляза жената в черно.

— Моля?

— Казах, че е жалко. Аз го исках.

— Вие… — Меган потресено се вторачи в нея. — Вие го искахте?

— Купих „Влюбените“ — продължи жената и Меган ахна. — Отлична творба. Но искам да ви поръчам да направите още един пясъчен замък. Ще се свържа с вас чрез Джесика.

— Да, разбира се. — Да й поръча, помисли вцепенено Меган и машинално подаде ръката си. — Благодаря — добави тя и жената отплува.

— Мириъм Тейлър Маркъс — прошепна един глас в ухото й. — Костелив орех.

Меган се обърна и се вкопчи в рамото на Кеч.

— Кеч, тази жена, тя…

— Мириъм Тейлър Маркъс — повтори той и се наведе да я целуне по устните. — И чух. Досега скромно приемах поздравления за приноса ми към света на изкуството. — Докосна ръба на чашата си до нейната. — Поздравления, любов моя.

— Те харесват работите ми? — прошепна Меган.

— Ако не беше толкова заета да се правиш на невидима, щеше да знаеш, че жънеш зашеметяващ успех. Поразходи се с мен. — Кеч я хвана за ръката. — И гледай всичките тези сини етикетчета под твоите скулптури, на които пише „Продадено“.

— Те купуват? — засмя се изненадано Меган, забелязвайки етикет след етикет. — Наистина ли ги купуват?

— Джесика едва ги удържа. Трима души се опитаха да купят алабастровата статуетка, която тя самата беше купила от теб… И дават два пъти по-висока цена. А ако скоро не поговориш с двама критици, тя ще се побърка.

— Не мога да повярвам.

— Повярвай. — Той поднесе ръката й към устните си. — Много се гордея с теб, Мег.

В очите й запариха сълзи, заплашвайки да прелеят.

— Трябва да изляза оттук за минутка — прошепна тя. — Моля те. — Без да каже дума, Кеч си проправи път през тълпата и я заведе в склада отзад. — Това е глупаво — заяви Меган, когато сълзите свободно се затъркаляха по бузите й. — Аз съм идиотка. Имам всичко, за което някога съм мечтала, а плача в задната стаичка. Бих се справила по-добре с един провал.

— Меган… — Той се засмя тихо и я привлече в прегръдките си. — Обичам те.

— Не ми изглежда реално. — Гласът й затрепери. — Не само изложбата… Всичко. Виждам твоя пръстен на пръста си и все се чудя кога ще се събудя. Не мога да повярвам, че…

Устните му я накараха да замълчи. Тя въздъхна тихо и се разтопи в прегръдката му. След толкова време брак, след всички интимни нощи, Кеч още можеше да подкоси краката й само с една целувка. Сълзите пресъхнаха, а кръвта й закипя. Привлече го по-близо и зарови пръсти в косата му.

— Реално е — прошепна той в устните й. — Повярвай го. — Наклони глава и задълбочи целувката. — Реално е всяка нощ, когато заспиваш в прегръдките ми, и всяка сутрин, когато се събуждаш там. — Бавно я отдръпна и я целуна по двете мокри бузи, докато миглите й запърхаха. — Тази нощ — обеща с усмивка — ще правя любов с най-новата звезда в света на изкуството в Ню Йорк. И докато тя още се носи на вълната на обзорите в сутрешните вестници, отново ще правя любов с нея.

— Кога можем да се измъкнем?

Кеч се засмя и силно я целуна.

— Не ме изкушавай. Джесика ще ни одере живи и двамата, ако тази вечер не останем, докато галерията затвори. А сега си оправи лицето и се върни за малко да ти се възхищават. Добре е за душата.

— Кеч! — Меган го спря, преди да бе отворил вратата. — Има една скулптура, която тази вечер не изложих.

Той с любопитство вдигна вежди.

— Така ли?

— Да, ами… — Страните й леко се зачервиха. — Страхувах се, че нещата може да не тръгнат на добре и си мислех, че ще мога да понеса критиката. Но тази творба… Усещах, че няма да понеса някой да каже, че е слаба или непохватен аматьорски опит.

Кеч озадачено пъхна ръце в джобовете си.

— Виждал ли съм я?

— Не. — Тя тръсна глава и отметна бретона от очите си. — Исках да ти я дам като сватбен подарък, обаче всичко стана толкова бързо и не успях да я завърша. В края на краищата — добави с усмивка, — бяхме сгодени само три дни.

— Два дни повече, отколкото ако се беше съгласила да заминем за Вегас — напомни й той. — Трябва да признаеш, че бях много търпелив.

— И така да е, ала тогава нямах време да я довърша. А после толкова се вълнувах от изложбата, че не можех да ти я дам. — Пое дълбоко въздух. — Искам да ти я дам сега, тази вечер, докато се чувствам… Наистина се чувствам като художник.

— Тук ли е?

Меган се обърна и посегна към една лавица, на която лежеше бюстът, старателно увит в платно. Подаде му го мълчаливо. Кеч разви платното и се вгледа в собственото си лице.

Тя бе полирала дървото съвсем леко, защото искаше да запази не съвсем цивилизованото излъчване, което бе усетила в прототипа. Скулптурата изразяваше самонадеяността, увереността и топлотата, която художничката бе почувствала, преди да я бе почувствала жената. Той я гледа толкова дълго, че стомахът й отново започна да подскача от нерви. Накрая Кеч вдигна потъмнелите си очи.

— Мег…

— Не искам да я излагам — откликна тя припряно. — Тази скулптура за мен е прекалено лична. — Взе я от ръцете му и прокара пръст по скулата. — Имаше моменти, още докато работех върху глинения модел, когато ми се искаше да го смачкам. — Засмя се и я остави на малката масичка. — Не можах. Когато я започнах, мислех, че единствената причина да продължавам да мисля за теб е, че имаш лице, което искам да извая. — Вдигна очи и видя, че той я гледа.

— Влюбих се в теб, когато ти беше в моето ателие, докато ръцете ми оформяха лицето ти. — Пристъпи напред и обрисува с пръсти чертите му. — Мислех, че не мога да те обичам повече, отколкото те обичах тогава. Оказа се, че не съм била права.

— Мег… — Кеч улови ръцете й и ги поднесе към устните си. — Думи нямам.

— Просто ме обичай.

— Винаги.

— Това може да е достатъчно дълго — тя въздъхна и облегна глава на рамото му. — И мисля, че мога да понеса успеха, като го знам.

Той обви ръка около кръста й и отвори вратата.

— Да отидем да пием още шампанско. Тази вечер е за празнуване.