Нора Робъртс
Лунапарк (11)

Единадесета глава

Отне й още два дни да довърши бюста на Кеч. Опита се, когато дойде време, да се освободи от емоциите и да съди обективно.

Оказа се права да избере дървото. То бе по-топло от камъка. С прехапан език търсеше недостатъци в творбата си. Без пресилено самочувствие Меган знаеше, че това бе едно от най-добрите й неща. Може би най-доброто.

Лицето не бе класически красиво, но бе силно и властно. В извивката на веждите и устните прозираше смях. Тя прокара пръст по устните му. Невероятно изразителни устни, помисли си, спомнила си вкуса им. Знам точно как изглеждат, когато той е развеселен, сърдит или възбуден. И очите му. Вдигна поглед към тях. Знам как изглеждат, знам как се променя оттенъкът и изражението им според настроението. Светли от удоволствие, замъглени от гняв, потъмнели от страст. Познавам лицето му не по-зле от моето… Ала още не познавам душата му. Там ми е още непознат.

Меган с въздишка скръсти ръце на масата и опря брадичка върху тях.

Дали изобщо някога би ми разрешил да го опозная? Нежно докосна кичур разрошена коса. Джесика го познава, вероятно по-добре от всеки друг. Ако Кеч обича някого…

Какво би станало, ако събера смелост и му кажа, че го обичам? Какво би станало, ако просто отида при него и му кажа „Обичам те“? Без да искам нищо, без да очаквам нищо. Няма ли той правото да го знае? Не е ли любовта нещо прекалено особено, нещо прекалено рядко, за да бъде скривана?

После си представи съжалението в очите му.

— Не мога да го понеса — прошепна тя и опря чело върху дървената глава на Кеч. — Просто не мога да го понеса.

Прекъсна я почукване. Меган бързо се овладя и се завъртя на стола.

— Влез.

Влезе дядо й, с весело накривена върху бялата му буйна коса рибарска шапка.

— Какво ще кажеш за прясна риба за вечеря? — Доволната му усмивка показваше, че утринният риболов е бил успешен.

Тя наклони глава:

— Вероятно ще мога да преглътна няколко парченца. — Усмихна се, зарадвана от блясъка в очите му и зачервените му бузи. Скочи и обви ръце около врата му, както бе правила като дете. — О, дядо, обичам те.

— Хайде, хайде… — Той я потупа по главата, едновременно доволен и изненадан. — И аз те обичам. Сигурно по-често трябва да ти нося пъстърва.

Меган вдигна глава от топлото му рамо и му се усмихна:

— Не ми трябва много, за да съм щастлива.

Очите му станаха сериозни и дядо й прибра косата зад ухото й.

— Да, никога не ти е трябвало много. — Широката му корава ръка я докосна по бузата. — През всичките тези години си ми донесла толкова радост, Меган, толкова удоволствие. Ще ми липсваш, когато заминеш за Ню Йорк.

— Ох, дядо… — Тя отново зарови глава и се притисна към него. — Това ще е само за един или два месеца, после се връщам у дома. — Долавяше черешовия аромат на тютюна, който той носеше в джоба на ризата си. — Пък и ти можеш да дойдеш с мен. Сезонът ще е свършил…

— Мег… — прекъсна я той и я отдръпна от себе си, така че очите им отново се срещнаха. — Това за теб е ново начало. Не му слагай ограничения.

Тя тръсна глава и нервно закрачи.

— Не му слагам ограничения. Не разбирам за какво говориш.

— Ще направиш нещо със себе си, нещо важно. Ти имаш талант. — Дядо й огледа стаята, докато очите му се спряха върху бюста на Кеч. — Трябва да започнеш живота си. Искам да се втурнеш след него на пълна скорост.

— Говориш, сякаш няма да се върна вкъщи. — Меган се обърна, проследи погледа му и сплете ръце. — Току-що завърших това. — Облиза устни и се помъчи гласът й да прозвучи непринудено: — Доста е добро, не мислиш ли?

— Да, мисля, че е много добро. — Той я погледна. — Седни, Меган. Трябва да поговоря с теб.

Тя познаваше този тон и се напрегна. Мълчаливо се подчини и се разположи на един стол срещу него. Дядо й я изчака да седне и внимателно се вгледа в лицето й.

— Преди известно време — започна той — ти казах, че нещата се променят. През целия ти живот сме били само двамата с теб. Имахме нужда един от друг, разчитахме един на друг. Имахме „Джойленд“, за да запазим покрива над главите си и да имаме нещо, за което да работим. — Гласът му стана по-мек. — През осемнадесетте години, през които си живяла с мен, и за една минутка не си ми била бреме. Ти ме поддържаше млад. Гледах те как растеш, как минаваш през всички етапи, и всеки път се гордеех все повече с теб. Време е за следващата промяна.

Меган преглътна, защото гърлото й бе пресъхнало.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш.

— Време е да излезеш в света, Меган, време е да те пусна. — Дядо й бръкна в джоба си и извади старателно сгънатите листи. Разтвори ги и й ги подаде.

Меган се поколеба, преди да ги вземе, приковала поглед към него. В момента, в който видя листите, разбра какви бяха те. Но когато започна да ги чете, прочете всяка дума, всяко изречение, чак до края.

— Значи — заключи тя със сухи очи и сух глас, — ти си му го продал.

— Когато подпиша договора — каза той, — ти ще си свидетел. — Дядо й видя израза на отчаяние в очите й. — Меган, чуй ме. Много мислих. — Взе листите, остави ги на масата и хвана ръцете й. — Кеч не е първият, който ми предлага да купи „Джойленд“, и сега не е първият път, когато се замислям за това. Преди нищо не пасваше както го исках. Сега пасва.

— Какво пасва? — попита тя. Усещаше как очите й се пълнят със сълзи.

— Това е подходящият човек, Мег, в подходящия момент. — Погали ръцете й. Не можеше да понася да я гледа нещастна. — Разбрах го, когато всичките тези ремонти паднаха върху моя гръб. Готов съм да се оттегля, да оставя някой по-млад да се заеме с това, за да мога аз да ходя да ловя риба. Това е, което искам сега, Мег, една лодка и една въдица. А той е човекът, който искам да се заеме с Лунапарка. — Замълча и започна да рови в джоба си за носна кърпичка, с която да избърше очите й. — Казах ти, че му вярвам, и това още е така. Мога да бъда управител на парка на Кеч и това няма да ми пречи на риболова. И ще имам стимула, без да имам всичките тези главоболия. А ти — продължи той, бършейки сълзите от бузите й, — ти имаш нужда да скъсаш въжетата, които те задържат. Не можеш да направиш това, за което си предназначена, докато се мъчиш да водиш ведомостите и да оправяш балансите.

— Ако ти това искаш… — започна Меган, ала дядо й я прекъсна:

— Не, трябва да бъде това, което ние искаме. Затова последните редове са още празни. — Той я погледна със сериозните си и кротки очи. — Няма да го подпиша, ако ти не се съгласиш. Трябва да бъде това, което е най-добре и за двама ни.

Тя отново се изправи и дядо й пусна ръцете й, за да я остави да отиде до прозореца. В момента Меган не можеше да разбере собствените си чувства. Знаеше, че съгласието да направи изложба в Ню Йорк е огромна крачка, отдалечаваща я от живота, който бе живяла досега. А „Джойленд“ бе основна част от нейния живот. И знаеше, че ако иска да преследва собствената си кариера, не можеше да продължи да е обвързана с работата в Лунапарка. „Джойленд“ за нея означаваше сигурност — нейната отговорност, нейният втори дом. Както мъжът зад нея й бе и баща, и майка. Тя си спомни изражението му, когато той дойде да й каже, че трябват пари за ремонти. Познаваше безкрайните работни часове и безкрайните проблеми, които щеше да донесе лятото.

Дядо й имаше правото да изживее последните си години, както му харесва, реши Меган. С по-малко тревоги, с по-малко отговорности. Имаше правото да ходи на риба, да спи до късно и да се занимава със своите азалии. Какво право имаше тя да му го отнема, защото се страхуваше да прекъсне последните връзки с детството си? Той беше прав — дошло бе време за промяна.

Бавно отиде до бюрото си и взе една химикалка. Върна се при дядо си и му я подаде.

— Подпиши. С пъстървата ще пием шампанско.

Дядо й взе химикалката, но не откъсваше очи от нея.

— Сигурна ли си, Мег?

Тя кимна. Бе толкова сигурна за него, колкото бе несигурна за себе си.

— Определено. — Усмихна се и видя как очите му светнаха, преди той да се наведе над документа.

Дядо й се подписа със замах, после й подаде химикалката, за да се подпише и Меган като свидетел. Тя изписа четливо името си, без да позволява на ръката си да трепне.

— Сигурно трябва да се обадя на Кеч — отбеляза той и въздъхна, сякаш камък бе паднал от плещите му. — Или да му занеса документите.

— Аз ще му ги занеса. — Меган ги сгъна внимателно. — Искам да говоря с него.

— Добра идея. Вземи пикапа — предложи дядо й, когато тя тръгна към вратата. — Май ще вали.

Докато стигна до къщата на Кеч, Меган се бе успокоила. Документите бяха пъхнати на сигурно място в задния джоб на бермудите й. Тя спря пикапа зад неговата кола и слезе.

Въздухът бе мъртвешки неподвижен и тежък, почти блестящ от сдържания дъжд. Облаците бяха черни и издути. Меган отиде до входната врата и почука, както преди много дни. Както и преди, отговор нямаше. Слезе по стълбите и заобиколи къщата.

В двора нямаше и следа от него. Не се чуваше нищо, освен гласът на морето, приглушен от високия жив плет. Той бе засадил върба, млада и стройна, близо до склона, който водеше към брега. Земята около нея бе още тъмна, наскоро разкопана. Меган не се сдържа и се приближи да докосне нежните листа. Дървото бе не по-високо от нея, ала тя знаеше, че един ден ще стане прекрасно — развяващо се, грациозно, сенчесто убежище през лятото. Инстинктът я накара да продължи надолу към плажа.

Кеч стоеше с ръце в джобовете и гледаше бързо надигащия се прилив. Обърна се, сякаш я бе усетил.

— Стоях тук и мислех за теб — каза той. — Аз ли те повиках с мислите си?

Меган извади документите и му ги подаде.

— Твой е — каза спокойно. — Както искаше.

Кеч дори не ги погледна, но тя видя как изражението в очите му се промени.

— Искам да говоря с теб, Мег. Да влезем вътре.

— Не. — Тя отстъпи крачка назад, за да подчертае отказа си. — Наистина няма какво повече да си кажем.

— Това може да е вярно за теб, ала аз имам да ти казвам много неща. И ти ще ме чуеш. — В гласа му прозвуча нетърпение. Меган го чу в момента, в който усети внезапния порив на вятъра, разкъсал затишието.

— Не искам да те слушам. Това е, което и дядо го иска. — Пъхна листите в ръцете му точно когато първата светкавица раздра небето. — Хайде, вземи ги. — Обърна се да си тръгне, но той хвана ръката й.

— Меган, почакай. — Думите му бяха почти удавени в гръмотевицата, която разтресе всичко.

— Няма да чакам! — сряза го тя и се отскубна. — И престани да ме пипаш. Получи това, което искаше. Вече нямаш нужда от мен.

Кеч изруга, пъхна документите в джоба си и я хвана отново, преди да бе направила и три крачки. Завъртя я рязко към себе си.

— Не си чак такава идиотка.

— Не ми казвай каква идиотка съм. — Меган се опита да се освободи.

— Трябва да поговорим. Има неща, които трябва да ти кажа. Важно е.

Един порив на вятъра яростно я зашлеви през лицето.

— Не разбираш ли, когато ти се казва просто не? — изкрещя тя, като се опита да надвика вълните и вятъра. — Не желая да говоря с теб. Не искам да чуя какво искаш да ми кажеш. Не ме интересува какво искаш да ми кажеш!

Дъждът изведнъж се изсипа от облаците и те моментално се оказаха мокри до кости.

— Жалко — отвърна той, не по-малко ядосан от нея. — Защото ти ще ме чуеш. А сега да влезем вътре. — Опита се да я задърпа по пясъка, ала Меган се освободи. Дъждът се лееше като из ведро.

— Не! — извика тя. — Няма да вляза вътре с теб!

— Ще влезеш — обеща Кеч.

— Какво ще направиш? Ще ме влачиш за косата ли?

— Не ме изкушавай. — Той я хвана за ръката, но Меган отново се отскубна. — Добре. Достатъчно. — С бързо движение, което я свари неподготвена, я вдигна на ръце.

— Пусни ме! — Тя се извиваше и риташе, заслепена от ярост. Без да й обръща внимание, Кеч я хвана по-здраво и без видимо усилие пое нагоре по хълма. Край тях бушуваха светкавици и гръмотевици. — Ох, мразя те! — заяви Меган.

— Добре. Това е вече нещо. — Той бутна с крак вратата, после продължи през кухнята към хола. Зад тях се чуваше леещият се дъжд. Без да се церемони, Кеч я стовари върху дивана. — Стой мирно — заповяда й той, преди да бе успяла да си поеме въздух. — И мълчи. — Отиде до огнището, запали една дълга кибритена клечка и я поднесе към хартиите, подредени под подпалките и цепениците. Сухото дърво пламна почти веднага.

Тя възстанови дишането си, стана и се запъти към вратата. Кеч я спря, преди пръстите й да бяха достигнали до дръжката, хвана я за раменете и я задържа с гръб към вратата.

— Предупреждавам те, Мег, търпението ми е на свършване. Не ме предизвиквай.

— Не ме плашиш — заяви тя и нервно отметна мократа коса от лицето си.

— Не се опитвам да те уплаша. Опитвам се да те вразумя. Обаче ти си инат и не искаш да млъкнеш и да слушаш.

Очите й се разшириха от наново надигнала се ярост.

— Не ми говори по този начин! Не съм длъжна да го търпя.

— Длъжна си. — Той ловко бръкна в предния й десен джоб и измъкна ключовете за пикапа. — След като ключовете са у мен.

— Мога да си отида пеша.

— В този дъжд?

Меган започваше да трепери. Разтърка раменете си.

— Дай си ми ключовете.

Вместо отговор Кеч я издърпа през стаята и я остави пред камината.

— Ти замръзваш. Ще трябва да съблечеш тези мокри дрехи.

— Няма. Да не си луд? Как си представяш, че ще се съблека в твоята къща?

— Както искаш. — Той смъкна мократа си тениска и я хвърли сърдито настрани. — Ти си най-твърдоглавата, глупава и упорита жена, която познавам.

— Благодаря. — Тя едва се сдържа да не кихне. — Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш?

— Не. — Кеч отново се приближи до огъня. — Това е само началото. Има още много. Седни.

— В такъв случай първо аз ще кажа каквото имам да казвам. — Побиха я тръпки от студ и Меган се мъчеше да не трепери. — За много неща не бях права за теб. Ти не си нито мързелив, нито безотговорен, нито търсиш слава. И определено беше честен с мен. — Изтри водата от очите си, смес от дъжд и сълзи. — Каза ми направо, че искаш Лунапарка, и може би се оказа, че така е най-добре. Това, което се случи между тогава и сега, е моя грешка, защото бях достатъчно глупава, та да те оставя да ме заплениш. — Тя преглътна, опитвайки се да спаси поне малко от гордостта си. — Ала ти си мъж, на когото е трудно да не се поддадеш. Сега ти имаш това, което искаше, и всичко вече е свършило.

— Имам само част от това, което искам. — Той се приближи и хвана мократа й коса. — Само една част, Мег.

Тя го погледна, прекалено уморена, за да спори.

— Не можеш ли просто да ме оставиш на мира?

— Да те оставя на мира? Знаеш ли колко пъти съм се разхождал по този плаж в три през нощта, защото толкова съм те искал, че не съм можел да заспя? Знаеш ли колко ми беше трудно да те оставям всеки път, когато беше в ръцете ми? — Пръстите му в косите й се свиха и я привлякоха по-близо.

Меган вече трепереше и очите й бяха станали огромни. Какво й казваше Кеч? Не смееше да го попита, не можеше да рискува да предположи. Изведнъж той изруга и я грабна в прегръдките си.

Тънките мокри дрехи не бяха преграда пред ръцете му. Кеч мачкаше гърдите й, докато устните му опустошаваха нейните. Тя не се опита да протестира, когато я смъкна на пода, когато пръстите му трескаво разкопчаха копчетата на блузата й. Треперещата й мокра кожа пламна в огън под дланите му. Горещите му гладни устни се спуснаха към шията й и по-надолу.

Само пращенето на дървата и плискането на дъжда срещу прозореца се смесваха с дишането им. Едно дърво се разцепи в огнището.

Меган го чу как пое дълбоко въздух.

— Извинявай. Исках да поговорим, има неща, които трябва да ти кажа. Но имам нужда от теб. Много дълго съм се сдържал.

Имам нужда от теб. Съзнанието й се съсредоточи върху тази дума. Нуждата беше безкрайно по-различна от желанието. Нуждата бе по-лична, макар да не означаваше любов, ала тя позволи на сърцето си да се вкопчи в думата.

— Няма нищо. — Тя се опита да седне, ала той легна върху нея. При допира на гола плът до гола плът в нея избухнаха искри. — Кеч…

— Моля те, Мег. Чуй ме.

Тя се вгледа в лицето му. Очите и устните му бяха необичайно сериозни. Каквото и да искаше да й каже, то за него бе важно.

— Добре — каза Меган тихо. — Слушам те.

— Когато за пръв път те видях, още от първата минута те пожелах. Ти го знаеш. — Гласът му бе тих, но без обичайното спокойствие. Нещо кипеше точно под повърхността. — Първата вечер, когато бяхме заедно, ти не само ми хареса, а и ме заинтригува. Мислех си, че ще е просто да те имам… Приятна, неангажираща връзка за няколко седмици.

— Знам. — Тя се опитваше да не се чувства наранена от истината.

— Не… Шшт. — Той за момент сложи пръст върху устните й. — Не знаеш. Почти веднага престана да бъде просто. Когато те доведох тук на вечеря и ти помоли да останеш… — Кеч замълча и отметна мокрите кичури коса от челото й. — Не можех да ти го позволя, не бях съвсем сигурен защо. Желаех те, желаех те повече, отколкото която и да било друга жена, която бях докосвал, която и да било друга жена, която бях сънувал, ала не можех да те взема.

— Кеч… — Меган поклати глава. Не бе сигурна, че бе достатъчно силна да чуе думите му.

— Моля те. — Тя бе затворила очи и преди да продължи, той я изчака отново да ги отвори. — Опитвах се да стоя далеч от теб, Мег. Опитвах се да си внуша, че си въобразявам това, което се случва с мен. И после те видях да тичаш през ливадата, бясна и толкова красива, че не можех да мисля за нищо друго. Само като те гледах, и дъхът ми спираше. — Тя лежеше неподвижно и Кеч повдигна ръката й и я поднесе към устните си. Жестът непоносимо я развълнува.

— Недей — прошепна Меган. — Моля те.

Той се вгледа в очите й и пусна ръката й.

— Исках те — продължи Кеч. Гласът му бе по-спокоен от погледа. — Имах нужда от теб и ти бях бесен заради това. — Опря чело на нейното и затвори очи.

— Не исках да те нараня, Мег, не исках да те изплаша. — Тя лежеше неподвижно. Разбираше бъркотията в душата му. Светлината от огъня играеше по кожата на раменете и гърба му. — Струваше ми се невъзможно толкова да съм затънал, че да не мога да се отдръпна — продължи той. — Но ти беше непрекъснато в мислите ми, в сънищата ми. Не можех да избягам. Онази нощ, след като те заведох у дома, най-после признах пред себе си, че не искам да избягам. Не и този път. Не и от теб. — Вдигна глава и отново я погледна. — Имам нещо за теб, ала първо искам да ти кажа, че бях решил да не купувам „Джойленд“. Обаче дядо ти дойде при мен онази вечер. Не исках това да стои между нас, но той го искаше. Мислеше, че така ще е най-добре за теб и за него. Ала ако това те наранява, ще скъсам документите.

— Не. — Меган въздъхна уморено. — Знам, че така е най-добре. Просто е като да изгубиш човек, когото обичаш. Дори да знаеш, че така е най-добре, все пак боли. — Избухването й сякаш бе сложило край на страховете и болката. — Моля те, не искам да се извиняваш. Не бях права да дойда тук по този начин и да ти се развикам. Дядо има пълното право да продаде „Джойленд“, а ти имаш пълното право да го купиш. — Тя въздъхна. Искаше да приключат с обясненията. — Предполагам, че се чувствах по някакъв начин предадена и не исках да го обмисля.

— А сега?

— А сега се срамувам от себе си, че се държах като глупачка. — Успя да се поусмихне. — Искам да стана и да си отида. Дядо ще се тревожи.

— Не още.

Когато Кеч седна на пети да извади нещо от джоба си, Меган се надигна и отметна мократа си разрошена коса зад раменете. Той държеше в ръце кутийка, малка и тънка. Поколеба се за момент, преди да й я подаде. Озадачена и от подаръка, и от напрежението, което чувстваше да се излъчва от него, тя отвори кутийката. Дъхът й спря.

Бе тъмен, опушено зелен изумруд, квадратен и изящен със своята простота. Меган потресено се вгледа в камъка, после в Кеч. Безмълвно поклати глава.

— Кеч… — Отново поклати глава. — Не разбирам… Не мога да приема това.

— Не казвай „не“, Мег. — Той затвори ръката си върху нейната. — Не приемам добре отказите. — Думите бяха шеговити, но тя усети напрежението в тона му и се изненада. В главата й затрептя една мисъл и сърцето й прескочи.

Опита се да остане спокойна и да го гледа право в очите.

— Не разбирам за какво ме молиш.

Пръстите му се стегнаха върху нейните.

— Омъжи се за мен. Обичам те.

Заля я порой от емоции. Кеч сигурно се шегуваше, помисли бързо, въпреки че в очите му нямаше и следа от смях. Лицето му бе толкова сериозно, думите толкова прости. Къде бяха безгрижните духовити фрази, небрежният чар? Меган се изправи, стиснала здраво кутийката в ръката си. Трябваше да помисли.

Брак. Никога не бе очаквала той да поиска от нея да сподели живота му. Какъв би бил животът с него? Като увеселително влакче. Веднага го разбра. Би бил бързо, бясно препускане, пълно с неочаквани завои и неописуеми вълнения. И спокойни моменти също, помисли тя. Скъпоценни моменти на усамотение, които биха направили по-вълнуващ всеки нов завой.

Може би я бе помолил по този начин, толкова простичко, без ненужните натруфени думи, които толкова лесно можеше да измисли, защото бе не по-малко уязвим от нея. Що за мисъл! Меган притисна ръце към слепоочията си. Дейвид Кечъртън уязвим. И все пак… Тя си спомни какво бе видяла в очите му.

Обичам те. Тези две простички думи, думи, произнасяни всеки ден и навсякъде, бяха променили завинаги живота й. Меган се обърна, върна се и коленичи до него. Очите й бяха сериозни и изпитателни като неговите. Видя отчаянието в погледа му, затова му протегна бързо кутийката и каза:

— Мястото му е на безименния ми пръст.

В следващия миг се озова притисната към него.

— О, Мег — промълви Кеч и обсипа с целувки лицето й. — Мислех, че ще ми откажеш.

— Как бих могла? — Тя обви ръце около врата му и се опита да спре устните му. — И аз те обичам, Кеч. Лудо, докрай. Бях се подготвила за бавна смърт, когато ти си отидеш.

— Сега никой никъде няма да си отиде. — Отново легнаха на пода и той зарови лице в косите й, които ухаеха на дъжд. — Ще отидем в Ню Орлийнз. Един бърз меден месец, преди да трябва да се върнеш да се подготвяш за изложбата. През пролетта ще заминем за Париж. — Вдигна глава и я погледна. — Представях си как двамата сме в Париж и правим любов. Искам да видя лицето ти на сутринта, когато светлината е мека.

Меган докосна бузата му.

— Скоро — прошепна. — Нека се оженим скоро. Искам да бъда с теб.

Кеч взе кутийката, която бе паднала до тях, извади пръстена и го сложи на пръста й. После хвана ръката й и я погледна.

— Брой го за обещание, Мег — каза й дрезгаво. — Сега не можеш да си отидеш.

— Никъде няма да ходя. — Тя вдигна устни да посрещне целувката му.