Нора Робъртс
Лунапарк (10)

Десета глава

Кеч караше по булевард „Океан“, който бе пълен с туристи и почиващи. Уредбите в колите бяха пуснати високо, прозорците бяха свалени. Отвсякъде се носеше смях и музика. В далечината блещукаха червените и сини светлинки на две виенски колела. Хората седяха по балконите на хотелите с преметнати през парапетите пъстри плажни кърпи и наблюдаваха бавния поток от коли и пешеходци. Между сградите отляво проблясваше морето.

Меган, сънено доволна след пицата и виното, се сгуши в кожената седалка.

— След тази събота и неделя всичко ще утихне — отбеляза тя. — До Деня на загиналите.

— Нямаш ли някога чувството, че градът е окупиран? — попита той и посочи към задръстването.

— Аз обичам тълпите — отвърна Меган веднага, после се засмя. — И обичам зимата, когато плажовете са пусти. Сигурно има нещо в тази лудница, което ми харесва, особено като знам, че през зимата ще имам няколко месеца спокойствие.

— Това е твоето време — погледна я Кеч. — Времето, което си даваш за занимание със скулптура.

Тя сви рамене, малко притеснена от настойчивия му поглед.

— Понякога се занимавам и през лятото… Когато мога. Времето е нещо, за което забравих, когато Джесика говореше за изложбата и правехме всички тези планове… — Меган замълча и се намръщи. — Не знам как ще успея да се приготвя.

— Да не даваш заден ход?

— Не, но… — Погледът му я накара да преглътне извиненията. — Не — повтори по-твърдо. — Не давам заден ход.

— Върху какво работиш сега?

— Ами аз… — Тя погледна втренчено през прозореца и си помисли за полузавършения бюст на Кеч. — Просто… — Сви рамене и започна да си играе с копчето на радиото. — Просто една дърворезба.

— На какво?

Меган изломоти нещо нечленоразделно и той се обърна да й се усмихне.

— Пират — реши тя, когато светлината на една улична лампа освети лицето му. — Глава на пират.

Кеч вдигна вежди, учуден от внезапно съсредоточения поглед, с който Меган го изучаваше.

— Бих искал да го видя.

— Още не е завършен — припряно отвърна тя. — Още едва съм направила глинения макет. Може да се наложи засега да го оставя, за да приготвя другите неща за сестра ти.

— Меган, защо не престанеш да се тревожиш и просто да се зарадваш?

Тя смутено тръсна глава и го погледна.

— Да се зарадвам?

— За изложбата — обясни той и разроши косата й.

— А, да… — Меган се помъчи по някакъв начин да подреди мислите си. — Сигурно… След като вече е минала — добави с усмивка. — Мислиш ли, че по това време ще си в Ню Йорк?

Кеч превключи на трета скорост.

— Мисля по въпроса.

— Бих искала да си там, ако можеш да го уредиш.

— Когато той се засмя и поклати глава, тя продължи:

— Просто ще имам нужда от всички приятелски лица, които мога да събера.

— Няма да имаш нужда от нищо друго, освен от скулптурите си — възрази Кеч, ала в очите му имаше смях. — Не мислиш ли, че ще искам да съм наблизо вечерта на откриването, за да се хваля, че аз съм те намерил?

— Нека просто се надяваме, че и двамата няма да съжаляваме за това — измърмори Меган, но той само отново се засмя. — Просто не можеш да приемеш вероятността да си сгрешил — обвини го тя сприхаво.

— Ти не можеш да приемеш вероятността да се окаже, че ще успееш.

Меган отвори уста, после отново я затвори.

— Добре — съгласи се след малко. — И двамата сме прави. — Изчака отново да спрат и докосна рамото му. — Кеч…

— Хм?

— Защо строиш болница в Централна Африка?

Той се обърна към нея. Между веждите му се бе врязала резка.

— Имаше нужда от нея.

— Просто така? — настоя тя, макар да виждаше, че въпросът й не му бе приятен. — Имам предвид, Джесика каза, че са те посъветвали да не го правиш, и…

— Така се е случило, че имам доста пари — прекъсна я Кеч и раздразнено размърда рамене. — Правя с тях каквото аз реша. — Като видя изражението й, поклати глава. — Просто има неща, които искам да направя. Не ме обявявай за светец, Мег.

Тя се отпусна отново и се усети, че роши къдриците зад ушите му.

— Не бих си и помислила. — Жестът му би могъл да бъде приет по-скоро за ексцентричен, отколкото за благотворителен, помисли Меган. И колко по-лесно бе да го обича, когато знаеше тази малка тайна. — Много по-лесно е да те харесвам, отколкото си помислих, когато се правеше на глупак в супера.

— Опитах се да ти го кажа — напомни й той. — Обаче ти беше прекалено заета да се преструваш, че не те интересувам.

— Не ме интересуваше — настоя тя. — Ни най-малко. — Кеч се обърна да й се ухили и Меган се усети, че се смее. — Е, във всеки случай не много. — Когато той зави в една странична уличка, тя го погледна въпросително. — Какво правиш?

— Хайде да се поразходим по търговската улица. — Кеч ловко паркира поршето. — Може би ще ти купя нещо за спомен. — Вече бе излязъл от колата и нетърпеливо я чакаше.

— О, колко обичам лекомислените обещания — изгука Меган и излезе при него.

— Казах „може би“.

— Това не съм го чула. Освен това — добави и преплете пръсти в неговите, — искам нещо екстравагантно.

— Като например? — Проправяха си път, като се провираха между паркираните коли.

— Като го видя, ще разбера. — Търговската улица бе претъпкана, пълна с хора, светлини и шум. Бризът носеше от океана аромата на сол и го смесваше с миризмата на печено месо от сергиите. Вместо да влязат в някое от малките магазинчета, той я поведе към един безистен. — Големи приказки за подаръци — отбеляза с отвращение тя, когато Кеч купи жетони.

— Още е рано. Ела. — Пъхна няколко жетона в ръката й. — Защо не си опиташ късмета да спасиш галактиката от нашествениците?

Меган се подсмихна, избра един игрален автомат и пусна два жетона.

— Аз съм първа. — Натисна копчето, хвана контролната ръчка и започна систематично да изпарява врага. Със сключени вежди насочваше рязко своя космически кораб ту наляво, ту надясно, а екранът избухваше в светлини при всеки успешен удар. Развеселен, Кеч пъхна ръце в джобовете си и се загледа в лицето й. То бе много по-интересна гледка от сложната графика.

Тя хапеше устни, докато маневрираше, присвиваше очи, докато стреляше с лазера, издишаше през стиснатите си зъби, когато се разминаваше на косъм. Ала през цялото време лицето й имаше овладяното, почти сериозно изражение, което й бе толкова присъщо. Биейки се решително насред кръстосания огън, корабът на Меган най-накрая загина.

— Е — обади се Кеч, загледан в резултата й, докато тя изтриваше влажните си длани в джинсите, — доста си добра.

— Човек трябва да е добър — отвърна сериозно Меган, — когато е последната надежда на планетата.

Той се засмя, избута я и седна на нейното място.

Тя му призна уменията, когато Кеч започна да унищожава нашествениците последователно като нея, но с малко по-голям замах. Обича риска, помисли Меган, като го видя как едва се спаси да не го разбие на парчета лазерният огън, докато се опитваше да изпепели един след друг три вражески кораба. Резултатът му се повишаваше и тя се приближи да види техниката му.

Когато ръката й неволно докосна рамото му, Меган забеляза как той бързо, почти неусетно загуби ритъм. О, това е интересно, помисли тя. Усещаше непреодолимото желание да прави дяволии. Пристъпи още малко по-близо. Кеч отново за момент се забави. Меган леко докосна с устни рамото му, после му се усмихна. Не видя, ала чу експлозията, която оповести преждевременната гибел на неговия космически кораб.

Кеч също не гледаше към екрана, а към нея. Тя видя как в очите му проблесна нещо — нещо горещо, нещо едва сдържано. После ръката му пусна ръчката и се зарови в косите й.

— Мошеничка — обвини я той.

За момент Меган забрави какофонията от звуци, забрави тълпата от хора, които се блъскаха около тях. Бе се изгубила някъде в тези тъмнозелени очи и в собственото си лекомислено усещане за власт.

— Мошеничка? — повтори тя и устните й останаха леко разтворени. — Не разбирам за какво говориш.

Ръката му в косата й се стегна. Кеч се бореше със себе си, осъзна Меган, изненадана и развълнувана.

— Мисля, че разбираш — каза той тихо. — И мисля, че трябва много да внимавам сега, когато вече знаеш какво можеш да направиш с мен.

— Кеч… — Погледът й се спусна към устните му и копнежът й стана още по-силен. — Може би не искам повече да внимаваш.

Ръката му бавно се измъкна от косите й, погали я по бузата, после се отпусна.

— Още една причина да внимавам — измърмори той. — Хайде. — Хвана я за ръката и я издърпа. — Да играем на нещо друго.

Тя се носеше по неговото настроение, доволна просто да бъде с него. Пускаха жетони в машините и яростно се състезаваха — и един с друг, и с компютрите. Меган се почувства с него така свободна, както в нощта на карнавала. Да бъде с него бе почти като да се вози на някоя от бързите, диви, отнемащи дъха увеселителни влакчета в Лунапарка. Бързи завои и изкачвания, неочаквани засилвания и спирания. Никой повече от нея не обичаше вихрената сила на увеселителното влакче.

Опряла ръце на кръста си, тя гледаше как Кеч непрекъснато печели точки на боулинга.

— Губиш ли някога?

Той хвърли следващата топка и спечели още четиридесет точки.

— Опитвам се да не ми става навик. Искаш ли да хвърлиш последните две топки?

— Не. — Меган изтупа една въображаема прашинка от ризата си. — Ти толкова се забавляваш, като се фукаш.

Кеч със смях хвърли топките и спечели нови деветдесет точки.

— Само заради това заслужаваш да не получиш наградата ми за спомен.

— Това ли? — Тя вдигна вежди към купчинката тънки картончета. — Ти щеше да ми купиш нещо.

— Ами купих ти — засмя се той. — Непряко. — Приятелски обви ръка около рамото й и тръгна към касата, където се получаваха наградите. — Да видим… Имам двадесет и пет. Какво ще кажеш за едно от онези многофункционални джобни ножчета?

— За кого всъщност ще е подаръкът? — поинтересува се сухо Меган, като огледа рафтовете. — На мен ми харесва тази малка роза. — Потупа по стъклената витрина над миниатюрната роза, която се закачваше на ревера. — Имам си всички инструменти, които ми трябват — добави с дяволита усмивка.

— Добре. — Кеч кимна на жената зад касата, после откъсна всички талони за награди, освен четири. — Значи ни остават тези. Ами… — Огледа бързо рафтовете и посочи: — Това.

Меган замислено огледа миниатюрната фигурка от миди, която представляваше нещо средно между гъска и пингвин.

— Какво ще правиш с това?

— Ще ти го дам. — Той подаде останалите талони. — Аз съм много щедър човек.

— Впечатлена съм — измърмори тя и завъртя фигурката върху дланта си. Кеч забоде на ревера й розата. — Но какво е това?

— Дива патица. — Отново я прегърна през рамо и я поведе навън. — Изненадан съм от отношението ти. Представях си, че като художник ще оцениш естетическата й стойност.

— Хм… — Меган още веднъж я огледа, после я пусна в джоба си. — Е, наистина намирам известна прелест. И — добави тя, като се вдигна на пръсти да го целуне по бузата — беше много мило от твоя страна да изхарчиш всичките си печалби за мен.

Той с усмивка я погали по носа.

— Една целувка по бузата най-доброто ли е, което можеш да направиш?

— Като за пингвин от миди, да.

— Това е дива гъска — напомни й Кеч.

— Каквото и да е. — Меган се засмя и го прегърна през кръста.

Излязоха от търговската улица и тръгнаха към плажа. Луната бе тънък бял сърп, но звездите грееха ярко и се отразяваха във водата. Вълните тихо се плискаха върху пясъка. Тук-там се разхождаха влюбени, хванати за ръка, говореха тихо или изобщо не говореха. По плажа тичаха деца с фенерчета и търсеха в пясъка съкровища.

Меган се наведе, събу си обувките и нави крачолите на джинсите си. Кеч последва примера й. Нагазиха до глезени в прохладната вода и тръгнаха на север, докато смеховете и музиката от търговската улица останаха само като далечен фон.

— Сестра ти е прекрасна — обади се накрая тя. — Точно както ми беше казал.

— Джесика винаги е била красавица — съгласи се той разсеяно. — Малко твърдоглава, ала винаги красива.

— Видях племенничките ти в парка. — Меган вдигна глава, така че океанският бриз да подхване косите й. — Целите се бяха омазали с шоколад.

— Типично. — Кеч се засмя и както вървяха, плъзна ръка нагоре-надолу по рамото й. Тя усети как кръвта започна да кипи под кожата й. — Преди да излязат тази вечер, ровеха за червеи. Наредено ми е утре да ги заведа на риболов.

— Ти обичаш децата.

Той завъртя глава да я погледне, но Меган гледаше към морето.

— Да, те са едно непрекъснато приключение, нали?

— Толкова много деца виждам всяко лято в парка, а не престават да ме възхищават. — Обърна се към него със своята сериозна усмивка. — И виждам много измъчени и изтормозени родители.

— Ти кога загуби твоите родители?

Кеч видя проблесналата в очите й изненада, после тя отново се загледа в плажа.

— На пет години.

— Сигурно не ги помниш.

— Да, имам само някои бегли спомени, всъщност по-скоро впечатления. Дядо има снимки, разбира се. Когато ги видя, винаги се изненадвам колко са били млади.

— Трябва да ти е било трудно да растеш без тях — промълви той.

Нежността в гласа му я накара отново да се обърне към него. Бяха стигнали доста надалеч и единствената светлина сега идваше от звездите, които се отразяваха в звездите му.

— Щеше да бъде — отговори Меган — без дядо. Той направи много повече, отколкото просто да запълни празнината. — Спря, за да нагази по-навътре в прибоя. Водата се пенеше и бълбукаше върху кожата й. — Един от най-хубавите ми спомени за него е как се мъчи да изглади онази розова муселинова бална рокля. Мисля, че съм била на осем или девет години. — Поклати глава, засмя се и замахна с крак във водата. — Още го виждам.

Кеч обви ръка около кръста й и я привлече към себе си.

— Аз също.

— Стоеше там, бореше се с наборите и воланите и псуваше като моряк, защото не знаеше, че аз съм там. Обичам го дори само заради това.

Той докосна с устни косите й.

— И си представям как малко след това си му казала, че не харесваш бални рокли.

— Как позна? — погледна го изненадано тя.

— Познавам те. — Кеч бавно обрисува с пръст овала на лицето й.

Меган се намръщи и погледна над рамото му.

— Толкова ли съм елементарна?

— Не. — Той обърна лицето й към себе си. — Може да се каже, че съм направил изследване върху теб.

Кръвта й започна да кипи.

— Защо?

Кеч поклати глава и разроши косата й.

— Никакви въпроси тази вечер — каза тихо. — Още нямам отговори.

— Никакви въпроси — съгласи се тя и се вдигна на пръсти да посрещне устните му.

Бе лека, проучваща целувка — целувка за ново начало. Меган усещаше нежността. Струваше й се, че в момента той я цени, че я мисли за прекрасна и неповторима. Държеше я леко, сякаш можеше да се счупи при най-малкия натиск. Устните й се разтвориха и тя бе тази, която първа срещна езика му със своя. Стонът му от удоволствие я стопли. Водата, мека и прохладна, се поклащаше върху глезените й.

Прокара ръце по гърба му. Дългите й силни художнически пръсти се заровиха в косата му и погалиха врата му. Там се чувстваше напрежение и Меган прошепна в устните му, сякаш да го разсее. Усети и съпротивата му, и стягането на пръстите му върху кожата й. Тялото й се притисна по-настойчиво към неговото.

Страстта започна тихо да тлее. Тя знаеше, че я изтръгва от него без пълното му съгласие. Чудото на собствената й сила я ослепи като светкавица. Кеч се сдържаше, оставяше я да налага темпото, ала Меган усещаше почти яростното му желание. То я изкушаваше. Искаше й се да разклати самообладанието му, както той бе разклатил нейното. Искаше да го накара да я желае толкова безразсъдно, колкото тя желаеше него. Не можеше да го накара да я обича, но можеше да го накара да я иска. Ако това бе всичко, което можеше да получи от него, тогава щеше да се задоволи с неговото желание.

Меган усети как Кеч губи контрол. Ръцете му се стегнаха около нея и я привлякоха по-близо, докато силуетите им се сляха. Целувката стана по-силна, по-нетърпелива. Той вдигна ръка към косите й, дръпна ги назад и наведе главата й, сякаш да поеме инициативата. Сега вече имаше огън, буен огън. В нея се надигна топлина, кръвта й се примеси с дим. Тя улови между зъбите си долната му устна и го чу как простена. Неочаквано Кеч се отдръпна.

— Мег… — Тя зачака, без да има и най-малка представа какво й се искаше да й каже той. Главата й бе отметната назад, лицето й вдигнато към неговото, косите й развени от вятъра. Чувстваше се невероятно силна. Неговите очи бяха станали почти черни и се взираха в лицето й. Усещаше дъха му върху устните си, горещ и неравномерен. — Мег… — Кеч повтори името й и бавно върна ръцете си върху раменете й. — Сега трябва да вървя.

Меган, по-предизвикателна, отколкото би предположила, че може да бъде, отново притисна устни към неговите. Нейните устни бяха меки и гладни, и изтръгнаха от него моментален отговор.

— Това ли искаш? — прошепна тя. — Искаш да ме оставиш сега?

Пръстите му конвулсивно стиснаха раменете й, после той я отдръпна от себе си.

— Знаеш отговора — отсече Кеч. — Какво се опитваш да направиш, да ме побъркаш ли?

— Може би. — Желанието още кипеше в нея, тлееше в очите й, които срещнаха неговите. — Може би това се опитвам да направя.

Той я притисна силно към себе си. Меган усещаше бесните удари на сърцето му срещу своето. Самообладанието му, тя знаеше, се крепеше на ръба на бръснача. Устните им бяха само на сантиметри разстояние.

— Ще дойде моментът — каза Кеч тихо. — Кълна се, ще дойде моментът, когато ще сме само двамата. Следващия път, Мег, още следващия път. Запомни го.

Не й бе трудно да го погледне право в очите. Силата още я изпълваше.

— Това предупреждение ли е?

— Да — отговори той. — Точно така.