Нора Робъртс
Лунапарк (1)

Първа глава

Гледаше я как идва. Бе облечена с джинси и яке и носеше каска, която покриваше лицето й, но Кеч оцени женствеността й. Караше малък мотоциклет хонда. Той дръпна от тънката си пура, докато я наблюдаваше как умело зави към паркинга на пазара.

Спря и слезе. Бе висока, забеляза Кеч, може би метър и седемдесет, и стройна. Той се облегна на автомата за сода и продължи да я следи с лениво любопитство. После тя свали каската си и любопитството му моментално се засили. Бе изумително красива.

Косата й бе права, падаща свободно почти до раменете, с бретон над челото. Бе тъмнокестенява, с червеникави и златисти оттенъци от слънцето. Лицето й бе тясно, с остри и характерни черти. Той познаваше манекенки, които бяха гладували, за да направят лицата си толкова ъгловати. Устните й обаче бяха пълни и сочни.

Кеч забеляза лекия грим и разбра, че бе сложен не за да засили интереса към чертите й. Младата жена нямаше нужда от това. Очите й бяха големи и дори през паркинга, който ги разделяше, той видя дълбокия им тъмнокафяв цвят. Те му напомняха за очи на жребче — тъмни, големи и живи. Движенията й бяха естествени и в тях имаше първична грация, която отново му напомняше за жребче. Бе млада, реши той, най-много двадесетгодишна. Отново дръпна от пурата си. Определено бе изумителна.

— Хей, Меган!

Тя се обърна и в движение отметна бретона от очите си. Видя как близначките Бейли спират джипа си и се усмихна.

— Здрасти. — Окачи каската на мотора и тръгна към джипа.

Много харесваше близначките. И те като нея бяха двадесет и тригодишни и имаха златист морски тен, ала бяха дребни, синеоки и яркоруси. Еднаквите им дълги меки коси бяха разрошени от вятъра. Два чифта сини очи преминаха през нея и се фокусираха върху мъжа, който се бе облегнал на автомата за сода. Двете момичета едновременно се изправиха и прибраха русите кичури зад ушите си. И двете в мълчаливо съгласие решиха, че десният им профил е по-приятен.

— Отдавна не сме те виждали. — Докато говореше на Меган, Тери Бейли гледаше с едно око към Кеч.

— Опитвам се да довърша някои неща, преди да е започнал сезонът — гласът на Меган бе нисък, с лекия акцент на Южна Каролина. — Вие как сте?

— Страхотно! — отговори Джери и се размърда на шофьорското място. — Днес имаме свободен следобед. Защо не дойдеш с нас на пазар? — И тя наблюдаваше Кеч с периферното си зрение.

— С удоволствие… — кимна Меган. — Но трябва да взема някои неща оттук.

— Като например онзи мъж със страхотните сиви очи ли? — предположи Джери.

— Моля? — засмя се Меган.

— И рамене — отбеляза Тери.

— Не е откъснал очи от нея, нали, Тери? — подкрепи я Джери. — А ние похарчихме двайсет и пет долара за тази блуза. — Тя докосна тънката презрамка на розовия потник, същия като на сестра й.

— За какво говорите? — попита Меган, вече напълно объркана.

— Зад теб — обясни Тери и едва доловимо кимна с русата си глава. — Красавецът до автомата за сода. Направо страхотен. — Ала когато Меган понечи да обърне глава, Тери я спря с разтревожен шепот: — Не се обръщай, за Бога!

— Как мога да видя, ако не погледна? — възрази Меган и се обърна.

Косата му бе руса, не толкова светла, колкото на близначките, а тъмнозлатиста и изрусяла от слънцето, гъста, вълниста и разпиляна небрежно около лицето му. Бе строен, а джинсите, които носеше, бяха избелели от времето. Бе се облегнал нехайно на автомата за сода и пиеше от една кутийка. Но лицето му не бе спокойно, помисли тя, когато той срещна погледа й, без да мигне. Изглеждаше нащрек. Бе небръснат, наистина, ала чертите на лицето му бяха изключителни. На брадичката му имаше лека трапчинка, а устните му бяха дълги и тънки.

Нормално Меган би решила, че лицето е хубаво — изсечено, дори красиво по един такъв груб начин. Но очите му бяха нагли. Бяха сиви, както казаха близначките, и тъмни. Освен това, реши тя и се намръщи, нахални. Бе виждала този тип мъже и по-рано — скитници, самотници, търсещи слънце и мимолетна женска компания. Под бретона веждите й се сключиха. Той откровено я зяпаше, а когато вдигна към устните си кутийката със сода, бавно й намигна.

Меган чу как една от близначките се изкиска и рязко обърна глава.

— Страхотен е — реши Джери.

— Не ставай глупачка. — Меган тръсна глава и отметна назад косите си. — Банален е.

Близначките се спогледаха и Джери запали мотора на джипа.

— Прекалено си придирчива — заяви тя. Двете й се усмихнаха с еднаквите си усмивки и потеглиха. — Довиждане.

Меган сбръчка нос, ала им помаха, преди да се обърне. Влезе в супермаркета, като съзнателно избягваше да поглежда към мъжа, който се мотаеше около автомата.

Отвърна на поздрава на касиерката. Бе израснала в Мъртъл Бийч и познаваше всички дребни търговци в радиус от десет километра около Лунапарка на дядо й.

Взе една количка и започна да я бута покрай първия ред щандове. Само няколко неща, реши тя и взе литър мляко от рафта. Имаше само багажника зад седалката на мотора. Ако камионът не й правеше номера… Позволи на мислите си да се отклонят от този проблем. В момента нищо не можеше да се направи.

Спря при щанда за бисквити. Бе пропуснала обеда и пликчетата и кутийките я изкушаваха. Може би овесените…

— Тези са по-добри. — Една ръка се протегна пред нея да вземе пликче със сладки, обещаващи двойна доза шоколад. Меган се обърна и погледна в наглите сиви очи. — Искаш ли тези бисквити? — Той се ухили по същия начин, както отвън.

— Не — отсече тя и многозначително изгледа ръката му върху количката си. Той сви рамене, отдръпна ръка, но за нейно раздразнение тръгна до нея.

— Какво имаш в списъка, Мег? — попита дружелюбно и скъса едно пликче със сладки.

— Мога да се оправя с него и сама, благодаря. — Тя се насочи към следващия ред щандове и по пътя взе една консерва риба тон. Той вървеше като гангстер, забеляза Меган, с дълги крачки и леко наперено.

— Хубаво моторче имаш. — Захапа една бисквита, без да изостава от нея. — Наблизо ли живееш?

Тя избра кутийка чай, огледа я критично и я хвърли в количката.

— То живее с мен — съобщи му Меган и продължи напред.

— Хитро — реши той и й предложи бисквита. Без да му обръща внимание, тя се насочи към следващия щанд. Ала когато посегна към един хляб, той сложи ръка върху нейната.

— Пълнозърнестият е по-полезен.

Ръката му върху нейната бе твърда и силна. Меган го изгледа възмутено и се опита да се отдръпне.

— Слушай, аз имам…

— Нямаш пръстен — отбеляза той, вплете пръсти в нейните и вдигна ръката й да я огледа по-добре. — Нямаш сериозна връзка. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— По никакъв начин. — Тя тръсна ръката си, но не успя да я освободи.

— Не се дръж недружелюбно, Мег. Имаш фантастични очи. — Той се усмихна и я загледа така, сякаш бяха единствените двама души на света. Някой с раздразнено мърморене се пресегна край нея да вземе един ръжен хляб.

— Ще се махнеш ли? — попита тя полугласно. Изненадана бе, че усмивката му й подейства, въпреки че знаеше какво се крие зад нея. — Иначе ще направя сцена.

— Направи — съгласи се той жизнерадостно. — Нямам нищо против сцените.

Сигурно наистина нямаше, помисли Меган. Сигурно ги обожаваше.

— Слушай — започна тя сърдито, — не знам кой си ти, но…

— Дейвид Кечъртън — представи се той и отново се усмихна. — Кеч. По кое време да те взема?

— Няма да ме вземеш — заяви Меган отчетливо. — Нито сега, нито по-късно. — Хвърли бърз поглед наоколо. Магазинът бе почти празен. И да искаше, не можеше да направи свястна сцена. — Пусни ми ръката — заповяда ядосано.

— Търговската камара твърди, че Мъртъл Бийч е дружелюбен град, Мег. — Кеч пусна ръката й. — Ще му създадеш лошо име.

— И престани да ме наричаш Мег — вбеси се тя. — Не те познавам. — Закрачи бързо, като буташе количката пред себе си.

— Ще ме опознаеш — отвърна той тихо, ала Меган го чу.

Очите им отново се срещнаха, нейните потъмнели от гняв, неговите самоуверени. Тя се обърна, ускори крачка и се запъти към касата.

 

 

— Няма да повярваш какво ми се случи в супера. — Меган стовари плика с покупките на кухненската маса.

Дядо й седеше до масата на един от четирите кленови стола и сериозно се мъчеше да завърже една муха. До него бяха подредени пера, корди и тежести. Той изръмжа в знак на съгласие, но не вдигна глава.

— Един мъж — започна тя и извади хляба от торбата, — един невероятно нахален мъж се опита да ме сваля насред щанда за сладки. — Намръщи се и прехвърли пликчетата чай в металната кутия. — Искал да ме води на вечеря.

— Хм… — Дядо й старателно прикрепи към мухата едно жълто перо. — Приятно прекарване.

— Дядо! — Меган объркано поклати глава, ала устните й трепнаха в усмивка. Тимъти Милър бе дребен слаб човек на около шестдесет и пет години. Кръглото му загоряло набраздено лице бе обкръжено от буйна бяла коса и брада. Брадата бе мека като памук и старателно поддържана. Сините му очи, неизбледнели от годините, бяха разположени дълбоко в гънките на лицето му и нищо не пропускаха. Меган виждаше, че сега той бе съсредоточен върху своите примамки. Това, че изобщо я бе чул, се дължеше само на любовта му към внучката му. Тя се приближи и го целуна по темето. — На риба ли отиваш утре?

— Аха, рано-рано. — Дядо й преброи примамките си и повтори наум своята стратегия. Риболовът бе сериозна работа. — Тази вечер камионът трябва да е оправен. Ще се върна преди вечеря.

Меган кимна и отново го целуна. Той имаше нужда от своите дни за риболов. През пролетта и есента Лунапаркът бе отворен в събота и неделя. През трите летни месеца работеше седем дни в седмицата. Лятото поддържаше града жив — то привличаше туристи, а туристите означаваха работа. През една четвърт от годината населението от тринадесет-четиринадесет хиляди нарастваше до триста хиляди. Повечето от тези триста хиляди души идваха в малкото крайбрежно градче заради забавлението.

За да им го осигури и за да си изкара хляба, дядо й работеше усърдно. Винаги го бе правил, помисли си. Този тежък труд би бил мъчение за него, ако не обичаше толкова Лунапарка. Тя самата го знаеше, откак се помнеше.

Мег загуби родителите си, едва навършила пет години. През годините дядо й бе за нея майка, баща и приятел. А „Джойленд“ й бе толкова дом, колкото и къщичката край брега, в която живееха. Преди години се бяха обърнали един към друг, сближени от скръбта. Сега любовта им бе здрава като скала. С изключение на дядо си, тя бе много предпазлива в чувствата си, защото когато обичаше, обичаше силно и докрай.

— Би било добре да хванеш някоя пъстърва — каза Меган и бързо го прегърна, преди да се отдръпне. — Тази вечер ще трябва да се задоволим с риба тон на фурна.

— Мислех, че ще излизаш.

— Дядо! — Тя се облегна на печката и с две ръце отметна косата си назад. — Мислиш ли, че бих излязла с мъж, който се опитва да ме свали с пликче шоколадови бисквити? — С едно движение включи котлона под чайника.

— Зависи от мъжа. — Той вдигна поглед към нея и Мег видя огънчето в очите му. Разбра, че най-после бе завладяла цялото му внимание. — На какво прилича?

— Тип плажен безделник — обобщи тя, макар да знаеше, че не бе съвсем вярно. — С нещо каубойско. — Отвърна на усмивката му. — Всъщност имаше страхотно лице. Слабо и волево, много привлекателно, без да е красиво. Би се получило добре от бронз.

— Звучи интересно. И къде го срещна?

— Пред щанда за бисквити.

— И смяташ да направиш риба тон на фурна, вместо да излезеш с него на вечеря? — Дядо й въздъхна дълбоко и поклати глава. — Не знам какво му става на това момиче — оплака се той на любимата си стръв.

— Беше самоуверен — заяви Меган и скръсти ръце. — И ми се хилеше похотливо. Не трябва ли дядовците да носят пушки, за да плашат с тях мъжете, които се хилят похотливо?

— Искаш ли да взема една пушка назаем и да отида на лов за него? — Острото изсвирване на чайника заглуши отговора й. Тя стана да направи чая.

Добро момиче е, мислеше той, докато я гледаше. Понякога малко прекалено сериозна, но добро момиче. Освен това красавица. Не бе изненадан, че някакъв непознат се бе опитал да я покани на среща. Повече го изненадваше, че това не се случваше по-често. Ала Меган можеше да отреже един мъж, без да си отваря устата. Само трябваше да му хвърли един от своите погледи, с които сякаш питаше „Моля, какво ще обичате?“, и повечето мъже се отказваха. Изглежда просто така искаше.

Между Лунапарка и своето изкуство тя сякаш нямаше много време за общуване. Или не се опитваше да намери време, поправи се дядо й замислено. И все пак не бе сигурен, че в отношението й към мъжа от супермаркета не откриваше нещо повече от раздразнение. Ако не се лъжеше, непознатият я бе заинтригувал и поне мъничко й харесваше. Понеже познаваше внучката си добре, той реши за момента да остави тази тема.

— Казват, че времето в събота и неделя ще остане хубаво — отбеляза дядо й и внимателно сложи примамките в рибарската си кутия. — В парка би трябвало да има доста хора. Ти ще работиш ли?

— Разбира се. — Меган сложи на масата две чаши чай и отново седна. — Оправиха ли онези седалки на виенското колело?

— Лично проверих тази сутрин. — Той духна чая си да го охлади, после отпи.

Бе спокоен, видя тя. Дядо й бе простосърдечен човек. Винаги се бе възхищавала на неговата непретенциозност, на кроткия му нрав. Той обичаше да гледа как на хората им е приятно. Повече, добави тя с усмивка, отколкото да ги кара да си плащат за това. „Джойленд“ никога не печелеше много. Той бе много по-добър дядо, отколкото бизнесмен.

До голяма степен Меган се занимаваше с приходите и разходите на Лунапарка. Макар че тези задължения отнемаха от времето за нейното изкуство, тя знаеше, че паркът ги издържа. И, което бе по-важно, дядо й го обичаше.

В момента бяха на червено повече, отколкото биха се чувствали спокойно. Никой от тях не говореше за това. Споменаваха за подобренията през време на активния сезон. Говореха неопределено за разширяване на дейността през великденските празници и в Деня на загиналите през гражданската война.

Меган пиеше чая си и слушаше с едно ухо приказките на дядо си за наемане на сезонна работна ръка през лятото. Щеше да се заеме с това, когато му дойдеше времето. Той бе фурия, когато трябваше да се оправя с причудливи машинарии и изгорели от слънцето туристи, но имаше склонността да плаща прекалено много и да иска прекалено малко работа от хората, които наемаше. Тя бе по-практична. Налагаше й се.

Това лято щеше да й се наложи да работи непрекъснато. Помисли за миг за недовършената скулптура в ателието си над гаража. Трябваше да почака до декември, каза си Меган и се опита да не въздъхне. Нямаше друг начин, преди нещата отново да потръгнат. Може би догодина… Винаги оставаше за догодина. Имаше друга работа, винаги имаше друга работа. Тя сви рамене и отново се заслуша в монолога на дядо си:

— И затова мисля, че ще наема обичайните студенти и скитници.

— Едва ли това ще е проблем — измърмори Меган. Думата „скитници“ насочи мислите й обратно към Дейвид Кечъртън.

Кеч, помисли тя и си представи лицето му. Нормално би го поставила в категорията „скитници“, ала в него имаше нещо повече. Меган се гордееше със своята наблюдателност, с умението си да характеризира хората. Дразнеше се, че не може да даде пълно описание на този човек. Още повече я дразнеше, че отново се сещаше за глупавата си среща с един невъзпитан непознат.

— Искаш ли още чай? — Дядо й вече бе тръгнал към печката, преди тя да се отърси от мислите си.

— Аз… Да, разбира се. — Обвини се, че се бе отплеснала по нещо маловажно, когато имаше толкова работа за вършене. — Я да започвам да приготвям вечерята. Сигурно ще искаш да си легнеш рано, щом сутринта ще ходиш за риба.

— Добро момиче. — Дядо й спря газта под чайника и погледна през прозореца. После хвърли един бърз поглед към нищо неподозиращата си внучка. — Надявам се, че имаш достатъчно като за трима — подхвърли уж между другото. — Изглежда, че твоят плажен каубой е намерил пътя към ранчото.

— Моля? — Меган сключи вежди и се изправи.

— Идеално описание, както винаги — похвали я той, докато гледаше как мъжът се приближава. Нехайна, отпусната походка, леко наперена, силно, хубаво лице. Тя се приближи към прозореца и дядо й едва сдържа смеха си, като видя изражението й.

— Това е той — прошепна Меган. Не можеше да повярва на очите си.

— Така си и помислих — съгласи се дядо й.

— Какво нахалство! — измърмори тя мрачно. — Какво невероятно нахалство!