Айлин Гоудж
Градината на лъжите (8)

Глава 6

Манон удължаваше агонията си прекалено дълго.

Силви се раздвижи в креслото, леко подразнена от плачливия дует. Диригентът размахваше палката си като луд. Искаше й се най-сетне завесата да се спусне. Странно. Обикновено тя обичаше да идва тук, в „Метрополитен“. Седнала с Джералд в тяхната централна партерна ложа, близо до оркестъра и директно обърната към сцената, те имаха най-добрата видимост в залата. Като цар и царица на троновете си в техния дворец — каквито, може да се каже, те наистина бяха. Господи, колко много тържества и събрания бяха посещавали, обедите, приемите, които тя самата беше давала още по времето, когато операта беше на Бродуей и 38-ма. И през всяка една от тези години банката на Джералд беше на челно място сред дарителите.

Но тази вечер беше неспокойна. Слушаха Де Грийо в изпълнение на италианския тенор, за когото тя не беше чувала нищо. Той изглеждаше като пуйка с вързани крила в своето облекло от XIX-ти век и — което беше още по-лошо — гласът му звучеше, като че ли има настинка. А примадоната, която според либретото би трябвало да бъде очарователна петнадесетгодишна красавица — изглеждаше поне петдесетгодишна и беше едра като кон. Беше истински подвиг, дори само да се подкрепя умиращото й тяло.

Силви постави ръка върху ръката на Джералд. Неизвестно защо в слабо осветената ложа тази вечер нямаше никой друг, освен тях. Но Джералд вероятно даже и не беше забелязал това. Той също би трябвало да се чувства неспокоен в своята колосана яка и доста тесен смокинг (според Джералд все още точно за него), но в кехлибарената светлина, идваща от сцената, тя забеляза прехласнатото му изражение. Главата му беше наклонена назад, очите полузатворени, устните му мълчаливо се движеха… Той не виждаше изпънатите до пръсване шевове върху роклята на Манон, нито чуваше дрезгавината в гласа на тенора. За Джералд съществуваше само нежната, извисяваща музика на Пучини.

Скъпият Джералд. Не беше ли това една от причините, заради които го обичаше толкова много? Талантът му да търси и да вижда само хубавото, дори и в най-грозната действителност. Умението му да вижда в нея само красота и вярност. През всичките тези години той беше останал така сляп по отношение на греховете й, както Де Грийо — към тези на Манон.

Силви потърси дланта му и усети пръстите му да обгръщат нейните, топли и успокоителни. Не изглеждаше ли по-уморен от обикновено? Почувства лека тревога. Или, може би, тя само си въобразяваше? Болеше я, когато сравняваше Джералд такъв, какъвто го пазеше в паметта си: елегантен и енергичен банков президент, за когото се беше омъжила — с белокосия мъж с приведени рамене, който с мъка беше изкачил стъпалата тази вечер, едно по едно, с ръка, здраво стиснала парапета за опора.

„Той е на седемдесет и шест — мислеше тя, раздразнена от себе си. — Разбира се, че ще бъде малко по-бавен. Но е напълно здрав.“

И все пак не можа да избегне потръпването, което стегна гръбначния й стълб, докато наблюдаваше смъртта на Манон.

„Без него — мислеше тя, — не бих могла да живея. Той е моят защитник, най-скъпият ми приятел.“

Но не и любовник повече. От години те не са били заедно като мъж и жена. След последната си операция Джералд някак си не можеше да…

Но това нямаше значение. Имаше чувството, че сега е по-близо до него, отколкото в миналото. В безопасност и обичана. Когато се разхождаха в Ривърсайд Парк с ръка в неговата или когато просто си седяха, както сега, тя чувстваше близостта им по-дълбоко, отколкото в годините, когато все още правеха любов.

Откакто се оттегли от поста председател на „Меркантайл“, те бяха постоянно заедно. Студените месеци прекарваха в Палм Бийч, четяха книги един до друг, играеха бридж на две ръце на платформата до басейна, докато слушаха Калас. А онова пътешествие до Венеция миналата пролет — преливащо от прекрасни спомени. Да бъдеш пак в същия апартамент на Грити, в който бяха прекарали част от медения си месец преди почти тридесет години!

Силви се замисли за пътуването, което планираха за следващия месец — обиколка с кораб около Бора Бора и Таити. Тя се поотпусна. Да, точно това е нещото, от което той има нужда. Морският въздух ще му се отрази добре и целият този рай на Гоген ще върне малко от цвета на лицето и блясъка на очите му.

Най-сетне завесата се заспуска надолу, придружена от вълна аплодисменти и отделни одобрителни възгласи: „Браво! Брависимо!“ Секунди по-късно на фона на тъмночервеното кадифе на завесата артистите се появиха пред нея с малко чуждоземния си вид, със странните си костюми в извънсценичния им свят, облени от ярката светлина на прожекторите. Те се поклониха ниско, а дебелата примадона направи най-дълбок поклон и се изправи с лек подскок.

Изплуваха светлините в залата. Полилеите се спускаха величествено от месинговите си опори в огромния купол на тавана като във вълшебна приказка, звезден изблик от премигващ кристал.

Повечето ставаха от местата си — някои все още ръкопляскаха — мъже в кадифени сака и жени в дълги рокли, коприна, сатен и твърд брокат, с бляскави кожи.

Истинската дама носи палто от плат така, като че ли е най-хубавият й визон, а подхвърля небрежно визона си, като че ли е парче плат. Само ако можеше майка й да бъде тук сега, за да види палтото на Силви от руски самур, висящо в гардеробната отвън. Майка й и нейното някога хубаво черно палто с непрекъснато подновявана подплата през годините…

Тя би се впечатлила и от бижутата, мислеше Силви. Великолепни скъпоценни камъни проблясваха от вратове, китки, пръсти и уши. Ослепителна красота.

Силви докосна с пръст огърлицата на собствения си врат. Красиви изумруди, инкрустирани във филтрирано осемнадесеткаратово злато, създадено преди четиридесет години от легендарната Жана Тосо в Париж. Подарък от Джералд за последния й рожден ден. „Те отиват на цвета на очите ти“, беше казал той, без да спомене нито дума за състоянието, което сигурно струваха. Прекрасно се съчетаваха с тоалета, който носеше сега — семпла права рокля от черно гладко кадифе, елегантна и извън времето — също като изумрудите.

Силви се изправи и се запъти към изхода на ложата. Измина само миг, преди да осъзнае, че Джералд не беше до нея, за да придържа вратата, както правеше винаги. Обърна се и го видя да седи още на мястото си. Мили Боже, колко уморен изглеждаше само! Сърцето й подскочи.

Силви бързо се стегна. Беше късно, а и програмата продължи доста, четири безкрайни действия, два антракта — естествено е да се чувства уморен. Кой не би бил? И все пак…

— Джералд — ласкаво каза тя, — добре ли си?

Той изправи леко рамене и успя да й отговори със слаба усмивка. Толкова бледен ли изглеждаше по-рано гази вечер.

— Нищо тревожно, скъпа. Малък пристъп на лошо храносмилане. Попрекалих с храната тази вечер — той се сви с трепване. — Знаеш ли, мисля, че е крайно време да смъкна някой и друг килограм. Ако коланът на панталоните ми стане още по-тесен, няма да мога да седна.

Знаеше, че той се опитва да я успокои с шега, но разяждащата тревога вътре в нея остана. Независимо от вътрешната и съпротива, споменът за втората му сърдечна криза изплува в нея. Тя беше много по-тежка от първата. Джералд в болницата, системите, вкарани в ръката му, в носа му, катетър между краката, проводници, прикрепени към гърдите му. До леглото пиукаше монитор, който отбелязваше всеки удар на сърцето му. Като че ли подскачащата електронна линия беше единственото доказателство, че е още жив.

И всички тези студенти по медицина, интернисти, лекари специализанти, които живееха в болницата, лаборанти, кардиолози, който непрекъснато влизаха, излизаха и не му даваха нито миг спокойствие. Бяха я изплашили до смърт с техните удължени, сериозни лица и трудни за разбиране обяснения. Накрая двамата с Джералд се бяха съгласили на кардиостимулатор за сърцето.

Но сега той е добре. Преди да си дойдем от Флорида, специалистът го прегледа и заяви, че всичко е наред. Пак преувеличавам, както обикновено.

— Защо не си починеш малко? — каза тя, като леко сложи ръка на рамото му, стресната от крехкостта му — подпълненото рамо на сакото му образуваше нещо като палатка над костта, където трябваше да има плът… — Няма смисъл да се втурваме навън, докато тълпата не се поразреди. Ще ти донеса нещо за пиене, малко сода от бара?

— Да, точно сода. Нещо да успокои стомаха ми и ще се почувствам като новороден. Нямаш нищо против, нали? Бих си я взел и сам, но… — гласът му заглъхна.

— Разбира се, че нямам нищо против — каза тя с пресилена бодрост.

— Мисля си за Рейчъл — стресна я гласът му. — Когато беше на осем години — онова първо лято, когато отиде на лагер. Спомняш ли си? Закарахме я дотам, всички момичета плачеха отчаяно, притиснати към родителите си, като че ли е дошъл краят на света. А нашата Рейчъл каза: „Плачат, защото майките и бащите им са тъжни. Вие също сте тъжни. Но аз няма да плача, голяма съм вече за това.“

— Спомням си — каза тихо Силви. И пред очите й застана Рейчъл, отразена в огледалото за обратно виждане на колата на Джералд — момиченце в червена карирана блузка и сини три четвърти панталонки, махащо с ръка за довиждане със сериозно изражение на лицето.

Мислите й я отнесоха към вчерашния следобед и тя преживя отново шока от признанието на Рейчъл, че е бременна. О, как й се искаше да смекчи болката й! Да й помогне по някакъв начин.

„Трябваше ли да й дам съвет? — питаше се Силви. — Мое собствено внуче, бебе след всичките тези години, колко хубаво би било!“

Но въпреки това тя беше прикрила собственото си желание от Рейчъл. Коя съм аз? Имам ли право да искам подобно нещо? Ако само знаеше как съм се молила за спонтанен аборт докато бях бременна… Какъв ужас изпитвах от раждането на детето на Никос.

„Да — мислеше тъжно Силви, — знам какво е да носиш в себе си нежелано бебе. Не бих могла да поискам това от Рейчъл. Няма значение колко много го желая аз самата.“

Не, тя трябва да мисли само за това, което ще бъде най-добре за Рейчъл… Молеше се тя да вземе най-правилното решение… за себе си. Беше благодарна на Бога, че Рейчъл и се беше доверила. Знаеше, че дъщеря й не се чувства така близка с нея, както с Джералд, но сега те ще делят тази нова връзка помежду си. Силви изпита малък изблик на тържество: Виждаш ли, тя все пак се нуждае от мен — въпреки всичко.

Първото нещо, което ще направи утре сутринта, е да се обади на Рейчъл по телефона, за да разбере какво е решила, да предложи утехата си, ако може. Но трябва да внимава Джералд да не разбере. Това би го съсипало.

Гласът на Джералд достигна до съзнанието й.

— Поканих я да дойде с нас тази вечер — знаеш колко много обича „Манон“. Но тя ми отговори, че трябва да бъде в болницата — той се засмя тихо. — Винаги съм искал Рейчъл да бъде щастлива, но сега, когато тя е там, твърде заета със своите пациенти, единственото ми желание е да я виждам по-често.

Силви си помисли за другата възможна причина, поради която Рейчъл може да е решила да не дойде на опера гази вечер. Но не каза нищо, само ръката й стисна силно дръжката на вратата към преддверието.

Погледна Джералд, отпуснат в стола пред нея, мъжът, с когото беше живяла и когото беше обичала през всичките тези години. Заля я вълна на обич към него, която стегна гърлото й.

— Джералд? — и когато се обърна да я погледне с въпросителна усмивка и малко поизправени рамене, тя каза. — Обичам те.

Съзнаваше, че почервенява и се почувства малко глупаво — тя, жена на средна възраст, да се държи като девойка, влюбена за първи път! Рядко някой от тях казваше тези думи на глас и никога на обществено място.

Погледът на Джералд се спря на нея с очи, блеснали от влага. Чу тихия му смях.

— Господин Пучини — каза той. — Няма значение колко често гледам „Манон“. Всеки път тя ме трогва… И теб също, както виждам.

Олекна й. Може би тя беше направила правилния избор тогава, преди толкова години. О, да, беше сигурна.

— Содата ти — напомни му тя, — ще се върна веднага.

Коридорът, с покритите в кадифе с цвета на червени боровинки стени, беше претъпкан с хора, които бавно се придвижваха към стълбите, наподобяващи сватбена торта. Пред изхода бяха застанали шофьори с големи чадъри в ръце, за да подслонят под тях своите господари от поройния дъжд, който се лееше навън.

Силви се промъкна край висока, тъмнокоса жена, облечена в къса пола от гладко черно кадифе и украсена със злато горна част — тя бърбореше на френски с кавалера си. Накъдето и да се обърнеше, чуваше ведри гласове и смях. Като че ли всички говореха на чужди езици, думите им достигаха неразбираеми до нея.

Усмихна се механично, като кимна с глава на Аделайн Вандерхоф, една жена, която слабо познаваше от „Клъб Хармони“. Надяваше се, че Аделайн няма да се опита да я заговори. Самата тя не се чувстваше много добре, задушена от кожите наоколо и смесените миризми на скъпи парфюми.

Успя да излезе в преддверието на партера, в което се стичаха тълпите от стълбите и видя с облекчение, че барът още не беше затворен. Нямаше и опашка, всички бързаха да се приберат.

Само след няколко минути и те двамата с Джералд ще си бъдат вкъщи. Емилио ги чака, за да ги откара у дома. После ще придружи Джералд до леглото, може би с чаша топло мляко. Може да включат за малко телевизора; все още биха могли да хванат последните новини. Джералд беше споменал, че Никсън ще дава пресконференция днес и се надяваше, че новият президент ще направи нещо много съществено, с което да стимулира икономиката. Силви даваше вид, че споделя ентусиазма на Джералд за Никсън, но вътре в себе си тя не му вярваше. Напомняше й един от онези мъже с лъжливи очи, които рекламираха леки коли по късните телевизионни предавания.

— Силви? Това ти ли си?

Гласът, плътен мъжки глас с лек акцент, така я стресна, че тя едва не разля напълнената до горе със сода стъклена чаша, която току-що беше взела от бара.

Не, не може да бъде!

Сърцето й лудо заби. Той стоеше пред нея, посивял и малко понаедрял, но иначе едва променен. Влажни черни очи, ала Ван Гог, прями и земни; твърди черни къдри. Никос.

Да вярва ли на очите си? Беше ли възможно?

Бяха изминали повече от двадесет години без никаква следа от него. Беше мислила… какво? Че е мъртъв или че е заминал някъде.

Не бяха ли всички тези мисли просто израз на надежда? Надежда, че нейното престъпление ще бъде покрито заедно с него, забравено, без адрес на препращане.

А ето, сега той беше пред нея.

Вървеше с къси, но уверени стъпки, тълпата се стопяваше от двете му страни. Старото му накуцване сега едва се забелязваше.

Силви изпадна в паника. Не мога да се скрия или да се направя, че не го познавам. О, Господи, какво да кажа?

— Силви! Не мога да повярвам. Все така красива, както винаги. Бедната Регина, възрастта й си личи твърде много, но гласът й е все още в силата си. Хареса ли ти „Манон“ тази вечер?

Акцентът беше същият, но английският му беше по-добър; изглеждаше самоуверен, авторитетен. Ясно беше, че Никос е успял да направи нещо от себе си. Силви забеляза великолепния му двуреден костюм. И вратовръзката му, иглата от злато и оникс със съответстващи копчета на маншетите.

Би ли могъл да забележи въздействието, което имаше върху нея? Обхвана я слабост, като че ли всичките тези години между тях никога не са съществували, като че ли той отново й предлагаше цигара на терасата извън гостната.

— О, да, много — каза тя. Невероятно, колко лесно е да се отговаря правилно, даже и ако сърцето ти пърха като хванато птиче в гърдите.

— Жена ми, тя би се наслаждавала толкова много на представлението тази вечер.

Ето, виждаш ли. Той е семеен, сигурно с половин дузина деца, може би дори и внуци. Защо стоиш тук и се обливаш в пот като избягал затворник, подгонен от кръвожадни кучета? Не е възможно да знае нещо за Роуз.

— Жалко, че не е могла да дойде тогава — промълви Силви.

— Да — тъмните му очи се замъглиха. — Барбара умря миналата година.

— О, съжалявам — беше й неудобно да го утешава. Тревогата й за Джералд се върна обратно с допълнителна сила. Трябваше да се извини и да го остави. Но като че ли беше закована на място.

— А твоят съпруг? — запита Никос. — Тук ли е?

— О, да. Всъщност той ме чака. Ако ме извиниш…

Никос я хвана леко за ръката.

— Толкова време измина. Сигурно ще намериш още някоя и друга минута за мен. За един стар приятел.

Силви се вгледа в него с чувството, че беше изгоряла там, където я беше докоснал. В продължение на един ужасен миг беше сигурна, че той знае за Роуз и само я измъчва, като се преструва, че не знае.

Усмихни се. Дръж се естествено.

— Да, разбира се — изчурулика тя малко по-весело, отколкото трябваше. — Колко глупаво от моя страна. Стоя тук и си мисля колко добре изглеждаш, а забравям да попитам как живееш.

— Много добре, благодаря. Боговете на сполуката бяха благосклонни към мен в много отношения. Работата върви. Достатъчно, за да не ми разреши да седя потънал в мрачни мисли в някоя празна къща — хвана я за лакътя и я отведе по-близо до стената, настрана от потока на движението. — Цигара?

На Силви й се стори, че сърцето й отново се качи в гърлото. Отново се върна споменът за горещата, чудесна нощ на първата им целувка. Отказа с кимане, но той извади плоска, златна табакера от горния джоб на сакото си и изтегли цигара.

— Какво работиш? — запита тя, като внимаваше гласът й да звучи учтиво и приятелски. Очевидно той не беше повече момче за всичко.

Сепна я начинът, по който запали цигарата си — доста грубо всъщност — изтегли клечка кибрит и запали, като я драсна от нокътя на палеца си. Предположи, че златната табакера е подарък от починалата му съпруга.

— Сега имам моя собствена строителна компания. В момента строим няколко жилищни блока в Брайтън Бийч. Надявам се, че ще ги завършим през септември, ако Господ и времето са с нас.

Силви беше поразена.

— Това си ти? Притежаваш „Антерос Кънстръкшън“? — банката на Джералд беше подписала този проект.

Спомни си, че Джералд беше споменал колко умно е да се строи на това място — точно до океана, а същевременно леснодостъпно до центъра.

Никос сви рамене, усмивка разтвори пълните му устни.

— Научих едно нещо: колкото е по-голяма компанията ти, толкова повече тя те притежава, а не обратното. Мисля, че съпругът ти ще се съгласи с това.

Силви се засмя.

— Да. Откъде знаеш? Това е едно от любимите оплаквания на Джералд.

— Знаеш ли, винаги съм му се възхищавал — Никос смукна от цигарата и пусна тънка спирала дим от ноздрите си. — Забележителен човек. Умен… и освен това човек със сърце — той потупа гърдите си.

Отново топла вълна заля Силви. Защо говори така? Имаше всички причини да мрази Джералд. Не беше логично, освен ако не й се подиграва.

— Да — каза тя сковано. — Виж, трябва да…

Но като че ли Никос не чувстваше притеснението й.

— Знаеш ли, той ми направи голямо добро, като ме изгони. Ако не ме беше принудил, никога не бих започнал свой собствен бизнес. Или — спря внезапно, като че бе разкрил нещо, което не беше възнамерявал да прави. Прикри неудобния момент с блестящата си усмивка. — Виждам, че постъпвам егоистично, като те задържам толкова дълго.

— Няма нищо — каза тя, като се надяваше, че той няма да забележи облекчението й. Погледна чашата със сода, която се стопляше в ръката й. — Ще трябва да я сменя. Съвсем се разгазира.

— Разреши ми аз да направя това — преди да успее да протестира, той грабна чашата от ръката й и си проправи път към бара. Но посивелият мъж зад тезгяха поклати отрицателно глава, давайки да се разбере, че затваря.

Силви видя със смущение, че Никос извади банкнота от портфейла си и му я подаде. От алчността, която се изписа на лицето на бармана, тя разбра, че банкнотата е с голяма стойност. След момент Никос беше при нея с чаша прясна сода с лед в нея.

— Не трябваше да правиш това — каза тя.

Никос сви рамене.

— Нека приемем, че имам дълг към съпруга ти — едно малко частично разплащане.

Силви не можеше да разбере защо, Никос трябваше да се чувства благодарен на Джералд, но гласът му звучеше искрено. Може би това негово отношение се дължеше на обвързването на банката с проекта на „Брайтън Бийч“.

— В този случай ти благодаря — каза тя. Протегна към него ръка и голямата му груба длан веднага я обгърна. — Довиждане. Хубаво беше да се видим отново.

Тя вече се обръщаше, за да се отдалечи, когато Никос докосна рамото й.

— Почакай. Още нещо. Не си ми казала. За дъщеря ти. Добре ли е?

Един ужасен миг. Силви си помисли, че той има предвид Роуз. Неговото дете. Стори й се, че сърцето й се стегна в юмрук, който изстискваше кръвта от него. Обърна се бавно с лице към него, като се мъчеше да запази хладнокръвие.

— Рейчъл е добре — каза тя. Джералд трябва да е споменал за Рейчъл на Никос. Това обясняваше нещата. Никос беше просто учтив.

Но сега той трябва да е разбрал, че нещо не е в ред, мислеше тя. Как само се свиват очите му, как се сковава лицето му.

Силви се опита да прикрие чувството на неловкост.

— Сигурно и ти имаш деца.

— Не — Никос поклати отрицателно глава със съжаление. — Нямам деца — цигарата му беше догоряла до филтъра и той я пусна, без да бърза, във високия метален пепелник. — Двамата с Барбара искахме деца. Много. И всеки път, щом забременееше, се надявахме, че този път… но, предполагам, така е било писано.

— Съжалявам — каза Силви. Не се ли повтарям? Не можеше да си спомни. Чувстваше се парализирана. Мислите й се въртяха в кръг.

Никос се наведе по-близо до нея, толкова близо, че тя усети миризмата на тютюн, която се носеше от дъха му.

— Силви, аз знам — каза той тихо.

Това не беше реакция на изразеното от нея съчувствие. Това беше напълно независимо изявление. Обхваналата я паника наруши равновесието й. Почувства, че нещо се стича по роклята й. Содата на Джералд. Беше наклонила чашата и част от течността се беше изляла върху роклята й.

Мислите й се въртяха все по-бързо и по-бързо. Той знае, знае, знае…

— Какво знаеш? — запита Силви със замръзнала усмивка.

— Подозирах го отдавна — каза той. — Ти роди точно девет месеца, след като аз и ти…

— Не — спря го тя, като рязко отстъпи назад и разля още сода върху себе си. — Грешиш.

— Нима? По едно време се надявах, че греша, признавам това с чувство за срам.

— Това е безумие — каза тя. — Не искам да те слушам повече нито миг.

Но ръката му беше обхванала китката й като в стоманени клещи. Само неговата плът гореше, ръката й беше леденостудена.

— Моля те, трябва да се върна при Джералд. Той сигурно се чуди защо се бавя толкова много.

— Силви, не се опитвам да те нараня. Повярвай ми. Искам само едно нещо. Да ми кажеш, само да ми кажеш. Само това. Дай ми само това. Никога не съм питал досега — от уважение към Барбара. Към Джералд също. Кълна ти се, ако ми кажеш, че това е истина, ще те оставя на мира. Няма даже да се приближа до…

Силви издърпа ръката си — тя не беше в състояние да понесе това и секунда повече, този неприкрит глад в тъмните му очи; знаеше, че с реакцията си сега предаваше и Никос, и Джералд.

Тичаше за първи път, без да я е грижа как изглежда или кой я гледа. Джералд. Трябваше да се върне при него. О, мили Боже, това ще го убие — ако някога разбере. Той не трябва да узнае никога.

— Силви! — гласът на Никос достигна до нея. — Почакай!

Лицето й гореше, въобразяваше си, че хората я гледат и говорят за нея.

„Моля ви — искаше й се да им изкрещи, — моля ви, оставете ме на мира.“

Но даже докато тичаше край извитата стена на партера, с чашата в ръка, която се разливаше по роклята и, тя знаеше, че в действителност не бяга от Никос, а от себе си, от ужасната истина.

Роуз…