Айлин Гоудж
Градината на лъжите (6)

Глава 4

— Доктор Мичел… Доктор Мичел…

Рейчъл мина с бърза крачка край Пето Западно отделение през въртящите се стъклени врати към родилното отделение. Хвърли бърз поглед към часовника над остъклената стая на медицинските сестри. Шест часа и тридесет и пет минути. Беше късно за сутрешните визитации. По дяволите. Последното, от което имаше нужда днес.

Чувстваше се отпаднала, със забавени реакции, независимо от двете чаши кафе, които беше изпила на гладно. Но при мисълта, че всеки момент ще види Дейвид, сърцето и заудря силно, ръката й се плъзна в предния джоб на бялата лекарска престилка.

Пръстите й опипаха парчето хартия.

Рейчъл сякаш видя листчето тънка розова хартия от лабораторията с бледо нанесени букви. Бременност, резултат положителен.

Даже сега, след цели дванадесет часа, тези думи изгаряха пръстите й и замайваха главата й.

Е добре, Господи, Съдбо моя, които и да сте, направихте си шегата. А сега какво?

Тя не си легна през по-голямата част от изминалата нощ, като непрестанно си задаваше този въпрос, но и сега не беше се приближила до някакъв отговор. През целия й живот майка й беше повтаряла, че нещата изглеждат по-добре сутрин, но тази сутрин те изглеждаха дори по-зле. Схвана, че Грейс Бишъп я гледаше странно и се почувства като ученичка в първи клас, уличена в дъвчене на дъвка в час. Грейс беше старшата сестра в това отделение вероятно още преди Рейчъл да се беше родила и не приемаше забележки от никого. Тя стоеше неподвижно в коридора пред стаята на сестрите, със скръстени ръце на гръд с размери на барабан на разсилен. Като забеляза Рейчъл, освободи ръцете си, за да погледне демонстративно ръчния си часовник с промишлени размери, прикрепен с каишка към китката й с цвят на кафе. Движенията й излъчваха неодобрение към всяка жена интернист, осмелила се да влезе в нейното царство.

Рейчъл, най-младата до този момент с нейните двадесет и пет години (беше завършила гимназия с една година по-рано от съучениците си и беше съкратила осемте години колеж и медицински факултет на седем) се чувстваше даже още по-млада, като дете, закъсняло за детската градина, пред заплашително наведената над нея учителка.

— Обиколките вече започнаха — каза тя със своя акцент, характерен за емигрантите от Ямайка. — Побързайте.

Рейчъл й кимна сковано и помисли с горчивина за онази смешна импровизация на Дан Роуън, който казва след получена плесница: „Благодаря, имах нужда от това.“

Рейчъл се опита да се погледне с очите на Грейс. Тя носеше същия сиво-кафяв измачкан панталон, с който беше и вчера, петното от кафе на ревера на бялата й престилка не беше изчистено. Косата й беше хваната в разръфана плитка, а под безмилостната ярка светлина на флуоресцентните лампи на тавана лицето й изглеждаше призрачно бледо и с хлътнали от безсъние очи.

Този път не можеше да обвинява Грейс за демонстрираното неодобрение. Неочаквано в нея пропълзя старото полуистерично желание да се отпусне в неконтролируем смях при нелепото желание да каже на Грейс: „Не се безпокой, всичко е наред с моите квалификации. Кой най-добре би помогнал на жена с родилни болки от една бременна лекарка?“

Но сега не беше моментът да губи контрол над себе си. Затича се по дългия зелен коридор към Първо отделение. Ударите на сърцето й бяха в такт със звука от стъпките й по линолеума. Докато тичаше, тя си представи как поднася новината на Дейвид.

„Съжалявам, че закъснях… — издърпва го настрана и му прошепва. — Между другото, бременна съм.“

Не, не съвсем. Приемливо, може би, за някоя смешна актьорска импровизация. Но не и в действителния живот.

Дейвид, знам, че това не е според плановете ни… Но ще намерим заедно някакъв изход.

Не беше ли гледала такава сцена на кино? Сандра Дий и Трой Донахю. Нежно прегърната двойка на фона на разкошен залез: „Скъпа, обичам те и нищо друго няма значение за мен.“

— Глупости — изруга тя тихо, като даде път на санитар с болнична количка и същевременно се мъмреше остро за сълзите, които напираха в очите й.

Няма ли да пораснеш най-сетне? Той никога нищо не ти е обещавал, а сега ти изведнъж искаш всичко. Любовни картички и цигулки, кутия цигари плюс красивия доктор и клетвите му в Правилното нещо за момичето, което обича.

Само че кой ще каже в тези дни кое е Правилното нещо? Преди сто години, дори десет, разрешението би било светкавична женитба. Сега имаше много възможности за избор. Свобода на избора!

Би могла да направиш аборт.

Рейчъл се опита да си представи неоформената топчица в нея, която беше тяхното бебе, не по-голямо от връх на топлийка, и сълзи замрежиха погледа й. Почти се спъна, задържа се с ръка за стената с голяма червена стрелка, сочеща към рентгенологията.

Каква ирония само. Тя винаги беше защитавала правото на аборт. Страстно беше спорила, че то трябва да бъде толкова основно, колкото избирателното право на жените. В добавка на това, тя винаги се беше изказвала в полза на нулевия прираст на населението. Но, дявол да го вземе, сега това не беше само покачването на графиката, отразяваща увеличаване на населението, ставаше дума за живот, който растеше в нея. Бебе, нейното бебе.

При мисълта, че може да разреши да го изстържат от нея и да го изхвърлят в канала на някоя тоалетна чиния, стомахът й се сви от болка.

Но имаше ли друга възможност и каква беше тя? Да роди бебето и да се откаже от всичко, за което беше положила толкова старание до този момент?

Годините в Медицинския факултет, чувството, че мозъкът й постепенно се изстисква като мокро пране. Миризмата на формалдехид, която отказваше да се измие, сънят й пълен с кошмари за оживели полудисектирани трупове.

И все пак — беше обичала живота си там. Шварц Лекчър Хол с пурпурните си места за сядане и постоянния мирис на пот, монотонният говор на професора по патология, който винаги я приспиваше, д-р Дюбермън с неговите безкрайни хематологични тестове. Нейната трета година в болницата, работата с истински пациенти, хора, които се нуждаеха от нея, истински живи хора — тогава за първи път почувства какво означава да бъдеш лекар.

Беше преминала през всичките тези изпитания, за да стигне сега на половината път като интернист.

Спомни си деня, в който дойде тук за събеседване с комисията. Дългото пътуване с метрото. Почти час до сърцето на Бруклин, през който пред нея се сменяха най-вече черни и кафяви лица и се притискаха наоколо. Слезе на Флатбуш авеню с неговите стари магазини и хора с уморени лица. После дълго вървя по напукан и мръсен тротоар, за да стигне до тази невзрачна сграда, четиринадесет етажа замърсен със сажди сив камък и нечупливи стъкла с телена мрежа. Само липсата на висока ограда около нея нарушаваше приликата със затвор — беше далеко от представата за място, където хората отиват, за да оздравеят. Но те идваха тук, както тя скоро научи, на тълпи — пуерториканци, хаитяни, доминиканци, негри — хора без осигуровка и пари, но в отчаяна нужда от медицинска помощ.

И тъкмо това беше причината, поради която тя избра „Гуд Шепърд“, независимо от настояванията на баща си да отиде в „Пресбитърнън“ или „Маунт Синай“. Нещо повече, чувстваше се добре тук. Ако я приемеха, би останала тук и за специализацията си като гинеколог. Почти беше стигнала до нея. Само два месеца още и ще приключи с пробния период като интернист. Как би могла да напусне, да се откаже от всичко това? Не, никога.

Като завиваше надясно в края на коридора, Рейчъл забеляза група фигури в бели престилки пред Първо отделение. С лица, все още подпухнали от сън, и с книжни чаши кафе в ръце. Там бяха и всички, били „на повикване“ през нощта, клюмащи от изтощение, с трескави и изцъклени очи. Под ярката флуоресцентна светлина лицата им бяха придобили сивобелезникавия цвят на мъртъвци.

Но, слава Богу, Дейвид не беше между тях. Той вдигаше страшна пара, ако някой закъснееше за обиколката на болните. Не прощаваше на никого — и на нея включително. Още в самото начало на връзката им бяха решили да не допускат намесата й в служебните взаимоотношения.

Джоу Израел я поздрави с прозявка.

— Изпусна представлението. Близнаци. Жената просто влезе от улицата с разширение десет сантиметра и ги изръси като котило кученца.

Рейчъл го погледна — висок, болезнено слаб, с лице, покрито с белези от младежки пъпки, което й напомняше за мишена при игра на стрели в заведение със залагане. Харесваше Израел, но думи, като — котило кученца? Исусе!

Джанет Нийдхъм го стрелна с унищожителен поглед.

— Мислил ли си някога за прехвърляне към ветеринарна медицина, Израел?

Джанет беше втората жена лекар в отделението. Рейчъл се беше постарала да я възприеме, но й беше доста трудно. Самата Джанет не се харесваше особено. Дебела, с мазна кестенява коса, опъната назад и вързана с ластик, тя беше вечно намръщена и изпълнена с подозрение към всеки, който се опитваше да се държи приятелски с нея.

Израел се усмихна на Джанет и вдигна чашата си с кафе.

— Ако реша да направя това, първо ще съобщя на теб.

— Престанете, вие, двамата — изсъска Пинк. Истинското му име беше Уолтър Пинкъм. Рейчъл преброи пет химикалки, затъкнати в горния джоб на бялата му престилка днес. Той беше единственият лекар между познатите й, който носеше чанта.

В следващия миг Рейчъл видя Дейвид, който крачеше с широка стъпка към тях. Той изглеждаше още по-висок в безупречно чистата си бяла престилка, излъчваше целенасоченост и раздвижваше въздуха. Сънливите лекари неволно изправиха малко рамене и като че ли станаха по-високи.

Сърцето й започна да блъска силно в гърдите. Мили Боже, как съумяваше да й въздейства така? Изпотени длани, вълни от повишен адреналин, всичко, свързано със силно сексуално желание. Имаше години, в които беше вярвала, че е фригидна, а сега се страхуваше, че може да е точно обратното. Нимфомания в остра форма.

Като се усмихваше на себе си, тя си спомни какво беше преминало през ума й при запознанството с него: „Всеки с толкова привлекателна външност, не може да не е лайно като човек“.

Имаше съвършено лица и тяло, просветващи зелени очи и пясъчноруса коса, по момчешки небрежно падаща на челото му, в стил Джон Кенеди. Даже, Господ да ми прости, трапчинки — по две от всяка страна на устата — и вдлъбнатина, ала Гари Грант на брадичката му.

Но малко по малко — само Господ знае защо беше избрал точно нея — той я спечели. Ухажваше я като героиня от викториански роман. Един ден й носеше роза, на следващия карамфил (цветята явно бяха спасени от стаите на изписани пациенти). Даже намери бележчица веднъж или два пъти в личното си шкафче — също като в гимназията.

А сега — бебе, мислеше тя с горчива ирония към самата себе си.

— Добро утро, колеги. Съжалявам, че ви накарах да почакате. Имах спешен случай — Дейвид се приближи с лека стъпка до тях и спря. Погледът му мина над нея, без да срещне очите й.

Рейчъл беше обхваната от внезапен страх, че не означава нищо повече за него. Обляха я студени вълни. Но здравият разум бързо възстанови вътрешното й равновесие. Колко глупаво от нейна страна! Той беше просто благоразумен. Както и трябваше да бъде. Разбира се, че я обича.

Но тя все още беше така напрегната и с вдървени движения, като че ли розовото лабораторно изследване в джоба й беше бомба под форма на писмо, която можеше да се взриви, ако направи някое рязко движение.

Включи се в групата и влезе след Дейвид в болничната стая. Дълга стая, боядисана с отвратителна жълто-зелена боя и редици легла, разделени с износени, жълтеникавокафяви завеси. Задушно и горещо, старите парни радиатори прещракваха и съскаха. Защо никой не се сети да отвори поне един прозорец?

Дейвид спря при първото легло. Бледо лице в рамка от черна коса погледна нагоре към него. Чаршафът беше издърпан до издадените ключици на жената, малко златно разпятие проблясваше във вдлъбнатината между тях. Изглеждаше толкова млада и беше така трогателна: вече майка, а все още самата тя едно дете.

Дейвид хвърли поглед на диаграмата й и се обърна към Гари Макбрайд до него.

— Ваша пациентка, нали, доктор Макбрайд?

С неговия момчешки вид, лунички и червена коса, лизната отгоре, Гари напомняше на Рейчъл един пораснал Том Сойер. Той обаче беше добър лекар. Не беше безразличен към пациентите.

Гари даже не погледна към бележките си.

— Госпожица Олтиц. Шестнадесетгодишна. Първо раждане. Беше приета към два часа тази сутрин с разкритие четири сантиметра. Нормално кръвно налягане. Но имаше вагинално кървене и пулсът на плода беше забавен. Консултирах се с доктор Мелроуз за случая и той разпореди да се извърши Цезарово сечение.

— Как е пациентката тази сутрин? — запита Дейвид.

— Кръвното налягане е малко паднало, има температура. Оплакваше се от болки, затова й дадох демерол.

Дейвид дръпна чаршафа назад и повдигна болничната нощница, като отстрани внимателно парчето напоена с бетадин марля, покриващ разреза. Рейчъл гледаше внимателно ръцете му, изпълнена с благоговение. Господи, те бяха така красиви. Ръце на художник, скулптор на жива плът. Широки, квадратни длани с дълги, деликатни пръсти, които завършваха с плоските, бледи полусфери на ноктите му. Ръце, способни да извършват чудеса. Тя го беше наблюдавала при операция как свързва по най-добрия възможен начин най-крехки вени, без да ги разкъсва, беше го виждала да изтегля кръв от сака на плода с влизане в матката на майката, откривайки пътя си само с напипване.

А не беше ли и някакво чудо това, което я беше накарал да чувства?

По лицето й плъзна червенина, когато си спомни първата им нощ. Прелъстяване по холивудски. Неговият апартамент, шампанско в лед, тиха музика (в паметта й се беше запазила темата на песента от „Мъж и жена“), след това — в леглото върху чаршафи с миризма на „Инглиш Ледър“ лосион за след бръснене. Този негов похват я възбуди, но в същото време я остави с някаква малка студенина дълбоко долу — като вечеря, замръзнала в средата.

После, посред любенето им внезапно спря, издигна се на лакти и я погледна с учудена усмивка:

— Не се наслаждаваш много на всичко това, нали? — отбеляза той.

Твърде стресната от откровеността му, за да лъже, тя отговори.

— Не знам как.

Беше преспала само с трима души през годините след Мейсън Гоулд. И с всеки следващ се беше чувствала все по-ужасно в сравнение с последния. А сега и това. Искаше й се да се разплаче.

Дейвид се беше оттеглил внимателно от нея и се беше смъкнал надолу — сега главата му беше между стегнатите й бедра. А след това, Боже, лекият допир на езика му… Отначало тя се съпротивляваше, твърде стресната и засрамена, за да почувства нещо. Но по-късно по стените на нейната защита започна да пълзи бавно, много бавно странна възбуда, усещания, сигурно забранени, но така вълнуващи. Езикът му откриваше тайни точки на удоволствие, за съществуването, на които тя дори и не подозираше. Като че ли това продължи часове наред, езикът му играеше в нея, докато накрая тя се разтрепери цялата, достигнала почти до кресчендо. Беше така прекрасно. Струваше й се, че ще се разтопи в ослепителния му горещ вихър.

Той се вдигна на колене и като й се усмихна, леко се плъзна в нея: „Сега е по-добре, нали?“

„Тази нощ ли е станало това?“, питаше се тя сега. Осем седмици оттогава. Сигурно е така. Имаше някаква поетична справедливост в случилото се — ако човек вярва в тези неща. Да забременееш от първия път, когато си открил секса за себе си — това би било чудесно.

Рейчъл откъсна поглед от ръцете на Дейвид. Почти се страхуваше, че може да се издаде и ще започнат да й се привиждат разни неща като на героиня от роман на Шарлот Бронте. Всъщност, тя действително чувстваше някаква странна слабост. Може би защото не беше закусила. Или, може би, защото…

И този път истината достигна до нея — не само закъснял мензис или думи върху парче розова хартия, а цялостната сурова истина.

Бременна, аз съм бременна.

Тя наблюдаваше как Дейвид палпира спадналия като пробит балон корем на пациентка с пресен белег от рана. Но сега тя наблюдаваше познатите движения с ново чувство, напълно неочаквано. Като че ли беше излязла от себе си само за един мистериозен момент. Сега не беше лекарка, а само жена, която въвеждаха в древните тайнства на майчинството.

Очите й се напълниха със сълзи, които за секунда я заслепиха, докато си представяше, че ражда това дете в нея. Мъничко чудо от собствената й плът, след като беше видяла чудото на толкова много бебета, които принадлежаха на други жени. Да го държи в ръцете си и да го притиска към гърди, тежки от сладко мляко…

„Не, не, не!“, каза си тя. Нямаше право да го желае. В нейния живот нямаше място за бебе. След няколко години — може би. Но не сега.

Тя гневно прогони сълзите си и се опита да съсредоточи вниманието си върху пациентката, като в същото време прехвърляше наум своите собствени опити за диагноза.

— Какво чувствате тук? — питаше Дейвид момичето, което правеше гримаси от болка, прехапало устни.

Той й се усмихна с брилянтния си, изумруден поглед и момичето престана да се гърчи — като дете в училище, повикано от учителката си.

И този поглед беше част от магията на Дейвид. Поглед, който вдъхваше пълно доверие. Доктор Килдър и Бен Кейси в един човек. Рейчъл беше сигурна, че ако Дейвид поиска от госпожица Ортиц да стане и да направи петдесет подскока, тя не би се поколебала нито за миг.

— Тук боли ли? — попита Дейвид като натисна по-силно.

— Малко — прошепна момичето.

Рейчъл видя, че беше пребледняло, но въпреки това не се помръдваше.

Дейвид се изправи и смъкна надолу нощницата й с едно бързо движение. Обърна се с лице към сътрудниците си и каза на Гари Макбрайд.

— Налице е малка чувствителност тук. Дръжте това място под наблюдение. Може да е септично. Искам да се направят изследвания — сега и следобед отново, за да се види какво става с левкоцитите — той смръщено погледна болничния картон. — Тук не виждам името на лекуващия лекар. Кой сне анамнезата на пациентката?

— Аз… да, аз — започна да заеква Гари. — Тя е пациентка на доктор Габриъл, но той не е могъл да я…

— Не ме интересува дали той е на луната или не — сряза го Дейвид. — Искам неговото име на картона, заедно с всичко друго, дори ако вие намирате това за ненужно, докторе — той саркастично подчерта последната дума.

Рейчъл видя как Гари стана яркорозов, луничките му се очертаха релефно и тя прочете в израза на лицето му колко много се прекланяше пред Дейвид и колко опустошен беше сега от неговата острота.

— Съжалявам, доктор Слоун. Това… това е неизвинимо. Няма да се случи отново.

Рейчъл с мъка се сдържаше да не направи стъпка напред и да извика: „Не, Дейвид, не така. Ти си толкова внимателен“. Тя го познаваше, познаваше онази част от него, за която другите не знаеха, копнееше да ги накара да го видят такъв, какъвто той наистина беше.

Като че ли мислите й бяха достигнали до него. Дейвид се усмихна, тази негова блестяща усмивка като слънце, което изплува иззад облак — и Рейчъл се отпусна. Дейвид потупа Гари по рамото.

— Сигурен съм в това. Вие съвсем правилно работехте с другите. Добра работа, докторе. Сега…

Дейвид пристъпи към следващото легло, следващия пациент, като остави Гари Макбрайд, засмян до уши зад себе си. На лицето му беше изписано такова облекчение, че видът му беше малко комичен.

„Да, ето как ще реагира той, когато му кажа — мислеше Рейчъл. — Отначало ще бъде изненадан, разтревожен, може би даже малко сърдит. Но след това ще ме прегърне и ще ме притисне до себе си, ще ми каже, че ме обича и че всичко ще бъде наред.“

И ще бъде, каза си тя. Просто трябва да бъде.

Рейчъл почувства, че трепери и бързо пъхна ръце в джобовете си, за да не забележи никой. Пръстите й докоснаха парчето хартия от лабораторията. Сега то не изглеждаше така ужасяващо, не беше така невъзможно да се приеме като нещо реално.

„Ще му кажа тази вечер“, реши тя.

За първи път от дванадесет часа насам — от момента, в който беше разбрала — Рейчъл почувства, че нещата може и да се оправят…

* * *

— Негодникът! Имаме случай на напречно блокиране, бебе с ускорена сърдечна дейност, а той се пинка като студент първа година. Исусе, този човек не е с всичкия си. Цялото отделение се усмърдява от дъха му.

Дейвид крачеше гневно напред-назад по износения килим на малката й всекидневна. Ставаше дума за най-новия разказ на ужаса, свързан с доктор Петракис. Дейвид е прав, мислеше тя мързеливо, шеф на гинекологията или не, той трябваше да бъде уволнен преди години. Неконтролируем алкохолик, той не можеше да върши работата и на един санитар.

Но й беше трудно да следи нишката на разговора и да реагира подходящо. Мислеше непрекъснато за бебето. И как да каже на Дейвид. Тя даже обмисли възможността да му напише писмо и незабелязано да го пъхне в джоба му, преди да си тръгне.

„Скъпи Дейвид, имам пациентка за тебе. Тя е бременна от около осем седмици и е вероятно не съвсем на себе си в психично отношение…“

Но би ли било наистина толкова налудничаво, питаше се тя, да запази това бебе. Свита на дивана, Рейчъл постави ръка на корема си. Беше твърде рано да чувства нещо, разбира се, но тя чувстваше. Топлина, постоянно излъчване на топлина. По начина, по който един осветен прозорец през нощта съобщава на минувачите, че има някой вкъщи…

Но дали той ще разбере? Спомни си, как веднъж й беше казал, че едно от нещата, на които се възхищава в нея, е твърдостта й — това, че тя не е блудкаво-сладникава, сантиментална като по-голямата част от жените. А желанието й да роди това бебе не беше ли точно такова?

Но аз не съм молила за него, по дяволите. Той знае това.

Като го гледаше сега обаче, с очи изтеглени в зелени прорези, с опустошено от гняв лице, набиращ килима й с бясното си вървене напред-назад, я загриза червеят на съмнението.

Как би могла тя да напусне това място и да отиде да живее с него? Обичаше този тесен апартамент, независимо от петте редици стъпала и стаички с размери на пощенска марка. Обичаше да го дели с Кей Кремръл, с която се беше запознала в Белвю — беше чудесен приятел и истинско удоволствие да се живее с нея. Този апартамент беше идея на майка й — подарък от нея всъщност, тъй като тя настоя да плати ремонта и да следи за изпълнението му — да се смъкнат пластовете тапети и боя от палеозойската ера насам, докато се стигне до тухла, да се отстрани боята от корнизите и да се открие дървената част. Организира пренасянето на стайни растения в мексикански глинени саксии, евтини мебели, изработени от палмова дървесина с възглавнички, вентилатор на тавана на всяка стая. „Ранна Казабланка“, кръсти го Рейчъл, влюбена вече в него — и все пак би желала майка й да престане да кръжи така около нея.

„Да не си откачила? — разгневи се тя на себе си. — Разбира се, че ще напуснеш това място заради Дейвид. Кой не би го направил?“

— … този човек е проклет маниак. По дяволите процесите за професионална небрежност, той трябва да бъде арестуван. Ако имах някакво влияние в Управителния съвет…

Дейвид спря пред един от прозорците без завеси, който беше обърнат към Гроув стрийт. През деня човек можеше да усети миризмата на чудесния хляб от италианската фурна долу, да види как се докарват и откарват старите шкафове от антикварния магазин, да наблюдава двойки, хванати за ръце, да влизат в бистрото „На Пиер“.

Сега прозорецът беше тъмен и единственото, което Рейчъл можеше да види, беше призрачното отражение на Дейвид. Висок, добре сложен мъж, в изгладен тъмносин панталон и светлосин пуловер, с модно оформена прическа. Мокасини без чорапи беше най-голямото му отстъпление от днешния моден стил, изглеждаше така, като че ли беше слязъл направо от някоя страница на „Джентълменс Куортърли“. Принстън класа 60-те години. Университетски екип. И все пак, контрастът със суровото му лице и стегнатите мускули на врата му, докато се бореше да възстанови контрола върху себе си, предизвикваше безпокойство у Рейчъл. Струваше й се, че под кожата му има две взаимно изключващи се личности, които живееха във вечна борба. Внезапно се изпълни с чувство на тревога — сякаш беше на границата да открие нещо, за което не би искала да знае.

Отмести погледа си към двете чаши върху дъбовата масичка. Той още не беше докоснал чашата си и ледът в нея се беше стопил.

Рейчъл спусна крака на пода и се изправи.

— Ще донеса още лед — каза тя с изкуствено бодър глас. — Какво ще кажеш — да приготвя ли нещо за ядене?

— Какво има в менюто? — извика Дейвид след нея, докато тя стъпваше между албумите грамофонни плочи, разпилени около стереоуредбата като карти за игра. Спря се за миг, усмихна се и вдигна две от тях. „Сюрреалистична възглавница“ и „Бевърли Хилс в Ковънт Гардън“. Ето накратко разликата между нея и Кей.

Спомни си за сюрреалистичния разговор с Кей тази сутрин преди и двете да изтичат на работа. Тя, свита на стола с подути от плач очи, а Кей — пред умивалника с чаша нес кафе в ръка. Пиеше го на големи глътки, както гангстер пие уискито си във вагон-ресторанта. Беше облечена в униформа на медицинска сестра — бял панталон, опънат на пълния й задник, с грубите си обувки и ореол от тъмна, къдрава коса около лицето.

— Не мога да ти кажа какво да направиш — й беше казала тя. — Ако си сигурна в себе си, направи това, което решиш ти, а не Дейвид — тя се усмихна на Рейчъл над ръба на чашата си. — Знаеш ли, винаги съм си мислила, че някъде дълбоко във всяка жена има по един погребален камък, под който заравяме нашите собствени желания заради тези на някой мъж. Само че те не могат да останат заровени дълго време, нали? Ние всъщност никога не ги забравяме.

Рейчъл потрепери, докато поставяше албумите на място. „Добре, кое те права толкова сигурна, че аз и Дейвид имаме различни желания?“

Погледна Дейвид с напрежение. Той идваше към нея с усмивка и успокоено лице и тя се отпусна.

Влезе в старомодната кухня и надникна в хладилника.

— Мляко, яйца, фъстъчено масло, останки от пиле, поне така ми се струва — тя помириса съдържанието на кутията. — По-добре да се откажем от него. Ще трябва да го проверим лабораторно, за да открия датата му на годност.

Дейвид я обгърна с ръце и зарови устни във врата й.

— Хайде да се откажем от вечерята. Не съм чак толкова гладен. След това ще направя омлет.

— След кое? — тя се изви назад в ръцете му, за да може да го погледне в лицето.

Едва сега усети колко бързо бие сърцето й. Дявол да го вземе. Той я караше да го желае, усети влага между краката си. Едно докосване, една целувка — и тя беше готова. Като алкохолик, на когото му трябва само една глътка, за да загуби контрол над себе си.

Дейвид не знаеше и половината от това, половината от силата на страстта й към него. Беше се прикривала. Разговорите в бъдеще време явно го притесняваха и така беше по-добре. Тя също не беше готова за женитба. Живот заедно може би, докато някой ден и двамата почувстват, че им се иска да създадат семейство.

Но така беше по-рано — каза си тя. — Преди бебето. Ти трябва да говориш за бъдещето сега, трябва да вземем решение…

Погледна го, отвори уста да говори, но се спря. Той я гледаше по онзи негов начин, който караше коленете й да се подгъват — с очи на вид сънливи, златисти мигли над студени, зелени ириси, ъглите на устните му извити нагоре, с подкана в тях. Това не беше доктор Слоун — изпълнителен, отдалечен. Това беше Дейвид. Можеше да види изпъкналите вени на врата му, пулсиращи нетърпеливо от дясната му страна. Това я накара да мисли за пениса му, твърд, обвит с вени като въжета, върхът мек, влажен като листа от роза.

„О, мили Боже — мислеше си тя. — Имам чувството, че ще стигна до оргазъм в този миг. Само като го гледам.“

Почувства и неговото желание, когато я притисна към отворения хладилник. Студената метална рамка се вряза в гърба й, ръцете му се придвижиха нагоре към ребрата й, за да стиснат нежно гърдите й.

— Хубави. Зрели — шепнеше той. — Изглежда съм по-гладен, отколкото съм си мислел.

И тя разбра колко глупава беше. Нямаше значение. След минута ще бъде съвсем гола.

Рейчъл се притисна към него, като хлопна зад себе си вратата на хладилника. Той вече я разкопчаваше, рязко, нетърпеливо, без да обръща внимание, че едното от копчетата, чийто износени конци не издържаха, отскочи и се търкулна по протрития, червен линолеум.

— Не тук — каза тя и се засмя нервно. Гласът й трепереше от възбуда. — Кей може да се върне рано. Нека да отидем в спалнята.

— Казах ти. Гладен съм — изсмя се той.

Исусе. Не му пукаше кой ще види. Нима ще я обладае тук, на пода? Представата за това я разтревожи и същевременно възбуди. Почувства странна слабост, гърдите й бяха по-тежки и по-чувствителни от обикновено. Стегнати, туптящи, зърната й се втвърдиха под меката, тънка материя на ризата й. Като горещ пясък в пясъчен часовник, надолу през нея се стече топлина, която се съсредоточи между краката й. Като че ли в нея там се впи топла, изпотена длан.

О, Исусе, мили Исусе, той я водеше към масата, ето, вдигна я малко грубо върху нея. Сега теглеше пликчетата й, издърпа ги над бедрата й, измъкна ги от краката й, отпуснати надолу от ръба на масата. Усещаше под задника си полираната борова повърхност, грубият сламен ръб на някаква подложка се впиваше в нея.

Рейчъл стисна очи в очакване, готова за началното вмъкване на члена му в нея — о, така готова!… Но почувства нещо друго — твърдо, кокалесто, което я мушкаше между бедрата — беше изненадана, не неговия член, а пръстите му. Те влизаха и излизаха от нея в твърд, стабилен ритъм.

Масата, ярката светлина отгоре, натискът на пръстите му й напомниха за момент за нещо друго, нещо, за което не искаше да мисли. Усети пак охлаждане на топлината вътре в себе си. Гинекологът — ето какво беше. Също като посещение при гинеколог — вагинален преглед.

Това прави Дейвид с бременните жени в болницата. Опипва ги отвътре, докато лежат на стола с крака в халките.

Не, не, няма да си разреша да мисля по този начин. Не е същото. Глупави шеги на мозъка ми. Заради бебето. Защото искам да бъде нежен тази вечер.

Но и този начин можеше да бъде добър. Огънят вътре в нея се връщаше обратно. Да, о, да. Дейвид знаеше толкова добре точно как да й създаде удоволствие. Чувстваше, че почти стига до оргазъм — още малко. Ще й разреши ли?

Не. Дейвид я обърна странично върху масата, с лице към него и очи точно на нивото на слабините му.

— Смучи ме — каза той.

Рейчъл се поколеба за миг, след това го пое в устата си. Беше винаги така, малък шок отначало, чувството, че не е хубаво да прави това, че е порочно. Но после започваше да се чувства добре, даже надарена с някаква странна сила, като го усещаше в устата си как става все по-голям и чуваше стоновете му от удоволствие. Представяше си, че е единствената жена, която можеше да постигне това. Тя можеше да даде на Дейвид това, което никоя друга не би могла.

„И това не е мръсно — казваше си тя, — не и когато обичаш някого.“

Тя обгръщаше с езика си члена му, а той го притискаше все повече в нея, като сумтеше, можеше да чуе ритмичното протъркване на ципа му по ръба на масата.

Дейвид поддържаше и ритъма с пръстите си все още вътре в нея, все още плъзгащи се навътре-навън. Горещо. И двамата сякаш се намираха върху огън, който изгаряше.

Оргазмът й дойде в изблик на пламъци и в същото време почувства, че и той избухна в нея, усети вълната солена течност, която изпълни устата й. Нямаше нищо против вкуса й. Беше чула, че при някои жени не е така. Може би и тя щеше да бъде като тях, ако не беше Дейвид, а някой друг — но Дейвид беше единственият мъж, с когото беше правила това.

Дейвид се оттегли от нея, като същевременно вдигаше панталона си и й помагаше да се изправи на все още омекналите си крака. Лицето му беше зачервено, във всичко останало изглеждаше така, като че ли си бяха седели кротко около масата и играли карти. Студен. Нищо не беше в състояние да го извади от равновесие. Това качество именно го правеше добър лекар. Но, по дяволите, би желала да я подържи малко в прегръдките си. Имаше толкова голяма нужда от нежност.

— Дейвид? — повика го тя над шума от водата в стария емайлиран умивалник. Отпусна се на някакъв стол, без дори да се наведе да вдигне пликчетата си. — Бременна съм.

Той изви глава и я погледна така, сякаш му беше изиграла лоша шега — с устни извити в ъглите, като че ли не беше сигурен дали да се смее или да се подиграва.

— Рейчъл, това не е смешно дори и като шега — каза й той, вече с усмивка.

— Не се шегувам.

Думите й се издигаха нагоре сякаш не от гърлото й, а от болезнената празнота в корема й.

Лицето му посивя и се отдалечи. Защо я гледаше така? Сякаш тя разваляше всичко, сякаш тя го нападаше.

— Исусе, Рейчъл! Сигурна ли си? — усети, че се удря с долната част на дланта си по челото. — По дяволите, разбира се, че си. Ти си лекар. Как можа да допуснеш да се случи това?

Ти. Не ние. Като че ли това беше само нейна грешка.

— Когато това се е случило, не съм била сама — отвърна рязко тя.

Две дълги крачки, оставящи след него петна вода от мокрите му ръце, и той беше пред нея, наведен над нея с длани върху масата. Гняв просветваше в зелените му очи.

— Господи, Рейчъл! Ти не си като онези малолетни глупачки, с които непрекъснато се сблъскваме, шестнадесетгодишни, неграмотни, забременели, защото са твърде тъпи, за да знаят какви мерки да вземат против това. Каза ми, че ползваш халка. Днес си помислих… по дяволите, за това днес не го направих вътре в теб, бях твърде възбуден, за да мога да те изчакам да поставиш проклетата си халка.

Погледът му, странно безизразен, превърна кръвта във вените й в ледена вода. Чувстваше гнева му да бръмчи и прещраква във въздуха като електричество в търсене на земя. Вгледа се в ръцете му. Не можеше да се накара да го погледне в лицето. Пръстите му бяха разтворени върху неравната повърхност на масата, капчиците вода по фините златисти косъмчета между кокалчетата му блестяха като скъпоценни камъни.

Дяволите да го вземат. Мръсникът.

Рейчъл пое дълбоко дъх, като се мъчеше да потисне болката и собствения си гняв.

— Използвах халка против забременяване. Те не са безупречни — сам знаеш. Може да съм я извадила твърде рано. Може да съм я сложила твърде късно. Или малките зелени човечета от Марс може да са пробили дупки в нея, когато съм се разсеяла. По дяволите, откъде да знам как точно е станало?

Вдигна очи и видя лицето — много неподвижно и много студено.

— Може би знаеш. Може би не е било съвсем случайно.

Рейчъл по-скоро почувства, отколкото чу думите му, които застанаха като буца лед под сърцето й. О, Боже. Наистина ли той каза това?

Не, не би могъл да мисли така. Не, наистина. Би трябвало да знае, че тя никога не би постъпила така. Искаше й се да го удари, да разбие това изражение на студено презрение. Неочаквано гневът й я напусна и тя се почувства като пробита гума, сплескана и празна.

— Виж какво, излишно е да разискваме това. Гневът няма да помогне. Никой не е виновен, просто се е случило и това е.

Дейвид се изправи, прокара пръстите на двете си ръце през гъстата си пясъчнорусо коса и въздъхна, като че ли с облекчение.

— Права си. Съжалявам. Няма смисъл да се вбесяваме. Нищо непоправимо не е станало.

— Какво искаш да кажеш?

Погледна я, като че ли беше дете, при това не особено умно.

— Аборт. Ще го направиш, разбира се. Аз ще го уредя.

Рейчъл изведнъж изпита чувството, че се намира на единия край на дълъг тунел, а Дейвид е тъмно петънце, очертано в другия кран. Огромна пустош легна между тях. Беше сигурна, че както си седеше сега в уютната си кухничка, ако протегне ръка да го докосне, ще срещне само студена тъмнина.

Дейвид, приел мълчанието й за съгласие, сега вече се усмихваше. Отиде зад нея и започна да масажира раменете й със сигурни и сръчни движения.

— Слушай, знам какво те яде — продължи той. — Онези момичета, ония, които идват при нас почти нарязани на парчета от някой касапин от задните улички. Нищо подобно няма да се случи с тебе. Имам приятел от факултета с частна практика. Гинеколог. Дължи ми някоя и друга услуга. Всичко ще бъде изпълнено правилно. Безопасно. Леко. Като вадене на зъб.

Тя се издърпа от ръцете му и се обърна да го погледне, ушите й пищяха.

Мислеше за бебето в нея, топлото му излъчване, за представите й как ще изглежда, как ще се чувства с топлото му телце в ръцете си. Тя беше мечтала също за уютния дом, в който щяха да живеят с Дейвид, беше си представяла стаята, която щяха да подредят за детето.

И тогава нямаше да й се налага да се отказва от работата си, беше си казала тя. Може би само няколкомесечна отпуска щеше да бъде достатъчна. С помощта на Дейвид, на майка си и на бавачка, тя би могла да премине през периода за специализация.

Но сега той й казваше да се освободи от него, от нейното дете, като че ли то беше нещо гадно, което трябваше да се изстърже от подметката й.

Рейчъл скочи на крака и без да иска блъсна масата. Чу трясък. Погледна надолу през сълзи — звездна експлозия от бели кристали и счупен порцелан, които някога бяха захарница, се посипаха на пода.

— Не — каза тя, учудена от стабилността на гласа си. — Няма да абортирам.

— Това означава, че…

— Правилно. Ще родя това бебе.

Той се втренчи в нея за миг, като че ли не можеше да повярва на ушите си. Хубавото му лице започна да се стяга, изумрудените му очи се стесниха.

— Отказваш се от кариерата си — каза студено той — заради бучка клетки, събрани заедно. На колко седмици си — шест, осем? В такъв случай група клетки, не по-голяма от нокътя на палеца ти. Нещо, което сме разглеждали под микроскоп в кабинета по ембриология преди години в подготвителния курс. Забравила ли си? Въображението не може да промени биологичните факти.

— Ти, мръснико — искаше й се да го удари с юмрук в красивото, сладникаво лице. — Ти, студенокръвен мръснико.

— Очаквала си да се оженя за тебе, беше ли и това част от фантазиите ти?

— Не — каза тя с ридание в гласа. — Само си мислех, че това би имало някакво значение за теб.

Погледна го напрегнато — висок непознат на фона на тиганите, които висяха на куки върху тухлената стена зад него. Опитваше се да си спомни защо някога си беше мислила, че го обича.

— Някои неща имат значение за мен — каза той, като наблягаше на всяка дума. — За мен има значение да бъда лекар. Ти също имаш значение за мен. Но нямам намерение да се извинявам за каквото и да било. Никога нищо не съм ти обещавал и няма да направя това и сега. Ако родиш това бебе, Рейчъл, ти ще го родиш и гледаш сама.

Рейчъл гледаше неподвижно разбитата захарница на пода. Цяла преди минута, начупена без надежда за поправка в следващата.

Замаяна от студенината му, почувства лек пристъп на гадене. Споменът за това, което бяха правили преди няколко минути на тази маса, я изпълни с отвращение. Сега всичко изглеждаше така вулгарно, така унизително, като мръсен виц, разказван в помещението с лични шкафчета в някое училище.

А още по-ужасно беше желанието й да я обгърне с ръцете си и да прогони болката й, независимо от всичко, което беше казал. Болка от множество тъпи ножове, които я режеха отвътре и я караха да се бори за всяка глътка въздух.

— Върви си — каза му тя. — Махни се от тук.

* * *

— Знаеш ли какво?

Кей се втурна през предната врата, пълните й ръце бяха натоварени с пластмасовите пликове, кръглото й лице пламтеше от възбуда.

— Какво? — попита Рейчъл, свита на кушетката сред смачкани книжни носни кърпички и с чувството, че е даже по-зле, отколкото предната вечер с Дейвид.

Ако тази възбуда на Кей е заради някакъв мъж, то той трябва да е наистина нещо специално. Кей, Шерлок Холмс на еврейските майки, все още не беше осъзнала факта, че Рейчъл лежи тук, в тъмното, в два часа следобед, когато би трябвало да е в болницата.

— Напускам! — Кей хвърли палтото си и се впусна в шумен танц с грубите си обувки по незастланата част от пода. В бялата си униформа и очила с позлатени рамки, с къдрава коса като тъмен облак около кръглото й лице, тя изглеждаше като подлудяла Орфън Анни.

— Край на предозирането с валиум — ломотеше Кей. — Край на гръдните имплантации. Край на корекциите на носа. Край. Край на всички, които мислят, че трябва да изглеждат като Грейс Кели — тя подскочи, за да не се спъне в телефонния кабел, опънат на пода. — Рейчъл, можеш ли да повярваш, тази жена дойде с подскачане на един крак. Била си изкълчила пръста — забележи — на ескалатора в магазините на „Сакс“, и докато хленчеше, и се оплакваше, и лазеше по нервите ми, само на пет фута от нея изтичаше кръвта на дете с няколко прободни рани. Не знам какво ми стана, нещо в мен чисто и просто се скъса. Казах й, да си върне милото малко пръстче на „Сакс“ и да направи рекламация. После изфучах навън за глътка въздух и се замислих за Аби Щайнер. Спомняш ли си я? Тя се освободи под гаранция миналото лято и отиде на работа в болница на Червения кръст във Виетнам. Получих писмо от нея. Как само се нуждаят от помощ там — от сестри и лекари. Имат отчайваща нужда. До гуша ми дойде само да вдигам пара за тази война, без да правя нещо съществено, така че реших — тя спря, кръглото й лице се намръщи в съчувствие. — Хей, Рейчъл, добре ли си, болна ли си или какво? Какво правиш тук по това време? Мислех, че си на повикване.

— Това е дълга история.

Рейчъл трепна, когато Кей вдигна щорите и острата зимна слънчева светлина прободе очите й.

— Моля те, не толкова много. Предпочитам да стоя на тъмно. Не, не съм болна, само малко нещо бременна. Кей, ти не можеш ли да бъдеш сериозна?

Тъп въпрос, мислеше тя. Когато ставаше въпрос за добри каузи. Кей беше много сериозна. Рейчъл си спомни протестната демонстрация на медицинските сестри през онова първо лято, когато започна работа в регистратурата на „Белвю“. Беше се опитала да си пробие път през стачния кордон, когато Кей, ситно накъдрена и дребна, но с дробове и гърло на пристанищен хамалин, я беше хванала за слушател и я беше спечелила с безстрастно излияние за каузата, че пациентите най-много страдат, когато медицинските сестри не достигат и са ниско платени. Беше така заинтересувана, че я беше поканила на чаша кафе по-късно. Оттогава се сприятелиха.

Кей се отпусна на дивана до нея.

— Толкова съм сериозна, колкото един Ричард Никсън може да бъде сериозен, когато се опитва да се кандидатира отново за президент.

— Исусе, Кей. Не мога да повярвам, че наистина напускаш „Ленокс Хил“. Рече и отсече. А Виетнам? Толкова е далече…

— Знам — Кей се изсмя дрезгаво, но с това не можа да прикрие напълно нотките на несигурност в гласа си. — Не е място, където една дама може да бъде хваната в скъсано бельо, както би казала милата ми майка. „Но — помисли си Кей — Боже мой, това е шанс да върша нещо истинско, вместо само да си седя настрана и да се тюхкам каква загуба е всичко това.“

Рейчъл се усмихна.

— Някак не мога да те видя да седиш и да се тюхкаш.

— Майка ми, не дай Боже, когато разбере това, ще отиде във Вашингтон да настоява пред Джонсън и всеки член на Конгреса да ме спрат.

— О, Кей — Рейчъл отпусна глава на рамото на Кей и се разплака. — Мисля, че си луда. И храбра. А аз не зная как, по дяволите, ще мина през всичко това без тебе.

И за един безумен миг си помисли: „Бих желала и аз да отида. Така далеко от тази каша, в която съм затънала.“

Сега и Кей плачеше, като я прегръщаше.

— Казала си му, нали?

Рейчъл кимна. Миналата нощ беше потънала в безпаметен сън, преди Кей да се прибере, а тази сутрин Кей беше тръгнала на работа, преди тя да се измъкне от леглото.

— Иска да направя аборт.

— Това ли е твоето желание?

— Не — Рейчъл зарови лице в ръцете си, болката от снощната вечер се върна обратно с пълна сила. — Но е толкова сложно. Как ще се справя без Дейвид? Как да се откажа от всичко, за което съм работила толкова години? А ако не се откажа, нима е честно да имам бебе, което ще виждам само от време на време?

Кей сви рамене.

— Кой казва, че животът е честен?

— Най-налудничавото нещо е желанието ми да имам това дете, въпреки че знам колко трудно ще бъде. И все поради погрешни и нелогични причини. Не мога да понеса мисълта някой да го изстърже от мен. Искам да видя дали ще прилича на мен. Но най-важното е, че то е вече част от мен. То ме промени. Знам, че никога няма да бъда същата отново. Кей, кажи ми, това достатъчно разумни причини ли са?

Кей се изправи, пресече стаята и протегна ръка за пакета „Салем“, който лежеше на бамбуковата библиотека. Запали цигара, като изпускаше дим през носа си.

Изсмя се рязко:

— Кой може да каже? Молила ли си се за твоите родители? Молила ли съм се аз за моите? Майка ми мразеше да готви за семейството си. Би могла да тика прахосмукачката си до Северния полюс и обратно, но опитай се да я накараш да седне за един час и да изтрае една игра на джин-руми с мен или с някой от братята ми. И все пак знам, че ни обича по нейния собствен объркан начин. Мисля, че когато си дете, вземаш каквото можеш от родителите, които не си избирал сам, и се радваш на това — погледна цигарата между пръстите си, сякаш изненадана, че я вижда там, широкото й щедро лице изразяваше разочарование. — Отказах ги миналата седмица. Цели шест дни без цигара — а виж ме сега. Господи. Може би ще трябва да се отдам на прахосмучене като майка си.

Рейчъл си помисли за Силви. Дали желанието й да роди това бебе имаше нещо общо с майка й? С всичките тези години, в които я беше наблюдавала как гледа тъжно празната люлка в детската стая? Най-сетне ще има бебе, което да запълни тази люлка. Бебе, което те и двете ще обичат.

Но розовата фантазия бързо избледня. Представи си как ще бъде всичко в действителност. Всеки ден ще се разкъсва в две посоки. Ще чува от бавачката — или може би от майка си — за първата му усмивка, първите му стъпки. Накрая ще успее да изгради същата стена, която чувстваше между себе си и майка си.

О, защо толкова много усложнява всичко? Защо просто не може да грабне нещата в ръцете си и да ги задържи или просто да ги хвърли зад себе си?

Господи, о, Боже, какво да правя?

Като гледаше смачканите книжни носни кърпички около себе си, Рейчъл се изпълни внезапно с отвращение. Това не беше краят на света. Нито пък тя беше първата жена, допуснала да забременее.

Изправи се.

— Хайде, нека да разопаковаш тези вкуснотии, които си донесла и да ги изядем, преди да са замръзнали. Главата ми отказва да приема повече големи новини или душевни дисекции.

Кей веднага започна да разтваря пликовете и да вади пластмасовите кутии и пакети, обвити във фолио.

— Исках да бъда практична и да осигуря само нужното. Но почакай да видиш какво имам тук. Пиле с грозде, приготвено по френски. Сьомга. Маринован артишок… Рейчъл, добре ли си?

Рейчъл тичаше към банята. О, Господи, ще повърна.

После се отпусна до тоалетната — с празен стомах и колене върху студените плочки на банята; главата й се цепеше от болка.

Само минути по-късно чу позвъняване по домофона сякаш идващо от километри: слабо жужене, последвано от тракането на грубите обувки, когато Кей се затича да отговори.

— Рейчъл! Майка ти. Качва се.

О, Господи, не сега! Но да, по някое време миналата седмица беше казала на майка си да намине с онези мостри за завеси. Майка й, която винаги се стремеше да внесе повече красота във всичко. Тя не знае, че съм тук. Казах й, че ще бъда на работа и че може да прегледа мострите с Кей. Рейчъл погледна смачкания си халат. Сега трябва да измисля някаква причина, защо съм тук с вид на мъртвец.

Втурна се към умивалника и наплиска лицето си, изтри се с хавлиената кърпа, като се опита да облекчи и намали подухването около очите си. За какво ли? Майка й веднага щеше да разбере, че е плакала. „Ако можех само да й кажа — мислеше Рейчъл. — Колко чудесно би било, ако можеше да й се доверя, да й дам възможност да ми помогне да реша.“

Но тя знаеше какво би казала майка й. Роди бебето. Роди моето внуче. Аборт — би била шокирана от самата идея. Защо тогава да я забърквам изобщо, защо да я въвличам в тази каша.

Като се измъкна от банята, Рейчъл видя майка си до прозореца с парче плат в ръка.

— Рейчъл! Каква изненада. Не знаех, че си тук. Харесва ли ти този десен? Синият цвят изглежда добре с… скъпа, какво има? Изглеждаш ужасно. Болна ли си?

Рейчъл протегна ръка, сякаш за да отблъсне загрижеността й. Огледа се тревожно за Кей, но тя се беше измъкнала в кухнята, откъдето се чу плискане на вода в стария емайлиран умивалник.

— Няма нищо. Хванала съм някакъв вирус. Ще се оправя.

— Разбира се, че ще се оправиш, но сега трябва веднага да си легнеш! Завесите могат да почакат. Веднага си лягай, а аз ще ти приготвя чаша горещ чай. И стомахът ти ли не е в ред?

Рейчъл погледна Силви в елегантния й тъмносин костюм от изкуствена коприна с колан и искряща от белота блуза. Замайващият мирис на парфюма й „Шанел 5“ отново преобърна стомаха й като препълнена кофа. Ако не си легне веднага, ще започне де повръща отново.

А после — кой знае как — тя се озова в стаята си, майка й я завиваше и слагаше хладна влажна кърпа на челото й. Също както в миналото, когато беше малко момиченце. И неочаквано това й дойде много. Сълзи изпълниха очите и заизтичаха надолу от ъглите им.

О, по дяволите всичко! Не искам да плача. Не искам да показвам слабост. Само да излезе… да ме остави сама… преди да съм започнала да й говоря неща, за които знам, че по-късно ще съжалявам…

— Рейчъл… Скъпо мое момиче, какво има? Не можеш ли да ми кажеш?

Гористозелените очи на Силви сега също горяха от влага, сякаш болката на Рейчъл беше нейна болка. Лицето й, тази кожа, фина и пухкаво бледа като крило на молец, като че ли се отпусна. Тя държеше студената си напарфюмирана ръка на бузата й.

— Мамо, бременна съм — думите увиснаха във въздуха, преди Рейчъл да може да ги спре.

Погледът на Силви замръзна върху нея. Червенина пропълзя по бледите й бузи. Устните й се разделиха, разкривайки влажната розовина зад линията на кораловото й червило. Но не изпадна в истерия, слава Богу.

— Какво ще правиш? — гласът й звучеше учудващо твърдо.

Сега беше ред на Рейчъл да се слиса. Това не беше майка й. Не, изобщо не. Като че ли пред нея стоеше друга жена. Нима може майка й да допусне нещо друго за възможно, освен раждането и запазването на това бебе? Но после си спомни последния път, когато тя я беше изненадала така — онзи ден, когато Рейчъл беше при баща си в болницата след първия му удар, колко силна и даже рязка беше тогава.

— Не знам — прошепна Рейчъл.

Ръката се плъзна от бузата й и тя погледна настрана.

Рейчъл проследи погледа й. Там, в ъгъла, стоеше чамовият гардероб, който майка й беше открила при разпродажба на гараж в провинцията, а след това беше организирала пребоядисването и лакирането му. А до него високото огледало в подвижна рамка и дървеното столче люлка от детската стая на Рейчъл. Тя знаеше, че ще изглежда точно на мястото си в тази стая, защото имаше усет за красота. Възможно ли е да допуска грозния акт на един вероятен аборт, върху който Рейчъл размишляваше сега?

— А той… искам да кажа, бащата… иска ли детето?

Сякаш нещо вътре в Рейчъл се сви на кълбо.

— Не.

— Ясно — Силви кимна, кораловите й устни се стегнаха в твърда линия, в която обаче се четеше разбиране.

— На колко седмици си?

— На малко. Само шест. Но, о, мамо, за мене то е вече истинско. Истинско бебе.

— Бебе… — копнеж се изписа върху лицето на Силви, но в следващия миг тя сякаш се стегна и каза. — О, Рейчъл, бих желала да мога да ти кажа какво да направиш. Или поне да те посъветвам. Но как бих могла? Правилният изход за мен може да се окаже погрешен за тебе.

— Но, мамо, какво би направила ти? — извика Рейчъл.

— По моето време нещата бяха различни. Хората бяха много по… консервативни. За жени в твоето положение проблемът не беше кой е правилният избор — те имаха само един изход.

— Но ако родя това бебе, то ще промени всичко. Животът ми ще се промени.

Силви се усмихна леко, с поглед, отправен към прозореца.

— Бебетата правят това при всички случаи — обърна се към Рейчъл все още с усмивка, но с очи блестящи от сълзи.

— Ти преобърна живота ми.

— Но ти си искала това — Рейчъл се мразеше за обвинителната нотка в гласа си. Нямаше никакво право да обвинява майка си.

— Не! — Силви поклати отрицателно глава. — Не исках да кажа това. Във всеки случай, това, което бих могла да желая, сега не е от значение. Искам да кажа, че не мога да те посъветвам. Но ме боли за тебе, скъпа моя. Ако бях на твое място, бих… — гласът й леко се пропука. — Е, не мога да кажа със сигурност какво бих направила, ако трябваше да избирам.

— О, мамо… — Рейчъл се изправи в леглото, стиснала силно одеялата и с двете си ръце. — Бих искала да знам какво да направя.

— Каквото и да решиш, скъпа, аз ще бъда до теб. Обичам те. Никога не забравяй това.

Вълна от благодарност залюля Рейчъл, в гърлото й заседна буца. Почувства отново възхищение от майка си.

— Ще кажеш ли на татко? — попита тя със страх.

— Не — Силви отново поклати отрицателно глава. — Баща ти те обича, но мъжете невинаги виждат тези неща по начина, но който ги виждаме ние.

— Мамо?

— Да?

— Искаше ли ме, преди аз да се родя? Искаше ли ме истински, повече от всичко друго?

В продължение на един дълъг миг, който като че ли звънтеше като струна във въздуха между тях, Силви мълчеше. Хладните й ръце се отпуснаха върху одеялото на Рейчъл. И ето я отново — онази бавна, тъжна усмивка, която Рейчъл беше виждала толкова пъти.

— Да, моя Рейчъл. Повече от всичко друго.

 

 

Дейвид гледаше право през нея.

На Рейчъл й се стори, че беше само част от антисептичния пейзаж на предоперационната, толкова анонимна, колкото бяха покритите с плочки стени и умивалниците от неръждаема стомана. Потръпна. Стомахът й отново започна да я присвива.

Моля те, не прави това за Бога. Не ме изоставяй.

— Доктор Петракис ме помоли да асистирам — каза тя нервно. В гласа й прозвуча омраза към него затова, че я караше да се чувства задължена да дава обяснение.

Като се опитваше да укроти гнева си, тя стъпи върху педала, който контролираше крана и пъхна ръце под горещата вода.

Очите на Дейвид — когато ги срещна — бяха хладни и отдалечени, безчувствено зелени на фона на покритите с плочки стени.

— Тя е негов пациент — каза той с леко свиване на раменете.

„А аз съм проклета глупачка“, мислеше Рейчъл и като се бореше със сълзите си, грабна четката, потопена в бетадин, и затърка ръцете си така яростно, че ожули кожата на кокал четата си.

Изминала беше седмица, седем ужасни дни, а тя все още се носеше наоколо като смахнат идиот — все още с надежда, все още в очакване за дума, за знак, за някакъв проблясък на чувство. Седмица на пълно отчуждаване и дори нещо по-лошо. Беше забелязала как я поглежда от време на време, като че ли е някакъв хлабав конец, провесен от безупречно подредената тъкан на живота му.

Наказваше ли я? Или наистина — както казваше Рет Бътлър — изобщо не му пукаше? Дейвид току-що беше приключил с измиването на ръцете си и тя бързо се обърна настрана, за да не може да види сълзите в очите й.

Влезе преди него през летящите врати в операционната. Още по-зелени плочки, неръждаема стомана, студени бели светлини от тавана. Рейчъл кимна на операционната сестра, мургаво момиче с меден оттенък на кожата; казваше се Вики Санчес. Тя бързо подреждаше стерилните инструменти върху плота от неръждаема стомана до операционната маса. Скалпели, хемостати, игли с медицински конец за зашиване.

Тромава фигура с посивяла коса и смачкана зелена операционна престилка закриваше отчасти операционната маса от погледа на Рейчъл. Доктор Петракис. Той изглеждаше килнат на една страна. А когато се обърна бавно и трудно с преувеличено внимание към нея, тя видя само почервенелите му очи и страх сви корема й.

Исусе, той беше съвсем пиян.

Предстоеше спешно извършване на Цезарово сечение на плацента бревиа, а ето го него, отнесен вече някъде. В Медицинския факултет не те учат как да се справяш със ситуации като тази.

И все пак, колкото и да беше странно, Петракис съумяваше да стои на краката си. Годините практика си казаха думата, помисли си тя. Без да иска започна да се моли.

— Къде е Хесън? — изръмжа Петракис. — Това ли се предполага, че трябва да правим — да стоим тук и да наблюдаваме как пациентката кърви до смърт, докато така наречения анестезиолог се мотае на горния етаж?

Гласът на Дейвид беше хладен и контролиран.

— Хенсън е ангажиран. Извиках Джилкрист — ще дойде всяка минута. И педиатър също. Смятам — за всеки случай — че тук трябва да има и педиатър. Какво става с пациентката?

Петракис се отдръпна и Рейчъл я видя — само корем като голяма купчина пясък на плажа, надигащ се от гънките на зелените, стерилни хирургически покривки — кожата й, намазана с бетадин, беше отвратително жълто-кафява. Като предмет от някакъв чудат езически ритуал в романа на Х. Райдър Хагарт, не можеше да не си помисли Рейчъл.

— Тя задържа при осем сантиметра — отговори Петракис. — За известно време бебето няма да отиде никъде. Но вече е загубила около двеста кубически сантиметра кръв. И не желая да вися толкова дълго.

Над стерилните покривки неподвижно гледаха две черни очи от пребледняло лице: като две дупки в салфетка, прогорени от цигара. Рейчъл беше обхваната от чувство на съжаление към нея. Нямаше да има обща анестезия в този случай — щеше да е лошо за бебето. Може би лек демерол. Това беше една ужасена млада жена в пълно съзнание. А този идиот Петракис говореше за нея, като че ли беше фолксваген в гараж, на който трябва да се монтира нов шумозаглушител.

Рейчъл се приближи, като се мъчеше да й внуши увереност с очите си.

— Скоро всичко ще се оправи, синьора — каза тя успокоително. — Ще си родите бебето, преди да разберете.

Жената проговори с тънък шепот. Рейчъл трябваше да се наведе, за да я чуе.

— Чувствам, че идва — каза тя. — Ще трябва да се напъвам.

В главата на Рейчъл забръмча тревога. Не, не, при плацента, смъкната над цервикса, няма нищо по-лошо от напъването за раждане. Това може да предизвика кръвоизлив. Вероятно с фатален край. За нея, за бебето или за двете.

Но Петракис беше казал, че шийката на матката се е разширила осем сантиметра. Това оставя достатъчно време на разположение. Обикновено часове при първо раждане. Все пак…

Рейчъл погледна Петракис.

— Каза, че трябва да напъва.

Изглежда обезпокоен, помисли си тя. Да, това наистина е сериозен проблем. Десетте седмици практика в гинекологичното отделение я бяха научили поне едно нещо: когато една жена каже, че трябва да се напъва, нищо не може да я спре.

— Невъзможно — излая Петракис. — Аз самият я прегледах преди не повече от десет минути.

Дейвид също изглеждаше несигурен. Но поне не беше готов да изостави настрана без внимание казаното от младата жена.

— Нека да я прегледаме отново.

И тогава Рейчъл видя нещо, което преобърна сърцето й. С вдигнати нагоре колене, пациентката напъваше, лицето й — стегнато в червения юмрук на болката. Между краката й вече се подаваше върха на малка главичка. Кръг от блестящ тъмен череп с размера на монета от двадесет и пет цента.

— По дяволите! — изруга Петракис.

За миг всичко като че ли замръзна, везни в равновесие и очакване да се наклонят към една от страните. Рейчъл изпадна в шоково състояние. Нищо не се случваше. Исусе Христе. Петракис само стоеше там с отворена уста, силно разкрачен, като се полюляваше едва забележимо — напомняше за пияница в отрезвителното, на който му се привиждат паяци и змии.

А в следващия миг като че ли няколко неща се случиха наведнъж. Петракис закрещя нещо неразбираемо на сестрите. Дейвид се наведе напред и пое нещата в ръцете си — с длани започна да помага на тъмната крехка главичка в стремежа й да се придвижи напред — и после сред хлъзгав поток от кръв и околоплодни води, се появи малко розово телце, което се люшкаше на края на ярка, тюркоазна пъпна връв. Момче.

Рейчъл се втурна да го поеме от Дейвид. Той връзваше пъпната връв; тя балансираше в ръцете си телцето с кървави ивици, тъпичките му като кибритени клечки ръчички се мятаха във въздуха, сгърченото му маймунско личице се свиваше в писък, докато тя го аспирираше. Всичко наоколо сякаш избледня за нея. Имаше очи само за чудото на този нов живот и й се струваше, че ярка, гореща лента се стигна около сърцето й. Съвършено. Скъпоценно. По-ценно от всичко друго на света.

И моето бебе ще бъде като това. Как бих могла да понеса да не му дам живот!

После вдигна очи.

Ставаше нещо страшно. Майката имаше кръвоизлив. Буен кървав поток изтичаше между краката й, изливаше се върху масата, стерилните инструменти, подредени върху плота, и образуваше тъмночервена локва на пода.

— Сестра! — извика плътен глас. — Започнете кръвопреливане — с две банки група, А, резус-фактор — положителен.

Дейвид. Той притискаше юмрук между краката на пациентката с цялата тази кръв — неочаквано, шокиращо.

Мили Боже, какво прави той?

И в следващия миг Рейчъл разбра.

Втурна се към пациентката и натисна надолу корема й — стори й се, че ръцете й са потънали в пудинг — натискаше силно, докато Дейвид масажираше матката в трескав опит да я принуди да започне контракции.

— Дайте ми малко ергометрин — рязко извика той на Вики. — И, за Бога, сестро, повече кръв или ще я загубя. Кръвното налягане пада до осемдесет. Видът й е ужасен.

— Не чувствам нищо! — чу Рейчъл собствения си вик. — Няма контракции.

— По дяволите! Няма да допусна да я загубя — зелените очи на Дейвид изсвяткаха над маската му към нея така блестящи, че за момент я ослепиха. Сърцето й подскочи в отговор, ръцете й още по-силно започнаха да мачкат като тесто корема на жената.

— Започвай, по дяволите! Свивай отпускай, свивай отпускай — шепнеше тя през стиснати зъби.

И ето, ръцете й го почувстваха — отначало слаби вълни, после стягане, о, Исусе, да, да.

— Това е то — каза тя задъхано. — Добро момиче. Продължавай така — маската й беше мокра. Разбра, че плачеше.

Кръвоизливът намаляваше. Накрая — спря. Дейвид вдигна очи и срещна погледа на Рейчъл. Очите му искряха от тържество, на предната част на хирургическото му кепе имаше тъмночервено петно с формата на изгряваща луна. Той изтегли юмрука си и тя видя, че ръката му беше покрита с кръв до лакътя.

Дейвид смъкна маската си с кървави пръсти и откри широка усмивка под нея. За миг Рейчъл беше обхваната от чувство на безтегловност — сякаш беше вдигната няколко фута във въздуха, а след това спусната отново на пода. Стаята се въртеше, стомахът й се беше качил на мястото на сърцето…

— О, по дяволите! — каза той, като я притискаше в прегръдката си.

* * *

Дейвид смъкна кървавите си ръкавици и ги хвърли в кофата за отпадъци в предоперационната. В главата на Рейчъл се въртяха думи, но никоя от тях достатъчно силна, за да изрази точно чувствата й.

„Видях те там вътре — искаше й се да каже. Видях как се бореше. Видях и как изглеждаше, когато разбра, че си спечелил. Нито един човек, който може да изглежда така, не би могъл истински да желае да унищожи живот.“

— Не мога да повярвам — каза тя неуверено.

— Какво.

— Доктор Петракис. Не се и опита да направи нещо.

Тя пристъпи към него, за да му помогне да се съблече; хирургическото му облекло беше на кафяви петна от засъхваща кръв. Не виждаше лицето му, но можеше да почувства стегнатите мускули на раменете.

— Той подписа смъртната си присъда днес. Твърде много хора видяха. Дори и Доналдсън не би могъл да пропусне този факт.

Но Рейчъл не искаше да слуша за Петракис или Донълдсън днес, този администратор с глава като пуканка.

— Дейвид — каза тя тихо, — ти ми липсваше.

Той се обърна внезапно към нея — и този път я гледаше така, сякаш тя беше единственото нещо от значение на този свят. Видя нещо ярко да просветва в очите му. Облекчение.

— Не тук — каза той тихо, като я стисна силно за китката. — Твърде много хора има наоколо. Разреши ми да те поканя на чаша кафе.

Два етажа по-надолу беше закусвалнята на самообслужване: море от лица, облаци изпарения с различни миризми. Рейчъл запази две места, а Дейвид се нареди на опашката и се върна с натоварена табла.

— Взех ти един сандвич — каза той. — Имаш вид на човек, който не е ял цяла седмица.

„Всъщност, Дейвид, не съм. Наричат това сутрешно прилошаване, но при мен то е сутрешно, следобедно и нощно прилошаване.“

Тя сви рамене.

— Предполагам от заетост. Знаеш как стават тези неща.

— Да, знам. Какво ли не бих дал за една прилична вечеря и цяла нощ непрекъснат сън.

— Направи голяма работа с онова момиче там горе.

— Бих желал само Петракис да беше достатъчно трезвен, за да може да я оцени — каза той и се засмя с горчивина.

— По дяволите Петракис. Ти беше на мястото си. Не се паникьоса. Ако бях на мястото на това момиче, бих била благодарна на Б… — спря се. Лицето й пламна, очите й се напълниха с горещи сълзи. Не, по дяволите, няма да ревеш. Никой не е длъжен да те съжалява.

Протегна ръка за чая, който беше поискала вместо кафето, не беше редно да пие кафе заради бебето — но Дейвид я хвана и я притисна между двете си ръце. Мили Боже, точно това, за което копнееше, толкова просто нещо, а така чудесно — неговото докосване. Сега вече нищо не можеше да спре сълзите й.

— Рейчъл, Господи. И ти ми липсваше. Не мога да повярвам в собствената ни глупост — да се караме по този начин. Аз съм едно лайно.

Тогава защо не позвъня? Защо ме отбягваш? Защо ме караше да се чувствам като прокълната от Бога, като болна от проказа?

Не, не. Искаше да потисне този гневен глас вътре в себе си.

— И аз съжалявам — каза тя. — Не трябваше да ти стоваря всичко това по този начин. Да заявявам, че искам бебето, без да сме поговорили по въпроса. Но нека сега забравим това! Не можем ли да започнем отново? От този момент? Тук?

Кажи ми, че ме обичаш. Моля те. Че поне ще бъдеш готов за разговор относно бебето, докато ти обясня как според мен можем да разрешим този проблем.

Той стисна още по-силно ръката й, почти й причини болка. Усмихваше се със същия тържествуващ поглед, който тя видя в операционната.

— Знаех, че ще дойдеш на себе си. Исусе, Рейчъл, няма нищо друго, което да желая повече. Всичко ще бъде, както си беше. Ще се погрижим скоро за тази работа.

— Какво искаш да кажеш, Дейвид?

Гледаше я, сякаш не можеше да повярва, че е задала такъв въпрос.

— Как какво? Абортът.

Рейчъл като че потъна в дълбок кладенец, черна вода се затвори над главата й, лиши я от въздух. Черна и студена. Толкова студена, че се вледени. Опита се да си представи, че прави аборт. В известен смисъл — лесна работа, само едно малко парченце от нея. И тя би могла да си каже: „Виждаш ли? Не е чак толкова страшно.“ А следващия път, когато някой поиска късче от душата й, ще бъде още по-лесно да го даде, защото ще има точно с толкова по-малко от нея, за което ще трябва да се бори. Докато накрая от нея няма да остане нищо. Нищо, което да има значение.

Не. Няма да го направи. Не може.

Рейчъл се изправи на крака и сякаш изплува от тъмнината в нея, отблъсна стола си назад. Погледна надолу към Дейвид и видя истинския му образ в ярката светлина.

— Какво има? Защо ме гледаш така? — той се изсмя нервно, добре изглеждащ мъж в дебел, жълт пуловер с малък алигатор, пришит на дясната му гръд и сребърна гривна за самоличност около лявата китка. Мъж с отблъскващ израз на предателство върху красивото му лице.

— Мислех, че си някой, на когото може да се разчита — каза тя. — Виждам, че съм сгрешила.

И тя тръгна бързо към изхода, като се блъскаше в маси и столове, заслепена от сълзите, цялата само болка, ужасяваща болка в сърцето.