Айлин Гоудж
Градината на лъжите (43)

Глава 41

Роуз седеше до прозореца и гледаше с неподвижен поглед навън. По някое време разбра, че беше стояла така с часове. Едва сега забеляза, че се е смрачило, все още обилно валеше: под всеки жълт конус светлина от уличните лампи се вихреше малка виелица от снежинки. Тротоарът беше побелял. Този нов сняг, който милостиво покриваше мръсотията и боклуците по улицата, сякаш преобрази града, в чието бяло платно, върху което всеки момент можеше да се появи чудна картина. А аз… Ще бъде ли моят живот по-различен сега? По-добър може би?

Колко вдървена се чувстваше. Откога седеше тук? Може би часове. Откакто напусна дома на Силви, тя като че ли загуби всякаква представа за времето.

Мислеше за този дълъг следобед, който беше прекарала в голямата къща на Ривърсайд Драйв; бавното топене на леда в нея под мекото одеяло от мохер, а тя свита на кълбо върху дивана пред премигващия огън в камината. Отпиваше малки глътки портвайн и говореше… говореше… Разказа на Силви всичко, което можеше да си спомни за собствения си живот. Спомни си как Нани я беше обвинявала и унижавала години наред и устата й избухна още по-силен гняв, отколкото си беше мислила, че крие в душата си. Но и нещо друго се беше почувствало в разказа й, и това беше любовта й към Мари и дори към Клеър. Тя каза на Силви всичко за Брайън — колко дълго го беше и обичала, и мразила, как беше мразила и Рейчъл…

Силви я отрупваше безмилостно с въпроси, измъчвана от ненаситен глад да научи всичко; и Роуз постепенно беше почувствала как, докато говореше и говореше, се освобождаваше от последните капчици обида и се чувстваше все по-леко и по-освободена, докато накрая гласът й започна да се изчерпва. И тогава се отпусна назад на меките възглавници на дивана, твърде изтощена, за да каже нещо повече.

Те и двете бяха мълчали дълго време. Роуз чуваше само пукането на дървата в камината и сухото съскане на снега срещу прозорците. В продължение на един прекрасен миг тя си разреши да пофантазира какво ли би било, ако беше израснала в тази къща. Ето я, в малка рокличка, пропълзява в топлия скут на Силви и се обляга на меката й гръд.

После Силви се наведе напред и взе ръката й в своята.

— Има нещо, което съм длъжна да ти кажа, скъпа моя — сериозният тон на Силви я накара да се вцепени — каквото и да беше то, тя нямаше желание да го чуе.

— Не очаквам да го разбереш, но се надявам, че поне ще се опиташ — Силви направи пауза, но в този миг и тишината изглеждаше заплашителна.

— Какво е то? Какво искаш от мен?

— Става въпрос за Рейчъл — продължи Силви, като отмести очи и се загледа в огъня.

В нея отново избухнаха възмущение и обида. По дяволите, това беше нейният ден! Рейчъл беше имала майка й през целия си живот плюс всякакъв лукс, какъвто човек може да си представи. Защо Силви разрушава нейния единствен ден от живота, за който Роуз винаги беше мечтала?

— Какво Рейчъл? — запита тя и усети гнева, който беше пропълзял в гласа й.

— О, Роуз, не разбираш ли! Как всичко това може да й причини болка — как ще страда, ако разбере, че не съм истинската й майка? — Силви въздъхна дълбоко и затвори очи за момент. — О, от друга страна, как мога да те моля да лъжеш заради мен? Нямам право на това, знам. Така ужасно си страдала вече. Но, моля те, умолявам те, преди да направиш или кажеш нещо, да обмислиш внимателно последствията. Така ти… няма да стигнеш до положението да казваш на Рейчъл за моето престъпление срещу тебе, за това, което аз, а не тя, съм направила.

— И така, ние никога няма да кажем на Рейчъл. Тя ще продължи да живее с нейния мит, а къде ще бъде моето място? — студено заяви Роуз. Тя се чувстваше измамена — като дете, на което в един момент е бил подаден подарък в изящна опаковка, само за да бъде грабнат от ръцете му в следващия миг, преди дори да може да го разтвори.

Силви стисна ръката й.

— О, Роуз. Нито Господ, нито който и да било друг може да ти върне обратно това, от което съм те лишила. Със сигурност не и Рейчъл. Ти и аз… трябва да опитаме да започнем оттук. От този момент, от този ден. Като приятелки. Това, което чувстваме, което знаем, няма да се промени, ако се въздържим — ако не кажем всичко на глас.

Лъжи, лъжи и още лъжи, се беше изкушила Роуз да я среже. Но нещо — не беше сигурна какво — я задържа. Не каза нито не, нито да, каза само, че ще помисли. Беше прегърнала уморено Силви, запаметявайки усещането на крехките й кости под меката кашмирена жилетка и слабото, приятно благоухание на парфюма й, а после си беше тръгнала, като част от нея се питаше дали ще види Силви отново, дали всичко това наистина се е случило.

Но сега… като седеше тук и прехвърляше всичко отново, тя можа да разбере колко е права Силви. Какво престъпление беше извършила Рейчъл? И не беше ли вече страдала достатъчно с това дело? Не, няма да бъде справедливо.

И все пак част от нея — оскърбеното и наранено дете, свито дълбоко в сърцето й — искаше да причини болка и на Рейчъл, да я накаже за всичките добри неща, които беше имала на разположение, за любовта, която трябваше да принадлежи на нея, на Роуз. И тази част от нея ще продължава да отхвърля Рейчъл през целия остатък от живота й, но Роуз искаше и Силви — това, което Силви предлагаше — приятелство, което може би ще се превърне някой ден в близост, дори в обич. А тя не можеше да изкара всичко това на открито, да нарани ужасно Рейчъл и после да очаква истинска обич от страна на Силви. Невъзможно е да започнат по този начин.

Силният вятър заблъска в прозореца и той звучно издрънча. Роуз погледна надолу и видя самотна фигура да бърза по заснежения тротоар, сгърбена, стиснала палтото си към врата. Мъжът изглеждаше като изгубен, раменете му — покрити със сняг; тя се замисли за себе си и собствената си самота тук.

Неочаквано беше обхваната от копнеж по Макс, за ръцете му около нея, за прегръдката му и нейната сила, за миризмата му, топла и естествена. Почувства болка. Тази вечер той тръгваше за Лос Анжелис! Сигурно вече е тръгнал.

„Глупачка — подиграваше й, се глас вътре в нея. — Макс не те напуска. Ти си тази, която го отпрати.“

Онзи ден, когато го заварих да почиства канцеларията си — защо не му казах тогава, че го обичам? Бих могла да му кажа. Проклетата ми глупава гордост ли беше причината? Или беше нещо съвсем друго? Защо се страхуваше да допусне Макс до себе си? Какво, ако Макс й причини същата болка, каквато й беше причинил и Брайън?

„Но аз не искам да бъда повече сама“ — мисълта се избистри в нея, ясна и чиста като камбанен звън.

Беше живяла във вътрешна самота така дълго. Но сега повече не можеше. Тя искаше Макс. Искаше го повече от Силви, повече от всичко друго.

Може би… може би все още би могла да го настигне, да се види с него.

Роуз почувства, че сърцето й бързо заби. Скочи и се втурна към кухнята. Осем часа. Може би все още имаше време.

Грабна телефона, набра номера. Моля те… моля те, Макс, бъди там!

По дяволите, никой не вдигаше слушалката. Тя почака, чуваше свободния сигнал. Искаше й се да срита нещо, да удари стената. Не беше честно. Надигнаха се сълзи, гърлото й сякаш се поду, почти я задуши.

Спомни си, че самолетът му излита в десет часа. Той беше съобщил писмено в канцеларията на всички точните си движения по часове, в случай, че на някого се наложи да се свърже с него. Летище Кенеди, десет часа вечерта — всяка една от тези думи бяха като издълбани в съзнанието й в такова лошо време сигурно няма да спазят часа на излитане, така че — ако побърза — може и да стигне навреме.

Ето я сега пред шкафа, дърпа зимните си ботуши, мята тежкото си зимно палто, пръстите й се преплитат по копчетата. Погледни се само! Вече трепериш от студ, а още не си излязла от стаята.

Успя веднага да хване такси. Но движението по Лонг Айлънд Експресуей беше така забавено, че накрая почти спряха. Роуз ругаеше снега, камионите, които нагло изпреварваха всички други коли, хората, които ежедневно пътуваха до работата си в града и обратно, и сега задръстваха пътя — би трябвало да си помислят, преди да излизат в такова време! Всемогъщи Боже, при тази скорост тя никога няма да стигне там. Погледна часовника си. Девет часа. Сигурно вече се качва в самолета. Господи, тя трябва да му каже. Моля те. Не можеш да го оставиш да си тръгне, без да… не може…

Моля те, Макс… моля те, бъди там.

Бързо обхвана с поглед информационното табло за отлитащите самолети и веднага го откри. Полет 351, Лос Анжелис, 10:05, Вход 12. Според нейния часовник това все още й даваше на разположение шест минути.

И Роуз се затича, като се промъкваше през тълпите, почти се блъсна в огромен негър, който влачеше гигантски куфар, едва не падна върху някакво дете. Номерата на входовете към самолетите нарастваха, четири, сега шест, седем, девет…

Дванадесет. Вход дванадесети. С чувството, че дробовете й се пръскат, тя профуча край гишето във фоайето. Вратите към самолета бяха затворени! Но може би тя все още би могла да мине през… може би…

И тогава Роуз го видя. Зад огромния прозорец в метална рамка премитаха светлини, плъзна се тъмното тежко тяло на самолета.

Самолетът на Макс. Отдалечава се от входа.

Тялото й натежа, краката й като че ли потънаха в пода.

Макс… о, Макс…