Метаданни
Данни
- Серия
- Градината на лъжите (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Garden of Lies, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Благовеста Дончева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 37гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget(2011)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Айлин Гоудж. Градината на лъжите
ИК „Бард“, София, 1994
Редактор: Ани Николова
Коректор: Мария Иванова
История
- —Добавяне
Глава 2
Ню Йорк, 1963 година
Рейчъл погледна чинията си и се намръщи — пържено яйце сред три подредени триъгълника от препечени филийки. Кръгло като маргаритка и без нито един мехур. Знаеше, че Бриджит ги пържи в специално приспособление, за да може краищата да бъдат така съвършени като всичко друго в тази къща.
Вилицата в ръката й, изработена от любимото сребро на мама, беше излъскана до огледален блясък. Улови собственото си изкривено отражение в нея — кръгли сини очи, разпиляна светлокестенява коса.
— Няма да отида — каза Рейчъл спокойно в отговор на въпроса на майка си.
Как би могла? След последната нощ с Джил? Да се облече официално, да флиртува, да се преструва, че всичко е наред? Господи, каква шега би било това.
Думите на Джил се върнаха обратно като бодвания от остър трън: „Защо не си признаеш, Рейчъл? Ти не си чак толкова морална. Не е това причината, поради която не ме допускаш изцяло до себе си. Причината е, че ти всъщност не харесваш секса. Ти си фригидна. Или, може би, в действителност имаш нужда от момиче.“
Рейчъл заби вилицата си в жълтъка като наблюдаваше как се пука и изтича върху чинията, декорирана със синя върба. Разлетият жълтък покри плачещата върба и трите фигурки, които пресичаха мостчето.
Джил я беше вбесил. От всички надути нищожества в Харвард спечели той — но вътре в нея я гризеше мисълта: „Боже, а ако е истина?“
„Приеми нещата такива, каквито са — заповяда си тя. — Не е само Джил, който не успя да събуди желание в теб. Нещо липсваше в опитите ти с всички момчета досега.“
Двайсетгодишна и все още девствена. Не, както беше изтъкнал Джил, защото е много морална. Не. По-лошо. Истината е, че досега в нея не се беше появило желание и нужда.
Рейчъл се вгледа в разляния яйчен жълтък с лека погнуса. Само че погнусата й нямаше нищо общо с отблъскващия вид на закуската й, нито с бирите, които беше изпила предната вечер.
Всичко е концентрирано в секса, мислеше тя. Всичко.
Модите. Парфюмът. Горните корици на списанията. Даже телевизионните реклами на пасти за зъби. Като че ли всеки един в този свят или мислеше за секс, или говореше за него, или го вършеше. Какво не е в ред с мен?
Беше ли това като началните уроци по плуване? Или се справяш добре, или потъваш като камък?
Или, може би, тя беше родена такава. Само нормална външно, даже хубава, но всъщност деформирана. Рейчъл си спомни един ден от детството си. Старата леля Уили в нейното визонено палто и задушаващата й парфюмирана прегръдка, а след това тракането й, обхванатите и бузки от дланите й: „Също като кукличка! Така изящна! А тези сини очи, Силви, трябва да ги е взела от Джералд? Но откъде е дошло това хубавичко, кукленско личице? Не от теб или от майка ти. Чудя се от кого?“
— „Момичето с лейката“ — беше отговорила тържествено Рейчъл.
Мама казваше винаги, че Рейчъл й напомня за тази картина на Реноар. Беше й я показала в една книга — малко момиченце с вълни от червеникавозлатиста коса и ясни сини очи, в рокля със същия цвят, изправена във вкаменена поза сред градина с лейка в ръка.
Рейчъл мразеше тази картина и веднъж, когато беше в много лошо настроение, я надраска с цветен молив.
Защо хората винаги й повтаряха, че е изящна, умна и обична? Тя копнееше да тича през отекващите стаи на голямата им къща, вместо да върви тихо и кротко, както изискваше мама, искаше й се да крещи с пълно гърло, да търкаля колела по пъстрите килими. Не да бъде като кукла или момиче с глупава лейка в ръка, а като птица или диво създание — да прави каквото иска, без да я е грижа, какво ще си помислят другите за нея.
Сега се питаше дали през цялото време не се беше измъчвала за неща без значение. Беше живяла с копнежа да бъде висока и силна като амазонките, за които беше чела, когато през цялото време в нея е имало някаква ужасна, скрита деформираност. Липсващи хормони или парализиран сексуален нагон. Или даже, не дай Боже, нещо извън нормалното там, долу.
— Рейчъл, какво ти става? — гласът на майка и стигна до нея.
Рейчъл вдигна очи. Баща й беше вглъбен във вестника си, но майка й я гледаше с онова тъжно, леко учудено изражение, което тя като че ли винаги имаше, когато не стигаха до съгласие за нещо. Би ли могла да каже на майка си? Майка й, която се заобикаляше само с хубави вещи, стереоуредбата, от която се чуваше винаги камерна музика, копринените шалове и бродираните носни кърпички, скъпоценните й рози. Тя самата изглеждаше като цвете, стройна и елегантна с гористозелени очи и бледа, почти бяло руса коса. В осем и половина сутринта, вече начервена и облечена в дългата си скъпа домашна роба на маргаритки, изпращаше баща й в банката.
Майка сигурно ще бъде ужасно шокирана. Никога не е говорила за секс, поне не с мене. Питам се дали тя някога се е чувствала по този начин, изпълнена със страст към татко… Или към някой друг.
— Просто нямам сили за това и нищо повече — каза Рейчъл. — Изпитът по висша математика ме довърши. Не съм имала повече от двадесет минути сън миналата седмица.
Тя въздъхна, вдигна триъгълно парче препечена филийка и натопи края му в лепкавия жълтък.
— Когато реших да уча медицина, мислех, че ще правя дисекции на, например, овнешки очи или кравешки сърца, няма да държа изпити по интегрално смятане.
Забеляза, че майка й трепна от отвращение — Силви все още не можеше да се примири с желанието й да стане лекар. Чувство на раздразнение бързо премина през Рейчъл.
По дяволите, няма да бъда като нея. Като чифт копринени чорапи, красиви, но уязвими. Да, тя е за това да се върши добро, но, по възможност, без за целта да е нужно да си мърсиш ръцете.
Нова мисъл изпълни Рейчъл с тревога. Представи си, че приличам много повече на нея, отколкото смятам — че сексът не е от особен интерес за мама — изобщо не мога да си я представя да го върши с татко по начина, по който София Лорен го правеше с Марчело Мастрояни в „Развод по италиански“ — и представи си, че такова едно нещо може да се унаследява, също като цвета на очите или на косата?
— Приемът ще бъде след две седмици — напомни й меко Силви и като се усмихна леко, наля мляко от сребърна каничка в кафето си, разбърка го бавно и грациозно. Лъжичката й с лек звън докосваше скъпия порцелан на чашката.
— Току-що си спомних как Мейсън те научи да плуваш — трябва да си била четири или петгодишна. Първата зима, след като татко ти купи мястото в Палм Бийч. Не е ли така, Джерълд?
Баща й вдигна очи от „Уол Стрийт Джърнъл“.
— Ммм? О, да, да. Ти и онова момченце вечно измисляхте едни или други щуротии. Повечето от тях лоши.
Той хвана погледа на Рейчъл, намигна й и за момент тя почувства невидимия пръстен, който обгръщаше само тях двамата. И в следващия миг си помисли с болка. Той изглежда толкова възрастен.
Излъскан гладко от възрастта като стария, чаен сребърен сервиз на майка й. Видя посипания му с лунички скалп под сребристата коса, фина, като паяжина, ръждивите петна по лицето му и сърцето й се сви от болка при мисълта, че може би скоро ще го загуби.
Спомни си, когато я вдигаше нагоре и я люлееше над главата си. А тя, увиснала във въздуха, поглеждаше надолу в блесналите му очи и виждаше любовта му към нея, съвършена и искряща, и чувстваше — о, блаженство, пълно щастие.
Спомни си и как седеше в скута му в потъналия в сумрак и с мирис на кожа хладен кабинет, и слушаше музика, а това беше истинско удоволствие, защото всяка плоча си имаше приказка, която баща й разказваше, като играеше всички различни герои. Някои от тях така глупави, а някои — толкова тъжни. До осмия си рожден ден тя знаеше всяко либрето наизуст. И тогава той я заведе — само те двамата — в Метрополитен Опера, която тя възприе като най-красивото място в света, и те гледаха нейната любима опера „Сватбата на Фигаро“.
Но сега, по дяволите, той изглеждаше не само по-слаб, но и някак по-крехък, движенията му бяха по-предпазливи, очите му пламтяха, като че ли зад тях гореше огън, който постепенно го поглъщаше.
Спомни си с болка онзи ужасен ден преди три години, когато им позвъниха, че баща й е бил бързо откаран в интензивното отделение на болницата „Ню Йорк“. Тя се беше втурнала там от училище и, твърде уплашена, за да може даже да чака асансьора, се беше затичала нагоре по стълбите. Накрая стигна до стаята му, разрошена и задъхана. Когато го видя, посивял и съсухрен под пластмасовата кислородна маска, като мумифициран, изложен за разглеждане, с всичките тези тръбички, които излизаха от него, тя беше обзета едновременно от отчаяние и ярост. Защо не направят нещо, не го излекуват, тя — шестнадесетгодишна и висока само малко повече от пет фута — искаше да се разкрещи на санитари, сестри и доктори, които не правеха нищо, а само си говореха и драскаха бележки по диаграмите. Защо не стояха при него, за да работят бясно за подобрение на състоянието му? Рейчъл искаше страстно да го види отново здрав — винаги ще си спомня този ден, даже точната минута, когато с впити в студената метална рамка на леглото му ръце, и чело, притиснато към грубия чаршаф, тя обеща на себе си и на Бога, че ако баща й оздравее ще стане лекар. Така тя никога няма да се чувства толкова глупава, толкова безпомощна, толкова зависима от хора, които не искат да направят нищо.
Рейчъл прогони страшния спомен. Мейсън. Те говореха за Мейсън Гоулд, нали?
— Спомням си, той едва не ме удави — каза тя със смях, — нарече ме глупаво мамино детенце и пъзла и така ме вбеси, че скочих в най-дълбокото място и потънах като камък.
Силви вдигна поглед, тъмнозелените й очи бяха разширени и разтревожени.
— Никога не си ми казвала това.
Последното, което бих направила, мамо, помисли Рейчъл, но всъщност само сви рамене.
— Би ли ме пуснала отново близо до този басейн, ако знаеше?
Последва дълъг момент на мълчаливо съгласие с казаното, разменен поглед между Джералд и Силви. До Рейчъл достигнаха успокоително познати домашни звуци, тракането на чинии от кухнята на Бриджит, тихото ръмжене на Порша, която се чешеше под масата, тиктакането на часовника на полицата над камината. Помисли си: „Господи, те си представят какво би било, ако се бях удавила, ако бяха ме загубили.“
Почувства се притисната надолу като че беше нарамила огромна, тежка раница — твърде много любов, съдба на единствено дете. Как беше копняла за сестричка или братче. Но, въпреки че майка й държа бебешкото креватче в детската стая много дълго време, бебета не дойдоха. И Рейчъл беше играла в замяна с безкраен парад от кукли, които й се подаряваха тържествено на всеки рожден ден и Chanukah[1] в лъскави кутии, завързани с големи сатенени панделки — Мъфи кукли, кукли булки, Бетси Уетски, Барби — но винаги беше загубвала интерес, след като разбереше, че никаква сила на въображението не можеше да ги превърне в истинска сестричка, която би могла да прегръща и обича и която би я обичала.
Рейчъл погледна майка си, която продължаваше механично да бърка изстиващото си кафе, дългите й тънки пръсти бяха прозрачни почти като чаша от фин порцелан. Погледът на Рейчъл премина покрай Силви, обхвана тъмния блясък на скъпия бюфет, украсен с големи, изящни свещници и пълен със сребърни подноси. А на другата стена беше китайският шкаф на майка й с кристал, който примигваше зад скъпите стъкла. Съвършена красота… част от майка й. Като че ли разделящата граница между нея и тази къща беше изчезнала с времето и двете се бяха слели в хармония.
И все пак някакво мистериозно чувство витаеше около майка й, нещо, което често пъти я водеше до странно самовглъбяване. Рейчъл не можеше да си спомни случай, в който да не е почувствала тази тиха тъга, която лягаше като сянка между тях. Когато майка й я прегръщаше, прегръдката й беше твърде стегната, почти задушаваща — като че ли се страхуваше, че Рейчъл би могла да се изплъзне от нея.
Рождените дни, особено когато майка й не знаеше, че Рейчъл я наблюдава, усмивките, които никога не стигаха до очите й. Рейчъл духаше свещичките и се молеше горещо година след година за едно и също нещо. Моля те, Боже, направи майка ми щастлива.
Защо, защо тя не можеше да бъде щастлива? Какво повече би могла да иска?
Рейчъл си спомни детските агонии, безкрайните въпроси, които си задаваше — дали друго дете би могло да направи майка й щастлива. Или — може би — тя беше виновна? Ако беше друга, по-послушна и се държеше по-прилично — като онова лъжливо скромно момиченце с лейката. Би ли била мама щастлива тогава?
— Изяж си закуската, скъпа — подкани я нежно Силви. — Изстива.
— Не съм гладна.
Лицето на Силви се напрегна.
— Добре ли си?
Ето ни пак там.
— Добре съм, мамо. Чисто и просто снощи се върнах почти в два часа, а когато си легнах, Порша пожела да се вмъкне в леглото при мен. Изглежда, съм й липсвала.
Рейчъл надзърна под масата — дебелото, черно ловджийско куче лежеше в краката й и доволно хъркаше. Тя леко го погали с палеца на крака си, обхваната от прилив на нежност към този мелез, когото беше спасила като малко кученце. Когато вдигна очи към Силви, видя, че майка й все още я наблюдава с тревога.
— Честна дума, мамо. Нищо ми няма.
Господи, ще спре ли тя някога с това? Целият ми живот, всяко обелено коляно и одраскан лакът — всеки би помислил, че съм болна от епилепсия или рак. Бедната мама. Всеки път, когато се връщах вкъщи насинена и изподрана от катерене по дърво или падане от колело, тя беше тази, която плачеше.
Без да иска, Рейчъл си спомни деня, в който се изгуби пред магазина на „Сакс“. Беше в дните преди Коледа. Трябва да е била петгодишна, едва порасла достатъчно, за да може сама да натисне въртящата се врата. Майка й гледаше нещо на първия щанд, когато Рейчъл чу звънчетата на Дядо Коледа на улицата. „Само ще надзърна“, реши тя. Ще изтича навън за миг и след това ще се върне обратно, без майка й даже да забележи отсъствието й. Но навън имаше твърде много хора. Тя беше повлечена от тълпата и понесена като лист от бърз поток. Не можа да се освободи, докато не измина почти няколко преки по-долу от магазина. Валеше сняг, във въздуха се въртяха големи снежинки като парчета памук и бавно падаха надолу, затруднявайки видимостта. Когато се върна в магазина с подгизнали крака, майка й вече не беше там.
Рейчъл никога не забрави този миг, ужасната паника, това чувство на пропадане надолу под лъжичката. Даже на тази възраст тя не беше уплашена за себе си, а за майка си. Знаеше колко се е изплашила тя от внезапното й изчезване. Рейчъл затича напред-назад между пазаруващите, като с мъка сдържаше сълзите си и претърсваше всяка пътека между щандовете.
След като обиколи всички щандове, тя отново излезе навън. Може би майка й я търсеше там. Тя постоя малко до Дядо Коледа, като наблюдаваше как дрънка звънеца си и хората поставяха стотинки в паничката му — и тогава един любезен полицай я запита дали не се е загубила. Когато му отговори утвърдително, той постоя малко с нея, докато дойде боядисана в зелено и бяло кола и друг полицай, който я откара вкъщи.
Лицето на Силви тогава беше като издялано от камък в памет на Рейчъл. Не можеше да забрави книжната бледост на кожата й и подпухналата червенина на очите й. И как цялата трепереше, когато притегли Рейчъл в прегръдката си, притискайки я така силно, че детето едва можеше да поеме дъх. И през цялото време тя ридаеше и я докосваше по косата, ръцете — сякаш да се увери, че Рейчъл е наистина там, при нея, цяла и невредима.
— Всичко е наред, мамо — Рейчъл се беше опитала да я успокои, самата тя разплакана, с лице, заровено в ароматната коприна на косата й. — Не плачи. Моля те. Знаеш ли, даже не съм се изгубила. Не съвсем. Освен това, сама намерих пътя за дома. Е, полицаят помогна, но аз знаех пътя. Мамо? Мамо?
Кога за първи път разбра, че майките на другите момичета не бяха като нейната? Странно, те се обличаха като нея, имаха същите прически и пазаруваха в същите магазини, въпреки че повечето от тях не бяха така стилни като майка й, и все пак бяха различни.
С майка й беше много по-вълнуващо. Тя превръщаше всяко нещо, което правеха заедно, в нещо специално, нещо важно. Другите майки просто водеха момиченцата си в парка или на куклени представления. Майка й я водеше в музеи, мистериозни гробници с позлатени саркофази от древен Египет и стаи, пълни с чудесни картини и произведения на изкуството — например, цяло японско селище, гравирано на един-единствен зъб от слонова кост, картини на пълни, голи жени и крилати ангелчета, красиви, избродирани с мъниста кесии, шити от ескимоси. И хванала я за ръка, й обясняваше подробно всяко нещо, като го превръщаше в истинско чудо за нея.
И все пак, майките на приятелките й бяха като че ли много по-естествени. Те превързваха обелените колене на децата си като че ли мажеха с масло парче препечена филийка. Понякога им крещяха и се ядосваха. Но ако човек закъснее петнадесет минути от училище или се върне в къщи с разбит нос, не се разпадаха на части.
И все пак, странно, при истинска криза майка й се държеше твърдо. Рейчъл си спомни деня, в който баща й получи сърдечен удар и майка й я намери да ридае до болничното му легло. Беше я хванала здраво за ръката и бързо я изведе в коридора. Рейчъл смаяна и с изненада откри, че зелените очи на майка й блестяха не от сълзи, а от гняв.
— Няма да разреша това! — каза й за първи път остро Силви. — Държиш се така, като че ли умира. Той ще се оправи. Ще бъде добре. И за Бога, преди да се върнеш в стаята му, върви и се наплискай със студена вода. Няма да разреша баща ти да отвори очи и да помисли, че стоим shivah[2] за него.
Да, майка й беше истинска мистерия в някои отношения. Рейчъл беше прочела някъде, че копринени конци, сплетени до дебелината на стоманено въже, са по-здрави и издръжливи. Майка й беше като тях, по-силна, отколкото всеки друг би могъл да подозира… може би, дори и самата тя.
— Означава ли това, че отиването ми на този прием е от голямо значение за теб? — попита Рейчъл, като наблюдаваше майка си как поднася чашата към устните, изпълнена със силно желание, даже сега, да й направи удоволствие, да прогони тази постоянна тъга от очите и.
Силви постави леко чашата си върху изящната чинийка.
— О, Рейчъл, не става въпрос за мен. Искам го заради теб, не разбираш ли? Когато растях… — отдалеченост пропълзя в очите й, но тя бързо се стегна. — Във всеки случай, не беше толкова лошо. Само че… самотно. Да, около момиче на твоята възраст трябва да има младежи, които да го ухажват.
Рейчъл се изсмя.
— Младежите вече не ухажват момичетата, мамо. Те ги… чукат.
Тя си помисли за Джил и потръпна от студ. Видя, че навън вали, тежки капки почукваха по прозорците. Само след няколко дни беше Денят на Благодарността, следваше Chanukah. Тя беше купила голям шал за Джил, кашмирен, меко меланжирано синьо.
Влюбена ли съм в него? Но не можа да си спомни някога да се беше разтопила в нега отвътре по начина, по който се предполага, че това става, не, дори не и в началото. Очарована от него, да, от начина, по който той се смееше на глупавите й шеги и веднага й отвръщаше с още по-сполучливи от негова страна. От разсеяния му начин на обличане — кожено военно яке и скъпи чорапи; или яке от „Брукс Брадърс“, съчетано с джинси на петна. От смешните карикатури, които рисуваше в тетрадките й, когато учеха заедно.
Но той беше толкова супер организиран, така… дяволски надут, в предмедицинския факултет на Харвард и вече зубреше по избраната от него специалност — гръдна хирургия.
Рейчъл беше обхваната от нарастващ гняв към него, който се обърна след миг срещу самата нея.
Хей, той не е виновен, че си фригидна.
Мислите й я върнаха назад във времето, когато започна за първи път да излиза с момчета, през лятото, в което навърши шестнадесет години, в къщичката на плажа в Дийл. Хареса й целувката на Бък Уокър — тя я изпълни с топло, приятно чувство. Харесваше й и когато той, а по-късно и Арни Шапиро, си разрешаваха и нещо повече от целувки. Но в някаква незнайна точка това чисто и просто… спираше. Приятните чувства, топлите тръпки. Тя усещаше ръката върху гръдта или между краката си, но чувството в нея беше обикновено, не по-вълнуващо, отколкото ако беше разтривана с кесия за баня или със сапун. Вътре в себе си тя малко по малко се отдръпваше. В началото не физически, а умствено. Като че ли излизаше извън тялото си, носеше се над него и студено отбелязваше това, което ставаше, като някакъв призрачен спортен коментатор, Хауърд Косъл от сцената на прелъстяването.
„А сега нещата, приятели, действително се разгорещяват. Той се откъсва, тича… той е — о, момчета, не го изтървайте от погледа си — приближава се до головата линия. Успя да разкопчее този сутиен, ето, а сега се поти над ципа й. Само как тежко диша, приятели, той изглежда ужасно. Но чакайте, нещо става — тя се отдръпва, блъска ръката му настрана… тя е — нека да погледнем по-отблизо това, ако можем — прекъсна го точно на головата линия. Трудно спиране.“
Беше чувала от момчетата и от приятелките си, че много плачели в последната минута. Изпросвали си — по религиозни или морални причини — девствеността, желаели да я запазят за съпруга си или чисто и просто от обикновен страх. Защо тогава при нея това беше кикотенето?
Кълнеше се многократно пред себе си, че този път няма да се кикоти, но дойдеше ли моментът, започваше и не можеше да се спре.
Нито едно момче, установи тя, не можеше да задържи възбудата си сред вълни от смях.
Замисли се за снощи. Джил я караше в къщи от Брин Моор. Той се отдели на пресечката и преди напълно да разбере къде точно бяха, паркира пред крайбрежния навес за прибиране на лодки до Карнеги Лейк в Принстън. Беше сумрачно, а небето бледомораво, водата тъмна и неподвижна. Беше твърде хладно, за да може да се издържи дълго време на открито, но Джил настоя. Организиран, както винаги, той се оказа подготвен със сандвичи, голям пакет пържени картофи и стар напълнен с вата дюшек.
Рейчъл смътно си спомни за дрехи, които се разкопчаваха, чувството, че е хваната в примка, страшно й се пикаеше. И тогава ципът на Джил се запъна, лицето му силно почервеня и той започна да ругае. Неочаквано цялата сцена й се стори непоносимо смешна: смразяващият студ, Джил в борба с ципа си, ругаещ от болка заради болезнено прегънатия си втвърден член.
Кикотът й избухна така естествено — като пяна, преливаща от ръба на кутия за бира.
Изтри очите си, засрамена от пристъпа, и след като най-сетне успя да се спре, каза:
— Съжалявам. Не знам какво ми стана.
Джил, вече престанал да тегли ципа си, стоеше там с нацупени устни. Приличаше на сърдито малко момче, чиято любима играчка е била отнета.
— О, мисля, че знаеш. Мисля, че знаеш много добре. Това не се случва за първи път, както много добре знаем и двамата. Това, което искам да знам, което наистина искам да знам, е какво толкова дяволски смешно намираш в мен.
Но той изглеждаше толкова комичен, с намръщеното си лице и коса пълна със суха трева. Водата в езерото тихо припляскваше в тъмнината по брега и засилваше нуждата й да се изпикае. Отново почувства, че я напушва смях.
— Не си виновен ти, Джил — пое дъх тя. — Аз съм причината. Реагирам така, когато ми е нервно. Знаеш, като някои хора, които се смеят на погребение. Цялата се стягам на възли отвътре и след това… всичко това избухва някак навън.
„Погребение? О, Боже — помисли си тя, — какво сравнение?“
Но устата му се отпусна, гневът му беше поотминал малко.
— Дявол да го вземе, Рейчъл. Какво мислиш беше това? Задоволяване на нечий сърбеж? Какво те прави толкова нервна? Аз те обичам, по дяволите.
Кикотът, със свой собствен динамичен живот, независимо от нея, започна да си пробива път нагоре към гърлото й. Тя прехапа езика си, за да се сдържи.
Но декларацията му, слава тебе, Господи, й посочи път за излизане от положението — ясен, като знак за изход, припламващ в тъмнината.
— Съжалявам, Джил — успя да каже тя. Сълзи пълнеха очите й — сълзи от болка от прехапания й език. — Харесвам те. Харесвам те много. Но мисля, че не те обичам. Недостатъчно, за да… за да ти разреша всичко.
Да, точно така — и в следващия месец или година, веднага щом се влюби, всичко ще бъде различно. Тогава тя ще почувства всички онези неща, които се предполага, че трябва да чувства.
Сега беше ред на Джил да се смее. Смееше се, докато си затваряше ципа, смееше се с горчивина.
— Любов? Мислиш, че това е, което те задържа? Боже, ти си даже по-изкривена, отколкото предполагах. Истината е, че ти изобщо не харесваш секса. Или може би имаш нужда от жена.
Той започна да сгъва дюшека с резки движения, но в един миг спря и я погледна със зъл поглед.
— Каквото и да е, надявам се, че ще го откриеш. Искрено се надявам, че ще го направиш. Но отсега нататък те моля да ме оставиш на мира, по дяволите.
Сега, при спомена за казаното, Рейчъл потрепери от обида. Помисли си за часовете прекарани после, когато най-сетне се прибра вкъщи, и вече в леглото си с широко отворени очи я удари болката от думите му. В отчаяние да докаже на себе си, че не е фригидна, тя даже се опита да онанира. Но подпъхването на ръка под собствената й нощница и търкането там долу й се стори даже по-нелепо от детските игри с момчетата — като блъскане в тъмнината например. Ще изпита ли някога оргазъм — ако го има?
Накрая просто се предаде и се разплака. Ще завърши като рядък случай в медицинско отношение с един-два параграфа за нея в някоя научна монография по медицина. Куриоз, игра на природата.
Никой не я обичаше. Никой, когото да обича.
Звук от тракане на чинии я върна обратно на масата за закуска. Рейчъл вдигна очи и видя широкия гръб на Бриджит да изчезва към кухнята с купчина мръсни съдове.
— Не съм самотна — излъга тя, като внимаваше гласът й да звучи леко, без напрежение. — Имам теб, татко и Порша.
Баща й отново погледна иззад вестника си.
— Радвам се, че поне майка ти и аз сме включени към компанията на кучето ти. Бих желал само да не я храниш, докато сме на масата.
Рейчъл бързо дръпна ръка изпод масата, където Порша лакомо облизваше последните трохи препечена филийка от пръстите й.
— Това е всичко, просякинче такова — скара се тя на кучето, което побутваше с муцуна краката й, но успя да му даде и остатъка от закуската си.
Чу баща си да мърмори, заровил нос във вестника.
— Защо, по дяволите, Кенеди отива точно в Тексас от всички други възможни места? Кой има нужда от него там? Трябва да се заеме да оправи няколко огради в собствения си заден двор. Не ми харесва начина, но който се разгарят страстите в Индокитай. Отново силно мирише на Корея.
— Джералд — прекъсна го Силви ласкаво. — Моля те, нека да не говорим за война — тя се обърна към Рейчъл, лицето й просветна. — Мисля, че бихме могли да отидем по магазините днес следобед или утре — Силви рискува предпазливо. — За рокля. Нова рокля за приема. Касини има чудесна, нова колекция в магазините на „Бендел“. Само почакай, докато я видиш.
На Рейчъл й прималя. Поне тридесет рокли висяха в гардероба й на горния етаж, на много от тях етикетите с цените все още не бяха махнати от ръкавите, а майка й искаше да я влачи по магазините за нова!
Колко по-просто и лесно би било, ако единствените дрехи в гардероба й бяха тези, които носеше в момента — разпуснат рибарски пуловер, износени до мекотата на фланелена тъкан джинси, старите й мокасини. В тези дрехи тя се чувстваше в безопасност, те отразяваха собствената й истинска същност. Представи си роклята, която майка й щеше да избере. Мека коприна или шифон, бледа като зората, с бухнали ръкави и пола до коленете. И всичко ще завърши с отиване на приема на Мейсън като красиво опакована кутия за подарък, но без нищо в нея.
Твърде нещастна, тя все пак се усмихна, искаше й се да не нарани силното желание, което прочете в погледа на майка си, да го задържи, даже и това да означава да продължи да се преструва още малко, че е маминото момиченце с лейката.
— Утре — обеща тя, — ще отидем утре. Първото нещо, което ще направим.
* * *
Два дни по-късно Силви седеше в креслото пред телевизора в библиотеката, а образите на екрана ставаха все по-неясни от сълзите, които пълнеха очите й.
Между коментарите, съболезнованията от държавни глави в целия свят, биографичните репортажи за него като млад конгресмен, женитбата му с Джаки, те продължаваха да показват отново и отново същия кошмар: редицата от мотори, откритата лимузина с усмихнатия президент и Джаки (както винаги шик, с шапка без периферия), поздравяващи тълпите. А след това всичко като че ли подлудява, Кенеди неочаквано се отпуска напред, черно петно кръв се появява на тила му. Джаки го обгръща с ръце, след това се опитва да се изкатери по колата, човек от тайните служби я задържа. Лимузината продължава да се носи напред.
Силви стана сковано и изключи телевизора. Боляха я очите. Беше почти полунощ, а те стояха пред телевизора от ранния следобед, тя и Рейчъл, твърде зашеметени, за да могат да правят каквото и да е било друго. По-късно Джералд затвори банката и се присъедини към тях.
— Всички — каза той — затварят.
Тя и Рейчъл пробваха рокли в магазините на „Бонуит“, когато чуха за станалото. Рейчъл се беше съгласила да отиде на приема на Мейсън, но както винаги изборът беше труден, всяка рокля й изглеждаше твърде претрупана или лекомислена.
Силви ненадейно установи, че мисли за деня, когато й изтече водата в магазина на „Бергдорф“.
Почувства тъпа болка в слепоочието. Рейчъл и Джералд се бяха изкачили горе преди часове, но Силви знаеше, че ако си легне, няма да може да заспи, умът й ще превърта като на лента обратно неща, които не можеше да понася и не искаше да си спомня.
Прекоси тъмния кабинет, пълен с вещите на Джералд, солидните мебели, личеше си, че е мъжка стая — книгите, старите снимки на родителите му и техните родители по стените, шкафа и либретата на всяка една опера, преведени някога. Стереоуредбата, а под нея колекцията му от плочи обхващаха цяла една стена. Всички оперни величия — Карузо, Пинца, Калас.
Спря пред покритото с кожа бюро и подържа в ръка гравирания сребърен нож за отваряне на писма, който Рейчъл му беше подарила на последния рожден ден. Стар, тежък, красиво изработен, като че, ли направен точно за него. Тя го разбираше така добре. Двамата бяха съвършена двойка, така отдадени един на друг.
Силви почувства остра болка, като че ли ножът за писма я беше пробол в гърдите. Джералд никога няма да узнае за ужасния избор, който беше направила, никога нямаше да сподели болката й. Колко нощи беше лежала будна, разтърсвана от нея, ридаеща тихо за мургавото дете, излязло от собствената й утроба, детето, което никога нямаше да държи в ръцете си, никога нямаше да види как расте.
И все пак, да не познава Рейчъл, това също би било ужасно. Силви не можеше да си представи живота без Рейчъл. Невъзможно.
Понякога обаче усещаше, че в любовта й към Рейчъл липсва някаква завършеност, някаква цялост — имаше чувство за нещо постоянно скъсано, което никога не би могло да се пришие добре. Как завиждаше на Джералд, че не знае; той имаше Рейчъл изцяло, без компромис, тя беше напълно негова.
Като гледаше Рейчъл през последните дни, Силви виждаше пробягващите образи на Анджи Сантини, истинската й майка.
Тази упоритост на Рейчъл — и тя ли идваше от Анджи? Да настоява да стане лекар, от всички други възможни професии да избере именно тази. Да предпочете живот, посветен на всичко грозно в този свят — болестта, болката, смъртта…
Направих всичко възможно, за да я направя моя: образована и изискана. Но тя принадлежи на себе си, не е като мен, нито като Джералд. Странно как може да бъде така дребна и изящна… и същевременно така упорита и независима.
Силви си спомни Рейчъл като малко дете, не повече от двегодишна, очарователно дете със синьо-лилави очи и облак меки кехлибарени къдрици. Силви беше влязла на пръсти в детската стая, за да види дали Рейчъл не се е събудила, и остана смаяна. Малката беше успяла да се изкатери извън креватчето си и да грабне чиста пеленка от масата за смяна. Със старата мокра пеленка и гумени гащички, смъкнати до глезените, тя се опитваше сама да си сложи чистата.
Силви се втурна напред да я спасява, но Рейчъл я отблъсна с малките си, все още бебешки ръчички и каза с ясен глас, почти като възрастна: „Не, мамо, аз сама.“
Оттогава й се налагаше да чува хиляди пъти тези думи. Рейчъл, петгодишна, балансираща на седлото на новия си велосипед на две колела, изискваща от Джералд да пусне кормилото. Първия ден в детската градина в Далтън, настояваща Силви да я остави пред вратата, за да се изкачи сама. Спомените се редуваха пред очите й като снимки от стар албум. И Силви си мислеше: „Освен всичко друго, не й ли завиждам мъничко?“ Рейчъл изглежда знаеше точно какво иска от живота и как да го вземе. Силви се питаше какъв ли би бил животът й, ако не се беше омъжила за Джералд. Не че съжаляваше за това! Не, нито за минута. Тя обожаваше Джералд и живота си с него. Но какви ли дракони би могла да убие, ако не беше предпазният щит на Джералд? Какви ли таланти би могла да открие в себе си.
О, да, понякога — не често, но от време на време — тя си представяше, че е самостоятелна. В канцелария, може би, зад бюро като това, телефони звънят, хора питат за нейното мнение за това или онова, искат нейния съвет. Не само съпругата на Джералд Розентал, но жена със собствени постижения и с разплащателен чек с нейното собствено име.
В следващия миг обаче Силви привеждаше рамене в отчаяние. Коя съм аз да искам повече? Имам толкова много, повече отколкото заслужавам. Най-милият съпруг на света, разкош, за какъвто много други само биха могли да мечтаят. И дъщеря, толкова нежна, колкото и упорита.
Не, тя не би могла да обича Рейчъл повече, дори и да беше нейна плът и кръв болеше я всеки път, когато Рейчъл излизаше навън. Искаше да й даде толкова много… всички хубави неща в света. Но й се искаше да й върне и това, което й беше отнела — сестрите й, истинските й кръвни връзки. А никога нямаше да може да направи това, никога.
Силви остави обратно ножа върху бюрото. Имаше само едно последно нещо, за което копнееше, от което се нуждаеше, за да запълни празнотата, която стенеше като тъмен вятър в гърдите й.
Да я прегърна. Само веднъж. Моето собствено дете. Бебето, което носих в себе си цели девет месеца. Дъщеря от моята плът. О, мили Боже, само да я обгърна с ръцете си, да я целуна. Какво ли не бих дала за това.
Но това не можеше да стане — никога. Сигурно беше рискувала вече твърде много като нае детектив да открие къде живее дъщеря й. И какво беше спечелила от това, освен още по-голяма болка? Доминик Сантини беше мъртъв. Роуз живееше с двете си сестри и баба си, която едва успяваше да свърже двата края с малката си пенсия и социалните помощи.
Силви търсеше начин да помогне на Роуз, да бъде сигурна, че за нея се грижат добре. Докато гледаше телевизионната програма един ден, онова старо шоу „Милионерът“, й хрумна една идея: ще открие спестовна сметка на Роуз анонимно.
Намери адвокат чрез детектив; той направи каквото тя искаше без излишно любопитство. Канцеларията му на Сенънд авеню и Единадесета улица беше толкова далеч от облицования с махагон апартамент на адвокатите на Джералд на Петдесет и пета улица, колкото ескимоско иглу. Беше забравила името му, но си спомняше онази мрачна дупка, прашното изкуствено цвете върху шкафа с папките, мъртвите мухи по перваза на прозорците. Чрез него тя уреди сума от двадесет и пет хиляди долара — всичко, което можа да събере, без да събуди подозрение у Джералд — да бъде депозирана във фонд под попечителство на името на Роуз. Изпрати писмо до баба й, в което я посочваше за попечител, и я информира, че парите са от дарител, който желае да остане анонимен.
Разбира се, всичко това беше глупаво и рисковано. А ако бабата на Роуз заподозре нещо? Ако влезе във връзка с адвоката? Силви беше покрила следите си, като му даде фалшив адрес и му плати в брой. Нищо истински опасно не можеше да произлезе от това, разсъждаваше тя. А по този начин Роуз би имала нещичко настрана, бели пари за черни дни — за по-късно, за колеж може би или, не дай Боже, ако някога се разболее или пострада.
И все пак, даже знанието, че Роуз е осигурена, не можа да изтрие от сърцето на Силви копнежа. Непреодолимата нужда да я види, да я докосне. Година по-късно тя направи нещо наистина безумно — отиде до училището на Роуз.
— Роуз — прошепна Силви.
Ставаше й добре само като произнесе името й на глас, малък камък се вдигаше от сърцето й.
Силви вдигна очи, погледът й попадна на портрет, който висеше над камината. Беше неин портрет, рисуван преди години — с ведър и дори царствен вид, в рокля от бледосин шифон и бели рамене като лилии. Русата й коса беше вдигната във френска прическа, главата й, обърната на една страна, разкриваше рубина върху обицата й. Спомни си деня, в който Джералд й беше подарил тези обици, точно след раждането на Рейчъл — изящни стари рубини с форма на сълза, инкрустирани в старо злато, осеяно с много малки диаманти. Рубините са камъкът на Рейчъл според рождената й дата, обясни той. Колко слисан беше от нейното избухване в плач тогава!
Сега, с поглед върху тази обица, Силви мислеше колко изкусно художникът беше хванал дълбокия виненочервен блясък на рубина, начина, по който светлината се отразяваше в нея. И неочаквано се върна към деня, в които стоеше на тротоара пред училището на Роуз. Онзи студен зимен ден, когато чакаше занятията да свършат и Роуз да излезе.
Още като видя дъщеря си, Силви разбра колко бяха сбъркали с името, което й бяха избрали. Роуз, името на най-красивото цвете. А ето я нея, мургава като циганче, само крака и очи, със скули като на жена, а не на деветгодишно момиченце. Изглеждаше като хваната в капан, в това безформено палто, явно твърде малко за нея, неконтролируемата й тъмна коса беше стегната в плитки.
Но в мига, в който онези големи черни очи се вдигнаха към нея, Силви забрави тъмната странност на дъщеря си и почувства сърцето си разбито на милиони парченца.
И против всякакъв разум, тя издърпа рубина от дясното си ухо. Там, извън онзи замръзнал училищен двор, притискаща обицата в малката шепа на Роуз, тя беше почувствала, че тази обица някак ги свързва, и все пак й се искаше да може да бъде повече, мили Боже, един цял живот майчина любов.
Силви докосна с ръка ухото си при този спомен. Сега носеше диаманти. Никога повече не сложи рубини. Останалата обица постави на скрито място, там, където не би могла да я вижда и да й напомня.
Не беше виждала и Роуз от този ден. Преди няколко месеца обаче придоби смелостта да позвъни у тях. Излъга, че е от телефонната компания, която прави проверки. Жената отсреща й каза, че не знае нищо, само е съседка, и е отскочила да види госпожа Сантини, която наскоро получила удар. Все пак й беше дала служебния телефон на Роуз — с код 212. Силви го избра и остана на линията достатъчно дълго, за да разбере, че това е телефонът на адвокатската кантора. Вероятно Роуз работеше там като секретарка. Тя очевидно съумяваше да оцелява. Но беше ли щастлива?
Никога няма да науча. Никога няма да споделя мислите й или да знам какво е в сърцето й. Никога няма да я хвана за ръка или да почувствам главата й на гърдите си. Даже Рейчъл, колкото и да я обичам, не може да запълни тази празнота в мен.
Сломена, Силви се отпусна в дълбокото кожено кресло до бюрото на съпруга си и се разрида.
* * *
Рейчъл стоеше на входа на балната зала на Пиер и обгръщаше с поглед спектакъла на приема по случай двадесет и първия рожден ден на Мейсън Гоулд.
В средата на тавана се въртеше бавно блестяща топка и разпръсваше над огромната зала светлината на ярки конфети. Господи, родителите на Мейсън трябва да са похарчили цяло състояние! Букети от жълти хризантеми и фрезии бяха поставени на всяка маса; огромните маси бяха отрупани с храна, а на платформата музиканти в украсени със златни пайети сака свиреха „Само ти“ за двойките, които се поклащаха на дансинга.
„Слава Богу, че това е прием на Мейсън, а не мой — помисли си Рейчъл. — Всичко това… това пародиране на много пари… бих умряла от срам.“
Тя потърси някое познато лице, но не видя нито едно. Всички момичета изглеждаха еднакво хубави, всички носеха пастелни тесни рокли без колани, с къси ръкави, превърнати в мода от Джаки Кенеди, косите им бяха тупирани в загладени, оформени като шлемове прически. И момчетата бяха като кукли Кен в техните еднакви смокинги, зимен загар и даже еднакви блестящи усмивки. Тя забеляза, че едно от тях, момче с широки рамене и ниско подстригана руса коса, я разглежда несигурно и стомахът й се сви и заболя, като че ли някой я беше ритнал силно точно там.
О, Боже, личи ли си? Не е възможно.
Сърцето й бързо биеше, тя притисна силно чантата от гладко кадифе към бедрото си и почувства плоската форма на пръстена против забременяване, наподобяващ чаена чинийка.
Стори й се, че всички момчета сега я гледат. Но само защото носеше тази рокля, която прилепваше плътно към задните й части и откриваше наполовина гърдите й, не означаваше, че те биха могли да разберат какво смяташе да прави. Или биха могли?
Рейчъл изправи рамене и вирна брадичка. По дяволите, окей, какво от това? Нека да знаят, че тази вечер Рейчъл Розентал е готова и решена.
Сред всички тези маймунски костюми трябва да има поне един с добър, хубав рог, който да няма нищо против да счупи бутилката си шампанско в нейния кораб, в чест на предприетото пътешествие за раздяла с девствеността.
Миналата седмица беше силно разстроена от убийството на Кенеди и изживяното тогава й помогна да си направи някои проницателни изводи. Би могла да умре утре — и тогава никога не би разбрала какво представлява сексът. Може би всичко се коренеше само в страха от вземане на това неизбежно решение. Но веднага щом всичко свърши — и тя го направи — би могла да се отпусне и да му се наслаждава като другите.
И това я тласна напред към изпитанието. Премина през гинекологичния кабинет, като излъга доктор Сапърщайн, че ще се сгодява и поиска да й постави халка против забременяване. А след това, клекнала в банята вкъщи и размазваща онова отвратително желе навсякъде, се упражняваше в поставянето й, докато накрая имаше чувството, че там долу се превърна в отворена кървяща рана.
Всичко това беше толкова романтично, колкото затягане на гайка към велосипеда й, както и точно толкова неприятно. Беше подготвена за абсолютен провал. А още не беше започнала!
Сега, изправена тук в тази тясна рокля от синьо кадифе, с блестяща дълга коса и грим, какъвто отдавна не беше слагала, Рейчъл се чувстваше много по-несигурна в себе си, отколкото всеки друг път. Внезапно цялата идея й се видя безсмислена. Едно полово сношение само ще потвърди това, което тя вече знае. Че е наистина фригидна.
Стресна я дълбок глас.
— От всички пиянски свърталища в света, ти реши да влезеш в моето.
Обърна се бързо, като инстинктивно притисна ръце към устата си, смеейки се през пръсти, така както беше правила преди години.
— Мейсън! Господи, не бих могла да те позная. Но явно, все още не си надрасъл оная противна игра на призраци.
Тя огледа внимателно високия непознат с тъмна, къдрава коса и смокинг, в който изглеждаше като много други момичета от подготвителните курсове тук. Имаше само една чудата приумица — папионка от златно ламе.
Той сви рамене.
— Някои неща остават непроменени. Хей, ти самата изглеждаш почти неузнаваема. Колко време мина… пет, шест години?
— Да, нещо такова. Как минаха за теб?
— Добре.
Той внезапно погледна настрана и неочакваното чувство на несигурност, което излъчи, я накара да съжалява още повече, че беше дошла. Само миг — и широката му усмивка отново я заслепи.
— Как ти се струва? Голям прием, нали? Старецът все още не е загубил стила си.
Но това, което можеше да се види сега, беше само меле от тела.
— Трябва да познаваш много хора.
Мейсън сви рамене.
— Да, в колежа съм известен. Играя в спортния отбор. Печатам в „Йейл Дейли Нюз“. Освен това Ню Хейвън не е много малък град, а знаеш как стремително се увеличават приятелите и познатите, когато чуят думата „прием“.
— Изненадана съм, че си се сетил да ме поканиш — каза тя. — Някак пътищата ни се разделиха.
— Да си призная истината — само не се обиждай — това беше идея на мама. Съмнявах се дали ще познаваш някого тук. Освен това, предполагам, не се бях освободил от представата за онова мършаво момиченце с уста пълна с метални скоби, чиято идея за добре прекарвано време беше канадската борба.
— Наричаше ме „Ухапване от комар“ — каза тя през смях.
Погледът на Мейсън неволно се спусна към гърдите й и откритата пътечка между тях. Червенина пропълзя по врата му и той бързо отмести очи.
Рейчъл се смути не по-малко. Не искаше казаното да прозвучи като покана. В края на краищата Мейсън беше… почти братовчед.
Но трябваше да признае — умен братовчед. Наистина се беше променил. От пъпчив юноша, с крака като спици на велосипед — в този изтънчен, съвършен мъж, който сега стоеше пред нея. Уверен в себе си, но не прекалено. Привлекателен — ако човек харесва високия, тъмен еврейски тип, както го харесваше тя.
— Не съм обидена, че не си искал да ме поканиш — каза бързо Рейчъл със смях. — Майка ми ме убеди да дойда.
— Радвам се, че е успяла. Радвам се, че си я послушала — гласът на Мейсън звучеше искрено.
Неловкостта се стопи. Мейсън с лекота обгърна раменете й и каза.
— Хайде, ще ти взема нещо за пиене и ще поздравиш родителите ми. А след това искам да се запознаеш с някои от приятелите ми.
— Видях баща ти близо до гардеробната, когато влизах. Каза ми, че „Бърд Ай“ са получили рекламация за някакъв замразен спанак, който бил напръскан с погрешен химикал. Акциите на „Гоулд Стар“ са се покачили с два пункта за един ден. Изглеждаше така доволен, като че ли беше спечелил шампионата в тежка категория срещу Касиус Клей.
— Добрият стар татко — каза Мейсън и се разсмя. — Царят на замразените зеленчуци от времето на Потопа. Настоява да се включа в бизнеса от момента, в който завърша.
— Можеш да направиш и нещо по-лошо.
— Мислила ли си някога за самоубийство чрез гмурване в огромна вана с пасиран грах и чесън? Аз — да! Всяко лято работех за стареца. Слагаше ме на монтажната линия, за да ми покаже какво значи да си пробиваш път от дъното. Можеш ли да си представиш как се чувства човек, когато се връща вкъщи всеки ден, пропит от подобна миризма?
Рейчъл се разсмя. С Мейсън се чувстваше отново седемгодишна, седнала зад него на велосипеда му, устремени надолу по един от хълмовете Скародейл, съпроводени от пронизителния нисък на спирачките…
Мейсън я поведе към група, събрана около една от масите. Няколко момчета я огледаха от главата до петите и тя се скова, обзета от паника при мисълта за това, което смяташе да прави.
— Здрасти — тя кимаше с глава, докато я представяха, без да успее да запомни нито едно от казаните имена. Усещаше само потта, която беше започнала да я щипе под мишниците въпреки двете обилни натърквания с ролков дезодорант.
Хауърд Коусъл отново забръмча в нея с микрофона си. „Подготвяме се за първия удар на топката. Отборът в момента се прегрупирва. Започва се. Предстои ни да видим някои чудесни прояви на игрището довечера, преди да си отнесат трофея вкъщи.“
Рейчъл почувства надигането на див, неконтролируем смях в гърлото си. Ужасена, тя се стегна и успя да го погълне обратно. Мили Боже, не сега!
Те говореха за убийството, зловещата игра, която цялата страна играеше: „Къде беше, когато чу?“
— Бях по средата на един изпит — каза червенокосо момче. — Преподавателят излезе навън, върна се и ни го каза. Невероятен тип, никога не се трогва от нищо. А в следващия момент се захлупи на катедрата и зарева като бебе. Беше нереално, не можех да повярвам, че се случва.
Докато говореше, в очите му блеснаха сълзи.
Тъмнокосо момиче в дълбоко изрязана бяла рокля наведе глава, като че ли в молитва, и после каза със заглушен глас.
— Бях в такси. Чух го по радиото. Отначало си помислих, не, това е някакъв вид шега, като онова фалшиво нападение от Марс, за което ми разказа мама. Но видях лицето на шофьора в огледалото. Той позеленя, като че ли се канеше да повърне, а в следващия миг започна да стене. Помолих го да спре, за да сляза. Страхувах се от катастрофа…
— Бях в банята — и чух една от съквартирантките да пищи…
Рейчъл престана да слуша. Не трябваше да идва. Нещо не беше в ред с този прием. А нейният собствен план изглеждаше дребнав и егоистичен в тъжни времена като днешните. Сълзи напълниха очите й, тя измънка някакво извинение и стана.
Почти беше стигнала до вратата, когато усети възпираща я ръка на рамото си. Мейсън.
— Хей, почакай, къде отиваш?
— Аз… не се чувствам много добре. Мисля, ще бъде по-добре да се прибера.
— Преди да сме изиграли поне един танц? Хей, можеш да провалиш пожеланието ми, още преди да съм имал шанса да духна свещите на тортата си.
Оркестърът свиреше стария хит на Пресли „Обичай ме нежно“.
Мейсън спусна клепачи, изви горната си устна като Елвис и тя не можа да удържи смеха си. Внезапно се оказа на дансинга с него, потопена в преливаща на вълни светлина.
Той я водеше леко, без да я притиска, както правеха по-голямата част от момчетата. Отпусна се, като се наслаждаваше на играта на светлината по лицето му и се движеше без усилие под такта на музиката.
Неочаквано си представи пръстена против забременяване в чантичката си и си спомни за деня, в който видя пениса на Мейсън — тогава беше седемгодишна, той — осем. Обличаха банските си в кабината на Гоулдови до басейна и тя го попита дали ще й разреши да го докосне, само за да разбере какво точно представлява. Той й беше разрешил колебливо. Това беше само бързо мушване с пръст, усещане за гумена мекота, а след това и двамата гледаха като хипнотизирани как се уголемяваше — това малко розово нещо се втвърди до големината и формата на двуцентова ролка от дъвка „Базука“. Мейсън, червен като цвекло, бързо вдигна банските си и оттогава винаги ги обличаше вкъщи.
Тя започна да се чуди какво ли представлява пенисът на Мейсън сега и тази мисъл я ужаси. С Мейсън? Боже, за какво си мислеше само!
— Гладна ли си? — попита той след края на танца. — Остави това на татко. Тук има достатъчно храна за цялата гладуваща африканска нация.
Погледът на Рейчъл мина по дългите маси, натоварени с огромни подноси пушена сьомга, стриди и скариди в легла от смачкан лед, студени омари, огромни сребърни купи с блестящ чер хайвер. И там, в центъра на изкусно подредени резени диня и тежки гроздове се издигаше високо копие аспержи, изработено от лед. Емблемата на „Гоулд Стар Фроузън Веджитъбълс“.
Очите на Рейчъл се спряха на него и неконтролируемият смях отново се надигна в нея. В главата си тя виждаше Мейсън не само съблечен, но и с гигантска аспержа, поникнала между краката му.
Господи, какво й ставаше? Трябва да се прегледа на психиатър.
— Нещо смешно ли казах? — Мейсън се усмихваше.
— Не, не — Рейчъл пое дълбоко дъх, като се мъчеше да възстанови самоконтрола си. — Бих пийнала нещо, малко сода. Газирана напитка с джинджифил — ако има.
Той я поведе към бара с ръка, отпусната върху раменете й. Беше шумно, хора викаха, тупаха го по гърба, като му пожелаваха щастлив рожден ден. Рейчъл не можа да чуе бармана, но видя, че клати отрицателно глава.
— Пепси, кола, оранжада, но не и газирана напитка с джинджифил — дочу гласа на Мейсън през врявата. — Какво ще кажеш за шампанско?
Поклати отрицателно глава.
— Не можа да се научиш да пиеш — Мейсън се смееше.
Рейчъл знаеше, че мислеше за времето, когато бяха отмъкнали бутилка от бащиното й Шато Петру долу до вълнолома, близо до къщите им на Палм Бийч. И двамата изглеждаха ужасно, след като го изпиха, но само тя повърна. Господи, тя повръща толкова дълго, струваше й се, че ще си избълва вътрешностите. Мейсън я дразнеше в продължение на седмици след това.
— Престани — каза тя мило.
— Знаеш ли, баща ми е платил апартамент тук. Там има нещо по-добро от шампанско. Опитвала ли си някога „трева“?
Марихуана? Боже, мама ви умряла. После си спомни, че съквартирантката й, Джуди Дененбърг, беше описвала с увлечение колко фантастично било да правиш секс, след като си се натъпкал с наркотици.
Заля я гореща вълна, лицето й пламна и се стегна, като че ли беше лежала твърде дълго на слънце. Дали той мислеше за същото, за което мислеше тя? Господи!
— Не — призна тя, — но как така — това е твоят прием. Няма ли да се забележи изчезването ти?
Мейсън сви рамене, ухили се на тълпата, отдадена на удоволствията от приема.
— Сигурно ще им липсвам — като фишек на Пети юли.
Той я хвана за ръката неговата беше топла и влажна.
— Хайде да се изпаряваме.
— Почакай. Чантата ми — тя я забеляза на масата, където я беше оставила, преди да излязат на дансинга.
— Можеш да се върнеш за нея по-късно.
— Това ще отнеме само секунда. Ще те настигна пред асансьора.
Като поемаше дълбоко въздух, докато асансьорът се издигаше нагоре, тя притискаше чантата си плътно под мишница.
— Все пак, какво толкова важно има там? Ключът от сейфа ти в банката?
Рейчъл се усмихна.
— В известен смисъл, да.
Да, така ще бъде. Мейсън може да извърши това, както всеки друг. И дори по-добре. В края на краищата бяха стари приятели и се харесваха. И все пак, каква ирония. Без съмнение, Мейсън си мисли, че я прелъстява.
Озоваха се в апартамент, обзаведен в парижки стил — позлатени стенни медальони, огледала с позлатени рамки и мебели, украсени с позлатен бронз. Мейсън се извини и изчезна. Върна се някъде след минута с пластмасова чантичка, от която капеше вода.
— Бях я скрил в казанчето на тоалетната. Не бих желал баща ми да се вбеси, ако случайно камериерката намери това пакетче небрежно подхвърлено в стаята.
— Представи си, че баща ти дойде тук?
— Няма да дойде. За нищо на света не би се откъснал от приема. Той е като роден на прием.
Рейчъл помисли за баща си и си представи как би получил втори сърдечен удар, ако разбереше. Почувства се виновна.
Мейсън клекна пред ниската масичка и наръси малко количество натрошени кафяви листа върху тънка цигарена хартия. Внимателно сви цигара, залепи намазаната предварително с лепило страна и зави двата края.
Рейчъл го наблюдаваше, докато я палеше и засмукваше дълбоко, задържайки дима в себе си възможно най-дълго време. Издиша го бавно, сладникав лек дим се понесе из стаята от ноздрите му. Поднесе й цигарата с наркотик, здраво хваната между палеца и показалеца му.
— Бавно — инструктира я той. — Поеми бавно дима и го задръж толкова дълго, колкото можеш. Ще усетиш въздействието по-бързо по този начин.
Въпреки че ръцете й трепереха, а дишането й беше внезапно затруднено, Рейчъл съумя да хване цигарата с устните си и да поеме част от сладникавия, гъст дим.
Почувства остра, гореща болка дълбоко в дробовете си и чувство на замаяност в главата. Всмукна още веднъж и още веднъж. И нещата започнаха да се променят. Стори й се, че лицето й се подува, а главата й е с огромни размери и безтегловна като балон на връвчица. Гледаше Мейсън, като че ли през камера с въртящи се лещи — той се отдалечи, докато други неща в стаята придобиха изведнъж прекалено остри и ясни очертания. Цветът и фигурите по персийския килим — сега магически ярки — се сменяха и местеха от форма във форма като цветни стъкълца в детски калейдоскоп. А стените, златистите ивици на тапетите, като че ли скочиха върху нея като фигури в Зала на смеха.
— Как се чувстваш? — гласът на Мейсън се блъсна в главата й.
— Още не мога да кажа. Никога не съм се чувствала така. Странно, като че ли съм някой друг, но същевременно съм все пак аз самата. Всичко наоколо изглежда така чудато. Сякаш никога не съм го виждала преди. Питам се дали бебетата виждат света по този начин, след като се родят…
— Вече те е хванало — Мейсън издуха дрезгав кикот с ивица дим.
Рейчъл отново всмукна дълбоко, чувстваше се вече като професионалист.
— Може би. Между другите неща.
— Какви други неща?
— О, не знам — заувърта тя. — Много неща.
Би ли могла да му каже за какво мислеше? Не, това би било равносилно да го залее със студена вода. Или, по-лошо, той може да се изсмее и да превърне всичко в една голяма шега.
— Познаваш майка ми. Тя не приема решението ми да стане лекар.
— Господи! Естествено, ти обръщаш нещата наопаки — той я гледаше през мъгла от дим. — От еврейските принцеси се очаква да се омъжват за лекари.
Тя го погледна гневно.
— Окей, умнико, може да ти звучи сълзливо, но имам това налудничаво разбиране, че отдаването на нуждите на хората може да промени света.
— Разбира се, защо не? Ти и доктор Килдър.
Тя задържа погледа си в очите му, хипнотизирана от зеленикавите, златисти петънца, които плуваха в зениците му.
— Кога стана такъв циник?
Мейсън сви рамене, сериозно изражение смени усмивката му на всезнайко.
— Много неща се промениха от времето, когато бяхме деца. Непрекъснато до мен достигат слухове, в колежа има явно раздвижване, като че ли внезапно Йейл се превърна в Уест Пойнт. Приятел на татко в Държавния департамент каза, че доста скоро ще започнат да свикват войници за война в Индокитай. Исусе, надявам се, че няма да бъда един от тях.
— Няма да бъдеш. Не, ако си в юридическия колеж.
Усмивката му се върна.
— Имаш страхотна памет.
— Разбира се. Аз и доктор Килдър. Ти и Пери Мейсън.
— Даа, това съм аз — истина, справедливост и американски начин на живот.
— Мисля, че цитираш Сюпърмън.
— Да, и той също. Я кажи, питала ли си се някога защо той и Лоис Лейн никога не го извършиха? Искам да кажа, е, хайде — защо се мотаеха?
Ето го, той правеше първия ход. Сърцето й лудо заби, с усилие запази самообладание.
— Може би Лоис е била фригидна или — може би — е истина онова, което се говореше за него. Знаеш, по-бърз и от летящ куршум.
Думите просто изскочиха от устата й и тя се отпусна назад развеселена и ужасена от себе си. Божичко, аз не съм на себе си.
И в следващия момент започна да се смее, тихичко, но безпомощно, съзнавайки, че ако не изтича бързо до банята, ще си намокри пликчетата.
Рейчъл събу обувките си, стана със залитане, грабна чантичката си и тръгна, препъвайки се, към банята.
Сама в облицованата с розово-оранжеви плочки баня, тя започна да рови в чантичката си за халката против забременяване. Сега — мислеше си тя, — трябва да го направя сега, преди да загубя самообладание. През мъглата от наркотично опиянение тя се опитваше да си спомни точно как трябваше да си я сложи. Първо желето за спермата. Да, така беше. Достатъчно, за да нокаутира онези досадни малки негодници още в първия рунд. Окей, сега го прегъни на две…
Държеше я прегъната по този начин, когато тя се изплъзна от ръката й, полетя във въздуха, отскочи от вратата на кабинката с душа и се приземи на пода с мокър плясък. Като я гледаше така неподвижна, лежаща там, на розовия мрамор пред нозете й като мъртъв морски таралеж, тя имаше чувството, че е загубила всякаква връзка с действителността, като че ли всеки момент Род Стърлинг ще се появи изневиделица, за да съобщи: „Рейчъл Розентал, след малко ще влезе… в зоната на здрача“.
Божичко, как ще премина през всичко това? Имам толкова желание за секс, колкото това гумено нещо, което се мъча да натикам в себе си.
„Престани да разсъждаваш — заповяда си тя. — Просто го направи, за Бога.“
Рейчъл се измъкна от банята и като видя как я гледа Мейсън — с глупаво отворени уста — почувства, че отново я напушва смях. Като че ли вече беше пристъпила извън зоната на здрача.
— Рейчъл, мили Боже, това ти ли си?
— Разбира се, че съм аз. Кой друг мислиш, че е?
— Ти си…
— Гола. Правилно.
Тя кимна важно. Чувстваше главата си твърде голяма. Изглеждаше наистина малко смешна, изправена тук съвсем гола, но не беше смутена. Мислеше за времето, когато като деца се къпеха голи през някои от онези горещи вечери във Флорида. Сега се чувстваше по същия начин — въздухът се вихреше около тялото й, гъст и топъл като вода в басейн.
Рейчъл се приближи и седна с кръстосани крака до него.
— Слушай, не си длъжен да правиш каквото и да било, ако не искаш. Искам да кажа, знам, че не си влюбен в мен и прочее. Помислих си просто, че това би било добра идея.
Мейсън продължаваше да я зяпа със стъклен израз в очите и отпусната долна челюст. В следващия миг се сви като в болка и Рейчъл забеляза, че цигарата беше изгоряла до пръстите му. Той пусна фаса в пепелника и засмука опарения си пръст. Погледна отново Рейчъл вече без странното си призрачно изражение. Сега вече се хилеше глупаво, като че ли все още не можеше да повярва.
— Шегуваш ли се? Защото, в името на Бога и Дявола, не би било много смешно, ако е така.
— Виж какво, напълно съм сериозна. Но ако ти предпочиташ само да си седиш и да говориш затова, ще се облека.
— Господи, Рейчъл. Чувал бях, че наркотикът действа на някои хора по такъв начин, никога обаче не съм мислил… О, Боже.
Сега той беше едно кълбо от движения — сакото му полетя настрана, пръстите му теглеха папионката, оплитаха се в малките перлени копчета на официалната му риза — ето, сега се навеждаше надолу.
— По дяволите, връзките на обувките ми са само възли. Как Кларк Кент успява да се съблече с такава лекота?
— Чакай, ще ти помогна.
Усети, че гръдта й леко докосна ръката му като се навеждаше да му помогне да развърже обувките. Страшно чувство, не непременно сексуално, но приятно.
— Окей. Справих се. Хей, все още има подутина на мястото, където си счупи пръста, когато караше водни ски. Боли ли те?
— Ела тук.
Той я притегли до себе си на килима и я целуна в устата, като същевременно се освобождаваше от долната си риза и гащетата. Устните му, влажни и меки, създадоха в нея приятно усещане — сякаш се потапяше гола във вода, гмурваше се в нея… дълбока, топла вода.
— Ей, Мейсън, има нещо, което трябва да знаеш — тя се отдръпна малко, като се опитваше да хване в погледа си неясното му лице. — Девствена съм.
— Какво!?
— Девствена. Но не виждам защо това може да има някакво значение, нали?
— Не разбирам. Защо аз?
Мейсън я погледна, лицето му — влажно и наситено розово, и щастливо, и объркано: като че ли най-сетне беше схванал, че е спечелил един милион от лотарията и не можеше напълно да повярва на късмета си.
— Не знам. Може би просто, защото не очакваш нищо от мен.
В този момент тя усети горещ твърд натиск между краката си. Погледна надолу и слаб шок премина на вълни през нея.
— Стана по-голям — каза тя, като го гледаше. Не беше вече с размера на двуцентова ролка за дъвки, повече приличаше на сигнална ракета „Пои Рокит“.
Мейсън се изсмя и обхвана с шепа едната й гръд.
— И ти си по-голяма. Няма повече да те наричам „Ухапване от комар“.
Рейчъл се сгуши по-близо, когато той я придърпа към себе си, трепереше и се мъчеше да не мисли за гъстия, кисел вкус на марихуана в устата си. Нито за предизвикващата сърбеж бодлива повърхност на килима под голия й гръб. Мейсън изглежда беше добър в това, с опит, не беше груб и непохватен. Той леко и нежно я галеше по бедрата, гърдите, целуваше зърната им. Сега ли трябваше да започне да се чувства обхваната от желание? Поне малко? Всеки твърди, че не е необходимо да си влюбен, за Бога…
Но колкото по-усърдно се опитваше да си заповяда възбуда, толкова по-лошо ставаше. Също като че ли се опитваш да запалиш кола, мислеше си тя, като бясно натискаш педала за газ при задавен мотор. Започна да се дразни от студенината на пръстите му между краката й, от брадичката му, грубо притисната към гърдите й, слабите крякащи звуци, които издаваше.
„… Чудесен удар, приятели, но — чакайте… чукането прекъсва.“
Той стана, изтегли чифт джинси от гардероба и зарови в джоба им. За какво? Ето за какво. Презерватив. Разбира се. Не може да се очаква от една девственица да бъде подготвена.
Със силно зачервено лице той коленичи и задърпа нетърпеливо фолиото на малкото пакетче. Комичността на сцената пред нея я победи и неконтролируемият й смях си проби път нагоре по гърлото й.
„Край, свърши се — каза си тя с болка в стомаха и сълзи от смях, стичащи се по бузите й. — Отново провалих всичко.“
Но Мейсън не се ядоса като Джил. О, Боже, той също се смееше. Имаше нещо смешно във всичко това. И тя не беше единствената, която го виждаше.
— Никога не мога да извадя нито едно от тези проклети неща, без да изглеждам като идиот.
— Няма значение — каза му тя. — Ела тук…
И ето, това се случваше, наистина се случваше. Болка, не особено страшна — и той беше вътре. Леко движение вътре в нея. Тя нямаше нищо против това. Не беше чак толкова лошо. Всъщност, беше почти… приятно.
Мейсън стенеше.
Започна да чувства топлина там долу, като че ли топла вода я плискаше между бедрата. Но се предполагаше, че трябва да има нещо повече, не е ли така? Имаше чувството, че плува към нещо и, въпреки че се старае да го достигне, това не й се удава.
Мейсън издаде дълъг, противен стон и притрепери до пълна неподвижност.
И ето, устата му, влажна и гореща срещу ухото й, шепнеща нещо.
— Добре ли си? Не ти причиних много голяма болка, нали?
Не, разбира се, не. Чувстваше се вцепенена, тромава, парче дърво в ръцете на Мейсън. Щипеше я малко там долу, но знаеше, че от това не се умира.
От значение беше какво тя не чувстваше.
Не чувстваше нищо от зашеметяващите неща, за които беше чела по романите или дочула приятелките й да си шептят. Нямаше музика. Не експлодираха ракети. Липсваше извисяващият екстаз.
Рейчъл чувстваше… студ. Като че ли беше изтеглена извън топъл басейн и пльосната мокра на този килим.
Истина е тогава. Фригидна си. Ако това не ти го доказва, нищо друго не може да ти го докаже.
— Добре съм — прошепна тя, — само малко разтреперена. Кървя ли много?
Той погледна надолу.
— Малко. Не е толкова лошо. Не се безпокой, има цвета на килима.
— Мейсън, аз…
Искаше да изрази съжаление, че го беше въвлякла в това. Оказа се, че идеята й беше глупава. Но гърлото й се стегна и задуши думите й.
В следващия момент Мейсън вече я държеше в ръцете си, като я люлееше напред-назад върху бодливия килим.
— Знам — шепнеше той, — не е нужно да ми го казваш. Беше чудесно и за мен. Най-доброто. Ти си наистина нещо, знаеш ли?
„Нещо — отекна в главата й. — Да, аз съм нещо.“ Въпросът е какво?
Разкъсвана между сълзи и безпомощен смях, Рейчъл започна да хълца.