Айлин Гоудж
Градината на лъжите (35)

Глава 33

Макс влезе през двойната врата в задната част на съдебната зала, когато чиновникът проверяваше броя на съдебните заседатели.

Залата беше претъпкана, дългите дъбови пейки бяха запълнени. Отстрани също имаше хора, облегнати на покритите с ламперия стени, в дъното няколко души се блъскаха напред, за да могат да виждат по-добре. „По дяволите тези идиоти, репортерите!“, помисли си Макс. Още вчера делото изпълни третата страница на „Поуст“:

„Лекарка в началото на кариерата си обвинена за трагедията на млада майка.“

Имаше снимка на Алма, просната в безсъзнание, заобиколена с животоспасяваща апаратура, а до нея — бебето й. Делото „Соседо срещу Розентал“ се превръщаше в цирк. „Тази тълпа мислеше Макс, прилича на глутница хиени, надушили останките от изоставен труп.“

Роуз скоро ще бъде в центъра на вниманието. Длъжна е да се представи добре, иначе пресата ще я разкъса на парчета. Но защо всъщност се вълнува толкова много? Роуз е добър адвокат. Но такъв беше и Сал Де Фашю, независимо от мазното му позьорство. Макс го наблюдаваше как крачи напред-назад в предната част на залата подобно на превъзбуден актьор, как се усмихва на тълпата, като че ли всички течи хора си бяха купили билети с единствената цел да видят точно него. Като се взря през тълпата, Макс можа да види Роуз тя прехвърляше документи от чантата си на масата на ответника. Беше в костюм, който той никога по-рано не беше виждал, кобалтово синьо със семпла блуза в цвят на слонова кост, отворена на врата й. Точно в този момент тя се наведе, за да вдигне изплъзналите се на пода листа, тъмните й коси се спуснаха напред като внезапно разтворено ветрило и засенчиха лицето й; перлите, които й беше подарил, се залюляха напред и за част от мига събраха светлината в себе си, за да я пръснат щедро обратно назад. Сърцето му бавно се обърна на деветдесет градуса.

Замисли се за разговора с Гари Енфийлд от Лос Анжелис, който му се беше обадил по телефона миналата седмица. Гари му каза за сложната сърдечна операция на Брус Оулдсън, която беше принудила Брус да се пенсионира преждевременно, а после пусна и бомбата си: предложи на Макс да отиде в Лос Анжелис и да поеме юридическия отдел в „Сенчъри Сити“.

Макс му беше отвърнал със замаяна глава, че ще обмисли предложението му, което и правеше.

Сега, като гледаше Роуз, той я питаше мислено: „Как бих могъл да те напусна? Как бих могъл да се откажа дори само и от тази част от тебе, която имам!“

Първо и преди всичко не можеше да понесе мисълта за раздяла с Мънки. Но — каква ирония! — самата Мънки разреши този проблем.

— Спокойно, татенце — беше казала тя, когато й съобщи новината в ресторанта на Румпелмайер. Обърна лъжичката и облиза топчица сладолед от обратната й страна. — Бих могла да прекарвам ваканциите си при тебе. Уау! Калифорния. Синди казва, че момчетата там са голяма работа. Ще вземем ли къща близо до плажа?

Така беше решен проблемът. Мънки, в тесни дънки и спортна блузка, бърбореше за момчета и напомняше на Макс, че само след няколко години ще стане на осемнадесет — достатъчно възрастна, за да живее, където си иска. Би могла да реши да отиде в някой колеж близо до него.

Но при Роуз нямаше летни ваканции, нито втори шанс. Дори и като я гледаше сега, той се чувстваше безпомощно привлечен към нея. Докато все още имаше някакъв шанс с Роуз, как би могъл да си тръгне от нея?

Четири месеца изминаха, откакто се премести като наемател в Бийкмън Плейс. Четири месеца в празния апартамент. Четири месеца на фантазиране всяка сутрин, докато се спъва полузаспал към банята, че щом влезе, ще види чорапите на Роуз да съхнат на тръбата на душа. И мечтите всяка вечер, докато отключваше входната врата, че тя ще го чака във всекидневната, за да увисне на врата му и със смях да му разкаже нещо смешно, което й се е случило на път към къщи. Внезапно го заяде тъпа болка.

Други жени? Спомни си последния път, беше преди няколко седмици — симпатичната дребна блондинка, която работеше в „Лойър Асошиейшън“ на Вези Стрийт. Пълна катастрофа. Не можа да се възбуди достатъчно. Накрая, вероятно от съжаление, тя го беше поела в устата си. А после, докато се измиваше от него в банята, той беше плакал, отвратен от себе си, болен от копнеж по Роуз.

„Хайде, спри това! — заповяда си той. — Ти си вече голямо момче.“

Насили се да се съсредоточи и отправи поглед към клиентката на Роуз. Лекарката държеше тялото си много изправено, ръцете й бяха скръстени отпред. Спуснатата до кръста й карамелено кестенява коса беше придържана назад с два кокалени гребена, изработени от костенурка — по един от всяка страна. Беше облечена в добре скроен костюм от пясъчножълт лен и копринена блуза в прасковен цвят. Без грим — с изключение на най-бледия нюанс розово червило. Изглеждаше изплашена, независимо от твърдата линия на брадичката и стоманената решителност в очите.

Първи минус, помисли си Макс с нарастваща тревога. Тези съдебни заседатели биха искали Маркъс Уелби, някого, на когото да могат да се доверят без колебание, ако в този момент там, в ложата на съдебните заседатели, някой случайно получи пристъп на сърдечна недостатъчност. А не дребничко момиченце, което едва изглежда на достатъчно години, за да се приеме, че е завършило медицинския факултет.

На масата на ищеца седеше жена, навярно майката на Алма Соседо. Около четиридесетте, с евтина рокля на цветя, така силно опъната на пълния й гръб, че се очертаваше браздата от стегнатите презрамки на сутиена и. Ръцете й нервно огъваха и разгъваха оръфаните дръжки на огромна черна ръчна чанта, кацнала в скута й.

Втори минус, простена вътрешно Макс.

С висок монотонен глас чиновникът обяви.

— Започва заседанието на съда. Продължава делото „Соседо срещу Розентал“.

Съдебните заседатели влязоха един след друг в ложата.

— В протокола да се отбележи, че на заседанието присъстват всички съдебни заседатели, както и всички адвокати.

Обичайният шум постепенно замря. Чуваха се само отделни стъпки в коридора и тихото съскане на старомодните парни радиатори.

— Добро утро, дами и господа — поздрави съдия Уайнтрауб от мястото си. Светъл мъж с малко дълги зъби. Почти напълно плешив. Слабо сърне. Предстоеше му пенсиониране. — Господин Ди Фацио?

Ди Фацио, който седеше до клиентката си, бързо стана на крака — като някаква марионетка, помисли си Макс.

— Ваше Благородие — пропя Ди Фацио с глас, с който се чувстваше, макар и слабо диалектът на Бронкс. — Бих желал да извикам свидетеля, доктор Дейвид Слоун.

Макс последва общия вторачен поглед на съдебната зала и видя, че от първите банки се надига висок, привлекателен мъж, който се отправи към свидетелското място. Носеше елегантен, ушит по мярка тъмносин костюм на райета — скроен в новия стил — и широка вратовръзка. Бакенбардите му бяха дълги, разширени в модерен клин, но много добре подстригани. Изглеждаше внушителен и представителен; точно типът доктор, който човек би си пожелал при сърдечна недостатъчност… или като свидетел в процес за професионална небрежност. Ако, разбира се, е на твоя страна.

— Добро утро, доктор Слоун — Ди Фацио излъчваше изключително добро настроение. Като че ли вън не беше тридесет градуса по Фаренхайт и не валеше като из ведро. Най-лошият ноември, който Макс можеше да си спомни от години насам.

— Добро утро — любезно върна топката Слоун.

— Докторе, вие притежавате разрешително да практикувате медицина в Ню Йорк, нали?

— Да.

— Бихте ли посочил къде сте получили медицинското си образование?

— Посещавах и завърших Принстън, направих дипломна работа по микробиология в „Джон Хопкинс“, след което следвах медицина в Калъмбня в колежа за лекари хирурзи. Специализирах в „Шепърд“ в Бруклин и там бях избран за шеф на специализантите по акушерство и гинекология.

Ди Фацио се наведе към него с ръка в джоба, сякаш той и Слоун бяха двама добри приятели, които си приказват през оградата на задния двор.

— Член ли сте на някои специализирани дружества?

— Да, притежавам диплом от Американския колеж на хирурзите, член съм на Американския съюз на акушергинеколозите, като и на Международния съвет на хирурзите, на Нюйоркското дружество на гинеколозите.

„Твърде самодоволен. Съдебните заседатели ще се заядат с това“, мислеше си Макс.

— Свързан ли сте сега с болница в района на Ню Йорк?

— Да. Главен лекар съм на отделението по акушерство и гинекология в „Сейнт Бартоломю“.

— Откога заемате тази длъжност?

— От шест месеца. Преди това работех в Презвитерианската болница.

— Спомняте ли си пациентката, приета в „Сейнт Бартоломю“ на петнадесети юли тази година, млада жена на име Алма Соседо?

— Да. Много добре — той леко се намръщи.

— Вчера чухме свидетелските показания на г-жа Дюпре, дежурната медицинска сестра през нощта, в която е била приета госпожица Соседо — Ди Фацио отплува, без да бърза до масата си и измъкна някакъв документ от отворената си чанта. — Бих желал да ви дам болничния картон на Алма, започнат от госпожа Дюпре, който е веществено доказателство номер 2 на ищеца, представено в съда. Виждал ли сте го преди, доктор Слоун?

— Да, разбира се — той то прегледа и го върна на адвоката. Всяко негово движение или жест изглеждаха отрепетирани. — Мои са бележките в края на първа страница. Прегледах госпожица Соседо вечерта на шестнадесети юли.

— Можете ли да ни кажете какво установихте при направения й преглед.

Дейвид Слоун си даде вид, че мисли: главата му леко наведена, дългите му грациозни ръце — сключени отпред, почти като за молитва.

Когато накрая вдигна глава, зелените му очи бяха разтревожени, но ясни и въздействието върху публиката беше мигновено. Надигна се шепот, тела се наклониха напред в очакване. Най-сетне, след три дни сухи свидетелски показания, ще си получат и своята серийна мелодрама.

— Госпожица Соседо — каза той накрая — беше в осмия месец от бременността си. Установих, че има високо кръвно налягане с тревожни признаци за задържане на телесните течности, което е силно токсично.

— По ваше мнение състоянието й беше ли рисковано?

— Повишаването на кръвното налягане не е нещо необичайно в последните месеци на бременността. Ако се остави без лечение обаче, то може да доведе до опасни усложнения — както за майката, така и за детето.

— Предписахте ли нещо на пациентката?

— Не.

— О! Можете ли да ни кажете защо, докторе?

— Тя не беше моя пациентка. Лекуващият лекар в този случай беше доктор Розентал — Дейвид отправи студения си поглед към Рейчъл.

Макс би могъл да се закълне, че дори от това разстояние той забеляза, че тя потръпна. Цветът изтече от лицето й, кожата под големите й сини очи като че ли придоби слаб виолетов оттенък.

Погледна Роуз. Тя седеше изправена, брадичката й — вдигната, раменете — изтеглени назад, готова за битка. Дръж се, Роуз!

Ди Фацио се хилеше. Ясно беше, че е човек, който не е свикнал да се усмихва — дебелите му устни само се разтеглиха, но не се разтвориха, за да не открият лошите му зъби.

— Но вие имахте мнение относно лечението на госпожица Соседо, нали?

— Да.

— И какво беше вашето мнение по това време, докторе? Съгласихте ли се с диагнозата на доктор Розентал по този случай?

— Не. Не се съгласих. Нито тогава, нито сега.

Макс забеляза, че тялото на Рейчъл трепна слабо, сякаш я беше ударил през лицето. Тя се обърна към Роуз, като клатеше глава — „не“.

— О? А споделихте ли това мнение с нея тогава?

— Да. Всъщност ние доста дискутирахме случая. Препоръчах й да направи веднага Цезарово сечение. Чувствах, че рискът от преждевременното раждане на детето отстъпва пред още по-големия риск за майката. Спомням си напълно ясно: предупредих доктор Розентал, че госпожица Соседо е заплашена от емболия… или нещо още по-лошо.

Макс погледна съдебните заседатели. Това беше нещо ново. Нещо унищожително. Последва момент на затишие, подчертано само от няколко сухи покашляния и съскането на радиаторите.

Рейчъл като че ли се залюля леко на стола си, сякаш беше пред припадък, а мъжът, който стоеше непосредствено зад нея, бързо се изправи и я приближи. Мъж в спортно сако от вълнен щрайхгарен плат с допълнителни парчета кожа на лактите. Висок, ъгловат, с някак свободно прикачени крайници, той като че ли не стъпваше, а се разгъваше. Макс си помисли за младия Гари Купър.

И в този миг го позна. Същото лице, което беше виждал по списанията, на телевизионния екран, а по-късно и на обложката на книгата му. И, разбира се, на приема на Рупърт Еверест в Лондон. Нима беше възможно да не познае Брайън Маккланахън?

Мъжът, в който беше влюбена Роуз…

Усети, че не му достига дъх. Имаше нужда да седне.

Разбра, че каквито и да са чувствата на Брайън към Роуз, те не могат да повлияят на съдбата му. Ни най-малко. Роуз обичаше този мъж. И едва ли имаше значение, че той не иска — или не може — да отговори на любовта й.

Брайън също изглеждаше като разкъсан; ръката му беше около раменете на жена му, но очите му бяха обърнати към Роуз с настоятелна молба.

„Време е да се махаш“, каза си Макс с чувството, че е внезапно остарял…

В Калифорния поне ще има слънце.

Погледна часовника си. Бяха изминали петнадесет минути. Трябваше да бърза. „Късмет, Роуз. Късмет и — сбогом“, пожела й той мълчаливо и се измъкна в коридора. Струваше му се, че е стигнал до края на едно дълго пътуване и сега изпитваше облекчение, че най-сетне може да вдигне крака и да си отдъхне, но в същото време и безкрайна тъга, че всичко беше свършило.