Айлин Гоудж
Градината на лъжите (32)

Глава 30

Роуз и Макс вечеряха препечен хляб и мариновано пиле в индийския ресторант на Лексингтън и Двадесет и осма улица. После се разходиха по Пета улица. Беше гореща нощ, а и след това къри, пълно с подправки, което дразнеше стомаха й. Чувстваше се неприятно топла и лепкава дори и в най-тънката си памучна блуза и пола от крепон. Излъчваната от тротоарите горещина прониквайте през тънките подметки на сандалите й и сякаш забавяше крачките й — като че ли вървеше през солените плата на Мъртвата долина.

Искаше и се вече да е вкъщи. Да си вземе студен душ, а после да легне гола с Макс под мързеливо въртящия се вентилатор от тавана на спалнята, в която сега спяха заедно. Мислеше как той ще прави любов с нея, бавно, с безкрайна нежност. Почувства как омекват коленете й.

Въпреки това беше обхваната от страх и смут. Как е възможно? Как мога да желая Макс по този ничии? Не е ли Брайън този, когото обичам?

„А Макс? Какво чака той от мен? Малко топлина — предположи тя, — след толкова много години студ в семейството му. Приятелско лице, до което да се събудиш сутрин, някой, която да го окуражава, да му вдъхва увереност, че има живот и след един развод.“

А когато Макс се премести? Само приятели ли ще останат? Биха ли могли да се върнат към това, което са били? Роуз се почувства самотна.

Протегна ръка към неговата и тя й вля успокоение. Пръстите му обвиха нейните.

— Тук сме — каза той.

— Къде? — не беше внимавала за пътя, беше го следвала замаяна. Погледна нагоре — видя огромна сграда от сив гранит с гигантски декорации — Емпайър Стейт Билдинг.

— Хайде — каза Макс, — ще те заведа на върха. Там подухва чудесен, хладен бриз.

— Не е ли много късно? Терасата сигурно е затворена.

Макс намигна.

— Не се безпокой, имам връзки. Един стар приятел на баща ми — обясни Макс. Говореше за възрастния портиер, който отключи асансьора специално за тях. — Татко му намери тази работа. Винаги е нощна смяна — още от построяването на сградата. Познава я вероятно по-добре, отколкото собственото си семейство.

Вратите на асансьора се отвориха и те излязоха. Ризите с щампи на Кинг Конг, големите чаши е форма на ябълка и американските знаменца на витрината на магазина изглеждаха като изоставени на бледата светлина.

Той я поведе по стъпалата към стъклената врата. Те бяха вече навън. Хладен бриз просвирваше край високите щитове от плексиглас, развяваше полата и косата й. На Роуз й се стори, че се потапя в невидима река и се понася от хладната енергия на течението.

Наведе се над парапета — и остана без дъх. Долу блестеше Манхатън като огромна мрежа с пръснати в нея диаманти. Беше идвала тук само веднъж на екскурзия от училище. И сега за първи път можеше да види нощния Манхатън. Нямаше ги горещите, мръсни тротоари, напрегнатите, блъскащи се тълпи, пронизващите звуци на уличното движение. Чувстваше се тъй, сякаш е получила разкошен подарък — изящна огърлица от великолепна кутия от гладко кадифе.

Обърна се и улови погледа на Макс. Той я наблюдаваше, ясните му сини очи бяха отправени към нея, на устните му имаше усмивка. Роуз си помисли: „Ти си знаел за това великолепие. И си искал да ме изненадаш.“

— Благодаря ти — каза му тя.

— Баща ми често ме водеше тук през нощта — каза Макс и обхвана с ръка раменете й. Едрото му тяло беше като топла пещера, в която тя се плъзна с лекота. — Той ме вдигаше нагоре и аз се чувствах голям като Кинг Конг. Казваше ми: „Погледни това, Макс. Ти си на върха на света! И той целият е твой. Единственото, което трябва да направиш, е да вземеш от него.“

— Е, в известен смисъл ти направи точно това, нали?

Макс леко наведе глава и замълча, лицето му потъна в сянка. Роуз почувства, че той се замисли, че духом е далеч от нея и докосна ръката му с желание да го последва, да бъде до него.

За дъщеря си ли мислеше? Необходимите за развода документи бяха подготвени. Мънки сигурно знаеше, че баща й няма да се върне повече вкъщи. Сигурно не му е било лесно да й обясни всичко това.

Макс вдигна очи и се усмихна. Изразът на лицето му беше така тъжен, че й се прииска да го прегърне и да го окуражи. Но тя не можеше да му даде подобни обещания. Кой знаеше по-добре от нея колко променлив и непостоянен е животът?

— Странно — каза той, — по-рано мислех, че татко има право. За какво друго е животът — освен, за да успяваш и да печелиш много пари. Той мислеше така, защото никога не е имал нито едното, нито другото. А това, което нямаш, винаги има по-голямо значение от това, което имаш. Но сега знам, че не е бил прав. Не е необходимо да се качвам на Емпайър Стейт, за да вземам от живота. Поне в случая не е необходимо. Защото всичко, което искам, е тук. Точно до мен.

Обърна я и я погледна. Отблясъците на града, идващи отдолу, осветиха лицето му и то я порази — сякаш беше вървяла слепешком в дълъг и тъмен тунел и внезапно се беше озовала на светлина.

Тя разбра всичко. Това, което казваше, начинът, по който я гледаше.

Мили Боже, той е влюбен в мен.

„Откога? — питаше се тя. — А аз съм била твърде глуха, няма и сляпа да видя това!“

И сега вече Роуз разбра всичко. Многобройните му добрини, всяка една като перличка, малка и незначителна сама по себе си, но нанизани една след друга, те се бяха умножили в безценна огърлица. Беше и дал най-прекрасния подарък, без да иска нищо в замяна.

Сълзи изпълниха очите й.

— Съжалявам — прошепна тя. Не трябваше да казва това. Но не можа да измисли нищо друго.

— Не съжалявай — той леко докосна бузата й, допирът му беше лек като полъх на вятър.

— Не разбрах.

— Знам.

— О, Макс… бих желала… — и спря, не знаеше какво да каже, знаеше само какво чувстваше. Беше безнадеждно.

Той галеше косата й нежно, сякаш тя беше дете, което трябваше да бъде утешено. Струваше й се, че чува ударите на сърцето му — то удряше в гърдите му като чук.

— Знам — каза той. — Ти си влюбена в Брайън.

— Да.

— Въпреки че е женен.

— Да.

— Затова ли работиш по делото на жена му? Заради Брайън.

— Отчасти… — тя сви рамене. — Да — но имаше и нещо друго и тя искаше той да го знае. — Може и да прозвучи странно, но… аз я харесвам. Тя е така почтена и всеотдайна.

— А Брайън? Все още ли е влюбен в теб?

— Брайън? Не мисля, че нещата са толкова прости — не може да се отговори само с да или не. Познавам го от дете. В известен смисъл ние двамата сме части от едно цяло. Част от Брайън винаги ми е принадлежала и винаги ще ми принадлежи. Но точно сега той е объркан. Трябва сам да определи нещата за себе си. Когато го направи, аз ще знам…

— И си готова да чакаш?

— Да — мразеше да наранява Макс, но му каза истината. — До тогава, докато трябва. Толкова дълго, колкото се наложи.

— Разбирам — каза той тихо.

Веднъж Роуз беше наблюдавала взривяването на десететажен жилищен блок и тя още си спомняше как рухна пред очите й — не разхвърчаващ се нагоре и встрани като след експлозия на бомба, а сгъващ се навътре сякаш от само себе си, етаж по етаж, някак странно грациозно, подобно на възрастна дама, която се опитва да направи реверанс. Тя си спомни за това, наблюдавайки Макс сега. Той сякаш се сгъваше в себе си, плоскостите на лицето му се изместваха, потъваха навътре. Искаше й се да протегне ръка и да стигне до него, да спре страданието му.

Но можеше само да го обгърне с ръце, докато силният вятър я блъскаше и теглеше, сякаш всеки миг ще я отнесе. Единственото, което я приковаваше към бетонния под, беше огромната болка в сърцето й.

— Макс — прошепна тя. — О, Макс, бих искала това да бъдеш ти. Искам го повече от всичко друго на света.

Макс я желаеше. Можеше да усети това, докато го държеше в прегръдките си.

И странното беше, че и тя го желаеше. Копнееше да му даде всичко, на което беше способна, даже и то да не е достатъчно. Не беше ли по-добре да му даде малко любов, отколкото…

Внезапно Макс започна да я целува, а тя отговаряше на целувките му. Силни, нараняващи целувки, които нямаха нищо общо с нежността отпреди. Отчаяни целувки, които напомняха повече за край, отколкото за начало. Макс се отпусна на колене със стон, притисна лице в бедрата й, дъхът му я изгаряше през тънката рокля.

Роуз се изви към него, отметна глава назад, остави вятърът да разроши косата й.

Макс беше пъхнал ръце под полата й, дърпаше бикините й, ноктите му дращеха бедрата й. И — мили Боже — тя му помагаше.

Ето бикините вече бяха свити на топка в юмрука й, късче дантела, шепот коприна — беше ги купила от „Лорд и Тайлър“ след първата нощ, която бяха прекарали заедно; сега тя ги хвърли на вятъра и видя как силен порив поде сребристото късче тъкан и го препрати над предпазната ограда в дълга и внезапна дъга. После то се понесе над тъмните каньони и светещи алеи долу като някаква фантастична птица.

Роуз се обърна към Макс, дръпна полата си над голите си бедра и прошепна.

— Да, вземи ме.