Айлин Гоудж
Градината на лъжите (31)

Глава 29

Рейчъл се размърда нетърпеливо върху ниския бял диван в адвокатската кантора. Погледна часовника си за трети или четвърти път. Почти единадесет, а срещата беше за десет и половина. Ако само можеше да скочи и да се махне оттук…

Имаше много добра климатична инсталация, беше студено като в Антарктика, но независимо от това тя упорито се потеше. Подмишниците й бяха направо мокри, чорапогащите й бяха прилепнали към бедрата й. Толкова отдавна не беше носила чорапогащи, още по-малко делови костюм. И защо, Боже Господи, се беше навлякла така? На кого искаше да направи впечатление?

„Още пет минути — каза си тя. — После ще измисля някакво извинение пред служителката и ще се измъкна. Вероятно ми хлопа някоя дъска — изобщо как можах да дойда тук!“

Когато застрахователният агент й каза името на адвоката, тя се изсмя високо, не можа да се въздържи. Господи, каква ирония. Но защо точно Роуз? От хилядите адвокати в този град — защо точно тя?

Затова ли беше дошла? От любопитство? Не, беше повече от това, нещо по-силно. Рейчъл беше дошла да я види, да я опознае. Тази жена, която Брайън някога беше обичал… и може би все още обича.

Една среща само, каза си тя в таксито на път за насам. Това е всичко. В края на краищата срещата беше вече организирана. Просто ще види Роуз, ще говори с нея, после ще настоява пред „Пруденшъл“ да й намерят друг адвокат.

Но да идва тук като шпионин, Исусе, колко подло. Чувстваше се малко засрамена. И освен това — глупава. Какво всъщност се надява да постигне?

Стана и закрачи по дебелия килим към дългото бюро от дърво и хром в ъгъла. Младата, загоряла от слънцето служителка с грива от руса коса и дълги червени нокти, вдигна очи от пишещата си машина.

— Няма да чакате дълго — каза й тя, предлагайки й бързата си усмивка.

— Работата е там… страхувам се, че не мога да чакам повече — каза й Рейчъл. — Виждате ли, трябва да се върна…

В този миг вратата зад нея се отвори. И гласът на Роуз, нисък и музикален.

— Съжалявам. Имах телефонен разговор с чужбина. Надявам се, че не съм ви накарала да чакате прекалено дълго.

Рейчъл се обърна и се намери лице в лице с висока жена — тя стоеше до вратата, която свързваше чакалнята с вътрешните канцеларии.

Роуз.

Рейчъл погледна тези тъмни, горди очи и премигна от шока на разпознаването. Обгърна с поглед черните къдрици, прихванати със сребърни гребени. Обикновена черна, тясна и невталена рокля, тънък цветен шал, артистично увит около ъгловатите й рамене. Ръчно изработена златна гривна, закопчана около мургавата й ръка точно под лакътя. И колко странно, една-единствена обица, като на пират. Рубин във форма на сълза се люлееше на лявото й ухо, премигваше и проблясваше в светлината на флуоресцентните лампи.

Студен вихър премина през Рейчъл и тя си помисли: „Красива е, зашеметяващо красива. Защо не видях това онази нощ в Лондон? Нищо чудно, че Брайън не може да я забрави.“

Почувства се като джудже край Роуз, някак смалена. Даже и в най-добрия си летен костюм, сурова коприна, втъкана в облак нюанси на охра. Но самата тя беше без живец — като цвете, което някой беше забравил да полее. Косата й беше хваната отзад както дойде с еластична лента, лицето й бледо и без грим, под очите — тъмни сенки, резултат от последните безсънни нощи, след като получи съдебно известие.

„Върви си сега — заповяда си тя. — Извини се, кажи нещо. Ти нямаш работа тук.“

— Разбирам — каза Рейчъл, — но трябва да се върна в клиниката. Всъщност, идването ми тук навярно е грешка. Може би ще бъде по-добре, ако…

— Имате неприятности и нужда от помощ — прекъсна я Роуз, тъмните й очи бяха фиксирани в нея… Гласът й изглеждаше лишен както от съчувствие, така и от яд. Сух, служебен глас. — Защо не влезете да поговорим. После може и да си отидете, ако искате. Един разговор не ви задължава с нищо.

Роуз се усмихна и мургавото й лице засия в светлина, напомни й на някоя странно красива икона.

— Казах ви веднъж, че ви дължа услуга — добави тя, — и тогава не се шегувах.

Рейчъл, обезоръжена, но и малко разтревожена, отвърна на усмивката й, докато същевременно си мислеше: „Тази жена трябва да ме мрази. Защо се държи така?“

— Добре — съгласи се тя.

Роуз пристъпи напред, протегна ръка. Дълги, хладни пръсти стиснаха силно ръката на Рейчъл и веднага се плъзнаха настрана като вода. Лъхна я слабо благоухание, сладко и земно, като аромат от зимни круши, които бавно зреят на перваза.

— В момента канцеларията ми е малко претрупана — каза Роуз. — Навсякъде купища документи. Подготвям се за дело. Можем да използваме кабинета на Макс Грифин. Ще изпиете ли чаша кафе или чай?

— Чаша чай би било добре.

— Чаша чай за госпожа Маккланахън, Нанси — извика Роуз на служителката. На Рейчъл й направи впечатление, че тя използва фамилията й по мъж, а не „доктор Розентал“.

Рейчъл последва Роуз в коридора, облицован с дървена ламперия чак до ъгловата канцелария над Ийст Ривър. Като се изключи гледката, тя се почувства тъй, сякаш е попаднала в родната си къща. Разкошен стар ориенталски килим, викториански газов полилей, холандски инкрустирани столове, тапицирани с вече протъркано гладко кадифе. Библиотека, пълна с подвързани с кожа томове, украсени с позлатени орнаменти. „Много хубаво — помисли си тя. — И същевременно малко респектиращо.“

Роуз махна с ръка към канапето.

— Моля, седнете.

Рейчъл се отпусна на твърдата седалка, като следеше с поглед Роуз, която седна срещу нея на стола, украсен с дърворезба. Беше впечатлена от иронията на изрязаните фигури в горната му част — гълъб с маслинено клонче в човката.

Последва неудобна пауза. И гласът на Роуз.

— Би било по-лесно, ако прескочим незначителните приказки, не мислите ли така, госпожо Маккланахън?

Рейчъл не можеше да не се възхити на прямотата й.

— Да, така би било по-лесно — каза тя. — Но моля ви, наричайте ме Рейчъл. Всички ме наричат така.

Роуз като че ли се замисли, претегли го вътре в себе си. Слънцето, което се промъкваше през рехаво тъканите завеси, падаше върху нея като вълнообразна златиста мъгла.

— Добре, нека е така. Рейчъл — тя вдигна жълт бележник от масата пред нея и го закрепи на колената си. — Прегледах всичко, изпратено от „Пруденшъл“ и ще бъда пряма с вас. Вярвам, че сте направила всичко, зависещо от вас, за да осигурите на Алма Соседо най-доброто лечение. И съдебните заседатели вероятно ще ви повярват. Но няма гаранции — тези същите заседатели лесно биха могли да гласуват и срещу вас.

Сърцето й заудря силно. Но това е невъзможно. Тя ще бъде съсипана, а клиниката унищожена. От Фондацията ще престанат да я финансират — не беше ли предупредила Санди Бойл точно за това на последната им среща? А привилегиите й в „Сейнт Барт“ ще бъдат отнети. Всичко, което беше съградила до този момент, ще бъде срутено с един замах. Всички жени, които имат нужда от нея, които й вярваха, ще бъдат изоставени без човек, готов да им помогне.

— При положение като това — продължи Роуз, — съчувствието на съдебните заседатели естествено ще бъде насочено към жертвата. В този случай — шестнадесетгодишно момиче, което изисква много скъпи грижи, за да остане живо. Знаете, че говорим за големи пари. Въпросът в техните очи няма непременно да бъде кой — ако има такъв — е виновен, а кой ще плаща? Претоварените родители на Алма Соседо или богатата застрахователна компания?

— Разбирам — Рейчъл се чувстваше странно раздвоена, като че ли беше включена към автоматичен механизъм, който слуша и говори нормално, докато мозъкът й се рее над катастрофите, които предстояха.

— Наистина ли? Учудвам се. По-голямата част от хората, които влизат в съда, не могат да се освободят от мисълта, че става въпрос само за вина и невинност.

Рейчъл напрегна сили да се съсредоточи и отговори.

— Не вярвам, че в медицината е възможно да има толкова ясно разграничение. Човек винаги оставя пациентите си с чувството, че би могъл да направи и повече.

— Така ли се чувствате и по отношение на Алма Соседо?

— Да.

— Въпросът е: „Бихте ли могла да направите повече?“

— Не бях сигурна в началото, когато нещата бяха в развитие — отговори Рейчъл, решена да каже всичко. — Но по-късно, когато се върнах стъпка по стъпка към случилото се… — тя изправи тяло върху твърдото канапе. — Отговорът е отрицателен, не бих могла да направя повече от това, което направих. При обстоятелствата, които бяха далеч от оптималните, поех курса, който считах за най-безопасен. Не мисля, че друг лекар би могъл да действа по-отговорно.

Черните очи на Роуз бяха фиксирани върху нея с такава сила, че по гърба й пробягаха тръпки.

В главата й просветна мисълта: „Тя и аз, ние сме тук, за да разнищим докрай нещо, нали? Не само този проклет съдебен процес.“

Имаше чувството, че среща Роуз за първи път. Обхвана я странна отпадналост, чувстваше се безпомощна — като че ли тя и Роуз бяха хвърлени една срещу друга от някакъв странен каприз на съдбата.

И двете влюбени в един и същи мъж.

А не е ли странен фактът, че от всички юридически фирми в Манхатън, фирмата на нейната застрахователна компания е точно тази, за която работи Роуз?

Роуз също чувства това, Рейчъл беше сигурна — те двете се преценяваха взаимно — като двама гангстери, преди да натиснат спусъците.

„Какво иска тя от мен? — питаше се Рейчъл. — Би могла да прехвърли този случай на някой друг от фирмата. Но не го е направила. Защо?“

Необяснимото напрежение между тях се разкъса, когато Роуз се наведе и отбеляза нещо в бележника на скута си.

После вдигна очи.

— Говорих със Стю Милър този следобед. Семейство Соседо са отхвърлили предложението на „Пруденшъл“ за спиране на делото. Според Стю вчера те почти се били съгласили, но днес са му съобщили, че се отказват.

Рейчъл почувства внезапен, причиняващ болка гняв. Дейвид. Той беше зад всичко. Чувстваше ноктите му, забити в нея. Бедните Соседо, те имаха право на гняв и скръб. Но Дейвид — това, което правеше, беше отблъскващо, беше зло.

И в следващия миг беше обхваната от ужас и отчаяние. Как би могла да се бори с Дейвид сама? Ако каже истината, това ще бъде краят на семейството й. Ако замълчи за Дейвид, това би означавало край на кариерата й. Накъдето и да се обърне, той я унищожаваше.

— Къде отивам до този момент? — попита Рейчъл с чувството, че е хваната в капан.

Роуз я погледна право в очите и каза твърдо.

— В съда. С мен като адвокат.

Рейчъл я погледна втренчено и не можа да задържи повече въпроса, който висеше между тях от самото начало.

— Защо? Защо точно вие?

Роуз замълча и на Рейчъл й се стори, че пространството между тях е заредено със статично електричество.

А после устните на Роуз се дръпнаха в странна, изкривена усмивка.

— Нека да приемем, че държа да си плащам дълговете — тя направи пауза и добави. — Не мога да дам никакви обещания. С изключение на едно. Ще се боря за вас. Ще направя всичко, което е по силите ми да спечеля това дело. И кой знае? — усмивката й се разшири. — Може и да успея.

С поглед, отправен в тъмните й, проблясващи очи, Рейчъл се мъчеше да разбере мотивите: „За мен ли прави това… или за себе си? Дали не ме използва, за да се добере отново до Брайън? Или, не дай Боже, да се сближи с него? Ако това е истината, ако тя прави всичко това за себе си, то в такъв случай тя ще се бори много по-безкомпромисно, отколкото всеки друг. А аз имам нужда от това. Нуждая се от всяка нищожна прашинка помощ, която мога да получа.“

На вратата се почука.

Рейчъл се стресна, внезапно измъкната от мислите си. Но това беше само русата служителка — носеше чая.

Тя пое в ръце чашата и отпи от парещата течност. Внезапна болка изпълни очите й със сълзи. Смъкна чашата долу, беше я хванала и с двете си ръце, топлината й приятно проникваше в нея.

— Добре. Да приемем, че се съглася. Какво по-нататък? — запита Рейчъл.

— Събираме всички медицински документи, данни и доклади, всички доказателства, свързани със случая. Можете ли да посочите някой, който евентуално би свидетелствал срещу вас? Друг лекар, медицинска сестра?

Рейчъл си помисли за Прус Хардмън, младия специализант, който беше помагал при израждането на бебето. Спомни си побелялото му, изплашено лице, петната от пот по зеленото му хирургическо облекло. Сега той е облекчен, че никой не сочи с пръст към него.

През главата й премина като проблясък и мисълта за Дейвид, но тя не посмя да го спомене. Освен това, спомни си тя, той я беше посъветвал да почака, да не предизвиква раждане. А той не беше там, когато тя изражда бебето на Алма. Какво доказателство срещу нея можеше да има?

— Не. Нито един, за когото да знам.

Роуз надраска нещо в бележника на скута си.

— Ще говорим за това по-късно. Може даже и да не стигнем до съд. „Пруденшъл“ все още желае да продължи опитите си за споразумение. Имам определена среща с адвоката на Соседо за понеделник. След нея ще съм по-наясно накъде отиваме.

В продължение на много години Рейчъл беше водила сама своите битки. Можеше ли сега просто да седи настрана и да остави някой друг да се бори за нея? И то единственият човек в света — освен Дейвид, който имаше причини да я мрази.

И все пак? Колкото и странно да беше, имаше чувството, че може да се довери на Роуз.

Тя ще се бори за мен, ако това означава борба за Брайън.

А ако някога се стигне до открито съперничество между нея и Роуз — тогава какво? Коя от тях ще спечели?

В края на краищата коя ще избере Брайън?

Спомни си как като малка пътуваше с баща си в метрото. Майка й сигурно би припаднала, ако знаеше, но баща й искаше нейното възпитание да обхване дори и неприятните страни на живота, „Ако някога хрисимите населят земята — говореше й той, стиснал ръката й, докато слизаха към една от станциите в горещия петъчен следобед, — то това ще стане единствено защото могъщите са се отказали да обитават цялата земя и са се примирили само с малка част от нея.“

Спомни си тълпите, нетърпеливи да минат през бариерите с жетони. После баща й също пусна жетон и тълпата ги понесе по претъпканата бетонна платформа. Тя застана в очакване, отправила поглед към черното гърло на тунела. Лицето й беше облъхнато от горещото течение на приближаващия се влак. Баща й се беше обърнал към картата на метрото, а тя стоеше до релсите. Ето, съвсем накрая е. Към платформата се носеше влак, силният му писък цепеше въздуха, сини искри изскачаха изпод колелата. И в този миг тя си беше помислила: „Бих могла да скоча върху релсите и това ще е най-значимото нещо, което съм правила.“

Рейчъл изпита същото чувство и сега. Сякаш беше притегляна от нещо смъртоносно, но едновременно с това и непреодолимо завладяващо. Ще науча истината — дали той все още я обича. Даже и ако това ме убие.

— Защо да не обядваме в понеделник след срещата ми с техния адвокат? — предложи Роуз, докато ставаше.

Рейчъл остави чашата с неизпития чай върху ниската масичка пред нея и също стана.

— Да, това е добра идея.

— „Одеон“, в дванадесет и половина?

— Чудесно. Ще бъда там.

Беше на половината път към вратата, където я чакаше секретарката, за да я изпрати, когато Роуз извика.

— Много поздрави на Брайън.

Рейчъл замря. Догади й се. Понечи да се обърне назад, но не можеше да разреши на Роуз да види колко много се страхува да не изгуби мъжа, когото и двете обичаха.

* * *

Струваше й се, че болничният асансьор се движи ужасно бавно.

Рейчъл натисна бутона отново — напълно безсмислено. Асансьорите на „Сейнт Барт“ — както и всичко останало — бяха допотопни. Проскърцваха кабели, бавно и като че ли нестабилно продължаваха да се изкачват. С наклонена назад глава Рейчъл следеше светването на номерата на всеки етаж. Четири, пет, следваше нейният етаж. И в този момент асансьорът тръгна отново надолу.

По дяволите! Всичко тук беше против нея!

— Хиляди дяволи — изруга тя на глас.

Високата, слаба сестра, която минаваше в този момент край асансьорите, забави крачките си и се обърна. Рейчъл я позна — Джейн Саксмън. Отвори уста да я поздрави. Не познаваше Джейн много добре, но я харесваше. Тя винаги съумяваше да отговори с естествена усмивка. Но сега погледът на Джейн се плъзна настрани и поздравът на Рейчъл заседна в гърлото й.

Какво ставаше тук? През целия ден забелязваше само избягващи я погледи. Или просто се превръщаше в параноик и всичко беше самовнушение?

Представи си Алма, включена към респиратора, с поставени катетри — жив труп… Господи, това винаги я разтърсваше. Колената й ставаха като гумени, ръцете й — лишени от сила. А в устата й горчеше и киселееше.

Най-сетне вратите на асансьора се отвориха и тя се вмъкна вътре. Слава Богу, най-сетне се прибираше вкъщи. Брайън ще я чака. Ще пийнат малко шери, ще хапнат френско сирене и ръжени сухари. После ще отидат на откриването на новата галерия на Спринт Стрийт и ще вечерят с агента на Брайън и съпругата му. Предстоящата приятна вечер искреше във въображението й. Ще бъде с хора, които обичаше, хора, които я обичаха. Няма да мисли за нищо друго. Нито за Алма. Нито за Роуз. Нито…

— Здравей Рейчъл.

Обърна се. Дейвид. Не можеше да види лицето му, виждаше само бялата му болнична къса престилка. Бяха сами.

Вратите се затвориха с трясък, асансьорът се залюля малко и тръгна надолу. Стомахът й се сви, кожата й се опъна.

Дейвид се хилеше — студена, тържествуваща усмивка. Той й напомни неприятните чувства, които винаги я обхващаха, когато виждаше връщащите се ловни с окървавените елени, вързани към багажниците на колите им. Под враждебната, ослепителна светлина Дейвид изглеждаше почти нереален: остри като нож ръбове на жълто кафените му панталони, бял, блестящ, колосан кител, безупречно оформена коса. Изглеждаше съвършен, сякаш изрязан от реклама. Или като онези лекари по телевизионните екрани, които разгласяваха чудесата на някое ново лекарство против настинка. Изключение правеха само очите — силно кървясали. Зениците му бяха като късчета зеленикав арктически лед.

Тези очи сега я гледаха неподвижно и тя потрепери. Обърна му гръб и натисна бутона „Главен вход“. Молеше се на Бога да я остави на мира.

По дяволите този стар сандък. Струваше й се, че ще остане завинаги в този капан.

Натисна бутона още веднъж.

— Можеш да ги натискаш всичките, ако искаш. Няма да помогне — Дейвид говореше тихо, почти с галещ глас. — Препоръчах на Управата да те лиши от привилегиите ти.

Тя се обърна побесняла.

— На какво основание?

— Престъпна небрежност. Господи, нима наистина си мислиш, че можеш да минеш между капките? Забрави ли онова дете и бебето й? Може да се каже, че си се опитала да я убиеш.

Рейчъл стоеше зашеметена. На една част от нея й се искаше да се изсмее. Това беше нереално. Думите му бяха като реплика от банална мелодрама.

Но знаеше, че обзелото я усещане като след удар в стомаха, беше реално.

Асансьорът се разтресе и спря, вратите шумно се отвориха.

Дейвид мина край нея, безупречен и ведър. Хвърли й тънка усмивка като студен резен от луна, проблясваща в зимно небе.

— Дълъг е пътят към ада, Рейчъл, а ти не си изминала ни половината от него.

Рейчъл го проследи с поглед. Тя трепереше така силно, че едва се държеше на краката си. Беше ужасена.

От себе си.

В този момент силно желаеше да го убие. Ако сега имаше пистолет, щеше да натисне спусъка.