Айлин Гоудж
Градината на лъжите (26)

Глава 24

Роуз се прозя, отправила невиждащ поглед в разпилените документи по кухненската маса. Параграфите от клетвената декларация и от Меморандума на закона се бяха слели в неясно петно. Беше толкова уморена, че повече не можеше да мисли за нищо. Мозъкът й беше като изстискан. Ще свърши утре, ще нагласи часовника да звъни, ще стане призори.

Погледна електронния часовник над хладилника. Два часа след полунощ. Беше вече утре. Имаше на разположение само четири часа сън. Един час за душ, обличане, чаша кафе и — да напише своя аргумент, преди да се яви в съда.

„Кого се опитваш да измамиш? — остър глас проникна в съзнанието й. — Ти и без това няма да спиш. Ще лежиш в леглото с поглед, вперен в тавана, и ще мислиш за Брайън. Ще се питаш кога… или дали… ще го видиш отново. Ще се молиш това да се случи по-скоро.“

Телефонният звън прониза тишината.

Роуз скочи, мислите и автоматично запрескачаха една през друга. Нещо лошо? Мари? Дали Пийт не я е изпратил този път в болницата? Или е наранил някое от децата? Или Нани? А може би Клеър се обажда, за да й каже, че Нани е болна?

А после и тази безумно сладка и крехка надежда — Брайън.

Хвърли се към телефона на стената над кухненския плот.

— Роуз — беше познат глас. Уморен.

— Макс! — извика тя. Миг на разочарование, последвано от тревога. Макс никога не се беше обаждал толкова късно. — Какво има? Добре ли си?

Кратка пауза, после:

— Добре съм. Съжалявам. Знам, че е късно. Събудих ли те?

— Не би и могъл. Работя върху делото „Меткаф“. Във всеки случай няма никакво значение, даже и да ме беше събудил. Нещо не е в ред. В противен случай ги нямаше да звъниш по това време.

— Налудничаво е, знам… но може ли да дойда? Обаждам се от телефонната кабина на ъгъла.

— Разбира се — каза тя, без да се поколебае нито за миг. Макс никога не я беше молил за нищо. И то след всичко, което беше направил за нея.

Очевидно тази нощ няма да може изобщо да си легне и утре ще бъде като мъртва в съда, но какво от това?

Постави слушалката на мястото и едва сега забеляза, че е облечена в най-старата си раздърпана хавлиена роба. Е, голяма работа. Макс я беше виждал и по-зле облечена. Освен това той не идва тук на среща.

Но апартаментът… Макс ще го види за първи път! Втурна се към всекидневната, без да иска събори изоставена чаша кафе, навсякъде бяха разхвърляни вестници, дрехите й — метнати по облегалките на столовете. Кога пуска прахосмукачка за последен път? Преди седмици. От сбирката, която направи Патси, когато получи ролята на Мама в постановката на пътуващата трупа „Цигулар на покрива“. Сега Патси е в Лексингтън, Кентъки — или може би Луизвил? И в двата случая Роуз не можеше да обвини никой друг, освен себе си.

Спомни си, че се беше влюбила в това място в момента, в който влезе. Това беше последният етаж на ъгъла на Двадесет и първа и Десета улица. Беше толкова слънчев — като оранжерия, целият в светлина. Навсякъде стайни растения — те висяха от корнизите, растяха в стъкленици по первазите на прозорците, в огромни мексикански глинени саксии по пода. Стените бяха покрити с театрални афиши и филмови плакати. Вместо диван по пода бяха разхвърлени марокански кожени възглавници. Голямото месингово наргиле в ъгъла изглеждаше тъй, сякаш е изпаднало от „Алиса в страната на чудесата“.

Патси беше близка с известна певица и танцьорка. Тя търсеше съквартирантка, която да замести предишната също актриса, заминала за Лос Анжелис. Роуз, потисната от нейното тясно, тъмно апартаментче на Лоуър Ийст Сайд, се беше преместила веднага. А сега, когато Патси беше потеглила по турнета, тя разполагаше с апартамента сама.

„Независимо от бъркотията Макс ще оцени красотата на този апартамент — каза си тя. — И сигурно ще разбере защо съм го изоставила — знае колко съм заета.“

Отнесе дрехите си в спалнята и ги хвърли на средата на леглото — чудесното й легло със стара рамка от ковано желязо, боядисана в бяло.

Покривката беше изящна — ръчно изтъкан мохер с цвета на пустинно слънце. Беше похарчила за нея цяло състояние на панаира за ръчни занаяти, като през цялото време си беше представяла колко много ще я хареса Брайън. Колко приятно ще се чувстват сгушени с него под пухкавите й гънки.

Сега с болка си помисли: „Моля те, Господи, направи така, че Брайън да се върне при мен. Чаках го достатъчно дълго.“

Стресна я пронизителният звук на звънеца от външната врата. Макс. Натисна бутона на домофона, после побърза да отключи и вратата на апартамента.

Застанала на входа, тя погледна надолу и го видя бавно да се изкачва по стълбите. Когато приближи площадката, забеляза, че е бледен, с разбъркана коса и зачервени очи. Сивият му костюм беше измачкан, вратовръзката му беше вързана така, че напомняше клуп на бесило.

— Здрасти! — каза той и се усмихна накриво. Роуз се смути, дори се ужаси. Никога не го беше виждала в такъв вид.

— Макс, пиян ли си?

Той посрещна погледа й с израз на подчертана трезвеност.

— Всъщност не. Обаче се опитах, искрено се опитах да се напия. Барманът ми е свидетел… Той обаче нямаше пури, колко жалко.

Забеляза, че носи малка спортна чанта.

— Заминаваш ли някъде?

— Може да се каже и така — той направи пауза и пое дълбоко дъх. — Напуснах дома си. На път съм към долната част на града. Знам, че близо до канцеларията ми има приличен хотел. Но знам също, че точно сега имам по-голяма нужда от приятел, отколкото от легло. Благодарен съм ти, че ми разреши да дойда.

— Истината е, че отдавна ми се искаше да те поканя на гости, изчаквах само подходящо за целта време — усмихна се тя нервно. — Когато в службата нещата се поразхлабят… Когато намеря време да направя генерално чистене. Но някак си това не стана.

Погледът му бързо обгърна всекидневната.

— Не променяй нищо — каза той. — Съвършена е точно такава, каквато си е в момента.

Роуз си отдъхна с облекчение, внезапно се почувства щастлива. И едва сега осъзна смисъла на казаното от него: току-що я беше информирал защо е тук сега. Беше напуснал дома си. Оставил е жена си.

Би трябвало да бъде изненадана. Но не беше. Може би защото Макс никога не говореше за семейството си. Беше усетила меланхолията му, някакъв вид скрито отчаяние под външната му енергичност и бързата му усмивка. Беше забелязала и други неща — начина, по който Макс несъзнателно се мръщеше, когато говореше с жена си по телефона, понякога стискаше с пръсти носа си в основата му между очите, като че ли го нападаше главоболие. А как светваше лицето му, когато в канцеларията идваше дъщеря му Мънки — и как веднага се напрягаше и изпълваше дори с подозрение, когато това беше Бърнис.

Роуз го гледаше и в главата й се въртяха обикновените банални изречения при такива случаи: „Съжалявам… може би ще можеш да намериш разрешение… сутрин нещата винаги изглеждат по-розови.“

Но не беше трудно да разбере, че в този момент Макс се нуждае най-много от някой, който да го изслуша, а не от куп банални фрази. Откога познавам Макс? От години. А в действителност знам толкова малко за него…

И тя внезапно пожела да бъде такъв приятел на Макс, какъвто той винаги е бил на нея.

— Не мисли за хотел — каза тя. — Тук има достатъчно място. Можеш да използваш стаята на Патси. И, за Бога, влез най-сетне, седни някъде. Ще направя чаша кафе. Изглеждаш така, като че ли имаш нужда от цяла кана.

— Нямах предвид… Не, не мога да се съглася на това…

— Кафето ми не е чак толкова лошо.

— Знаеш какво искам да кажа. Много е мило от твоя страна, Роуз. Но… но дяволите, това си е мой проблем. Трябва да се справя сам с него.

— Макс Грифин — скара му се тя, — ще престанеш ли да играеш ролята на господин Упорития Издръжливец поне веднъж в живота си и ще разрешиш ли на някой друг да се погрижи за теб?

Той се поколеба, но преди да може да каже нещо, тя отплува към кухнята.

— Стаята отзад вляво, можеш да оставиш нещата си там — извика му тя през рамо. — Светни, за да не се спънеш в разните приспособления за гимнастика. Патси е истински запалянко на тема физкултура. Поддържа и мен във форма. Само един поглед в тази стая за мъчения — и никакви бонбони или разни мелби не могат да ме изкушат.

Когато се върна с кафето, Макс седеше на една от възглавниците, разпръснати по пода. Изглеждаше непохватен, някак не на мястото си. Беше се отпуснал на задника си с щръкнали нагоре колена и открити глезени. Напомняше й турист в непозната страна, който полага огромни усилия да бъде в унисон с местното обкръжение. Но тя сдържа усмивката си, клекна до него и постави таблата на ориенталския килим.

— Използвала ли си някога това нещо? — запита Макс и посочи към наргилето.

— Не. Даже не зная за какво служи.

— Предполагам, за пушене на хашиш — той се замисли.

— Веднъж бях адвокат на едно момче, подведено под отговорност само за притежаване на наркотици — по-точно на унция марихуана. Съдията беше за максимално наказание. Успях да намаля нещата до обикновена постъпка. Момчето не можеше да плати таксата ми, но на излизане ми плъзна нещо в джоба. Цигара с марихуана. Занесох я вкъщи и предложих на Бърнис да опитаме — само да разберем за какво се вдига цялата тази врява. И знаеш ли как реагира тя? Каза, че по-скоро ще си пъхне главата в тоалетната — лицето му започна да се разтяга в усмивка, но тя сякаш се запъна и накрая отново се отпусна в страдалчески израз. — Човек се събужда един ден след почти двадесет години съвместен живот и изведнъж си дава сметка, че с жена си са много по-отдалечени един от друг в този момент, отколкото са били преди да се срещнат… О, Господи… ако не беше Мънки… — гласът му се пречупи, в очите му заблестяха сълзи.

Роуз стисна ръката му.

— Не е нужно да говориш за това — освен ако ти самият не искаш. Това не е задължително условие, за да спечелиш правото да бъдеш тук.

Той я изгледа с изучаващ поглед. Роуз почувства лек хлад да се изкачва нагоре по гръбначния й стълб и си спомни онзи дъждовен ден в Лондон, когато Макс я целуна в таксито.

Прииска й се да я целуне и сега.

„Лудост — помисли си тя, — аз не обичам Макс не по този начин.“ Но вътре в нея заплака болка, затегли я желанието за мъжки ръце около нея, за горещия му дъх на врата й, за голото му тяло, притиснато към нейното. Толкова време мина оттогава…

„Спри това — заповяда си тя, — ти искаш Брайън, не Макс.“

Брайън. О, да. Снощи, седнала срещу него в онзи малък ресторант, тя го беше желала така силно…

Гореща топка заседна на гърлото й. „О, Исусе, не допускай да се разплача — помисли си тя. — Колко егоистично и колко нечестно би било. Макс не е дошъл тук да ме утешава.“

Наля кафе в дебелите, ръчно изработени керамични чаши, и му подаде едната — искаше й се да знае какво точно трябва да каже или да направи, за да облекчи болката му.

* * *

Макс се отпусна назад, като крепеше чашата си с две ръце.

„В нея има някаква промяна — мислеше си той. По-жизнена е от всеки друг път. И така красива. Исусе, тя излъчва светлина като… Като влюбена жена.“

Сърцето му замря. Срещнала ли беше някого? Беше ли се влюбила?

Тази мисъл му причини болка — засилена допълнително от всичко друго, през което беше преминал тази нощ. Раздялата с Мънки притиснала се ридаеща в него. Най-тежкото нещо, което някога беше правил. Болеше го, сякаш част от тялото му беше откъсната…

Разбира се знаеше, че в края на краищата така ще бъде по-добре и за двамата. Ще я вижда често. Ще ходят заедно на екскурзии. Ще има апартамент в града — място, където тя ще може да вдига краката си на дивана, да кани приятелките си на пица, без да се страхува, че ако някоя излее чаша кола върху килима, майка и ще получи сърдечен пристъп. Но все пак — толкова много болеше.

Сълзи задраскаха като песъчинки очите му.

— Съжалявам каза той. — Не съм много добра компания точно сега.

— Не се извинявай — той усети ръката й на рамото си — топла и успокояваща.

— Странно, нали? Години наред съм се мъчил да събера достатъчно смелост, за да напусна… а сега се чувствам такъв страхливец. Сякаш напускам Мънки. Всичките тези книжки на Джуди Блум, които тя непрекъснато чете, целия този страх на дете в пубертета — сега тя ще живее с него. Дъщеря за почивните дни в края на седмицата. Господи, така много я обичам. Какво страдание е да обичаш някого толкова много.

— Знам — за миг тъмните очи на Роуз се изпълниха с болка. Усмихна се. — Мисля, че дъщеря ти е голяма щастливка. И душата си бих дала да имам баща като тебе. Дори и да не сме през цялото време заедно.

Едва сега Макс почувства топлината на чашата кафе — тя проникваше в пръстите му, плъзгаше се нагоре по ръцете му. Скъпата, прекрасна Роуз. Тя винаги знаеше какво точно трябва да каже. Ако само…

Спри, недей. Беше дошъл тук за това, което тя предлагаше — приятелство, малко съчувствие. И това е всичко.

Макс измъкна от джоба си носна кърпичка. Добре изгладена, сгъната в съвършен триъгълник. Като последен удар от Бърнис на раздяла.

В главата му изплува образът на Бърнис така, както я беше видял за последен път тази нощ: седнала на ръба на леглото, наблюдаваща го, докато опакова вещите си от първа необходимост със сухи очи и вкаменено лице. Беше поискала само да й даде телефонен номер — в случай на нещо непредвидено.

Всеки мит от живота на Бърнис беше непредвидим спешен случай. Капката вода, която препълни чашата, се стече в нея вчера — когато се върна вкъщи от работа, той намери Мънки да плаче, свита на кълбо във ваната, косата й — прилепнала към гърба на мокри, сплетени кичури, водата — вече студена и покрита с пяна.

— Аз съм мръсна — хълцаше тя. — Мама казва, че съм мръсна. И това никога няма да се измие. Не искам никой да ме докосва повече.

Луда паника го задуши. Господи, за момче ли ставаше дума? Дали някакво момче не си беше разрешило… И може би Бърнис беше разбрала. Това ли беше причината?

Искаше му се да я обхване с ръце и да я увие в хавлиена кърпа — така, както правеше, когато беше малка. Но като я гледаше там, с отпуснато тяло над кокалестите й крака, трепереща, нещастна, той разбра, че тя се нуждае от нещо по-голямо от обикновена утеха — тя имаше нужда от възстановяване на отнетото й достойнство. Донесе й хавлиена кърпа и я държа така, че да може да стане, без той да я види съвсем гола. На петнадесет години тя беше свенлива, притеснена от изменящото й се тяло. И едва след като тя се обви в кърпата, той я прегърна и й каза, че нищо никога не може да го накара да спре да я обича.

Когато Мънки се поуспокои, тръгна да търси Бърнис.

Намери я в пералното помещение. Косите й — вързани с шалче. Ръцете — защитени в големи жълти гумени ръкавици. Лицето — студено и мрачно. Тъпче в пералнята дрехи, чаршафи, калъфки за възглавници от огромния куп, струпан в краката й. Още толкова имаше в синия пластмасов кош над сушилнята.

— Какъв е проблемът с Мънки? — извика той — беше започнал да си въобразява какви ли не неща — може би перверзен тип, който излага половите си органи пред нея, може би е била нападната от по-възрастен мъж.

Бърнис го погледна с мрачно изражение на лицето.

— Беше върната вкъщи с бележка от училищната сестра. Въшки. Пълна с въшки — устата й се изкриви от отвращение и тя дори отстъпи крачка назад, сякаш се боеше, че и той — след като е докосвал Мънки — може да е вече пълен с въшки.

Едва сега Макс разбра защо Бърнис беше унизила Мънки, как я беше накарала да се чувства мръсна. И всичко това заради някакви си въшки…

И тогава направи нещо, което никога не беше правил и никога нямаше да направи отново.

Удари Бърнис в лицето.

Почувства се унизен (като простак от световна класа!) за това, че я беше ударил. А всички тези години, прекарани с една жена, без да я обича и без да бъде обичан.

Беше останал с Бърнис заради Мънки. Глупаво. Отношенията на границата на поносимостта между него и Бърнис само причиняваха болка на Мънки. Не, време беше да се махне, да спаси каквото можеше за себе си и за своето малко момиче.

И ето го сега тук.

Вътре в него започна да се надига паника. Какво би станало, ако посегне да удари отново? Какво ще стане, ако сега, когато беше свободен, се окаже, че за него няма място при Роуз?

Къде ще отиде? Ще се превърне ли в онези будещи съжаление мъже на средна възраст, които пускат дълги бакенбарди, купуват си странни дрехи, висят самотни в баровете, опитвайки се да си намерят жени, два пъти по-млади от тях.

Вдигна поглед към Роуз, към сияйното й лице.

Тя беше единствената жена, която искаше.

И ако има и най-слаб шанс да стигне до нея, той ще чака. Независимо колко време ще е необходимо за това.

Изведнъж той се почувства по-спокоен и по-силен.

— Благодаря — каза той.

— За какво? Че ти предложих да останеш тук? — тя се засмя. — Ще ти кажа истината. Бях много самотна, когато Патси замина. За мен ще бъде удоволствие да останеш.

— Само за няколко дни — припомни й той. — Докато си намеря някое подходящо място.

— Остани колкото искаш — тя се усмихна. — Има само едно нещо, което трябва да уточним още отсега. Не съм най-прибраният човек в света, както вече си забелязал. И нямам намерение да се променя само защото ти си тук.

— За мен това е чудесно. По-добре от чудесно. Направо прекрасно.

— Сега — каза тя, — искам да си призная нещо.

— Какво е то?

Тя наистина се изчервява, помисли си той.

— Е, след като вече спомена… Патси ми даде тази цигара с наркотика, преди да си тръгне, вид прощален подарък. Стои в чекмеджето ми за бельо. Страх ме беше да я опитам. Искаш ли да я изпушиш с мен?

Макс се засмя.

— По дяволите. Защо не?

Той почувства как желязната тежест, притиснала сърцето му, малко по малко разпуска хватката си. Какво означаваше това — надежда? Толкова отдавна не беше се надявал на нещо, че беше забравил това чувство. Сега си мислеше — може би не е твърде късно за мен. Може би не съм прекалено стар, за да започна отново.

Минута по-късно той прие от Роуз запалената цигара и като я държеше до устните си, всмукна дълбоко гъстия, сладникав, миризлив пушек.