Айлин Гоудж
Градината на лъжите (25)

Глава 23

Брайън огледа публиката. Около сто души, прецени той. По-голямата част от тях — ветерани, няколко съпруги, всички те насядали в сивите метални сгъваеми столове. Сурови лица. Обезсърчени, гневни и уморени. Лица, чиито каменни изражения казваха: „Няма нищо лошо на този свят, което да не съм видял.“

Той изправи рамене, разгърна бележките си. Какво очакваха от него? Надежда? Нима той може да оправи объркания им живот?

Брайън почувства, че започва да се поти под дънковото си яке. „Как бих могъл да им помогна — питаше се той. — Аз самият не знам какво обърка моя собствен живот, нашия живот с Рейчъл.“

Толкова много хора искаха да чуят какво той ще им каже. По-голямата част от тях — ветерани от Виетнам. Мъже, които не можеха да намерят точните думи, които имаха нужда от помощ. И той, потърпевш като тях, сега трябваше да им разкаже за преживяното. Да им напомни, че това, през което бяха минали, не беше краят на света, че все още имаше хубави неща в този живот.

„Целият този шум около Уотъргейт — мислеше си той — разпитите на свидетелите, спекулациите. Ще си признае ли Никсън? Като че ли цялата страна е обхваната от масово загубване на паметта. Забравиха за Виетнам. Както се забравя праха, сметен под черджето. А мъжете, служили там — просто група хора, излъчващи около себе си нежелани спомени.“

— Когато бях малък — започна той, като излезе пред катедрата и се облегна на лакът върху нея, — децата от моя квартал знаеха всички четирибуквени думи в английския език. Също и в испанския, италианския и еврейския. И когато не ги крещяхме един на друг, ние ги изписвахме върху сградите наоколо. Но имаше една мръсна дума, която не знаехме. Тя не беше още в употреба — направи пауза, изчака да заглъхне и последният шум, и каза в настъпилата тишина. — Виетнам.

— Съвсем вярно! — извика някой от публиката.

Брайън се усмихна.

— Вие, момчета, знаете за какво говоря — продължи той. — Това е дума, която никой не иска да чуе, нали? Казват я — и поглеждат настрани. Или побесняват и започват да ви обвиняват, че сте убивали жени и бебета там. Казват, че преди всичко не е трябвало да бъдем там… И вие се научавате да си държите устата затворена, запечатваме преживяното като в бутилка. Възможно е те дори да ви карат да се чувствате виновни. А после си казвате: „Хей, човече, това не е честно! Вих се там за тази, нашата страна. Предполага се, че съм герой!“ — изкача един миг и удари с юмрук по катедрата. — Забравете, не мислете за това дали сме герои или не. Тук съм, за да ви кажа, че не сме. По не сме и лоши хора. Просто сме хора. Мъже, които вършеха онова, което се очакваше от тях и за благодарност получиха ритници в задника.

Половин час по-късно Брайън можеше да види, че тези сурови лица пред него се бяха пропукали. Тук-там някои плачеха тихо, сълзите се стичаха по покритите им с белези липа. Ръкоплясканията започнаха да се събират бавно, за да избухнат в гневна, почти яростна вълна на съгласие и благодарност.

Аз съм късметлия. Писах за това, изхвърлих го от себе си. Дори не ме беше грижа тогава дали някой ще го чете.

Ако можеше да сравни написването на „Двоен орел“ с някакво друго изживяване, то той би го сравнил с боледуването от малария. Думите го изгаряха като треска, оставяха го в края на деня изтощен, безсилен, мокър от пот. Това че книгата му имаше подходящ край и се оформи като роман, се дължеше на Рейчъл. Тя четеше всяка страница, правеше предложения, предлагаше утеха, помагаше в оформянето на горещата, гневна експлозия на думите в истински разказ.

Спомни си дните и нощите на специализацията и тя се връщаше вкъщи изтощена и все пак намираше в себе си сили да прочете страниците, напечатани през деня. Виждаше я в главата си: Рейчъл — върху дивана в бърлогата му, а на скута й разпилени, напечатани на машина страници, между зъбите й стиснат молив. Като първолак тя разсеяно дъвчеше моливите си, издъвкваше ги почти до графита. Даа, а и тя не изглеждаше кой знае колко по-възрастна от ученичка със заплетената си коса и големите стари ризи, тези, които той вече беше изхвърлил от употреба и които тя носеше върху дънките си. Като я гледаше така, сърцето му винаги започваше да прескача, дъхът му спираше.

Брайън имаше и други спомени — трите седмици на Файър Айлънд през август, преди тя да се ангажира така плътно с клиниката. Само те двамата — гоненицата край линията на прилива, докато се търкулнат без дъх върху топлия пясък. Бавните, страстни целувки нощем до огъня, който стъкмяваха от дървените отпадъци, изхвърлени от морето.

Рейчъл, ние бяхме чудесни, нали?

Брайън почувства болка. Улови се, че мисли за тяхното щастие в минало време.

Не, това не е истина. И сега я обича, както винаги я беше обичал. Само че не беше съвсем същото. В началото беше така, сякаш те и двамата обитаваха едно и също пространство, дишаха един и същ въздух… а сега живееха в две различни сфери. Спомни си комплекта хавлиени кърпи, отбелязани с „негова“ и „нейна“ — един братовчед им ги беше изпратил като сватбен подарък. Как се бяха смели тогава! Но сега вече не изглеждайте смешно „негова“ и „нейна“. Даа, това беше достатъчно красноречиво, не е ли така?

Залата бавно опустяваше, отзад се бавеха само няколко мъже, на които не им се искаше да си тръгнат, които искаха да бъдат освободени от Виетнам и в същото време им се искаше да възстановят поне отчасти онази дружба между тях, онзи вид близост, която не можеха да получат от жените си или от колегите си в заводите.

— Сто и първи? Не се ли шегуваш? И аз също. Рота „Делта“. Ужасно беше при Пу Баш след Тет…

— … падаха наоколо по земята. По дяволите, човече, бяхме във въздуха и цялата противовъздушна артилерия биеше върху нас. Бил ли си в Слик, а опашката на самолета ти се откъсва изпод теб?…

Брайън внезапно пожела да остане сам. В слепоочията му се надигна главоболие. Най-голямото му желание в този момент беше да си отиде вкъщи… и да намери Рейчъл. Да я свари, приготвяйки вечеря. Или просто да се мотае наоколо. Да го чака да прекрачи прага на дома им, за да я вземе в ръцете си…

Престани с това. Тя няма да бъде там. Ще бъде в клиниката или в болницата. Вероятно ще спасява нечий живот. И единственото нещо, в което можеш да бъдеш сигурен е, че този живот няма да бъде твоят. Ти вече мина по реда си.

Брайън вдигна очи и видя, че от сянката на отдалечената дясна пътечка между редовете излиза жена. За част от секундата той си помисли, че това е Рейчъл и го обля вълна от щастие. Беше направила всичко възможно — и невъзможно — за да го посрещне. Страхотно. Фантастично.

Но в следващия миг с болка от разочарование видя, че не е Рейчъл. Твърде висока. Твърде мургава. Носеше шапка, която отчасти прикриваше лицето й. Рейчъл никога не носеше шапки. Винаги казваше, че шапките са за високи жени — ниските изглеждат като гъби с тях.

Тази не беше гъба. Висока и грациозна. Наблюдаваше я как минава покрай групичката мъже, бялата й памучна пола се люлееше около златистата кожа на краката й. Затегли го нещо познато.

Жената вдигна брадичка и периферията на шапката й се вдигна нагоре. Брайън видя лицето й и дъхът му спря.

Роуз. Мили Боже. Какво прави тук?

Видя как целенасочено изпревари трима мъже, които се бяха отправили към него, доближи се, протегна ръка, дълги тесни пръсти обвиха неговите, топли и изненадващо меки. Тя леко наклони глава назад, смутена усмивка надникна изпод периферията на шапката й. Неудобството, което почувства, незабавно се стопи.

Спомни си малкото момиченце, само сред пустия училищен двор, от твърде тясната пола стърчаха наранените й колене, личицето й — изтормозено от мъка. Спомни си как я хвана за ръка, спомни си и усмивката, с която го беше дарила тогава, и онзи лъчезарен поглед, който изведнъж преобрази това безпомощно грозно патенце в нещо тъй красиво, че дъхът му спря.

Брайън се чувстваше по същия начин и сега — сякаш не можеше да поеме достатъчно въздух в дробовете си.

— Роуз! Какво, по дяволите, правиш тук?

— Чудесен начин, за да поздравиш един стар приятел — тя се засмя непринудено и топло. Не, този път няма да се повтори случилото се в Лондон. — Дойдох да те видя, разбира се. По-точно, да те чуя. Не бях сигурна, че ще мога да се добера до теб сред всичките тези хора. Но се радвам, че успях. Искам да ти кажа, че беше чудесен. Знаех, че можеш да пишеш, но… ти наистина ме порази — гласът й звучеше искрено.

Внезапно той се зарадва, че тя е тук.

— Слушай, можеш ли да почакаш някоя и друга минута? Тук има няколко момчета, с които трябва да поговоря. А после можем да изпием по чаша кафе някъде. На ъгъла има малко ресторантче.

Тя се поколеба и усмивката й трепна за миг, а светлината в очите й потъмня. После отговори.

— Всъщност чаша кафе, да. Работя върху едно адвокатско досие и вероятно ще стоя цяла нощ. Истината е, че не трябваше да бъда тук. Но не можах да се сдържа, която прочетох обявата във вестника. Живея в един от съседните блокове.

— Чудесно. Дай ми пет минути.

Брайън се обърна към групата, която го чакаше до подиума, но вниманието му беше привлечено от суматохата в другия край на залата. Двама мъже се биеха. Проблесна нож. По дяволите.

Задуши го гняв. Нима не са го разбрали? Войната свърши.

Хвърли се надолу по централната пътека, почти без да усеща как тълпата се разделя, за да му направи път. Около биещите се вече се беше оформил кръг от зрители и той с мъка ги разбута. В първия момент пред очите на Брайън се завъртя неясно петно от размахани юмруци, изкривени лица, скъсан ръкав на карирана риза. В следващия миг разграничи мършав бял мъж, който налагаше с юмруци някакъв негър.

— Върви по дяволите! — плюеше Карираната риза. — Аз бях там през шейсет и осма, видях битката при Хю. Не съм бил в тила, гадино мръсна!

— Хей — ръмжеше негърът. — Загубих си крака в офанзивата при Тет, така че не ми говори за битки!

Карираната риза се втурна напред с нож в ръка, нещо прещрака в главата на Брайън, бойните му инстинкти се включиха в действие. Всичко отново се върна назад, точно както във Виетнам, гореща вълна адреналин, бръмченето в ушите, внезапна загуба на чувството за собствено тегло.

Брайън скочи върху Карираната риза, сграбчи го за китката, изви другата му ръка зад гърба. Ножът издрънча на пода.

Карираната риза се отпусна, после се сгърчи в ръцете му. Брайън задържа мършавия мъж, усети как гръдният му кош се надига в измъчено ридание.

— Всичко е наред, приятелю — тихо каза Брайън. — Не е нужно да доказваш нищо. Всичко приключи. Войната свърши.

Брайън го държеше, докато човекът ридаеше, и гледаше лицата на другите наоколо: някои изразяваха презрение, други — съжаление. „От нас не се очаква да плачем — мислеше той, — но тук е проблемът, нали? Ето защо се бием помежду си?“

Сега човекът се дръпна настрани със смутено изсумтяване и се повлече към изхода с двама негови приятели. Негърът беше изчезнал.

— Спокойно, приятелю — извика Брайън след него. Но той не се и обърна.

Някой леко го докосна по рамото. Беше Роуз.

— Бях забравила как прекъсваше всички онези безсмислени борби в училищния двор — каза тя. — Не си се променил, Брайън, Някой ден, докато се опитваш да вразумяваш другите, рискуваш да бъдеш сериозно наранен.

Той сви рамене.

— Тези хора… те са като вървящи ръчни гранати. Не се изисква кой знае какво усилие за активизирането им. А истината е, че те не искат да нараняват никого.

— Но нараняват… човек причинява болка дори и когато няма такова намерение.

Стори му се, че сянка премина по хубавото й лице, но тя бързо наведе глава и плъзна ръка в неговата.

— Ще отидем ли да пием кафе? Мисля, че и двамата имаме нужда.

Малко по-късно те седяха един срещу друг в едно от сепаретата в „Сити Дайнър“ на Двадесет и трета улица. Роуз отпи от кафето си и каза.

— Мисля, че сега разбирам това… за което говори тази вечер… как стоят нещата при много от тези хора. Преди няколко месеца имах клиент. Той беше убил човек за това, че му пресякъл пътя на Джърси Търниайк. Целият този бяс за такова нищожно нещо. Изглеждаше безсмислено. Но сега разбирам.

На Брайън му се прииска да протегне ръка през масата и да докосне нейната, но се въздържа.

— Гневът е само част от цялото — каза той. — Съществува също и чувството за вина. Човек е видял толкова много от приятелите си да умират, че не може да не се запита защо и той не е бил един от тях. Откъде тази привилегия, какво точно го прави толкова специален? И когато не намира отговор, започва да си мисли, че съвсем не е нещо особено, че точно той е заслужавал да умре.

— Така ли се чувстваше и ти?

— Известно време. Но постепенно го преодолях. Възможността да говориш за войната помага. Освободих се от това състояние, когато написах книгата. Слушай, искаш ли да хапнеш нещо към кафето?

— Не, благодаря. Видях порциите. Направо великански. Ще ми е нужна цялата нощ, за да се преборя с едно парче — тя се усмихна и леко се наведе напред. — Работиш ли върху нещо сега? Друг роман?

— Когато имам време. Той е… — Брайън се поколеба. Трябва ли да й каже? В новата книга описваше детството си в Бруклин през петдесетте години. — Твърде рано е да се говори за какво точно става въпрос. Точно сега повече листа има в кошчето за боклук, отколкото на бюрото ми.

— О, Брайън… — тя отново се наведе с тази нейна лъчезарна усмивка, която го повдигна поне два фута нагоре по изтърканата кожа на седалката. — … така съм щастлива за теб. Наистина. Мисля, че дойдох тази вечер и заради… да ти кажа колко съжалявам за случилото се в Лондон. Това беше… шокът от неочакваната ми среща с теб. Не бях подготвена. Да, бях гневна, наранена, но това никога не ми попречи да се гордея с теб. Винаги съм знаела, че един ден ти ще напишеш чудесна книга.

— Преди тази написах няколко наистина ужасни романа.

Тя се засмя.

— Спомням си. И все пак, колкото и да бяха слаби, чувстваше се, че имаш известен… да го наречем усет. Само колко героини бяха смазвани от слонове, изкормвани от носорози, задушавани от питони, а все пак им оставаше и енергия да играят бадминтон!

— Това не е чак толкова лошо, колкото възкръсването на един герой от криминалната ми мистерия — бях забравил, че вече съм го убил във втора глава.

— Признай си, Брай. Не си създаден за нов Мики Спилейн.

Тя започна да се смее. Присъедини се към нея и едва не се задави с кафето. Изведнъж годините, който ги разделяха, се стопиха. Спомни си горещите летни нощи с Роуз на площадката до пожарната стълба, мириса на закуски, които се носеше от „Хот Си от Дели“ на Джей авеню. Те двамата дъвчат зелено грозде и пушат цигарите на баща му. И Роуз му демонстрира всички онези налудничави трикове с картите за игра. Колко по-простички бяха нещата тогава. Времето преди Виетнам, когато мисълта, че един ден ще стане на тридесет години, му се струваше толкова невъзможна, колкото и тази за смъртта. Прекрасно би било, ако съумееше да запази това чувство на лекота завинаги.

— Имаш ли деца, Брайън? Зная, че искаше да имаш голямо семейство…

Допреди миг само му се струваше, че лети в лодка, която рисува огромни дъги в пастелносиньо небе; сега тя внезапно се преобърна…

— Опитваме се — каза той. — Нямахме късмет досега.

— Съжалявам.

— Не е безнадеждно. Просто ужасно обезсърчаващо. Исках голямо семейство. Сега бих се радвал и на едно дете.

— Жена ти… четох за клиниката й — Роуз тактично смени темата. — Чудесно е това, което прави за този район.

— Тя е отдадена на професията си.

В известен смисъл, мислеше той, Рейчъл и Роуз си приличаха. И в двете имаше вътрешен огън, но при Рейчъл той беше разпилян по всички посоки, докато при нея беше по-бавен, по-горещ, по-съсредоточен.

Брайън си спомни онази нощ в Лондон — начинът, по който го беше гледала. Гледаше го по същия начин и сега, черните й очи, уверени и фиксирани върху него, усмивката и — онази тиха усмивка на Мона Лиза, която той познаваше толкова добре. О, Боже, би искал тя да престане… погледът й го караше да изпитва…

— Онзи мъж на приема — запита той. — Ще се омъжиш ли за него?

— Макс? — чашата трепна в ръката й и едва не се разля. Брайън едва сега забеляза белега, който пресичаше дланта й. — Гледай какво направих. Спомняш ли си колко често падах от колелото и наранявах колената си? Изглежда не съм се променила ни най-малко. Миналата седмица например…

— Той е влюбен в теб.

Бузите й се обляха в червенина.

— Не ставай смешен. Макс е… просто Макс. Не бих могла да се справя без него, но ние сме само… о, това е глупаво, защо говорим за него?

— А защо не? Не си ли влюбена в него?

— Не, разбира се, че не. Освен това Макс е семеен.

— Разбирам.

Червенината й се засили — сърдито червено на петна. Отмести очи.

— Не, не разбираш. Не е това, което си мислиш. Макс е чудесен приятел. Имаше дни… тежки дни, след като ти… тогава Макс беше до мен. Съмнявам се дали бих завършила юридическия факултет, ако не беше неговата подкрепа.

Брайън си мислеше: „Или не умееш да лъжеш, или си глупачка. Забелязах начина, по който го гледаше онази нощ. Трябваше да бъда сляп да не го забележа.“

Беше ясно обаче, че каквато и да е истината, тя не искаше той да я узнае. А и той нямаше право да се рови в нейните работи.

— Обзалагам се, че си много добър адвокат — каза той. — Бих желал да те видя някой ден.

— Не говори по този начин — усмихна се тя. — Може да стане така, че желанието ти да се изпълни. Макс често повтаря, че адвокатите са като собственици на погребално бюро — ние всички се нуждаем от адвокат, един по-рано, друг по-късно, но по-добре е да бъде по-късно, отколкото по-рано.

— Този твой Макс изглежда много умен човек. Бих желал да се срещнем някой ден.

— Някой ден — повтори тя като ехо и унесено се загледа встрани.

Брайън видя профила й, отразен в прозореца. Имаше нещо така храбро и същевременно така безнадеждно в този призрачен образ…

Роуз трепна и погледна часовника си.

— О, Боже. Виж само колко е часът. Ще се наложи да не си лягам цяла нощ. Утре сутринта трябва да съм в съда.

— Сега знам защо Пери Мейсън имаше тези торбички под очите си.

Тя се засмя и леко докосна ръката му, лъх топлинка.

— Чудесно беше, че се видяхме отново, Брай. Повярвай ми. Бих искала да продължим да поддържаме връзка.

Брайън си помисли: „Трябва да спра това още сега. Тя е все още влюбена в мен. Трябва да приключим, да й каже, че няма смисъл.“

Но не каза нищо. Вместо това почувства налудничав, таен порив да я види отново.

— Ще обядваме заедно. Скоро. Ще ти се обадя по телефона.

— Обещаваш ли? — тя стана, за да си тръгне, забави се за миг, очите й търсеха неговите.

— Обещавам, кръст върху сърцето ми, да умра, ако не го направя.

Докато седеше сам, той си спомни за обещанието, което й беше дал преди години. Обещание, което не беше изпълнил. Не трябваше отново да я мами.

„Обичаш ли я все още?“, шепнеше вътре в него упорит, студен глас.

Обичаше ли я наистина? Не знаеше. Той винаги щеше да я обича — посвоему. Но била ли е някога любовта така проста? Това, а не онова? Да определи чувствата си по отношение на Роуз беше равносилно да направи опит да отреже къс от небето.

Брайън влезе в апартамента си на Източна петдесет и втора улица и с учудване видя, че всички лампи бяха загасени. Беше почти полунощ.

— Рейчъл? Вкъщи ли си? — извика той леко и запали осветлението.

Не получи отговор.

Струпаните в безредие сенки във всекидневната веднага се преподредиха в приятна, успокояваща картина. „Хубаво е“, помисли си Брайън и се огледа както винаги с чувство на одобрение и облекчение — ето дивана със смачканата си тапицерия от цветна басма и бродираните възглавнички, добрата стара каса с очуканите врати до нея, масата от борова дървесина с натрупаните коректури, които очакваха подписа му, купът от рецензии за книгата му, изпратени от издателя.

Както и онзи налудничав стол до камината: бяха го намерили случайно в някакъв оказионен магазин беше първото лято след женитбата им. Брайън се усмихна — след като ровиха из този стар хамбар, пълен с вехтории, Рейчъл, мръсна и кихаща от праха, се беше спънала в него той беше почти скрит зад старите рамки за легла, струпани до стената. Измъкна го, известно време обикаля около него, внимателно оглеждаше краката му във форма на мечешки лапи и страничните облегала, оформени като мечешки глави. После заяви: „Това е най-противното и най-чудесното нещо, което някога съм виждала и ако не го купим, ще се ритам отзад през целия път до вкъщи.“ Старият фермер, който отговаряше за магазина, не се поддаде на обработка и не отстъпи от тридесетте долара — цяло състояние по онова време и почти всичките им средства за двата почивни дни в края на седмицата. Но Рейчъл беше настояла, примъкнаха го до колата и го вързаха за багажника. Докато се прибираха вкъщи по Интърстейт, спореха къде ще го поставят. Рейчъл настояваше да бъде в центъра на всекидневната, той — най-добре в някой тъмен ъгъл. Но когато най-сетне го замъкнаха вкъщи и го почистиха, да, тогава той видя и оцени неговото съвършенство неговата неповторимост и красота. Единствен по рода си — както и самата Рейчъл.

Погледът му попадна на старите семейни снимки и — както винаги — нещо запря в гърлото му. Майка му от времето, когато е била млада и стройна, преди косата й да посивее; братята му, кацнали върху своите велосипеди на три колелета.

„Това някак ни отмина“, помисли си той.

Нещо се притисна в крака му. Наведе се и загреба в ръката си пъстрия жълто-бял котарак.

— Здрасти, Генерал Къстър, пазиш форта вместо мен, нали? Или само си търсиш хакване за през нощта, стари лакомнико.

Генерал Къстър замърка високо като ръждясал трион. Всъщност котаракът принадлежеше на Рейчъл, но той беше демократичен по отношение на някои неща. Разрешаваше на всеки да го храни.

В кухнята Брайън изрови консервата с котешка храна, натикана в дъното на хладилника, и измъкна с вилица миризливото съдържание в паничката на Къстър до радиатора. Загледа се за момент през прозореца в искрящата огърлица на моста Куинслроу, нанизана през реката, после погледът му попадна на кошницата с папрат върху перваза. Изглеждаше пожълтял и някак чуплив. Опипа пръстта. Суха и спечена.

Напълни чаша вода и я изля върху папратта. Жилището им напомняше заключените ваканционни апартаменти, докато собствениците им си почиваха в Нантъкит или Файър Айланд. Само че сега не беше лято, а месец април. И те двамата не бяха в отпуска. Не можа да си спомни кога за последен път бяха имали свободни дни в края на седмицата.

Дори въздухът беше спарен, сух и с мирис на плесен — като одеяло, престояло дълго в гардероба с нафталин.

Във въздуха се носеше обаче и друга миризма. Дим. Цигарен дим. В главата му звънна алармен звънец. Рейчъл пушеше, но се беше отказала преди години.

Разтревожен, Брайън се забърза към спалнята. Намери Рейчъл до леглото, свита в големия люлеещ се стол. И тук беше тъмно. Уличните лампи хвърляха възморав отблясък в стаята. Брайън усети, че тя не спи… но и не беше напълно будна. Цигарата в ръката й беше изгоряла до филтъра. Върху плетеното одеяло, метнато върху коленете й, се беше посипала пепел. Тя гледаше втренчено в пространството, лицето й беше побеляло и странно неподвижно — но ръцете му пропълзяха тръпки.

Като уморено след битка лице, припомни си той.

— Рейчъл? — повика я тихо, почти прошепна името й. — Скъпа?

Никога не я беше виждал такава… Какво се е случило?

И изведнъж, сякаш той беше някакъв хипнотизатор, плеснал с ръце, оповестявайки края на сеанса — тя премита, лицето й загуби безизразното си сънливо изражение, тя се обърна към него.

— Здравей, Брайън.

Той се наведе над нея, целуна я по челото. Косата й беше влажна, като че ли току-що я беше измила.

— Не разбрах, че си вкъщи. Повиках те — не ми отговори.

— Не съм те чула. Съжалявам.

Той взе от ръката й тлеещия филтър, отнесе го в банята, хвърли го в тоалетната и пусна водата. В стаята нямаше пепелници — държаха само няколко за гости във всекидневната.

Върна се и седна на леглото, покрито с кувертюра, купена в Пенсилвания преди години. До леглото бяха поставили стара детска люлка. Уви, тя все още беше пуста. В нея бяха натрупани ненужни дреболии — стари списания, книгите, които беше започвал да чете, но не беше довършвал, чифт туристически обувки, които се нуждаеха от нови подметки.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита той.

Отговори му със слаба, безцветна усмивка.

— Не. Ако нямаш нищо против.

Той имаше против. Гняв сви стомаха му и в гласа му звънна обтегната струна, когато каза.

— Добре. Ще прескочим „Как мина денят ти, мила?“ Откога си пропушила отново?

— Не съм започвала. Просто ми се прииска да изпуша една цигара. Моля те, Брай, хайде да не спорим. Не ми се спори тази вечер.

„Тя изглежда ужасно“, помисли си той. Добре, няма да настоява. По някое време тя ще му каже какво не е наред.

Замълча, остави тишината да го обгърне, вслуша се в мекото тиктакане на електронния часовник върху нощното шкафче, в далечните звуци от улицата.

— Мензисът ми дойде — промълви тя накрая.

Думите й паднаха като големи плоски камъни върху неподвижната повърхност на езеро. Ръцете му се свиха в юмруци, бавно нарастващ гняв започна да се просмуква в него.

„Не е честно“, помисли си той. Четиринадесетгодишни забременяват по седалките на Чеви още от първия път. А майка му? Седем деца. Защо, Рейчъл? Хубаво, блокиране на тръбите й. Но всичките тези лечения, планирания, втурвания вкъщи, за да правят любов, когато температурата й се вдигаше, възглавниците, които поставяше под бедрата й, за да задържи ценната сперма.

И за какво е всичко това?

Рейчъл не е виновна. Нито той. Просто едно от… онези неща. Тогава защо се чувства така? Огорчен, гневен… сякаш измамен. Присъствието й му причиняваше болка, караше го да се чувства като отворена рана. Искаше му се да я удари, да хвърли в лицето и други обвинения — за това, че е толкова заета, така хваната в мрежата на работата си, че едва я вижда, преди да се търкулнат в леглото, за да правят секс механично.

В този момент той я мразеше, че е толкова проклето твърда. Защо не плаче, не крещи, не пробие кървава дупка в стената? Поне това вътре в нея ще излезе навън, на открито. Това огромно, мълчаливо, мрачно нещо. Чудовището на Лох Нес, спотаено под повърхността на живота им.

Брайън насочи гневен поглед към люлката в ъгъла, сълзи горяха очите му. Не можеше да я понася повече. Утре сутринта ще я махне. Няма защо непрекъснато да му бъде напомняне.

После внезапно се почувства виновен. Ето ме и мен, изпълнен със самосъжаление и вбесен на Рейчъл. Исусе, на нея трябва да й е много по-тежко, отколкото на него.

— Съжалявам — каза той.

— И аз също. Този път си бях помислила… — тя прехапа устни. — Няма значение.

„Говори ми — внушаваше й той, — можеш ли поне да говориш за това?“

— Рейчъл — започна той несигурно. — Мисли ли за това, за което говорихме? За…

— Не! — прекъсна го тя. — И не желая точно сега да мисля. Не съм готова за осиновяване, Брай.

— Бихме могли да внесем молбата си. Понякога минават години. Междувременно.

Тя се вцепени, после отхвърли одеялото от скута си и се изправи.

— Съжалявам. Не мога. Не сега. Може би някой ден.

Той я сграбчи за раменете.

— Кога? Не искаш даже да говорим за това, по дяволите!

— Но защо сега? Защо не следващата седмица, утре?

Главата му туптеше, ушите му пищяха.

— Защото — не виждаш ли? — животът ни е едно непрекъснато отлагане за утрешния ден. Утре може би ще се върнеш по-рано от клиниката. Ще говорим утре. Повръща ми се като чуя тази дума. Какво стана с днес?

Той целият трепереше.

— Кажи ми, моля те — придърпа я той към себе си, притисна устни до челото й. — Кажи ми какво чувстваш. Кажи ми да отида по дяволите. Каквото и да е. Но моля те, Рейчъл, не се изолирай от мен.

Преди години в стаята му влетя птичка и тъй дълго и безнадеждно се бе блъскала в прозореца в желанието си да се измъкне, че накрая припадна. Той я взе в ръцете си и след малко почувства как топлото й трептящо и непоносимо крехко телце се възвръща към живота. Сега възприе треперещата в ръцете му Рейчъл по същия начин.

Болеше го за нея. Но още по-остро чувстваше своето собствено разочарование. Искаше да я разтърси. Да я принуди да му отговори.

Рейчъл внезапно се напрегна, изтръгна се от ръцете му. Задържа погледа си върху него, лицето й се гърчеше, борейки се в себе си с болката, тъй непоносима и ужасна, за да бъде изказана с думи.

— Брайън… има нещо, което аз… — внезапно спря и едва успя да задържи тика, който изкривяваше лицето й. — Снощи, когато излязох от болницата… мъж… нападна ме.

На Рейчъл й е причинена болка, а той през пялото време я беше предизвиквал. Обля го огромна гореща вълна от ярост. Негодник! Ще го убия ще го смачкам, ако й е причинил болка…

Прегърна я, притисна я силно към себе си.

— Господи, скъпа, добре ли си? Нарани ли те?

— Той… — тя се отдръпна и докосна с трепереща ръка бузата си, сякаш да провери дали все още е цяла и на място. После прошепна задавено. — Не… не наистина. Събори ме — това е всичко. Добре съм…

— Защо не ми каза веднага щом влязох? Рейчъл, аз ти наговорих толкова неща! Защо не ме спря?

— Не знам… Не знам. Бях изплашена. Той ме блъсна, но успях да се измъкна. А после изпитах такова облекчение… не желаех да говоря за случилото се…

— Видя ли го? Видя ли лицето му?

Рейчъл погледна надолу и той почувства как тя трепереше от ужас и отвращение.

— Беше… тъмно — измънка тя. — Не, не видях лицето му.

— А полицията? Обади ли се?

— Не. Брайън, казах ти, нямаше нищо за съобщаване в полицията. Не ме нарани, не видях лицето му. Моля те… о, моля те… не можем ли просто да забравим станалото? Не искам повече да си спомням за това — гласът й се прекърши.

Брайън видя мъртвешки бялото отчаяние върху лицето й и почувства как нещо твърдо и замръзнало отстъпи вътре в него — като сняг, свличащ се надолу от планински риф. Никога, нито веднъж през всичките тези години, прекарани заедно, тя не му се беше молила така. Винаги изглеждаше силна и убедена… А сега, пред очите му, всички тези пластове от стомана отстъпваха настрани; за пръв път я виждаше така уязвима.

Внезапно беше обхванат от желанието да я брани, да я излекува от преживяното. В този миг би убил мъжа, който и е причинил това. Притегли я нежно на леглото и я задържа в ръцете си, докато дишането й стана равномерно и ръката му изтръпна. Но дори и тогава не помръдна, докато не се убеди, че е заспала дълбоко и няма да се събуди, ако освободи ръцете си. После, легнал по гръб, той пусна на воля собствените си сълзи: те се стичаха мълчаливи и горещи по слепоочията в косите му.

Господи, ако нещо й се беше случило… ако беше наистина наранена. Не знам какво бих правил без нея.

— Обичам те, скъпа моя — прошепна той, като обърна глава към нея. В червеникавия отблясък от уличните лампи профилът й се очертаваше на фона на възглавницата като камея. Трептящата вена на гладкото й слепоочие го изпълни с нежност.

Какво ставаше с тях? Защо й беше толкова трудно да му каже за случилото се? В началото си казваха всичко един на друг… Бяха се обичали толкова много — имаше моменти, в които се беше чудил дали е възможно да се обича толкова силно. А после и двамата мъничко се бяха оттеглили един от друг. Но това е нормално, може би е естествено да бъде така.

А сега…

Брайън погали с ръка извивката на бузата й и си помисли: „Ние се отдалечихме твърде много…“

Каква ирония — той я обичаше, както и преди. Може би дори повече.

„Но ти обичаше и Роуз — зашепна в главата му лукав глас, и все пак я загуби.“

Роуз.

Достатъчно ли е да обичаш някого — питаше се той. Или Господ ни внушава, че ние контролираме съдбата си, а в същото време ни превръща в магарета.

Беше готов за всякаква саможертва, само и само всичко между тях да се оправи.

Ако тя можеше да роди бебе, нашето бебе! Чувството за самота болезнено го прободе. Спомни си всяко братче, което майка му донасяше вкъщи от болницата; той и братята му, струпани на прозореца, за да гледат как баща им ще помогне на майка им да излезе от таксито с пухкав син вързоп в ръцете. А после — чудото на тези малки пръстчета на ръцете и краката и сладката миризма на бебе, която изпълваше целия апартамент — като аромат на прясно изпечен хляб…

Брайън искаше да говори за това с Рейчъл. Но всеки път тя се обръщаше настрани и замлъкваше. Толкова ли й беше трудно да говори за това!

Или — в него се промъкнаха плахи съмнения — може би тя не иска да има дете толкова много, колкото той искаше. Може би тази беше причината, поради която тя се затваряше така в себе си. Нима тази проклета клиника имаше по-голямо значение за нея, отколкото отглеждането на едно дете? И къде беше той самият…

Брайън отблъсна тази натрапчива и непоносима мисъл. Неочаквано го притисна леден страх. Ако това беше истината, какво му оставаше?

Като внимаваше да не я обезпокои, той стана от леглото, покри я с плетеното одеяло. Нека спи. Тя имаше нужда от сън. А утре ще започнат отново. Ще говорят — да, ще говорят!