Айлин Гоудж
Градината на лъжите (21)

Глава 19

Макс Грифин отпи от кафето си и погледна Темза, реката проблясваше като потъмняло сребро под лъчите на утринното слънце. Това слънце е истинско допълнително удоволствие. Обикновено тук, в Лондон, по цели дни и нощи ръми. Той ядеше любимата си закуска в „Савоя“ и се наслаждаваше на любимата си гледка. В такъв случай защо се чувстваше така зле? Като след пиянство, сякаш бе изпил твърде много червено вино снощи. Работата е там, че не беше вкусил нито капка.

Причината трябва да е в Роуз. Какво друго? Вчера бяха бедро до бедро часове наред в самолета, пристигнаха в Лондон, вечеряха в оня претъпкан ресторант в Челси на единствената маса, която беше останала в малкото ъглово сепаре. Цяла вечер с миризмата на парфюма й, с топлия дъх на смеха й, с искрите в очите й…

Снощи така му се искаше да протегне ръка през масата и да обгърне нейната. Колко близо беше тя, бедрото й се допираше до неговото в това тясно сепаре, ръката й го докосваше, когато жестикулираше. И все пак все едно, че си бяха в канцеларията. Където всъщност той трябваше да я остави. Но нима тук е по работа? По дяволите, кого се опитва да баламосва?

Сега вече е твърде късно. Просто трябва да се примири с това, което е. Няма да е повече от три дни. Дори по-малко, ако адвокатът на Брин приеме абсурдно щедрото споразумение, което беше упълномощен да предложи.

Макс погледна надолу към Виктория Парк — зелена поляна от цветни лехи и прерязана със спретнати пътечки, покрити с каменни плочи. По-надолу — крайбрежната улица, задръстена в пиковия час на движението, а по тротоарите енергично вървяха секретарки и чиновници, без да създават впечатлението, че бързат, с люлеещи се отстрани сгънати чадъри и равномерни крачки, напомнящи движението на махало.

„Господ да благослови британците“ — мислеше си той. — Слънцето грее, небето — чисто като съвестта на новородено бебе. А нито един от тях не беше без чадър. Мнозина носеха шапки и грижливо сгънати мушами за дъжд, преметнати през ръка.

Презастраховат се. Но не правим ли това и всички ние?

В съзнанието му отново изплува вратата. Вратата, която свързваше неговия апартамент със съседната стая. Само едно голямо обикновено месингово резе, което той или всеки друг лесно би могъл да плъзне назад. Снощи беше стоял пред тази врата цял час с мокри от пот ръце и гърмящ пулс, неспособен даже да почука, още по-малко да освободи резето. Изпълнен с такова силно желание да влезе през тази врата, да вземе Роуз в ръцете си, да разкрие чувствата си към нея, да й каже, че мисълта за нея не му дава покой, че я желае отчаяно, че я обича нежно.

Какво, ако беше посмял да направи това? Как би реагирала тя? Вероятно в началото ще бъде шокирана. После — преизпълнена със съчувствие. Бедният стар Макс. Беше се привързала към него… Даа, възможно е даже да го покани в леглото си — от благодарност, с чувството, че му дължи това. Господи, да я има по този начин… това би било сто пъти по-лошо, отколкото изобщо да не я има.

— Готов ли сте за поръчка, сър? — прекъсна мислите му бодър глас.

Макс погледна келнера в безупречно бяло сако, черна връзка и чиста колосана кърпа, сгъната и преметната през ръката му. Лицето му — невъзмутима маска, а кестенявата му коса, прилепнала до черепа, беше гладка и бляскава като кожа на видра.

— Още не — каза той. — Чакам една дама. Тя ще влезе всеки момент.

— Добре, сър — келнерът като че ли се разтопи във въздуха.

Макс погледна хората, които закусваха на другите маси. Облечени в безукорни, ушити по поръчка костюми, бизнесмени от лондонското Сити атакуваха своите яйца и риби. Двойка безформени жени на средна възраст в спортни костюми, без грим и с практични обувки: вероятно две жени с титли, които пиеха превзето чая си и отхапваха по малко от кръглите козуначени кифли. Като сцена от „Мастър пийс Тиътър“. Трябваше с усилие и целенасочено да търси нещо, което да не е изпипано докрай. Количка, спряна небрежно до една от колоните, отрупана с мръсни чинии и чаши. Муха, която избръмча над кошничката с кифли върху масата му. Голямо петно с цвят на кафе върху килима.

Като се обърна към вътрешната част на огромната зала, той видя чернокоса жена — тя си проправяше път край отделения с бяла решетка белведер в центъра, където по време на чая тихо свиреше пианист. Висока, с дълги крака и разкошна фигура, тя се движеше с естествена грация на жена, не осъзнала собствената си красота. Макс почувства как в него нещо се запали сякаш беше погълнал чаша врящо кафе на една глътка.

Всемогъщи Боже, вече шест години, а аз все още се вдървявам като юноша, щом я видя да влиза в някоя стая.

Наблюдаваше я как преминава край другите маси на път към неговата. Носеше права пола от вълнен плат, семпла бяла копринена блуза, разтворена около врата, единично перлено колие. Спомни си, когато й подари перлите, беше в деня, в който тя си взе изпита за правоспособен адвокат. И както винаги — обицата. Години наред — все тази единствена обица — от дясното й ухо се люлееше рубин като капка сълза. Нейният камък, беше му казала тя. И беше добавила, че й носи щастие. Срещна погледа му и се усмихна широко.

— Хай!

Тя му махна с ръка от около двадесет фута и Макс забеляза, че поне дузина глави се обърнаха и я погледнаха. „Даже благоприличните британци — каза си Макс развеселено, — забравят доброто си възпитание, когато видят хубава жена.“

Роуз се плъзна в стола срещу неговия. Бузите й бяха зачервени, беше задъхана, сякаш беше тичала надолу по стълбите (в този грандиозен стар хотел асансьорът се движеше от етаж на етаж като възрастен семеен слуга). Ароматът й напомняше порив на свеж въздух от внезапно отворен градински прозорец.

— Съжалявам, че закъснях. Нищо не съм чула — така дълбоко спах. Умора от пътуването със самолета, предполагам. Трябваше да ми почукаш на вратата, преди да слезеш.

Господи, само ако знаеше колко близо беше той миналата нощ да направи много повече от просто почукване.

— Предположих, че се нуждаеш от почивка — каза й той. — Освен това имаме достатъчно време. Срещата с Ратбоун не е по-рано от 11 часа. Изглежда неговата клиентка счита, че е от съществено значение да спи дори до по-късни часове сутрин, отколкото една адвокатка от Ню Йорк, която познавам.

Роуз се засмя.

— Благодаря. Но само отбелязвам — снощи работих до късно, за да подредя бележките си. Мили Боже, какво количество документи, породени от една-единствена малоумна забележка. Това кафе още ли е горещо? Бих изпила едно. Дълго ли чака?

— Всъщност току-що дойдох. Наслаждавах се на гледката — той направи знак на келнера. — И остави кафето настрана, ще ти поръчам чай. Длъжна си поне веднъж да пиеш чай при първото си идване в Лондон — за предпочитане в „Савоя“. Това е закон. Отбелязват го с печат в паспорта.

— Трябва да е техният начин да ни връщат за чаения прием в Бостън — тя се разсмя, но в очите й той долови същата стара сянка, същата дълбока тъга. Обхвана го познатата безпомощност. Вече шест години — толкова време! Ще му повярва ли някой ден достатъчно, за да се разкрие пред него?

Погледът й мина край него и внезапно застина, заслепен от грандиозната гледка — панорамата на Темза. Докато наблюдаваше играта на светлината по лицето й и бавния изгрев на детска почуда в огромните й тъмни очи, обзе го такова силно желание да я докосне, че се разтрепери.

* * *

И тогава дочу някакъв познат глас, беше майка му с характерните за нея цинични изсумтявания: „Няма по-голям глупак от един стар глупак.“ Изпита странно чувство, сякаш е попаднал в капан, от който няма измъкване. Сърцето му лудо биеше — как може изобщо да си въобразява?…

„Да се забърква със семеен мъж — защо? При това двадесет години по-възрастен от нея. Човече, не си добре — подиграваше му се отвътре уморен глас. — На нея не й пука дали си женен или не. За нея ти си приятел, любезен шеф, мил баща, внимателен, застаряващ наставник, нещо средно между Едмънд Гуен и Фредерик Марч… В някой от идващите дни тя ще се омъжи. Даже и ако никога не се излекува напълно от онова копеле, заради което има този отвлечен и тъжен поглед. Тридесет и една годишна е — по дяволите, вече закъснява. Ще поиска деца, преди да е станало твърде късно.“

Той си я представи бременна, огромна — с дете в корема: тяхното дете, неговото дете.

И се отврати от себе си. Господи, докога ще се измъчва така?

— Красиво, нали? — прекъсна той съзерцанието й на пейзажа.

Роуз се обърна към него и отпусна ръце в скута си.

— О, Макс, божествено е! Никога не съм била на подобно място — тя наведе глава със смутен смях — е, ако искаш да знаеш истината, изобщо не съм била никога никъде. Искам да кажа — извън Ню Йорк. Лондон е… о, той е като приказка. Всеки миг очаквам да видя Питър Пан да прелети край нас.

— Добре казано — той се усмихна, припомняйки си, че тяхната опонентка в днешния юридически проблем, Девън Кларк, някога беше играла Питър Пан тук, в Лондон. Говореше се, че се е прочула с тази роля, както Мери Мартин в Ню Йорк, но Девън Кларк се беше прочула и с някои други неща…

Например с готовността си да скача в леглото на всеки мъж от трупата — като се започне от осветителя и се стигне до капитан Хук.

Каква ирония само — точно любовните афери на Девън Кларк ги бяха довели тук.

Ако бившият й съпруг се беше посъветвал с Макс, преди да даде за печат ръкописа си, за да ветрее пред всички мръсното бельо на жена си, Макс щеше да го вразуми и да го накара да изреже някои подробности. Но Джонатан Буут явно си беше поставил за цел да отмъсти на Девън за това, че го беше направила за посмешище и то така безочливо, както тя сега си беше навила на пръста да му го върне. Просто да се чуди човек — беше отказала даже разговор за уреждане на спора между тях извън съда. Настояваше върху цялото шоу, без каквато и да било отстъпка.

Всичко започна миналата седмица с онова отчаяно телефонно повикване на Джонатан. Девън, както изглежда, беше се съгласила накрая да разтоваря по въпроса, но само ако адвокатът на Джонатан отлети за Лондон за преговорите… на разноските на Джонатан, разбира се.

Роуз беше написала всички пледоарии по случая и беше провела необходимото разследване, така че той я беше поканил да дойде с него. Освен това, нещо му подсказваше да даде шанс на Роуз. Тя притежаваше странния талант да подхожда към даден случай някак отстрани, като рак. В този случай точно това може би щеше да реши проблема.

По бузите на Роуз пропълзя червенина, която още повече подчерта високата извивка на скулите й. Тя се засмя.

— Питър Пан? О, Боже, току-що си спомних онази част от книгата на Джон, когато той я намира в леглото с шестнадесетгодишните близнаци на лейди Хампхил. Господи, колко странно!

— Разбира се, ние знаем, че тя не е правила това за удоволствие — Макс с усилие сдържа смеха си. — Тя е актриса с метод. Просто е разучавала ролята си като… как точно го каза тя? О, да… като се „преобрази“ в душата на юноша.

Роуз отново се разсмя и каза.

— Има интересен начин на изразяване, тази Девин Кларк. Не знам дали ще ми повярваш, но очаквам с нетърпение срещата с нея. Сигурен ли си, че ще дойде?

— Да. Предполагам, че ще бъде облечена в рокля, украсена с пайети и звънчета. Мисля, че тя се наслаждава на всичко това. Добра реклама за новото й шоу. Играе във възстановената постановка на „Блайд Спирит“. Отначало „Хеймаркит“ е бил наполовина празен, а сега чувам, че всяка вечер е пълен.

— Чай за дамата — поръча той на келнера, който се появи до масата им.

— Макс, не съм сигурно. Мислиш ли, че бих могла да отстоя себе си пред жена като нея?

— Забравяш колко си неустрашима. Спомняш ли си онази малка разходка със спортната кола, при която едва не счупи вратовете и на двама ни, само и само да докажеш, че проклетото нещо не е безопасно? Повярвай ми, Девън Кларк не е нито толкова страшна, нито толкова опасна — подаде й намиращата се пред него, покрита със салфетка кошничка. — Кифла?

— Благодаря. Умирам от глад — взе си една. — Като говорим за циклони, човешки и други, знаеш ли, ти постъпи правилно тогава. Не съм ли ти казвала досега? Колко много ти се възхищавах навремето, ти пое всички рискове, но в края на краищата успя.

Макс замълча, замисли се за станалото тогава. Срещата с Грейдън Уилкис, председател на „Пейс Ауто“, два дни след този техен опасен експеримент. Макс директно го беше обвинил в задържане на важна информация и ясно го беше информирал за последствията, ако тази информация придобие публичност.

— Ще ви се струпат толкова много дела, че няма да знаете накъде да се обърнете — беше казал той на Уилкис. — Ще избълвате цяла нова порода адвокати, които ще водят дела за обезщетение при катастрофи, които ще се специализират в даване под съд на „Пейс Ауто“ — като онези, които не работят нищо друго, освен по делата с азбеста. Ще ви измъкнат всички пари. Ще ви изстискат като лимон. Ще бъдете късметлия, ако ви оставят поне кожата на гърба.

Уилкис беше посивял като костюма си от плътен копринен плат. Гледаше го с такава омраза, а Макс невъзмутимо очакваше да чуе, че е уволнен. Всъщност той сам щеше да напусне и да излезе, ако Уилкис — след една безкрайна минута — не беше отпуснал очи и не беше казал: „Добре. Ще анулираме всичко.“

Макс си припомни чувството на триумф, обхванало го след победата, дори сега изпита част от него, като видя начина, по който го гледаше Роуз, горда и щастлива.

— Не, никога не си ми казвала.

Роуз се намръщи, през очите й премина сянка. Сега Макс се почувства като спукана гума, сякаш падаше, търкаляше се по земята като счупено хвърчило.

— Много неща се случиха тогава… — започна той и добави колебливо. — Не можеше да бъде по друг начин… ти беше толкова болна…

— О, да… разбира се — тя погледна настрани, но той успя да зърне онази стара болка в очите й.

По дяволите, защо тя не иска да говори за това? Шест години не бяха ли достатъчни?

Шест години. Мислите му се върнаха обратно към онези седмици, когато Роуз се разболя — тя имаше силна треска в продължение на няколко дни, а след това бе тъй изтощена, че едва ставаше от леглото. Всъщност, истината беше, че нямаше желание да става. Беше отслабнала толкова много, че го изплаши — страшно беше да гледа изпитото й лице, тъмните сенки под очите. Всеки ден я посещаваше — в обедната почивка или след работа. Носеше й храна, мъчеше се да я изкуши с всякакви лакомства, отрупваше я със списания и романи, и накрая, когато лицето й постепенно се проясни, тя започна да проявява известен интерес към живота и към работата в канцеларията. Бавно, много бавно тя бе извървяла обратния път към страната на живота.

Макс знаеше коя беше причината за това: Брайън. Беше скърпил цялата история от малкото, което Роуз беше изтървала, и най-вече от медиите — след разказа в „Нюз“ излезе друг вариант в „Нюзуик“, снимка в „Лайф“ и даже им беше отредено време в програмата „Тудей“ по телевизията. В продължение на около седмица те бяха любимата двойка влюбени на Америка.

Но Роуз никога повече не спомена за Брайън след тази първа седмица. Той знаеше, че страда, виждаше болката в очите й. Господи, тези очи. Преследваха го дори и когато не беше с нея. И само Господ знаеше какво беше в сърцето й, това нейно бедно, нещастно сърце.

Странно, след оздравяването й тя стана някак по-сурова, по-силна, по-искряща. Като диамант, изваян и шлифован от трагедията й. Учи без почивка за бакалавърската степен. Последва юридическият факултет, същата целенасочена енергия я доведе до „Ло Ревю“ в Кълъмбия. Той и неговите съдружници не направиха никакъв жест, когато я приеха обратно за сътрудник. Ако имаше нещо в това отношение, то не идваше от тях, а от другата страна.

Сервитьорът прекъсна мислите му.

Почувства, че мрачното му настроение го напуска, като видя как Роуз гледаше с широко отворени очи съдържанието на таблата. Високият куполовиден чайник „Шефилд“, сребърната цедка, която точно лягаше върху отвора на чайника, захарницата, пълна с бляскащи кафеникави бучки, бялата порцеланова каничка с вряща вода, купичката, преливаща от пенливо мляко.

Тя следеше с неподвижен поглед подреждането на всичко това върху покривката от бяла дамаска.

— Не знам откъде да започна. Сигурен ли си, че не предлагат курс за обучение?

Детинското смущение на лицето й му напомни за Мънки, изведнъж му се прииска да бъде с дъщеря си. Представи си как го беше наблюдавала, докато той опаковаше нещата си — кацнала върху покривката за легло: само крака, мършави ръце и червеникавокестенява коса, спусната по гърба й; следеше със сериозно изражение на лицето нарастването на купа от ризи, вратовръзки, чорапи, които той сгъваше в куфара си. Това беше техният ритуал преди всяко пътуване. В миналото, когато приключваше с багажа, той обикновено се изправяше с ръце на кръста и въпросително извити устни и казваше: „Хммм, като че ли съм забравил нещо — чудя се какво?“ Тогава Мънки скачаше със звучен смях в отворения куфар: „Мен! — викаше тя. — Мен, тате!“ Но този път тя не пое подадената реплика. Когато изговори ритуалното изречение „Чудя се какво?“, тя просто завъртя очи и каза с величествено презрение: „О, татко, не мислиш ли, че вече съм твърде голяма за това?“

Петнадесет. О, Исусе, как отминава времето! Беше изплашен от лекотата, с която любимите хора можеха да изчезнат завинаги от обкръжението му. Не трябваше да допуска това с Роуз. Не, той трябваше да я запази… поне като приятелка.

Макс вдигна каната от дебел бял порцелан.

— Разреши ми да ти покажа — и в същия миг си помисли унило: „Хенри Хигинс, ти, стари глупако, не знаеш ли кога да си отидеш?“ — Първо млякото, ето така. Сега прецеждаш чая. Внимателно, само до половината. Много е силен — затова е тази гореща вода, да го разреди. Следва захар — ако искаш. Voila!

Наблюдаваше Роуз, докато отпиваше първата глътка.

— Не е лошо. Но цялото това суетене около чаша чай. Нищо чудно, че изгубиха войната срещу нас.

— Изпий го — Макс погледна часовника си. — Британците още не са загубили… поне докато Девън Кларк не обърне очите — пошегува се той.

* * *

Макс се размърда в коженото кресло. Беше един и дванадесет следобед. В канцеларията на Адам Ратбоун в кантората на Грей беше станало нетърпимо задушно и горещо като в сауна. Бяха толкова близо до уреждането на въпроса, колкото и преди два часа и половина. Имаше чувството, че участва в скучна превзета игра, в която всички герои си разменят умни и остри реплики, но в действителност нищо не се случва.

„Даже и тази канцелария — мислеше той, — изглежда като сценична постановка.“ Претрупана с всякакви боклуци от времето на кралица Виктория — диван, покрит с дамаска от конски косъм и купища възглавнички върху него, шнур за звънец до вратата, камината — украсена с резба от слонова кост. В ъгъла — стол, затрупан с книги (може би само заради ефекта). Обстановка, толкова достойна за времето на Дикенс, че чак нагарчаше — включително и до горящите въглища в камината, въпреки че температурата навън беше най-малко седемдесет градуса по Фаренхайт.

Девън Кларк, звездата на тяхното малко шоу, седеше в центъра на сцената, кацнала на едно от големите странични облегала на дивана, малкото й краче едва докосваше силно износения ориенталски килим — дребна жена, навлязла в своето пето десетилетие, тя му напомняше малък дългоопашат папагал с нейната вече загрубяла розова кожа и остри черти, натруфена в яркозелена рокля и син копринен шал, завързан на врата.

Точно срещу нея, зад огромно, украсено с резба бюро, седеше нейната противоположност — адвокатът й — тежък, набит, оплешивяващ господин, оборудван с жилетка, златен часовник с ланец и задушаващо стегната яка.

Клиентът на Макс, Буут, го беше упълномощил да предложи до петдесет хиляди фунта, за да я махне от гърба му. Но Девън Кларк изглеждаше заинтересована само от чувствата си. Досега тя беше минала с оплакване през осем или повече версии на „Книгата на този звяр, Джонатан Буут“ — демонската причина за всичките й страдания.

— Бихте ли искали да знаете истинската причина, поради която той написа тази така наречена книга, тази негова мръсотия? — питаше тя точно в този момент, като палеше почти стотната си цигара.

— Питам се — Макс беше решил да остане държавнически сдържан — дали подобни разсъждения могат действително да помогнат на нашата работа тук.

— Защото отказах — продължи тя, като че ли Макс не беше казал нищо, — да приема главната роля в негова пиеса. Освен това му казах мнението си за нея — купища простотии за задоволяване на собствените му желания. И скучна, скучна, скучна!

Макс се изкашля. Достатъчно. Този път вече ще я закове на място, ще изведе тези така наречени преговори от задънената улица.

— Госпожице Кларк, моят клиент и аз дълбоко съжаляваме за терзанията, които сте преживяла. И Джонатан, вярвате или не, има силното желание да компенсира грешката си. Всъщност, според него във ваш най-добър интерес ще бъде, както и в негов, да…

— Моят най-добър интерес? — Девън го прекъсна със студен, но бодър смях. — Моят най-добър интерес? О, извинете, но това е вече твърде много. Това е положително безценно. Може ли да ви разкажа как това мизерно животно, вашият клиент, се държа по време на медения ни месец? Нашият меден месец, за Бога. Бяхме в Майорка и аз бях много болна, оня ужасен стомашен вирус. А къде беше той в това време? Със своята страдаща съпруга? Не, съвсем не. Дори и за пет проклети минути. „Болестта — каза той тогава с патоса на фалшив Хамлет, — ме депресира.“ Не искам и да чувам за него!

Макс погледна Роуз — тя седеше на нестабилен стар стол до канапето. Сега тя стана от стола си с вид на смутена и объркана. Какво ли смята да прави?

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза тя. — Госпожице Кларк, бихте ли ми показала къде е дамската тоалетна. Това място е като лабиринт, а аз се затруднявам по отношение на посоките. Страхувам се да не се изгубя…

Макс трябваше да се напрегне, за да не се разсмее. Роуз можеше да открие пътя си и в Хималаите при снежна виелица. Тя беше единствената жена сред неговите познати, която никога не се объркваше в магазините на Блумингдейл.

Какво ли е намислила? — чудеше се той.

Двете жени се върнаха със странния вид на конспираторки. Какво, по дяволите, ставаше? Даже Ратбоун изглеждаше нащрек.

Неочаквано актрисата се обърна с престорена скромност към Макс и каза.

— Споменахте за някакъв вид компенсация? Е, кой знае, може би Джонатан наистина прави каквото трябва. Цялата тази работа беше такова изпитание, нещо ужасно наистина. И предпочитам да не продължавам тази агония…

Макс погледна Роуз, а тя му отвърна с триумфален поглед.

— В действителност — усмихваше се актрисата превзето, — чувствам малък пристъп на мигрена. Така че ще ви оставя вас двамата да приключите нещата с Артър — обърна се към адвоката си. — Артър, скъпи, не бъди досадник да държиш тези двама мили хора тук цял следобед. Те направиха щедро предложение и аз го приех.

Шумолене на шифон, вълни от „Шанел 5“ — и Девън Кларк си отиде.

Макс, с приповдигнато настроение и същевременно леко озадачен, не можеше да повярва на късмета си.

Вече в таксито на път за хотела той се обърна към Роуз.

— Какво стана?

— Много просто — обясни тя самодоволно. — Веднага щом останахме насаме, й казах, че съм напълно съгласна с нея. Мъжете са такива чудовища. После изказах мнение, че може би само ще загуби ценно време, ако реши да съди Джонатан, когато най-доброто отмъщение за всичко е пред носа й.

— И какво, ако смея да попитам, е то? — полюбопитства Макс развеселен.

— Написване на собствената й биография, разбира се. Искам да кажа, докато слушахме всичките тези истории, не можеше да не се разбере, че тя просто гори от желание да разкаже на целия свят всичко, което е преживяла, със специално наблягане на Чудовищния Буут. Единственото, което направих, беше да я побутна в правилната посока.

— Ти си чудесна, Роуз? — на Макс страшно много му се искаше да я целуне.

И в следващия миг, без да разбере как точно стана това, той наистина я целуваше! И беше съвсем като в неговите фантазии, Роуз му отговаряше на целувката с мека уста, желаеща, ръцете й, хладни и меки, като коприна около врата му.

Но само миг, по-малко от миг — и тя вече се дърпаше назад със задъхан, смутен смях; фантазията се разтопи във въздуха и изчезна.

— О, Макс, зная как се чувстваш. Аз самата се чувствам малко не на себе си точно сега. Такава странна сутрин. Но нека не се увличаме твърде много.

На Макс му прилоша: „Сигурно си мисли, че съм просто един семеен мъж на средна възраст в командировка, който се оглежда за някоя малка, бърза авантюра. О, Исусе… Ако беше толкова просто.“ Но това, което той искаше, беше много, толкова много повече… а, от друга страна — не толкова много. Той искаше Роуз. Толкова просто. И толкова сложно.

Да протегне ръка през нощта и да я почувства до себе си. Да я вижда срещу себе си на закуска, не само днес, а всеки ден. Представи си я, облечена в стария му хавлиен халат, с разрошена от сън коса да пие кафе и да разпилява трохи от препечена филийка по дъбовата маса в кухнята.

А после видя баща си в Еджмор Бийч с вид на сварен картоф в отпуснати сини бански да оглежда с жадни очи хубавите момичета, които минаваха край тях. И майка му се включваше в играта — преструваше се, че ревнува и го пляскаше с празно шише от лосион срещу слънчево изгаряне.

„Няма по-голям глупак от един стар глупак.“, дразнеше го тя, смеейки се, като че ли самата представа за отпуснатия стар Норм Грифин и едно от тези момичета беше истинска шега.

Няма по-голям глупак от един стар глупак. Това би казала мама и за мен сега. А ако знаеше колко много искам Роуз, сигурно ще има да се смее. И ще има право.

Отдавна вече не беше златното момче, гордостта на семейство Грифин. Младежът, който спечели стипендия за „Харвард“, героят от корпорацията, издигнат до шеф на фирмата за учудващо кратък период от десет години. Не, сега той е само Макс Грифин, адвокат на средна възраст, на път да се отпусне като баща си, вторачил влюбени очи в хубавите момичета. И стар глупак.

За да спаси наранената си гордост, той каза.

— Не се безпокой — ръката му остана непринудено отпусната на рамото й, сякаш не беше забелязал, че е все още там. — Ти си изключително привлекателна жена, Роуз, но аз те харесвам прекалено много, за да допусна нещо да се намеси между нас.

Почувства с какво облекчение прие думите му Роуз. Тя се засмя и каза.

— О, Макс, толкова те обичам.

Исусе… думите, за които копнееше. Хиляди пъти си беше представял как ги казва. Но не така — не подхвърлени по начина, по който би казала същото за любима рокля или вкусно ядене.

С чувството, че е получил удар в стомаха, Макс закова поглед в прозореца и видя, че беше започнало да вали.